Joanne Rowling Harry Potter and the PhilosopherІs stone Джоан Роулинг

¶ Не бихте ли могли да направите нещо, Дъмбълдор?

¶ Дори да можех, не бих. Белезите понякога са полезни. Самият аз имам един над лявото си коляно и той е точен план на лондонското метро. Е... дай ми го, Хагрид... Да приключваме с тази работа!

Дъмбълдор взе Хари на ръце и се обърна към къщата на семейство Дърсли.

¶ Може ли... може ли да се сбогувам с него, сър? ¶ попита Хагрид.

Наведе огромната си космата глава над Хари и му лепна една навярно много бодлива мустаката целувка. Сетне Хагрид изведнъж нададе вой като ранено куче.

¶ Шшшшт! ¶ изсъска професор Макгонъгол. ¶ Ще събудиш мъгълите!

¶ Извинявайте ¶ захлипа Хагрид, като извади голяма носна кърпа на точки и скри лицето си в нея, ¶ 'ма не мога да го понеса... Лили и Джеймс мъртви... и бедничкият малък Хари да живурка с мъгъли...

¶ Да, да, всичко това е много тъжно, обаче трябва да се овладееш, Хагрид, иначе ще ни открият ¶ прошепна професор Макгонъгол и потупа Хагрид внимателно по ръката.

Дъмбълдор прекрачи ниския градински зид и тръгна към входната врата. Положи Хари нежно върху площадката, извади от мантията си писмо, втъкна го в одеялото на детето и после се върна при другите двама. Цяла минута те стояха и гледаха вързопчето ¶ раменете на Хагрид се тресяха, професор Макгонъгол примигваше яростно, а искрящата светлина, която обикновено блестеше в очите на Дъмбълдор, сякаш бе угаснала.

¶ Е ¶ каза Дъмбълдор накрая, ¶ това е. Нямаме повече работа тук. Можем да се присъединим към тържествата.

¶ Да ¶ обади се Хагрид с много приглушен глас. ¶ Ще върна мотора на Сириус. Лека нощ, професор Макгонъгол... професор Дъмбълдор...

Като избърса с ръкава на якето си сълзите, бликащи от очите му, Хагрид се метна на мотоциклета и запали мотора. Той се издигна с рев във въздуха и изчезна в нощта.

¶ Очаквам да се видим скоро, професор Макгонъгол ¶ каза Дъмбълдор и й кимна.

В отговор професор Макгонъгол си издуха носа.

Дъмбълдор се обърна и тръгна обратно по улицата. На ъгъла спря и извади Загасителя от сребро. Щракна веднъж с него и дванайсет светещи кълба се втурнаха към своите фенери, така че "Привит Драйв" внезапно засия в оранжево и той успя да забележи как една тигрова котка се шмугна зад ъгьла в другия край на улицата. Едва можеше да различи вьрзопа на площадката на номер четири.

¶ На добър час, Хари! ¶ прошепна Дъмбълдор, завъртя се на тока си, мантията му изсвистя и той изчезна.

Вятърът разроши спретнатите живи плетове по улица "Привит Драйв, която се стелеше тиха и чиста под мастиленото небе ¶ последното място, на което би могло да се очаква да се случат чудновати неща. Хари Потър се обърна в своето одеяло, без да се събуди. Едната му ръчичка хвана здраво писмото до него и той продължи да спи, без да знае, че е необикновен, без да знае, че е прочут, без да знае, че след няколко часа ще се събуди от писъка на госпожа Дърсли, когато тя отвори вратата, за да изнесе бутилките за мляко, нито че ще прекара следващите няколко седмици мушкан и щипан от братовчед си Дъдли... Не можеше и да знае, че в същия този миг на тайни събирания хора из цялата страна вдигаха чаши и казваха с приглушен глас:

¶ За Хари Потър... момчето, което оживя!

ГЛАВА ВТОРА

ИЗЧЕЗНАЛОТО СТЪКЛО
Изминаха почти десет години, откакто семейство Дърсли се събудиха и намериха своя племенник на площадката пред вратата, но улица "Привит Драйв" кажи-речи не се бе променила. Слънцето изгря над същите спретнати дворчета и огря месинговия номер четири на входната врата на семейство Дърсли. После се вмъкна във всекидневната им, която изглеждаше почти както изглеждаше в онази вечер, когато господин Дърсли бе видял съдбоносния репортаж за совите. Само снимките на полицата издаваха колко много време е минало. Преди десет години там стояха сума фотографии на нещо, което приличаше на голяма розова плажна топка, нахлупило разноцветни тумбести шапки... Обаче Дъдли Дърсли не беше вече бебе и сега на снимките се виждаше как едно едро русо момче кара за пръв път велосипед, как се забавлява на въртележка на панаира, как играе компютърна игра с баща си, как майка му го прегръща и целува. В стаята нямаше никакъв признак, че в къщата живее и друго момче.

А все пак Хари Потър беше още там, в момента спеше, но не задълго. Леля му Петуния бе будна и пискливият й глас издаде първия звук на деня.

¶ Хайде! Ставай! Веднага!

Стреснат, Хари се събуди. Леля му потропа отново на вратата.

¶ Ставай! ¶ изкрещя тя.

Хари я чу да отива към кухнята и после ¶ звук от тиган, поставен върху котлона. Обърна се по гръб и опита да си припомни сьня, който бе сънувал. Беше хубав сън. В него имаше летящ мотоциклет. Хари изпита странното усещане, че и преди е сънувал същия сън.

Леля му стоеше пак пред вратата.

¶ Стана ли вече? ¶ попита.

¶ Почти ¶ отговори Хари.

¶ Побързай, искам да наглеждаш бекона * (* Бекон с яйца - традиционна закуска в Англия - Бел. пр.). И да не си посмял да го загориш! Държа всичко да е съвършено на рождения ден на Дъденцето.

Хари изстена.

¶ Какво каза? ¶ сопна се леля му през вратата.

¶ Нищо, нищо...

Рожденият ден на Дъдли... Как можа да го забрави? Хари стана бавно от леглото и почна да си търси чорапи. Намери си чифт под леглото и ¶ след като махна някакъв паяк от единия ¶ ги обу. Беше свикнал с паяци; защото в килера под стълбището ги имаше колкото щеш, а Хари спеше именно там.

След като се облече, тръгна по коридора към кухнята. Масата беше почти изцяло скрита под подаръците на Дъдли. Май че бе получил новия компютър, който искаше, да не говорим за втория телевизор и колелото бегач. Защо Дъдли искаше точно колело бегач, остана загадка за Хари, понеже Дъдли беше много дебел и мразеше спорта ¶ освен ако спортът се състоеше в това да удря някого с юмрук, разбира се. Любимата боксова круша на Дъдли беше самият Хари, обаче не успяваше да го издебне често. На Хари не му личеше външно, но всъщност беше много пьргав.

Може би защото живееш в тъмен килер, тои открай време беше дребен и мършавичък за възрастта си. Изглеждаше оше по-дребен и по-мършав, защото нямаше какво да носи освен старите дрехи на Дъдли, а Дъдли беше около четири пьти по-едър от него. Хари имаше слабичко лице, възлести колена, черна коса и ясно зелени очи. Носеше кръгли очила, слепени с много тиксо заради безбройните пъти, когато Дъдли го беше боксирал по носа. Единственото, което Хари харесваше в своята външност беше тъничкият белег на челото, подобен на мълния. Имаше го откакто се помнеше, и първият въпрос, който си спомняше да е задал на леля си Петуния, беше как го е получил.

¶ В автомобилната злополука, когато умряха родителите ти ¶ каза тя тогава. ¶ И не задавай въпроси.

Не задавай въпроси - това беше правило номер едно за да бъде спокоен животът със семейство Дърсли.

Вуйчо Върнън влезе в кухнята, когато Хари обръщаше бекона.

¶ Среши: си косата! - излая вуйчо му, вместо ідобро утро„.

Горе-долу веднъж в седмицата вуйчо Върнън надничаше над вестника си и крясваше, че Хари има нужда от подстригване. Хари навярно се беше подстригвал повече пъти от всички останали момчета в неговия клас, взети заедно, но нямаше никаква полза - косата му просто си растеше така, както й дойде.

Хари пържеще яйцата, когато Дъдли пристигна в кухнята с майка си. Синчето приличаше много на баща си. Имаше широко розово лице, доста къс врат, малки, воднистосини очи и гъста руса коса, която лежеше гладко върху голямятя му топчеста глава. Леля Петуния казваше често, че Дъдли прилича на ангелче... Хари казваше често, че Дъдли прилича на прасе с перука.

Хари сложи чиниите с яйца и бекон на масата, което се оказа трудно, защото нямаше много място. Междувременно Дъдли броеше подаръците си. Лицето му помръкна.

- Трийсет и шест - каза и погледна майка си и баща си. - Два по-малко от миналата година.

- Миличко,не си броил подаръка от леля Марджи. Виж, той е тук, под този, големия от мама и татко.

- Добре, значи трийсет и седем - рече Дъдли и целият почервеня.

- Хари, който усети, че наближава страхотен Дъдлиев изблик на ярост, взе да лапа своя бекон, колкото може по-бързо, да не би Дъдле да прекатури масата.

Леля Петуния явно също надуши опасността, защото каза бързо:

¶ И ще ти купим още два подаръка, когато излезем днес. Как ти харесва това, бонбонче? Два подаръка повече. Така добре ли е?

За миг Дъдли се замисли. Изглежда това беше трудна работа. Най-после каза бавно:

¶ Значи ще имам трийсет... трийсет...

¶ Трийсет и девет, сладурчето ми ¶ допълни леля Петуния.

¶ Аха! ¶ Дъдли седна изтежко и грабна най-близкия пакет. ¶ Е, добре тогава.

Вуйчо Върнън се изсмя.

¶ Малкият хитрец знае какво си струва парите, също като татко си. Браво на теб, Дъдли! ¶ и разроши косата на сина си.

В този миг звънна телефонът и леля Петуния отиде да се обади, докато Хари и вуйчо Върнън наблюдаваха как Дъдли разопакова колелото бегач, кинокамера, самолет с дистанционно управление, шестнайсет нови компютърни игри и едно видео. Тъкмо разкъсваше опаковката на златен ръчен часовник, когато леля Петуния се върна, ядосана и разтревожена.

¶ Лоши новини, Върнън ¶ каза. ¶ Госпожа Фиг си е счупила крака. Не може да го вземе. ¶ Тя посочи с глава Хари.

Дъдли остана със зинала от ужас уста, но сърцето на Хари подскочи. Всяка година на рождения ден на Дъдли родителите му водеха него и един негов приятел в паркове за забавления, ресторанти за хамбургери или на кино. Всяка година Хари оставаше при госпожа Фиг, смахната стара дама, която живееше през две улици от тях. Хари мразеше онова място. Цялата къща миришеше на зеле и госпожа Фиг го караше да разглежда снимките на всички котки, които някога беше имала.

¶ А сега какво? ¶ каза леля Петуния, докато гледаше разярено Хари, сякаш той е замислил всичко това.

Хари знаеше, че би трябвало да съжалява, задето госпожа Фиг е счупила крака си, обаче не му беше тъжно, като се сети, че ще мине цяла година, преди да му се наложи да разглежда пак Тибълс, Снежанка, Господин Лапчо и Рошльо.

¶ Може да се обадим на Марджи ¶ предложи вуйчо Върнън.

¶ Не говори глупости, Върнън, тя мрази момчето.

Семейство Дърсли често говореха така за Хари ¶ сякаш не е там, или по-скоро ¶ сякаш е нещо много гнусно, което не може да ги разбере, като например плужек.

¶ А онази, как й беше името, твоята приятелка... Ивон?

- На курорт в Майорка е - отсече леля Петуния.

¶ Бихте могли просто да ме оставите тук - обади се Хари обнадеждено.

Щеше да може по изключение да гледа по телевизията каквото той иска и дори да се опита да поиграе на компютъра на Дъдли.

Леля Петуния доби вид, сякаш току що е глътнала цял лимон.

¶ Та да намерим къщата си в развалини, когато се върнем, нали? ¶ изръмжа тя.

¶ Няма да вдигна къщата във въздуха - каза Хари, но те не го слушаха.

¶ Бихме могли да го вземем с нас до зоологическата градина ¶ проточи леля Петуния - и да го оставим в колата...

¶ Колата е нова и не позволявам той да седи сам в нея...

Дъдли се разплака на висок глас. Всъщност не плачеше истински, от години не беше плакал истински, обаче знаеше, че ако разкриви лице и захленчи, мама ще му даде, каквото й поиска.

¶ Хубавото ми Дъденце, недей да плачеш! Мама няма да му позволи да ти развали твоя си ден! - извика тя, като го взе в обятията си.

¶ Не... искам... той... да... ид-д-дваааа! - крещеше Дъдли изпомежду силни престорени ридания. - Винаги раз-з-зваляяяя всичкооооо!

И през пролуката между ръцете на майка си се ухили злобно на Хари.

Точно тогава се звънна на вратата.

¶ Ох, Боже Господи, пристигат! - каза леля Петуния в паника...

Миг по-късно най-добрият приятел на Дъдли, Пиърс Полкис, влезе с майка си. Пиърс беше мършаво момче с лице на плъх. Обикновено той държеше ръцете на децата зад гърба им, докато Дъдли ги биеше. Дъдли веднага престана да се преструва, че плаче.

Половин час по-късно Хари, който не можеше да повярва на късмета си, седеше на задната седалка в колата на семейство Дърсли с Пиърс и Дъдли на път към зоологическата градина за пръв път в живота си. Леля му и вуйчо му не бяха успели да измислят какво друго да правят с него, но преди да тръгнат, вуйчо Върнън бе дръпнал Хари настрана.

¶ Предупреждавам те ¶ каза той, като доближи голямото си червено лице до неговото, ¶ предупреждавам те отсега, момче... само да се случи нещо странно, каквото и да било, ще седиш в килера от днес до Коледа.

¶ Нищо няма да направя ¶ отговори Хари, ¶ честна дума!

Но вуйчо Върнън не му повярва. Никой никога не му вярваше.

Работата беше там, че около Хари често се случваха странни неща и просто нямаше смисъл да се казва на семейство Дърсли, че не той ги предизвиква.

Веднъж леля Петуния, на която бе омръзнало Хари да се връща от бръснаря с вид, сякаш изобщо не е ходил там, грабна кухненската ножица и го подстрига така, че изглеждаше почти плешив, с изключение на бретона, който бе оставила "да прикрива онзи ужасен белет„. Дъдли щеше да се пукне от смях при вида на Хари, който прекара една безсънна нощ, като си представяше следващия ден в училище, където бездруго му се присмиваха заради провлечените дрехи и залепените с тиксо очила. На другата сутрин обаче стана и откри, че косата му е точно каквато беше, преди леля Петуния да я окастри. Заради това го наказаха да не излиза цяла седмица от килера си, въпреки опита му да ги убеди, че не може да обясни как е пораснала пак толкова бързо.

Друг път леля Петуния се опита да му облече насила един отвратителен стар пуловер на Дъдли ¶ кафяв с оранжеви топчета. Колкото повече тя се мъчеше да го нахлузи през главата му, толкова по-малък като че ли ставаше пуловерът, докато накрая би могъл да се облече само на парцалена кукла, но положително не и на Хари. Леля Петуния реши, че трябва да се е свил при прането, и за щастпе Хари не бе наказан.

От друга страна, той имаше страшни неприятности, задето го откриха върху покрива на училищната кухня. Бандата на Дъдли го бе погнала както обикновено, когато ¶ за изненада колкото на всички тях, толкова и на самия него ¶ Хари кацна на комина. Семейство Дърсли получиха много сърдито писмо от директорката на училището, в което съобщаваше, че племенникът им се катерел по училищните сгради. А всъщност, единственото, което той се бе опитал да направи (както извика на вуйчо Върнън през заключената врата на своя килер, беше да скочи зад големите кофи за смет пред вратата на кухнята. Хари предполагаше, че вятърът трябва да го е подхванал насред скока.

Но днес нямаше да стане нищо нередно. Дори си заслужаваше да бьде с Дъдли и Пиърс, щом щеше да прекара деня на място, което не беше нито училището нито неговият килер, нито вмирисаният на зеле хол на госпожа Фиг.

Докато караше, вуйчо Върнън се оплакваше на леля Петуния. Той обичаше да се оплаква от какво ли не: хората в службата, Хари, общинския съвет, Хари... Банката и Хари бяха само малка част от любимите му теми. Тази сутрин бяха мотоциклетите.

¶ ... карат като луди, тия млади нехранимайковци - каза той, когато ги задмина един мотоциклет.

¶ Сънувах мотоциклет - обади се Хари, който изведнъж си спомни съня си - Той летеше.

Вуйчо Върнън за малко не се блъсна в автомобила отпред. Обърна се на седалката си и кресна на Хари с лице, подобно на огромна гулия с мустаци:

¶ МОТОЦИКЛЕТИТЕ НЕ ЛЕТЯТ!

Дъдли и Пиърс се разкикотиха.

¶ Знам, че не летят - каза Хари - То беше само сън.

Но му се искаше да не бе продумвал. Ако имаше нещо, което семейство Дърсли мразеха повече от това той да задава въпроси, то беше да говори за разни неща, които постъпват не както би трябвало, независимо дали е било в сън или дори в анимационен филм ¶ като че ли мислеха, че може да му хрумнат опасни идеи.

Слънцето грееше много силно тази година и зоологическата градина беше претъпкана с посетители - цели семейства. На входа семейство Дърсли купиха на Дъдли и Пиърс огромни шоколадови сладоледи и после - тъй като усмихнатата госпожа на щанда попита Хари какво иска, преди да бяха успели да го отпратят ¶ му взеха евтин лимонов сладолед на клечка. А него си го биваше, реши Хари, докато го ближеше и наблюдаваше с другите една горила, която се чешеше по главата и поразително приличаше на Дъдли, само дето не беше руса.

Хари прекара най-хубавия си предобед от много време насам. Стараеше се да върви малко встрани от семейство Дърсли, за да не би Дъдли и Пиърс, на които към обед животните почнаха да доскучават, да пристъпят към любимото си хоби ¶ да го бият. Обядваха в ресторанта на зоологическата градина и когато Дъдли получи пристъп на ярост, задето сладкишът му не бил достатъчно голям, вуйчо Върнън му купи нов, а на Хари разрешиха да дояде първия.

По-късно Хари размишляваше: трябвало е да се сети, че всичко е прекалено хубаво, за да продължава така. След обяда отидоха в терариума. Там беше хладно и тъмно, с осветени витрини по дължината на целите стени. Зад стъклата по късове дърво и по камъни пълзяха най-различни гушери и змии. Дъдли и Пиърс искаха да видят огромни отровни кобри и дебели питони, които можеха да задушат човек. Дъдли бързо намери най-голямата змия в сградата. Би могла да увие тялото си два пъти около колата на вуйчо Върнън и да я смачка до размера на кофа за смет... обаче в момента изглежда не беше в такова настроение. Всъщност тя спеше дълбоко.

Дъдли, притиснал нос о стъклото, се взираше в лъскавите кафяви извивки.

¶ Накарай я да се движи ¶ захленчи той на баща си.

Вуйчо Върнън чукна по стъклото, но змията не помръдна.

¶ Чукни пак! ¶ заповяда Дъдли.

Вуйчо Върнън потропа силно със свит пестник, ала змията само продължи да дреме.

¶ Това е скучно! ¶ изстена Дъдли и повлече крака нататък.

Хари застана пред клетката и се взря настойчиво в змията. Не би се изненадал, ако самата тя умираше от скука ¶ никаква компания, освен глупави хора, които барабанят с пръсти по стъклото и по цял ден я безпокоят. Това беше оше по-лошо, отколкото да имаш килер вместо спалня, където единственият посетител беше леля Петуния, която хлопа по вратата, за да те събуди ¶ Хари поне можеше да ходи из останалата част от къщата.

Изведнъж змията отвори мънистените си очи. Бавно, много бавно вдигна глава, докато нивото на очите й се изравни с тези на Хари.

Тя му намигна.

Хари се ококори. После хвърли бърз поглед наоколо, за да види дали някой гледа. Никой не гледаше. Той отвърна на погледа на змията и също й намигна.

Змията посочи с глава вуйчо Върнън и Дъдли, после извърна очи към тавана. Отправи към Хари поглед, който съвсем ясно казваше: "Непрестанно ми правят това."

- Знам - промърмори Хари през стъклото, въпреки че не беше сигурен дали тя може да го чуе. ¶ Трябва да е ужасно досадно.

Змията кимна със замах.

¶ Ти всъщност откъде си? ¶ попита Хари.

Змията замахна с опашката си към една малка табела до стъклото. Хари се взря в нея ¶ "Боа удушвач, Бразилия".

¶ Хубаво ли беше там?

Боата удушвач посочи с опашката си и Хари продължи да чете: "Този екземпляр е отгледан в зоологическата градина."

¶ О, разбирам. Значи никога не си била в Бразилия?

Когато змията поклати глава, един оглушителен вик зад Хари накара и двамата да подскочат:

¶ ДЪДЛИ! ГОСПОДИН ДЪРСЛИ! ЕЛАТЕ ДА ВИДИТЕ ТАЗИ ЗМИЯ! НЕ БИХТЕ ПОВЯРВАЛИ КАКВО ПРАВИ!

Дъдли се заклати към тях, колкото можеше по-бързо.

¶ Я ти да се махаш от тук! ¶ каза и блъсна Хари в ребрата.

Хванат неподготвен, Хари падна тежко на циментовия под. Каквото последва, стана толкова бързо, че никой не видя как стана ¶ в един миг Пиърс и Дъдли стояха наведени съвсем близо до стъклото, а в следващия бяха отскочили назад с вой на ужас.

Хари се надигна и ахна ¶ предното стъкло на клетката на боата удушвач беше изчезнало. Голямата змия се размота бързо и се плъзна навън по пода, а хората в целия терариум се разпищяха и хукнаха към изходите.

Когато змията изпълзя бързо покрай него, Хари можеше да се закълне, че един тих съскащ глас каза:

¶ Бразззилия, идвам... Мерссси, амиго!

Пазачът на терариума беше потресен.

¶ А стъклото ¶ повтаряше той, ¶ къде отиде стъклото?

Лично директорът на зоологическата градина приготви за леля Петуния чаша силен сладък чай, докато отново и отново се извиняваше. Пиърс и Дъдли можеха само да ломотят неразбираемо. Доколкото Хари беше видял, змията не бе направила нищо, освен дето щракна игриво с челюсти към петите им, докато минаваше покрай тях. Но когато най-сетне всички се качиха пак в колата на вуйчо Върнън, Дъдли вече разправяше как тя едва не отхапала целия му крак, а Пиърс се кълнеше, че се е опитала да го смачка и удуши. Обаче най-лошо от всичко ¶ поне за Хари ¶ беше, че Пиърс се успокои достатъчно, колкото да рече:

¶ Хари говореше с нея, нали, Хари?

Вуйчо Върнън изчака Пиърс да напусне дома му, преди да се нахвърли срещу Хари. Толкова беше ядосан, че едва можеше да говори. Успя да каже:

¶ Марш... в килера... ще стоиш... никакво ядене.

А после рухна в своя фотьойл и леля Петуния трябваше да изтича да му донесе голяма чаша коняк.
* * *
Много по-късно Хари лежеше в своя тъмен килер и мечтаеше да има часовник. Не знаеше колко е часът и не можеше да е сигурен дали семейство Дърсли вече са заспали. Докато не заспяха, той не можеше да рискува да се промъкне до кухнята да си вземе нещо за ядене.

Живееше у семейство Дърсли вече почти десет години, десет нещастни години, откакто се помнеше, откакто е бил бебе и родителите му са загинали в автомобилна злополука. Не си спомняше да е бил в колата, когато родителите му са загинали. Понякога, като напрегнеше паметта си през дългите часове в своя килер, му се явяваше странно видение - ослепително лумване на зелена светлина и пареща болка на челото. Това, предполагаше той, е бил сблъсъкът, но не можеше да си представи откъде се е появила тази ярка зелена светлина. Изобщо не помнеше родителите си. Леля му и вуйчо му никога не говореха за тях и - естествено ¶ му беше забранено да задава въпроси. В къщата нямаше техни снимки.

Докато беше по-малък, Хари мечтаеше ли, мечтаеше за някакъв непознат роднина, който ще дойде да го отведе, но това не се случи. Семейство Дърсли бяха единствените му роднини. Обаче понякога му се струваше (или може би само се е надявал), че чужди хора на улицата сякаш го познаваха. А те бяха много чудновати чужди хора. Един дребничък мъж с виолетов цилиндър му се поклони веднъж, когато пазаруваха с леля Петуния и Дъдли. След като попита яростно Хари дали познава този мъж, леля Петуния ги поведе бързо навън, без да купи нищо. Друг път старица с доста налудничав вид и цялата облечена в зелено му бе махнала весело с ръка в автобуса. Преди няколко дни някакъв плешив мъж с много дълго пурпурно палто дори се ръкува с него на улицата и после си продължи по пътя, без да продума. Най-необичайното у всички тези хора беше начинът, по който изчезваха в секундата, когато Хари се опитваше да ги поразгледа.

В училище Хари си нямаше никого. Всички знаеха, че бандата на Дъдли мрази този странен Хари Потър с развлечените му стари дрехи и счупените очила, а никой не искаше да се противопоставя на бандата на Дъдли.

- ГЛАВА ТРЕТА -

ПИСМА ОТ НИКОГО

Хари се радваше, че училището е свършило, но не можеше да избегне бандата на Дъдли, която гостуваше в къщата всеки божи ден. Пиърс, Денис, Малкълм и Гордън бяха до един едри и глупави, но тъй като Дъдли беше най-едрият и най-глупавият от всички, той им беше водач. Останалите бяха много щастливи да се включат в любимия спорт на Дъдли - преследване на Хари.

Затова Хари прекарваше колкото е възможно повече време извън дома, като се разхождаше и си мислеше за края на ваканцията, където виждаше тъничък лъч надежда. През септември щеше да постъпи в средно училище и за пръв път в живота си нямаше да е с Дъдли. Дъдли беше приет в іСмелтингс„ *(* - Смелтингс - от топя, стопявам - англ.), някогашното училище на вуйчо Върнън. Пиърс Полкис също щеше да ходи там. Хари пък отиваше в гимназията іСтоунуол„ * (* - каменна стена - англ.) - местното смесено общинско училище. Дъдли намираше това за ужасно смешно.

- В първия учебен ден в іСтоунуол„ натикват главите на новите в тоалетната чиния - каза той на Хари. - Искаш ли да се качим горе и да репетираме?

- Не, благодаря - отвърна Хари. - Горката тоалетна чиния никога не е поемала такова отвратително нещо като твоята глава, та може да й се доповръща.

После хукна, преди Дъдли да проумее какво е казал братовчед му.

Един ден през юли леля Петуния заведе Дъдли в Лондон, за да му купи униформата на іСмелтингс„, и остави Хари при госпожа Фиг. Госпожа Фиг беше по-малко досадна от обикновено. Оказа се, че си е счупила крака, като се спънала в една от своите котки, и като че ли не ги обичаше вече колкото преди. Остави Хари да гледа телевизия и му даде парче шоколадов кейк, който имаше вкус, сякаш беше престоял няколко години.

Тази вечер във всекидневната Дъдли се перчеше пред семейството с чисто новата си униформа. Момчетата от іСмелтингс„ носеха кафяв фрак, оранжев къс голф и плоска сламена шапка, наречена канотие. Към тах се добавяше възлеста пръчка, която използваха да се удрят един друг, докато учителите не гледаха. Това уж било добра тренировка за бъдещия живот.

Докато гледаше Дъдли в новия му голф, вуйчо Върнън каза дрезгаво, че е настъпил мигът, с който най-много се гордее в живота си. Леля Петуния, обляна в сълзи, заяви, че не можела да повярва това да е нейният миличък Дъделинчо - изглеждал толкова красив и пораснал. Хари не посмя да си отвори устата. Имаше чувството, че от усилието да не избухне в смях може би си е пукнал вече две ребра.

На другата сутрин, когато Хари влезе в кухнята за закуска, там се носеше отвратителна миризма. Като че ли идваше от голям метален казан в мивката. Отиде да погледне. Казанът беше пълен с нещо подобно на мръсни дрипи, които плуваха в сива вода.

- Какво е това? - попита той леля си Петуния.

Устните й се свиха както винаги, когато той дръзваше да зададе въпрос.

¶ Новата ти училищна униформа - каза.

Хари надникна пак в казана.

¶ О! ¶ рече. ¶ Не знаех, че трябва да е толкова мокра.

¶ Не говори глупости ¶ сопна се леля Петуния. - боядисвам в сиво някои стари неща на Дъдли за теб. Когато привърша, ще изглеждат точно като дрехите на всички останали.

Хари се усъмни дълбоко в това, но реши, че ще е най-добре да не спори. Седна до масата, като се опитваше да не мисли как ще изглежда през първия си учебен ден в іСтоунуол„ - навярно като облечен в парчета стара слонска кожа.

Дъдли и вуйчо Върнън влязоха, и двамата със сбърчени носове заради миризмата от новата униформа на Хари. Вуйчо Върнън разгъна вестника си както обикновено, а Дъдли трясна върху масата своята смелтингска пръчка, която носеше навсякъде.

Чуха щракването на пощенската кутия * (* - Това, което в Англия наричат іпощенска кутия„, всъщност е само процеп във входната врата - през него раздавачът пуска пощата - Б.пр.) и падането на писма върху изтривалката.

¶ Донеси пощата, Дъдли - каза вуйчо Върнън иззад вестника си.

¶ Накарай Хари да я донесе.

¶ Донеси пощата, Хари.

¶ Накарай Дъдли да я донесе.

¶ Мушни го със смелтингската си пръчка, Дъдли.

Хари избягна смелтингската пръчка и отиде да вземе пощата. На изтривалката лежаха три неща: пощенска картичка от Марджи, сестрата на вуйчо Върнън (тя беше на почивка на остров Уайт), кафяв плик, който приличаше на сметка, и... писмо за Хари.

Хари го вдигна и се взря в него, а сърцето му задумка като огромен барабан. Никой никога през целия ме живот не му беше писал писмо! Кой ли можеше да му пише? Нямаше приятели, нито други роднини, не беше записан в библиотеката, та дори не бе получавал нелюбезни бележки с искане да върне книги. А все пак, ето го ¶ едно писмо, адресирано толкова ясно, че не можеше да има грешка:

Като обърна плика с разтреперана ръка, Хари видя печат с червен восък, идобразяващ герб: голяма буква іХ„, заобиколена от лъв, орел, язовец и змия.

- По-бързо, момче - провикна се вуйчо Върнън от кухнята. - Какво правиш? Да не проверяваш дали няма писма бомби?

И се засмя на собствената си шега.

Хари се върна в кухнята, все още вперил поглед в своето писмо. Подаде на вуйчо Върнън сметката и пощенската картичка, седна и почна бавно да отваря жълтеникавия плик.

Вуйчо Върнън отвори сметката, изпръхтя с отвращение и зачете гърба на картичката.

- Марджи е болна - уведоми той леля Петуния. - Яла развалени миди...

- Татко! - каза Дъдли внезапно. - Хари е получил нещо!

Хари тъкмо искаше да разгъне писмото, написано на дебел пергамент, същия като на плика, когато вуйчо Върнън го изтръгна рязко от ръката му.

- То е за мен! - викна Хари, като се опита да го дръпне обратно.

- Кой ли ще ти пише на теб? - присмя му се вуйчо Върнън, разгърна със замах писмото с една ръка и му хвърли бегъл поглед. От червено, лицето му стана зелено, по-бързо от който и да е светофар. И не спря дотам. Само след секунди беше сиво-белезникаво, като застояла овесена каша.

- П-п-петуния! - възкликна той задъхано.

Дъдли се опита да грабне писмото, за да го прочете, но вуйчо Върнън го държеше високо, където тоъ не можеше да го стигне. Леля Петуния го взе с любопитство и зачете първия ред. След миг изглеждаше, като че ли ще припадне. Хвана се за шията и издаде звук, сякаш се е задавила.

¶ Върнън! О, небеса... Върнън!

Те впериха очи един в друг, изглежда забравили, че Хари и Дъдли все оше са в кухнята. Дъдли не беше свикнал да го пренебрегват. Нанесе на баща си силен удар по главата със своята смелтингска пръчка и викна:

¶ Искам да прочета това писмо!

¶ Аз искам да прочета това писмо - каза Хари яростно, - тъй като то е до мен!

¶ Излезте и двамата ¶ изграчи вуйчо Върнън, като пъхна писмото обратно в плика му.

Хари не мръдна.

¶ ИСКАМ СИ ПИСМОТО! - провикна се той.

¶ Дай го на мен да го видя! - настояваше Дъдли.

¶ ВЪН! ¶ кресна вуйчо Върнън, хвана Хари и Дъдли за вратовете, изхвърли ги в коридора и затръшна кухненската врата подире им.

Хари и Дъдли незабавно се впуснаха в яростна, но мълчалива борба кой да подслушва на ключалката. Дъдли спечели и Хари, с очила, провиснали на едното ухо, легно по корем, за да слуша на пролуката между вратата и пода.

¶ Върнън ¶ тъкмо казваше леля Петуния с треперещ глас, - погледни адреса... как е възможно да знаят къде спи той? Мислиш ли, че наблюдават къщата?

¶ Наблюдават... шпионират... може би ни следят - забъбри вуйчо Върнън объркано.

¶ Но какво ше правим, Върнън? Дали да не им пишем? Да им кажем, че не искаме...

Хари виждаше как лъскавите черни обувки на вуйчо Върнън сноват напред-назад из кухнята.

¶ Не ¶ каза накрая. ¶ Не, ще го оставим без последствие. Ако не получат отговор... да, така е най-добре... няма да правим нищо...

¶ Но...

- Не искам такъв един в дома си Петуния! Нали си дадохме клетва, когато го приехме, че ще изкореним тези опасни глупости?

Когато се върна от работа тази вечер, вуйчо Върнън направи нещо, което никога досега не беше правил - той посети Хари в неговия килер.

- Къде ми е писмото? - попита Хари, щом вуйчо Върнън с мъка се провря през вратата. - Кой ми пише?

- Никой. Било е изпратено до теб по погрешка - отговори отсечено вуйчо Върнън. - Изгорих го.

- Не е било по погрешка - каза Хари сърдито. - Адресирано беше до моя килер.

- МЛЪК! - ревна вуйчо Върнън и два паяка паднаха от тавана. После пое няколко пъти дълбоко въздух и се насили да се усмихне - лицето му изглеждаше доста изкривено.

- Ъъъ... да, Хари... за този килер. Леля ти и аз обмислихме... Ти наистина си станал твърде голям за него... та решихме, че може да е хубаво, ако се преместиш във втората спалня на Дъдли.

- Защо? - попита Хари.

- Не задавай въпроси! - сряза го вуйчо му. - Качи тия неща горе, и то веднага.

Къщата на семейство Дърсли имаше четири спални: една за вуйчо Върнън и леля Петуния, една за гости (обикновено сестрата на вуйчо Върнън - Марджи), една, където спеше Дъдли, и една, където Дъдли държеше всичките играчки и принадлежности, които не се побираха в първата му спалня.

Хари трябваше да се качи само веднъж на горния етаж, за да премести от килера в тази стая вещите, които притежаваше. Седна на леглото и се огледа. Почти всичко, което видя тук, беше счупено. Кинокамерата отпреди един месец лежеше върху малък управляем танк, с който Дъдли бе прегазил кучето на съседите. В ъгъла стоеше най-първият телевизор на Дъдли, който той беше пробил с ритник, когато отмениха любимата му програма. Имаше и голям кафез, където някога живееше папагал, който Дъдли бе заменил в училище за истинска въздушна пушка, а тя пък лежеше на една полица с напълно изкривено дуло, защото Дъдли беше седнал отгоре й. По други лавици имаше много книги. Те бяха единствените неща в стаята, които изглеждаха недокоснати.

Някъде долу се чуваше гласът на Дъдли, който врещеше на майка си:

¶ Не го искам там... Тази стая ми трябва... Накарай го да се махне...

Хари въздъхна и се изтегна на леглото. Вчера би дал всичко, за да се озове тук горе. Днес би предпочел да се върне в своя килер с онова писмо, вместо да е тук без него. Всички бяха доста мълчаливи, докато закусваха на другата сутрин. Дъдли бе изпаднал в шок. След като беше крещял, удрял бе баща си със смелтингската пръчка, беше повръщал нарочно, бе ритал майка си и хвърлил костенурката си през стъкления покрив на зимната градина, все пак не му върнаха стаята. Хари си мислеше за това време на вчерашния ден и се разкайваше, че не бе отворил писмото в антрето. Вуйчо Върнън и леля Петуния се споглеждаха мрачно.

Когато пристигна пощата, вуйчо Върнън, който изглежда искаше да се покаже мил към Хари, накара Дъдли да отиде да я донесе. Чуха го да блъска всички предмети със смелтингската си пръчка по цялата дължина на коридора. После се провикна:

¶ Ето още едно! Господин Х. Потьр, Най-малката спалня, улица "Привит Драйв" 4...

С приглушен вик вуйчо Върнън скочи от мястото си и хукна по коридора, а Хари беше по петите му. Вуйчо Върнън трябваше да повали Дъдли на пода, за да му вземе писмото, което стана трудно, защото Хари беше сграбчил отзад вуйчо Върнън за шията. След минута хаотична борба, по време на която всеки отнесе доста удари със смелтингската пръчка, вуйчо Върнън се изправи, едва поемайки си дъх, стиснал в ръка писмото за Хари.

¶ Върви в килера! Искам да кажа... в спалнята си ¶ изсумтя той на Хари. ¶ Дъдли, махай се... просто се махай!

Хари крачеше ли, крачеше в кръг из новата си стая. Някой знаеше, че се е изнесъл от своя килер, и като че ли още знаеше, че не е получил първото си писмо. Това сигурно означаваше, че ще опита пак, нали? И този път той щеше да се погрижи този някой да успее. Вече имаше план.

Поправеният будилник звънна на другата сутрин в шест часа. Хари бързо го изключи и тихо се облече. Не биваше да събужда семейство Дърсли. Прокрадна се надолу, без да запали нито една лампа. Щеше да причака раздавача на ъгъла на улица "Привит Драйв" и пръв да вземе писмата за номер четири. Сърцето му биеше лудо, докато Хари пъплеше през тъмното антре към входната врата...

¶ ООООХХХ!

Подскочи високо във въздуха ¶ беше стъпил върху нещо голямо, противно и меко на изтривалката, нещо живо!

Горе щракнаха лампи и за свой ужас Хари осъзна, че противното меко нещо е било лицето на вуйчо му. Вуйчо Върнън беше легнал в спален чувал пред входната врата, явно за да се увери, че Хари няма да направи точно това, което се беше опитал да направи. Той крещя на Хари около половин час, а после заповяда да отиде и да му приготви чаша чай. Хари повлече нещастно крака към кухнята и когато се върна, пощата беше пристигнала право в скута на вуйчо Върнън. Хари успя да види три писма, надписани със зелено мастило.

¶ Искам... ¶ подхвана той, но вуйчо Върнън разкъса писмата на парчета пред очите му.

Този ден вуйчо Върнън не отиде на работа. Остана вкъщи и закова процепа за поща на входната врата.

¶ Виж какво ¶ обясняваше той на леля Петуния с уста, пълна с гвоздеи, ¶ ако не могат да ги доставят, просто ще се откажат.

¶ Не съм сигурна, че това ще подейства, Върнън.

¶ Ох, умът на тия хора работи по странен начин, Петуния, те не са като теб и мен ¶ каза вуйчо Върнън, като се опитваше да забие гвоздей с парчето плодов сладкиш, което леля Петуния току-що му беше донесла.
* * *
В петък пристигнаха цели дванайсет писма за Хари. Тъй като не можеха да минат през пощенската кутия, бяха мушнати под вратата, проврени през страничните пролуки, а няколко бяха пъхнати със сила през малкото прозорче на тоалетната на долния етаж.

Вуйчо Върнън отново си остана у дома. След като изгори всички писма, той извади чук и гвоздеи и закова с дъсчици всички пролуки около предната и задната врата, тъй че никой не можеше да излезе. Докато работеше, си тананикаше "На пръсти през лалетата" и трепваше при най-малкия шум.

¶ Кой ли, за Бога, толкова много иска да говори точно с теб? ¶ чудеше се Дъдли.

Докато говореше, нещо изсвистя през кухненския комин и го удари силно по тила. В следващия миг от камината излетяха като куршуми трийсет-четирийсет писма. Семейство Дърсли се свиха, а Хари подскочи високо, опитвайки се да улови едно...

¶ Вън! ВЪН!

Вуйчо Върнън хвана Хари през кръста и го изхвърли в коридора. След като леля Петуния и Дъдли побягнаха, закрили лицата си с ръце, вуйчо Върнън затръшна вратата. Те чуваха как писмата продължават да се сипят в кухнята и да отскачат от стените и пода.

¶ Дотук беше! ¶ каза вуйчо Върнън, като се опитваше да говори спокойно, а в същото време скубеше големи туфи косми от мустака си. ¶ След пет минути всички да се върнете тук, готови за път. Заминаваме. Опаковайте си само дрехи. Без възражения!

Изглеждаше толкова страшен с липсващия половин мустак, че никой не посмя да спори. Десет минути по-късно вече се бяха проврели с мъка през закованите врати, седяха в колата и пътуваха бързо към магистралата. Дъдли подсмърчаше на задната седалка. Баща му го беше нашамарил, защото ги бавеше, докато се опитваше да побере своя телевизор, видеото и компютъра в спортния си сак.

Пътуваха. И пътуваха. Дори леля Петуния не смееше да попита къде отиват. Сегиз-тогиз вуйчо Върнън вземаше остър завой и шофираше известно време в обратна посока.

¶ Да се отървем от тях... да се отървем от тях ¶ мърмореше всеки път, когато правеше това.

През целия ден не спряха, за да хапнат и пийнат. На стъмване Дъдли ревеше. Не бе преживявал такъв ужасен ден през целия си живот. Беше гладен, изтървал бе пет телевизионни предавания, които искаше да гледа, и никога не бе прекарвал толкова дълго време, без да вдигне във въздуха поне един извънземен на своя компютър.

Най-сетне вуйчо Върнън спря пред мрачен хотел в покрайнините на голям град. Дъдли и Хари щяха да делят стая с двойно легло и влажни, миришещи на мухъл чаршафи. Дъдли захърка, но Хари остана буден ¶ седеше на перваза на прозореца, гледаше светлините на преминаващите автомобили долу и размишляваше...

¶ Извинете, ама някой от вас да е господин Х. Потьр? Работата е там, че имам стотина такива неща на рецепцията. Тя вдигна високо едно писмо, та всички можаха да прочетат адреса, написан със зелено мастило:

Хари посегна да грабне писмото, но вуйчо Върнън отблъсна ръката му. Жената се втрещи.

¶ Аз ще ги взема ¶ каза вуйчо Върнън, стана бързо и излезе след нея от столовата.
* * *
¶ Не би ли било най-добре да се приберем вкъщи? ¶ предложи плахо леля Петуния часове по-късно, но вуйчо Върнън сякаш не я чу.

Никой от тях не проумяваше какво точно търси той. Закара ги насред една гора, излезе от колата, огледа се, поклати неодобрително глава, качи се пак и продължиха нататьк. Същото се повтори посред разорана нива, на средата на висящ мост и на върха на някакъв многоетажен паркинг.

¶ Татко е полудял, нали? ¶ попита Дъдли мрачно майка си късно същия следобед. Вуйчо Върнън бе паркирал край морския бряг, заключи ги всички в колата и изчезна.

Започна да вали. Едри капки забарабаниха по покрива на колата. Дъдли подсмърчаше.

¶ Днес е понеделник ¶ каза той. ¶ Довечера е програмата на Великия Хумберто. Искам да пренощуваме на място с телевизор.

Понеделник! Това напомни нещо на Хари. Ако наистина бе понеделник ¶ а обикновено можеше да се разчита на Дъдли да знае дните от седмицата заради телевизията, ¶ тогава утре, вторник, беше единайсетият рожден ден на Хари. Естествено неговите рождени дни никога не бяха особено весели ¶ миналата година семейство Дърсли му подариха закачалка за палто и чифт стари чорапи на вуйчо Върнън.

Все пак не всеки ден ставаш на единайсет...

Вуйчо Върнън се върна усмихнат. Носеше дълъг тесен пакет и не отговори на леля Петуния, когато го попита какво е купил.

¶ Намерих идеалното място! ¶ каза. ¶ Хайде! Всички да слизат!

Извън колата беше много студено. Вуйчо Върнън сочеше нещо, което приличаше на голяма скала далеч навътре в морето. Кацнала на върха на скалата, стоеше най-жалката барачка, която човек може да си представи. Едно нещо беше сигурно ¶ там нямаше телевизор.

¶ За тази нощ се предвижда буря ¶ каза вуйчо Върнън злорадо и плясна с ръце. ¶ А този господин най-любезно се съгласи да ни заеме лодката си!

Някакъв беззъб старец се доближи до тях и посочи с доста лукава усмивка стара гребна лодка, която се люшкаше в стоманеносивата вода под тях.

¶ Купил съм вече провизии ¶ каза вуйчо Върнън. ¶ Сега ¶ всички на борда!

В лодката беше толкова студено, че да измръзнеш. Ледени морски пръски и дъжд се стичаха по вратовете им и студеният вятър брулеше лицата им. Стори им се, че минаха часове, докато стигнат до скалата, където вуйчо Върнън, плъзгайки се и залитайки, ги поведе към разнебитената къща.

Вътре беше ужасно ¶ миришеше силно на водорасли, вятърът духаше през пролуки в дървените стени, а огнището беше влажно и празно. Имаше само две стаи.

Провизиите на вуйчо Върнън се оказаха по пакетче чипс за всеки и четири банана. Той се опита да запали огън, но празните опаковки от чипс само задимяха и се сгърчиха.

¶ Сега биха ни свършили работа ония писма, а? ¶ каза той бодро.

Беше в много добро настроение. Явно смяташе, че никой няма възможност да стигне до тях по време на буря, за да достави поща. Мислено Хари беше съгласен с него, въпреки че тази представа никак не го ободряваше.

Когато се спусна нощта, около тях се развихри обещаната буря. Пръски от високите вълни плющяха по стените на колибата и стихийният вятър караше мръсните прозорци да дрънчат. Леля Петуния намери няколко мухлясали одеяла във втората стая и приготви легло за Дъдли на прояденото от молци канапе. Тя и вуйчо Върнън се оттеглиха на продъненото легло в съседната стая и оставиха Хари да си избере възможно най-меката част от пода и да се свие под най-тънкото и най-парцаливо одеяло. През нощта бурята се развихри още по-свирепо. Хари не можеше да заспи. Трепереше и се въртеше в опитите да се намести по-удобно, а стомахът му къркореше от глад. Хъркането на Дъдли бе заглушено от грохота на гръмотевици, които започнаха към полунощ. Светещият циферблат на часовника на Дъдли, който висеше от ръба на канапето върху дебелата му китка, сьобщи на Хари, че след десет минути ще стане на единайсет години. Лежеше и наблюдаваше как рожденият му ден наближава, питаше се дали семейство Дърсли изобщо ще си спомнят за него и се чудеше къде ли е писмописецът сега.

Още пет минути. Хари чу нещо да скърца навън. Надяваше се покривът да не рухне, макар че навярно би му станало по-топло, ако рухнеше. Още четири минути. Може би къщата на улица "Привит Драйв" щеше да е толкова пълна с писма, като се върнеха, че той някак би успял да си открадне поне едно.

Още три минути. Морето ли пляскаше толкова силно по скалата? И ¶ още две минути ¶ какво беше това странно хрущене? Да не би скалата да се сгромоляса в морето? Още една минута, и той щеше да е единайсетгодишен. Трийсет секунди... двайсет... десет... девет... Дали пък да не събуди Дъдли само за да го ядоса... Три... две... една...

БУУМ!

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

ПАЗИТЕЛЯТ НА КЛћЧОВЕТЕ
БУУМ! Отново се почука. Дъдли се събуди стреснат.

¶ Къде е оръдието? ¶ попита глуповато.

Зад тях прозвуча трясък и вуйчо Върнън се втурна в стаята. В ръцете си държеше пушка и сега те разбраха какво е имало в дългия тесен пакет, който беше донесъл.

¶ Кой е там? ¶ кресна той. ¶ Предупреждавам ви... аз съм въоръжен!

Настъпи пауза. После...

ДАН!

В рамката й стоеше един великан. Лицето му беше почти напълно скрито от дълга рошава коса като грива и огромна сплъстена брада, но човек все пак можеше да види очите му, които блестяха като черни бръмбари.

Великанът се провря в колибата, като се приведе, та главата му едва докосваше тавана. Наведе се, вдигна вратата и като на шега я закачи пак на рамката й. Грохотът от бурята навън позаглъхна. Той се обърна и изгледа всички.

¶ Да щете да ни направите чаша чай, а? Озорих се от туй пътуване...

Закрачи към канапето, където седеше Дъдли, смразен от страх.

¶ Я, мръдни малко бе, дебела буцо ¶ каза непознатият.

Дъдли изквича и хукна да се скрие зад майка си, която се бе свила в ужас зад вуйчо Върнън.

¶ Ей го и Хари! ¶ продължи великанът.

Хари вдигна поглед към свирепото, дивашко и засенчено от коса лице и видя, че бръмбарските очи са свити в усмивка.

¶ Кат' те видях последния път, ти беше още бебе ¶ рече великанът. ¶ Много мязаш на татко си, ама имаш очите на майка си.

Вуйчо Върнън издаде странен хрипкав звук.

¶ Настоявам незабавно да напуснете, сър! ¶ каза. ¶ Нахлухте тук с взлом!

¶ Я да млъкнеш, Дърсли, дебелак такъв! ¶ сопна му се великанът.

Пресегна се през облегалката на канапето, издърпа пушката от ръцете на вуйчо Върнън, прегъна я и с такава лекота я завърза на възел, че сякаш бе направена от гума, а сетне я захвърли в единия ъгъл на стаята.

Вуйчо Върнън издаде друг смешен звук ¶ като настъпена мишка.

¶ Както и да е... Хари ¶ каза великанът и обърна гръб на семейство Дърсли, ¶ честит ти рожден ден! Нося ти нещо тук... може по някое време да съм седнал отгоре, ама на вкус ще е добра.

От един вътрешен джоб на черното си палто той извади леко смачкана кутия. Хари я отвори с треперещи пръсти. Вътре имаше голяма лепкава шоколадова торта, върху която беше изписано със зелена захарна глазура "Честит рожден ден, Хари!"

Хари погледна великана. Искаше да каже "Много благодаря!", обаче думите се загубиха по пътя към устата му и вместо това попита:

¶ Кой сте вие?

Великанът се позасмя.

¶ Вярно бе, не се представих! Рубиъс Хагрид, Пазителят на ключовете и дивеча на "Хогуортс"* (Хогуортс - от warty hog (англ.), африканска брадавичеста свиня - Б.Пр.).

Протегна огромната си длан и разтърси цялата ръка на Хари.

¶ Е, к'во става с тоя чай, а? ¶ каза, като разтриваше ръце. ¶ Ама да знаете, че не бих отказал и нещо по-силно, ако ви се намира.

Погледът му падна върху празното огнище със сгърчените опаковки от чипс и новодошлият изпръхтя подигравателно. Наведе се над огнището. Те не виждаха какво прави, но когато се отдръпна след секунда, там гореше буен огън. Той изпълни цялата влажна колиба с игрива светлина и Хари усети как топлината го обгърна като гореща вана.

Великанът седна пак на канапето, което се огъна под тежестта му, и започна да вади най-различни неща от джобовете на палтото си: медна тенджерка, смачкан пакет наденици, дилаф, чайник, няколко нащърбени чаши и бутилка с кехлибарена течност, от която си сръбна, преди да се залови да приготвя чай. Скоро колибата се изпълни с уханието на цвъртяща наденица. Никой не продума, докато великанът действаше, но когато издърпа първите шест дебели, сочни, леко загорели наденици от дилафа, Дъдли се поразмърда. Вуйчо Върнън каза рязко:

¶ Няма да пипаш нищо, което той ти дава, Дъдли.

Великанът се закиска мрачно.

¶ Тоя грамаден пудинг, дето ти е син, няма нужда от повече угояване, Дърсли, не се тревожи.

Той подаде надениците на Хари, който беше толкова гладен, та му се стори, че по-прекрасно нещо никога не бе вкусвал, но все пак не можеше да откъсне очи от великана. Най-накрая ¶ тъй като явно никой нямаше намерение да обясни положението ¶ той каза:

¶ Извинете, но все още не мога да разбера кой сте.

Великанът отпи голяма глътка чай и обърса устата си с опакото на ръката.

¶ Наричай ме Хагрид ¶ отговори, ¶ всички тъй ми викат. И както ти рекох, аз съм Пазителят на ключовете на "Хогуортс"... Ти знаеш всичко за "Хогуортс", разбира се.

¶ Ъъъ... не ¶ заекна Хари.

Хагрид изглеждаше потресен.

¶ Съжалявам ¶ добави Хари бързо.

¶ Сьжаляваш? ¶ възкликна Хагрид сърдито, като се обърна и впери очи в семейство Дърсли, които се отдръпнаха назад в тъмнината. ¶ Те трябва да съжаляват! Знаех, че не получаваш писмата си, но убий ме, не мислех, че дори не знаеш нищо за "Хогуортс"! Не си ли се питал къде родителите ти са научили всичко?

¶ Кое всичко? ¶ попита Хари.

¶ КОЕ 'СИЧКО ЛИ? ¶ гръмна гласът на Хагрид. ¶ Я чакай малко!

Беше скочил на крака. В яда си той като че ли изпълни цялата колиба. Семейство Дърсли се долепиха до стената.

¶ Да не искате да ми кажете ¶ изръмжа им той, ¶ че туй момче... туй момче... не знае нищичко за... не знае съвсем НИЩО?

Хари реши, че това е малко прекалено. В края на краищата той ходеше на училище и бележките му не бяха лоши.

¶ Знам някои неща ¶ обади се той. ¶ Добър съм по математика и други предмети, разбра ли?

Но Хагрид само махна с ръка и каза:

¶ За нашия свят, искам да кажа. Твоя свят. Моя свят. За света на родителите ти.

¶ Кой свят?

Хагрид изглеждаше, сякаш ще експлодира.

¶ ДЪРСЛИ! ¶ кресна той.

Вуйчо Върнън, страшно пребледнял, измърмори нещо, което прозвуча като:

¶ Бърболвайбър...

Хагрид отправи бесен поглед към Хари.

¶ Но за майка си и татко си поне трябва да знаеш! ¶ викна. ¶ Искам да кажа, че те са прочути. Ти си прочут.

¶ Какво? Моите... моите родители не са били прочути, нали не са били?

¶ Ти не знаеш... ти не знаеш... ¶ Хагрид прокара пръсти през косата си и впери объркан взор в Хари. ¶ Нима не знаеш какъв си ти? ¶ добави най-сетне.

Изведнъж вуйчо Върнън си възвърна гласа.

¶ Спрете! ¶ заповяда той. ¶ Спрете дотук, сър! Забранявам ви да казвате каквото и да било на момчето!

¶ Дори по-храбър мъж от Върнън Дърсли би потръпнал под яростния поглед, който Хагрид отправи към него. Когато великанът проговори, всяка сричка от думите му трептеше от гняв:

¶ Не сте му казали? Никога не сте му казали к'во пишеше в писмото, дето Дъмбълдор остави за него? Аз бях там! Видях, че Дъмбълдор го остави, Дърсли! И вие сте го крили от него през всичките тия години?

¶ Какво са крили от мен? ¶ попита Хари нетърпеливо.

¶ СТОП! ЗАБРАНЯВАМ ВИ! ¶ викна вуйчо Върнън.

Леля Петуния изпъшка от ужас.

¶ Я вървете и двамата да ви уврат главите ¶ каза Хагрид. ¶ Хари... ти си вълшебник.

В колибата настъпи тишина. Чуваха се само шумът от морето и свистенето на вятъра.

¶ Какъв съм? ¶ ахна Хари.

¶ Вълшебник, естествено! ¶ каза Хагрид и седна пак на канапето, което изстена и хлътна още по-ниско. ¶ И то невероятно способен, ще река, особено след като бъдеш обучен малко. С майка и баща като твоите к'во друго би могъл да бъдеш? И смятам, че е крайно време да прочетеш писмото си.

Хари протегна най-после ръка да вземе жълтеникавия плик, адресиран с изумруденозелено мастило до:

Г-н Х. Потър

На пода

Колибата на скалата

Морето

Хари извади писмото и го зачете:

"ХОГУОРТС"

(Носител на Ордена на Мерлин ¶ първа степен, Велик маг, Главен вълшебник, Върховен мъгъловраг, член на Международната конфедерация на магьосниците)

¶ Какво значи това, че очакват моята сова?

¶ Да му се не знае! Добре че ме подсети! ¶ възкликна Хагрид, като се плесна по челото със сила, достатъчна да повали каруцарски кон, и извади от друг вътрешен джоб на палтото си сова ¶ истинска жива, доста рошава сова, ¶ паче перо и ролка пергамент. Прехапал език, той надраска бележка, която Хари успя да прочете, както я гледаше наопаки:
Уважаеми господин Дьмбълдор,

Предадох писмото на Хари. Утре ще го заведа да купим нещата му. Времето е ужасно. Надявам се да сте добре.

Хагрид
Хагрид нави бележката и я даде на совата, която я заклещи в клюна си. После великанът отиде до вратата, хвърли птицата навън в бурята, върна се и седна, сякаш всичко това беше толкова нормално, както да говориш по телефона.

Хари осъзна, че седи със зинала уста, и бързо я затвори.

¶ Докъде бях стигнал? ¶ попита Хагрид, обаче в същия миг вуйчо Върнън, все още пепелявоблед, но с много разгневен вид, пристъпи в светлината на огнището.

¶ Той няма да отиде ¶ заяви вуйчото.

Хагрид изгрухтя.

¶ Бих искал да видя как един грамаден мъгъл като теб ще го спре ¶ каза той.

¶ Един какъв? ¶ попита Хари с интерес.

¶ Мъгъл ¶ отговори Хагрид. ¶ Така ние наричаме немагическите хора като тях. А ти имаше лошия късмет да израснеш в семейството на най-големите мъгъли, дето съм виждал.

¶ Когато го приехме, се заклехме, че ще сложим край на тези глупости ¶ каза вуйчо Върнън, ¶ заклехме се да ги изкореним от него! Вълшебник, да му се не видяло!

¶ Значи сте знаели ¶ обади се Хари. ¶ Знаели сте, че съм... вълшебник?

¶ Знаели ли?! ¶ изписка внезапно леля Петуния. ¶ Знаели! Разбира се, че знаехме! Как можеше да не си, след като проклетата ми сестра беше такава, каквато беше? О, тя също получи такова писмо и отиде в онова... онова училище... и се връщаше по празниците с джобове, пълни с жабешки хайвер, и превръщаше чашите за чай в плъхове. Бях единствената, която я виждаше такава, каквато беше ¶ една щурачка! Ама за майка ми и баща ми... о, не... Все казваха: Лили така, Лили иначе. Те се гордееха, че имат магьосница в семейството!

Тя спря, за да си поеме дълбоко дъх, и после продължи да нарежда. Като че ли от години бе желала да каже всичко това.

¶ После се запозна с оня Потър в училището и.... двамата заминаха и се ожениха, и родиха теб, и естествено аз знаех, че ти ще си същият, също толкова странен, също толкова... толкова... ненормален... и накрая, моля ти се, ги вдигнаха във въздуха и ни натрапиха теб!

Хари бе много пребледнял. Щом си възвърна гласа, каза:

¶ Вдигнали са ги във въздуха? Ти ми каза, че са загинали в автомобилна злополука!

¶ АВТОМОБИЛНА ЗЛОПОЛУКА! ¶ изрева Хагрид и скочи толкова разгневено, че семейство Дърсли хукнаха обратно към своя ъгъл. ¶ Как би могла една автомобилна злополука да убие Лили и Джеймс Потър? Това е безобразие! Скандал! Хари Потър да не знае собствената си история, когато всяко дете в страната знае името му!

¶ Но защо? Какво се е случило? ¶ попита Хари настойчиво.

Гневът изчезна от лицето на Хагрид. Сега той изглеждаше разтревожен.

¶ ТІва не го очаквах ¶ каза с тих, притеснен глас. ¶ Когато Дъмбълдор ме предупреди, че може да имам трудности да те намеря, нямах представа колко много не ти е известно. Ех, Хари, не знам дали съм подходящият човек да ти го кажа... ама някой все пак трябва... Не може да отидеш в "Хогуортс", без да знаеш.

Той хвърли злобен поглед към семейство Дърсли.

¶ Е, по-добре да знаеш колкото мога да ти кажа аз... Но помни, че не мога да ти кажа ‘сичко ¶ то е голяма загадка... Поне част от него...

Той седна, загледа се няколко секунди в огъня и после каза:

¶ Предполагам, че 'сичко започва с... с едно лице на име... невероятно е, че не знаеш неговото име ¶ всеки в нашия свят го знае...

¶ Кой?

¶ Защо?

Хагрид преглътна, но дума не продума.

¶ Не можеш ли да го напишеш? ¶ предложи Хари.

¶ Не. Знам ли го как се пише?! Добре де... Волдемор ¶ Хагрид потръпна. ¶ Не ме карай да го казвам пак. Както и да е, тоя... тоя магьосник преди около двайсет години почна да си търси последователи. И ги намери... някои от страх, други просто искаха част от неговата власт, 'щото той събра много голяма власт. Абе... мрачни дни, Хари. Да не знаеш на кого да се довериш, да не смееш да се сприятелиш с непознати магьосници... Ставаха ужасни неща. Той 'зимаше властта в свои ръце. Разбира се, някои му се противопоставяха... и той ги убиваше. По ужасен начин. Едно от малкото сигурни места, дето останаха, беше "Хогуортс". Мисля, че Дъмбълдор беше единственият, от когото... Ти-знаеш-кой се боеше. Не се осмели да превземе училището, поне не тогава... А твоята майка и татко ти бяха толкова добри магьосници, че по-добри не знам. Отличник и отличничка на "Хогуортс" по тяхно си време! Мисля, че голямата загадка е защо Ти-знаеш-кой никога не се опита да ги привлече на своя страна... Може да е знаел, че са прекалено близки с Дъмбълдор, за да поискат да имат нещо общо с Тъмната страна... Може би е смятал, че би могъл да ги убеди... А може просто да е искал да ги премахне. 'Сичко, дето се знае, е, че на Вси светии преди десет години се появил в селото, където вие живеехте. Тогава ти беше само на годинка. Пристигнал във вашата къща и...

Изведнъж Хагрид измъкна една много мръсна носна кърпа на точки и се изсекна със звук на корабна сирена в мъгла.

¶ Извинявай ¶ каза, ¶ ама толкова ми е мъка... Познавах майка ти и татко ти и не биха могли да се намерят по-мили хора... Както и да е... Ти-знаеш-кой ги убил. А после ¶ и т'ва е голямата загадка в цялата работа ¶ се опитал да убие и теб. Искал е да свърши работата докрай, предполагам... или по това време вече просто му харесвало да убива. Обаче не успял. Никога ли не си се питал откъде ти е този белег на челото. ТІва не е обикновена рана. Т'ва получаваш, когато те докосне силно, зло проклятие... То унищожило майка ти и татко ти и дори къщата ви... ама тебе не те хванало и затова си прочут, Хари. Никой, освен теб, не е оживявал, след като той бил решил да го убие. А той уби някои от най-добрите магьосници на нашето време ¶ семействата Макинън, Боунс, Прюет... А ти беше само бебе и все пак оживя.

Нещо много болезнено ставаше в душата на Хари. Когато Хагрид завърши своя разказ, момчето отново видя ослепителното лумване на зелена светлина, и то по-ясно, отколкото си го беше спомнял преди, и ¶ за пръв път в живота - си спомни нещо друго ¶ един гръмък, студен, жесток смях.

Хагрид го наблюдаваше тьжно.

¶ Самият аз те извадих от разрушената къща по заповед на Дъмбълдор. Донесох те при тая паплач...

¶ Само щуротии! ¶ каза вуйчо Върнън.

Хари подскочи ¶ почти беше забравил, че семейство Дърсли са там. Вуйчо Върнън явно беше възвърнал смелостта си. Гледаше яростно Хагрид със свити пестници.

¶ Слушай какво, момче ¶ изръмжа той. ¶ Приемам, че у теб има нещо странно, навярно не е нищо, което не би излекувал един хубав пердах... а колкото до всичко това за твоите родители... Е, не може да се отрече, че бяха вещери, и според мен е по-добре, че светът се е отървал от тях... Получиха си, каквото заслужаваха, след като се забъркаха с всичките тия магьоснически типове... Точно както очаквах ¶ винаги съм знаел, че ще завършат зле...

Но в този миг Хагрид скочи от канапето и извади от вътрешността на палтото си разнебитен розов чадър. Насочи го към вуйчо Върнън като меч и каза:

¶ Предупреждавам те, Дърсли... предупреждавам те... още една дума и...

При заплахата да бъде намушкан от брадатия великан с върха на чадъра храбростта на вуйчо Върнън отново се изпари. Той се прилепи до стената и млъкна.

¶ Ха тъй ¶ каза Хагрид, като дишаше тежко и седна отново на канапето, което този път се огъна до пода.

Междувременно Хари все още искаше да задава въпроси, стотици въпроси.

¶ Но какво стана с Вол... извинявай... искам да кажа с Ти-знаеш-кого?

¶ Добър въпрос, Хари. Изчезна. Изпари се. Същата нощ, като се опита да те убие. Това те прави още по-прочут. И то е най-голямата загадка, разбираш ли... Той ставаше все по-могъщ... 'Що му трябваше да се маха? Някои твърдят, че е умрял. Дивотии, по мое мнение. Не знам дали у него беше останала достатъчно човещина, че да умре. Други казват, че все още е някъде и сякаш чака да му дойде времето, ама аз не го вярвам. Хора, дето бяха на негова страна, се върнаха на нашата. Някои като че излизаха от транс. Не вярвам да можеха да го сторят, ако той смята да се върне... Повечето от нас мислят, че той все още е някъде, но е загубил способностите си. Че е прекалено слаб, за да продължи. Защото нещо у теб го е пречупило, Хари. Онази нощ е станало нещо, дето той не е предвидил... Аз не знам какво е било, никой не знае... обаче нещо у теб го е разгромило яко!

Хагрид погледна Хари и очите му излъчваха топлота и уважение, но вместо да почувства задоволство и гордост, Хари беше съвсем сигурен, че е станала ужасна грешка. Магьосник? Той? Можеше ли да бъде? Бе прекарал живота си, бит от Дъдли и хокан от леля Петуния и вуйчо Върнън. Ако наистина беше вълшебник, защо те не се бяха превръщали в пъпчиви жаби, колкото пъти се опитваха да го заключат в неговия килер? Ако той навремето беше победил най-могъщия вещер в света, как така Дъдли винаги можеше да го рита насам-натам като футболна топка?

¶ Хагрид ¶ каза той тихо, ¶ според мен трябва да си сгрешил. Не вярвам, че може да съм вълшебник.

За негова изненада Хагрид се изсмя.

¶ Не си вълшебник, а? Никога ли не си правил така, че да се случват разни неща, когато си бил изплашен или ядосан?

Хари се загледа в огъня. Всъщност като си помисли... всички странни неща, които караха леля му и вуйчо му да беснеят срещу него, бяха ставали, когато той, Хари, беше разтревожен или уплашен. Подгонен от бандата на Дъдли, той някак се измъкваше извън техния обсег... В ужас да отиде на училище със смешно подстриганата си коса бе успял да я накара да порасне... А последния път, когато Дъдли го блъсна, не си ли беше отмъстил, без дори да го съзнава? Не беше ли насъскал боата удушвач срещу него?

Хари погледна с усмивка пак към Хагрид и видя, че той направо сияе.

¶ Ясно? ¶ каза Хагрид. ¶ Хари Потър не бил вълшебник! ... Ще видиш, че ще се прославиш в "Хогуортс".

Но вуйчо Върнън нямаше да отстъпи без борба.

¶ Нали ви казах, че Хари няма да ходи там! ¶ процеди той. ¶ Ще отиде в средното училище "Стоунуол" и ще бъде благодарен. Прочетох онези писма ¶ ще му трябват книги за заклинания и магически пръчки, и...

¶ Ако иска да иде, един голям мъгъл като теб няма да го спре ¶ изръмжа Хагрид. ¶ Ще спираш ти сина на Лили и Джеймс Потър да иде в "Хогуортс"! Ти да не си луд, бе? Той е записан в него, откакто се е родил. Ще иде в най-доброто училище за магия и вълшебство. След седем години там няма да познае себе си. Вече ще бъде с хлапета от неговия си свят и ще се учи при най-добрия директор, когото училището "Хогуортс" някога е имало ¶ Албус Дъмбъл...

¶ НЯМА ДА ПЛАЩАМ НА НЯКАКЪВ СИ СМАХНАТ СТАР ГЛУПАК ДА ГО УЧИ НА МАГЬОСНИЧЕСКИ НОМЕРА! ¶ кресна вуйчо Върнън.

Обаче този път прекали. Хагрид грабна чадъра и го развъртя над главата си. ¶ НИКОГА ¶ гръмна гласът му ¶ ... НЕ ОБИЖДАЙ... АЛБУС... ДЪМБЪЛДОР... ПРЕД... МЕН!

Като изсвистя във въздуха, чадърът се насочи към Дъдли, последваха мълния от виолетова светлина, пукот като от фишек, остър писък и в следващия миг Дъдли подскачаше на място, хванал с ръце дебелото си седалище, и виеше от болка. Когато братовчед му се обърна с гръб към тях, Хари видя, че през една дупка в панталона му се подава навита като каравай свинска опашка.

Вуйчо Върнън се разкрещя. Повлече леля Петуния и Дъдли в съседната стая, хвърли последен ужасен поглед към Хагрид и затръшна вратата след тих.

Хагрид погледна надолу към чадъра и взе да си приглажда брадата.

¶ Не трябваше да си изпускам нервите ¶ каза унило, ¶ ама то тъй или иначе не подейства. Смятах да го превърна в прасе, но той и без т'ва толкова прилича на прасе, та не оставаше много да се направи.

После хвърли кос поглед към Хари изпод рунтавите си вежди.

¶ Ще съм ти благодарен, ако не споменаваш това пред никого в "Хогуортс". На мен... ъъъ... право да си кажа, не ми е позволено да правя магии. Разрешиха ми да използвам това- онова, колкото да те проследя и да ти предам писмата и разни неща... Затуй ¶ между другото ¶ толкоз исках да ми възложат тая работа...

¶ Защо не ти е позволено да правиш магии? ¶ попита Хари.

¶ Ами то... и аз учех в "Хогуортс", само че... ъъъ... ме изключиха, щом искаш да знаеш истината. На третата година. Счупиха магическата ми пръчка и к'во ли не. Ама Дъмбълдор ме задържа като пазач на дивеча. Голяма работа е тоя Дъмбълдор, брей!

¶ Защо те изключиха?

¶ Става късно, пък утре имаме да вършим много работа ¶ каза Хагрид на висок глас. ¶ Трябва да идем в града да ти купим 'сичките книги и останалото. Той свали дебелото си черно палто и го подхвърли на Хари. ¶ Може да се свиеш под туй ¶ каза. ¶ Не обръщай внимание, ако шава малко. Мисля, че в един от джобовете имам две съселчета.

ГЛАВА ПЕТА

УЛИЦА "ДИАГОН-АЛИ"
На другата сутрин Хари се събуди рано. Макар и да долавяше, че е ден, държеше очите си плътно затворени.

- Било е сън - каза си той твърдо. - Сънувах как един великан на име Хагрид, дойде и ми каза, че ще постъпя в училище за магьосници. Като си отворя очите, ще си бъда у дома, в моя килер.

Внезапно прозвуча силно почукване.

- Ето че леля Петуния ми чука на вратата - помисли си Хари и сърцето му се сви. Обаче, все още не си отваряше очите. Какъв хубав сън беше!

Чук-чук-чук!

- Добре де - измърмори Хари - ей сега ще стана.

Надигна се и тежкото палто на Хагрид се свлече от него. Колибата беше изпълнена със слънчева светлина, бурята бе отминала, самият Хгрид спеше на рухналото канапе, а една сова, която държеше вестник в клюна си, чукаше с нокти по прозореца.

Хари скочи на крака толкова щастлив, та имаше чувството, че у него се надува голям балон. Отиде право при прозореца и го отвори. Птицата влетя и пусна вестника върху Хагрид, който не се събуди. След това совата запърха към пода и взе да налита на палтото на Хагрид.

- Не прави така!

Хари размаха ръце, за да пропъди гостенката, но тя ожесточено затрака с клюна към него и продължи да се нахвърля на палтото.

- Хагрид! - извика Хари - Една сова...

- Плати й - смотолеви Хагрид с лице, заровено в канапето.

- Какво?

¶ Иска да й се плати, задето е доставила вестника. Поразтърси се из джобовете.

Палтото на Хагрид като че ли се състоеше само от джобове ¶ връзки ключове, едри сачми, кълбета връв, ментови бонбони, пакетчета чай... Най-сетне Хари извади шепа странни монети.

¶ Дай й пет кнута ¶ каза Хагрид сънливо.

¶ Пет кнута ли?

¶ Онези малките, бронзовите.

Хари отброи пет малки бронзови парички и совата протегна единия си крак, та да може Хари да ги пъхне в мъничката кожена кесия, вързана на него. После излетя през отворения прозорец.

Хагрид се прозя звучно, седна и се протегна.

¶ Трябва да тръгваме, Хари, много работа ни чака днес. Ще отидем в Лондон да ти купим 'сички неща за училище.

Хари превърташе магьосническите монети и ги разглеждаше. Току-що му беше хрумнало нещо, заради което му се стори, че щастливият балон се е спукал.

¶ Ъъъ... Хагрид?

¶ Хм? ¶ отвърна Хагрид, докато навличаше огромните си ботуши.

¶ Аз нямам пари... А ти чу какво каза снощи вуйчо Върнън ¶ че няма да плаща, за да ходя да се уча на магия.

¶ Не се тревожи за това ¶ каза Хагрид, стана и взе да се чеше по главата. ¶ Да не мислиш, че родителите ти не са ти оставили нищо?

¶ Но щом къщата е била разрушена...

¶ Те не си държаха златото в къщи, момче! Първата ни спирка ще е "Гринготс" ¶ банката на магьосниците. Вземи си една наденица. И студени си ги бива... Аз пък няма да откажа парченце от твоята празнична торта.

¶ Значи магьосниците имат банки?

¶ Само една ¶ "Гринготс". Ръководят я таласъми.

Хари изтърва парчето наденица, което държеше.

¶ Таласъми ли?

¶ Да... и ти казвам, че който се опита да я ограби, трябва да е луд. Никога не се забърквай с таласъми, Хари. Няма в света по-сигурно място от іГринготс„ за нещо, дето искаш да е на сигурно място... освен може би "Хогуортс". Всъщност аз, и без това трябва да посетя "Гринготс". Заради Дъмбълдор. По дела на "Хогуортс". ¶ Хагрид се изпъчи гордо. ¶ Той обикновено кара мен да му върша важни работи. Да доведа теб... да 'зема разни неща от "Гринготс"... Знае, че може да ми се довери... 'зе ли си 'сичко? Хайде тогава!

Хари излезе след Хагрид на скалата. Сега небето се беше изяснило, а морето блестеше под слънцето. Лодката, която вуйчо Върнън бе наел, все още лежеше там, с много вода на дъното след бурята.

¶ А ти как пристигна тук? ¶ попита Хари, като се оглеждаше да види втора лодка.

¶ Долетях ¶ каза Хагрид.

¶ Долетял си?

¶ Да... Ама ще се върнем с лодката. Не ми е разрешено да използвам магия, когато си с мен.

Седнаха в лодката, а Хари все още се взираше в Хагрид и се опитваше да си го представи как лети.

¶ И все пак ми се струва срамота да греба ¶ каза Хагрид, като хвърли пак един от своите коси погледи към Хари. ¶ Ако взема да поускоря малко нещата, ще имаш ли нещо против да не го споменаваш в "Хогуортс"?

¶ Разбира се, че не ¶ отговори Хари, жадувайки да види още магии.

Хагрид извади пак розовия чадър, чукна два пъти по стената на лодката и тя зафуча към сушата.

¶ Защо човек трябва да е луд, за да се опита да ограби "Гринготс"? ¶ попита Хари.

¶ Заклинания... магии ¶ отвърна Хагрид, като разгъна вестника си, докато говореше. ¶ Казват, че змейове пазят строго охраняваните трезори. Освен това трябва да намериш пътя... "Гринготс" се простира на стотици километри под Лондон, разбираш ли? Дълбоко под метрото. Ще умреш от глад, додето се опитваш да излезеш, дори ако си успял да заграбиш нещо.

Хари седеше и обмисляше казаното, докато Хагрид четеше вестника си ¶ "Пророчески вести". Хари беше научил от вуйчо Върнън, че хората искат да ги оставят на мира, когато си четат вестника, но това се оказа ужасно трудно ¶ никога през живота си не бе имал желание да зададе толкова много въпроси.

¶ В Министерството на магията пак са оплели конците, както обикновено ¶ промърмори Хагрид, обръщайки страницата.

¶ И Министерство на магията ли има? ¶ Хари не успя да се сдържи да попита.

¶ Естествено! ¶ отговори Хагрид. ¶ Искаха да направят Дъмбълдор министър, разбира се, ама той не би напуснал "Хогуортс" за нищо на света, та старият Корнелиус Фъдж получи поста. Ако някога е имало истински некадърник, това е той. И всяка сутрин обсипва Дъмбълдор със сови, за да иска съвет.

¶ Но какво върши едно Министерство на магията?

¶ Ами главната им задача е да крият от мъгълите, че все още има магьосници нашир и надлъж из цялата страна.

¶ Защо?

¶ Защо ли? Повярвай ми, Хари, 'сички биха поискали магически решения на проблемите си. Не, по-добре да ни оставят на мира.

В същия миг лодката се блъсна леко в пристанищната стена. Хагрид сгъна вестника си и двамата се изкачиха по каменните стъпала до улицата.

Докато вървяха през малкия град към гарата, минувачите се заглеждаха много в Хагрид. Хари не можеше да ги кори. Не само че беше двойно по-висок от всички останали, но през цялото време великанът сочеше най-обикновени предмети, като броячите по паркингите например, и казваше на висок глас:

¶ Виждаш ли това, Хари? Какво ли не измислят тия мъгъли, а?

¶ Хагрид ¶ обади се Хари, леко задъхан, тъй като тичаше, за да не изостане, ¶ наистина ли в "Гринготс" има змейове?

¶ Ами така се говори ¶ отвърна Хагрид. ¶ Леле, как би ми харесало да си имам змей!

¶ Би ти харесало?

¶ Още като дете ми се искаше да имам... Ето, вече стигнахме.

Бяха пристигнали на гарата. След пет минути щеше да тръгне влак за Лондон. Хагрид, който не разпознаваше "мъгълските пари", както ги наричаше, даде банкнотите на Хари да купи билети.

Във влака хората ги зяпаха още повече от когато и да било. Хагрид заемаше две места и плетеше нещо, което приличаше на жълтъковожълта циркова палатка.

¶ Носиш ли си писмото, Хари? ¶ попита той, докато броеше бримки.

Хари извади пергаментовия плик от джоба си.

¶ Добре ¶ каза Хагрид. ¶ Там има списък на 'сичко, дето ще ти трябва.

Хари разгъна един втори лист, който не беше забелязал предишната вечер, и зачете:
УЧИЛИЩЕ ЗА МАГИЯ И ВЪЛШЕБСТВО "ХОГУОРТС"