Съвременната система на духовенството (клира)

Ясно забележима трагедия е, че доминиращото разбиране за лидерството между християните днес е полегнало в институална рамка. Разбирането на средния вярващ относно църковното лидерство е било оформено от преобладаващата идея за клирицизма. Все още съвременното клир/миряни противопоставяне е една пост-библейска концепция лишена от каквато и да била достоверност в Писанието. Това противопоставяне е не само библейски необосновано, но то служи като една досадна заплаха за това какво е призванието на Бог към църквата - едно функциониращо Тяло. С една дума, идеята за едно "посветено в духовна длъжност клирство" не само отразява едни йерархични стойности, но е без всякакво библейско основание. Както Роберт Джирард казва:

В същия стил Хауърд Снайдър отбелязва:

Новозаветните стареи не бяха клирични лидери, а духовно улегнали братя, на които бе дадено от Святия Дух да се грижат за духовното развитие на цялото събрание. Поради това те упълномощаваха светиите да вършат делото на служението (Еф. 4:11-16) и ги учеха как да функционират във и извън събранието. Те внимаваха и за духовни вълци (ДА 20:28-31; Тит 1:7-14; Евр. 13:17); ограничаваха свръхактивните, насърчаваха пасивните, смъмряха безредието, порицаваха бунтовните и окуражаваха слабите (1 Сол. 5:12-13). И нещо повече, обучаваха светиите в същото служение в църквата (1 Сол. 5:14-15).

Стареите не монополизираха служението в църковните събрания, нито поощряваха пасивността сред събралите се. Вместо това, управляваха събранията, така че другите братя свободно да функционират (1 Кор. 14:26). (обърнете внимание, че управлението им в значителна степен бе пасивна роля). Тяхното надзираване не задушаваше живота на събранието, нито се бъркаше в служението на вярващите. Докато надарените стареи имаха огромна роля в поучението, пророкуването и увещанието, те бяха на едно и също стъпало с останалите, давайки им пълна възможност да функционират според дарбите си. По този начин, те действаха като играчи - треньор, а не като монополисти. По всичко това личи, че лидерството в новозаветната църква бе изпълнявано без узурпирането на царските права на Христос и без задушаването на Божия народ.

В контраст на съвременната идея за "пасторът", новозаветните стареи не действаха като духовни шефове, които осъществяваха контрол върху духовното им предприятие, изпълнявайки стратегически програми с цел разширяване на "тяхното" събрание. В противовес на това, новозаветната църква бе напълно осведомена, че църквата не принадлежи на тях, но възлюбения им Господар, който единствен има правото да "върви посред стадото". Следователно, един новозаветен старей без съмнение би се изплашил, ако използвате фрази като "неговата църква" или "неговите хора".

Както казах по-горе, не можем да хвърлим мрачна светлина върху цялото клирство. Без съмнение, много духовници са заели своите позиции с чисти мотиви, и много от тях са съумели да предпазят себе си от плътските атрибути, съпътстващи техните длъжности. За това, проблема не е в духовниците като хора, а в системата, на която те принадлежат. Клирската професия е една институция мастодонт, напълно извън новозаветната концепция за лидерство. И нейното просто присъствие възпрепятства развиването на зрели, пълни с взаимоотношения, функциониращи църкви, които да изразяват Лидерството на Христос. Както Джон Зенс казва:

Разделението 'клир/миряни', което е внедрено и прието в религиозните кръгове, не може да бъде открито в Новия Завет...Понеже Новия Завет не познава 'клирството', факт който отделената каста на 'ръкоположените' заема трайно място в нашия речник и практиката показва напълно ясно, че ние все още не вземаме Новия Завет на сериозно. Наличието на 'клирство' е ерес, която трябва да бъде премахната. То нанася удар точно в сърцето на свещеничеството на всички вярващи, които Исус изкупи на кръста. То противоречи на царството на Исус, за което Той каза: "вие всички сте братя". Понеже това е човешка традиция, то анулира Божието слово...Клирската система стои като едно огромно препятствие на пътя на реформацията и обновлението. (Клир/мирянство разделение: Помощ или спънка за Христовото тяло)

Църковно лидерство и ръководството на Христос

Обобщавайки всичко, което бе казано до тук, можем да кажем, че лидерите в новозаветната църква бяха просто местни братя, семейни, зрели и заслужаващи доверие служители на Христос - нормални и обикновени християни, които носят отговорността за стадото, водейки го ежедневно през изпитания и благословения.

Знаейки това, моята молитва е Бог да разбие небиблейската идея за професионалната клирска система, която преобръща скъпоценните Господни неща в йерархия от типа редници-ефрейтори, система генерираща програми и себецентрирана институция. Отново, за Библията е непознато класовото разделяне на ръкоположени лидери (клирство), което управлява над по-нисшата класа от вярващи (миряни). В тази връзка, Джо Зенс остро заявява:

Римокатолическото клир/мирянство противопоставяне било пренесено в една по-различна форма в Протестантството. Това небиблейско противопоставяне е направило и прави несметни вреди...ако сме чувствителни към Писанието, то сме длъжни да премахнем завинаги от нашия речник публичното противопоставяне 'клир' ("пасторът") и 'миряни" (останалите от църквата). Това противопоставяне увековечава една ужасна измама и за съжаление, това е отражение на нашето мислене и практика. ("Какво е Служител? - принципи за възстановяване на новозаветното църковно служение")

Съвременната пастор система на Протестанството е религиозно творение, което е позволило на членовете на църквата да изпаднат в едно зрителство, имайки голямо доверие на единствения лидер. Тази небиблейска, клир-доминираща структура е превърнала църквата в място където християните наблюдават професионално изпълнение и изпълняват техните религиозни програми. Това е трансформирало събранието в център за професионален амвонизъм, съпровождан от "послушни зрители". Казано на кратко, клирската концепция за църковното лидерство постоянно размазва живота в Тялото. Кристиян Смит прекрасно отбелязва:

В заключение можем да кажем, че лидерството в местната църква действително се свежда до едно елементарно ръководство на Христос. Това твърдение почива на трънливия въпрос: кой ще бъде главата, Христос или ние? Сложният проблем може да бъде обобщен така: Ще продължим ли да утвърждаваме една система (клир/мирянство) и един пост (пастора), които липсват в Новия Завет или смирено ще отмахнем настрани нашите човешки идеи за лидерство в полза на библейския модел?

Това което бе казано в тази глава без съмнение ще накара тези, които го четат да вдигнат вежди, хора които четат Библиите си със затъмнените очила на съвременното клирство. Уверен съм, че говорих доброжелателно, но ограничението наложено над вярващите от съвременната клирска система е важно нещо и представлява не малък позор в Божието царство. Затова, аз приканвам не към остра реакция, нито към небрежно одобрение, за това което е казано. Вместо това, аз предизвиквам моите читатели да бъдат въвлечени в едно внимателно и в отношение на молитва обмисляне на тази тема.

Позволете ни да започнем да възстановяваме и пазим уникалното място на Господа като суверена Глава на Своята църква, така че Той да може освободи Своето възлюбено свещенство (от всички вярващи) от веригите, които са го вързали.

ГЛАВА 6
ЛИДЕРСТВОТО В МЕСТНАТА ЦЪРКВА: КАК РЪКОВОДЕХА ТЕ?

В последната глава открихме, че съвременната идея за "пасторът", която е приетата форма на лидерство в болшинството протестантски и евангелски църкви е напълно чужда за Новия Завет. Според библейските данни, лидерите в ранната църква бяха просто обикновени мъже, които се грижеха за събранието. Именно на тях Бог повери надзираването на стадото. Библията нарича тези мъже стареи, епископи и пастири.

Докато това е истина, че Новия Завет не поддържа никаква форма на лидерство освен споделената, обикновеното присъствие на множество стареи не е гаранция, че църквата ще бъде здрава. Ако стареите не водят по начина предписан от Христос, тяхното присъствие би било по-разрушително от самостоятелния лидер. И вместо църквата да има един духовен тиранин, тя ще има няколко. Поради тази причина важния въпрос е как трябва да функционира лидерството.

За разлика от съвременната клирска система, стареите в Новия Завет, никога не били смятани за видни фигури в църквата. Фактически има значителен недостиг от внимание дадено на лидерството от новозаветните документи. Писмата на Павел към църквите, например никога не са адресирани към лидерите, а по-скоро към цялата църква (обърнете внимание, че във Филипяни 1:1 лидерството е споменато много накратко и едва след обръщението към църквата). Този пропуск е изключително важен, понеже той енергично предизвиква популярната евангелска идея за превъзходството на пастора, която безспорно е в разрез с библейското поучение.

Нещо повече, цялата тема за лидерството заема много по-малко место в Новия Завет, отколкото в повечето съвременни християнски кръгове. Например, с изключение на пасторалните послания на Павел (написани за съработниците му), той никъде не споменава стареите в своите послания! Главната цел в неговите послания е центрирана върху това как цялата църква да функционира и носи отговорностите си, а не как да се ръководи.

Йерархична, позиционна и духовна власт

Библията поставя голямо ударение на факта, че лидерството в Божието царство е коренно различно от лидерството при езическия и юдейския свят. Обратното на езическата идея за власт, в християнския подход за лидерството властта не се свързва с рангове и йерархически структури. Новозаветните лидери не господстваха над светиите чрез строго установена йерархия както лидерите в езическия свят (Мат. 20-25-28). Освен това, обратно на юдейската представа за власт, християнското лидерство не прави връзка между властта и външното назначение, офиса, позицията, титлата или протокола. Така, че лидерите в ранната църква не водеха осланяйки се на властта, както лидерите в юдейския свят правеха (Мат. 23:1-12).

Християнската ориентация на лидерството свързва духовната власт с духовната функция и зрялост. Тя се основава на служещтото лидерство, модел който бе обичайна тема в поучението на нашия Спасител, модел който препятства принудителното подчинение, много тромавите структури на властта и йерархични взаимоотношения (Мат. 23:11; Марк 10:42-45; Лука 22:26-27). В този контекст, християнският модел на лидерство служи като гарант на истинското и живо ръководство на Христос и контрол на авторитаризма, формализма и клирицизма. Процъфтяването на Аароновия жезъл е прекрасна илюстрация показваща, че основата на духовната власт почива на изявяването на възкресенския живот, чрез духовно служение, а не на заемана позиция (Числа 17:1-12).

Лидерите на ранната църква, водеха с пример не с принуждение или манипулация. Уважението, което получаваха от събранието бе пропорционално на жертвената им служба (1 Кор. 16:10-11,15-18; Фил. 2:29-30; 1 Сол. 5:12-13; 1 Тим. 5:17). Властта им бе основана на вътрешното им духовно състояние и външната функция, а не на свещеническа позиция. По думите на Петър, те на водеха "властвайки над Божието наследство, но чрез пример на стадото" (1 Пет. 5:3).

Примерът е установен модел, който останалите следват. Поради това, че стареите служиха за пример от това следват две неща: 1) деятелност от страна на стареите (понеже те са този пример) и 2) деятелност от страна на другите вярващи (понеже те следваха техния пример). И затова, ако лидерът чакаше другите да достигнат изгубените, негово бе задължението да установи този модел на поведение пред другите. Защо? Защото той водеше чрез пример. Следователно, идеята, че пасторите не спечелват души понеже "пастирите не пасат овцете, а овцете пасат пастира" е класически пример за яростно разрушение на учението в Писанията. Ако разгледаме метафората пастир-овце извън нейното значение, не само че пастирите са неспособни за размножаването им, те също така крадат техните кожи, а (понякога) и ги ядат на вечеря! За съжаление, не малко съвременни "пастири" са виновни за собственото си охранване с овцете, вместо те да хранят овцете (Съдии 12, NIV; Езекил 34:1?10).

