Живота на Новозаветната църква от Франк А. Виола

Запитвани ли сте някога "Къде ходиш на църква?", такъв въпрос е обикновен днес, особено сред християните. Той докосва сам по себе си съществена нотка в Божията цел. Погледнете следващия сценарий:

Да предположим, че нов служител неотдавна е започнал работа при вас. Вие научавате от разговор с него, че той е християнин. След като сте го попитали, коя църква посещава той отговаря, казвайки: "Аз ходя в църква, която се събира в един дом." Какви ще са мислите, които ще минат през главата Ви? Ще си помислите ли, "Това е по-скоро странно, този трябва да е лошо приспособил се религиозен човек или емоционално отхвърлен или нещо от този род". Или "Може би той е част от някой култ или нестабилна и крайна групичка", или "Нещо не е наред с него, ако не е така, защо не посещава обикновена църква?", или "Този трябва да е някой бунтар или нещо такова, вероятно не може да се приспособи, иначе би посещавал нормална църква - нали знаете такава, която си има сграда".

За нещастие това са мислите, които преминават през умовете на много съвременни християни, когато чуят за "домашни църкви". Но тук има едно противоречие: там където се събира новият служител е същото, което всеки християнин среща в Новия Завет! Факт е, че местната църква се събирала по домовете през първите триста години от момента на нейното рождение. Новозаветният учен Роберт Банк отбелязва:

Горните стихове напълно демонстрират, че ранната църква обикновено се е събирала в гостоприемни нейни членове (виж също ДА 2:2; 9:11; 10:32; 12:12; 16:15,34,40; 17:5; 18:7; 21:8). По този начин, вярващите през първи век не са знаели какво се крие зад понятието "църква" днес. Нито са знаели нещо за къщите превърнали се в базилики където изникналите от пода дървени пейки и амвони представлявали интериора на стаята. Докато тези странности съществуват през двадесети век, същите били чужди за вярващите от първи век. Ранните християни просто се събирали в обикновени домове. По тази причина в Новия Завет няма нищо за "домът на църквата", но по-скоро за "църквата в дома".

Какво правеше ранната църква, когато тя нарастваше твърде много за да се събира в един дом? Те не строяха сгради, но се размножаваха и се събираха в няколко къщи, следвайки принципа "от къща на къща" (ДА 2:46, 20:20). Имайки предвид това, съвременните новозаветни изследователи са съгласни, че ранната църква по същество беше една мрежа от домашни събрания. И ако тук може да се говори за нормална църква, това е църква събираща се по домовете. Или както някой е казал: "Ако има новозаветна форма на църква, това е домашната църква".

Въпреки това някои се опитват да спорят, твърдейки че първите християни са строили специални сгради, когато не са били гонени, а когато били преследвани се събирали по домовете, криейки се от преследвачите си. Докато тази идея е доста популярна, тя всъщност си остава чиста догадка, която лошо се вписва в историческите свидетелства. Бил Гримс изяснява това, казвайки:

Ако четем Новия Завет с разбирането, как християните през първи век били свързани един с друг, ние ще открием, че тези домашни събрания са в хармония с този духовен принцип на единство. Както това е било приложимо за ранните християни със същата сила то важи и за нас днес. Нека сега да обясним някои от причините за тези събирания.

Всички инструкции дадени от апостолите отнасящи се до църковните събрания, са най-приложими за малки групи, такива като домашните. Обикновените църковни практики като взаимното споделяне (Евреи 10:24-25), упражняването всеки на своята дарба (1Кор. 14:26), взаимно назидание един друг в една обстановка "лице в лице" (Еф. 2:21-22), общо хранене (1Кор. 11), пълна прозрачност и отговорност един към друг (Рим. 15:14; Гал. 6:1-2; Яков 5:16,19?20), свобода за задаване на въпроси, интерактивен диалог (1Кор. 14:29?40) и свободна койнония (общение) със Святия Дух (2Кор. 3:17; 13:14), всички те действат идеално само в малки групи - домашните.

В обобщение ще кажем, че 59-те "един на друг" призиви в Новия Завет могат единствено да бъдат причислени и приложени в детайли само в една домашна среда. Поради тази причина събранията тип домашна църква са благодатна среда за реализиране на Божията вечна цел - цел основана на "взаимното изграждане" на Тялото по подобие на Христос (Еф. 2:19-22).

(2) Домът символизира простотата на християнския живот

Домът означава скромност, естественост и простота - отличителните черти на ранната църква (ДА 2:46; 2Кор. 11:3). Домът е далеч по-скромно и обикновено място от величествените религиозни здания днес със своите високи кули, изящен декор, огромни зали. Имайки предвид това, най-модерните "църковни" здания, като че ли отразяват високомерието и гордостта на този свят повече отколкото смиреният и кротък Спасител, чието име те носят.

Има естествена връзка между домашните събрания и идеята за семейството в църквата изпълващо Павловите послания. Понеже домът е естествената среда на семейството, той естествено доставя на екклесията една семейна атмосфера - същата атмосфера, която бе изпълнила ранната църква. В контраст на това, изкуствената среда предоставяна от църковните сгради насърчават безличен климат, който пречи на интимността и взаимната отговорност. Общоприетата "църковна" сграда произвежда една застояла твърдост, която е точно обратното на приятния, неофициален въздух на домашната среща. Всъщност ние можем много лесно да се "изгубим" в голямото здание. Поради просторния и отделен характер на църквата-базилика, за хората не е никак трудно да бъдат "незабелязани" или по-лошо да скрият греха си. Но не така е в домовете. Там се виждат всички наши недостатъци, а също така и преимущества. Всеки в събранието е разпознаваем, приет, насърчен и му е оказана необходимата помощ.

Освен това, формалността на всичко, което се случва в традиционната църква има тенденцията да възпрепятства взаимното общение и спонтанност, които характеризират ранноцърковните събрания. Например ако вие се опитате да изследвате архитектурата на една типична съвременна църква, ще откриете, че тя ефективно обучава църквата в пасивност. Вътрешният интериор на тези сгради, не е проектиран за интимни личностни взаимоотношения, социално единство, взаимно служение или приятелство. Вместо това той е предназначен за сурова едностранна комуникация - от амвона към пейките, от лидера към събранието.

В този смисъл, типичната "църковна" сграда е напълно идентична с една лекционна зала или кино. Събранието е напълно ангажирано с това, което става на амвона, за да вижда и слуша пастора (или свещеника), говорещ от там. Хората са с фокусирано внимание върху една единствена точка - техният лидер и неговият амвон. (В литургичните църкви, масата или олтара заместват амвона, като заемат централно място.) И в прибавка на това, местото където се намира пастора и неговия амвон, обикновено са разположени по-високо от събранието. Такъв един аргумент не само подсилва пропастта духовенство-миряни, но подхранва един манталитет на зрителство, което измъчва голяма част от Христовото Тяло днес. У. Петибридж проницателно отбелязва:

Напълно ясно е, че ранните християни провеждали събранията си в домовете, изразявайки характера на църковния живот. Затова те се срещали по домовете, насърчавайки идеята за семейство в тяхното поклонение, общение и взаимно служение. Домашните събрания всъщност правеха светиите да гледат на интересите на църквата като свои. Това ги караше да се чувстват близки по между си и с църквата, вместо да ги отдалечава, което днес е често срещано явление, където членовете посещават църквата като наблюдатели, вместо активни участници.

Казано накратко, домашните църкви снабдяваха и взаимосвързаност и дълбоки взаимоотношения, характеризиращи екклесията. Духът на такива събрания създаваше на християните една семейна атмосфера, където общението беше рамо до рамо, лице в лице и очи в очи. Също така имаше и климат благоприятен за отворен разговор, духовна сплотеност и откровена взаимност - необходими неща за напълно преживявана и здрава койнония (споделено общение) със Святия Дух, точно това за което бяхме създадени. От всичко казано до тук, домашната църква не само стои на здрава библейска основа, но има поразителна разлика със съвременната стил амвон-пейки служба, където вярващите са принудени да общуват с гърба на някой друг за около час два. В своите разсъждения за местото на събиране на църквата, Уочман Ни казва:

В нашите съвременни събрания трябва да се върнем отново към принципа на "горната стая (горницата)". Приземният етаж е място за работа и бизнес, където хората влизат и излизат, но в горната стая имаме повече домашна атмосфера, където събранието на божиите деца е семейна работа. Последната вечеря беше в горната стая, беше Петдесятница и отново имаше събиране (в Троада). Бог искаше интимността на "горната стая" за събранието, а не неприветливия формализъм на внушителните сгради. Ето защо в Божието Слово откриваме събрания в семейна атмосфера в частен дом...ние трябва да се опитаме да насърчаваме събранията в домовете на християните...домовете на братята ще бъдат почти винаги на разположение за срещи на църквата. (Нормалния Църковно-християнски живот)

(4) Домашния модел на духовна автентичност

Живеем в дни, в които много хора особено млади, търсят духовна автентичност. За такива хора, църквите събиращи се в амфитеатри, кристални катедрали и кули от слонова кост изглеждат повърхностни и плитки. В контраст на това домашните църкви са като плодотворно свидетелство за духовната реалност на невярващите, които са скептични към тези религиозни институции, с успех приравнявани с превъзходни сгради и многомилионни бюджети.

Много невярващи няма да бъдат привлечени от съвременната религиозна служба, протичаща в църква-базилика, където се очаква присъстващите да бъдат прилично облечени. Но те биха се чувствали по-малко застрашени и по-малко подтиснати в събрание всред естествения домашен комфорт, където могат да бъдат себе си. Нешаблонната атмосфера на един дом, в противоположност на сградите е много по-привлекателна за тях. Вероятно това е още една причина ранните християни да изберат простотата на едно домашно поклонение на техния Господ, пред това да строят гробници, светилища и синагоги, както правеха други религии по онова време.

С подигравка много съвременни християни мислят, че ако една църква няма своя сграда, на нейното свидетелство към света ще бъде някак си попречено, а растежа задушен. Но нищо не може да бъде по-далеко от истината. Разсъждавайки на основат, че ранната църква не строеше сгради до трети век, Хауърд Снидер отбелязва:

Съвременната представа за "църквата" често е свързвана със сграда (обикновено наричано светилище). Обаче според Библията това са вярващите изпълнени с Божия живот, наречени "Божият дом", а не тухлите и хоросана. Докато в Юдеизма храмът, святото място за среща, в Християнството вярващите представляват този храм.

Особеното място на християнските събрания се изправяло срещу религиозните традиции на първи век. Юдеите строяха сгради за тяхното поклонение (синагоги). И Юдеизма и езичеството поучаваха, че трябва да имат свято място за поклонението. Но не бе така с християните. Ранната църква била единствената религиозна група през първи век, събираща се изключително по домовете. Въпреки, че за тях било естествено да продължат юдейските традиции и строенето на сгради, които да посрещат техните нужди, те умишлено не поели по този път. Вероятно ранните християни са знаели за объркването, което осветените сгради биха предизвикали, в следствие на което са странили от това разбиране, съхранявайки свидетелството, че хората са вградените живи камъни в Божия дом.

Заключение

Това което до сега казахме, може да бъде обобщено с едно просто но дълбоко наблюдение: социалното местоположение на църковните събрания изразява и въздейства на характера й. Поради тази причина, духовната обстановка в църквата придобива теологична значимост. В едно типично "светилище" или "параклис", амвона, пейките (скамейките) и огромното пространство вдъхват един формализъм, който препятства взаимодействието и общението. В контраст на това, особените характеристики на един дом, възможността всеки да седне на нивото на другия, непредвидената атмосфера, веселата обстановка около общата трапеза, местото на меките мебели и т.н., съдържат един контекст на общение, подобаващ на взаимно служение.

Казано просто, ранната църква се събираше в домовете на своите членове по духовни и жизненоважни причини. А съвременната църква-базилика не разбира тези причини. Хауърд Снайдър проницателно отбелязва за съвременното приложение на домашните църкви:

Домашните църкви вероятно е била най-обичайната форма за християнското социално устройство през цялата църковна история...Без значение какво ще си помислим поглеждайки около себе си, десетки хиляди християнски домашни църкви съществуват днес в Северна и Южна Америка, Европа, Китай, Австралия, Източна Европа и на много други места по целия свят. В един смисъл те са скритата църква и също така представляват скрития извор на църковна история. Но въпреки това че са невидими и на много места нямат културно доминиране, тези домашни църкви вероятно представляват големия брой християни по цял свят...Новия Завет ни учи, че църквата е общество, в което всички дават и всички имат служение. Църквата, както виждаме в Писанието, е нова социална реалност, която моделира и въплъщава уважението и загрижеността за хората, което и виждаме в самия Исус Христос. Това е нашето висше призвание. Факт е, че все още църквата забравя това призвание. Домашните църкви са една голяма възможност да не избегнем това, този парадокс. Общество от типа "лице в лице" възпитава взаимно уважение, взаимна отговорност, взаимно подчинение и взаимно служение. Социологията на домашната църква подхранва едно чувство на равенство, взаимно оценяване, което разбира се не е гарантирано, като виждаме църквата в Коринт...В модела домашна църква, равенството и взаимното служение не са резултат на някаква програма или процес на обучение, те просто са свойствени за самата обстановка. Понеже в тези събрания всеки е оценен и познат, всеки има една позиция по определение. Домашната църква създава една среда на взаимна грижа и насърчение, което има тенденцията да способства един широк диапазон от дарби и служения. Новозаветните принципи за царското свещенство, дарбите на Духа и взаимното служение намират своето естествено приложение в такъв един неофициален контекст...Домашните църкви са нещо революционно, понеже въплъщават радикалното поучение, че всеки има дарби и всеки има служение. Те предоставят една надежда за изцеление на Христовото Тяло от еретични идеи, като например, че някои вярващи имат по-голяма стойност от други, че само някои християни имат служения, и че дарбите на Духа не функционират вече. Тези ереси не могат да бъдат премахнати на теория или теологично. Те трябва да бъдат отстранени в практиката и във взаимоотношенията на църквата. (Взето от лекция със заглавие "Защо домашни църкви днес?", представено от Fuller Theological Seminary, 24.02.1996 с разрешението на автора)

Това че обикновеното място за събиране на ранната църква бе в дома, не означаваше, че тя не можеше да се събира на други места. При специални случаи, когато това бе необходимо "за цялата църква" да се събере заедно, църквата в Ерусалим правеше това на големи места, като храма и Соломоновия трем (ДА 2:46a; 5:12). Но такова общо събиране не изместваше нормалното, което бе по домовете (ДА 2:46a). Липсва дори такъв прецедент в Библията - християните да строят свои собствени сгради. (Храма и Соломоновия трем бяха публични места, арените вече съществуваха преди да се появи първият християнин.)

Тези общи събирания обслужваха "цялата църква", когато беше необходимо да се съберат заедно с определена цел. В първите дни от съществуването на църквата, апостолите ги използваха за провеждането на специални поучения към големия брой вярващи и неповярвали в Ерусалим (ДА 3:11-26; 5:20-21,25,42). (Случаите когато виждаме апостолите да влизат в синагогите, не трябва да се бъркат с църковните събирания. Те бяха евангелизационни с цел да се проповядва евангелието на неспасените юдеи. Докато събранията на църквата бяха основно за назидание на вярващите, евангелизациите служеха за спасение на невярващите.)

Вероятно Святият Дух е водил и ще води някои да се събират в сгради от време на време. Но Той би го направил само ако това наистина е в синхрон с Божията цел и е ръководено от Него, а не от човешка ревност, енергия и рекламни тактики, както най-често се случва. Затова ние трябва да се пазим от желанието на плътта да правим нещо, само защото то може да представлява най-модната духовна прищявка. Господ ни пази от опасностите, в които попадна Израел, като безсмислено "последваха чуждите народи".

Все пак, няма ли нещо, което да научим от апостолската практика на събранията по домовете? Не бяха ли домашните църкви повече правило отколкото изключение, поради предимствата, които ги придружаваха? Ако няма друго, защо не се покаем от плътския си критицизъм и необоснован страх от тези църкви, които се събират предимно по домовете, неправилно поставени под ненормален статус? Може ли Бог да ни освободи от неразумното възприемане на комплекса "строежи", понеже това е обичайната практика?

След изследване на Библейските свидетелства, въпроса в нашите умове относно мястото за събиране на църквата, не трябва да е: "Защо трябва да се събираме по домовете?", но по-скоро: "Защо толкова много християни не се събират по домовете?".

ГЛАВА 4
ПРИРОДАТА НА МЕСТНАТА ЦЪРКВА

Писанието е напълно ясно, че всеки в който обитава живота на Възкръсналия Христос представлява църквата. Естественото приложение на тази велика истина, е че църквата е едно семейство където членовете му са съединени заедно, биологично свързани и неразделно сплотени чрез Божествен живот. От което следва, че за присъединяването на човек към църквата не може да се говори. Ако си в Христа, ти вече си свързан и това е рождение.

Както нашите крайници са свързани към тялото чрез жива връзка, а не чрез организация, покана или изпит, така и ние сме свързани с Христос и Неговото Тяло чрез живот. Ако вярваш в Исус, то ти споделяш един нов живот с всички други новородени вярващи. С това, че вече си християнин, ти ставаш част от едно ново семейство и това семейство се нарича църква.

Поради тази причина новозаветните автори често говорят за църквата, като "домочадие" или "семейство" на Бога (Галатяни 6:10; Еф. 2:19; 1Тим. 3:15; Евреи 3:6; 10:21; 1Петр. 2:5). Факт е, че докато Новият Завет сравнява църквата с образи, като тяло, невяста, нация, свещенство и армия, то тяхната любима метафора е семейството. Семейните термини като "новорождение", "Божии деца", "братя", бащи", сестри", "домочадие" и т.н. са щедро използвани във всички новозаветни документи. Но както с повечето Божествени истини, има голяма разлика между даването само на умствено одобрение на семейната природа на църквата и в излагането на детайлно и трезво значение.

В разбирането, че църквата е Божието семейство, нека първо да се преборим с предизвикателния въпрос: как трябва да живее едно семейство. Едно нормално семейство живее под един покрив, нали така. Членовете на едно [здраво] семейство се грижат, прекарват време, увещават се, насърчават се, служат си и си помагат един на друг. Семействата обикновено ядат заедно и се посрещат с привързаност. По интересен начин, ранната църква въплъщаваше тези норми на поведение (ДА 2:46; Рим. 12:10,13,16; 1 Кор. 16:20; 2 Кор. 13:12; Гал. 5:13; 1 Сол. 5:26; 1 Pet. 5:14).

Не е ли това картината, която виждаме в Деяния? Лука ни казва, че ранните християни "бяха заедно, и имаха всичко общо" (2:44). Казва още "всеки ден продължаваха да се събират заедно" (2:46 NIV), и че "повярвалите имаха едно сърце и ум; и ни един от тях не казваше, че нещо от имота му е негово, но всичко им беше общо" (4:32 NIV). И защо? Защото църквата бе едно семейство.

Чувството за семейство и общност беше много силно сред вярващите и може да се каже, че християните със своята грижа и любов, в първи век бяха третото най-силно влияние в Римската империя. Ако вие бяхте християнин в първи век, нямаше да имате нужда от застраховка. Местната църква бе тази застраховка, за братята, които бяха божествено призвани да носят товара на повярвалото общество (Рим. 12:13; Гал. 6:2,9?10; Евр. 13:16; 1 Йоан 3:17-18) и те го направиха (ДА 6:1?7; 1 Тим. 5:2?16; Евр. 6:10) И защо? Защото църквата бе едно семейство.

В ранната църква новоповярвалите били приемани с отворени обятия. Не били игнорирани и не се отнасяли към тях с неоправдано подозрение. На децата в събранието се гледало като на децата на църквата, а интересите на отделния вярващ като на интереси на цялата църква (Филипяни 2:4). Ранните християни се грижели един за друг и поемали отговорност един за друг и гледали на себе си като общество с общ живот, едно разширено семейство от братя и сестри, бащи и майки (Марк 10:29-30) И защо? Защото църквата бе едно семейство.

Много съвременни американци не се решават да помогнат на собствените си (физически) роднини, които са пред финансови затруднения. Колко ли съвременни християни действат по същия начин когато техните братя и сестри в Господа срещат подобни финансови трудности? Чувстваме ли ние някакво семейно задължение към тях за помощ, или се чувстваме отдалечени от техните проблеми? Такъв обезпокоителен въпрос тества много силно нашата вяра, че църквата наистина е едно семейство.

Уместно е да отбележа, че ранните християни не бяха принуждавани да търсят правителствена финансова помощ. Вместо това повярвалото общество поемаше отговорността за тези, които имаха нужда (Еф. 8:12?15; Рим. 12:13), отнасяйки се към тях като "свои". Както казва Павел, ранните християни гледаха на себе си като "части един на друг" (Еф. 4:25). Това започва така, ранните християни работиха на принципа на взаимната грижа: "Който беше събрал много, нямаше излишък; и който беше събрал малко, не му беше оскъдно". И защо? Защото църквата бе едно семейство.

В новозаветната църква, всички се уважаваха и взаимоотношенията бяха най-важното нещо. Поставяйки това в контекста на съвременния живот, ако ти имаш общение с група от вярващи на едно място и после се преместиш сред друга група от вярващи, първата група няма да прекъсне с теб връзката окончателно. И защо? Защото църквата е едно семейство, и не само това, цялата църква е едно семейство, а не част от него. Когато твоите кръвни роднини се преместят някъде, прекъсваш ли окончателно връзката си с тях, просто защото те са се преместили? Колко ли по-силни са духовните връзки от кръвните?