Живот от другата страна силвия Браун и Линдзи Харисън

Това, че ако някой извърши самоубийство, е вечно обречен, е жесток мит. Като цяло самоубийството е нарушен договор с бога. Самоубийствата, мотиви­рани от страх, от неутолима жажда за внимание или от подлото отмъщение „аз ще ти покажа", особено ако има замесени деца, са гарантирани пътувания през лявата врата и обратно в утробата без почивка между животите или в редки случаи тези хора оста­ват приковани към земята, оплетени в последствия­та от кошмарите, които причиняват на онези, кои­то остават след тях.

Но самоубийствата, причинени от душевни болес­ти, нелекувани генетични хормонални разстройства или от отчаяние, могат да имат различни маршрути.

Има самоубийци, които благополучно минават през тунела към радостта на другата страна.

И там идва мястото за изчакване.

Мястото за изчакване е нещо като преддверие към лишената от божественост тъмнина зад лявата

Врата. Отделено от нея, но достатъчно близко, за да бъде напълно откъснато от нейната проникваща негативност. Жителите на тъмната страна са само­убийците от любов или отчаяние и онези други духо­ве, които прекарват животите си на земята в огром­ната област между тъмната страна и божествената светлина на бога. Това, което са причинили на самите себе си и на останалото човечество, е отражение на нарушенията във вярата им и връзката им с бога. Отчаяните души в мястото за изчакване все още могат да направят избор дали да се върнат през лявата врата отново към друго прераждане, или да се придвижат към другата страна. Ключът както вина­ги е бог.

Факт е, че колкото повече знаеш, толкова повече има да учиш, така че аз нямам нищо против да призная, че само съм започнала да изучавам мястото за изчакване преди година, когато насън пътувах астрално дотам. Не разбрах къде съм, но осъзнах, че съм заобиколена от море от изгубени духове, които тъм­ният хаос на дълбокото отчаяние е отделил от вярата им. Те не ми проговориха, нито пък разменяха и дума помежду си, докато се движеха бавно, без посока, с наведени глави, безжизнени очи, изсушени от тъга, твърде дълбока, за да плачат. Нямаше малки деца, само по-млади и по-стари. Движеха се през сива тишина, натежала от разбити илюзии, и на мен ми трябваха дни да се съвзема след тези няколко минути в тяхно присъствие.

Тогава аз нямах никаква представа къде съм или кои са тези трагични хора, но чисто импулсивно затичах сред тях, почти в паника, прегръщах ги и казвах:

„кажете, че обичате бога. Моля ви, просто кажете, че обичате бога и ще можете да излезете оттук". Никой не отговори, нито дори ме погледна. Като изключим звука от моя глас, тишината беше убийствена.

В далечината отвъд това ужасно място можех да видя огромен вход, като самият му вид ме ужасяваше. Не можех да видя отвъд него. Колкото и да съм любопитна, нищо на този свят не би могло да ме накара да опитам. Осъзнах, че това беше лявата врата и че никой, който избира да мине през нея, не може да си представи безкрайността на студения, черен, празен цикъл, който щеше да го окове. Бих направила всичко, за да предпазя тези духове около мене да не влязат през този вход и още по-екзалтирано започнах да ги моля: „моля ви, чуйте ме, трябва да кажете, че обичате бога!".

По-късно Франсин ми каза, че съм била в мястото за изчакване. Исках да разбера защо тя никога не го беше споменавала преди и отново получих същия отговор, който бях чувала от нея хиляди пъти при други поводи: „не казвам, докато не ми зададеш въп­рос". Тя и няколко други духове от другата страна ме бяха видели да отивам там и знаеха, че ще се оправя, въпреки че внимателно ме следили, за да са сигурни, че ще изляза благополучно. Тя ми обясни обърканото отчаяние, което води един дух към мястото за изчакване, и потвърди, че мястото за изчакване е истинското чистилище, за което бях учила в детст­вото си. С облекчение и тъга научих, че трима от духовете, с които бях говорила, всъщност са успели да намерят сили да прегърнат бога и да отидат от другата страна, след като съм заминала. Бях облекчена, че трима сега са у дома, и тъжна, че толкова хиляди са в сивата празнота, опасно близко до бездната зад лявата врата.

Оттогава всеки ден се моля за тези нещастни духове. Помолих моите служители и членовете на църквата и те да се молят за тях, и вас моля за същото. Отчаянието на мястото за изчакване е твърде силно за тях, за да го преодолеят сами, но заедно ние можем да ги освободим и да осветим техния път към щастието и любовта на другата страна, които те просто не могат да видят.

Моля ви също да си спестите ненужното бреме, когато скърбите и сте в шок след смъртта на някой близък. Аз казвам това с абсолютно уважение към всеки ритуал, практикуван във всяко кътче на света в чест на мъртвите: каквото и да правите, колкото и да скърбите, вашата най-важна задача е да успокоява­те, уважавате и да подкрепяте опечалените, които остават. Духът на починалия е вече някъде другаде и не се интересува от размера на надгробния камък, гледката на гроба или дрехите, които хората ще носят на погребението, уверявам ви. Говорила съм с хиляди и хиляди починали духове и нито един никога не каза: „какво правиха чичо боб и леля розмари на първия ред, след като аз бях скаран с тях?" или „коя скръндза избра този ковчег?".

Починалите нямат нужда от своите тела, нито от материалните неща, на които са се радвали на земята. От мястото на съвършеното прозрение от другата страна те се интересуват за благополучието на близките си и на тези, които ги обичат. В много редки случаи те могат да се отбият на собственото

Си погребение, не за да проверят присъстващите или цветята, или броя на хвалебствията, а за да видят обичаните от тях хора. Но духовете на починалите могат да бъдат дълбоко потресени от гледката на своите близки, потънали в мъка, така че колкото по-радостно и тържествено е погребението, толкова по-лесно ще е за тях да отпътуват в мир. Изборът дали да се погребе, кремира, мумифицира, замрази, или да се зарови в задния двор тялото на починалия, трябва да бъде според предпочитанията на близките. Това няма значение върху пътуването на духа, слее, като веднъж той е освободил превозното средство, което го е движило тук, на земята. Каквито и да са вашите убеждения, те трябва да бъдат уважавани, но трябва да бъдат уважавани чувствата на близките на онези, чиито тела след смъртта им не могат да бъдат намерени или върнати. Ако сте твърдо убедени, че само някой, чието тяло е „подходящо" приготвено за вечен покой, може да отиде у дома при бога, вие забравяте, че има отвлечени деца, чиито тела все още липсват, войници, които са загинали на далечни места в бой за родината и никога няма да бъдат намерени, тела в моргите по целия свят, които преди всичко трябва да бъдат идентифицирани, за да бъдат върна­ти и на семействата им. Те всички имат право на покой от другата страна, както аз и вие, и ние ще ги видим там, дори ако изобщо не са погребани, да не говорим за „подходящо". Запомнете: бог никога не прави изключения и не разделя, така че как бихме могли да го направим ние?

И между другото, всичко казано по-горе се отнася и за ситуациите, в които по една или друга причина

Трябва да се ексхумира тялото на някой близък след погребението. Вашият близък вече се радва на мир и покой, които просто не могат да бъдат нарушени, така че не се борете с решението и със съвестта си, че не действате в негов интерес. В повечето случаи ексхумацията дава отговори на някои много важни въпроси и в края на краищата тези отговори са далеч по-ценни от необезпокоявания гроб, който вашият близък никога не е обитавал.

Все пак смъртта е само началото на цял нов живот, а тунелът е просто средството, което ни води дотам. Да спрем разказа за другата страна с пътува­нето през тунела, би било като да си резервираш прекрасно пътуване до някое екзотично място, без да попиташ твоя агент какво трябва да очакваш, след като слезеш от самолета.

Четвърта глава

След тунела: пристигане от другата страна

СЕГА, СЛЕД КАТО УСТАНОВИХМЕ КАК И ЗАЩО ПОВЕЧЕТО ОТ НАС минават през тунела към това много близко измерение, наречено другата страна, можем да продължим към самата друга страна, за да разберем какво всъщност се случва, когато стигнем там. За разлика от многото описания на тази част от на­шето пътуване след смъртта ние не просто излита­ме от тунела върху купчина пухкави облаци, пораст­ват ни криле и свирим на арфа в остатъка от веч­ността. Там има живот, истински, стимулиращ, щас­тлив и благословен, а тунелът е само началото.

Срещата отново, която става, когато ние прис­тигнем от другата страна, е едно от най-вълнува­щите събития, които някога преживяваме. Не забра­вяйте, ние не пътуваме към някой странен, непознат свят, ние се връщаме у дома, в измерението, от ко­ето идваме, заобиколени от познати духове, които са ни липсвали и сме обичали през този и много дру­ги животи и на земята, и от другата страна.

Духовете у дома са предупредени, че ние сме на път, както го описва Франсин. Нашата светлинка започва да мига — божията искра, която всеки носи вътре в себе си, която действа почти буквално ка­то „пилотна светлина", за да поддържа нашата ду­ша озарена, нашето собствено „вечно фенерче". Когато някой ме пита дали негов близък, който е бо­лен, ще се оправи, Франсин ми казва дали светлинка-та на този близък блещука. От духовния свят не са­мо могат да видят тези трепкащи светлини, но мо­гат точно да определят по трепкащата светлина кой ще дойде и дали познават хората, които идват, така че не се втурват да поздравяват всеки том, дик и хари, който се появи, Франсин ме увери, че за ду­ховете от другата страна това не е толкова труд­но, както звучи. Аналогично е градското движение. Във всеки момент ние можем да видим светлините на светофара. Знаем на коя да реагираме и коя не се отнася до нас, а е знак за други коли — пред нас, зад нас или на съседната улица. Духовният свят знае на коя светлина да отговори, както бях щастлива да науча. Точно както не бих се зарадвала да сляза от самолет и да ме прегръщат тълпа непознати, така и не бих искала да прекарам моите първи няколко ча­са обратно у дома с учтива, замръзнала усмивка на лицето, размишлявайки: „кои са тези хора?".

В замяна на това първата среща отново изобилс­тва от познати. Починалите близки от живота, който току-що сме напуснали, са тук, за да ни пос­рещнат, както баба ада дойде за мен. Но има прия­тели и близки от всеки от нашите минали животи и на земята, и от другата страна, повечето от ко­ито не сме виждали, откакто сме напуснали дома за последното си прераждане.

Никога няма да забравя един клиент на име тед, кой­то дойде при мене с надеждата, че бих могла да му помогна да овладее своя ужас от смъртта. С негово разрешение аз реших да го върна в минал живот, за

Да му докажа, че той вече е преживял смъртта и е оцелял. Неговото връщане го заведе в предишен жи­вот в стария запад, където той беше стрелец из­вън закона със средна известност. По ирония пуш­ките нямаха нищо общо с неговата смърт. Вместо това той беше повален от туберкулоза, широко раз­пространена и фатална болест по онова време. Той видя себе си да лежи сам на смъртно легло, съжаля-вайки за безпътния живот, който е водил, без да има кой да го успокои или да плаче за него, когато една прекрасна, мила жена влезе тихо в стаята и застана до него. Тя му изглеждаше позната, но той не знаеше откъде и се опитваше да я прогони като видение, ко­гато тя протегна ръка, хвана неговата и нежно го подкани да я последва.

Удивен, че има силата да го направи, той стана и тръгна с нея към вратата на малка, празна стая. Вра­тата пред него се вдигна като огромна и ярко оцве­тена завеса, когато я наближиха, и той видя, че тя го води на неизказано красива поляна отвъд завеса­та. Той хвърли поглед през рамо и видя своето сту­дено, забравено тяло да лежи на леглото. Те бяха ве­че почти до поляната, когато той се обърна към же­ната и попита:

— коя си ти?

Тя му се усмихна с безкрайна любов и в уверение стисна ръката му, докато отговори:

— аз умрях, докато те раждах.

Така майката, която той никога не е познавал, за­веде своето дете у дома. В този си живот тед на­пусна моя офис и никога повече не се страхуваше от смъртта.

Има една група, с която очаквам да се срещна от другата страна с най-голямо нетърпение — всяко до­машно животно, което някога сме имали от всеки преживян живот, идва около нас с такава радост, че хората, които ни чакат, за да ни приветстват, трудно си проправят път през купчината от щаст­ливи животни.

И за миг не се съмнявайте, че нашите животни от другата страна ни наблюдават от горе по вре­ме на нашите пътувания на земята. Моят скъп при­ятел д-р бил яброф, когото споменах в първата гла­ва, имаше чувството, че дели своята нова къща с някои нежелани духове и ме помоли да проверя това. Аз прекарах няколко часа, изследвайки всеки квадратен сантиметър от тази къща, от тавана до мазето, и моето заключение беше, че къщата на бил е абсолютно „чиста" и не е населявана от каквито и да е ду­хове или призраци. Но винаги допусках, че мога и да греша. Предложих няколко от моите изследователи и аз да прекараме нощта с бил и да оставим един включен касетофон, за да видим дали не можем да уло­вим някакви шумове в къщата, които са нетипични и не принадлежат на това място. Всички се редувах­ме да стоим будни през дългата, лишена от всякак­ви събития, нощ и никой от нас не чу нищо. Предс­тавете си нашата изненада, когато пуснахме касета­та и ясно чухме силното, жестоко лаене на куче. Още веднъж проверихме, дори попитахме съседите и нак­рая достигнахме до всеобщото заключение, че за „не-въоръжено ухо" това е била една съвършена тиха нощ, без какъвто и да било звук от куче или от как­вото и да било живо същество. Още веднъж чухме

Касетата и нямаше съмнение, че неспирното лаене, което чувахме, беше толкова шумно, че би ни държало будни цяла вечер.

Бях объркана. Така че се обърнах към Франсин, коя­то търпеливо ме информира, че през един от мои­те минали животи аз съм живяла в Аляска с неверо­ятно агресивно хъски, което ме защитава и до днес и е искало да се увери, че никакъв призрак не би си и помислил да ме обезпокоява онази нощ в къщата на бил.

От другата страна, също чакащи ни без изключение, са — моля ви, чуйте ме — нашите сродни души. Може би сте ме чували да нервнича във връзка с то­зи въпрос, но за онези, които не са, ще се радвам да обясня защо многото погрешни разбирания за срод­ните души ме ядосват. Всеки от нас е създаден и с мъжка, и с женска страна и всъщност има различни животи и в двата пола. Ние също сме създадени и с един вид „идентичен дух близнак", чиито мъжки и женски страни са огледални образи на нашите. Този дух близнак е нашата сродна душа. Нашата сродна душа не е, както предполагат някои, „другата наша половина", освен ако не ви успокоява да мислите, че сме група получовеци, скитащи се наоколо. Не е не­обходимо във всеки живот нашата сродна душа да е от пола, който ние сексуално предпочитаме. Така че това е един мит — че вие случайно се сблъсквате с вашата сродна душа на земята и сте предопреде­лени да станете любовници или съпрузи. И наисти­на е абсолютна рядкост, ако вашата сродна душа из­бере да се прероди едновременно с вас. Защо би тряб­вало да го правите на въпрос, след като имате цяла

Вечност заедно от другата страна и дори там вие едва ли зависите един от друг. Може би отнемам ед­на от най-романтичните ви идеи, като ви казвам да спрете да търсите вашата сродна душа на земята, но вярвайте ми, няма нишо романтично да успокоя­ваш клиент след клиент, който идва при теб, по­тънал в сълзи, с усещането, че се е провалил, защо­то не е намерил своята сродна душа или е бил нара­нен, или предаден от някой, за който е мислил, че му е сродна душа. Ще ви кажа същото нещо, което казвам и на тези клиенти: „аз знам точно къде е ва­шата сродна душа в този момент — от другата страна и планира вашето посрещане у дома".

Не се притеснявайте, че, надявайки се да се събе­рете отново с починал любим от другата страна, може да откриете, когато отидете там, че той ве­че е обратно на земята в друго прераждане. Ако не е преминал през лявата врата и не се е върнал веднага в тяло, ще минат години, десетилетия, дори веко­ве, преди вие или вашият близък да решите да се вър­нете отново на земята, ако въобще решите да се върнете. Макар тази идея да е много трудна за въз­приемане за нас, докато сме в прегръдката на земно­то „време", наистина няма такова нещо като вре­ме в контекста на вечността от другата страна. Когато питам Франсин за това колко дълго ще трае нещо или колко скоро ще се случи, долавям леко не­търпение в гласа й, когато ми отговаря: „каквото ти наричаш един месец" или „една година в твоя свят". Един дълъг, хубав живот на земята се възп­риема от духовете от другата страна като крат­ко пътуване извън дома. Така че, ако откриете, че вашият близък отново се е преродил, това няма въоб­ще да ви притесни. Що се отнася до вас, вие ще го видите отново само след няколко минути.

Ние ще обсъдим точно кои са духовните настав­ници с подробности малко по-късно, но е важно, че нашите духовни наставници са сред първите, кои­то ни поздравяват, когато излезем от тунела, защо­то нашите духовни наставници са онези, които лич­но ни придружават през всичките стъпки, които ние предприемаме, за да завършим нашия преход от то­ва измерение до измерението на другата страна.

След като първата среща е приключила, повечето от нас са придружени от духовните си наставници до величествена, сводеста, с издигнати колони сгра­да в римски стил, наречена залата на мъдростта. Тя е разположена точно отвъд тунела, първата сгра­да, която виждаме, когато пристигнем. Вие сте чу­вали поговорката „всички пътища водят до рим". Подобно на това всички тунели водят до залата на мъдростта. Нейният вход е зашеметяващ, укра­сен е с огромни мраморни стъпала, прекрасни статуи и фонтани и непрекъснато цъфтят невероятно кра­сиви и ухаещи цветя.

Вътре в залата на мъдростта има огромно прос­транство, заобиколено от колони. Нашият настав­ник ни завежда до една от многото гладки пейки от бял мрамор и след това отстъпва, докато ние сяда­ме, и започва един процес, който много от оцелели­те след преживявания близо до смъртта си спомнят, но много малко от тях могат да посочат конкрет­ни детайли.

Машината за сканиране

Думите: „целият ми живот премина пред очите ми" са станали любим евфимизъм за много близки срещи със смъртта. Но истината е, че точно това се случва от другата страна в тихото спокойствие на свещената стая в залата на мъдростта.

В центъра на стаята, в средата на кръг от мрамор­ни пейки, където ние сме седнали, лежи машината за сканиране, огромен изпъкнал глобус от светлосиньо стъкло. И вътре в този стъклен глобус ние наблюдаваме всички събития от нашия живот, които мина­ват пред очите ни, почти като филм, но в триизмер­на холограмна форма, така че без значение къде се движим около глобуса, ние можем да видим всеки миг, добър или лош, справедливото и несправедливото, върховете и спадовете и всичко в съвършена яснота.

Все още си спомням моя първи разговор с Франсин за машината за сканиране и моята скептична забележка: „не отнема ли този преглед на целия живот ужасно много време?". Тя наистина се изморява да ми напомня, че времето е само земно измерение. В реалността на дома няма никакво време.

Чувала съм това изречение за другата страна хиля­ди пъти и въпреки че го приемам като факт, намирам за почти невъзможно да го осъзная. Не мога да си представя времето да не съществува. На земята ние го възприемаме като права линия с начало, среда и край, докато от другата страна то е съвършен кръг, хоризонтален, а не вертикален, така че не се възприема

Като нещо, което има връх и дъно, нито пък начало и край. Ако това не помага да си изградите представа, има още един съвсем обикновен и свръхопростен образ — казино в лас вегас. В случай че никога не сте прекарвали известно време в нещо такова—там няма часовници или календари, светлината е винаги една и съща двадесет и четири часа в денонощие и няма никаква видима разлика в активността вътре, без значение кое време е, и ако стоите там достатъчно дълго, ще изгубите чувството дали вън е ден или нощ, или дори кой ден или нощ е. Чувствам се малко глупаво, като сравнявам едно казино с рая, но е вярно, че и на двете места миналото, настоящето и бъдещето нямат никакво значение, всичко е само „сега".

И така, имайки предвид това, ние правим преглед на нашия живот, колкото и време да отнеме това, и дори „превъртаме" някои части отново и отново. „време-отнемането" просто не съществува като понятие на място, където времето не съществува. А машина­та за сканиране е съществена стъпка във вечния прогрес на нашия дух.

Ние ще обсъдим това в дълбочина по-нататък, но когато напускаме другата страна за друго преражда-не, ние пристигаме тук, за да преодолеем определени предизвикателства и да постигнем съответни це­ли, съставяме си подробна карта на бъдещите жи­воти, която да ни помогне да реализираме тези цели. Като отидем при машината за сканиране, ние напълно си припомняме картата, която сме черта­ли, в атмосфера, където няма никакъв негативизъм и самият въздух, който дишаме, е изпълнен с божи-ята безусловна любов и разбиране. Като преглежда-

Ме нашите животи не през земните си очи, а през духовните си очи на абсолютна честност, ние не само виждаме това, което сме извършили от нова гледна точка, но също наблюдаваме и хората около нас със състраданието, което вероятно не сме им оказали навремето.

Това е ключова тема, защото на въпроса кой преценя току-що завършилия ни живот, отговорът не е бог, нито нашият духовен водач. Това сме ние. Ние преце­няваме себе си, своя триумф и падение, своята човеч­ност или липсата й, добрите и егоистичните си постъпки, миговете на смелост и страх и най-вече, колко успешно сме изпълнили целите на картата, която сме си направили, когато сме избрали да напуснем дома. Това е най-суровата преценка, на която ние можем да бъдем подложени, защото, тъй като няма негативизъм от другата страна, няма и егоистично защитаване или самооправдание,. Които да ни попре­чат да видим истината за нашите действия, когато сме на земята. Нашият духовен наставник, който е бил с нас във всяка стъпка от пътя ни през живота, който наблюдаваме, ще ни успокои, но в края на краищата последната присъда на нашия успех или провал е наша.

Само си помислете — всяка дума, всяко действие, всеки път, когато ние бихме могли да помогнем на някого, но му обръщаме гръб. Всяко дребнаво негодува­ние, което изразяваме, когато нещата не вървят според желанията ни, всичко ще бъде извадено пред очите ни върху машината за сканиране. Ако тази мисъл ви удовлетворява, добре. Ако не, чуйте нещо от мен: прекарвайте всяка сутрин по един миг пред

Машината за сканиране и това ще внесе съществена разлика в деня ви.

Според Франсин и клиентите, които са описали преживяванията си при машината за сканиране или при регресия, или при астрално пътуване, повечето хора я напускат с усещането, че са изпълнени с чувство — понякога по-слабо, понякога много силно — на несвър­шена работа. Странно, тогава не ни се струва голяма грешка да се заровим в мислите си и да видим дали не сме направили малко, и дали не бихме могли да направим повече — приятеля в беда, на който сме отделили само миг внимание, но сме били твърде заети, за да посетим и да го обгърнем със състрадание; възрастната непоз­ната с твърде много пазарски чанти, на която не сме помогнали да ги отнесе до колата си; изгубеното дете в големия магазин, за което сме се притеснили, но не сме останали с него, докато дойдат родителите му; изгубения домашен любимец, пред който удряме спи­рачките на колата, но не си правим труда да слезем, да видим табелката на нашийника му и да го отведем у дома; или двадесетте долара, които не сме дали за благотворителност, защото бихме искали да ги похар­чим по-късно за кино.

Напускайки машината за сканиране, започваме да размишляваме и да обмисляме вероятното си връща­не на земята, за да опитаме отново. И тъй като нейното въздействие върху нас е много дълбоко, още по-важно е да направим и следващата стъпка на нашето връщане от другата страна.

Ориентация

Преживяването до машината за сканиране незабавно е последвано от също толкова важен процес на ориентация. По време на ориентацията ние обсъжда-ме живота, който току-що сме ревизирали във вид на разширение и декомпресия с нашия духовен настав­ник, с тренираш ориентатори и други духове, чиято информация може да ни даде перспективата и насока­та, от която имаме нужда, за да преценим честно това, което сме научили.

Да кажем, например, че има някой, който вие ужасно и непрекъснато сте наранявали през живота си и машината за сканиране ви е накарала да се чувствате опустошени от собствените си действия. И ориентаторите, и вашият духовен наставник, като имат вашата карта пред себе си, могат да ви помогнат да видите как тези проблемни връзки са ключови момен­ти от вашето развитие или са урок, който трябва да научите, като се върнете обратно. В добавка вие може да извикате всеки човек, ако той също е от другата страна, или неговия духовен наставник, ако човекът не е у дома, за да откриете какво въздейст­вие е имало вашето държане върху него. Може би вие сте му нанесли злини, които ще искате да поправите. Може би вие не сте били толкова важни за него, както сте мислили, и той не е бил засегнат от вашето държане по никакъв начин. Може би вие сте го накарали да се държи зле към други хора и да продължи цикъла на злините, над който сега вие двамата можете да пора-

Ботите и да го спрете. Или може би вие сте били от значение за неговата карта, като сте го вдъхновили да стане защитник на жертвите на същия вид насилие, какъвто вие сте упражнявали върху него. По един или друг начин тази част от процеса на ориентиране ще ви даде възможност напълно да разберете най-проблемни­те части от вашия живот, така че да може да се научите, да се поучите и да предприемете положителни стъпки, като си простите и продължите с по-голяма любов и състрадание.

Другата функция на ориентацията е да улесни прехо­да към другата страна за онези духове, които са били неподготвени за пътуването и са твърде объркани или ядосани, за да бъдат спокойни в първия момент на пристигане. Не всеки е толкова щастлив като мен и опиянен от връщането у дома, но ориентацията е един от начините, по който духовете оттатък са готови и съвсем обучени да ви помогнат. След като неподготвеният дух премине през машината за ска­ниране и обсъждането след това, той получава най-милото и вдъхновено успокоение от своите ориента­тори, за да преодолее своето объркване и потисна­тост.

Бащата на линдзи е съвършен пример, който преми­на през тази последна степен на ориентацията. Живо­тът му завърши без абсолютно никакво предупреждение. Семейството на линдзи се събираше за коледа в къщата на брат й в монтерей и на пътя за там от летището сан хосе един пиян шофьор направил ка­тастрофа, в която нейният баща загинал. Той беше щастлив, здрав шестдесет и три годишен мъж, кой­то очакваше празниците, срещата със сина и дъщеря-

Та, които обожаваше. И шофирайки с тях и жена си, по средата на поредната закачка се случило внезапно­то и неизбежно бум. Той загинал. Огромната му грижа за семейството винаги е била неговата най-важна задача. Той не можеше да приеме своето замина­ване, защото тук остави сина си в болница с тежка контузия, съпругата и дъщеря си леко ранени и сами в непознат град, оставени да се справят с неговата загуба на две хиляди мили от дома. Коледата се превърна в шок и мъка и той не знаеше как да им помогне от другата страна, където се оказа, преди дори да успее да довърши закачката си. Неговата ориентация отне около шест месеца и включваше много риболов, но в края той се превърна в щастлив и ангажиран дух, който наблюдава и посещава своето семейство тук на земята много по-често, отколкото те предполагат.

От друга страна, моят баща умря след месеци боледуване, но въпреки многото предупреждения пре­ходът му към дома беше много по-труден отколкото този на бащата на линдзи. И изискваше много по-интензивни грижи, отколкото предлагаше ориента­цията. И разбира се, духовете от другата страна са' готови с желание, обучени и достатъчно любящи, да осигурят на него и на онези като него всички допълни­телни грижи, от които се нуждаят, чрез процес, наречен „обгръщане".

Татко и аз имахме необичайно силна връзка от деня на моето раждане и когато умря, той пристигна от другата страна много ядосан от мъката, че е разде­лен от мен, като че ли беше взел и своята, и моята мъка. Когато такъв наистина нещастен дух пристигне у дома, неговият духовен наставник и близки­те членове на семейството му знаят, че е необходи­мо нещо много по-силно от традиционната ориен­тация, и го обвиват в пашкул, за да го приведат благополучно през болезненото „оттегляне", през което те минават.

В процеса на обвиване духът е поставен да спи в спокойна целебна замъглена светлина, получава непре­къснати грижи и постоянно е облъчван с божията всепоглъщаща любов. Духът се събужда с радостта, че е у дома. Той не се разделя с тези на земята, а само мъката по тях. Духът се обвива за толкова дълго време, колкото е необходимо да се почувства здрав отново. В случая с моя баща това траеше осем месеца по нашето време и само миг за него. Когато най-накрая той дойде да ме посети от другата страна, почувс­твах като че ли съм била без него цяла вечност и моите първи думи бяха:

— татко, какво те задържа толкова дълго? Той отговори:

— какво имаш предвид? Аз току-що си тръгнах. Ако подозирате, че някой починал близък не е бил

Емоционално подготвен да отиде у дома или не го усещате наоколо толкова бързо, както бихте желали, моля ви, бъдете търпеливи и не се тревожете. Без значение дали той преминава през ориентацията, или е обвит в пашкул, той е в безопасност, в божествени ръце и ще дойде около вас много скоро.