Живот от другата страна силвия Браун и Линдзи Харисън



страница3/13
Дата14.01.2018
Размер2.19 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   13

***

Да, това не е грешка. По време на всеки сеанс на регресивна хипноза, която правя, това, което най-много плаши моите клиенти, най-депресиращо е и причи­нява най-голяма духовна болка, не е тяхната смърт в минали животи, а раждането в този. Ако, както при повечето хора, неизбежността на смъртта ви плаши, аз мога да ви уверя, че вие сте преживели нещо много по-травмиращо в деня на вашето раждане.

След като съм чула за преживявания, близки до смъртта и след смъртта от безбройните си клиен­ти, колеги и други изследователи, вие бихте си по­мислили, че моите собствени преживявания, близки до смъртта, не биха дошли като такава изненада, факт е, че всичко абсолютно се повтаря при всеки. Това, че съм чула, го прави бълнуващо и заслужаващо да се преживее. Не че ви го препоръчвам нарочно „опи­тайте това у дома"; благодарна съм, че съзнателно си спомням всеки миг и мога да предложа описание от първа ръка, вместо разни догадки и слухове за това какво точно представлява смъртта.

Бях на четиридесет и четири години и ме опери­раха, когато пулсът ми спря и аз се срещнах със след­ните общи за всички неща:

• тунелът, който веднага се появи, не дойде прос­то „отнякъде горе", в действителност той се из­дигна от моето тяло, очевидно от моята собст­вена етерна субстанция. Вместо да води нагоре към небето, той извеждаше „напряко" приблизително под ъгъл 20 градуса, потвърждавайки, че другата страна не е някакъв далечен кай отвъд облаците. Тя наистина съществува точно тук сред нас, само на около метър над нивото на нашата земя, просто в друго измерение с много по-висока честотна вибра­ция от нашата.

• аз не само се чувствах абсолютно жива, дока­то се движех през тунела, аз бях абсолютно жива. Само моето тяло, превозното средство, в което бях пътувала през този живот, беше изчезнало. Чув­ствах се безтегловна, свободна и опиянена, изпъл­нена със спокойна сигурност, че всеки и всичко, за което аз някога се бях притеснявала, ще бъде наред. С моето новооткрито чувство на безвремева веч­ност аз знаех, че моите близки и аз отново ще бъ­дем заедно в това, в което, изглежда, времето не съществува.

• легендарната бяла светлина се появи над мене със свещен блясък и безкрайно познание.

• фигурата на близък човек пристъпи в огромния отвор на края на тунела, в моя случай това беше баба ада. Отворът беше достатъчно широк и аз можех да зърна поляната зад нея като всяка затре­вена ливада, изпълнена със земни цветя, но техни­те цветове бяха по-наситени и хиляди пъти по-прек­расни.

• очевидно моето беше. Преживяване близко до смъртта и две неща, които потвърдиха това, се

Случиха едновременно: когато протегнах ръка към ба­ба ада, тя също протегна ръка, но дланта й, обър­ната към мен, правеше жест, който означаваше да спра. В същия момент аз чух слабия, далечен глас на приятел, който чувствах, че стои до болничното ми легло и се моли:

— силвия, не си отивай, толкова се нуждаем от теб.

Усещането за връщане на земята ме накара да се почувствам притеглена от огромно гумено въже, ко­ето като че ли беше завързано на кръста ми и ме теглеше обратно. За секунда моята ръка беше на сан­тиметри от ръката на баба ада, но в следващия миг аз бях изтръгната от нея и захвърлена обрат­но в ограничаващата тежест на моето тяло.

Аз не само че не бях доволна да се върна, но се чувствах ядосана, депресирана и объркана в продължение на дни наред.

Като погледна назад, разбирам, че съм влязла в ту­нела възможно най-бързо, докато някои хора кръжат около телата си за известно време, като усещат то­ва и са очаровани от непознатото чувство да наблюдават себе си и да гледат какво правят другите хора в стаята и да ги слушат какво казват, докато тях „ги няма". Когато и ако някога ви се случи да се­дите до смъртното легло на някой, трябва да има­те предвид, че даже и след последния дъх на тялото човек все още може да чува.