Освен това, докато стареите бяха за събранието пример за духовен живот и служение, те увещаваха вярващите да живеят и служат по същия начин (1 Сол. 5:12-15). По този начин те насърчаваха учителите да поучават, проповедниците да проповядват, пророците да пророкуват, увещателите да увещават и т.н. и във и извън църковните събрания. Имайте предвид, че събранията в ранната църква позволяваха на всеки член да функционира в своите дарби, а не да насърчават пасивност и духовна смърт сред събранието, докато един човек проповядва 45 минути.

Казано по-просто, лидерството в Новия Завет не бе робско задължение нито жестока необходимост.

Заимстван лидерски пример

Трагичното е, че моделът, който най-често е прилаган за лидерството в църквата е копиран от светската система, в основата на която е бизнеса. Използваният пример е управленчески, където основната работа на лидера в църквата е да формулира и дефинира целта, и да състави графична диаграма за стратегическата програма, с помощта на които да бъде достигната набелязаната цел. По този начин църквата е попаднала в капана на модернизирания организационизъм на цялата американска култура. Като резултат, християните бяха кръстени в светския образец за лидерство и го разтълкуваха като библейски. Казано просто, нашата съвременна идея за лидерството в църквата е напълно обзета от духа на този век.

Виждайки, че най-важното библейското учение за лидерството бе изгубено в господстващите идеи на нашата култура, ние сме длъжни да преработим библейската основа за тази тема. Добре би било за нас да помним, че главната метафора, която библията дава за църквата е не организация, а организъм. Следователно, тази метафора е разрушена. Както казахме вече в 4-та глава, основната идея за църквата е, че тя е едно живо семейство.

Поради тази причина библейския модел за християнското лидерство е майка и баща (1 Сол. 2:6-12). Въпреки всичко образа на лидера като родител може да бъде разрушен и би се превърнал в студена проза, ако не се разглежда на фона на свещенството от всички вярващи и нашето основно отношение един с друг като братя и сестри (Мат. 23:8). Казано иначе, лидерите на новозаветната църква водеха не йерархично, не аристократично, не авторитарно, не институционално и не по клиричен начин. Дори повече, лидерството демонстрирано в Новия Завет е преди всичко функционално, и по-важното е, че то е споделено.

Наличието на лидерство в местната църква функциониращо според същите принципи както в една фирма или като аристократ в една империалистична класова система, не е било никога намерение на Бога. Поради тази причина новозаветните автори никъде не използват йерархични или имперски метафори за да опишат лидерството в църквата. Лидерите в църквата на Новия Завет са представени като слуги и деца, а не като господари и владетели (Лука 22:25-26). Докато такъв един начин на мислене е в пълно противоречие със разпространената съвременна идея за властта, тя идеално пасва с библейското учение за Божието Царство, където слабите са силни, бедните богати, смирените издигнати и последните първи.

Преосмисляйки нашата идея за властта

Основната причина, поради която представата за лидерството се е отклонила толкова далече от библейското учение може да бъде отнесена към тенденцията да планираме нашата американска идея за власт, позиция и длъжност на основата на библейските автори, обвивайки всичко в новозаветен стил. Когато четем в Новия Завет думи като "пастор", "епископ" и "старей", това ни кара да мислим за правителствени постове като "президент" и "сенатор" (депутат бел. пр.). По този начин разглеждаме стареите, пасторите и епископите като социологически строители (служители). Разглеждаме ги като вакантни места, притежаващи една същност, независима от личностите, които ги заемат. Следователно, ние приписваме на църковните чиновници неоспорвана власт над всички вярващи в събранието, просто защото те "имат офис".

Новозаветната представа за лидерство все пак е подчертано различна. Няма библейска подкрепа за идеята, че лидера е чиновник, нито че някои вярващи имат власт над други вярващи. Единствената власт присъстваща в църквата е Самият Христос. Хората нямат власт над самите себе си; Божествената власт принадлежи законно само на Главата. Поради това, властта в Новия Завет е представяща. Това означава, че докато вярващите могат да представят и изразяват Божествена власт, те никога няма да притежават такава власт. Дотолкова доколкото един член на Тялото отразява мнението на Главата, до такава степен той представя Божествената власт. Затова доброто лидерство никога не е авторитарно. То само изобразява власт когато изразява волята на Главата. (За по-пълно и по-дълбоко разглеждане на новозаветната концепция за лидерството, властта и отговорността вижте книгата ми Кое е твоето покривало?).

Основната задача на библейското лидерство тогава включва помагане, възпитание и водене. До степента до която един член следва Божия пример в една от тези области, до тази степен той ще води. В тази връзка, библейското лидерство е ориентирано към слугуване. Лидерите са тези, които изпъкват в служба и служение. Това им позволява да покажат на цялата църква как да функционира. Затова, не е чудно, че Павел никога не използва нито една от четиридесетте гръцки думи за "чиновник" и "власт", когато описваше християнското лидерство. Потресаващата реалност е, че любимата дума на Павел за дефиниране на библейското лидерство е напълно противоположна на това, което очаква естествения човешки ум - тя е диаконос, което означава "слуга".

В своето прекрасно изложение за Марк 10:42-43, Рей Стедман отбелязва:

Властта сред християните не произхожда от същите източници, от които е светската власт, нито действа по същия начин. Светската гледна точка за власт поставя един човек над останалите, както в една военна структура, бизнес йерархия или правителствена система...Породена от конкуренцията създадена при падението и въплътила се в бунтовната и безжалостна грешна човешка природа, светът не може да функционира без да използва команди и изпълнителни решения. Но Исус внимателно заяви, '...но няма да бъде така между вас'. Учениците винаги имаха различни взаимоотношения по между си в сравнение със светските. Християните са братя и сестри, деца на един Баща и части един на друг. Исус ясно каза в Матей 23:8, 'Един е вашият Господар, а вие всички сте братя'. За двадесет века църквата фактически игнорира тези думи. Вероятно с най-добри намерения, тя въпреки всичко нееднократно е заимствала напълно от светските структури на властта, променила имената на изпълнителите от царе, генерали, капитани, президенти, губернатори, секретари, началници и шефове на папи, патриарси, епископи, разпоредители, дякони, пастори и стареи, и продължила весело по този път, гоподарувайки над вярващите и така унищожавайки модела на слугуване, който нашият Господ предначерта...Някъде със сигурност думите на Исус, '...така няма да бъде между вас', могат да имат някакъв ефект. Все още в болшинството църкви днес едно лекомислено одобрение дава идеята за това, че пастора има последната дума и в доктрината, и в практиката, и това, че той е длъжностното лице в църквата с административни функции. Но естествено, ако патриарха на цялата църква е лош, попа във всяка не би бил по-добър! ("Властта на пастора", Discovery Paper #3500, Discovery Publishing).

Нека никога не забравяме, че стареите бяха слуги на Господаря Исус Христос, Който сам постанови тези правила за църквата. И затова, през целия Нов Завет, нямаше нито един лидер, който да бъде наричан "главата" на църквата. Такава титла принадлежи единствено на Господ Исус. Понеже стареите на ранните събрания не гледаха на църквата като тяхна собственост, те не налагаха своите програми чрез явна сила, нито блокираха другите в безсмислено подчинение, апелирайки от "свята позиция". Стареите в ранната църква не действаха като олигархия (абсолютна власт на малцина) или диктатори (монархично управление на една личност).

В същия смисъл, ранното събрание не действаше като съвременната демокрация. Новият Завет никога не смяташе, че църковните дела могат да бъдат решени чрез правилото на болшинството. Докато си мислим, че нашата американска демократична система е основана на библейска теология, няма и един единствен пример в Новия Завет, където решенията били вземани чрез вдигане на ръце.

Божественото правило на единодушие

И така, какъв бе новозаветният модел за вземане на решения в ранната църква? Моделът бе единодушие. "Тогава апостолите и презвитерите с цялата църква" и "видяхме, че беше добре за нас и като дойдохме до единодушие" е Божествения модел да се управляват църковните дела (ДА 15:22,25).

