ЖИВОТ ОТ ДРУГАТА СТРАНА
Силвия Браун и Линдзи Харисън
Предговор
Аз съм в безкрайната бяла мраморна святост на залата на справедливостта, благодарен приемник на мъдростта на свещения съвет, за да удовлетворя любопитството си относно специфична теологична тема, която изучавам в момента. Както винаги, аз стоя опиянена на недостижимия връх на здравето, където с всеки дълбоко поет дъх, чист и сладък, сърцето ми бие мощно, изпълнено с любов към божественото, докато попивам благоговейно всяка дума на съвета, предложена ми спокойно и търпеливо.
Знанието, което те споделят с мен, все още резонира в мен, докато присъствам на една брилянтна лекция относно времевия континуум, изнесена от философ от школата на Аристотел. Поглъщам я жадно и се усмихвам, спомняйки си и оценявайки жената, която бях преди, която никога не би разбрала или не би се интересувала от тези неща, твърде заета с ежедневното си оцеляване.
Една моя близка ме вика, разтревожена от болест в семейството й. Моето решение да я наблюдавам и бдя над нея е свещено и аз бързам към залата на записите, за да проверя съответните карти. Уверявам моята близка, че болестта е незначителна, обяснявам й нейния произход и й посочвам най-ефективното лечение. Като никога тя не оспорва съветите ми, а просто следва моите насоки и ми е благодарна за това.
Както винаги, част от моето съзнание остава при нея, докато аз спирам в изследователския център, където съм част от екип, опитващ се да изолира протеинов ензим в човешката генетична структура, който ще изкорени болести като спин, Алцхаймер, множествена склероза и други заболявания, които атакуват имунната система. Ние почти сме успели и скоро ще бъдем готови да внесем отговорите в умовете на онези, които ще работят над тях и ще ги превърнат в реалност там, където най-много има нужда.
С един приятел се срещаме при машината за сканиране в залата на мъдростта. Любимата жена, над която той бди, е достигнала критична точка в своята карта и той има нужда от помощ, за да разбере как най-добре да я приведе през нея. Ние преглеждаме и други карти с подобни кризи и теми и заедно достигаме до начин на действие, който ще бъде от най-голяма полза за всички засегнати. Бихме желали да направим спомените им от дома по-достъпни за тях, така че те да разберат колко бързо преминават в, действителност техните страдания, но ние сме били там, където те са сега, и знаем, че дори тяхната временна амнезия е част от далеч по-велик план, отколкото бихме могли някога да измислим.
Моята сродна душа. Дейвид и аз, заедно с група приятели, се наслаждаваме на брилянтен джаз концерт, изнесен на огромен, величествен, открит стадион. След това аз ги оставям на тиха пейка за медитация близо до един водопад в неизказано красивите градини на залата на справедливостта, където бог и аз, свързани завинаги, оставаме сами в спокойствието, което идва единствено от изключителната безусловна любов. Близката, която споменах по-рано, пише книга и има нужда от моята помощ. Аз съм й обещала истината, знаейки, че единствената реална истина идва от бога. Моля се, за да го чувам ясно и да й предам неговата истина също толкова ясно, така че тя да може да я сподели с всеки, който идва при нея за успокоение и надежда, да предаде и радостта на земята, където аз живея, този дом, който очаква всеки. Този динамичен, съвършен рай, наречен другата страна.
(един „ден" от живота на моята духовна наставница Франсин.)
Първа глава
Другата страна откъде зная това, което зная
Аз вярвам в другата страна и безсмъртието на душата. Вярвам, че нашият дух пътува от този свят до другата страна много пъти според нашия собствен избор, за да1 се научи и придобие опит, необходим за непрекъснатия напредък на душата, която бог е дал на всеки от нас. Вярвам, че само един тънък воал разделя нашето земно измерение от измерението на другата страна. Вярвам, че другата страна е домът, откъдето всички сме дошли и където ние всички ще се върнем отново, вярвам, че носим живи спомени за този дом в нашето духовно съзнание. И вярвам, че от другата страна, между това, което ние наричаме „животи", е нашият истински живот и там сме най-живи.
Всяко едно от тези вярвания е абсолютно. По някаква причина много хора приемат, че тъй като аз съм роден медиум в семейство, където от триста години има медиуми, вече съм генетично обременена и склонна да вярвам във всякакви свръхестествени „празни" мълви.
Но истината е, че съм родена в Мисури, един щат, където всичко трябва да се види и пипне, в дом на лютерани, епископали и евреи, и съм посещавала католическо училище, което ми даде достатъчно теории за другата страна и за пътуването на душите — нещо, което би могло непрекъснато да ме обърка
Ва, ако аз просто вярвах на всичко, което чувах, без да го подлагам на съмнение. Нищо подобно. Оказва се, че съм един от най-скептично настроените хора, които можете да срещнете, и съм пристрастена към научното изследване. Вярата ми в бога винаги е била непоклатима, но докато не видя, опитам, помириша, почувствам и преживея подробностите около това как действа цялото негово творение, не приемам нищо за дадено и непрекъснато се ровя за отговори.
Никога не бих губила вашето време с книга, основана на фантазии и заблуди за другата страна. Аз обичам приказки, както всеки човек, но само когато те са представени като измислица и служат за приятно малко бягство от действителността. Другата страна е реалност, толкова реална, както земята, по която ходим, като телата, които нашият дух обитава, и въздуха, който дишаме. А истината за другата страна е по-вълнуваща, успокояваща, даваща любов и сили, отколкото която и да е вълшебна приказка.
Вместо да ви помоля да приемете на вяра моята дума, че всичко е истина, аз ще приема, че вие сте същите скептици, каквато съм и аз, и ще извървя отново шестдесет и три годишния път, който ме водеше към истината, така че да предприемем заедно пътуването към другата страна без страх, с вяра и радост.
Аз съм родена с наследствен божи дар на медиум в канзас сити, мисури, на 19.х.193в г. Нито моят скъп баща Уилям Л. Шумейкър, нито моята не толкова скъпа майка Селесте бяха медиуми. Дарбата прескочила това поколение и дошла директно при мен от моята обичана, прекрасна баба по майчина линия, ада коил. Баба ада беше моят наставник, моето вдъхновение и моят непресъхващ извор на увереност, че да си медиум наистина не е плашещо бреме, както често си мислех. Тя казваше: „ти си единствената в нашето семейство, която въстава срещу този дар". Тя беше права. Докато не разбрах и не открих, че мога да го използвам, да помагам на хората, аз бях склонна с радост да заменя този дар за нещо друго.
Точно както даденият от бога музикален талант може да се прояви по много начини — от певец до композитор и диригент, особеностите на дарбата на медиум варират от едно поколение до друго на моето семейство. Някои могат да изпадат в транс или да се оттеглят, за да позволят на духа на друго същество да вижда, говори и чува чрез тях, докато други, включително и баба ада, и моят син медиум кристофър, или не са способни, или не умеят. Някои от моите деди и моята учудващо надарена внучка Анджилияимат психокинетична сила, което е способност да се задвижват предмети чрез психиката. Аз нямам тази способност, нито пък Кристофър, който е баща на Анджилия. Вариациите продължават и продължават, но основната линия остава същата: дори когато сме били твърде млади, за да разбираме какво се случва, ние, медиумите в моето семейство, сме имали безброй безспорни срещи с другата страна под една или друга форма.
По-голямата част от преживяванията ми като медиум в детството бяха визуални. Бях на пет години, когато на една семейна вечеря видях лицата на
Двете ми прабаби да се стапят, като че ли кожата им бавно се стичаше към вратовете им като лава, оставяйки след себе си само голите им черепи. В разстояние на две седмици те и двете починаха. Преди баба ада да ми беше обяснила психичните видения, на мен просто ми беше дадено да преживея тази визуална информация. Но тогава бях убедена, че по някакъв начин аз съм ги убила. На около същата възраст открих, че имам отвратителната, неволева способност да виждам вътре в хората — нещо като триизмерен, цветен рентгенов образ. Опитайте се да имате нормално детство, когато вкъщи дойде майстор или приятел на семейството и всичко, което виждате, е плаващ по стаите болен черен дроб или тумор на белите дробове.
Не можех да си представя живот, в който да гледам стапящи се лица и засегнати органи. Оплаках се на баба ада, единствения човек, който ме разбираше. Тя ме научи, че след като бог ни дава този дар, той може да ни помогне да го усъвършенстваме. „помоли го да не ти показва нищо, с което не можеш да се справиш", каза ми тя. Така и направих и той отвърна на молитвите на изплашеното дете. Образите продължаваха да идват силни и наситени, както преди, но самите видения от този момент нататък бяха „възрастово подходящи".
Например само няколко месеца по-късно, в седмицата преди вси светии, моята съученичка Пам дойде в къщата, за да ми покаже хартиения костюм, който щеше да носи тая година за церемонията. В мига, в който прекрачи вратата, аз я „видях" обкръжена от пламъци, като че ли имаше ореол от огън. Не
Бях сигурна какво точно означава това, но бях убедена, че предпочитах това, отколкото да я видя погълната от ада с изгорено и овъглено тяло. Пам царствено се въртеше из стаята, когато се завъртя твърде близко до решетката на камината и изведнъж хартиеният й костюм се запали и избухна в пламъци. Аз чисто импулсивно я хвърлих на земята и я завих с килима, загасяйки огъня, преди дори моите родители да успеят да влязат в стаята, привлечени от ужасните писъци на Пам. Моето видение на горящи пламъци не само че не беше толкова ужасно, колкото топящите се лица и болни органи, които виждах преди, то се оказа съвсем точно видение, но освен това бях убедена, че това изостря сетивата ми и ми позволява да помагам, а не да се паникьосвам, когато видението се превърне в реалност минути по-късно.
Аз бях на 13-14 години, когато „видях" как моята приятелка джоан удря жестоко главата си в предното стъкло на една синя кола. Разказах й това и я помолих да се пази от сини коли. Няколко дни по-късно колата на приятеля й се повредила и той успял да вземе синята кола на родителите си за срещата си с джоан същата вечер. За щастие тя ме познаваше достатъчно дълго, за да приема сериозно моите предупреждения — всъщност тя тръгнала да се качва в колата, когато изведнъж променила решението си и му казала, че не може да тръгне. Няколко часа по-късно той забил синята си кола в стълба на една улична лампа. Той и страната откъм шофьора се отървали само с драскотини, но празната седалка до него била напълно разбита.
Това, което се научих да понасям, без да изпадам в ужас, беше да виждам духове, нещо, което се превърна в постоянна част от моя шестдесет и три годишен живот. Те започнаха да ме посещават нощем, когато бях много малка. Никога няма да забравя как лежах в леглото си в тъмното, наблюдавайки оформящи се фигури една след друга, докато почти напълваха стаята, като че ли из света на духовете се беше разпространила новината, че „ако искате да ви видят, ще има парти у Силвия". Те никога не ме плашеха или дори не ми обръщаха особено внимание, просто се размотаваха и си отиваха по тяхната работа, докато не се появеше светлина, тогава те бързо ставаха невидими за моето медиумично нощно зрение. Отново се оплаках на баба ада и тя спокойно ми подаде фенерче, което да вземам с мен в леглото. Благодаря на бога, това подейства. До ден-днешен аз не мога да спя в напълно тъмна стая, защото в минутата, в която опитам да остана в пълна тъмнина, стаята започва да се пълни. Когато бях дете, това беше страшно. Като възрастен човек вече това само ме дразни, все едно че имаш тълпа непоканени сенкоподобни гости, които се събират около тебе всеки път когато докоснеш възглавницата.
Моят син медиум крие и аз взехме моята много надарена седемгодишна внучка Анджилияда гледа филм, наречен шесто чувство, и тъй като всички ние постоянно виждаме духове, оценихме колко правдоподобно са показани неща, които за нас са ежедневна реалност. Ние наистина бихме искали малкото момче във филма да отдели повече време, убеждавайки духовете около себе си, че те са мъртви и трябва да отидат към светлината на другата страна. Но това е друг въпрос, за по-нататъшните глави от тази книга, филмът припомни отдавна забравен спомен за моята баба ада, която изгубила стоманена кутия, пълна с важни лични документи, по времето, когато аз съм била много малко дете. Тя беше я търсила навсякъде, преди да сподели с мен, и в този момент аз ясно видях малка, твърде несимпатична жена — моята прабаба, както се оказа — да сочи към дъното на огромно бюро в нейната спалня. Аз казах на баба ада, развълнувана, че виждам дух, който тя не можеше да види, и тогава тя се сети, че когато мъкнели с усилие огромното бюро на мястото до стената, напъхала кутията зад него, за да бъде на сигурно място. За този спомен и за добре предадения живот през очите на детето медиум аз наистина благодаря на шесто чувство.
Чувам ви да казвате, кое дете не вижда сенки да се движат из спалнята му вечер? Абсолютно вярно. Това не е необичайно. Това, което е необичайно, е родителите да вземат на сериозно нощните страхове на децата си. Обичайната реакция е да светнат лампата и да кажат на треперещото дете: „виждаш ли, тук няма нищо. Спри да си въобразяваш и заспивай". Но следващия път, когато вие се окажете в подобна ситуация с вашето дете, моля ви, имайте предвид няколко неща. Първо, моята духовна наставница Франсин, с която по-подробно ще ви запозная по-късно, се кълне, че една от най-нещастните думи в английския език е въображение, защото тя е твърде удобно извинение за много ситуации, които заслужа-ват по-обстоен поглед. Второ, съществата с най-много качества на медиуми на земята са децата и животните, така че вместо да отхвърляте това, което вашето дете твърди, че вижда, окуражавайте го да ви разкаже всичко за своето видение и наистина го слушайте. Ще бъдете изненадани от това колко много може да научите за духовния свят и за другата страна, ако позволите на детето си да ви го предаде.
Някога, за мое огорчение, аз виждах духовете така ясно на дневна светлина, както и в тъмното. Те се появяваха в стаи, пълни с хора, и, изглежда, никой друг не ги забелязваше освен мен, двете измерения се наслагваха едно върху друго и двете бяха еднакво реални. И аз най-накрая спрях да питам моите родители или сестра ми: „виждате ли това?". Отговорът винаги беше отрицателен, така че защо за милионен път да ги карам да мислят, че не съм нормално дете. Затова с изключение на случаите, когато баба ада беше наоколо, аз си държах устата плътно затворена и се чувствах като извънземно.
Една вечер цялото семейство беше събрано в дневната и си спомняхме за скъпите починали роднини, когато видях фигурата на човек да се оформя зад лявото рамо на баба ада. Аз седях на пода в краката й и прошепнах:
— бабо, кой е този човек зад теб?
За разлика от останалата част от групата тя не каза: „какъв човек" или „няма никой зад баба ти, Силвия, престани". Тя просто попита:
— как изглежда?
Аз й казах, че той беше. Висок, с червеникава коса и малки кръгли очила, има шнур около врата си, на
Който виси рог и използва този рог да преслушва гърдите на хората.
Баба ада светна, разпознавайки на мига описанието на нейния чичо джим, лекар, който беше починал по време на грипната епидемия през 1917 г., преди двадесет и четири години. Тя много се зарадва, като разбра, че той е тук, а аз се зарадвах, че като го видях, й дадох възможност да влезе във връзка с него, което я направи много щастлива. Това беше чудесно потвърждение за точността на моите видения и първия път, в който си помислих, че вероятно това „медиумство" е наистина дар, а не бреме, щом мога да накарам някого, когото обичам, да се усмихва така.
В контекста на духовете около мене и моето любопитство за това откъде идват, баба ада започна да ми разказва за другата страна. Тя каза, че когато животът на тази земя свърши, нашите вечни духове напускат телата ни и отиват у дома при бога, на място с невъобразима красота, пълно с цветове и музика и чиста, всеобхватна любов. Тези духове не идваха да ме наранят, а само гостуваха от другата страна, и понеже аз и тя имахме дарба, ние ги виждахме, докато другите не можеха.
Аз мислех, че нейните разкази за другата страна са очарователни. Но мислех също, че звучат твърде красиво, за да са истина. Вероятно тя се опитваше да направи духовния свят и живота след смъртта да изглеждат приятни и безопасни, да успокои съзнанието на своята надарена, чувствителна и объркана внучка, която обожаваше. Така че аз слушах, влюбена в нейните разкази, и бях твърде млада, за да осъзная, че моята душа тихо резонираше с истината на всяка дума, която тя изричаше.
Честно казано, аз не се интересувах много от другата страна и вечността на духа, когато бях дете. Бях твърде заета със своето нестихващо любопитство, свръхактивност, любов към татко и баба, опитвайки се безуспешно да разбера притеснената си майка и винаги, винаги „знаех нещата", без значение дали исках или не. Знаех кой се обажда, преди дори да е звъннал телефонът, и кой беше на вратата, преди да е почукал. Аз обявих внезапната смърт на дядото на баща ми тъкмо когато татко връхлетя, за да съобщи новината. Ужасено издърпах баща си един следобед от театъра по средата на филма, като крещях, че моята сестра Шарън, още бебе, не може да диша и ние се прибрахме вкъщи точно навреме, за да я закараме в болницата, където после я лекуваха от двустранна пневмония. Знаех какво щеше да се случи, добро и лошо, на моите приятели и учители. Знаех дори, без да са ми казали, че изобщо съществува, как изглежда симпатичната руса жена, на която татко тихо се обаждаше, когато мислеше, че всички спим. (между другото, аз не го обвинявах. До ден-днешен, въпреки че татко никога не напусна мама, аз все още виждам онази „другата жена" и я считам за част от семейството.)
Бях на седем години, когато другата страна стана мое лично преживяване и това промени живота ми завинаги. Бях в спалнята си и решех косата си, играех си с фенерчето и се опитвах да пренебрегна сигурността, че някой, когото не мога да видя, е наблизо и ме наблюдава. Изведнъж светлината от фенерчето се усили почти ослепително и изпълни цялата стая с чист бял блясък, а от средата на светлината един женски глас каза: „аз идвам от бога, Силвия. Не се страхувай".
Ако някакъв лишен от тяло глас ви каже да не се страхувате, без значение откъде той казва, че идва, бихте ли стояли просто така? И аз не можах. Аз изхвърчах от стаята, като летях ужасена по стълбите в търсене на баба ада. Блъснах се в нея в кухнята, където тя чистеше зеленчуци от своята градина. Хълцаща и трепереща, аз й разказах какво се беше случило. Тя ме прегърна, погали косата ми и обясни, като че ли очакваше това: „това е било твоята духовна наставница, скъпа. Тя е тук, за да ти помага. Вдигни морковите".
Както винаги, баба ада беше права, това наистина беше моята духовна наставница и оттогава аз не прекарвам и ден без нея. Нейното истинско име е йена, но по причини, които никой не може да си спомни добре, аз незабавно настоях да я наричам Франсин. В един неин живот на земята тя била ац-тек-инка от малко село в Колумбия, убита с копие през 1520 г., докато се опитвала да защити детето си по време на жестоко испанско нахлуване. Тя е моята най-добра приятелка, моята постоянна компания, моята търпелива довереница, моята учителка, моят „жив експерт" от другата страна, моята вбесяващо благоразумна закрилница, която знае, че не мога да се уча, без да правя грешки. Тя ми говори с глас, който е трансформиран във високи пискливи звуци при преминаването си от нейното измерение в моето. С мое позволение тя също говори чрез мен, използвайки моя глас, докато аз съм в транс и не помня какво става в мое отсъствие, докато не ми кажат по-късно или не я чуя на запис. Тя е висока около метър и осемдесет, много слаба и стройна, с елегантни ръце с дълги пръсти и дълга до кръста черна коса, която носи сплетена на дебела плитка. Тя е черноока и изглежда екзотично, почти като египтянка със своята маслинена кожа и огромни тъмни очи.
В действителност не видях Франсин, докато не навърших осемнадесет години и не бях вече в колежа. А когато тя се появи, аз нарочно затворих очи и се обърнах.
Аз изучавах литература в колежа „св. Тереза" и малко теология, като целта ми беше да стана учителка. Записах се също и в клас по хипноза в университета в Канзас сити. По това време вече единадесет години най-редовно Франсин ми говореше. Трите лица на Ева тогава беше най-горещият филм, който трябваше да се види за една жена с много лица. А като част от моето обучение — ходех на курс по абнормна психология. Аз се бях чувствала ненормална през целия си живот и сега имах учебник, който изброяваше осемте симптома на шизофренията. До четири от тях можеше да бъде поставена моята снимка. Колкото повече четях, колкото повече учех и колкото повече свързвах нещата, все по-невъзможно ставаше да пренебрегвам очевидното: аз бях луда. Прекалено луда, за да преподавам на деца. Екзалтираното тристагодишно „медиумично наследство" в моето семейство вероятно в действителност беше дълга, трагична наследствена лудост. А що се отнася до тази жена Франсин, която никой освен мен не
Чуваше, как бих могла да бъда толкова глупава? Тя не беше духовна наставница. Тя дори не беше реална. Тя беше явно просто моето друго аз, тъжна въображаема част на моя жалък генетически увреден мозък.
Това ми звучеше като добра, здрава логика и аз бях почти самодоволна, когато го обявих в прощалната си реч към този симптом на моята деменция, който аз познавах в продължение на много години като Франсин. Тя ме слушаше с обичайното си търпение и нито спореше е мене, нито се опита да се защити дори веднъж. Но ме помоли да й позволя една малка демонстрация, преди завинаги да я обявя за нереална: за първи път, откакто я бях срещнала, тя щеше да се материализира.
Беше вечер. Валеше. Майка ми, баща ми и сестра ми бяха с мен, развълнувани да видят тази жена, за която говорех през всичките тези години. Аз, от друга страна, бях някаква комбинация от уплаха, нетърпение и примирение пред факта, че когато нищо не се случи, това без съмнение ще докаже колко абсолют-но права бях аз. Ние малко затъмнихме светлината по нейна молба, за да не нарани тя очите й при нейното първо физическо пътуване към това измерение от няколко века, както тя каза. И след това ние зачакахме. Но не за дълго.
До мен имаше люлеещ се стол. Бавно, с тиха грация започнаха да се оформят воланите на бледосиня рокля, падащи от седалката на стола към пода. След това се появи една ръка, спокойно отпусната в скута на меката рокля, а пръстите й бяха дълги и тънки.
Баща ми промълви в екстаз: „никой да не говори, докато тя не си тръгне, така ще знаем, че не сме се влияели един на друг за това, което виждаме!". Нямаше проблем. Майка ми и Шарън бяха твърде заети да зяпат в страхопочитание, така че едва ли биха могли да произнесат и дума.
Постепенно над китката се появи ръка с гладка кафява кожа, а след това над нея видяхме дълга, дебела плитка черна коса.
За мен това беше достатъчно. Докато моето семейство продължаваше да гледа крайно омагьосано, аз се обърнах настрани и повече не погледнах.
Доктор Джон Реник, психиатър, който беше станал един от моите любими учители и довереници, беше изненадан, когато на следващия ден му разказах за моята реакция на физическата поява на Франсин. Той мислеше, че аз трябва да съм разтреперана.
— винаги съм знаел, че си твърде силна и добре балансирана, за да имаш някакви сериозни психологични проблеми, да не говорим за шизофрения — каза ми той. — но ти и твоето семейство сте видели Франсин със собствените си очи. Тя е реална, което означава, че ти си абсолютно нормална. Защо си се извърнала от нея?
Аз не плача често, но си спомням, че усетих сълзи по бузите си.
— защото аз трябва да живея в този свят, доктор Реник. Аз чувам и виждам толкова много неща, които нормалните хора не могат да приемат. Не искам да бъда някаква смахната въздухарка, искам да стана учителка. Достатъчно ненормална съм. Не мога да си позволя да ставам повече.
Той се усмихна, погледна ме в очите и ми каза:
— какво абсолютно разумно нещо.
Най-накрая аз се усмихнах в отговор. Все още пазя написаната от него диагноза: „нормална, но има паранормални способности?". Дори и с въпросителния знак това означаваше много за мене, тъй като идваше от високо уважаван психиатър, а най-малкото като медиум аз никога отново не подложих моята нормалност на съмнение.
В случая след като Франсин изчезна онази нощ и семейството сравни видяното, оказа се, че и тримата са видели абсолютно едно и също същество, до последната най-дребна подробност. И макар че отказвах да си призная, част от мен беснееше, че съм я пропуснала. Кой можеше да предскаже това?
Случайно знаех от деня, в който се роди, че моята внучка Анджилия възможно най-надареният медиум, излязъл от това семейство, така че не се изненадах, когато един ден, когато беше на четири години, тя влезе в стаята ми и каза:
— Багда (моят псевдоним за нея), коя е тази дама с черната коса, която те следва наоколо?
Въпреки това винаги се учудвам колко много „нормални" членове на публиката ме питат след лекции и телевизионни прояви защо не съм представила високата тъмнокоса жена зад мене на сцената.
Сега, когато напълно съм приела Франсин, с риск да звуча неблагодарно, аз й се оплаках от нейния писклив тон и я попитах дали не би могла да намери по-ниски и по-бавни октави и по-малко дразнещ начин за комуникация. Тя отново ми обясни, че не може да контролира нарушенията в звука на нейния глас, докато той пътува от нейното измерение в моето, но за първи път ми предложи алтернатива: ако из-
Падна в транс, би могла да говори чрез мен, използвайки моя глас. Аз няма да съзнавам това, което казва по време на транса, но мога да го запиша и да го слушам после.
Моят отговор беше малко по-неучтива версия на „и таз добра!". Не исках да се занимавам с това. Да позволя на една духовна наставница да използва гласните ми струни от време на време, едва ли звучеше съвместимо с моето решение да държа поне единия си крак, здраво стъпил в рационалния свят. Тя ме увери, че изпадането в транс не носи риск, че може да бъде много полезно и че винаги ще мога да ставам и да поемам отговорностите си след това. Не ме интересуваше. Отговорът все още беше твърдо „не". Тя започна да ме убеждава да опитаме някой път, ако се предостави възможност, просто да опитам, но аз я отрязах и приключих целия разговор.
Случи се няколко дни по-късно в часа по хипноза, воден от д-р роял. Моята приятелка Мери Маргарет, която познавах от детската градина, беше с мен. Спомням си обичайното за мен броене обратно. Следващото нещо, което си спомням, беше как идвам в съзнание. Бях прегъната на две — това определено беше неграциозно събуждане. Все още стоях на стола, но се бях превила така, че главата ми беше опряна на пода между краката ми. Всички в стаята ме зяпаха. Напълно в съзнание и много объркана аз се изправих и попитах какво се е случило.
Всички, включително и д-р роял, заговориха развълнувано един през друг. Главях фрази като „ти трябваше да се чуеш!...", „толкова много информация!...", „откъде дойде всичко това?!" и другото, което особено привлече моето внимание — „като че ли ти беше някой друг". Най-накрая мери Маргарет се наведе към ухото ми и дискретно прошепна: „Франсин беше тук. Говореше чрез тебе".
Аз настоявах, че това трябва да е някаква грешка, но мери Маргарет беше близка приятелка, която ме познаваше добре и слушаше за Франсин от години, Франсин не само се беше появила в часа, докато мен „ме е нямало". Начинът на говорене, ритъмът, терминологията всичко, което е излизало от устата ми с моя глас, е било толкова различно от това, което мери Маргарет познава като „мен", че нито тя, нито който и да е друг се съмняваше, че по някакъв начин, докато аз доброволно потъвах в хипнотичен транс, Франсин се беше появила и беше заела мястото ми. И между другото те я бяха харесали и се надяваха тя да се върне скоро.
Аз бях бясна. Скарах се с Франсин същата вечер и исках обяснение защо ме бе предала така. Тя спокойно ми припомни, че ми беше казала, че ще следи за възможност да се прояви чрез мен, а хипнотичният транс, който тя използва, беше доброволен от моя страна. Тя не ме беше излъгала, нито пък се беше противопоставила на волята ми. Искаше само да ми по-каже колко безопасно е за мен да се проявява чрез тялото ми, и че аз винаги щях да се връщам в него и това би било чудесен начин да и помогна да контактува с онези, които няма как да чуят, каквото има да им казва.
Никога не съм печелила спор с Франсин, включително и този. Тя ме убеди да опитаме пак и даде няколко железни обещания: никога нямаше отново да ме изненадва така — не трябваше никога да се притеснявам, че мога да стоя пред аудитория или клиент, или класна стая и да прескачам от себе си към Франсин и обратно без предупреждение. Тя никога нямаше да казва нищо друго освен истината, нито да навреди на мен или на някой друг. И най-важното — тя щеше да използва моя глас само за хуманни цели, да разказва на хората за другата страна и за вечната, безпрекословна любов на бога. Ако някога аз имах и най-малката причина да считам, че тя е нарушила едно от тези обещания, можех незабавно да прекратя канализирането и да престана да чувам гласа й завинаги.
Това беше преди четиридесет и четири години. И тя спазва всичките си обещания. Когато говори чрез мене, това става винаги с мое позволение, така тя оказа огромна помощ на много хора. Притесняваше ме, че не можех да чуя това, което тя казва в момента, а след сеанса, но аз имам хиляди записи на нейни лекции и съм напълно съгласна, че с изключение на механичните характеристики на моя глас тя въобще не звучи като мен. Речта й е много бавна, сравнена с моята, познанията и речникът и далеч превъзхождат моите. И никога не казва нито една шеговита дума (за разлика от мене, както виждате). Аз никога не приемах информацията за абсолютна истина за голямо нейно недоволство, но колкото и да търсех и да се ровех в опитите си да докажа поне веднъж, че тя греши, все повече откривах, че тя наистина е била съвсем точна, че никога няма да каже нищо друго освен истината.
Моят син медиум Кристофър, който не изпада в транс, но разбира процеса, напуска стаята, когато
Франсин идва. Той я обича и цени, но не може да издържа да вижда, че ме няма, докато тялото ми е все още в стаята, което ме води до друго заключение относно Франсин: тя никога не ми помага в собствените ми лекции, телевизионни прояви и тълкования. Честно, бих искала да ми помагаше. Щях да се радвам да обвиня нея, когато грешах, но вие никога не трябва да се чудите дали говорите с мен или с Франсин. Ако не ме познавате достатъчно добре, за да усетите разликата, можете напълно да вярвате на факта, че тя никога не се появява, без да бъде предупредено за нея. Бях на деветнадесет години, когато приех Франсин като законна част от моя живот, завърших колежа и станах напълно лицензиран хипнотизатор. Реших, че това може да е полезно средство да помагам на хората да спират цигарите и да отслабват. Никога не си представях, че това ще доведе до най-забележителните преживявания в моя живот — да отворя вратата към другата страна и след това да имам смелостта и вярата да премина през нея.
Регресивна хипноза и другата страна
Първият ми брак ме благослови със сина ми пол и с преместването ми от мидуест в северна калифорния. Там аз започнах да правя професионални тълкования, чрез транс да давам възможност на Франсин да изнася лекции на многобройна публика и да работя върху докторската си степен в университета в Сан Франциско.
В университета аз срещнах Боб Уилямс, моя инструктор по творческо писане, чието влияние върху живота ми е твърде дълбоко, за да бъде измерено. Ние говорихме дълго през нощите за тарообразността в Юлисес на Джеймс Джойс, за метафизиката като цяло и неизбежно за паранормалното. Един ден той изненада мен и колегите ми, като обяви, че „госпожа Дюфресне (името ми по мъж) сега ще демонстрира своите качества на медиум, като направи тълкование на всеки, който пожелае". В класа бяха петдесет човека и имаше петдесет желаещи. Благодарение на разпространяването от уста на уста, никога не са ми липсвали клиенти.
Друг ден той ме заведе в една малка книжарница, посочи ми книги от медиума лечител Едгар Кейси, теософката мадам Елена Блаватска, философа Жан-Пол Сартр и Бертран Ръсел и много други автори „като тебе" и ми каза, че следващата ми задача е да ги прочета всичките. Аз вече ги бях чела. Той се усмихна и рече:
— тогава прочети ги отново, но този път направи нещо. Учи. Преподавай. Изследвай нови територии. Разшири своя обхват и техники. Направи изследователски център, за да привлечеш повече хора и да разпространиш знанието. Твоята работа може да бъде дори по-важна, отколкото на който и да е от тези автори, ако ти я направиш такава.
Боб и аз се обичахме и аз посочих очевидната липса на обективност, която го караше да ме сравнява с великия Едгар Кейси и другите.
Отговорът му беше прост:
- вярвам в теб. Просто го направи. Аз ще ти помагам.
Той така и не успя. Пренебрегвайки моето предчувствие, че няма да се върне жив, той замина на пътешествие в Австралия. Върна се в боров ковчег. От двадесет и пет години насам не е имало ден, в който той да не ми липсва, да не го обичам и да не му благодаря.
Малко след смъртта на боб няколко души отидохме на лекция, изнесена от медиум, който беше добре известен по това време. Няма да споменавам името на медиума, тъй като този човек е все още жив. Но колкото по-дълго стоях в публиката, толкова повече се ядосвах. Главата ми пламна. Към края на лекцията аз вече така се гърчех и мятах, че моите приятели ме заплашиха, че ше ме завържат за стола. След това отидохме на вечеря, където приятелите ми пожелаха да узнаят какъв ми е проблемът. Аз избухнах.
— ще ви кажа какъв ми е проблемът. Половината от информацията, която чухме, беше само отчасти вярна, а другата половина беше направо лъжлива. Това не е мое мнение, това е факт. Всички онези хора тази вечер, които станаха и искрено търсеха отговори на някои много важни въпроси, бяха излъгани.
Приятелят до мене каза:
— добре, и ти какво ше направиш?
Аз го погледнах, но виждах и чувах Боб Уилямс така ясно, като че ли той седеше точно там до мене и вероятно беше така. Изведнъж разбрах точно какво щях да направя.
Това беше началото на фондацията „нирвана за психични изследвания". Аз я основах през 1974 г. В памет на боб, с две основни цели: да преподавам развитие на медиумичните способности и да изследвам и доказвам оцеляването на духа след смъртта.
Аз регистрирах фондацията „нирвана" в щата калифорния като организация с идеална цел. След това поместих реклама в местния вестник, предлагайки часове за развитие на способностите на медиум. Отговориха двадесет и двама човека, които се натъпкаха в моята тясна дневна в онзи първи вторник вечерта. Първите двадесет и двама казаха на още двадесет и двама, които казаха на още двадесет и двама и най-накрая нямах друг избор, освен да събера доста трудно достатъчно пари, за да наема офис, в който да се съберат нарастващите тълпи. Моите родители и сестра ми вече се бяха преместили в калифорния, така че аз набързо наех татко и Шарън, които станаха част от моя персонал от седем души, и така заедно ние импровизирахме, за да направим фондацията „нирвана за психично развитие" един заслужаващ си хуманитарен опит. Аз правех тълкования всеки ден и изнасях часове всяка вечер между лекциите на Франсин и все пак давах всичко от себе си, за да бъда грижовна майка на двамата си малки сина.
Накрая, но не и на последно място по значение, аз продължавах обучението си по хипноза, получих документ и посветих достатъчно часове, за да достигна званието „магистър по хипноза". Вече имах лиценз да обучавам и да давам документ на други хипнотизатори, а няколко от членовете на моя персонал бяха будни и талантливи ученици. Започнах да следвам интереса си към регресивната хипноза, с цел да мога да връщам клиентите си към тяхното раждане в този живот. За да бъда честна, ще кажа, че идеята за минали животи не беше моя тема. Аз не вярвах в прераждането, имах твърде много други приоритети, за които да мисля.
Така че няма нужда да казвам колко неподготвена се оказах за това, което се случи, по време на един хипнотичен сеанс в един мрачен следобед малко след откриването на фондация „нирвана". Аз прилагах хипнотерапия за отслабване на един нов клиент, когато изведнъж, изглежда, се побърка. Първо заговори в сегашно време за своя живот в Египет като строител на пирамидите. Това включваше някои удивителни детайли относно антигравитационните съо-ръжения, които звучаха така фантастично, че аз не можах да ги разбера. След това той изпадна в един дълъг монолог, който звучеше като безкраен поток от безсмислени срички. Мислех, че е изпаднал в пълен душевен срив, и знаех, че е опасно да го прекъсвам, така че го слушах и се опитвах да бъда спокойна, докато тихо го молех да не се ожесточава. Но тогава, точно така внезапно, той се върна в своето нормално, сегашно състояние, като че ли предишният половин час въобще не е бил.
С негово позволение изпратих записа от този сеанс на един мой приятел професор в станфорд и го помолих за неговата обективна преценка. Ако този човек имаше нужда от психиатрична помощ, аз бях подготвена сама да го закарам там. От друга страна, ако това беше преживяване като историята с брайди мърфи, аз исках да имам свидетел.
През 1952 г. Хипнотизатор на име мори Бърнщайн записва няколко сеанса с жена на име Вирджиния тай, която под хипноза се идентифицира като Брайди Мърфи, жена от xix век от Ирландия. В самоличността си като Брайди Мърфи вирджиния тай говори на ирландски диалект, пее ирландски песни и разказва с
Изчерпателни детайли за живота си в корк преди сто години. Книгата на Бърнщайн изследването за Брайди Мърфи става бестселър, а записите от онези сеанси са преведени на повече от дванадесет езика. Аз бях очарована от историята на Брайди Мърфи, но не бях решила дали да й вярвам или не.
Три дни след като изпратих записа в Станфорд, моят телефон иззвъня и един глас от другия край каза:
— откъде имаш този запис?
Никога не бях чувала моя приятел да говори така развълнувано. Отговорих спокойно:
— Защо питаш?
Стана ясно, че през тези три дни той беше изучавал и изследвал този запис и го беше предоставил на колегите си, които също са го изучавали и стигнали до заключение, което удиви всички нас: неразбираемото бърборене и безсмислените срички на моя клиент се оказаха забравен асирийски диалект от vii век преди новата ера, който строителите на египетските пирамиди са говорели свободно.
За да бъда изчерпателна, аз си направих труда да се обадя на моя клиент и да го попитам:
— вие не говорите древен асирийски, нали?
Към края на нашия разговор си мисля, че той вече се съмняваше дали аз съм нормална точно толкова, колкото и аз се съмнявах в него преди няколко дни.
Това преживяване ме накара да разширя регресивната хипноза извън „само този живот", към който и да е минал живот, ако такъв се появеше, без да нарушавам основното си правило: да не насочвам по никакъв начин клиентите си. Предполагах, че връщането в
Минали животи ще бъде рядко явление. Но не беше. Никак даже. Клиент след клиент, които после станаха хиляди, след като бяха върнати назад до раждането си в този живот, започваха да ми разказват с големи подробности за живота или животите си преди този. И всеки път без изключение персоналът на фондацията „нирвана" проучваше и изследваше детайлите обикновено в безценните томове на архивите „сан бруно". И откриваше, например, че наистина е имало жена на име селена франклин, която е живяла в пеория, илинойс, през 1843 г., с две деца, наречени Маргарет и марион, и съпруг на име уили, който е произвеждал пшеница. Ние записвахме всяко връщане в предишен живот, за да можем да го потвърдим и тези хиляди потвърждения са все още в папката в моя офис.
Най-неочакваният и благодатен резултат от регресивната хипноза беше нейният учудващо целебен потенциал. Клиенти с необясними фобии и хронични заболявания отбелязваха забележително подобрение и в много случаи пълно излекуване, след като са разкрили истинските корени на проблемите, заровени в подсъзнателните спомени от предишното прераждане, които само чакаха да бъдат намерени и освободени. Това откритие даде още по-голям тласък на моето изследване. Честно казано, без значение дали това е прераждане или жираф на червени точки, ако то подобрява физическото и емоционалното здраве на хората, аз искам да науча всичко възможно за него.
Непрекъснато обсъждах това развитие с няколко колеги, включително д-р биляброф, професор по психология в университета в санта клара. Също като
Мен той беше и неуморен изследовател, и широко скроен скептик относно миналите животи. Без значение какъв запис или разказ, или теория му носех, той никога не казваше: „това е смешно". Вместо това винаги изглеждаше заинтригуван и казваше:
— нека да го проверим.
Аз съм му вечно благодарна. И наистина имам предвид вечно.
Обаче отсъствах от един от най-забележителните опити на бил за проверка. Той беше много любопитен относно Франсин и беше посетил няколко от нейните лекции за теологията и другата страна. Един ден той ме попита дали не бих могла да изпадна в транс, така че да я тества. Аз самата непрекъснато предизвиквах и изпитвах Франсин, така че приветствах идеята един „външен", на когото вярвах и който знаех, че я уважава, да тества нейната правдоподобност.
Без да ми каже предварително какво беше планирал, бил седна в офиса ми онази същата нощ с Франсин. Той беше приготвил списък с имената на двадесет бивши пациенти, вече починали, случайно избрани от стотиците в неговите папки и тези на колегите му. Един по един той прочел имената им, нищо повече, и изпитал Франсин да каже причината за смъртта на всеки един от тях. Идеята му била, че ако Франсин наистина говори от другата страна, тя би трябвало да има достъп до информацията от самите починали. Но ако тя е измамница, ще започва да налучква и трагично ще се провали на теста.
Франсин точно и подробно посочила причината на деветнадесет от онези двадесет пациента. Тя не
Казвала само „изстрел", например, или дори „изстрел в главата". Тя казвала: „самонанесена рана от изстрел в дясното слепоочие с изходна рана под лявото ухо".
Мъжът бил разбит. Точността й се оказала астрономическа. Бил дори и не поглеждал към графата с причината за смъртта, докато преписвал имената, за да не може тя телепатично да ги прихване от него. Дори и подсъзнателно той не би могъл да и предаде отговори, които не знае.
В двадесетия случай, при който Франсин направила „пропуск", причината за смъртта била свръхдоза наркотици. Тя казала, че има три включени вещества. Първоначалната аутопсия установила две. Твърде любопитен, за да остави нещата така, бил извикал семейството на пациента. За негова изненада те са били помолили за втора аутопсия, при която били идентифицирани три вещества, не две, комбинирани, за да сложат край на живота на техния близък.
Бил обичаше да разказва тази история на лекции и конференции и винаги добавяше, че „силвия прави големия скок". Аз го молих повече от веднъж да отдаде заслуженото на Франсин, но никога не успях да го убедя.
Няколко психиатри, психолози и лекари, мои приятели, извършваха собствена изследователска дейност по отношение на прераждането по това време и ние редовно се консултирахме взаимно. Най-накрая няколко души се събрахме един уикенд на дискусия по темата в една препълнена зала. Отначало се почувствах не на място. Макар че бях поканена и добре дошла, чувствах, че трябва да ни обявят като „петима невероятни, важни лекари... И силвия". Но аз имах
Твърде много записи на потвърдени връщания в предишни животи и твърде много доверие в достоверността на моята работа, за да продължавам да бъда срамежлива и скромна.
Преди да започнем, бяхме обсъдили възможността да направим спонтанно връщане в минал живот на сцената с доброволец от публиката. Колегите ми се колебаеха. Моето отношение беше, както винаги: ако действа, действа. Ако не става, не става. Но никога няма да разберем, ако не опитаме.
Няколко души изявиха желание и аз избрах един привлекателен, добре облечен млад мъж, който имаше доста недоверчив вид, но беше достатъчно търпелив да слуша за прераждането.
Преди да започна хипнозата, аз го попитах дали има някакви физически или емоционални здравни проблеми, някакви смущаващи го страхове. Той спомена хронична болка в дясното стъпало, която лекарите, изглежда, не можеха да излекуват. Що се отнася до страховете, той призна, че колкото и да е успял в живота, колкото и усърдно да се старае да бъде харесван, хората винаги ще го смятат за празно пространство, виждайки колко е неадекватен в действителност, и ще му се присмиват зад гърба.
Той беше добър обект за хипноза, с желание, но не твърде ентусиазиран и лесен за хипнотизиране. Аз бавно го поведох по пътя на регресията, за да покажа на публиката как действа, той да се почувства удобно и да докажа, че не аз го насочвам и че цялата информация идва от него, а не от мен. Той търпеливо се върна в този си живот до раждането, до момента на своето зачатие, до смъртта в живота преди този.
След това ние всички наблюдавахме как, без да има какъвто и подтик от моя страна, неговото дясно стъпало се обърна навътре, като че ли беше деформирано, и цялата му стойка се промени от изправена и самоуверена фигура до срамежлива, тъжна и молеща сянка. Аз го попитах каква дата е днес. Той ми даде дата от 1821 г., което беше сто петдесет и четири години назад.
Представи се с различно име от това, което беше казал, когато се качваше на сцената, и смяташе, че сме с малко градче във Вирджиния, а не в голям мегаполис в северна калифорния. Неговият кратък живот беше нещастен. Роден с деформирано дясно стъпало, той беше потискащо бреме за своите родители и обект за посмешище сред съучениците си.
Аз никога не съм използвала „пръстен" в моя живот и не съм участвала в мистификации. Никога не бих рискувала доверието в мен, кариерата и работата си само заради някакъв евтин трик. Но не бих могла да намеря някой, който да направи по-перфектна демонстрация на силата, която имат миналите животи върху животите, които живеем сега. Чрез това, което аз наричам клетъчна памет, ние пренасяме страхове и болка от един живот в друг и техният истински източник позволява на нашето духовно съзнание да се освободи от тях веднъж и завинаги. Моят обект на хипноза в този следобед след няколко месеца ми съобщи, че никога повече не е усетил болка и дискомфорт в стъпалото си и никога не го е обхващало притеснение, че другите могат да му се присмиват. Дори и най-скептичният учен трябва да е абсолютен глупак, ако получи един и същи резултат от един и същи експеримент хиляди пъти и откаже да го приеме. Но аз не съм глупава. Като съм наблюдавала лично кристално чистите спомени от минали животи на хиляди мои клиенти и след като съм успяла да потвърдя тези минали животи, всичко това ме убеди, че Франсин беше абсолютно права, както винаги: прераждането е логичен, любящ, състрадателен божи план, свързан с вечното пътешествие на нашия дух. Аз не просто исках да му вярвам, имах твърде много доказателства да му вярвам.
И тъй като бях доказала, че спомените от минал живот са точни, как можех да подлагам на съмнение спомените, които разкривахме във всички регресии, спомени, които бяха еднакви при всеки клиент, щастливи спомени от времето между смъртта в техния минал живот и раждането в този, спомени от другата страна?
Аз връщах в минали животи хиляди клиенти от всички континенти, раси, култури и религии, от методисти до будисти и евреи, до вярващи в исляма, таоисти, шинто и при всеки случай особеностите на преживяванията на смъртта и другата страна никога не се различаваха особено. Единственото несъответствие, което открих, беше, че някои хора чуваха музика, когато за първи път се връщаха у дома, докато други чуваха музиката по-късно. За мен това не е съществено. Доказателството беше и е зашеметяващо. Ние всички идваме в този живот от едно и също място и всички ще се върнем на същото място, когато този живот свърши. Разделенията и предразсъдъците, които имаме на земята, са чисто човешка измислица и изглеждат толкова смешни, когато ги погледнем от другата страна.
Точно както имам „архивите на сан бруно" и други обективни източници, които потвърждават подробностите от спомените на моите клиенти от минали животи, имам обективни източници, които могат да потвърдят детайлите от техните спомени от живота от другата страна:
• аз имам Франсин, която живее от другата страна и неуморно ми описва и отговаря на въпроси за нея, откакто аз бях на седем години.
• имам моето собствено преживяване близо до смъртта, което ще опиша в трета глава, и моите пътувания до другата страна на астрално ниво, когато духът се отделя от тялото и отива сам на пътешествие.
• имам преживяванията близо до смъртта, които безброй клиенти са споделили с мен.
• имам разказите за астрални пътувания до другата страна на десетки хиляди клиенти, много от които нямаха никаква представа какво им се е случило и се колебаеха дали да ми разкажат, за да не ги помисля за луди.
• имам нарастващо богатство от подобни астрални пътувания до другата страна, описани от някои от най-надеждните и любими за мен хора, от баба ада и моя син Кристофър до моята внучка Анджилия, членове на персонала ми и служители на моята църква novus spiritus, някои от които по-късно в тази книга ще покажат своите величествени рисунки на местата, които са посетили, пътувайки обратно у дома.
• вероятно най-драматичното от всички, освен Франсин, е, че имам другата страна на аудиокасета.
Не съм сигурна, че бих могла самата аз да повярвам, ако лично не бях свидетел първия път, когато се случи.
Беше преди двадесет години. Правех регресивна хипноза на Сюзън, една клиентка към петдесетте години. Касетофонът беше включен, както винаги. Тя се намираше между този си живот и предишния, от другата страна, описвайки ми красива сграда с купол, с редици от рафтове, пълни с ръкописи, които, изглежда, бяха безкрайни. Както ще прочетете в следващите глави, аз бях много добре запозната с тази сграда и я разпознах като величествената зала на записите.
Това нещо не ми се беше случвало до този сеанс, но колкото по-дълбоко тя потъваше и по-подробни ставаха нейните описания, все повече разбирах, че съм много повече от обективен наблюдател на пътуването на Сюзън към залата на записите. В действителност бях там с нея. Бях удивена и развълнувана, въпреки това успях да се въздържа да не кажа и дума, когато осъзнах това. Не исках по никакъв начин да я насочвам или да й въздействам. Както се оказа, нямаше нужда да казвам нищо:
— вие сте тук с мен - обяви тя изненадано. Аз все още не казвах нищо. Тя продължи да води и двете ни през залата на записите, описвайки на висок глас точно това, което аз виждах заедно с нея, докато не наближихме друг ред със свитъци, където аз видях красива тъмнокоса жена с дълга синя рокля да идва срещу нас. Знаех, че това е духовната наставница на Сюзън, и знаех, че се казва Рейчъл.
Отново не казах и дума. И отново нямаше нужда. Сюзън проговори:
— с нас има някой.
Гласът ми прозвуча по-спокойно, отколкото аз самата се чувствах, когато просто попитах:
— кой е това?
— това е жена — каза ми тя. — има тъмна коса. Не знам защо, но имам чувството, че това е моята духовна наставница.
Точно в този момент Рейчъл ни видя и извика:
— сюзън!
Преди да успея да реагирам, сюзън прошепна:
— чухте ли това?
— какво да чуя? — сърцето ми вече лудо биеше.
— тя изрече моето име—каза тя със страхопочитание.
Но това не беше нищо в сравнение със страхопочитанието, което ние и двете изпитахме, когато отново пуснахме касетата в края на нашия сеанс.
В момента, който току-що описах, ние чухме моят глас да казва: „кой е това?", след това дойде гласът на сюзън: „това е жена. Има тъмна коса. Не знам защо, но имам чувството, че това е моята духовна наставница".
И след това един трети глас, толкова ясен колкото този на сюзън и моя на касетата, проговори: „сюзън!".
Все още го имам на касетата, имам и много други касети, където гласове от другата страна ни викат от тяхното измерение, просто искайки да ги забележим и да им позволим да служат като абсолютно доказателство за вечността на нашия дух.
Има някои ограничени скептици, които спорят, че близките до смъртта преживявания и тези от друга-
Та страна са причинени от халюцинации поради недостиг на кислород. Надявам се, че те ще се свържат с мене, за да ми обяснят как съм успяла да лиша хиляди клиенти, моя персонал, моите служители, моя син и моята внучка от кислород, без да забележат това и без да се оплачат.
Други се опитват да изградят своя скептицизъм върху религиозни аргументи, което винаги ме е очаровало. Повече от великите световни религии приемат идеята, че нашият дух оцелява след смъртта. Така че какво толкова странно има при мисълта, че ние всъщност може да общуваме с тези духове?
И всъщност моята еволюирала страст към религията и духовността беше това, което затвърди убежденията ми веднъж завинаги.
Втора глава
Сподели с приятели: |