Живот без принцип хенри Дейвид Торо Избрани произведения

Казано безпристрастно, и най-добрите сред людете, които познавам, не представляват сами по себе си уталожени, цялостни светове. Повечето от тях улягат в установените форми, владеят ласкателството и познават въздействието му просто по-тънко от останалите. Подбираме гранит за основи на къщите и хамбарите си, издигаме огради от камък, ала самите не сме стъпили на основи от гранитна истина, от най-дълбинната първозданна скала. Олюляваме се връз грехове. Що за направа има човекът, когото не свързваме в мислите си с най-чистата и свята истина? Често упреквам особено изисканите си познати в безкрайно лекомислие; защото, когато добрите обноски и любезности не ни прилягат, ние не преподаваме един на друг уроците на честността и откритостта, както правят това зверовете, или пък тия на твърдостта и непоклатимостта, според както постъпват скалите. Вината обаче най-често е споделена, тъй като нямаме навика да изискваме повече един от друг.

Цялото това прехласване по Кошут⁸⁵ - помислете само колко показателно, ала и колко неестествено бе то! Все едно нова политика или пък някакъв нов танц. Из цялата страна се произнасяха речи за него, ала всеки оратор изразяваше само мислите - или необходимостта от мисли - на тълпата. Ни един човек не бе стъпил на истината. Просто хората се бяха обединили и както става обикновено в такива случаи, всеки се бе опрял на другия, а всички като цяло - на нищо: тъй индусите си представяли света, положен връз слон, слона - връз костенурка, костенурката - връз змия, ала не знаели какво да сложат под змията. Плод на всичкото това вълнение бе модата на Кошутовата шапка.

Също тъй празни и невъздействени в голямата си част са и нашите разговори. Когато от живота ни изчезне задушевното и личното, разговорите ни се израждат в най-обикновен брътвеж. Рядко попадаме на човек, способен да ни каже нещо, което не е прочел във вестника или не е чул от съседа си; едничкото, по което двама души се различават помежду си, най-често е това, че единият е чел вестника или е бил поканен на чай, докато другият не е. Колкото повече се проваля вътрешният ни живот, толкова по-настойчиво и отчаяно ходим до пощата. Видите ли някой окаяник да излиза оттам с цял куп писма, възгорд с голямата си кореспонденция, може да сте сигурни, че отдавна няма вести от самия себе си.

Не знам, но ми изглежда твърде много да се прочита един вестник седмично. Опитах неотдавна и сетне ми се струваше, че дълго не съм пребивавал по родните си места. Слънцето, облаците, снегът и дърветата не ме заливат с толкова приказки. Не можеш да служиш на двама господари. Изисква се повече от еднодневно отдаване, за да опознаеш и обемеш в себе си богатството на един ден.

Има какво да ни срами в прочетеното или чутото за един ден. Не зная защо новините ни са тъй безсолни, защо при мечтите и очакванията, които имаме, продължението им в живота е тъй незадоволително. Новините, които слушаме, в голямата си част не са новини за духа ни. Просто най-безинтересни повторения. Нерядко се изкушавам да запитам защо се отдава такова голямо значение на някаква си случка - представете си само, че след двадесет и пет години срещнете на тротоара някой Хобинс, регистратор на човешките деяния: "Та толкова ли не сте помръднали и на инч!" Такива са ни всекидневните новини. Сякаш техните факти, безстойностни като гъбични спори, се носят из въздуха, додето паднат връз някой неразвит THALLUS⁸⁶, сиреч връз повърхността на мозъците ни, където намират почва и начеват паразитния си растеж. Трябва да се очистим от такива новини. Какво от това, че планетата експлодирала, след като участници в експлозията няма? Всъщност подобни събития изобщо не ни засягат. Не живеем за едното празно развлечение. Не бих кривнал от пътя си, за да видя как ще експлодира светът.