Принципът за единодушието е дълбоко вкоренен в Писанието. Понеже църквата е Тяло, всичките й части трябва да бъдат съгласни преди то да се придвижи напред, подчинявайки се на Главата (Рим. 12:4-5; 1 Кор. 12:12-27; Еф. 4:11-16). Неспособността за единство и сътрудничество сред частите, означава провал в разбирането на Главата. По този начин, правилото на абсолютното мнозинство (51%) и този на диктаторството оскверняват образа на църквата като Тяло и разводняват неподправеното свидетелство, че Христос е Главата на едно единно Тяло. Поради тази причина посланията на Павел към църквите са наситени с заповеди да бъдат в един ум (Рим. 15:5-6; 1 Кор. 1:10; 2 Кор. 13:11; Еф. 4:3; Фил. 2:2; 4:2).

Самият Господ Исус учеше, че ако Неговия народ се съгласи за едно нещо, това ще предизвика Неговата власт и докосне трона на Отца (Мат. 18:19). Показателна е думата "съгласявам" в този текст преведена от гръцката дума сумфонео, от която произлиза и думата "симфония". Гръцката дума означава да звучим заедно и това да бъде в един акорд. Затова, значението е ясно: когато църквата е в симфонична хармония с Божия ум, Бог действа.

Дори повече, единодушието показва неразделното единство на вечната Божествена природа, която ние (като църква) сме призвани да отразяваме. Дори в старозаветната пестеливост, Библията свързва единодушието с духовната пълнота (2 Царе 10:15-18; 1 Лет. 12:38-40; 13:1?4; 2 Лет. 30:4-5), а разделеното съдене с духовна разруха (3 Царе 16:21,22; 19:18). С две думи, Библията представя единодушието като Божественият модел на окончателно вземане на решение в събранието.

Стареите в ранната църква, които носеха товара на духовното надзираване и пастирска грижа за събранието (Евр. 13:7,17,24), не водеха църквата чрез гръмогласни команди отправени към едно пасивно събрание. По-скоро, те работеха заедно със събранието в посока за постигане на единодушие и единомислие (ДА 1:23-25; 6:2?6; 15:22,28). И затова, значението на думата "покорство" в Евреи 13:17 е да "позволим да бъдем убедени". (Гръцката дума за покорявам в този пасаж не е хупоакуо, широко използвана дума и в други случаи, а пеитхо, която означава да произведеш убеждение.)

Казано иначе, библейския принцип, че апостолските работници (или 'църковните основатели' в съвременния език) нямаха никаква пряка власт за вземане на решения в местното събрание, след като местни стареи служеха в нея. Докато духовното служение на апостолите бе добре дошло в местната църква, духовната отговорност за събранието бе поставена на раменете на местните вярващи (ДА 14:23; 20:28-31; 1 Тим. 5:17; Тит 1:5; Евр. 13:17). Следователно, понятието за едно напълно местно, централизирано управление не присъства в Новия Завет. В ранната църква, всяко събрание бе духовно единно по живот, но самоуправляващо се и автономно по местоположение. С други думи, църквите на Новия Завет бяха независими в организацията и отговорността, но взаимнозависими в живота и единството. Това е Божия чудесен модел; затова когато напълно местен апостол вземе контрол над локалното събрание, то се превръща просто в едно негово разширение. И като резултат, църквата се преобръща в секта (на апостола) и свидетелството за Исус, което тя трябва да носи се обвива в мрак.

В моментите, когато трябва да се вземат решения в църквата, принципната роля на стареите беше да видят, че всички вярващи са достигнали до едно единно мнение. Така, тяхното лидерство до голяма степен почива на способността им да убеждават събранието в единно схващане на Божия ум, а не да го водят в сурово подчинение - т.е. "ако не искаш да ни се подчиниш, просто си намери друга църква". В тази връзка, новозаветните стареи бяха мъже, които показваха качества, насърчаващи и изграждащи семейна сплотеност (1 Тим. 3:4-5, Тит 1:6). Хал Милър дефинира ролята на стареите в процеса на вземане на решение по взаимно съгласие по следния начин: