Живота на Новозаветната църква от Франк А. Виола

Интересно е, че новозаветните летописци никога не са използвали за преобраз бизнес организации за да опишат църквата. Обратно на институционалната църква, ранните християни нямаха нищо общо с колосални суми изразходвани за строителни програми и проекти за сметка на техните братя. Много съвременни църкви всъщност не са нищо повече от много предприемчиви и инициативни организации, приличащи повече на "Дженерал Мотърс" отколкото на апостолска общност. С изкусно красноречие, Хал Милър пише:

С прискърбие можем да отбележим, че много съвременни християни са се поддали на опияняващата съблазън на едно индивидуалистично, бизнес-ориентирано, консуматорски насочено, служещо само на себе си общество. В противовес на това, новозаветната църква не бе предала себе си на един манталитет от рода "повече значи по-добро" или "бизнес както обикновено". Не й бяха известни щатните професионални служители, държащи на разстояние останалите християни (допускащи до себе си само други професионалисти от техния бранш). Нямаше представа и за разделената система, където тези издигнати в позиция на власт хора, гледаха надолу към своите последователи през изкуствените лещи на клирските очила.

Вместо това, лидерите на новозаветната църква гледаха на себе си като пълноправни членове на братството, от едно и също семейство, нямащи нищо в себе си, което да напомня за разделение. Всеки член, включително и всеки лидер бе лесно достъпен за останалите. Духът на общността, личните взаимоотношения и връзка бяха основни сред всички ранни християни. Те имаха интимност, зависеха един от друг и израстваха заедно към Главата. По този начин, ранните вярващи не само твърдяха, че са семейство, те живееха като такова.

Казано на кратко, църквата, която се разкрива пред нас в Писанието е едно любящо семейство, а не бизнес. Тя е жив организъм, не организация. Тя е обща изява на Господ Исус, не религиозно дружество. Тя е общност на Царя, а не добре смазана йерархична машина. Поучението й е не само това откривано в Деяния, а и подправено с посланията на Павел, достигайки кулминацията в писмата на Йоан. На езика на апостолите, църквата се състои от бебета, малки деца, братя, сестри, младежи, майки и бащи - говорители и стожери на семейството (1 Кор. 4:15; 7:15; 1 Тим. 5:1-2; Яков 2:15; 1 Йоан 2:13-14).

Тъжно е, че християнството се е превърнало в нещо много различно от това, което бе в първи век. Църквата е станала твърде сложна и в много случаи е паднала от своята духовна и небесна позиция. По точно, църквата е регресирала в нещо което прилича повече на бизнес, отколкото на Божествено планирана, тясно свързана общност от христова грижа и състрадание, центрирана в личността на Исус. Предупрежденията на Павел са много актуални днес, както и в първи век:

О, простотата, която е в Христос!

Как Господ копнее Неговия народ да върне простотата и чистотата, отличаваща ранната църква - една простота и чистота, които са основните характеристики на изпълненото с живот, любящо семейство. Не е ли това силното желание, което постоянно измъчва дълбоко сърцето на всеки човек - желанието да бъдеш функционираща част на едно загрижено и приемащо семейство? Не е ли това, което нашите младежи търсят и погрешно заместват с банди, нощни клубове, култове, буйни и недисциплинирани компании, екстравагантни женски общества, повърхностни сексуални взаимоотношения и други подобни?

От друга страна обаче, църквата трябва да има най-ободряващата хвалителна музика, най-великите оратори и най-добрата евангелизаторска програма, но ако не функционира като истинско, тясно свързано, служещо семейство, тогава тя няма право да бъде наречена библейска църква! Нека винаги помним, че любовта е печата на Християнската екклесия.

Бог може да ни помогне да преживеем църквата като семейство, а не това да е само една риторика, и вероятно Той ще ни освободи от нашия американски (което става и в България - бел.пр.) корпорационен манталитет, който е обърнал местните ни църкви в социални клубове, политически машини, пасивно духовенство и нефункциониращи семейства, всичко поддържащо небиблейската нация от една клир-мирянин класова система. Нека се върнем към новозаветната реалност, че принадлежим на Христос, след това един на друг. И нека живеем като семейство на Бога, така че словото на Спасителя да бъде изпълнено: "По това ще ви познаят, че сте мои ученици, ако имате любов по между си."

ГЛАВА 5
РЪКОВОДСТВОТО В РАННАТА ЦЪРКВА: КОИ БЯХА ТЕ?

Темата за лидерството е една от най-горещите (та дори и постоянна) теми обсъждани във връзка с църковната работа. Всяка църква си има лидер. Дали църквата има ясна или неясна ръководна структура, лидер тя винаги има. Хал Милър споделя: "Лидерството. То може да бъде добро или лошо. То може да бъде разпознато и одобрено или да не бъде. Но винаги има такова" ("Гайки и болтове на лидерство и власт" Voices Newsletter, No.4). В зависимост от това кой е лидера, лидерството може да бъде най-лошия кошмар на църквата или нейното най-голямо предимство.

Понеже лидерството има потенциал да бъде и жесток надзирател, и полезен слуга, затова християните имат огромна нужда от нов поглед върху тази тема. (Забележете, че през цялата книга употребявам думата "лидерство" по точно опреден начин. А именно, аз я използвам за да обясня преди всичко отговорността за надзор над местното събрание.) Нека да започнем нашата дискусия имайки предвид тези текстове, които ни дават ясна картина за това кой представляваше лидерството в ранната църква.

А от Милет прати в Ефес да повикат църковните ПРЕЗВИТЕРИ... Внимавайте на себе си и на цялото стадо, в което Светият Дух ви е поставил епископи, да пасете църквата на Бога, която Той придоби със Собствената Си кръв. Аз зная, че подир моето заминаване ще навлязат между вас свирепи вълци, които няма да жалят стадото. (ДА 20:17,28?29)

Прочие, презвитерите, които са между вас, увещавам аз който също съм презвитер и свидетел на Христовите страдания и ученик на славата, която има да се яви: Пазете Божието стадо, което е между вас; надзиравайте го, не с принуждение, а драговолно, като за Бога; нито за гнусна печалба, но с усърдие, нито като че господарствате над паството, което ви се поверява, а като показвате пример на стадото. И когато се яви Пастиреначалникът, ще получите венеца на славата, който не повяхва. (1 Пет. 5:1?4)

Павел, слуга Божий и апостол Исус Христов за подпомагане вярата на Божиите избрани и познаване истината, която е по благочестието, в надежда за вечен живот, който преди вечни времена е обещал Бог, Който не лъже, а в своите времена яви словото Си чрез посланието, поверено на мене по заповед на Бога, нашия Спасител, до Тит, истинното ми чадо по общата ни вяра: Благодат и мир да бъде с тебе от Бога Отца и Христа Исуса, нашия спасител. Оставих те в Крит по тая причина, да туриш в ред недовършеното и да поставиш презвитери във всеки град, както аз ти поръчах. (Тит 1:5?7)

Презвитери (стареи), Пастори и Епископи (надзиратели)

Горните текстове ни показват, че лидерството на местната църква бе поверено в ръцете на група хора, познати като "стареи". Стареите бяха местни мъже, духовно по-зрели от останалите вярващи в събранието. Гръцката дума преведена като "старей" (пресбутерос) всъщност означава зрял човек. Поради тази причина то не е чиновническо място, което е вакантно докато не бъде заето. Обратно на това, стареите в ранната църква бяха просто братя, обикновено възрастните мъже. Те били наричани също "надзиратели" (епископи - бел. пр.), определение което описва тяхната функция да ръководят работата на църквата. Също така, стареите били наричани и "пастори" или "пастири", поради тяхната отговорност за коригиране, поучение, инструктиране и защита на стадото от духовни хищници. (Докато всички стареи били "способни да поучават" и изпълнени с даровете на пастируването, не всеки който пастирувал и поучавал бил старей - Тит 2:3-4; 2 Тим. 2:2, 24; Евр. 5:12).

Според Новия Завет стареите били епископи и пастири. Думата "старей" има отношение към техния характер, "надзирател" към тяхната функция, а "пастир" към техните дарби. Тяхната главна отговорност бе да надзирават повярвалата общност.

Докато едно обсъждане относно ролята на жените в ръководството, е извън обсега на тази книга, Новият Завет изглежда прави разлика между служение и грижа. По този начин, докато жените са свободни да действат във всяка духовна дарба, те не били длъжни да управляват хора. Казано по друг начин, сестрите могат да служат чрез пророчество, обучение, увещание, пеене, насърчаване и др. в църквата, но Божествения ред не им забранява да надзирават работата на събранието (сравнете ДА 2:16-18; 18:26; 21:8-9; 1 Кор. 11:4-5; Гал. 3:28; Тит 2:3-4 със 1 Кор. 11:1-3; 14:34-35; 1 Тим. 2:11-15).

Новият Завет представя идеята за споделеното лидерство. Навсякъде откриваме, че апостолите винаги установяваха общо лидерство в месните събрания, които основаваха. Лука ни съобщава, че апостолите ръкополагали стареи (мн. число) във всяка църква (ДА 14:23). От Милет Павел изпрати да повикат стареите (мн. число) на църквата от Ефес (ДА 20:17). Когато Павел писа до църквата във Филипи, той поздрави светиите и епископите (мн. число), които бяха там (Фил. 1:1). И накрая, Яков призовава болните да повикат църковните презвитери (мн. число) (Яков 5:14).

Може да се добавят и тези пасажи за размишление: ДА 9:30; 11:1,29-30; 15:2-6,22-40; 16:2; 17:10; 18:27; 20:17; 21:17-18; ЕФ. 4:11; 1 Сол. 5:12-13; 1 Тим. 4:14; 5:17?19; Тит 1:5; Евр. 13:7,17,24; 1 Пет. 5:1-2. Тук ще открием Библията непоколебимо да демонстрира, че ранните християни били ръководени от множество лидери (стареи), точно обратното на единствен лидер (пастор, свещеник или епископ). Тези които посочват лидера, който е сам в Стария Завет, за да оправдаят популярната практика на "sola pastora" (единствен пастор), правят две грешки. Първо, те пропускат факта, че всички соло лидери в Стария Завет, като Йосиф, Мойсей, Исус Навин, Давид и Соломон служиха като прототипи на Исус Христос, а не на човека офицер в църквата. Второ, те отхвърлят образа на лидерството, което ясно се вижда през целия Нов Завет. Уочман Ни отбелязва:

Първият въпрос, който обикновено се задава във връзка с една църква е "Кой е служителя?". Това което се върти в главата на този, който пита това е "Кой е служителят отговарящ за служенията и управлението на духовните неща в църквата?". Клирската система в църковното управление е изключително популярна, но всичко това е напълно чуждо за Писанието, където откриваме отговорността за църквата поверена на стареи, не на "служители"; където стареите се занимават само с църковната работа, правещи това не от името на братята. Ако в общество от вярващи, активен е само служителя, а членовете на църквата са пасивни, тогава това общество е мисия, а не църква. В една църква всички членове са активни...Бог е планирал всеки християнин да бъде "Христов работник", посочил е някои да се грижат за работата, така че тя да е по-ефективна. Той не е имал никога предвид, най-важната задача на вярващите да бъде да посветят себе си единствено само на светска работа, оставяйки църковните дела на една група от духовни специалисти (Нормалния християнски църковен живот).

Всички стареи в Новия Завет стоят на едно стъпало. Макар че някои, без съмнение са били по-духовно зрели от другите, е нямало никаква йерархична структура помежду им. При внимателен прочит на книгата Деяния ще видим, че докато Бог използва различни църковни лидери като временни говорители за специфични случаи, е нямало лидер който да заема постоянен пост на върховна власт над другите. Казано по друг начин, ранната църква не е отделяла един човек сред всички стареи, издигайки го в една върховна позиция на власт. И така, такива съвременни длъжности като "старейшина", "главен старейшина" или "главен пастор" просто в ранната църква не съществуваха.

В това отношение, популярната 'един пастор' система в наши дни, бе напълно чужда на новозаветната църква. Никъде в Новия Завет не откриваме старей, трансформирал се в супер апостол, с висша управляваща и административна власт над стадото и другите стареи. Тази степен на власт бе резервирана само за една личност, самият Господ Исус. Той и само Той, бе единствената Глава на църквата. Христос единствено имаше върховната позиция на Командир и Началник във всяко локално събрание - не просто на думи, но наистина!

Множественото лидерство в местната църквата тогава защити единственото Ръководство на Христос. То също служи и като проверка срещу деспотизма и корупцията в лидерството. И още, то осигуряваше една голяма отговорност сред лидерите - нещо което отчаяно липсва в съвременната институционална църква. Както Уочман Ни казва:

Лидерството в местната църква бе не само споделено, но и вродено. Това означава, че стареите били местни братя, които бяха духовно издигнати и развили се атмосферата на местното събрание. Следователно, приетата практика на внос на лидер (обикновено пастор) от друга местна събрание за да ръководи една църква няма основа в Новия Завет. Вместо това, лидерите бяха местни мъже, които Бог бе издигнал от сред тяхното събрание за да носи отговорност за него.

Като допълнение, властта им бе свързана с тяхната функция и духовна зрялост, отколкото със свещенически пост в следствие на ръкополагане. След като Святия Дух избра стареите вътрешно, апостолите по-късно потвърдиха тяхното призвание външно; все пак функцията предшестваше формата (ДА 14:23; 20:28; Тит 1:5). Това е трагична грешка, да се приравнява апостолското потвърждение с това на една разделена класова система като клирската професия днес. Апостолското потвърждение не беше нищо повече от едно публично разпознаване на тези, които вече бяха изпъкнали като стареи в събранието (виж Числа 11:16 за този принцип). Гръцката дума преведена като "ръкополагам" в ДА 14:23 и Тит 1:5 просто означава да признаеш някого, когото другите вече са одобрили.

За съжаление, американската склонност към "офиси" и "позиция" е накарала много вярващи да приравнят тези идеи с библейския текст и да видят стареите в същата светлина. Такова мислене не само обърква лидерството в ранната църква със съвременното светско събрание, но това също така оголва лидерската терминология в Писанието от нейния първичен вид. На гръцки, старей означава зрял човек, пастор означава един, който възпитава и пази, а епископ означава един, който надзирава. Иначе казано, новозаветната представа за лидерство е функционална, а не служебна. Новият Завет никъде не показва църковните лидери като "чиновници", нито дори говори за църковни офиси. (В ДА 1:20; Рим. 11:13, 12:4 и 1 Тим 3:1,10,13 (бл.пр. KJV) думата "служба", която се появява в някои преводи, няма еквивалент в гръцкия текст. Дори повече, в 1 Тим. 3:1, Павел описва епископството (надзорничеството) като функция, казвайки: "ако някой се стреми към надзорничество, добро дело желае.")

Истинската духовна власт е основана на функцията, а не на статуса, тя е основана на духовен живот, не на позиция и титла. Казано по друг начин, новозаветното лидерство може най-добре да бъде описано по-скоро с глаголи, отколкото със съществителни. По този начин нашият Господ Исус е отхвърлил авторитетните йерархии в онези дни, за Него, духовната власт е в кърпата и легена повече отколкото в позицията, поста.

Моралните характеристики на стареите

Стареите в Новият Завет бяха мъже с доказан характер, а не със свръхестествени дарби (1 Тим. 3:1-7; Тит 1:5-9). Те бяха лидери-слуги (или както Роберт Банк обича да казва "водещи слуги"), не водачи на роби (Мат. 20:25-26). Те бяха мъже доказани в духовност и вярност, не свръхмощни администратори и мениджъри експерти. Бяха пример за стадото, а не властващи над тях (1 Петр. 5:3). Те функционираха като слуги, не като духовни Цезари (Лука 22:24-27). Те бяха помощници не тирани. Те водиха като смирени бащи, не като деспоти (1 Тим. 3:4; 5:1). Те бяха увещатели на истината, не църковни автократи, чието его се крепи на властта (Тит 1:9). Те бяха грижовни възпитатели, а не такива с навъсени вежди (1 Сол. 2:7-8) - духовни надзиратели, не професионални проповедници (ДА 20:28-35). Те не работеха вместо другите, а наглеждаха останалите когато работеха.

Новозаветните стареи бяха хора, които търсеха царството, не строители на сгради. Бяха обикновени християни, не супер надарени, всестранно развити, суперчовеци, световно известни иконизирани изпълнители. Тяхната квалификация се дължеше не на професионално училище и сертификат, но на Святия Дух (ДА 20:28). Тяхната подготовка не беше академична, формална или теологична, но практична и функционална, култивирана в контекста на църковния живот и наставнически взаимоотношения с други вярващи (ДА 14:21-23; 2 Тим 2:2). Те не смятаха себе си способни да водят чрез счетоводни комбинации, публично говорене и аматьорски психологически способности, но чрез истински растеж в Христос посредством реално споделяне на кръста.

На библейските стареи бе гледано не като на религиозни специалисти, но като на верни братя. Те не бяха професионално клирство, а (нормални) семейни мъже със светска работа (Мат. 10:8; ДА 20:17,32?35; 2 Кор. 2:17; 1 Сол. 2:9; 2 Сол. 3:7?10; 1 Тим. 6:5; 1 Пет. 5:2?3). Поради неуморната работа, някои стареи приемаха волни пожертвувания от братята като знак на благословение (Гал. 6:6, 1 Тим. 5:17-18). Въпреки периодичните дарения, който получавали, те не би трябвало да се бъркат със щатните заплати на съвременните служители. Също така не трябва и да се бъркат поддръжката на странстващите апостоли, които пътували от регион в регион, установявайки местни събрания (1 Кор. 9:1-18).

Понеже Павел бе апостол, той имаше легитимно право да приеме пълна финансова поддръжка от Божия народ. Но той умишлено се отказа от това право в полза на тези, на които служеше (1 Кор. 9:14-18; 2 Кор. 11:7-9; 12:13-18; 1 Сол. 2:6-9; 3:8-9). Павел не искаше финансово да обременява нито една църква, в която влизаше. По този начин, принципа на Павел относно финансовата поддръжка, може да се обобщи в една фраза: "а когато бях при вас и изпаднах в нужда, не дотежах на никого" (2 Кор. 11:9). Този принцип открива истинската реалност, че в новозаветната църква нямаше никакво постоянно или наето клирство. Стиф Аткерсон умело описва това, казвайки:

В ДА 20, Павел дава на ефеските стареи специфични инструкции относно задължението им като такива. Относно финансите, Павел заявява, че не ламти за човешко сребро или злато, а че сам се издържа "работейки усърдно" с ръцете си (20:34-35; 18:1). Следвайки примера на Павел, старейте също издържаха себе си чрез светски работи, помагайки на бедните, следвайки думите на Исус, че е по-благословено да даваш отколкото да приемаш. Така, от ДА 20:32-35 става ясно, че стареите бяха в такава финансова позиция, в която даваха на църквата, а не вземаха от нея...Трябва ли църквата да има на работа професионални пастори? Такава платена длъжност беше не само чужда за новозаветната църква, но и обезпокоителна (ДА 20:32-35)...създавайки една класа от платени служители, издигайки ги над средния вярващ и поощрявайки изкуствена мирянин/клир разлика. И като последно, продавачите се опитват да бъдат много любезни към тези, на които се надяват да продадат нещо. Назначавайки един клир кариерист, поставен в едно продавач-клиент взаимоотношение, няма съмнение до някаква степен това въздейства на неговите делови взаимоотношения с важните дарители (Според теологията на домашната църква).

Лидерите на новозаветната църква не стояха нито над, нито настрана от стадото. Вместо това те бяха такива, които бяха между тях (1 Пет. 5:1-3). (нека отбележим, че гръцката дума проистеми преведена "над вас" (бл. пр. KJV) в 1 Сол 5:12 носи идеята за някой, който стои пред другите, а не за такъв, който да властва над тях. Същото е вярно и за пасажите в Евреи 13:7,17,24). Джордж Малоун проницателно отбелязва:

Пазейки заповедите на нашия Господ, новозаветните стареи не биха позволили да бъдат назовавани с почетни титли като "пастор Бил", "презвитер Торн", "епископ Джейк", "служител Джон" или "преподобни Сам" (Мат. 23:7-12). Такива титли всъщност издигат църковните лидери в позиция над другите вярващи в събранието. Така, събранието и клирството носят отговорността за създаването на сегашния "християнски гуруизъм", който е избуял в Тялото днес където религиозните лидери са в ролята на духовни знаменитости, възхвалявани от своя фен клуб.

Обратно на това, на новозаветните лидери се гледаше като на обикновени братя. Също така, те били толкова достъпни за светиите колкото и другите вярващи в църквата. По тази причина 1 Солунци 5:12-13 увещава светиите да познават интимно лидерите си (почти е невъзможно за един мандат да се изпълни това в повечето съвременни църкви, където пастора е обучаван да пази дистанция от хората си за да не се "разводнява властта му"). В това отношение, общия образ на църковните лидери като свещени "мъже в свещенически дрехи" се явяват напълно чужди на библейската концепция.