Цяло лято, та чак до късна есен несъзнателно си избягвал всякакви новини и вестници и сега разбираш, че е било тъй, защото утрините и вечерите за теб са били наситени с новини. Разходките ти са били изпълнени със случки. Съпричастен си бил не на събитията в Европа, а на събитията в просторите на Масачусетс. Ако живееш, движиш се и съществуваш⁸⁷ в оня тънък слой, в който се случват събитията, правещи новините, в оня по-тънък от вестникарската хартия слой, тогава тия именно събития ще представляват света за теб; ала издигнеш ли се над тоя слой или гмурнеш ли се под него, изобщо няма да се сещаш за тях. Истински да виждаш как всеки ден слънцето изгрява и залязва и тъй да обвържеш съществото си с вселенско събитие - ето как завинаги ще съхраниш здравомислието си. Народи! Какво са народите? Татари, хуни, китайци. Роят се като насекоми. Историците напразно се мъчат да ги увековечат. Поради недостиг на човеци има толкова много хора. А индивидите са, които населяват света. Всеки мислещ човек би могъл да каже заедно с поета:

"От мойта висота народите гледам

И те се обръщат на прах пред очите ми;

Тиха е мойта обител сред облаци,

Отморно е ширинето на моя покой."

Нека нека не живеем като ескимосите, които препускат по планини и долини с впрягове, теглени от кучета, хапещи си едно на друго ушите.

Не без леко потръпване пред опасността често и аз се улавям, че съм допуснал да доближи съзнанието ми някоя свръхбезинтересна новина, та за пореден път с удивление отбелязвам охотата, с която хората затрупват съзнанието си с подобен боклук, оставят празни приказки и възможно най-незначителни случки да се стелят там, където трябва да е SANCTUM SANCTORUM⁸⁸ на мисълта. Бива ли съзнанието да се превръща в арена, открита за историите от улицата и клюките на чаша чай? Не трябва ли да е част от самото небе, открит към висинето храм, осветен за служба на боговете? Изключително трудно ми е да се справям с малобройните факти, които са за мен стойностни, та не бих претоварвал вниманието си с незначителните, в които само божествен ум би открил смисъл. Такива са в по-голямата си част новините от вестниците и всекидневните разговори. Важно е съзнанието да се опазва чисто от тях. Да допуснем сведенията по едно-едничко наказателно дело до мислите си означава цял час - не, часове наред! - да скверним тяхното светилище, да превърнем най-съкровената им обител в същинска адвокатска кантора, оставяйки да нахлуе там задушливият уличен прахоляк, самата улица с цялата й суматоха, бъркотия, мръсотия да премине през техния параклис! Та нима това не е духовно и морално самоубийство? Когато по принуда и за броени часове съм бивал зрител и слушател в съдебна зала, наблюдавал съм как моите ближни, с умити лица и ръце, без всякаква принуда навремени се вмъкват на пръсти и съм си представял, че щом си свалят шапките, ушите им мигновено израстват до огромни звукопоглъщащи фунии, които приплескват маломерните им глави. Като крилата на вятърна мелница те улавят широкия, ала плитък звуков поток, който след няколко гъделичкащи преобръщания из зъбчатите им мозъци излиза от другата страна. Питал съм се дали, като се приберат вкъщи, тия хора проявяват същото старание да умият ушите си, с каквото вече бяха умили ръцете и лицата си. Струвало ми се е в такива моменти, че слушателите, свидетелите, съдът, съдебните заседатели, съдията и престъпникът на подсъдимата скамейки - ако приемем, че е виновен, преди да е произнесена присъдата - са в еднаква степен престъпници, та няма да е чудно да падне гръм и да ги изтреби всичките.

Използвайте всевъзможни капани, както и табели, заплашващи с най-тежко наказание според божия закон, за да държите такива бракониери далеч от земята, която е свята за вас. Толкова трудно се забравят ненужните неща, които за беда си запомнил! Ако ще ставам улей, избирам да съм на планински потоци, на парнаски ручеи, а не на градски отходни канали. От едната страна окрилящо откровение, долетяло до зоркия ум от небесните съдници. От другата страна скверни и безстойностни улики, бълвани от адвокатите в наказателните съдилища. Едни и същи са ушите, пригодени да получават послания от двете места. Само моралът на слушащия определя кое да чуят и за кое да останат глухи. Убеден съм, че навикът да обръщаме внимание на незначителното постепенно осквернява съзнанието ни дотам, че накрай всяка наша мисъл бива белязана от незначителност. Самият ни мозък сякаш се обръща на макадам, устоите му се раздробяват на късчета, по които вече спокойно могат да се движат коли; искате ли да узнаете коя е най-трайната настилка, превъзхождаща чакъла, паветата и асфалта, достатъчно е да надникнете в нечие съзнание, което продължително е било подложено на такава обработка.

Ако сме извършили такова светотатство над себе си - а кой ли не го е правил? - нашият лек би бил чрез будност и съсредоточеност да си възвърнем святостта, да съградим наново храм за мислите си. На своето съзнание, сиреч на самите себе си, трябва да гледаме като на невинно и простодушно дете, чиито настойници сме ние, и да подбираме какво предлагаме на вниманието му. Не четете "Таймс", четете Вечността.⁸⁹ Клишетата в последна сметка са също толкова лошо нещо, колкото и мръсотата. Дори и научните факти могат да задръстят съзнанието със сухостта си, ако не бъдат в някакъв смисъл изличавани всяка сутрин или по-скоро оплодявани с росата на свежа, животворна истина. Знанието не идва при нас чрез подробностите, а в снопове небесна светлина. Да, всяка мисъл, прекосила съзнанието, допринася за неговата проходимост и разклоненост, за удълбаването на мозъчните гънки, свидетелстващи като улиците на Помпей доколко е било използвано. Как много са нещата, за които ясно можем да си дадем сметка, че щеше да е по-добре, ако ги познавахме, ако бяхме пропуснали талигите им, па макар и пълзешком, пъплейки, да преминат по величавия свод на оня мост, за който вярваме, че свързва най-отдалечената брънка време с най-близкия бряг на вечността! Нима сме лишени от всякаква култура, изтънченост и ни бива единствено за груб живот и служба на Дявола, за малко богатство, земна слава и свобода, с които неподобаващо се пъчим, сякаш сме само черупки, раковини, лишени от всякаква нежна, животръпна сърцевина? Трябва ли порядките ни да напомнят обрулен кестен със закърняла ядка, подходящ само да ни боде пръстите?

За Америка се смята, че е арената, на която се води битката за свобода, ала със сигурност не става дума за свобода единствено в политически смисъл. Дори да приемем, че американецът се е освободил от политическата тирания, той все още робува на икономическа и морална тирания. Сега, когато вече имаме установена република - res-publica, - крайно време е да се погрижим и за res-privata - личното дело, - да се погрижим, тъй както римският сенат задължавал своите консули, "ne quid res-PRIVATA detrimenti caperet", да не се допуска накърняването на ЛИЧНОТО дело.

Това ли наричаме Страната на свободните люде? Какво като сме се освободили от крал Джордж, след като продължаваме да служим на крал Предразсъдък? Какво като сме се родили свободни, след като не живеем свободно? Каква полза от политическа свобода, която не води до личностна свобода? Със свобода на роби ли се перчим, или със свобода на свободни хора? Ние сме нация от политици, отдадени всячески да бранят просто свободата. Едва децата на децата ни може би ще бъдат истински свободни. Облагаме се с данъци несправедливо. Нещо от нас остава непредставено. Това е облагане без представителност. Плащаме за войска, за луди, за всякакъв добитък. Стоварваме натежалите си тела връз бедните си души, додето душите ни бъдат смазани без остатък.

Спрямо същинската култура и човечност ние си оставаме дълбоко провинциални - прости Джонатановци, непознаващи големия град. Провинциалисти сме, защото не мерим със собствен аршин, защото не тачим истината, а отражението й, защото сме се свили и изкривили от прекомерна отдаденост на търговия, промишленост, селско стопанство и тям подобни, които са само средства, а не цел.

Английският парламент е също тъй провинциален. Прости селски нескопосници, депутатите му мигом почват да се надлъгват, възникне ли някой важен въпрос за решаване, като например ирландският - а защо да не кажем направо английският? Природата им е подвластна на това, с което се занимават. Тяхното "добро възпитание" признава само маловажното. И най-префинените обноски на света изглеждат тромави и нелепи пред една по-изтънчена духовност. Напомнят маниерите на миналото - само реверанси, жартиери с токи и маломерни одежди, изживели епохата си. Заради тяхната порочност, а не заради изискаността им, те биват тъй често пренебрегвани от людете на духа и свеждани до ненужни одеяния или раковини, претендиращи за уважението, което се полага на живия човек. Виждаш раковини наместо плът и не е никакво оправдание, че при някои водни обитатели раковините са по-ценни от месото. Налага ли ми някой обноските си, той постъпва като човек, настояващ да ми покаже своята сбирка от редки екземпляри, докато аз искам да видя самия него. И не в тоя смисъл поетът Декър нарича Христос "първия истински джентълмен, дишал на нашата твърд". Повтарям, че в тоя смисъл и най-великолепното християнско богослужение е провинциално, доколкото се извършва извън, а не в самия Рим. Един претор или проконсул преспокойно би се справил с въпросите, които поглъщат вниманието на английския парламент и на американския конгрес.

Някога трябва да е било престижно занятие да си държавник или законодател. Знаем от световната история за свишеодарени люде като Нума, Ликург, Солон, чийто ИМЕНА са най-малкото синоними на съвършени законодатели - ала помислете за законодателството, РЕГУЛИРАЩО размножаването на робите или пък износа на тютюн! Какво общо имат небесните законодатели с вноса и износа на тютюн, а човешките - с размножаването на робите? Да предположим, че отнесете въпроса до който и да било син божи - та няма ли Той деца в деветнадесети век, та нима родът му е изчезнал? Как ли ще му се види такъв един въпрос? Какво ли би казал в своя защита пред Страшния съд един щат като Вирджиния, където тютюнът и робите са основните, най-важни суровини? На какво да се опре патриотизмът в такъв щат? Фактите, на които се позовавам, съм извлякъл от статистиките, издадени от същия този щат.

Търговията - тя прекосява всички морета, за да осигурява ядки и стафиди, като за тая цел превръща моряците в роби! Оня ден видях останките от корабокрушение, покосило не един живот - по брега бяха пръснати дрипи, хвойна, горчиви бадеми бе. Едва ли си е струвало да се рискува сред опасностите на океана от Легхорн до Ню Йорк само заради товар от хвойна и горчиви бадеми. Какво си доставя Америка от Стария свят - горчивини! Не е ли морската вода, не са ли корабокрушенията достатъчно горчиви, за да отровят чашата на живота ни? Ала такава е в голямата си част прехвалената ни търговия; имаме си при това и люде, зовящи себе си държавници и философи, чиято слепота ги кара да мислят, че прогресът и цивилизацията зависят от именно такава обменна дейност - кръжене на мухи над буре с меласа! Много добра дейност, ако хората бяха стриди, ще отбележи някой. По-скоро комари, ще уточня аз.

Лейтенант Хърндън, когото нашето правителство изпрати да проучва долината на Амазонка, а според мнозина, и да разшири пределите на робовладелството, отбелязва, че по тия места имало нужда "от предприемчиво и дейно население, което познава житейските удобства и изпитва изтънчената потребност да извлече огромните богатства на страната". Ала какво означава "изтънчената потребност", която заслужава да се поощрява? Със сигурност не изгодата от тютюна и робите на родната му Вирджиния или от леда, гранита и другите материални блага на родната ни Нова Англия; както и под "огромните богатства на страната" не трябва да се разбира дали е плодородна или не земята, от която иде всичко това. Основната потребност във всеки щат, където съм отсядал, е извисената и съсредоточена целеустременост на жителите му. Само такава целеустременост може да извлече "огромните богатства" на Природата, та дори и още повече да изтръгне, наместо по обичайному човекът да умира отделен от нея. Когато повече желаем култура, отколкото картофи, и просветление - повече от захаросани сливи, тогава огромните богатства на света биват така изтръгвани, извличани, че полученият добив е не от роби или черноработници, а от хора - от ония редки плодове, наричани герои, светци, поети, философи и спасители.

С две думи, както при стихване на вятъра натрупва дебел сняг, тъй и при стихване на истината изниква институция. Ала истината моментално задухва върху й, додето накрай я отвее съвсем.

Това, което наричат политика, е нещо тъй повърхностно и обезчовечено, та всъщност не е имало случай да усетя, че по някакъв начин ме засяга. Допускам, че вестниците безвъзмездно отделят част от колоните си специално за правителствени въпроси, сиреч за политика, което единствено я крепи, ала тъй като обичам литературата и до известна степен също тъй истината, никога не чета тия колони. Не бих искал тъй много да притъпявам чувството си за справедливост. Не мога да бъда упрекнат, че съм прочел и едничко президентско послание. Странна епоха за света е тая, в която империи, кралства и републики стигнат дотам да просят пред портата на частното лице и да бръщолевят жалбите си, хванали го за лакътя. Не е било да взема вестник в ръце и да не установя как едно или друго окаяно правителство, едва държащо се връз отмалелите си нозе, увещава мен, читателя, да гласувам за него, при това по-натрапливо и от италиански просяк. Ако пък река да надзърна в неговия сертификат, изготвен навярно от някой благосклонен търговски служител или пък от капитана на кораба, превозил го дотук, понеже то самото не може и дума английски да изрече, положително ще прочета как изригнал някой Везувий или преляла някоя По - било то истински или предизвикано, - та причинили сегашното му състояние. В такъв случай без колебание ще му предложа да си избере между работата и приют за бедни; или пък защо да не обгърне замъка си в мълчание, както обикновено правя аз? Горкият президент⁹⁰ съвсем се е сбъркал от старанието да опазва популярност и да изпълнява дълг. Вестниците са управляващата сила. Всяко правителство е сведено само до няколко корабчета пред Форт Независимост. Ако човек пропусне да прочете "Дейли Таймс", правителството пада на колене пред него, та да не върши тая едничка измяна, останала в наши дни.

Неща като политиката и всекидневните навици, които преимуществено поглъщат вниманието на хората, са наистина жизнени функции на човешкото общество, ала трябва да протичат безсъзнателно, също както телесните функции. Те са ИНФРАчовешки, един вид вегетация. Случвало ми се е полусъзнателно да ги долавям край себе си, както човек осъзнава някои храносмилателни процеси, когато му е зле, додето накрая получи диспепсия, според както се казва. Все едно че някой мислител е предоставил себе си да го преобръща гигантският стомах на съзиданието. Политиката е стомахът на обществото, пълен с пясъци и камънаци, а двете политически партии са двете му половини - навремени разделени на четвъртини, които една друга се мелят. Не само отделни хора, но и цели държави страдат от такава нелечима диспепсия, която се изразява в - имате представа - какви словоизлияния. Така животът ни съвсем не е забрава, а - уви! - до голяма степен увековечаване на това, което никога не е трябвало да осъзнаваме, особено пък когато сме будни. Как не започнем да се срещаме вече не като диспептици, които си разказват кошмарите, а навремени и като евпептици⁹¹, та взаимно да се приветстваме с непреходното великолепие на утринта? Желанието ми със сигурност не е прекомерно.

1863