Не знам как достатъчно силно да наблегна, че ни­кога няма да има момент, в който вие да се чувст­вате и най-малко мъртви или дори в безсъзнание, ни­то пък вашето пътуване през тунела ще ви изплаши, или ще ви бъде непознато. Запомнете, вие сте го преминавали много пъти преди и не просто сте оцелели, а сте направили своя избор да се върнете от­ново и отново да преминете през него. И с няколко малки изключения, които ще обясня накратко, всеки възрастен човек на земята, без значение от своята раса, националност, религия, или липса на религия, ми­нава точно през същия тунел към абсолютно съща­та свещена божия светлина.

Направила съм хиляди връщания в предишни живо­ти на деца, които са отлични обекти с лесен дос­тъп до минали животи и минала смърт в ранна въз­раст, и винаги ме е очаровало да науча, че почти без изключение, когато умират те, не минават през ту­нел, вместо това децата пресичат един мост. Дис­кутирала съм това с тези, които са правили регресии, и те могат да го потвърдят. Най-накрая аз по­питах Франсин. Отговорът е просто, че за децата е много дезориентиращо изведнъж да попаднат в ту­нел, докато пресичането на мост се усеща спокойно и логично, така че когато те достигнат другата страна, да могат да разберат как са стигнали от точка а до точка б.

А що се отнася до красивата, успокояваща гледка на починал любим човек, който чака в края на туне­ла, аз съм чувала скептиците да го отхвърлят, като го отдават на халюцинации, предизвикани или от ме­дикаменти, или от паника. Сигурна съм, че говоря от името на всеки, който е имал преживявания, близки до смъртта, когато казвам, че това просто не е вяр­но. Една приятелка, чиято действителна смърт аз наблюдавах, без съмнение също не би се съгласила.

Името й беше шели. Срещнах я, докато посеща­вах продължително лежащи пациенти заедно с моя син кристофър в една болница в северна калифор­ния. Очевидно шели преживяваше последните си ча­сове, ту в съзнание, ту в безсъзнание и нейното пок­русено семейство се беше събрало около леглото й, когато, с малкото сила, която й беше останала, тя вдигна ръце като за прегръдка, усмихна се и каза:

— рут, ти си тук!

Семейството размени тъжни погледи, клатейки глави. Тихо попитах господина до мене какво става.

— рут е нейната сестра — обясни той. — тя се опита да дойде тук, но нещо я задържа в Колорадо.

Аз се обърнах към крие и прошепнах:

— така мислят те.

По-малко от час след като шели почина, на семейс­твото се обадиха от Колорадо, за да им кажат, че рут е починала неочаквано, рано този следобед. Така че шели знаеше това, което останалите не знаеха — че рут в края на краищата не е задържана в Колорадо, а благополучно е преминала от другата страна и чака своята сестра у дома.

Сребърната нишка

Движението през тунела към светлината не е един­ственият паралел между раждането и смъртта, кой­то заслужава да се спомене. Във всеки един от тези процеси присъства нишката, която ни подхранва и ни свързва с нашия източник. Пъпната връв при раждането много прилича на сребърната нишка, прикре-

Пена към нас под гръдния кош, която ни захранва с живата сила на божията любов и ни държи в пос­тоянна връзка с другата страна по време на наши­те кратки пътувания извън дома.

Сребърната нишка се появяваше често в моите за­дълбочени изследвания на световните религии и вяр­вания, включвайки библейска препратка в еклисиаста 12:в-7: „преди да се прекъсне сребърната нишка... И духът да се върне при господ, който я е дал". Но това звучеше твърде загадъчно и недоказуемо за ме­не, за да ми направи впечатление. Даже и когато Франсин ми обясни, че това наистина е така, аз много-много не повярвах. Както казах, аз се въздържам, докато не видя нещо със собствените си очи.

Тогава, разбира се, видях сребърната нишка със соб­ствените си очи и трябваше да призная за милио­нен път, че Франсин отново беше права.

Лежах на пода в дълбока медитация, водена от крас­норечива, вдъхновяваща касета с тантристка йога, когато забелязах, че пътувам астрално — бях напус­нала моето тяло и се носех из дневната.

Няколко думи за астралните пътешествия и про­екции: не ги харесвам. Никога не съм ги харесвала. Ин­телектуално знам, че това е много добър начин да се посетят любими хора и места тук и от другата страна, без неудобството да мъкнеш и своето тя­ло. Зная, че винаги мога да се върна, когато искам, и просто не мога да остана „някъде там отвън". Но емоционално това ме кара да се чувствам, като че ли съм извън контрол, а аз мразя това. Очевидно любовта към астралната проекция ме е пропуснала в се­мейството и отишла от баба ада директно към моя син крие и внучката ми Анджилия.

Изглежда, Кристофър усвои астралната проекция по същото време, когато се научи и да ходи. Имахме пухкав килим в къщата, когато крис прохождаше. Не мога да преброя колко пъти, когато той стоеше спо­койно до мен, аз забелязвах, че той е тдърде спокоен. Следващото нещо, което разбрах, беше, че когато тялото му е неподвижно, аз мога да видя малки стъпчици на килима, тъй като неговият дух е припкал да играе. Едно сурово: „крис, ела веднага тук" беше достатъчно да го върне и той ме гледаше невинно е лека усмивка, която казваше: „кой, аз ли? Аз просто си седя тук".

Първото астрално пътуване на Анджилия, за кое­то знаем, стана, когато тя беше на три години. Крис, неговата съпруга джина и аз я завихме една ве­чер, както винаги. До леглото й имаше балон, оста­нал след неотдавнашно парти. Анджилия изглеждаше дълбоко заспала, когато тримата, се измъкнахме на пръсти от стаята и се върнахме в дневната. От­начало решихме, че е странно, когато някакви глупа­ви течения в къщата понесоха балона, който ни след­ваше на всяка стъпка. Но теорията за течението отпадна, когато балонът последва крис в кухнята от хладилника до шкафа, до мивката, спирайки се за­едно с него, за да продължи после пак с него. Ние не вярвахме, така че крис започна да крачи из стаята, остро да завива по ъглите, да се качва до половина­та на стълбите и обратно, да влиза и рязко да изли­за от стаите, но балонът никога не го изпускаше. Най-накрая на мен ми хрумна вероятно обяснение, обърнах се към крис и джина и казах:

— елате с мене.

Четиримата — крис, джина, аз и нашият нов любимец балонът — се отправихме към стаята на анд­жилия. Аз седнах на леглото до нея и прошепнах:

— анджилия, какво правиш? Тя се изкикоти и отговори:

— следвам татко.

Моля ви, извинете ме за отклонението, но много обичам тази случка.

Както и да е, аз астрално се носех из моята днев­на в дълбока тантристка медитация, по-дълбока от­колкото възнамерявах да направя. Щях да се върна в тялото си в мига, в който осъзнах, че съм го напус­нала, ако не бях видяла за първи път през живота си тънката сребърна нишка. Толкова фина, като паяжина, която излизаше от слънчевия ми сплит в блес­тяща диря и изчезваше на няколко метра в измере­нието, откъдето идваше. Беше красива и истинска, а аз исках да имам свидетел. По това време съпру­гът ми стоеше наблизо на един стол и четеше и аз се опитах да привлека вниманието му, като ритнах желязната поставка за дървата на камината, но мо­ят крак, тъй като беше само крак на дух, мина през решетката. Аз бях много развълнувана, когато се вър­нах отново в тялото си, незабавно седнах и казах:

— видя ли това?

— какво да видя? — беше неговият отговор.

Той все още се чуди защо този брак не потръгна.

Не видях моята сребърна нишка, когато бях в ту­нела, летейки към баба ада, но може да съм била твърде разсеяна, за да я забележа. Няколко клиенти са ми казвали, че са виждали техните нишки, когато са били на път за дома, и сега, когато зная, че сребърната нишка е реалност, бих желала да я бях забе­лязала. Ако вие все още се съмнявате, че ние сме ви­димо свързани с другата страна чрез сребърна ниш­ка, минаваща през нашия живот, аз не мога да ви об­винявам. Но като свидетел на нейното присъствие аз мога да ви уверя, че тя е тук и се чувствам бла­гословена, че съм я видяла.

Споменах няколко изключения на пътуването на ду­ха след смъртта на тялото и ние трябва да ги изс­ледваме, за да си изясним някои положения, за които много ме питат, както и аз, докато не намеря от­говорите. Важно е да запомним, че всяко едно от те­зи изключения е избор на индивида, а не на бога. И тъй като те са малка част, много често са пренеб­регвани.

Първото е, че когато духовете се приковават към земята при тяхното пътуване, най-често за тях се говори като за призраци.

Призраци

Призракът се създава, когато при смъртта духът или вижда тунела и му обръща гръб, или отказва да признае тунела първоначално и така остава, окован извън своето тяло, между нашето измерение и измере­нието на другата страна.

Отхвърлянето на тунела и лишаването от естес­твеното пътуване към другата страна създава заблу­да, която изпитват всички призраци: те нямат пред­става, че са мъртви. Без значение колко жестока или

Травмираща е била тяхната смърт, те си мислят, че нищо не се е променило, що се отнася до тях, единс­твено с изключението, че внезапно светът започва да се държи с тях, като че ли те изобщо не съществуват. Разбираемо е, че в най-добрия случай това ги обърква, а в най-лошия — направо ги вбесява. Както споменах по-горе, когато „умрях", ако не беше тунелът и аз нямаше да разбера, че съм мъртва, така че наистина мога да им съчувствам.

Представете си да се събудите утре сутринта в собствения си дом и докато си вършите ежедневната работа, да пристигне някакво абсолютно непознато семейство с целия си багаж и да започне да се настаня­ва. Заставате срещу тях и ги питате какво правят тук и заплашвате да извикате полиция, ако незабавно не си тръгнат. Но те не само не ви обръщат внима­ние, а буквално минават през вас и от време на време може би ви усещат като хладно място в стаята. В края на краищата вие може да се оттеглите от ситуацията и мирно да заживеете с тези хора. Ако не сте от кротките, може би ще започнете да им създавате колкото се може повече неприятности, за да накарате омразните натрапници да се изметат от дома ви. Във всеки случай, ако не сте били малко мръднали предварително, едно такова предсказание гарантира да ви извади от равновесие. Така че когато става дума за призраци, те заслужават повече състра­дание отколкото страх.

Тъй като са наполовина в нашия и наполовина извън нашия свят, призраците се виждат и чуват по-лесно, отколкото духовете, които са се преселили от друга­та страна и трябва да сменят измеренията, за да се

Материализират. Аз изследвам обитавани от призра­ци места през последните четиридесет години и съм се срещала и говорила с много от тях. Има подробен разказ за моята работа с призраци в книгата ми до другата страна и обратно, но тук ще посоча няколко срещи, за да подчертая нещо важно: двете най-чести причини, поради които призраците отхвърлят туне­ла и отказват да тръгнат, са страст (любов или омраза) и страх.

• един век преди създаването на здравни заведения за душевноболни с хуманно отношение към пациен­тите една жена на име колман заключила своя съпруг в мазето на къщата, за да го. Дюржи в безопасност, когато той полудял, и се грижила за него с огромна любов и нежност до неговата смърт. Тя умряла скоро след него и за нещастие, когато се пренесла от другата страна, незабавно се отбила в онази къща със заблудата, че нейният съпруг е все още там и има нужда от нея.

• рядко се случва при самоубийство за отмъщение да останеш прикован към земята, както ще говорим за това в следващите части за самоубийствата, но аз съм виждала такъв случай. Вторият баща на моя клиентка, който много тормозел съпругата си, лег­нал нарочно на нейното място в леглото и се прост­релял в. Главата, знаейки, че жена му и заварената дъщеря са на път за вкъщи и със сигурност точно те ще го открият. Неговата страст към контрол и сплашване го държала в тази къща в продължение на месеци след това, като плашел своята заварена дъще­ря чрез това, което тя смята за сънища, докато най-

Сетне нейният биологичен баща не се намесил от другата страна и не го измъкнал от това измерение.

