Житейски разказ на хасан хюсеинов берберов, С. Ябланово, 10. 2010 Г



страница2/3
Дата08.12.2017
Размер400.46 Kb.
#36282
1   2   3

Ние, като ръководители, основната ни цел беше да не позволим на хората да направят някои золуми. Да влизат в магазините, да чупят и т.н. След проведеното заседание на партийното бюро ние се разпределихме, обаче, кой къде отива и кога се събираме. Най-малкото кметът, бай Федал, имаше и други с нас, обаче те по-късно се изметнаха. И на другия ден, на 19-ти, като почнаха от бай Федал, даже първият ден ние не бяхме арестувани, всички други местни се скриха в дупките си като мишки. А тия хора, където останаха във Филаретово, те са се прибрали някак си. Той, Крайчо Краев, ми даде написан текст със собствените си преживявания от този период. Ама Минчо Карагеоргиев не може да ме погледне в очите. После на нашето дело тях ги докараха като свидетели. Минчо Карагеоргиев лъжеше там. Не можа да каже: „Ей този човек нас ни спаси.”. И след това, още жив ли е, ама и аз го мразя. Обаче с Крайчо си останахме приятели. Ходих до къщата му и той каза истината. Аз исках от тях да кажат: „Ето този човек ни спаси, той ни изведе от селото.”. Ако бяхме ги оставили, какво щеше да стане? Те са озверели хората. Но Минчо не можа да го каже това нещо. И като ме види, той гледа на една страна и аз гледам на друга. И оня, началникът на организационния отдел, и той гледа на една страна и миналата година му викам: „Чакай бе, ти защо не ме поздравяваш? Аз нещо да съм ти направил? Ти ако си ме излъгал, то това е друг въпрос”. И сега вика: „Здравей” –„ здрасти”.

Та молбите вече са написани и сега, кои ги занесоха, какво стана, аз по нататък вече не знам. На другия ден сутринта, какво става? Народът вече не си отива и ние не можем да ги изгоним. Вечерта почваха от същия ден от АПК-то бали сено, слама тука да трупат. Огньове вече имаше пак от къде, от тука пак от двора на АПК-то вземат... Ние не сме им наредили, обаче те, кой какво иска, прави...Същия ден не може никой да минава през селото. Има постове на различни места. И какво става сега? Имаше един човек, който натискаше копчето на сирената и тя се чуваше чак до Омуртаг. И в такива моменти хората още повече се събират. Този ден така мина. Напрегнат ден и някъде към десет часа през деня пристига един екип от Котел. Пристигна един автобус с милиционери. Георги Бончев е начело на екипа, а предният ден, като го търсих като партиен секретар, те ми казаха, че е болен - на легло. Заедно с него е полковник Илия Илиев, шеф на ДС от Сливен тогава. Там беше един доктор Казаков от Котел, който снимаше с камерата. И него ден Хасан Нухов (това е турското име на споменатия по-горе Христо Ников) застава срещу брат си Хюсеин Нухов, който е кметът на селото и ние двамата вече сме начело на тълпата. И отиваме там и мъчим се да направим преговори. А Христо Ников нищо не казва, те са го довели като човек, роден в Ябланово, брат му е кмет в това село и всички го познават. Той вече си беше сменил името, но за мен имената Христо Ников и Хасан Нухов нямат значение. Не можеш нищо да му кажеш. И не стана нищо.

Народът не се маха, а пък те не можаха нищо да направят. А помня, че беше заповядано на милиционерите да стоят с автомати отпред пред хората. Само някой да им беше казал да стрелят и те щяха да стрелят. А ние сме там пред народа заедно. Обаче не се стига до там и те решиха оттам...,обърнаха и си отидоха, но ние вече нашето положение стана по-лошо. Защо по-лошо? Защото щом вече дойдоха с автомати, може да дойдат и с...Те си тръгнаха, но ние вече знаем, че пак ще дойдат. И тогава вече и огньовете почнаха да се палят. Те бяха само една вечер 18 срещу 19 януари, щото ние вече знаем, че те ще дойдат с повече сили. И тогава, същият ден след обед, докараха с камион пред кметството от училищния двор и от АПК-то дърва, за да се палят огньовете. И в един момент, как стана, качихме Федал Мустафов на балите, за да може да бъде по-нависоко и за да може да говори на хората като най-възрастен човек и като дългогодишен ръководител. И тогава той се обърна към народа и каза: „Живеем най-черните и най-трагичните дни, но, когато дойдат отново, не посягайте на хората на властта. Да бъдем единни, ако бъдем единни, няма да могат да ни сменят имената.” И в този дух той направи изказване, но в обръщението му към народа се виждаше, че апелира да не се проявят такива саморазправи, „ако трябва ние ще седнем и ще се разберем, но да не посягаме на хората на властта”. И в общи линии нашата цел беше да не допуснем подобно нещо – да има саморазправа и да има погром на магазини.

Същия ден, някъде след обед, дойде едно предложение да напишем една телеграма до ЦК на партията и лично до Тодор Живков. И аз... освен мен, кой ще го направи? И извиках аз първо един учител, той е в Турция сега, обаче той не дойде, беше завършил „българска филология” във Велико Търново и викам: „Айде сега един хубав текст...”, обаче те са наплашени и той не дойде. И след това, кои бяха около мене и аз им забравих имената, но тези, които бяха около мене, те после бяха доведени като прокурорски свидетели да потвърдят телеграмата, пък аз, разбира се, така става в разпитите, пък аз отричам. Когато си в килията, лъжеш. До последно няма да признаеш, обаче, те доведоха момчето за очна справка. Тоя полковник Кертиков е там, той е главният следовател и той оформяше документите. И тогава това момче като каза истината, аз трябваше вече да призная, че съм написал телеграмата. Така. В тази телеграма нямаше нищо лошо, освен едно обръщение: „От името на цялото яблановско население, от името на партийната организация, от името на кметството, изпращаме тази телеграма...”. В такъв дух беше. Че народът в момента няма съгласие и да не се провежда това мероприятие. Но те са решили и няма да ни послушат. И така телеграмата беше изпратена, ние нямаме поща и от Врани кон ли, от Твърдица ли беше изпратена. После, обаче, текстът не ми го показаха, изглежда не стигна ли телеграмата, обаче, телеграмата е написана. Друго не помня от този ден. Постовете съществуват цяла нощ, чужди хора не могат да влязат в селото.

На 18-ти януари вечерта мисля, че много хора бяха дошли от околните села, особено от Крайгорци, от Чернооково, от Могилец, дори от Соколарци имаше. И този път Филаретово – Ябланово колите вървят...между тези села има движение, обаче чужди хора не могат да влязат. И вечерта в този студ тука, близките комшии топлят чай и постоянно има, значи ще умрат хората от студ, никой не се прибира. Те са написали в тази книга (става въпрос за книгата на Христо Ников), че тука е имало казани с ядене и пиене, казани с курбани, няма такова нещо, ние да не сме дошли на сватба. Обаче чай имаше, комшиите тука носеха чай. Даже сутринта на 19-ти пак топъл чай около огньовете даваха на хората.

Не само от Ябланово, но и от всички околни села имаше поне 6 000 човека. И от село Българаново имаше хора. Сирената чак от Омуртаг са я чули. От Българаново насам, тези околни села Крайгорци, Чернооково, Божурево, Малко село, Могилец, Соколарци, Най-много хора дойдоха от Крайгорци. Аз тогава, като председател на Селкоопа, разреших топъл хляб да им дадат. И после много бой ядох за тази работа, щото нашите хора казали. А от Врани кон не дойдоха, защото кметът ми каза, че техния кмет казал: „Абе, те само на казълбашите ще им сменят имената. Нас няма да ни закачат.” И за туй сега...те, другите села, и те са сунити, но чак от Българаново някои хора дойдоха.

Рано сутринта на 19-ти има вече наблюдатели. Откъде ще дойдат никой не знае, може от тука да дойдат, може от към Врани кон, може и от към Котел. Но някъде сутринта рано, някъде към 4-5 часа, вече в тъмното още, фаровете вече светят откъм Малко село, значи идват. Властта идва. Бай Джефер натиска сирената, народът пак се струпва тука и директно към изхода. Може да ви заведа после да видите мястото докъде точно са стигнали танковете. Впрочем те са верижни БТР-и, но танк, аз съм служил в редовните войски, танк нямаше, но те са верижни БТР-и, асъл танк нямаше, аз поне не видях. Където отива народът, ние тръгнахме подир тях, обаче това сега предварително някакви групички... сега аз лично не съм заповядал на хората това нещо, но нали ви казвам, ние не можем всичко да контролираме. Ние целта ни беше да не допускаме да станат глупави неща. И някои са приготвили запалителни бомбички – бензин в малки шишета. И им казахме: „Приберете ги тези неща, не използвайте, защото ако...” Ние вече виждаме колите, които идват откъм Малко село и част от народа е там. И една арматурна тел опънаха от единия край, верижната машина ще мине и ще скъса, обаче отпред пък има жени с изкуствено направени бебета-кукли и те не могат да разберат и не посмяха и спряха верижните машини. И ние вече се придвижихме дотам. Народът отпред, ние сме малко по-назад. Те казаха: „Да дойдат ръководителите на селото!” – тогава вече ние отново тръгнахме напред тримата – аз, кметът и Федал Мустафов. Има сега и други, дето се правят на герои и викат, че са били там, ама бяхме ние тримата. И в този момент ген. Ганев е бил във верижната машина, той е командващ Трета армия. Ние не го виждаме, но после разбрахме, че той е заповядал. Кубиков, началникът на милицията в Котел, слезе и дръпна Федал и му нанесе два удара и го напсува. Просто срам ме е да го кажа. И аз си викам в този момент: „Ясно!”. В тази бъркотия вземаха кмета и го качиха на един танк, за да може да бъде отпред на верижната машина, за да излезе с обръщение и да се дръпнат. И народът все пак кметът е кмет – народът го е избрал. Но те пак не се дръпнаха - единият от тях (танк) влезе в двора на Алджиков, в неговия бащин двор дето имаше плет и смачка дървото. И вече влязоха машините. В тази бъркотия не помня какво стана и викове, и ония вече започнаха да стрелят, точно преди да се дръпне народът, защото вече едните машини минават оттам. И почнаха момчетата да хвърлят едни работи в танка, ама не бяха бомби. Тогава видях и кучета, и тях са ги довели, за да могат да уплашат. И кой с кучета гони, кой какво прави, и този човек, който е тука в момента, той тогава е прострелян с калашника. Той беше случайно ударен.

Обаче, пропуснахме да кажем – вече този ден хората са излезли кой с брадва, кой с вила, кой с железни, някакви други такива...за самоотбрана. Не да тръгне с тоягата срещу верижната машина, но все пак много хора държат нещо в ръцете си. И след това ги бяха обрали, който го хванат и почват да го проверяват, взеха от кого нож, от кого вземали брадва и после в делото ни показват, че това са някакви инструменти. „Виж хората, с какво излязоха срещу нас?” и прокурорите и съдиите ни ги показват. Аз не съм заповядвал на никой да тръгне с брадва или пък със сопа, или пък с вила, дето се казва. Та това беше един бунт, въстание, да има да се види един филм. Те тогава имаха камера, те после ги държат някъде...аз не мога с думи да ви кажа точно как е станало, но това е нещо като война. Имаше бъркотия, кого бият...имаше простреляни хора, имало е куршуми и имаме осакатен човек. А преди това тези танкове, като идват във Филаретово вече, пада първата жертва. Те преди да дойдат дотука минават през Филаретово и там вече имаме един човек убит – Ибрахим Четин. След това казаха, че той се е подхлъзнал и е отишъл под това..., но ако не беше дошъл този БТР – той нямаше да бъде убит.

И аз вече тръгнах оттам, кметът го качиха на един БТР, бай Федал го прибраха. Другите - кой къде бяга, по-смелите пак се върнаха обратно насам към центъра. Аз вече тръгвам и много съм замислен и помислих, че и кметът е задържан, но те го освободиха. Бай Федал обаче не го видях, те го прибраха и други хора почнаха да прибират масово. Имало е предварително набелязани хора. И били решили бай Федал първо да бъде прибран. Аз тръгвам насам и викам: „Аа, работата е много тежка.”. И стигнах тука до кръстовището и гледам един отзад ме потупа по рамото. Обръщам се и отначалото не мога да разбера, този човек само веднъж го бях виждал. Той беше бившият председател още от 1976г. Асан Баджаков. Той беше ми казал тоя полковник Казаков. Той вика: „Берберов, какво става?”. Аз съм ядосан в този момент и викам: „Вие ще кажете какво става. От къде да знам аз?” Може би очакваше да му кажа: „Хош гелдин!”. Той дошъл с танка, аз ще му кажа „Хош гелдин”. И оттам той се отдръпна и аз тръгнах към къщата, аз съм мокър.

Те още там като качиха кмета в танка и Федал го прибраха и пожарната машина пусна върху мене струята, след това към хората, за да могат да се дръпнат. Аз съм целия мокър, а времето е много студено. И тръгнах към къщи, обаче ме стигнаха там до сладкарницата двама милиционери. „Върни са!” - викат те. И къде ще отидеш, върнах се. Ама на тях им казах: „Само кръв да не пролейте!” – аз не знаех, че във Филаретово човекът е убит. Отидох там, където си бяха направили щаб и те викаха целия актив на селото – от училището, от АПК, от пощата. Бяха ги прибрали по-първите хора. Аз даже по-късно идвам. И трябваше да седна отпред, защото отзад местата вече са заети. И какво да видя: от тази страна са седнали Величко Петров, първият секретар на Окръжния комитет на партията. Ген. Ганев беше облечен с бойните дрехи, все едно, че отива на война човекът, той се разкарва отпред. Имаше хора цивилни, които не ги познавам. И Величко Петров ми вика: „Докладвай как се стигна до тука!”. Аз да докладвам като партиен секретар. И аз като почнах, първо едно обръщение към ген. Ганев: „Другарю генерал, освен Федал Мустафов не можахте ли някой друг да арестувате и да приберете? Нали ви беше най-голям приятел?” Дали съм прав или не, казах му ги тези неща. „И за танковете нафта имате, а за фурната нафта нямат.” Това даже е писано в обвинителния акт, ама аз бая говорих, щото нафта няма, обаче в този момент не могат да ми кажат нищо и един от тях нареди: „Бягайте да викате Цонко Дончев.” То има мобилизирани хора от Котел и Цонко Дончев тогава е председател на Наркооп – Котел, ние сме клон към тях. Намериха го, дойде и те го накараха да закара нафта на фурната.

Бяха мобилизирали председателят на Наркоопа Христо Тончев, все такива хора, които са шефове, но нямаше доброволци, само армията бяха докарали. А облечените във военна униформа не ги познаваме. После разбираме, че те са от други места. И по една време ген. Ганев ми вика: „Сядай, сядай!” - значи не иска повече да говоря, аз продължавам и най-накрая вече седнах. Но всички други, които сега се правят на герои, всички други мълчаха. Стана Величко Петров и започна първо пред хората в залата, после и пред населението да говори, че преди са били българи и сега вече трябва да вземат старите си имена. Вика: „Връщаме ви ги обратно”. Аз тогава им казах: „Ние не сме ли част от българския народ? Къде тръгнахте с тези танкове?” Това са мои думи, които им казах директно в очите. И винаги ще знам, че съм прав, защото и на тях им казах: „Танковете са направени да се води война с враговете, ние врагове ли сме на тази държава? Какво сме направили?” Успях да кажа, това, което исках. Аз Величко Петров лично го познавах, ние сме били заедно на пленуми, на конференции. А пък генерала, аз бях тогава като секретар на кметството са ми възлагали задачи, той беше окръжен съветник, сега депутати идват, а тогава окръжен съветник беше голяма работа. Аз много пъти съм ходил при него от името на Изпълкома. Например когато не ни достигнат средствата от Окръжен народен съвет, той като окръжен съветник да ходи да търси пари за селото, и разбира се, намираше. Всичките ги познавах, само тези, дето бяха цивилно облечени, само тях не ги познавах. После за Величко Петров казаха, че се е самоубил. Ама не знам кога преди или след 10 ноември 1989 г.

И почнаха вече, те са дошли с екипи и отидоха в училището и на три места там по махали всеки да си сменя името. Аз обаче не отидох. Една верижна машина почна да обикаля селото и да съобщава, че трябва да отидат да си сменят името. На първия ден аз не отидох, но на другия вече нямаше как. Тогава кметът не можеше да влезе тук (вероятно в кметството). Ние с кмета се въртим – не сме още прибрани. Те сега проучват, пишат съобщения. Прибират се, автобуса ги закарва – други идват. На 19, 20, 21-ви и чак вече на четвъртия или на петия ден на 23-ри януари на обяд аз получавам едно съобщение да се явя тука. Идва същият полковник Казаков, той бил шеф на Шесто управление. Вкараха ме в една стая в кметството и там имаше едни специално изпратени биячи, едни яки момчета и още като влязох се нахвърлиха върху мен. Даже шефът на ДС от Котел отвори вратата и вика: „Оставете го, той всичко ще каже.”. Защото те първоначално някакви въпроси задават и те бият. Качиха ни, вързаха ни ръцете. Закараха ни с малкия автобус в Котел и спряхме пред МВР-Котел. Около четири часа престой лежахме в килиите на Котел. И после се качихме обратно в автобуса и тогава шофьорът на ген. Ганев взе да ме блъска с ритници. Закараха ни в Сливен. Като отидохме вече там, този дето беше тука на БТР-ра вика: „Ох, аз тебе откога те чакам.” Пък аз имах един черен калпак и е студено и аз не го оставям този калпак и те лесно ме запомниха с него. Пък и ние сме белязани магарета, кой няма да ни познава. И така слязохме в Сливен и вечерта на гаражите, а тези гаражи едно време са направени от яблановските майстори. В същите гаражи в една стая бяхме девет души. Сложени два дюшека, така на земята, и девет души лежим върху тях и едни скъсани парчета одеяла – студ. То не е за разправяне. Няма прозорци, водата тече по стените надолу. Вътре пушат цигари, дим – страшна работа. И там живяхме, така да кажа, 15 дена в тези гаражи. Тогава мен не са ме викали на следствие. От нашата стая само един взимаха на разпити. Това беше директорът на училището в Ябланово – на ден по три пъти. Той ходеше на разпити седем дни и на осмия ден вече излезе оттам. И партийният секретар в кауша, и той стана партиен секретар на моето място. И после като прокурорски свидетели такива хора бяха срещу нас.

Там на гаражите с кмета бяхме заедно, бай Федал не го видяхме въобще, а чак на делото на 22 май се видяхме. С кмета бяхме, но после аз отидох в самостоятелна килия. Кметът после го кръстиха Йордан Христов Ников и аз ядох бой, щото после не му знаех името и като ни пускаха от килиите аз му викам името [старото] и ония ме биха един бой. Какво да правиш, ядеш бой и пак приказваш. А там вече, в килиите, вижте какви номера правят – аз съм сам в килия и те вкарат някой държат го малко и пак го сменят. Отначало аз не разбрах, обаче след това бързо разбирах, че това са някакви номера, да улеснят разпитите. Аз да кажа нещо на него и той да го каже на тях, т.е. има агентура. Един от района вкараха при мене и аз вече разбрах, че и той е агент, аз мълча и той мълчи и ония отвънка наблюдават какво става и за половин час го държат и го изкарват. Ей такива номера правеха, аз, обаче, викам: „Всеки да внимава каквото е направил. Мене няма да ме месите и аз няма да говоря за вас.”. И тъй, в разпитите питат ме да речем: „Еди кой си беше ли тука и какво е направил?”. И викам: „Мене, както си ме вкарал, викай всеки, питай го, той къде е бил и защо е бил.” Иначе става лошо. Такъв беше принципа при мене - нито исках да казват за мен, нито пък аз да казвам за другите. Всеки да се спасява сам. Не е ли така, това е килия, знаеш ли какво нещо е това? До тридесет и първия ден се занимаваха с мене, първо започнаха отдолу...може би целта им беше да ме осъдят по друг член. Пък аз мисля, че съм направил един героизъм. Те се усъмниха в мене, действително, аз когато съм бил долу в Турция съм направил нещо. И даже ония казал на жена ми: „Той забърка една каша в Турция...” и така. На тридесет и първия ден чувам аз гласа на генерал Ганев и той вика: „Изхвърлете го този боклук оттука”. Вече партийният секретар стана боклук.

Аз даже не мисля, че ще ме изпратят в София, мислех, че ме освобождават. Но те ме изпратиха в Главно следствено управление на улица „Развигор” №1. Стоях още 36 дена там. Тука вече малко по по-друг начин бяха разпитите. При мене имаше едно момче от София, но сега не се сещам, как му беше името. И казаха, че ще отидем на баня. И влезнахме вътре, пуснахме топлата вода и веднага я спряха. И той вика: „Аз и друг път съм се къпал, те сега заради теб я спряха”. Това са вече золуми, не ти дават възможност да се къпеш, гладни бяхме, въобще лоши условия. Хубавото беше там, че книги почнаха да дават да четеш. И там изкарахме тридесет и шест дена. След това там имах едни вълнени чорапи и направо бос ходех, щото вече чорапите се изтъркаха, а те се подиграват и викат: „Ние в сряда ще ти донесем чорапи.”. Отначало помислих, че наистина ще ми носят чорапи, а те се подиграват. Даваха ми възможност да се бръсна. Към края вече оня вика: „Ще те освободим, отиваш си.”. И аз мисля, че наистина ще ни освободят и ги моля да ми дадат да се обръсна, за да не ходя така в къщи. И този Найден Господинов ме пита дали оттук мога да отида до Централна гара. И аз викам: Аз и друг път съм идвал в София, как няма да се оправя.” И не ми дават да се обръсна и аз съм инат и викам, че няма да си обличам дрехите. И по едно време извикаха Найден Господинов, аз съм вътре, той вънка и вика: „Хайде, хайде облечи се, вънка ще се видим”. И отиваме долу и ме качват на една кола като катафалка и казват, че ще ме закарат на софийската централна гара. И какво излезе – Софийски централен затвор.

И оттам вече в затвора, обратно в килиите в Сливен и още колко време ни държаха и като се върнах оттам, те едните са изпратени в Белене, другите в затворите и много малко са освободени. И имаше паразити, въшки, какво ли нямаше там. Там живях и аз просто им се молех: „Изпратете ме в затвора, вече не може да се живее.” Вече дойде края на март и на 11 април ме изпратиха вече в затвора в Пазарджик. Като отидох там, веднага ме сложиха при смъртните долу, в най-тежките килии, но още нямам присъда. И колко интересно сега – в другите килии непрекъснато ги гледат, а пък при нас с часове никой не минава. Викам си: „Брех, какво става тука?”. И един ден вкараха един, аз вече свикнах да не говоря с другите затворници, защото повечето са шпиони. И той ме пита, кой съм, що съм и разбрах, че е от Батак. И тука вече стана много лошо, цяла нощ не спах. И този човек забелязал и ме пита: „Какво ти става, ти цяла нощ не спа?”. И аз му викам: Кажи сега, ако са ти дали задача да ме убиеш, убий ме, за да се отърва.”. Той вика, че лежи за това и това. „Недей така – така ми вика – ние в Батак имаме три махали турска, циганска и българска, ние живеем заедно, но вече сме наплашени.” И него го изкараха оттам. Аз почнах работа в цеховете, а вече съм изтощен, целият ми организъм няма сили. Цеховете бяха отровни – там се правеха подметки от гума и много лошо миришеше. И на всички дават мляко, а мойто мляко все не идва. И казах на момчетата и те викат: „Ти защо не ни каза?” и направиха бунт. И всички цигани и турци донесоха бурканите при мене, даже някои малко бяха пили, но и те носят. И идва ония и вика: „Какво става тука?” и аз викам: „Щом вие не ми давате, има кой да ми дава.” Обадиха се на началника, но ония не отстъпват. Искат бунта да продължи. На другия ден ми донесоха мляко. Ей такива золуми правеха там.

Там вече, в затвора, нямаше бой. Там вече не те бият, но там трябва да се пазиш от затворниците. Преди да отида там полковник Кертиков ми каза, че кметът е в Бургас, бай Федал е в Стара Загора, на мен се е паднал Пазарджик. А аз в килиите разбрах, че това е най-мръсният, най-лошият затвор. Какво да правя, късмета ми е такъв. Там няма други политически - аз съм между убийците. Това са рецидивисти – по два-три-четири пъти влизат и излизат – ей такива. А моите хора (семейството) не знаят къде съм. Никой не знае къде съм. И те докато научат, че съм в Пазарджишкия затвор, минава един месец, докато ми дойдат на свиждане. А аз нямам нищо и почнах вече един ден видях едно циганче, дето ще му бръснат главата и аз викам, че ще го обръсна, но го помолих да ми даде едно ножче и така...Почнаха вече други да идват, да ми носят цигари - забогатях в затвора. Какво значи да забогатееш – да имаш ножче да се обръснеш, цигари. Обаче, когато ми изпратих колет цигари, откраднаха ми цигарите, аз пуснах молба, направиха обиск и се разбра, че цигарите отишли на другия етаж. А в затвора всички легла са на три етажа и са пълни и има хора на земята лежат. Аз легло нямам и другите... не можеш да вземеш твърдо легло. Лежах на едно легло и човекът е бил на дело в София и един ден се връща и вика: „Аз съм на това легло.”, а по-предната вече две момчета лежаха на земята и през нощта ги изядоха дървениците. И се пада аз да лежа и викам, че няма да лежа на земята. Един млад отряден началник имахме и му викам: „Гражданино началник, тука наредба има ли? Какво пише в наредбата – всеки затворник има право на легло, на одеала. Намери ми легло или отваряй вратата аз да си отивам. Няма тука държава.” И какво направиха и ми намериха легло. На земята лежиш, леглата на три етажа, пълни бяха затворите тогава, не знам сега дали е така. Само аз бях политически затворник, не влизат в пререкание с мене, само гледат да ти правят мръсно. Те не искаха в Стара Загора да бъдем заедно.


Каталог: sites -> default -> files
files -> Образец №3 справка-декларация
files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
files -> Отчет за разкопките на праисторическото селище в района на вуз до Стара Загора. Аор през 1981 г. ХХVІІ нац конф по археология в Михайловград, 1982
files -> Медии и преход възникване и развитие на централните всекидневници в българия след 1989 година
files -> Окръжен съд – смолян помагало на съдебния заседател
files -> Семинар на тема „Техники за управление на делата" 18 19 юни 2010 г. Хисар, Хотел „Аугуста спа" Приложение
files -> Чинция Бруно Елица Ненчева Директор Изпълнителен директор иче софия бкдмп приложения: програма
files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България


Сподели с приятели:
1   2   3




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница