Значението на единомислието

Нека за момент разгледаме смисъла на единомислието. Чрез единомислие, аз мисля че всички членове на църквата имат едно единодушно съгласие в определена ситуация. Следователно, единомислие и единодушие са фактически идентични. Докато членовете могат да се обединят около едно решение, с различен ентусиазъм (някои съгласяващи се "с хладно сърце"), то всички единодушно са в състояние, където противопоставянето е отстранено и могат да подкрепят решението с чиста съвест.

Когато църквата действа в единомислие, решение не се взема докато пълното съгласие не е налице. Такъв един процес изисква всички членове на църквата еднакво да участват и да приемат отговорността за разбиране на Божието мнение по даден въпрос. Следователно, когато е постигнато единомислие, това елиминира фактически всяко мърморене и оплакване, понеже всеки член е споделял еднаква отговорност при вземането на решението. В думите на Кристиян Смит,

Единомислието е изградено на опита на християнското общество. То изисква силни взаимоотношения способни да понасят търкане по между им. То изисква зряла любов и уважение един към друг, когато има разногласия. Единомислието също се нуждае от посвещение да опознаем и разберем другите, повече отколкото желанието да ги убедим или да принудим. Единомислието, като начин да вземаме решения в църквата не е лесно, но е по-добро. Перифразирайки Унстън Чърчил, можем да кажем, че единомислието е най-лошата форма за вземане на решение в църквата, но тя е единствената. Единомислието не е силно на ефективност, ако под това се разбира бързо и лесно. Необходимо е доста време да работим по този проблем, което може да доведе до разочарования. Единомислието е основано на единство, комуникация, отвореност към водителството на Святия Дух и отговорно участие в Тялото. Единомислието е пътя за достигането на тези цели. Решение чрез единомислие, тогава просто е необходимо вяра, че единството, любовта, общението и споделянето са по-важните в християнската схема, отколкото бързото и лесното решение. Това изисква разбирането, че в крайна сметка процеса е толкова важен колкото и резултата. Как гледаме един на друг, вземайки заедно решение е толкова важно, колкото и това което обсъждаме. (Отивайки към корена)

Докато на практикуването на единомислието се е гледало като идеалистично и непрактично през призмата на американското прагматично мислене, то е единствената сигурна защита за истинното разбиране на Божиите мисли. Ако някои могат да извъртат това, че този метод никога не би работел в наши дни, свидетелството на църковната история отхвърля такава една идея.

Вземането на решение чрез единомислие е било практикувано от Хутеретите, Квакерите и Отвореното братство, така добре както много съвременни общности, които следват новозаветните принципи на споделения живот. Бъдете сигурни, че единомислието е човешки невъзможно. Но така е и със спасението (Мат. 19:26). Въпреки това, обитаващия в нас Святи Дух прави вземането на решение чрез единомислие практически възможно и едно богато свидетелство за неделимия живот в Христа. Свидетелството на един писател е много поучително:

Като един който е бил свързан с тази църква [Витесда в Бристол] през последните шест години, аз с голяма радост свидетелствам твърдо вярвайки, че простото покорство на напътствията на Божието Слово по тази тема, са една от главните причини за удивително постоянния мир и хармония, които чрез Божията доброта, характеризират тази църква през всичките тези години. Не е трудно да открием причината за това. Схемата на изчакване, преди достигане на съгласие относно всяка стъпка, докато обитаващия Святи Дух доведе всички умове в единство, отстъпва на нашия Господ Исус Христос мястото на Единствен Бог и Господар в Своята Си къща и пази нас, Неговото събрание в смирена зависимост и покорство (Църквите на Бога).

Предизвикателството, което е пред нас

Пропастта между съвременната църковна практика за вземане на решение и новозаветният модел наистина е дълбока. И това е повода да си зададем въпроса защо сме се отклонили толкова много. Възможно ли е проблема за разцепление на църквата, блуждаещата овца и вечно продължаващата борба за власт между духовенството е непосредствено свързано с нашето високомерно заключение, че сме открили по-добър начин да водим Божият дом в 20-ти век? В много институционални църкви, пастора (понякога "борда") взема решения независимо от събранието и без каквото и да било отношение на загриженост или духовна чувствителност към църквата. Членовете на църквата са без право на глас за църковните дела и са поощрявани да отидат на друго место, ако не желаят "да се подравнят".

По същия начин в онези църкви, в които решенията се вземат на принципа на мнозинството, този който "изгуби вота" остава да се съмнява в решението на хората и понякога в етиката на процедурата. В допълнение на това, факта че Писанието е изпълнено с примери, в които принципа на мнозинството е погрешен, са удобно пренебрегвани.

Ръководенето въздействащо на живота на общността беше главно поверено на членовете, когато те се събираха заедно за да разискват какво Бог изисква от тях. Те приемаха това ръководство от Духа чрез упражняване на дарбите на знание, откровение и мъдрост и т.н. Във всичко това Павел никога не се уморяваше да настоява, това че всеки член от общността имаше отговорността да предаде личното разбиране, което са получили. Всички биваха насърчавани да "се инструктират един друг", да "говорят Божието Слово...така че всички да чуят и да се насърчат" и да "се поучават и увещават един друг с пълна мъдрост", за това чрез "говорене истината в любов" за да "да пораснем по всичко в Него, Който е главата, Христос". Следователно, най-характерния начин, при който общността приемаше водителство беше когато християните се събираха да споделят и упражняват дадените им дарби. Така по най-различни любезни начини, водителството бе предавано чрез всеки на всички и чрез всички на всеки. (Павловата идея за общност)

Няма съмнение, че единомислието изисква цена, което поставя отговорност пред всички светии да търсят Бог и искат търпеливо и заедно да се борят да разберат Неговия ум. Това често означава да заменим бързите решения с бавно спечелено доверие. Но о, какво този процес дава на събранието - какво изработване на търпение - какво отражение на взаимна любов и уважение - какво обучение на християнска общност - какво ограничение наложено на плътта - какво носене на кръста - какво умиране към собствените си програми! Не е ли това цената за разбирането на Божиите помисли относно Неговото Тяло и даваща Му възможност да работи в нас все по дълбоко? Няма ли сигурност в познаването мислите на Бога по отношение на Неговата църква (не нашата), която сигурност далеч превишава удобството от вземането на прибързани решения, които биха имали негативно въздействие върху живота на братството и провал в изявяването на Божията воля? Доста често забравяме, че за Бог, средствата са точно толкова важни колкото и края.

Доближавайки се до въпроса за единомислието, някои възкликват, "Практично ли е това?" - "Възможно ли е това?" - "Целесъобразно ли е?". Ние трябва да разберем, че въпреки всичко в Божия ум такъв един въпрос е и неподходящ, и (често) непочтителен. Целесъобразност - извънредно ненадежден и опасен критерии при отсъждането в духовната област. Основният въпрос, който трябва да зададем не е "целесъобразно ли е", а "духовно ли е". Трябва да сте напълно сигурни, че ако Господ чрез Своето Слово ни е заповядал да следваме нещо, то ще е и възможно, и благодатно.

В заключение можем да кажем, че лидерите в новозаветната църква водеха чрез: насърчаване на всички дарби и служения в събранието, подпомагайки формирането на една домашна солидарност сред вярващите, поощряване на чувството за общност, сплотеност и единство в църквата. Библейското лидерство не се характеризира с притежаването на власт и налагането на собствената воля върху другите, но със способността да съхраняват единството в църквата за постигането на единодушно мнение по важните въпроси. Новозаветните лидери надзираваха, възпитаваха и водеха църквата, и това те правеха в отношение на взаимно подчинение и братска отговорност. (Еф. 5:21; 1 Тим. 5:19-20)

В края на краищата в Новия Завет няма нищо, което да показва авторитарен модел на ръководство, нито "безлидерска" униформеност. Това отхвърля и йерархичните структури, и грубия индивидуализъм. Вместо това, библейското лидерство е един от многото боговдъхновени дарби изброени в Новия Завет (1 Кор. 12:28). Но както и при всички други дарби, боговдъхновеното лидерство винаги е извършвано в контекста на взаимно подчинение, а не такова по задължение. (Еф. 5:21; 1 Тим. 5:19-20)

Нека Господ ни пази от принасяне в жертва на Неговата истина на олтара "удобство" и ни помогне да върнем обратно в църквата контрола и властта на Господ Исус с искрена вяра.

ГЛАВА 7
СЪДЪРЖАНИЕТО НА МЕСТНАТА ЦЪРКВА

В първото си послание към Коринт, Павел пише, "Защото както тялото е едно и има много части, но всичките части на тялото, ако и да са много, пак са едно тяло, така е и Христос...А вие сте тялото на Христос и поотделно - части от Него." (1 Кор. 12:12,27). В този текст Павел заявява, че църквата е Тялото на Христос. По-точно, локалната църква е Тялото на Христос на това място. Казано по друг начин, местната църква се съставлява от всички, които са членове на Христовото Тяло в съответната локалност. Затова, ако вие сте член на Христовото Тяло, то сте част от църквата във вашата област, ако не сте член на Тялото, не сте част от църквата.

Следвайки този ред на мисли, Павел писа на църквата в Рим, казвайки, "Слабия във вярата приемайте... защото Бог го е приел...Затова приемайте се един друг, както Христос ви прие, за Божията слава." (Рим. 14:1,3; 15:7). Според Павел, църквата е за всички, които Бог е приел, и тези които Той е приел, ние не можем да отхвърлим. Приемайки другите обаче, това не ги прави членове на църквата. Ние сме ги приели, понеже те вече са такива. Затова, ако Бог те е приел, то ти принадлежиш на църквата.

Естественото приложение на тази истина, е че всички вярващи живеещи в близост, трябва да гледат на вас като член на Божието домочадие и да приветстват приятелството с вас. Защо? Защото вие споделяте същата съдба, както всеки друг новороден християнин. Следователно, всички които споделят неделимия живот в Христа са част от същата църква, а по отношение на съдържанието на местното събрание - Христовото Тяло.

Докато повечето християни не биха имали фактически никакъв проблем с това, което заявих, за съжаление много обаче се разграничават от това учение в тяхната практика. Бедата днес е, че множеството християни не са поставили Христовото Тяло в основата на своите братски взаимоотношения. Те или добавят или премахват нещо от основното изискване. По този начин не малко съвременни "църкви" са или прекалили или ограничили Библейския обхват за единство, който е Тялото на Христос. Позволете ми да разгледаме за малко това.

Да предположим, че има една група от вярващи, които често се събират. Наричат себе си "Първа Презвихаризматибатистка църква". Когато се поинтересувате да станете неин член, те ще искат от вас едно "символ верую", което съдържа списък на техните теологически вярвания. Много от доктрините, присъстващи в този списък стигат отвъд основите на вярата, които очертават минималните и максималните изисквания за да станеш християнин (като божествеността на Исус Христос, Неговото спасително дело, Неговото възкресение и т.н.). Когато продължите да посещавате "Първа Презвихаризматибатистка църква", бързо ще откриете, че ако искате да бъдете напълно приет от нейните членове, ще трябва приемете и тяхната представа за духовни дарби и вечен живот. Ако се случи да не се съгласите с една от техните доктрини, започвате да чувствате (или явно или прикрито), че на друго място бихте били по-щастливи.

Виждате ли проблема тук? Наричайки се локална църква, "Първа Презвихаризматибатистка църква" не покрива библейските изисквания за църква. Вместо това, те подкопават библейската основа за общение, която е само Христовото Тяло. В Божиите очи, те не са локална църква. Те са това, което Библията нарича секта. Не правете грешка казвайки - никъде библията не ни санкционира за отделянето ни от другите вярващи на основата на доктринални различия. Напротив, Бог забранява каквито и да било разделяния по доктринални причини. (Забележете, че Рим. 16:17 и Тит 3:9-11 не се отнасят до доктринални грешки, а относно използване на доктрината за поляризиране и объркване на църквата. Християни които правят това, ние казваме, че са обект на църковната дисциплина.)

И отново, ако един човек принадлежи на Господа, то той е част от църквата, и трябва да го приемем в събранието. Ако искаме нещо повече от неговото приемане от Духа преди да го допуснем до събранието, то ние не сме църква, а секта. Всички, които Бог е приел в дадена локалност образуват местната църква.

Проблема на сектантството

Нека разгледаме значението на термина секта както то се появява в Библията. Гръцката дума за секта е хайресис, и е използвана девет пъти в Новия Завет, преведена като "секта", "група", "фракция" и "ерес". Секта това е разделение или схизма, отнася се за хора, които са избрали да се отделят мнозинството и техните убеждения. Класически пример за греха на сектантството откриваме в 1 Кор. 1:11-13. Там се казва:

Забележете, че за Бог църквата в Коринт включваше всички християни живеещи в този град (1 Кор.1:2). Но някои бяха очертали линии около себе си, бидейки по-малобройни от цялото Христово Тяло в Коринт (тъжно е че нашето плътско желание да очертаваме линии където не трябва, все още преобладава в християните). Вместо да правим Тялото съдържанието на църквата, някои правят техните любими духовни лидери основа на тяхното събрание.

С любяща строгост, Павел остро порицава такива поради сектантският им дух, осъждайки това като дело на плътта (1 Кор. 3:3-4; Гал. 5:19-20; Юда 19). Ако павловото порицание не бе дошло навреме, тогава щеше да има четири секти в Коринт, всички претендирайки да са локална църква, а именно "Църквата на Петър", "Църквата на Аполос", Църквата на Павел" и "Църквата на Христос (единствената)".

Винаги когато групи от вярващи пренебрегващи библейската основа за братство, изключвайки определени хора, които Христос е приел, правейки това явно или неявно, са секта. Дори и да имат надписа "църква" на тяхната сграда и вероятно регистрирани като такава, Господ не ги разпознава като църква. С езика на Откровение, те не са светилник. Това разбира се, не означава, че членовете на църквата не принадлежат на Тялото Христово. Означава обаче, че институцията, която те са създали да бъде локална църква губи Библейската поддръжка.

В тази връзка, християните не би трябвало да се свързват със сектите, понеже те пораждат разделения и не идват от Бога. Гледайки по-просто на нещата, единствената църква, която като вярващи трябва да изявим е тази, която Христос започна, т.е. Тялото Христово с локален характер. Тъжно е, че много съвременни християни не разбират, че това което те наричат "тяхната църква", всъщност е секта в очите на Бога.

Докато немалко християни са стеснили разбирането за Христовото Тяло в техните събрания, други са го превишили. В старанието си да бъдат комплексни, тези вярващи са се свързали с хора, които не знаят въобще нищо за Христос. Такова едно съюзяване е чуждо на Библията; само онези, които са приети от Христа, принадлежат на Неговото Тяло, следователно са част от Неговата църква. Да се приемат невярващи като членове на семейството е все едно да превърнем църквата в нещо земно и опорочим истинския Божи народ (1 Кор. 5:6; Гал. 2:4; 2 Тим. 3:6; 2 Пет 2:1; Юда 4,12). Това разбира се не означава да забраним на невярващи да имат достъп да църковните събрания (1 Кор. 14:23-24). Но означава, това че не трябва да ги приемаме както наши братя. Целостта на църквата тогава се ограничава в Тялото на Христа и не може да напуска очертанията му.

Разглеждайки проблема на сектантството, някои предлагат организационното единство като решение. Такова едно единство предполага всички тези различни течения в християнския свят, да работят заедно и да бъдат свързани едно с друго под шапката на една обединена асоциация. Такъв съвременен екуменизъм обикновено изразява себе си като "най-високото равнище", където лидерите на различните клир-водени църкви се срещат редовно заедно, формирайки една асоциация от различни служения.

Докато такава една проява на единство изглежда добра, тя е неприемлива в Божиите очи. Тя не е нищо повече от една човешка продукция, имайки в себе си корена на проблема сектантство. Колкото дълго християните продължават да се делят един от друг на основата на теологични различия, религиозни методи, стил на поклонение, духовни практики и т.н., до такава степен тяхната основа за тези срещи има сектантски характер. Това е така, дори и да бъде сформирана една федерация от "църкви" (секти) или служения. Такъв един израз на единство, не е нищо повече от ръкостискане през ограда. И Бог не може да бъде удовлетворен от такова едно споразумение, докато те увлечено продължават да поддържат и оправдават своите изкуствено изградени огради.

Въпреки, че това е една благородна стъпка към приемане на тези, които принадлежат на различни християнски традиции, ние подкопаваме библейския принцип, ако останем в нашите изкуствено създадени деноминации, които разчленяват Христовото Тяло. Божията идея е тези "огради" да паднат или най-малкото да ги прескочим, и Неговия народ да се върне към Библейската основа за Християнска общност, която всъщност е Тялото Христово. За съжаление, доста вярващи днес, особено нарастващия брой на клирството, не са склонни да докоснат това болезнено место. Доста по-лесно за нашата плът е да останем в близко общение с тези, чиито вярвания съвпадат с нашите, отколкото да живеем с тези, които имат различна доктрина, индивидуалност, стил на поклонение, духовна практика и т.н.

Докато много християни са способни да напуснат зоните си на комфорт до една определена степен, повечето имат една естествена склонност да си позволяват да мислят, че Бог си затваря очите за техните компромиси, понеже те са направили някаква жертва. Резултата е, че доброто става враг на най-доброто. По този начин сред християните могат да бъдат открити такива, които са се примирили с това да изявяват едно частично единство, с другите вярващи, докато едновременно с това са запушили ушите си за пълното Божие призвание за Библейско единство. Това не е по-различно от това, което правеше Израел, който почистваше храма, но оставяше високите места недокоснати. Истинското единство изисква силата на кръста да работи дълбоко в живота на тези, които го търсят. Поради тази причина Павел заръчваше на църквата в Ефес да се обхождат "с дълготърпение, като си претърпявате един друг с любов, и се стараете да запазите единството на Духа във връзката на мира. Има едно Тяло…" (Еф.4:2-4).

Такова едно увещание не би имало смисъл, ако ефеските вярващи се бяха разделили на секти и само общуваха по между си когато им е удобно. В контраст на това, локалната църква представена в Новия Завет не се разделя на секти. Тя не познаваше това разделяне на християните в деноминационни лагери, също така християнските привилегии, религиозните партизанства и духовните йерархии.

На тях също така бе чуждо формирането на асоциации от секти или клирство. По скоро, всеки член на Тялото Христово в дадена локалност принадлежеше на същата църква - не само по дух, но и в един практически смисъл. Всеки вярващ виждаше всички останали като части на същото Тяло - тухли в същата сграда - членове на същото семейство - войници в същата армия. С една дума, ранните християни не се ръкостискаха над оградата, изповядвайки единство; те "живееха заедно" в открито общение, съпротивлявайки се на плътта, издигаща такива огради. Джон У. Кенеди много добре обрисува Господното бреме за единство, когато казва:

С идването на екуменисткото движение, духовенството в една голяма част от организираното Християнство, започна да откликва на вика за 'единство'. Изглежда то не бе разпознато, и все пак това единство без общение е безсмислено... Където няма сърце, което да съчувства, да разпъне себе си и да има съзнание за принадлежност към Тялото, такова сърце, което е продукт единствено от възстановяването и непрестанното изливане на живот и енергия от Духа, без всичко това не би могло да има общение в истинския духовен смисъл... Една разпръсната купчина от тухли не може да бъде къща, въпреки че те могат да бъдат еднакви наглед, отделната тухла изключително много прилича на останалите. Подобно на това, една разпръсната компания от обновени хора, където всеки твърди, че са едно в Христа не може да бъде църква. Те трябва да бъдат "поставени заедно в рамка", всеки един от които заема своето специфично място в духовното здание и съзнателно обвързвайки се с живота и взаимната отговорност, която свързва всички тях заедно. Целта на това единство е да формира 'едно обиталище на Бога чрез Духа". (Тайната на Неговата цел)

Единство чрез доктрина

Доктриналното единство е друга идея, която някои предлагат като решение за преодоляване на разделението в църквата. Християните, които поддържат този тип единство, говорят повече за нуждата от "доктринална чистота". Трагедията е че тези, които правят доктриналната чистота основа на общението, обичайно завършват, правейки несъществените доктрини база на християнското единство и по такъв начин пропускат общението с истинските вярващи.

Тези, които наблягат на доктриналното единство, обикновено се държат доста подозрително към братята си от другите деноминации. И често пъти правят това за маската на "да защитя вярата". Докато аз вярвам, че библейската духовна проницателност е една от най-големите нужди сред християните днес, напълно небиблейско и изключително нехристиянско е да гледаме на братята си с критично око. Библията предупреждава онези, които управляваха надменно и ласкателно, с критикарски дух - това е точно същият дух, който обвинява братята (Юда 16, NIV; Откр. 12:10).

ААко направим Господ наша единствена цел, Той ще ни покаже фалшивото и ще ни предпази от последствията. Ако ние все още търсим грешките на другите, то със сигурност ще пропуснем когато Господ ни говори чрез някои от онези малките. Вместо да гледаме под лупа погрешното мнение на другите, нека да търсим христовото, което излиза от устата на брата или сестрата. Джон У. Кенеди чудесно отбелязва:

С човешкото желание за систематизиране на истината в Писанията, идва и повече светлина и благословение. Никой не трябва да осъжда посветената работа на божиите мъже през вековете, които са дали една безкрайно дълбока оценка за тяхното наследство в Христа. Никаква човешка систематизация на Божествената истина, каквато и да е тя няма място в църквата. Да я приемем, означава да преминем в застой, прелюдия към понататъшното разделение между божиите хора... Когато някое събрание реши да има ограничено доктринално поучение като църква, тогава то загубва основата на църковната цялост и навлиза в територията на сектантството. (Тайната на Неговата цел)

Единство чрез организъм

Колкото и странно да звучи, за Библията е чужда организационната и доктриналната чистота, но не и органичната. Критичния проблем относно общението и единството е вътрешния живот. Основният въпрос, който управлява нашето общение е всъщност този: Приел ли е Бог този човек и Христовия живот пребъдва ли в него? (Рим. 8:9, Кор. 13:5) Обитаващия живот на Христа е само условия за единството в Духа.

Несъмнено, тези които са родени от Духа ще живеят по начин, който е в съгласие с този факт (1Йоан 2:29, 3:14). Това също означава, че те ще държат основните доктрини относно личността на Исус и Неговото умилостивление (виж Еф. 4:3-7 за списъка на седемте принципни фактора необходими за единство). Но това също може да означава, че не са наясно с някои духовни неща. Тяхната индивидуалност може да бъде в противоречие с нашата, стилът им на поклонение да е неприятен за нас, могат и да незрели и с липса на светлина или може да са болезнено ексцентрични. Все още факта, че Христос обитава в тях ни задължава да ги приемем като членове на семейството, не само "на думи и с език, но на дело и в действителност" (1Йоан 3:18).