• няколко членове на едно семейство, което аз срещнах на шоуто на монтел уилямс, са виждали няколко „непознати" в и около дома си в разстояние на няколко години, най-вече човек с работни дрехи, който явно се занимавал с двора, и дребна по-възрас­тна жена, облечена в семпла тъмна рокля и шапка. Тези „непознати" се появявали и изчезвали внезапно, без да осъзнават присъствието на сегашните обита­тели на къщата и без да излъчват каквато и да е заплаха. Разбираемо е, че тяхното видимо присъст­вие изнервило семейството. Аз ги убедих, че „непоз­натите" не искат да им навредят, те са просто един мъж на име хенри биъд и неговата майка, които вършат обичайната си работа на любимата си земя, без да съзнават, че са мъртви от десетилетия. След почивката, между другото, един от продуцентите на шоуто ме изненада в ефир, като обяви, че хората звънели, за да потвърдят, че в началото на 1900 г. Видно семейство на име биъд е притежавало по-голямата част от областта, където в момента живеят гостите на монтел.

• друг удивителен случай, който изследвах благода­рение на монтел, се случваше в дома на симпатично младо семейство с малък син. Те чуваха непрестанни потропвания и отекващи стъпки на тавана, а поня­кога леки, бързи стъпчици на дете. Телевизорът спи­рал и сам си избирал ниво на звука. Майката усещала непрекъснато присъствие зад гърба си в детската стая, а бебето изведнъж спирало да плаче и се заглеж-дало в нещо, което никой друг не виждал, и започвало

Да се киска от удоволствие. Както се оказа, на земята, върху която е тяхната къща, някога е била къщата на исак и марта кингсли и техните синове джошуа и арон. През 1881 г. Къщата изгоряла и цялото семейство кингсли загинало в пожара. Исак и джошуа благополучно преминали от другата страна. Марта обаче все още е на мястото на тяхната собственост, търси арон и скърби за загубата на своя съпруг и по-малкия си син. Арон също е там и се опитва да намери път към дома. Аз успях да помогна на арон да достигне до светлината и сега той е с исак и джошуа. Но марта, убедена, че тя и арон са живи, продължава упорито да стои там и да търси по-големия си син.

Понякога очевидно един дух би отхвърлил тунела заради любов към дома или земята, където е вложил много страст, или заради семейството си. Но никога не съм срещала призрак, който се е лепнал за кола или бижу, или дреха. Това е добър урок за това, че когато напускаме телата си, материалните неща, които сме | натрупали през нашия живот, стават смешно незна­чителни.

Без значение дали след година или след сто, призраци­те в края на краищата поемат по тунела към светли­ната от другата страна. Отново най-голямата преч­ка се оказва това да бъдат убедени, че са мъртви. Аз обяснявах на един определено опак призрак на жена спокойно и логично точно как тя е починала и какви са знаците, които биха я довели до единственото разумно заключение, че е мъртва (включително и фактът, че аз бях първият човек от години, който

Може да я види и да я чуе), а тя ми отвръщаше с въпроса:

— как да знам, че ти не си мъртва?

Моята първа мисъл беше да се защитя: „защото очевидно аз съм жива, никаквице". Но после осъзнах, че точно това тя и другите призраци чувстват, когато някой им каже: „извинете, но вие сте мъртви". Така че просто отговорих:

— добър въпрос. — и смених темата.

Между другото, заслужава си да се спомене, че ако вие или вашите деца можете да виждате относително лесно призраци и духове, има много лесен начин да разберете кой от двата вида наблюдавате. Когато моят син крие беше малко дете, той редовно виждаше и играеше с духове и ангели, включително и със своя духовен наставник чарли. И тъй като бях имала подобни преживявания в детството, много не се замислях над това. (това е добра възможност за мен да ви окуража да слушате внимателно и да задавате въпроси, когато вашите деца говорят за техните „въображаеми другарчета" — тези другарчета може въобще да не са въображаеми.) Един от неговите любими „духове" другарчета беше малко момче на име джой, който определено, изглежда, беше докоснал сърцето на крие. Един ден аз помолих крие да ми разкаже за джой и в потока на разговора той тъжно ми каза:

— мамо, джой целият е изгорял.

Това беше денят, в който аз обясних на моя син за призраците и колко важно е да ги обичаме и да ги окуражаваме да се върнат у дома, без значение колко много ще ни липсват. Как можах незабавно, от едно

Изречение, да разбера, че джой е призрак? Защото, ако той беше дух, идващ от другата страна, по него изобщо нямаше да има изгаряния или рани. Щастлива съм, че с крие успяхме да поведем джой благополучно към светлината, а моят син разбра и го обичаше достатъчно, за да пожелае той да бъде щастлив, докато се сбогуваше с него.

За щастие не се налага само на нас, хората, да убеждаваме тези нещастни оковани души да видят тунела и да тръгнат по него. Духовете от другата страна са много по-загрижени от нас за призраците и непрекъснато се намесват и ги водят до дома.

Отново ще кажа, че нито един дух не е в заточение далеч от другата страна за цяла вечност, без значение колко дълго се опитва да остане. Духовете, които са избрали да се извърнат от бога и са лишени от неговата любяща светлина, живеят от тъмната страна.

Тъмната страна са истинските земни социопати, без угризения на съвестта и без морал, които ценят само своя собствен живот. Те виждат останалата част от човечеството като огромно море от пешки за игра, за употреба, за манипулации и в една или друга степен за разрушение. Тяхното разрушение може да бъде действително убийство или може да има по-коварна форма на физически, емоционален или духовен тормоз. Но единственият начин, по който може да оцелее тъмнината, е да се затули светлината, така че тъмната страна се усеща прикована към всякакъв вид разрушение. Тъмната страна са престъпниците в очите на закона или на нормалното общество, които не могат да бъдат рехабилитирани. Рехабилитацията означава, че човекът е започнал да се хабилитира, или

Има социално съзнание, за да започне. Нищо не е толкова далече от истината, колкото е тъмната страна.

Тъмната страна не включва онези, които имат умствено заболяване или биохимичен дисбаланс извън своя контрол, които могат да бъдат лекувани или премахнати. Хората, които живеят от тъмната стра­на, могат да претендират, че имат умствени заболя­вания, за да избегнат последствията от своето пове­дение. Но за разлика от умствено болните, всички техни действия са съзнателни и по избор. Те могат да различат доброто от лошото. От време на време те могат дори да направят нещо добро, съзнавайки колко привлекателно може да бъде това. Когато правят нещо лошо, те също знаят точно колко лошо е това, но не ги е грижа.

Би било удобно, ако тъмната страна се отделеше или се облечеше в отличителни униформи, или хората от нея се раждаха с рога или малки вили. Но за нещастие те са навсякъде и изглеждат като всички останали. Те могат да влязат в живота ви като родител, дете, брат или сестра, съпруг или съпруга, началник, приятел, любовник, или дори политически, религиозен или духовен водач, за които вие искрено вярвате, че имат хуманно сърце. Тъмната страна може да звучи като най-близкия божи приятел, ако вижда, че това ще е необходимо, за да ви разоръжи.

Истината е, че тъмната страна отхвърля бога напълно, така че неговата постоянна, безусловна любов не може да им въздейства. Без съмнение това е най-трагичната несподелена любов с най-трагичните дълготрайни последствия.

Лявата врата

Когато човек от тъмната страна умре, неговият дух никога не вижда тунела и свещената светлина в края му. Вместо това той незабавно преминава през лявата врата на другата страна, или както я нарича шестгодишната ми внучка Анджилияподъл рай. Зная, че когато достигаме другата страна, ние виждаме две врати и избираме между лявата и дясната. Но в много- много редки случаи някой вижда две врати и това никога не се случва на някой, който се е отправил към дясната врата. Няма опасност някой дух да мине през погрешната врата случайно и да стигне там, където не му е мястото. По-голямата част от нас се отпра-вят директно към подходящото място, без да взимат под внимание каквито и да е врати.

Зад лявата врата има бездна от тъмнина, безбожие, празнота, нерадост и всеобгръщащо нищо. Единствените постоянни обитатели на тази бездна са същества без лица, облечени в наметала с качулки, които са дали архетипа на фигурата на смъртта, носеща коса и други образи на безнадеждността, изоб­разявани в изкуството и литературата. Тези същества не действат като тъмни духовни водачи или; отмъстителни ангели. Те функционират по-скоро като съвет, наблюдаващ пътеките на душите, които за кратко се появяват в тяхното присъствие. Време-то на душата в бездната зад лявата врата е много кратко, защото за разлика от онези духове от друга-та страна, които могат да избират кога и дали да се

Върнат на земята за друго прераждане, духовете на лявата врата при смъртта си пътуват директно от телата си към тъмнината, която са избрали, и от­там направо се връщат в утробата. Това, предизвика­но от самите тях кръгово пътуване, ги оставя толкова тъмни при раждането им, колкото са били и при смъртта си в предишния живот. Да вземем Хитлер като съвършен пример на тъмната страна. В мига, в който е умрял, неговият дух е преминал през лявата врата и след това е влязъл в утробата на някоя нищо неподозираща жена, която вероятно все още се чуди къде е сбъркала като родител, докато истината е, че тъмният цикъл на живота на детето й е бил вече предопределен, преди то да се роди. Така че ако има някой във вашия живот от тъмната страна, за когото сте убедени, че можете да промени­те към по-добро с достатъчно любов и търпение, моля ви, запомнете, че вие се борите с един постоянен цикъл на душата, който прави духовният прогрес невъзможен, и че тази битка вие не може да спечелите. Всеки жив дух, включително и онези от тъмната страна, са деца на бога и са безусловно обичани от него, без значение дали тази любов се връща или не. А господ не може да позволи, на което и да е от своите деца, да бъде обречено на затворен цикъл в тъмната страна за цяла вечност. Точно както духовете от другата страна в края на краищата водят призраци­те у дома с упоритост и усърдие, които могат да им отнемат стотици години, така най-накрая успяват да хванат тъмния дух, преди той да достигне до лявата врата, и да го привлекат в целебния мир на божията светлина, към която той принадлежи. Не мога да ви опиша колко облекчена бях и като медиум, и като човешко същество и на колко много отдавна висящи въпроси намерих отговор, когато най-накрая научих цялата истина за пътуванията към тъмната., страна през лявата врата и обратно в утробата. От гледна точка на медиум намерих обяснение за нещо, което бях забелязвала през целия си живот. При повечето хора аз мога да видя тълпа духове от друга- та страна — духовни водачи, починали близки и ангели. Но от време на време забелязвам някой, който няма около себе си духове от другата страна, който изглежда изолиран от любящата подкрепа и надежда, с която са заобиколени постоянно повечето от нас, без значе­ние дали се възползваме от нея или не. Аз се притеснявах, че може би имам „визуален" проблем, ако ме извините за израза. Сега знам, че има логично обяснение защо някои хора нямат обкръжение от другата стра­на: тези самотни хора са тъмни същества, които по техен собствен избор в техните кратки моменти между животите отиват другаде и плащат ужасна духовна цена за това.

Като човешко същество аз открих голямо успоко­ение на две нива в истината за циклите на тъмните духове. От една страна аз знаех, че съвършеният бог, в който вярвам, никога не може да бъде подъл и отмъстителен, за да лиши, което и да е от своите деца, от своето божествено присъствие завинаги. Но от друга страна не можех да се примиря с идеята, че Хитлер и аз, които сме според мен полярни противоположности в отношението ни към човечеството, ще завършим в същата прегръдка от другата страна между животите, като че ли няма съществена разлика

Между моята душа и душата на това чудовище, упражнило толкова геноцид. Сега аз зная, че има същес­твена разлика, която изпраща Хитлер през лявата врата за безброй тъмни прераждания, а повечето от нас — в другата страна. Хитлер целенасочено е обър­нал гръб на бога, който никога не е спирал и няма да спре да го обича, и това е нещо, което за повечето от нас звучи неприемливо.


1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   13


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница