Живот от другата страна силвия Браун и Линдзи Харисън



страница2/13
Дата14.01.2018
Размер2.19 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   13

Религията и другата страна: повече въпроси, повече отговори

ВИЕ МОЖЕ ДА МИСЛИТЕ, ЧЕ ЕДНО МОМИЧЕ ОТ СЕМЕЙСТВОТО НА ЛЮТЕРАНИ, ЕПИСКОПАЛИ, ЕВРЕИ, КАТОЛИЦИ трябва да обърне гръб на много неща от своето религиозно обучение, за да достигне до абсолютна сигурност относно прераждането и другата страна. Но това не е процес на обръщане гръб изобщо. Това беше процес на всеобхватно изучаване и изчерпателно изследване и като резултат — продължително духовно израстване до състояние, при което моята връзка с бога е непок­латимата, нерушима основа, върху която се гради всичко останало в моя живот.

Бях запозната с католицизма, когато бях на пет години, запознаване, вдъхновено не от религия, а от дисциплина. Не бях нито лошо, нито буйно дете, бях такова, каквото хората тактично наричаха „своен­равно", и баба ада реши, че може би монахините в католическото училище по-горе по улицата ще ме обуздаят.

Отличавах се от съучениците си от самото начало, въпреки че това работеше в моя полза. Подложиха ме на тест преди училище и на пет години аз попаднах във втори клас вместо в детската градина. Станах известна в квартала като малкото странно момиче, което „знае нещата". И най-вълнуващото от всичко за монахините беше, че идвайки от протестантско-

Еврейски дом, аз бях добър материал за покръстване. Оказваха ми особена чест, като ме оставяха да вървя в началото на процесиите и да поставям короната на светата дева. Цялото това внимание трябваше да ме спечели. Аз станах толкова запалена, че убедих баба ада и цялото си семейство да бъде покръстено в католическата църква.

Имаше и винаги ще има много неща в католицизма, които обичам. Аз се възхищавах на монахините и тяхната дълбока отдаденост на бога. Намирах краси­вите мистични ритуали за тайнствени, чудотворни и успокояващи. Баба ада ми беше разказала всичко за ангелите, а тук имаше учители, които също обожава-ха ангелите. Вероятно преди всичко аз изпитвах неочаквано чувство на приемственост. Имаше вели­колепни разкази за светци и дори за малки деца в отдалечени места, които виждаха видения и чуваха гласове. Дори като дете не се стремях да ставам светица, но ми харесваше да знам, че ние, хората с „видения и гласове", бяхме добре дошли между тези свещени стени.

В определени рамки това беше така. Един ден сестра мери стефани ни разказваше за нашите ангели-пазители и аз в подкрепа вдигнах малката си деветгодишна ръка и казах:

— моят ангел току-що ми говори.

— ами, разбира се, скъпа — отговори тя, иронизи­райки ме. — те говорят на всички нас.

Аз поклатих глава:

— не, аз имам предвид, че наистина чувам моя. През цялото време.

Гласът на Франсин вече беше станал мой постоянен спътник.

Сестра мери стефани ме изгледа безмълвно за миг и след това сериозно ми каза, че ще имаме много време да поговорим за това по-късно, тъй като аз ще остана след училище. Не съзнавах, че оставането след учили­ще означава, че ще бъда наказана, защото нямах пред­става за какво. След като класът беше освободен за деня, сестра мери стефани ме попита какво имах предвид, когато казах, че наистина чувам моя ангел и как точно звучи моят ангел. Аз описах високочестот­ното чуруликане на Франсин и обясних:

— тя ми казва къде да внимавам и ми говори за бог.

Сестра мери стефани ми изнесе една сериозна лекция относно измислянето на истории, което при­чинява неприятности. Според мен не само че не бях за наказание, но трябваше да бъда похвалена. Тя каза, че нашите ангели ни говорят, нима аз създавам неприят­ности, като казвам, че чувам моя? Защо тогава анге­лите да си правят труда да ни говорят, ако не се предполага, че ние ги чуваме? Това би било глупаво.

Този ден се върнах късно от училище и, разбира се, казах на баба ада какво се случи и я помолих да ми обясни какво съм сбъркала. Тя излезе от стаята, тръгна по улицата и си поговори надълго и нашироко със сестра мери стефани. Не знам точно какво е било казано, но на мен никога повече не ми се караха, че чувам гласове.

В шести клас ние започнахме да чуваме за ада, сатаната и вероятността да бъдеш обсебен. Тази обичаща, грижовна и всеопрощаваща, изпълнена с анге­ли религия изведнъж започна да става жесток кошмар и, за да бъда честна, ще кажа, че моята първа и все още валидна мисъл беше: тези неща не са истински, те са

Само плашещи тактики, за да ни държат в подчине­ние. За мен нямаше смисъл господ, който е създал нас и ни обича от дълбините на своето прекрасно сърце, да бъде толкова студен, жесток и изпълнен с омраза, че да ни обрече на цяла вечност в ада, ако ядем месо в петък и имаме грешни мисли, без значение дали ги превръщаме в реалност или не. (разбира се, сега може да се яде месо в петъците, така че какво става с онези души, които са в ада, защото са извършили нещо, което вече не е грях? Да не би господ да казва „извиня­вам се!" — и след това да ги праща в рая? Това би означавало, че господ е направил грешка, нещо, в което никой не може да ме убеди, че е възможно.)

Ако нещата ми се виждат безсмислени, аз неуморно ги изследвам, докато не ги разгадая. За мен това и сега е вярно. И в шести клас беше така. Така че аз отново вдигнах ръка и поисках да зная в какво трябва да вярваме: в любящия бог или в този новия, подлия, с който ни запознаваха? Отново сърдечно бях поканена да остана след училище и отново баба ада буреносно се понесе по улицата за още един разговор с монахини­те, когато се прибрах вкъщи. Като медиум и спириту-алист тя беше убедена, че адът и демоничните обсеб­вания са земни творения и нямат нищо общо с бога. И сатаната не е по-реална заплаха за божиите чеда, отколкото всяко друго въображаемо чудовище. Но не различието в убежденията беше това, заради което баба ада отиде този ден, а защото бях наказана за това, че задавам въпроси.

После дойде изповедта — да влезеш в малка кабинка и да разкажеш греховете си на свещеник, който не виждаш, и той да ти каже колко трябва да съжаляваш

И какво бог иска да направиш. Аз бях толкова ужасена при моята първа изповед, че написах всичките си грехове да не би да забравя някои. Свещеникът чу, че ровя из моите листове, и ме попита какво правя. Когато му казах, той ми се скара. Ами ако някой намери този списък? Представете си срама! Аз бях на единадесет години. Списъкът включваше такива гре­хове като говоренето зад гърба на майка ми, и лъжата, че съм си измила зъбите два пъти за деня, когато в действителност съм го направила само веднъж. Дали мислех, че моето държане заслужава награда? Разбира се, не. Но дали мислех, че трябва да се срамувам от него? Едва ли.

Но тогава целият процес на изповедта ми изглеждаше нелогичен. Ако беше необходим посредник между мен и бога, защо тогава трябваше да се моля, ако същият този невидим свещеник пренасяше съобщенията от мен до бога и обратно? И ако господ обича всеки от нас еднакво, защо той ще обръща повече внимание на този свещеник, а не на мен, когато го моля директно? Да не споменавам факта, че според Франсин има акт на свещено уединение, когато ние разговаряме с бога. Никой, нито дори нашият духовен водач, не може да подслушва тези „разговори". Така че няма нужда от ничие присъствие при изповедта пред бога, нали?

Вероятно най-объркващата тема за мен беше въп­росът за живота след смъртта. Както разбрах от това, което ни беше казано, на всеки се даваше един живот на земята, след което ние трябваше да сме или прогонени за цяла вечност в ада заради грехове — от убийството до използване на контрацептиви, или да сме пратени в рая, за да прекараме там цяла вечност,

Съзерцавайки блажени видения, което звучи прекрасно, но не много реално. При мен проблемът беше, че и двата случая не предлагаха обяснение за Франсин и за другите духове, които виждах и чувах всеки ден. Те бяха неоспорима част от моята реалност и реалността на толкова много светци, признати от католицизма, така че, ако всички мъртви хора бяха или в ада, или съзерцаваха блажени картини след смъртта, откъде тогава идваха тези духове около мене?

Имах добрия късмет да срещна внимателен и подк­репящ довереник, наречен отец надо, еврейски свеще­ник. Той ме окуражаваше да ходя при него с моите въпроси, вместо да възбуждам малки бунтове сред монахините и моите съученици, и да продължавам да чета и изследвам, опитвайки се да задоволя неутоли­мото си любопитство. Не приемах ничии думи на вяра, включително и тези на Франсин, така че имаше един-единствен начин, за да накарам другите да прие­мат моите думи: аз трябваше да се образовам, докато не намеря система вярвания, която да е логична за мен във всички аспекти на живота ми, с достатъчно подкрепяща информация.

Няма нужда да казвам, че отнасях всички тези въпроси към Франсин и към баба ада и в безкрайни разговори те ме научиха никога да не подценявам католицизма или която и да е друга религия, защото в края на краищата, без значение дали оспорвам едно или друго нещо в религиите, всички те се свеждат до един и същи съществен урок: обичай бог, върши добри дела, след това се върни у дома.

И никоя от двете не казваше за някои идеи, че са погрешни или глупави. Вместо това те винаги отговаряха на моите въпроси със свой въпрос, който ме вдъхновяваше и мотивираше: „ти какво мислиш?".

Това, което мислех, и това, което все още мисля, е, че бог може да издържи на всички инспекции, на които го подлагаме, и че всички несъстоятелни идеи, които ме объркват, идват от нас, а не от него. Бог е логичен. Нито за миг не съм се съмнявала в това. Исках само да открия логиката.

Реших, че мога да имам полза в преследване на моята страст, като избера да изучавам теология и световни религии, когато влязох в колежа. Винаги съм била неутолим читател и сега имах прекрасно извинение да чета всяка религиозна и духовна книга, попаднала в ръцете ми. Поглъщах всичко от харолд блум книгата на дж. До сериите на елейн пагелс гностичните еванге­лия и трудовете на моята героиня ейлин гарет, започващи с много гласове: автобиографията на един медиум, карл юнг, джоузеф камбъл, едгар кейси, ученията на буда и мохамед, тантристите, египет­ската книга на мъртвите, бхагавад гита, теософското общество, шинто, розенкройцерите, талмуда и кора­на. Изучих живота на аполоний от тиана, гръцки спиритуалист-лечител и учител, който е съвремен­ник на христос. Научих всичко, каквото можах, за есеите или гностиците, върху които се основат много от католическите и протестантските схваща­ния. Спорех със свещеници, йоги, тибетски монаси, монахини, пастори, равини и дзен-учители. Изпадах в транс, за да канализирам Франсин, и слушах безкрайни­те записи на нейните лекции за бога, теологията и другата страна. Обещах си при всяка стъпка по пътя да не бързам да приемам или отхвърлям, която и да е

Идеология, а да продължавам напред, докато объркване­то ми отстъпи пред здравия разум и логиката. Едно от най-големите открития беше, че повечето от световните големи религии, включително и христи­янството, преди да бъде реконструирано от папа Константин през vi век, приемат истината за пре-раждането и безкрайните цикли на душата между този свят и другата страна. Ако това е вярно, трябва да има препратки и в библията, ако допуснем, че папа Константин не може да контролира всяко копие и всеки превод и да се отърве от всичко, което лично не му е било по вкуса. Основавайки се на това предположение, аз станах прилежен читател на библи­ята. Изчетох всичките й двадесет и шест версии, като любим ми стана прекрасният превод на ламса от оригинала на арамейски. Няма смисъл да казвам, че той промени живота ми и че колкото повече учех, толкова по-прости и по-малко объркващи ставаха религиозните и духовните вярвания. Абсолютно си­гурно е, че човешките същества и техните субектив­ни интерпретации на бога, а не самият бог причиня­ваха толкова много главоблъсканици сред хората.

Нещото, което със сигурност разбрах, беше, че ако се хващаме за буквалния превод, на която и да е версия на библията, ние ще бъдем сериозно объркани. Напри­мер сигурна съм, че и вие като мене сте чували някой да оправдава езичеството, предразсъдъците и други форми на неприемливо поведение, мотивирайки се: „така казва библията". Първият въпрос, който тряб­ва да зададем на тези хора, е в коя от двадесет и шестте версии е казано това, защото е ясно, че ако съвършеният любящ бог защитава омразата и жестокостта, към което и да е от неговите деца, той драстично е пострадал в този конкретен превод на библията. След това ги попитайте дали вярват, че кръвосмешението в пияно състояние не е наистина толкова сериозно нещо, както се намеква в разказа за лот, и дали техните „упорити синове" трябва да бъдат наказани с публично замеряне с камъни от техните съграждани (второзаконие 21:18-21).

Аз все още се питам всеки ден: „ти какво мислиш?".

Бях доволна да открия, че дори в преводи на библи­ята, писани след папа Константин, има пет или шест препратки към прераждането и нашите цикли оттук до другата страна, които са успели да останат недокоснати. Само един пример:

Девета глава от Йоан разказва историята на човек, който е роден сляп. Учениците питат Исус: „учителю, кой е сторил грях, този човек или неговите родители, че той се е родил сляп?".

С други думи, учениците признават възможността, че може да си роден сляп заради грехове, които си извършил. Но кога човекът, който се е родил сляп, би имал време да извърши грях, ако това не е било в предишен живот? Другата възможност е да го е направил, докато е в утробата, но според мен там не би имал място да го стори.

По-очевидна препратка към прераждането се среща в Матей, глава 17. Исус говори на Петър, Яков и Йоан и казва: „Илия първом ще дойде и ще уреди всичко; но казвам ви, че Илия вече дойде и го не познаха, а сториха му, каквото си искаха" (стих 11-12). Стих 13 гласи: „тогава учениците разбраха, че той им говори за Йоан кръстител". Сега ние знаем, че в едно от преражданията си Илия бил взет от мнозина за Илия Очевидно е, че времето, когато „те не го познават", е в друго прераждане, при което учениците разбират, че това е Йоан кръстител, който е обезглавен от цар ирод, което е ясен пример за това, че „са правили с него, каквото си искат".

Тези цитати са от преработената стандартна версия на библията, доста след като папа Константин решил да премахне идеята за прераждането в християнството. Още веднъж, както става винаги, рано или късно истината оживява.

Ти какво мислиш?

Във всеки случай най-накрая аз си обещах да търся отговори, които имат добра, здрава логика, и докато изпитвам радост от познанието, никога няма да бягам от въпросите и ще намирам отговорите.

Изучаването на бога и другата страна отнема десетилетия, тъй като те са интерпретирани от много красиви религии в света.

Тълкованията ми отнемат десетилетия със среден брой от около сто и четиридесет клиенти на седмица и духовете около тях, които имаха желание да гово­рят.

Десетилетия трябваха, за да записвам и удостове­рявам хилядите сеанси по регресивна хипноза.

Десетилетия отидоха в неуморни усилия и пътува­ния на фондацията „нирвана", включително и срещи с духове, призраци, ангели и други същества, които ние срещнахме и изучихме по пътя.

Десетилетия трябваха на моето семейство, члено­ве на персонала, мои колеги и лично на мене да предп­риемаме истински астрални пътувания до другата

Страна и да откриваме, че всички имаме сходни преживявания.

Десетилетия посветихме на консултации със сто­тици психолози, психиатри, лекари, учени, професори, теолози и други изследователи на паранормалното като мен.

Десетилетия бяха отдадени на скептицизма на всички по света, които се опитваха и не успяваха да дискредитират моята работа.

Трябваше да настъпи смъртта на много мои близки и тяхното неоспоримо завръщане към другото измере­ние, за да облекчат мъката ми с новината, че са си живи, както са били и преди.

Необходимо беше всекидневно търпение, щедрост, мъдрост и уроци по транс от моя непогрешим екс­перт по теология и другата страна моята духовна наставница Франсин.

Трябваше да изпитам вълнуващото осъзнаване, че религията, духовността и паранормалното не са отделни идеи, както често са представяни, а са наистина съвършени, логически, допълващи се части на божието съвършено, логично и разумно творение.

Трябваше да изпитам и преживяване близо до смърт­та, което ще опиша с подробности в трета глава.

След всичко, което научих, аз основах моя собстве­на църква novus spiritus, или „нов дух". Novus spiritus не изключва нищо, той включва като име няколко прос­ти принципа в основата си:

• ние всички сме сътворени и безусловно обичани от бога, негови генетични наследници, които са равни в неговите очи.

• има майка богиня азна, която е женският емоци­онален аспект на божеството, също както бог отец е мъжкият интелектуален аспект. Богинята майка не е само измислена от феминисткото движение през седемдесетте години. Тя е призната и боготворена в продължение на повече от две хиляди и петстотин години. По време на нашето пътуване из другата страна аз ще използвам местоимение в мъжки род като той или него, когато се отнася за бога, но само защото мисля, че непрекъснатата употреба на той/тя и него/ нея са еднакво дразнещи и за четене, и за писане. А истината е, че богинята майка азна и бог отец представляват заедно божественото.

• бог не е подъл, груб и осъдителен. Тези качества са присъщи за човека и не са резултат от това, че бог се е извърнал от нас, което никога не е правил, а ние сме се извърнали от него. Има последствия от злото — но не вечност в несъществуващото място, наре­чено ад, а самоотделяне от другата страна. И дори това самоотделяне не продължава вечно.

• отговорът на въпроси като: „как може един любящ бог да бъде жесток към някой, който не го заслужава?" или „как би могъл той да позволи на това невинно бебе или на този прекрасен човек да умре толкова скоро?", е много прост: „той не би го напра­вил". Всеки един от нас си прави подробен план на живота от другата страна, преди да се роди. Всичко, което ние преживяваме на земята, включително нашите страдания и времето на смъртта, са изцяло наш избор, не негов.

• ние сме най-живи от другата страна. Нашите кратки пътувания към това измерение, наречено

Земя, са решения, които ние вземаме, с цел да придоби­ем опит и да преодолеем негативността по пътя на усъвършенстване на нашия дух. • нашият дух си спомня всяко раждане, смърт, живот на земята и живот от другата страна. И всеки нов живот е дълбоко повлиян от тези спомени, без значение дали ние ги осъзнаваме или не.

Не е необходимо да споделяте всички тези вярва­ния, когато тръгваме за нашето пътуване към друга­та страна, което следва в следващите пет глави. „ти какво мислиш?" е важен въпрос в тази книга. Всичко, за което ви моля, е да държите съзнанието и сърцето си отворени и да обръщате внимание на всяка подроб­ност, която задвижва тихо, успокояващо звънче в душата ви. Обещавам, че вие не си представяте нещата. Вие само си спомняте и копнеете за изключителното блаженство и красота на дома.

Когато бях на осемнадесет години, моята любима баба ада почина. Тя отпътува уверена и спокойна, като знаеше с абсолютна сигурност, че ме е подготви­ла за един богат, очарователен живот, че другата страна я очаква и че един ден аз и тя ще бъдем отново заедно.

Но аз бях удавена в мъка и моята мъка, както става много често, пораждаше съмнения. Въпреки всичко, което баба ада и Франсин ми бяха обяснили за другата страна и за вечността на духа, любовта на баба, вдъхновението и непоколебимата подкрепа изглеждаха изчезнали завинаги. Аз не можех да я видя, да я чуя или

Да я усетя около себе си и се чувствах празна и сама. Дарбите ми на медиум изглеждаха непотребни, както и хубавите фантазии за живота след смъртта, в които аз бях твърде наивна и вярвах.

Аз бях като в унес, когато семейството започна да се събира, за да подготви погребението й, нещо, което аз не можех да приема, да не говорим да участвам в него. Моят приятел Джо, забележително силен и чувствителен за своята млада възраст, усещайки моята нужда да избягам, нежно ме изведе от къщата за една спокойна разходка с неговата кола. Топлото слънце, вместо да ме успокои, ме подразни, докато пътувахме. Нямаше кой да ми предложи успокоение.

Все още чувам нарочно спокойния глас на Джо, когато той най-накрая наруши тишината.

— Силвия...

Аз не отговорих. Само хвърлих един поглед към него и забелязах, че очите му са приковани към огледалото за задно виждане.

— не искам да те плаша — продължи той, — но... Твоята баба е на задната седалка.

Аз не се обърнах веднага. Просто поседях за един дълъг миг и постепенно усетих нейното присъствие и леко долових мириса на лавандула, който тя винаги разнасяше около себе си.

Погледът ми се плъзна към огледалото за задно виждане и дъхът ми застина при вида на баба ада, облечена в нейната любима синя рокля, спокойна и здрава, тя ми се усмихваше. Бързо се обърнах и се протегнах към нея, но в този момент тя изчезна.

Сърцето ми биеше, когато се отпуснах на седалка­та, за да осмисля въздействието на тази толкова

Кратка среща. Да виждам духове не беше ново за мене, разбира се, но срещата с нея, с човека, който ми липсваше и от който аз се нуждаех толкова много, ме хвърли в странната комбинация от спокойствие и болка. В опита си да го отхвърля аз позволих на скептично настроения си мозък да отдаде това преживяване на халюцинация, породена от тъгата.

Но ако това не беше вярно, как можеше да се обясни фактът, че не аз, а Джо първи я видя?

На следващата сутрин аз бях сама в спалнята си и седях, като се опитвах да намеря някаква бегла логика, сресвайки непокорната си коса, когато ме връхлетя чувството, че не съм сама. Погледнах огледалото. Огледах се наоколо. Явно бях сбъркала — нямаше никой. Концентрирах се отново върху косата си и можех да се закълна, че усетих лек, топъл дъх отзад на врата си.

Внезапен оглушителен трясък като единичен изст­рел разцепи въздуха зад мен и почти едновременно аз чух силния глас на баба ада да вика: „Силвия!". Подско­чих и огледах стаята, не видях нищо освен същото спокойствие, което всеки жител на средния запад е преживявал веднага след мощна електрическа буря.

Напуснах спалнята си и бързо отидох долу при моето семейство. Баща ми ме посрещна долу на стълбите и загрижено ме попита:

— какво не е наред, Силвия? Ти си бяла като чар­шаф. И какъв беше този силен удар, който чухме там горе?

Казах му по-късно, когато бяхме само двамата и когато бях най-после готова да говоря за това. Той беше по-малко изненадан от мене, но живеейки между починалата вече тъща медиум и дъщеря медиум той

Не се изненадваше много. Той само се усмихна и ми припомни, че в последните си часове баба ада беше обещала, че до три дни след като умре ще намери начин да се свърже с мен от другата страна, за да ми каже, че е пристигнала благополучно у дома. Години след това научих, че оглушителният трясък е явление, наречено „хармонизация", което се получава, когато рязък звук премине през „воала" между измерението на другата страна и нашето измерение, подобно на преминаването на звуковата бариера от свръхзвуко­вите самолети.

Въпреки тези осезателни знаци от баба ада веднага след смъртта й, моята мъка от нейната загуба беше дълъг, болезнен процес. Оттогава съм скърбила много пъти, но винаги и само заради моето собствено чувство на загуба, а никога заради близките ми, които зная, че чакат заедно с Франсин нашето вълнуващо единение в съвършения, спокоен дом при бога.

За всички тях и всички вас — добре дошли от другата страна. .

Трета глава

Смъртта:

Започва нашето пътуване към другата страна

Сив и студен февруарски следобед през 1987 г. Аз съм в моя офис, седнала срещу джейн, моя клиентка. Тя е в дълбока хипнотична регресия и изведнъж аз виждам как тялото й внезапно се стяга и лицето й се изкривява от паника. Бавното й ритмично диша­не става бързо и повърхностно. Тя крещи:

— не... Не, не...

Аз запазих спокойствие, като мислех, че това ще помогне да я успокоя:

— всичко е наред, джейн. Само ми кажи какво ста­ва. Какво виждаш?

— тъмно е. Аз съм в тунел. Той е твърде малък. Не мога да дишам. Не искам да съм тук.

Тя плаче. Преживявала съм това хиляди пъти с дру­ги клиенти. И искам поне веднъж да е по-лесно от преди.

— джейн, огледай се, скоро ще има светлина. Движи се към нея. Не можеш ли да намериш светлина­та?

Настъпва кратка тишина, преди тя да каже:

— да, мога да я видя, но съм твърде изплашена. Искам да се върна. Моля ви, нека се върна. — тя започ­ва да хълца.

— иди в точката на наблюдение — казвам й аз. — не си там, ти си тук, ти си в безопасност, само гледаш. Слушай ме, ти си в пълна безопасност. Иди в точката на наблюдение.

Тя се успокоява малко, но не за дълго. Изведнъж за­почва да се задъхва.

— какво има, джейн? Какво става?

— аз се движа по-бързо. Не мога да спра. Сега свет­лината е много ярка и съм почти там, но тя е твър­де ярка, твърде изплашена съм, защо не мога да се вър­на?

Тя едва си поема дъх. Зная, че най-трудната част все още предстои, припомням й:

— ти си в положение на наблюдение. Ти си само... Тя ме прекъсва:

— има някакви ръце, които се опитват да ме из­дърпат. Странни ръце, дърпат ме, твърде силно е... О, боже, аз съм навън. Извън тунела. Навсякъде има ослепителна, болезнена светлина. Не мога да отворя очи, не искам да отворя очите си. Има ръце, много ръце по мене и твърде много шум, твърде силен шум. Студено ми е. Толкова ми е студено. Кои са тези хо­ра? Не искам да съм тук. Моля ви, просто ме оста­вете да се върна...

Твърде много и се събира, за да й позволя да про-дължи. Бързо и внимателно я изваждам от нейния транс и я уверявам, че ще изпита чувство на облек­чение, когато отвори очи. Благодари ми, но аз усе­щам все още леко чувство на тъга, когато джейн напуска офиса ми.

Оставам сама и за хиляден път си мисля: не се ин­тересувам от регресивната хипноза само заради вълнуващото преживяване, което тя предлага, и никога агонията от тази част на регресията не е била от полза за моите клиенти. Решавам. Обещавам си, че никога вече няма да подлагам моя обект на хипноза на кошмара на раждането.


1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   13


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница