Житейски разказ на хасан хюсеинов берберов, С. Ябланово, 10. 2010 Г



страница3/3
Дата08.12.2017
Размер400.46 Kb.
#36282
1   2   3

Там, обаче, какво правиха сега. Партийният секретар на затвора ми вика: „колега, колега” и един ден един затворник вкара една бутилка анасонлийка и затворниците взеха да пият. Аз не пия. Викат ми да пия, а аз и вънка не съм пил, но взимам така бутилката, за да не кажат, че не съм пил. Те се напиха и почнаха бой помежду си. И останахме двамата помежду си и той почна да ме разпитва: „Ти сега ще кажеш кой е вкарал ракията”. Аз казах: „И да знам, аз на теб няма да ти кажа”. „Защо?” „Защото аз съм тука един гълъб между свраките. Те после очите ми ще изкарат.” Направо така се държах с тях. И той ми каза, че съм прав, ама ония почнаха да ме разпитват, казал ли съм или не. И са ме набедили, защото съм партиен секретар и си мислят, че ще ги издам. Просто вътре затворниците правеха големи золуми.

На 17 май трябваше да ми бъде делото и сме в окръжното управление на МВР-Сливен. Един ден ме вика Георгиев, началник следствено дело, ме изкара от килията и ми вика: „Сега ще ти дадем един служебен адвокат.”. Мен от пазарджишкия затвор ме бяха върнали пак в Сливен. И почнахме сега, аз каквото съм преживял - това е, не съм лъгал. Адвокатът вика: „Не е така, така няма да кажеш” и аз му викам: „Слушай, на мен не ми трябва адвокат, аз сам ще се явя.” И така отказах се, но те пак го турили, иначе хептен без адвокат не дават. Той уж ще защити мен и Федал, ама аз искам сам да се защитя. И така в делото аз сам се помъчих да се защитавам. И бях осъден на година и половина затвор. Един задържан по други въпроси ми каза: „Слушай, недей се притеснява, искай да видиш показанията на свидетелите.” Те готвят свидетели и му казах на този, на следователя: „Няма да говоря преди делото, дай да видя показанията на свидетелите”. Той хвърли около 15 папки пред мене и почвам аз сега, ама няма да казвам сега имената им. И разбрах вече кои ще са. Всички, които бяха свидетели, бяха хора на властта. И така, след делото, всеки отиде по затворите си. Вече в затвора и оттам ни преместиха и когато почнаха тези от Белене да ги изкарват и да ги интернират по селата, в този момент вече някои от нас, Федал не го изкараха, но почнаха вече от леките затвори. Тогава бяхме изпратени в Етрополе. Там стоях доста. Направих 11 месеца в Пазарджик, два-три месеца в Етрополе, около един месец в Сливенския затвор, един месец в Софийския. Следствието ми го признаха и след това по системата два за три – два дена работиш за три се смята. Какво ли не съм работил? Другите вече бяха изпратени в Белене без съд и присъда.

Когато вече бях изпратен в затвора в Етрополе имаше един старшина Проданов. Много як човек – 120 кила тежеше и когато е дежурен ме викаше там. Отивам и той сега ме пита за какво съм в затвора. Аз не ща да казвам, защото ми омръзна вече. Беше много настоятелен и аз му казах: „Ще ти кажа, но после ако ме бият пак, ако стане дума...” Той обеща и аз му казах за какво съм. Описах цялата работа, танковете, какво съм работил, как сме ръководили хората...Тогава го попитах защо е настоял. И той каза: „Защото, когато дойде досието ти от София, началникът от този затвор се учудил и вдигнал телефона и попитал защо му пращат такъв човек и как ще го озапти, защото това беше затвор с по-лек режим.” И от София му казали да скъса това и да направи ново. Значи бяха ме направили най-големия престъпник в България. И този човек, когато му разказах всичко, той каза, че ще напусне работа оттук. „Сега взимам 320 лева заплата, ама такива работи не са ми казали, че принудително сменят имената на турците в България.” И по-късно научих, че действително е напуснал.

Ние сме осъдени шестимата по член 269, алинея 3 – това значи подбудители и предводители на тълпа. Така пишеше в Наказателния кодекс. Аз казах, че никого не сме викали, ние искахме да успокоим хората, а нас ни изкараха подбудители, че ние сме ги изкарали хората. А те не ни казваха истината. Ако бяха казали истината, може би ние щяхме да помислим, да спасим положението или пък поне наистина да не се стигне дотука. Обаче когато БЗНС-то казва, а партията не казва аз викам няма да има смяна на имената.

Най-тежките ми моменти бяха в Пазарджик, гладните години. Ти най-напред не знаеш колко ще бъдеш осъден и най-тежкото е, че не знаеш кога ще излезеш. И когато вече получиш присъда, преди това обвинителния акт, когато получих, го държах тука, в пазвата си. Дават ти го, обаче изпращат други, които да ти го унищожат, имаше затворници, които дебнат момента, щото там ги учат да крадат.

Общо имам 14 месеца лежане в затвора. Те трябваше да са 18, значи че няколко месеца съм спечелил от това. Излязох на 19 март 1986 г. Излизайки от затвора веднага ме задължават от МВР-то сутрин и вечер да се подписвам, да не излизам никъде.Чак след 10-15 дни ме викат тука, в кметството, и тогава кметът го нямаше. На мое място имаше нов партиен секретар Джамал Чобан. Имаше и партиен секретар от Котел, казваше се Кольо Чолаков - извика ме и много бързо се скарахме с него. Той ми вика: „Ти ще работиш в строителството”. От БКП ме изключиха още на 40-я ден. Те от тука (от селото) бяха взели решение и повече нямам работа с БКП. И ме карат сега да работя в строителството и да се подписвам всеки ден. А пък имаше тогава конгрес в София и аз имах един телевизор „Вихрен”, и реших да го гледам. Оттука щели да изпратят двама делегати и аз исках да ги видя, хем да разбера какво става. Обаче телевизорът ми повреден и имаше едно момче, то почина, и вика: „Дай да отидем в Чернооково, там има един учител, викаме му „професора” и той ще ти го поправи”. Тръгнахме и гледаме тука трима местни милиционери и единия ми вика: „Хасан ага, днеска няма да отидеш никъде. Има забрана, който е лежал по затворите и е бил в Белене днес да не напуска селото.”. Обаче аз му казвам, че ще намеря начин да отида, защото искам да си оправя телевизора. Той ми влезе в положението и изпрати с нас един от милиционерите, беше едно момче от Филаретово, Мустафа се казваше. Оправиха ми телевизора и се връщаме вече, аз карам, имах една синя жигула. Мустафа - до мен, а другият - отзад. И поглеждам към моста и виждам полковник Казаков е там. Дошъл е при тая група. И аз викам на Мустафа: „Сега давам десен мигач, ти скачаш и аз заминавам и не искам да го видя.” И оня като ме видя - даде гръб и той слезе, а аз продължих. И после лейтенантът, местният, вика: „Добре, че изпратих Мустафа с тебе, иначе щях да загазя много.” Вижте какво нещо е, не ти дават да излезеш от селото, а присъдата ми минала.

От съселяните съм много доволен, уважават ме, даже някои повече ме уважават. В затвора затворниците са ми казвали това нещо, че съм осъден за няма нищо, ще изляза и пак ще ходя сред народа. Има някои, които казват: „Бе какво, като е лежал в затвора.”. А моето семейство – жена ми сега, ако я видите (разплаква се)...Снаха ми е от Тараклийския район в Молдова. Аз не съм националист. Националист значи да мразим българите, аз така го разбирам. Обаче, вижте какво стана. Тези, които станаха българи, ние сме в затвор, а те казват, че са българи. И след това като духна вятъра на демокрацията, ние трябваше да отидем в ДПС, обаче там се набутаха същите хора. Сега партийните билети са им в джобовете, аз съм изключен, аз не плача за това дето съм изключен и тези хора, местните, те тогава ни направиха золумите и пак сега ни направиха золумите.

Да не те попитат: „Искаш ли работа?” Тогава в АПК-то поисках да работя и не ми разреши тогавашния директор. Няма да му споменавам името, но той не даваше дори да се говори на турски език. После дойде Павлов, аз там тогава работех в един цех за мелене на отпадъци. А и тогава, като излязох от затвора, тоя предишния не ми дава да работя, аз имам диплома за счетоводител и искам това да работя, а той вика: „Не ти трябва държавна работа”. Върти телефона „Ало, този човек да го назнача ли на работа?” и там какво му казват и той вика: „За тебе не разрешават”. А Павлов пък без да му кажа ми вика: „Ти, какво правиш там, я веднага подай молба да те назнача.” Значи местният не ти дава, а чуждият ти дава. Къде ли не съм ходил да работя, даже в Стражица, където имаше земетресение, с една група момчета. Но тука местните станаха, дето нас ни вкараха в затвора, от БКП отидоха в ДПС, въртят се като фурнаджийски лопати. Трябва един нормален човек да поеме отговорност в себе си. Да каже: „Всички излязохме, целият народ излезе.” Ето, виждате ли какво става в тази България. Ние продължаваме да си търсим правата, аз после... ние създадохме защитен център „Справедливост” със Севгин Мюмюн, дето излизаше по телевизията. И с този човек ние основахме това в Бургас, основахме го да търсим правата си. И сега още продължаваме да си търсим правата.

Когато се върнах от затвора всичко беше ясно, но не всички дойдоха да ми кажат: „Добре дошъл!”. Някои се страхуваха, най-близките ми приятели, щото те вече са обработени. Тези дни на 18 и 19 януари, където съм потърсил помощ, особено в търговията, с цел да възстановим агрегата, за да има ток, защото тока като спре, няма как да направим хляб. И някои от моите приятели бяха с мене и после при спасяването на Минчо Карагеоргиев и Крайчо Краев и след като излязох от затвора те вече се държат по съвсем различен начин, защото те вече са обработени. Казано им е пред тях и те вече се дърпат, независимо, че са били с мен. Оплюване не е имало, обаче никой не е станал да ме защити. Пък не само мене, а и другите, защото ние заедно сме изключени - кметът, Федал, аз и някои други членове, които бяха изключени. Който те защити може да влезе в килиите, в затвора или в Белене. От страх вече всичките мълчат. Така е било. Тогава на турски не можеше да говориш, особено аз в началото нали бях изпратен принудително тука в строежа. Тогава се строеше детската градина. Цяло лято тука работех. И после вече след земетресението отидохме една групичка в Стражица и тук-там в другите села. Аз работех като общ работник при тях, но редовна работа никой не ти дава. Вижте сега, аз общо взето съм доволен от хората, може на хиляда един да мисли обратно, но както виждате, сега пак работя, общувам с хората и сега пак виждате, че ръководим с този кмет. Те знаят за какво съм бил в затвора и затова сега не мога да се оплача за лошо отношение.

Откровено казано, аз за смяна на режима не съм мислил, просто аз и не само аз, ние вече не харесвахме това нещо. Вече се бяха извървели нещата и се стигна до смяна на имената, това беше най-глупавата работа. Но през лятото на 1989 г. АПК-то съществуваше, хората работеха, нямаше такива затруднения. Най-затруднени бяха хората, които пострадаха. Защото човекът е бил за кражба или за нещо друго в затвора и аз тогава съм бил в кметството и в Изпълкома и сме давали малки помощи, но този път на нас никой не ни подаде ръка. Но на ниво обикновени хора навсякъде са ме поканвали. За първи път когато отидох на сватба в средната махала, един възрастен човек, на него синовете му бяха в Белене, и той, пийнал малко, и като ме видя - стана, взе да плаче, съблече ме там и вика: „Нека да видят тези синини.” Защото аз бях бит и натъртен. Хората специално мене ме уважаваха. Знаеха и казваха: „Сега, тези хора лежаха заради нас”. Много рядко имаше някои, които са казвали: „Какво като си лежал в затвора”, но това са на хиляда един.

Имаше страх да се говори на турски. По сватбите да, ама в учрежденията въобще не може да се говори там. А иначе в семейството е свободно. Ние, когато искаме, говорим на турски или на български. Никога не могат да забранят това нещо.

В Ябланово нямаше такива протести, каквито имаше през май месец 1989 г. в страната. Макар че, ето сега в книгата „Епопеята Ябланово” е писано. Ние с Хюсейн Нухов сме в един процес, но той, когато по-късно Мустафа Юмер, Али Орманлъ и Събри Искендер са принудително изгонени, тогава са донесли тези молби на „Демократичната лига на турците в България” и се включва. Един-единствен човек от Топузово потвърди това нещо пред мен. Той се казва Ибрахим Топуз и всички други - или се страхуват, или крият, но лично аз не можах да участвам в тези протести. Може би не съм бил тука, с Хюсеин заедно лежахме, ама не ми е казал. Но вярвам, че действително е било така. Молбите им са донесени от него. Имало е там пари за членски внос за лигата. Някои казват, че това не е верно, но аз казвам, че това е верно. И тогава те са решили на всяко населено място кои хора да дигат на въстание, когато се наложи това, и това е верно, но аз не съм много добре запознат. Хора от селото са ходили във Върбица на митинг.

По времето на „Голямата екскурзия” ние почти бяхме готови, с дядо Федал направихме едно голямо ремарке. Той казваше: „Не бързай, те сами ще ни изгонят, сами ще ни изпратят.” Хората почти всеки ден пред ДСК в Котел, народ имаше, защото искаха да си изтеглят парите. Имаше народ и пред МВР-то, защото всеки бърза и иска да си тръгва. Аз тогава нямах възможност да тръгна, но ако не всеки ден, често пъти отивах там да видя какво става. Даже един ден съм казал на Хандърчев (офицер от ДС – Котел): „Докога ще ни държите тука?” И той вика: „- Ще те пратим, но трябва да оставиш сина си.” „- Тази работа няма да стане, аз искам синовите ми да са с мен.” Накрая бяхме готови вече за тръгване, но накрая дръпнаха шалтера и турците затвориха границата. Така си останахме, нямаше как. Този Хандърчев и в момента е заместник-началник на МВР-Котел.

Аз тогава нищо не съм продавал, но едни мои приятели – тука от района българи, един ден ми се обаждат. Искат да купуват нещо в Чернооково. Аз отидох с тях и една баба ми казва, че има шест овце, един овен и една коза и иска да ги продаде. И я питам колко иска и тя казва една цена колкото една овца струва. Аз й викам: „Абе, недей, кажи по-голяма цена, хептен на безценица ги даваш.” А тя възрастна жена и ми вика: „Нека да дадат колкото искат”. Така някои хора се възползваха и купиха на хората..., но и те не са виновни.

Един такъв случай имам. Един ден аз слязох долу край реката и виждам двама възрастни хора от Врани кон. Водеха две биволици, две малачета и едно още по-малко. И единият вика: Искам за петте животни седемстотин лева. Искам да се отърва, взе ми ги.” А то само едната струва толкова. Ама аз какво да ги правя. Та хората просто сами търсеха на безценица да си продават животните. Къщи, обаче не идваха да купуват тогава. Аз тогава работех в ДЗИ-Котел като застрахователен агент. Тука из селото работех и отивах да внасям парите. Аз тогава видях, какъв авторитет имам и колко хората ме уважават. За кратко време имах и един друг колега, даже го надминах по застраховките. Даже от Величка идваха тука приятели и аз веднага им правих застраховка „Живот” и т. н. Какво да правиш, трябва да работиш.

До 10 ноември 1989г. аз не очаквах, че Живков ще падне. Изненада беше. Те толкова здраво държаха, че не съм очаквал по този начин, но вече като се разклати – няма накъде. Между ноември и декември 1989 г. аз по радиото слушах какво става в София, но тука, в селото, нямаше такова движение за връщането на имената. Тука в селото повечето бяха наплашени от тоягите, арестите, затворите. Имам спомен кога се създаде ДПС в селото. Ние тогава напълно бяхме изключени от партията и се записахме там. Даже аз съм избран в първото ръководство на ДПС. Не помня коя година, но една вечер проведохме едно събрание, което продължи чак до два часа през нощта. Даже комшията, той тогава беше милиционер, ми вика: „Бай Хасане, не се страхувай, говори смело, ние сме тука да ви пазим.” Първият председател на ДПС беше Али Карагьоз, бивш директор. И с него двамата седнахме и той написа там...работеше много добре с калема. Сложихме в една чанта всички неща, които приготвихме с него. Отиваме там...Обаче тези другари...те преди нас искат да отидат в ДПС-то. Тогава бай Федал каза... Той вижда нещата тогава и каза: „Аз ще отида, но нека да има само чисти хора там.” Ние тогава за чисти хора приемахме хората, които останаха с народа. Разбирате ли? В началото имаше ентусиазъм, когато се създаде ДПС, но после видяхме какво става.

Но ние продължаваме да си търсим правата. Лежахме толкова време в затворите, оставят те без работа, бият те, гладен те държат и работа не ти дават. И накрая не ти плащат и за това. За това си търсим правата, а да не говорим за другите права. Примерно аз до осми клас съм учил турски и даже имам в дипломата си бележка. Сега в момента моите внуци нямат това право. Те имат свободно избираема програма, но децата искат най-лесното и те бягат от часовете по турски език. Трябва турски да се изучава като задължителен предмет. В това няма нищо лошо, това е майчиният ни език.

Аз лично за себе си мога да кажа, че не съм си развалили отношенията с моите приятели българи, идват тук, правим нови запознанства и хората ме обичат, но повечето от хората са такива. Аз не съм виждал никой да мрази приятелите си, но тези неща изкуствено се създават, което не е хубаво. Не харесвам това нещо. Ето, казват по телевизия „СКАТ”: „Фес в ЕС - никога”. Чакай бе, Европа вече се обединява. А те сега изкуствено раздухват някакви неща.

В ДПС-то кое мразя? Тези хора тръгнаха да пълнят джобовете си. Всеки идва - лъже и си отива. Аз всяка неделя съм сред този народ и хората идват при мене. Ето това е едно доказателство, че хората мене ме уважават. Хората питат защо не е асфалтирана тази улица, защо нямам кошче за смет, защо нямаме канализация. Питат мен. А аз кой съм - депутат ли съм, кмет ли съм? А къде са те – тези депутати? Аз мога и пред тях да го кажа това нещо. И сега идват избори и аз ако съм жив, ще си отворя устата. Идват и с по две-три кебапчета лъжат хората и си заминават. Ами кой ще стои тука пред този народ? Тази практика на купуване на изборни гласове съществува. Лично аз не съм вземал пари, но има момчета, които са взимали пари. Това е лошо нещо, това не е демокрация. Аз през 1985 г. мислех, че има социалистическа демокрация и станах без страх пред генералите и пред партийните хора ги казах тези неща. И сега вече дойде демокрацията и това ли е демокрацията бе, мама му стара? Остави хората всеки свободно да гласува и да решат и тогава избраният човек е хасъл за мене и лидер и демократ. А не да заблуждават партиите. Аз не одобрявам това нещо. Не знам, по целия свят ли е така, само ние ли тръгнахме по този път? Аз не съм очаквал такава демокрация!

Записали: Михаил Груев и Алексей Кальонски






Каталог: sites -> default -> files
files -> Образец №3 справка-декларация
files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
files -> Отчет за разкопките на праисторическото селище в района на вуз до Стара Загора. Аор през 1981 г. ХХVІІ нац конф по археология в Михайловград, 1982
files -> Медии и преход възникване и развитие на централните всекидневници в българия след 1989 година
files -> Окръжен съд – смолян помагало на съдебния заседател
files -> Семинар на тема „Техники за управление на делата" 18 19 юни 2010 г. Хисар, Хотел „Аугуста спа" Приложение
files -> Чинция Бруно Елица Ненчева Директор Изпълнителен директор иче софия бкдмп приложения: програма
files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България


Сподели с приятели:
1   2   3




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница