Joanne Rowling Harry Potter and the PhilosopherІs stone Джоан Роулинг


Униформа Първокурсниците ще имат нужда от



страница3/16
Дата18.08.2017
Размер2.91 Mb.
#28232
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16
Униформа

Първокурсниците ще имат нужда от:

1. Три комплекта обикновени работни дълги одежди (черни)

2. Една обикновена островърха шапка (черна) за през деня

3. Един чифт защитни ръкавици (змейска кожа или друга подобна)

4. Една зимна мантия (черна със сребърни закопчалки)

Нека да се има предвид, че на всички дрехи трябва да са зашити платнени етикети с името на учениците.
Комплект книги

Всички ученици трябва да разполагат с по един екземпляр от следните книги:

Класически заклинания (за първи курс) от Миранда Гошоук

История на магията от Батилда Багшот

Магическа теория от Ейдълбърт Уофлинг

Ръководство по трансфигурация за начинаещи от Емерик Суич

Хиляда магически билки и плесени от Филида Спора

Магически разтвори и отвари от Арсениус Джигър

Фантастични животни и къде да ги намерим от Нют Скамандър

Тъмните сили: Ръководство за себеопазване от Куентин Тримбъл
Други принадлежности

Една магическа пръчка

Един котел (оловен, стандартен размер N2)

Един комплект обикновени или кристални стъкленици

Един телескоп

Един комплект месингови везни
Учениците могат също така да си донесат една сова ИЛИ една котка, ИЛИ една жаба.
НАПОМНЯМЕ НА РОДИТЕЛИТЕ,

ЧЕ НА ПЪРВОКУРСНИЦИТЕ НЕ Е РАЗРЕШЕНО

ДА ИМАТ СОБСТВЕНИ МЕТЛИ!
¶ Възможно ли е да купим всичко това в Лондон? ¶ зачуди се Хари на глас.

¶ Ако знаеш къде да отидеш ¶ отговори Хагрид.


* * *
Хари никога не беше ходил в Лондон. А Хагрид ¶ въпреки че явно знаеше къде отива ¶ очевидно не бе свикнал да стига дотам по обикновения начин. Заседна в билетната бариера в метрото и се оплакваше на висок глас, че седалките били прекалено малки, а влаковете ¶ твърде бавни.

¶ Просто не разбирам как мъгълите се справят без магия ¶ каза, докато се изкачваха по един развален ескалатор, който водеше към оживена широка улица с магазини от двете страни.

Хагрид беше толкова грамаден, че лесно си проправяше път през навалицата. Хари пък трябваше само да се придържа близо зад него. Минаваха покрай книжарници, музикални магазини, ресторанти за хамбургери и кина, но не и покрай нещо, което да има вид на магазин за магически пръчки. Това беше просто обикновена улица с гъмжило от обикновени хора. Наистина ли беше възможно на километри под тях да са погребани камари магьосническо злато? Наистина ли имаше магазини, където се продават метли и книги със заклинания? Дали това не беше някаква огромна шега, съчинена от семейство Дърсли? Ако Хари не знаеше, че семейство Дърсли нямат никакво чувство за хумор, би могъл да си помисли подобно нещо. Но някакси ¶ въпреки че всичко, което Хагрид му бе казал, звучеше невероятно ¶ момчето неволно му се доверяваше.

¶ Ето го ¶ каза Хагрид и спря. ¶ "Продънения котел". Известно заведение.

Оказа се малка кръчма със занемарен вид. Ако Хагрид не му я беше показал, Хари нямаше да я забележи. Забързаните хора не я и поглеждаха. Очите им се плъзгаха от голямата книжарница от едната страна на кръчмата към магазина за плочи от другата, сякаш изобщо не виждаха "Продънения котел". Всъщност Хари изпитваше крайно странното чувство, че само той и Хагрид можеха да го видят. Още не бе успял да спомене това, и Хагрид вече го въведе вътре.

За известно заведение то бе много мрачно и мизерно. Няколко стари жени седяха в единия ъгъл и пиеха шери от мънички чашки. Една от тях пушеше дълга лула. Дребен мъж с цилиндър говореше със стария барман ¶ съвсем плешив и с вид на захаросан орех. Когато пристъпиха навътре, тихото жужене на разговорите секна. Изглежда всички познаваха Хагрид ¶ махаха му с ръце и се усмихваха, а барманът посегна към една чаша и каза:

¶ Както винаги ли, Хагрид?

¶ Не мога, Том, тръгнал съм по работа на "Хогуортс" ¶ отговори Хагрид и така стовари грамадната си ръка върху рамото на Хари, та на него му се огънаха коленете.

¶ Боже Господи! ¶ възкликна барманът, зяпнал Хари. ¶ Това да не е... може ли той да е...

В "Продънения котел" внезапно настъпи пълна тишина.

¶ За Бога! ¶ прошепна старият барман. ¶ Хари Потър... Каква чест!

Бързо изтича иззад тезгяха, втурна се към Хари и със сълзи на очи грабна ръката му.

¶ Добре дошъл отново при нас, господин Потър, добре дошъл!

Хари не знаеше какво да каже. Всички го гледаха. Старицата смучеше лулата, без да забележи, че е угаснала. Хагрид сияеше.

После настана голямо стържене на столове по пода и в следващия миг Хари осъзна, че се ръкува с всички в "Продънения котел".

¶ Дорис Крокфорд, господин Потър... Просто не мога да повярвам, че най-сетне се запознавам с вас!

¶ Колко се гордея, господин Потър, страшно се гордея!

¶ Винаги съм искала да се ръкувам с вас... Цялата тръпна!

¶ Очарован съм, господин Потър, нямам думи! Дигъл се казвам, Дедалус Дигъл.

¶ Виждал съм ви по-рано! ¶ каза Хари, докато цилиндърът на Дедалус Дигъл падна от главата му от възторг. ¶ Веднъж ми се поклонихте в един магазин.

- Той ме е запомнил! ¶ провикна се Дедалус Дигъл, като изгледа всички останали. ¶ Чухте ли това? Той ме помни!

Хари се ръкуваше отново и отново... Дорис Крокфорд се връщаше пак и пак... Беше неуморна.

Някакъв блед млад мъж излезе много притеснено напред. Единият му клепач играеше.

¶ Професор Куиръл! ¶ каза Хагрид. ¶ Хари, професор Куиръл ще бъде един от твоите учители в "Хогуортс".

¶ П-п-потър ¶ заекна професор Куиръл и хвана ръката на Хари, ¶ н-н-нямам д-д-думи да т-т-ти кажа к-к-колко се радвам да се запозная с теб.

¶ Какъв вид магия преподавате, професор Куиръл?

¶ 3-з-защита с-с-срещу Ч-ч-черните изкуства ¶ промърмори професор Куиръл, сякаш предпочиташе да не мисли за това. ¶ М-м-макар че на т-т-теб не т-т-ти т-т-трябва, а, П-п-по- тър? ¶ изсмя се той нервно. ¶ П-п-предполагам, ч-ч-че ще си купиш всички п-п-принадлежности. И аз т-т-трябва да отида да взема една нова к-к-книга за вампири.

Изглеждаше ужасен от самата мисъл.

Но другите не искаха да оставят професор Куиръл да обсеби Хари. Минаха почти десет минути, докато смогнохо да се отърват от всички. Най-после Хагрид успя да надвика тяхното бърборене.

- Трябва да продължим... Имаме да купуваме много неща. Ела, Хари!

Дорис Крокфорд се ръкува още веднъж с Хари и Хагрид го поведе през заведението в малък двор, ограден със зидове, където нямаше нищо, освен кофа за смет и няколко бурена.

Хагрид се ухили на Хари.

- Казах ли ти? казах ли ти, че си прочут? Дори професор Куиръл се разтрепери, когато се запозна с теб... Ама да знаеш, че той и обикновено си трепери.

- Винаги ли е толкова нервен?

- О, да! Горкият човечец! Блестящ ум! Беше си много добре, докато учеше по книгите, ама после си ‘зе една година отпуск, за да добие опит от първа ръка... Казват, че срещнал вампири в Черния лес и имал страшни неприятности с някаква вещица... Оттогава не може да се оправи... Страх го е от учениците, страх го е от собствения му предмет. А сега, къде ми е чадърът?

Вампири? Вещици? На Хари му се замая главата. Междувременно Хагрид броеше тухлите в стената над кофата за смет.

- Три нагоре... две напряко... - мърмореше той. - Точно така. Дръпни се, Хари!

Почука три пъти по стената с върха на чадъра си.

Тухлата, която беше докоснал, потрепери... сгърчи се... в средата й се появи дупчица... взе да се разширява и разширява... и секунда по-късно те стояха пред свода на проход, достатъчно голям дори за Хагрид - сводест проход, водещ към калдъръмена уличка, която криволичеше и завиваше в далечината.

- Добре дошъл - каза Хагрид - на улица іДиагон-али„!

Ухили се на изненадата на Хари, който погледна бързо през рамо назад и видя как проходът мигновено се сви и отново се превърна в плътен зид.

Слънцето огряваше ярко купчина котли пред най-близкия магазин. На една табела, която висеше над тях, пишеше:



Котли - всички размери

медни, месингови, оловни, сребърни

саморазбъркващи, сгъваеми

- Да, ще ти е нужен един - каза Хагрид, - ама първо трябва да ‘земем парите ти.

На Хари му се искаше да има поне още осем очи. Докато вървяха по улицата, той въртеше глава на всички страни и се опитваше да види всичко: магазините, нещата пред тях, хората, които пазаруваха. Някаква пълна жена пред една аптека клатеше глава, когато я отминаваха, и каза:

- Змейски дроб по седемнайсет сикли за унция - те са полудели...

Тихо, кротко крякане прозвуча от един магазин с надпис:

Търговски център за сови іАйлопс„ -

бухали, кукумявки, улулици, забулени и полярни сови

Няколко момчета, приблизително на възрастта на Хари, бяха притиснали носове о една витрина с метли.

- Гледайте! - чу Хари едно от тях да казва. - Новият модел іНимбус две хиляди„... най-бързият за момента...

Имаше магазини, в които продаваха одежди, магазини, в които предлагаха телескопи и странни сребърни уреди, каквито Хари никога не беше виждал, витрини, натъпкани с буренца, пълни с далаци от прилепи и очи от змиорки, олюляващи се камари от книги със заклинания, пачи пера и свитъци пергамент, шишета за отвари, глобуси на Луната...

- іГринготс„ - обади се Хагрид.

Бяха стигнали пред снежнобяла сграда, която се извисяваше над малките магазинчета. До излъсканата й бронзова двукрила врата, облечен в яркочервена униформа, стоеше...

- Да, той е таласъм - каза Хагрид спокойно, докато изкачваха белите каменни стъпала към него.

Таласъмът беше с около една глава по-нисък от Хари. Имаше мургаво умно лице, заострена брада и - както Хари забеляза - много дълги пръсти и стъпала. Поклони се, когато влизаха. Сега застанаха пред втора двойна врата, този път сребърна, на която бяха гравирани думите:



Влез, страннико, но се пази

от туй, което те грози

за грешна алчност непростима.

Че който, без да внася, взима,

ще плаща скъпо на свой ред.

Предупреден си отнапред:

под пода ако търсиш ти

туй що не ти принадлежи,

там ще намериш "за заслуга"

освен богатство, нещо друго.
¶ Нали ти казах... трябва да си луд, за да се опиташ да я ограбиш ¶ каза Хагрид.

Два таласъма ги проводиха с поклони през сребърната врата и те се озоваха в голяма мраморна зала. Стотина други таласъми седяха на високи столове зад дълга преграда, пишеха в големи счетоводни книги, теглеха монети на месингови везни, проверяваха скъпоценни камъни с лупи. Имаше безброй врати, които водеха навън от залата, и други таласъми посрещаха и изпращаха хора край тях. Хагрид и Хари се насочиха към преградата.

¶ Добро утро! ¶ каза Хагрид на един свободен таласъм. ¶ Идваме да изтеглим малко пари от сейфа на господин Хари Потър.

¶ Носите ли ключа му, сър?

¶ Тук някъде ще да е ¶ отговори Хагрид и взе да изпразва джобовете си върху преградата, като разпиля шепа мухлясали кучешки бисквити по счетоводната книга на таласъма, който сбърчи нос.

Хари наблюдаваше друг таласъм вдясно от тях, който теглеше купчина рубини, големи колкото разжарени въглени.

¶ Ето го! ¶ възкликна Хагрид най-после, като показа мъничко златно ключе.

Таласъмът го огледа старателно.

¶ Струва ми се, че е наред.

¶ Нося и писмо от професор Дъмбълдор ¶ продължи Хагрид важно и се изпъчи. ¶ Става дума за Вие-знаете-какво в трезор номер седемстотин и тринайсет.

Таласъмът прочете внимателно писмото.

¶ Добре ¶ каза, като върна писмото на Хагрид, ¶ ще пратя някого да ви отведе до двата трезора. Грипкук!

Грипкук също беше таласъм. След като Хагрид натика всичките си кучешки бисквити обратно по джобовете, двамата с Хари последваха Грипкук към една от вратите, които извеждаха от залата.

¶ Какво е това "Вие-знаете-какво" в трезор седемстотин и тринайсет? ¶ попита Хари.

¶ Не мога да ти кажа ¶ отговори Хагрид загадъчно. ¶ Строго секретно е. Дела на "Хогуортс". Дъмбълдор ми се е доверил. Много ми е скъпа службицата, за да ти го кажа.

Грипкук им отвори вратата. Хари, който беше очаквал още мрамор, остана изненадан. Намираха се в тесен каменен ход, осветен от горящи факли. Клонеше стръмно надолу и на пода имаше релси за теснолинейка. Грипкук свирна и едно малко вагонче долетя по релсите към тях. Качиха се ¶ Хагрид доста трудно ¶ и потеглиха.

В началото просто фучаха през лабиринт от преплетени ходове. Хари се опита да запомни ¶ ляво, дясно, дясно, ляво, средно разклонение, дясно, ляво, ¶ но това се оказа невъзможно. Дрънчащото вагонче сякаш знаеше пътя само, защото Грипкук не го управляваше.

Очите на Хари засмъдяха от студения въздух, който свистеше край тях, обаче той ги държеше широко отворени. Веднъж му се стори, че вижда припламване на огън в дъното на един ход, и се обърна да види дали не е змей, но твърде късно ¶ те се носеха все надолу и минаха край подземно езеро, където от тавана и от пода израстваха огромни сталактити и сталагмити.

¶ Все не мога да запомня ¶ подвикна Хари на Хагрид сред шума на вагончето ¶ каква е разликата между сталагмит и сталактит.

¶ В сталагмит има "м" ¶ отговори Хагрид. ¶ И не ми задавай въпроси сега, защото мисля, че ще ми стане лошо.

Наистина изглеждаше доста позеленял и когато вагончето най-сетне спря до малка врата в стената на хода, Хагрид слезе и трябваше да се облегне на стената, докато престанат да му треперят коленете.

Грипкук отключи вратата. Отвътре излязоха валма от зелен дим и когато се разнесоха, Хари ахна ¶ там имаше купчини от златни монети. Стълбове от сребро. Камари от малки бронзови кнутове.

¶ Всичко е твое ¶ усмихна се Хагрид.

Всичко това било на Хари ¶ просто невероятно! Семейство Дърсли сигурно не са знаели, защото иначе щяха да му го измъкнат за нула време. Колко често се бяха оплаквали, че им струвало много скъпо да издържат Хари! А през цялото време, погребано дълбоко под Лондон, е съществувало малко съкровище, което му е принадлежало.

Хагрид помогна на Хари да прехвърли част от него в една торба.

¶ Златните са галеони ¶ обясни му той. ¶ Седемнайсет сребърни сикли правят един галеон, а двайсет и девет кнута са една сикла. Много е просто. Така, това би трябвало да ти стигне за два срока, а останалото ще ти съхраняваме.

Обърна се към Грипкук.

¶ Сега, моля, трезор седемстотин и тринайсет, но може ли по-бавничко?

- Има само една скорост ¶ отговори Грипкук.

Този път слизаха още по-надълбоко и набираха скорост. Въздухът ставаше все по-студен и по-студен, докато фучаха по тесните завои. Затракаха над една подземна бездна и Хари се наведе навън, за да се опита да види какво има на тъмното й дъно, обаче Хагрид извика и го дръпна назад за яката.

Трезор седемстотин и тринайсет нямаше ключалка.

¶ Отдръпнете се назад ¶ каза Грипкук важно, погали нежно вратата с един от дългите си пръсти и тя просто се стопи.

¶ Ако някой друг, а не таласъм на "Гринготс", се опита да направи това, ще бъде всмукан през вратата и ще попадне вътре като в капан ¶ заяви Грипкук.

¶ Колко често проверявате дали има някого вътре? ¶ попита Хари.

¶ Горе-долу веднъж на всеки десет години ¶ отговори Грипкук, като се усмихна доста злобничко.

Хари беше сигурен, че в този строго охраняван трезор трябва да се пази нещо наистина изключително, и се наведе нетърпеливо напред в очакване да види поне приказни скъпоценности, но в първия миг той му се видя празен. После забеляза на пода малък мръсен пакет, увит в амбалажна хартия. Хагрид го вдигна и го пъхна дълбоко в палтото си. Хари копнееше да узнае какво има вътре, но се досети, че няма смисъл да пита.

¶ Хайде да се качваме на тази адска количка и не ми говори по обратния път... Ще е по-добре да си държа устата затворена ¶ каза Хагрид.
* * *
Подир още едно лудешко пътуване с вагончето те застанаха, примигвайки срещу слънчевата светлина, пред "Гринготс". Хари не знаеше къде да тича първо, след като сега имаше цяла торба с пари. Нямаше нужда да знае колко галеона правят една лира стерлинга, за да проумее, че държи повече пари, отколкото е имал през целия си живот, повече пари, отколкото е имал дори Дъдли.

¶ Най-добре да си вземеш униформата ¶ каза Хагрид и кимна към "Мадам Молкин ¶ одежди за всякакви случаи". ¶ Виж какво, Хари, ще имаш ли нещо против да отскоча до "Продънения котел" да гаврътна едно съживително? Мразя тия вагончета на "Гринготс".

Имаше вид, като че ли все още му е малко лошо, та Хари влезе сам и малко притеснен в магазина на Мадам Молкин.

Тя беше дебеличка усмихната магьосница, облечена изцяло в бледолилаво.

¶ "Хогуортс" ли, моето момче? ¶ каза, когато Хари почна да говори. ¶ Всичко имаме тук... всъщност тъкмо сега гласим и друг младеж.

В дъното на магазина върху една табуретка стоеше момче с бледо лице с остри черти, докато втора магьосница подгъваше с карфици дългите му черни одежди. Мадам Молкин разположи Хари върху друга табуретка, нахлузи дълга одежда през главата му и започна да я набожда на подходяща дължина.

¶ Здравей ¶ каза момчето, ¶ и ти ли си за "Хогуортс"?

¶ Да ¶ отговори Хари.

¶ Баща ми влезе в съседния магазин да ми купи книгите, а мама тръгна нагоре по улицата да разгледа магическите пръчки ¶ заяви момчето с отегчен, провлачен глас. ¶ После ще ги замъкна да видим метли за надбягване. Не разбирам защо първокурсниците не бива да имат собствени. Мисля, че ще уговоря татко да ми купи една и ще я вмъкна контрабандно в училището.

Момчето много напомняше на Хари за Дъдли.

¶ А ти имаш ли собствена метла? ¶ продължи момчето.

¶ Не ¶ каза Хари.

¶ Играеш ли изобщо куидич?

¶ Не ¶ повтори Хари, като се чудеше какво ли, за Бога, е куидич.

¶ Аз играя... Татко казва, че ще е престъпление, ако не ме включат в отбора на моя училищен дом * ( * Интернатите в Англия се състоят от няколко сгради, наречени домове. Учениците от домовете се състезават за добри постижения. В този случай обаче, четирите дома на училището са четирите кули на замъка іХогуортс„, които носят различни имена. - Б.пр.) , и трябва да кажа, че съм съгласен с него. Знаеш ли вече в кой дом ще бъдеш?

¶ Не ¶ каза отново Хари, който с всяка минута се чувстваше все по-глупаво.

¶ Е, всъщност никой не знае точно, докато не пристигне там, нали, само че аз знам, че ще съм в "Слидерин", тъй като всички от семейството ни са били там... Представяш ли си да попаднеш в "Хафълпаф"! Мисля, че бих напуснал. И ти ли?

¶ Хмм! ¶ промълви Хари, като много му се искаше да каже нещо малко по-интересно.

¶ Я, виж този човек! ¶ възкликна момчето внезапно и кимна към витрината.

Там стоеше Хагрид, хилеше се на Хари и сочеше два големи сладоледа, за да обясни защо не може да влезе.

¶ Това е Хагрид ¶ заяви Хари, доволен, че знае нещо, което момчето не знае. ¶ Работи в "Хогуортс".

¶ Ооо ¶ каза момчето, ¶ чувал съм за него. Там е някакъв слуга, нали?

¶ Той е пазач на дивеча ¶ възрази Хари. С всяка изминала секунда това момче все по-малко му харесваше.

¶ Да, именно. Чувах, че е някакъв дивак... Живее в колиба в училищния парк и сегиз-тогиз се напива, опитва се да прави магии и в края на краищата подпалва леглото си.

¶ Според мен той е страхотен ¶ каза Хари хладно.

¶ Нима? ¶ изненада се момчето с лека насмешка. ¶ А защо е с теб? Къде са родителите ти?

¶ Умрели са ¶ отговори Хари кратко. Не му се искаше да говори с момчето по този въпрос.

¶ О, съжалявам! ¶ каза то, обаче в гласа му нямаше никакво съжаление. ¶ Но те са били от нашите хора, нали?

¶ Били са магьосници, ако това искаш да кажеш.

¶ Смятам, че не би трябвало в училището да приемат от другия вид, не си ли съгласен? Те просто не са същите, никога не са били възпитавани да познават нашите обичаи. Представяш ли си, че някои от тях дори не са чували за "Хогуортс", докато не получат писмото. Според мен би трябвало да се придържат към старите магьоснически семейства. Как ти е впрочем презимето?

Но преди Хари да успее да отговори, Мадам Молкин каза:

¶ Готово, моето момче.

И Хари, без да съжалява, че има оправдание да престане да разговаря с момчето, скочи от табуретката.

¶ Е, предполагам, че ще те видя в "Хогуортс" ¶ обади се момчето с провлачения глас.

Хари беше доста мълчалив, докато си ядеше сладоледа, който Хагрид му беше купил ¶ шоколадов и малинов с орехови ядки.

¶ Какво ти е? ¶ попита Хагрид.

¶ Нищо ¶ излъга Хари.

Спряха да купят пергамент и пачи пера. Хари се поободри, когато намери шише мастило, което сменяше цвета си, докато пишеш. След като напуснаха магазина, попита:

¶ Хагрид, какво е куидич?

¶ Олеле, Хари, все забравям колко малко знаеш... Дори не знаеш за куидича!

¶ Не ме карай да се чувствам още по-загубен ¶ помоли го Хари и разказа на Хагрид за бледото момче при Мадам Молкин.

¶ ... и той каза, че деца от мъгълски семейства изобщо не би трябвало да се приемат...

¶ Ти не си от мъгълско семейство. Ако той знаеше кой си всъщност... Той е израснал с твоето име, щом родителите му са магьосници... Нали видя хората в "Продънения котел"? И изобщо к'во ли знае той за т'ва! Някои от най-добрите, дето съм виждал, бяха единствените вълшебници сред дълго родословие от мъгъли... Я помисли за майка си! Пък гледай к'ва сестра имала!

¶ Та какво е куидич?

¶ Това е нашият спорт. Магьоснически спорт ¶ нещо като... като футбола в мъгълския свят... Всички се интересуват от куидич. Играе се високо във въздуха, на метли и с четири топки... Трудничко ми е да обясня правилата.

¶ А какво са "Слидерин" и "Хафълпаф"?

¶ Училищни домове. Има четири. Всички казват, че тия в "Хафълпаф" са банда бездарници, ама...

¶ Бас държа, че ще бъда в "Хафълпаф" ¶ заяви Хари мрачно.

¶ По-добре "Хафълпаф", отколкото "Слидерин" ¶ каза Хагрид навъсено. ¶ Всички магьосници, дето станаха зли, са ходили в "Слидерин". Ти-знаеш-кой е един от тях.

¶ Вол... извинявай... Ти-знаеш-кой е учил в "Хогуортс"?

¶ Преди много, много години.

Купиха учебниците на Хари в един магазин, наречен "Флориш и Блотс", където полиците бяха претъпкани до тавана с книги, дебели колкото павета и подвързани в кожа; книги, големи колкото пощенски марки с копринени подвързии; книги, изпълнени с чудновати символи, и няколко книги, които не съдържаха нищичко. Дори Дъдли, който никога не четеше нищо, би полудял от желание да спипа няколко от тях. Хагрид трябваше почти насила да откъсне Хари от "Проклятия и контрапроклятия (Омагьосай приятелите си и замотай враговете си с най-модерните отмъщения: окапване на косата, омекване на краката, връзване на езика и много, много други)" от професор Виндиктус Виридиан.

¶ Опитвах се да открия как да прокълна Дъдли.

¶ Не казвам, че това не е добра идея, ама ти не бива да използваш магия в мъгълския свят, освен при много необичайни обстоятелства ¶ каза Хагрид. ¶ А засега и без туй не можеш да сториш някое от тия проклятия. Има много да учиш, дорде стигнеш до туй равнище.

Освен това Хагрид не позволи на Хари да купи котел от чисто злато ("В твоя списък пише оловен"), обаче намериха хубава везна за теглене на съставки за отвари и сгъваем месингов телескоп. След това посетиха аптеката, която беше достатъчно запленяваща, за да може да ги обезщети за ужасната си миризма ¶ смес от развалени яйца и прогнило зеле. На пода стояха бурета с лигави вещества, стените бяха покрити с буркани с билки, сушени корени и яркоцветни прахове, от тавана висяха връзки пера, нанизи от зъби и омотани животински нокти. Докато Хагрид поръчваше на мъжа зад тезгяха известно количество от някои основни съставки за отвари за Хари, самият Хари оглеждаше сребърни рогове от еднорог по двайсет и един галеона всеки и миниатюрни блестящи бръмбарски очи (пет кнута за черпак).

Пред аптеката Хагрид провери още веднъж списъка на Хари.

¶ Остава само магическата ти пръчка... О, да, и не съм ти купил още подарък за рождения ден.

Хари усети как се изчерви.

¶ Няма нужда да ми купуваш...

¶ Знам, че няма нужда. Знаеш ли к'во, ще ти купя животното. Не жаба. На жабите още преди години им мина модата... ще ти се смеят. Котки пък хич не обичам, от тях ме хваща кихавицата. Ще ти купя сова. Всички дечурлига искат сови, за много работи ги бива ¶ носят ти пощата и к'во ли не.

Двайсет минути по-късно излязоха от Търговския център за сови "Айлопс", който беше тъмен и изпълнен с шумолене и със святкащи очи, бляскави като скъпоценни камъни. Сега Хари носеше голям кафез, в който седеше красива полярна сова, дълбоко заспала с глава под крилото. Хари не можеше да сдържи заекващите си благодарности и звучеше точно като професор Куиръл.

¶ Ама моля ти се, няма защо ¶ каза Хагрид трогнато. ¶ Предполагам, че не си получавал кой знае колко подаръци от ония Дърсли. Сега ни остава само "Оливандър"... Това е единственият магазин за магически пръчки, а ти трябва да получиш най-добрата.

Магическа пръчка... Това бе очаквал Хари през цялото време. Последният магазин беше тесен и занемарен. С олющени златни букви над вратата пишеше "Оливандър: Производство на доброкачествени магически пръчки от 382 г. пр.Хр." В прашната витрина върху избеляла пурпурна възглавничка лежеше една-единствена магическа пръчка.

Когато пристъпиха вътре, някъде в дъното на магазина звънна камбанка. Помещението беше съвсем мъничко и празно, с изключение на един-единствен тънкокрак стол, на който Хагрид седна, за да чака. Хари изпита странното чувство, че е влязъл в много специална библиотека. Преглътна сума нови въпроси, които тъкмо сега му дойдоха на ум, и вместо това взе да оглежда хилядите тесни кутийки, натрупани грижливо чак до тавана. По някаква причина кожата на врата му настръхна. Дори прахът и тишината тук като че ли трептяха от потайна магия.

¶ Добър ден! ¶ каза тих глас.

Хари подскочи. Навярно Хагрид също беше подскочил, защото прозвуча силен хрущящ звук и той бързо стана от тънкокракия стол.

Пред тях стоеше възрастен мъж, чиито големи бледи очи светеха като луни в сумрака на магазина.

¶ Здравейте! ¶ каза Хари смутено.

¶ А, да ¶ рече мъжът. ¶ Да, да. Мислех си, че скоро ще ви видя, Хари Потър. ¶ Не го каза като въпрос. ¶ Имате очите на майка си. Като че ли беше вчера, когато тя дойде тук да си купи първата магическа пръчка. Двайсет и шест сантиметра дълга, свистяща, направена от върба. Чудесна магическа пръчка за добри магии!

Господин Оливандър приступи по-близо до Хари. А на Хари му се искаше другият поне да примигне. Тези сребристи очи бяха страшнички.

¶ Баща ви обаче предпочете махагонова магическа пръчка. Двайсет и осем сантиметра. Гъвкава. С малко повече сила и отлична за трансфигурация. Е, казвам, че баща ви я предпочете... но всъщност магическата пръчка си избира магьосника, естествено.

Господин Оливандър беше се приближил толкова, че двамата почти допираха носовете си. Хари се виждаше отразен в тези мъгляви очи.

¶ А това е от...

Господин Оливандър докосна мълниевидния белег на челото на Хари с един от дългите си бели пръсти.

¶ Със съжаление трябва да призная, че аз продадох магическата пръчка, която го е направила ¶ каза тихо. ¶ Трийсет и пет сантиметра. Бодлива зеленика. Могъща магическа пръчка, но в неподходящи ръце... Ако знаех какво ще тръгне да прави тя по света...

Поклати глава и тогава ¶ за най-голямо облекчение на Хари ¶ зърна Хагрид.

¶ Рубиъс! Рубиъс Хагрид! Как се радвам да те видя пак... Дъб, четирийсет и един сантиметра, доста огъваема, нали?

¶ Да, тъй беше, сър ¶ отговори Хагрид.

¶ Добра магическа пръчка беше тя. Но предполагам, че са ти я счупили на две, когато те изключиха? ¶ каза господин Оливандър, станал изведнъж строг.

¶ Ъъъ... да, счупиха я, да ¶ отговори Хагрид, като пристъпяше от крак на крак. ¶ Обаче все още си пазя парчетата ¶ добави бодро.

¶ Но не ги използваш? ¶ попита господин Оливандър рязко.

¶ О, не, сър ¶ каза Хагрид бързо.

Хари забеляза, че докато говореше, великанът стисна здраво розовия си чадър.

¶ Хммм ¶ проточи господин Оливандър, като стрелна Хагрид с проницателен поглед. ¶ А сега... господин Потър. Хайде да видя.

Извади от джоба си дълга мерителна лента със сребърни маркировки.

¶ С коя ръка ще държите пръчката?

¶ Ами... аз съм десняк ¶ каза Хари.

¶ Протегнете си ръката. Така.

Той измери Хари от рамото до пръстите, после от китката до лакътя, от рамото до пода, от коляното до подмишницата и обиколката на главата. Докато мереше, каза:

- Всяка Оливандърова пръчка има сърцевина от могъщо магическо вещество, господин Потър. Използваме косми от еднорог, пера от опашката на феникс и сърдечни нишки от змейове. Няма две еднакви Оливандърови пръчки, също както два еднорога, два змея или два феникса не са напълно еднакви. И естествено, никога няма да получите еднакво добри резултати с пръчката на друг магьосник.

Внезапно Хари осъзна, че мерителната лента мери сама разстоянието между ноздрите му. Господин Оливандър припкаше между полиците и сваляше кутии.

¶ Достатъчно ¶ каза той и лентата падна на купчинка на пода.

¶ Добре, господин Потър. Опитайте тази. Буково дърво и змейска сърдечна нишка. Двайсет и три сантиметра. Хубава и гъвкава. Просто я вземете и я размахайте.

Хари взе магическата пръчка и чувствайки се глупаво, я поразмаха, но господин Оливандър почти веднага я изтръгна от ръката му.

¶ Кленово дърво и перо от феникс. Осемнайсет сантиметра. Доста пъргава. Опитайте...

Хари опита, но едва беше вдигнал пръчката, когато господин Оливандър му взе и нея.

¶ Не, не... ето, абанос и косми от еднорог, двайсет и два сантиметра, жилава. Хайде, хайде, опитайте я!

Хари опитваше. И опитваше. Нямаше представа какво очаква господин Оливандър. Купчината от изпробвани магически пръчки върху тънкокракия стол растеше ли, растеше, но колкото повече пръчки вадеше господин Оливандър, толкова по-щастлив изглеждаше.

¶ Труден клиент, а? Не се тревожете, ще ви намерим съвършено подходящата тук някъде... Дали пък... да, защо не... необичайна комбинация... бодлива зеленика и фениксово перо, двайсет и осем сантиметра, чудесна и податлива.

Хари взе магическата пръчка. Усети внезапна топлина в пръстите си. Вдигна пръчката над главата си, замахна със свистене през прашния въздух и от върха й се стрелна като фойерверк същински поток от червени и златисти искри, които хвърлиха танцуващи светлинни петна по стените. Хагрид се провикна и изръкопляска, а господин Оливандър възкликна:

¶ О, браво! Да, наистина, о, чудесно! Тъй, тъй, тъй... Колко любопитно... много любопитно...

Той върна пръчката на Хари в кутията й и я уви в амбалажна хартия, като продължаваше да мърмори:

¶ Любопитно... любопитно...

¶ Извинете ¶ каза Хари, ¶ но какво е любопитното?

Господин Оливандър впери в Хари бледия си взор.

Помня всяка магическа пръчка, която съм продал, господин Потър. Всички до една. Работата е там, че този феникс, чието опаше перо е във вашата магическа пръчка, даде още едно перо... само едно. Наистина е много странно, че вие сте предназначен за тази магическа пръчка, след като сестра й... да, сестра й ви нанесе този белег.

Хари преглътна.

¶ Да, трийсет и пет сантиметра. Бодлива зеленика. Наистина е чудно как стават тези неща. Помнете, магическата пръчка си избира магьосника... Мисля, че трябва да очакваме велики неща от вас, господин Потър... В края на краищата Онзи-който-не-бива-да-се-назовава извърши велики неща... ужасни, да, но велики.

Хари потръпна. Не беше сигурен дали харесва особено господин Оливандър. Плати седем златни галеона за своята магическа пръчка, а после господин Оливандър ги изпрати с поклони от магазина си.
* * *
Слънцето в късния следобед стоеше ниско на небето, когато Хари и Хагрид се връщаха обратно по улица "Диагон-али", обратно през стената, обратно през "Продънения котел", който сега беше празен. Хари не продума, докато вървяха надолу по пътя. Дори не забелязаха колко настойчиво ги зяпаха хората в метрото, както бяха натоварени с всичките си странно оформени пакети и със спящата полярна сова в скута на Хари. Изкачиха се по друг ескалатор и излязоха на гара Падингтън. Хари осъзна къде се намира едва когато Хагрид го тупна по рамото.

¶ Имаме време да хапнем, преди да тръгне влакът ти ¶ каза.

Купи по един хамбургер и двамата седнаха на пластмасови столове да ги изядат. Хари непрестанно се оглеждаше. Всичко му се струваше някак особено.

¶ Добре ли си, Хари? Много си мълчалив ¶ обади се Хагрид.

Хари не беше сигурен дали може да обясни. Току-що бе прекарал най-хубавия рожден ден в живота си. Въпреки това се опитваше да намери точните думи, докато дъвчеше сандвича си.

¶ Всички ме мислят за нещо специално ¶ каза най-после. ¶ Всички онези хора в "Продънения котел", професор Куиръл, господин Оливандър... Пък аз не разбирам нищо, ама нищичко от магии. Как могат да очакват от мен велики неща? Прочут съм, а дори не мога да кажа с какво съм прочут. Не знам какво се е случило, когато Вол... извинявай... искам да кажа през нощта, когато са умрели родителите ми.

Хагрид се наведе през масата. Под буйната си брада и рунтавите вежди той се усмихваше много мило.

¶ Не се тревожи, Хари. Много бързо ще се научиш. В "Хогуортс" 'сички почват отначало и ти ще се справиш чудесно. Просто бъди какъвто си. Знам, че е трудно. Ти си избран и това винаги е трудно. Но ще се чувстваш много добре в "Хогуортс"... също като мен в началото... пък и досега си ми е добре, право да си кажа.

Хагрид помогна на Хари да се качи на влака, който щеше да го върне при семейство Дърсли, а после му подаде един плик.

¶ Билетът ти за "Хогуортс" ¶ каза. ¶ Първи септември. Гара Кингс Крос... пише го на билета. Пък ако имаш проблеми с ония Дърсли, прати ми писмо по совата. Тя ще знае къде да ме намери... До скоро, Хари!

Влакът потегли от гарата. Хари искаше да гледа Хагрид, докато го изгуби от очи ¶ стана от седалката и притисна нос в стъклото, но само примигна и Хагрид вече беше изчезнал.

ГЛАВА ШЕСТА

ПЪТЕШЕСТВИЕТО ОТ ПЕРОН ДЕВЕТ И ТРИ ЧЕТВЪРТИ
Последният месец на Хари със семейство Дърсли не беше весел. Вярно, сега Дъдли така се страхуваше от Хари, та не искаше да стои в една стая с него, а леля Петуния и вуйчо Върнън не заключваха Хари в килера, не го принуждаваха да прави нещо, нито му крещяха ¶ всъщност изобщо не му говореха. Полуужасени и полубесни, те се държаха така, сякаш столът, на който седеше Хари, е празен. Въпреки че това беше в много отношения промяна за добро, след известно време стана потискащо.

Хари си седеше в стаята в компанията на своята сова. Тъй като беше женска, реши да я нарече Хедуиг ¶ име, което бе открил в "История на магията". Учебниците му бяха много интересни. Той се изтягаше на леглото си и четеше до късно през нощта, докато Хедуиг летеше ту навън, ту навътре през прозореца. За щастие леля Петуния не идваше вече да чисти с прахосмукачката, защото Хедуиг постоянно носеше мъртви мишки. Всяка вечер, преди да си легне, Хари отмяташе по един ден на лист хартия, който беше забол на стената, и отброяваше дните до първи септември.

През последния ден на август сметна, че ще е добре да спомене на леля си и вуйчо си, че трябва да отиде на гара Кингс Крос на другия ден. Затова слезе във всекидневната, където те гледаха забавно шоу по телевизията. Покашля се, за да им съобщи, че е там, и Дъдли изпищя и избяга от стаята.

- Ъъъ... вуйчо Върнън?

Вуйчо Върнън изгрухтя, за да покаже, че го слуша.

- Ъъъ... Утре трябва да бъда на гара Кингс Крос, за да... за да отида в іХогуортс„.

Вуйчо Върнън пак изгрухтя.

- Съгласен ли си да ме закараш?

Грухтене. Хари предположи, че то означава іда„.

- Благодаря!

Беше се запътил да се качи пак горе, когато вуйчо Върнън стори невероятното - проговори.

- Странен начин да отидеш в магьосническо училище... с влак. Да не би на всички летящи килимчета да са им счупени крилете?

Хари не каза нищо.

- Къде се намира изобщо това училище?

- Не знам - отговори Хари, като чак сега си даде сметка за това. Извади от джоба си билета, който Хагрид му беше дал.

- Просто трябва да взема влака от перон Девет и три четвърти - прочете той.

Леля му и вуйчо му зяпнаха.

- Кой перон?

- Девет и три четвърти.

- Не говори глупости - каза вуйчо Върнън. - Няма перон Девет и три четвърти.

- Пише го на билета ми.

- Луди - отсече вуйчо Върнън, - луди за връзване, всичките до един! Ще видиш. Само почакай. Добре, ще те откараме до гара Кингс Крос. Бездруго отиваме утре в Лондон, иначе не бих си направил труда.

- Защо ще ходите в Лондон? - попита Хари, опитвайки се да поддържа дружелюбно настроение.

- Ще водим Дъдли в болница - изръмжа вуйчо Върнън. - Трябва да му махнат тая пуста опашка преди да постъпи в іСмелтингс„.


* * *
На другата сутрин Хари се събуди в пет часа, прекалено развълнуван и нервен, за да може да заспи отново. Стана и си обу джинсите, защото не искаше да отиде на гарата с магьосническите си одежди - смяташе да се преоблече във влака. Провери още веднъж списъка си от іХогуортс„, за да е сигурен, че има всичко, от което се нуждае. Увери се, че Хедуиг е добре затворена в кафеза си, и след това тръгна из стаята, изчаквайки семейство Дърсли да станат. Два часа по-късно огромният, тежък куфар на Хари беше натоварен в колата на семейство Дърсли, леля Петуния бе придумала Дъдли да седне до Хари и те потеглиха.

Стигнаха до гара Кингс Крос в девет и половина. Вуйчо Върнън стовари куфара на Хари върху една количка и почна да я бута вместо него. Хари тъкмо си мислеше, че това е особено мило, когато вуйчо Върнън се закова на място срещу пероните със злобна усмивка на лицето.

- Ето на, момче. Перон девет... перон десет. Твоят перон би трябвало да е някъде по средата, ама май не са го построили още, какво ще кажеш?

Беше съвършено прав, разбира се. Над единия перон висеше голям пластмасов номер девет, над съседния - голям пластмасов номер десет, а по средата - нищо.

- Успешен срок! - каза вуйчо Върнън с още по-злобна усмивка.

Тръгна си, без да продума повече. Хари се обърна и видя как семейство Дърсли си заминават. И тримата се смееха. Устата на Хари пресъхна. Какво, за бога, щеше да прави? Започваше да привлича много странни погледи заради Хедуиг. Трябваше да попита някого.

Спря един минаващ пазач, но не посмя да попита за перон Девет и три четвърти. Пазачът никога не беше чувал за іХогуортс„ и когато Хари не можа дори да му каже в коя част на страната се намира, онзи взе да се дразни, като че ли Хари нарочно се правеше на глупав. С отчаяние Хари го попита за влака, който тръгва в единайсет часа, но пазачът отговори, че такъв няма. В края на краищата пазачът си тръгна, като си мърмореше нещо за хората, които само губят времето на другите. Сега Хари се мъчеше усилено да не изпадне в паника. Според големия часовник над таблото за пристигащите влакове му оставаха десет минути, за да се качи на този за "Хогуортс", а той нямаше представа как да го стори! Беше зарязан посред гарата с един куфар, който едва можеше да повдигне, с джоб, пълен с магьоснически пари, и с голямата сова.

Хагрид вероятно беше забравил да му каже нещо, което трябваше да направи, като например да чукне по третата тухла вляво, за да влезе в улица "Диагон-али". Чудеше се дали да не извади магическата си пръчка и да почне да чука по билетния автомат между девети и десети перон.

В този миг точно зад него мина група хора и той дочу няколко думи от разговора им: ¶ ... претъпкано с мъгъли, разбира се...

Хари се обърна. Казала го беше пълна жена, която говореше на четири момчета с огненочервени коси. Всяко от тях буташе пред себе си по един куфар като този на Хари и... те също имаха сови.

С разтуптяно сърце Хари взе да тика количката си подир тях. Те спряха и той също ¶ достатъчно близо, за да чуе разговора им.

¶ Кой е номерът на перона? ¶ попита майката на момчетата.

Девет и три четвърти ¶ изписука едно момиченце, също червенокосо, което я държеше за ръката. - Мамо, не може ли и аз да отида...

¶ Още не си дораснала, Джини, мълчи сега. Хайде, Пърси, ти върви пръв.

Момчето, което изглеждаше най-голямо, тръгна към девети и десети перон. Хари наблюдаваше, като внимаваше да не примигне, за да не изтърве нещо. Но тъкмо когато момчето достигна границата между двата перона, голяма група туристи плъпнаха пред него и докато се махна и последната раница, момчето беше изчезнало.

¶ Фред, твой ред е ¶ каза пълната жена.

¶ Не съм Фред, а съм Джордж ¶ рече момчето. ¶ Жено, чудя се как може да се наричаш наша майка? Не можеш ли да различиш, че съм Джордж?

¶ Извинявай, Джордж, миличък!

¶ Само се пошегувах, аз съм Фред ¶ каза момчето и тръгна.

Близнакът му извика след него да побърза и той явно беше бързал, защото секунда по-късно бе изчезнал. Но как го беше направил?

Сега третият брат тръгна забързано към билетната бариера... почти я достигна... и после изведнъж го нямаше никъде.

Нямаше какво друго да се прави.

¶ Извинете! ¶ обърна се Хари към пълната жена.

¶ Здравей, моето момче! ¶ откликна тя. ¶ За пръв път ли отиваш в "Хогуортс"? Рон също е нов.

Тя посочи последния, най-малкия от своите синове. Беше висок и слаб като върлина, с лунички, големи ръце и крака и дълъг нос.

¶ Да ¶ отговори Хари ¶ Работата е там, че не знам как да...

¶ Как да стигнеш до перона? ¶ каза тя благо и Хари кимна. ¶ Не се тревожи ¶ добави жената. ¶ Трябва просто да тръгнеш право срещу бариерата между пероните девет и десет. Не спирай и не се страхувай, че ще се блъснеш в нея... това е много важно. Най-добре е да го направиш бегом, ако се притесняваш. Хайде, тръгни сега преди Рон.

¶ Ъъъ... добре ¶ отговори Хари.

Обърна количката и се взря в бариерата. Изглеждаше много яка.

Тръгна да върви към нея. Бутаха го хора, запътили се към пероните девет и десет. Хари ускори крачките си. Ще се блъсне право в билетното гише и тогава ще си има неприятности. Наведен над количката, той се затича изтежко... бариерата все повече наближаваше... той нямаше да може да спре... не можеше да овладее количката... оставаше още една стъпка... Хари замижа, готов за сблъсъка...

А сблъсък не последва... Той продължи да тича... и отвори очи.

Яркочервен парен локомотив чакаше до перон, пълен с хора. Над него висеше табела с надпис "Експрес "Хогуортс", 11 ч." Хари погледна назад и видя на мястото, където преди това беше билетното гише, арка от ковано желязо, на която пишеше "Перон Девет и три четвърти". Беше успял.

Дим от парната машина се носеше над бъбрещата навалица, докато котки във всякакви цветове се галеха тук-там между краката на хората. Сови кряскаха раздразнено една срещу друга над бърборенето и стърженето от влачене на тежки куфари.

Първите няколко вагона бяха вече претъпкани с ученици, някои висяха по прозорците и говореха с близките си, други се боричкаха за места. Хари избута количката надолу по перона, за да си търси празно място. Мина покрай кръглолико момче, което тъкмо казваше:

¶ Бабо, пак си загубих жабата.

И Хари чу възрастната жена да въздиша:

¶ Ох, Невил.

Едно момче с гъсти къдрици беше заобиколено от малка тълпа.

¶ Дай да погледнем, Лий, хайде!

Момчето вдигна капака на една кутия, която държеше в ръцете си, и хората около него писнаха и се развикаха, когато отвътре се подаде дълъг космат крак.

Хари се провираше през навалицата, докато намери празно купе близо до края на влака. Първо сложи вътре Хедуиг, а после почна да влачи и дърпа куфара си към вратата на вагона. Опита се да го качи по стъпалата, но едва успяваше да повдигне единия му край и два пъти го изтърва върху крака си, от което го заболя.

¶ Искаш ли помощ? ¶ Оказа се един от близнаците, след които бе минал през билетното гише.

¶ Да, моля ¶ изпъшка Хари.

¶ Ей, Фред! Я ела да помогнеш!

С помощта на близнаците куфарът на Хари най-после бе сврян в единия ъгьл на купето.

¶ Благодаря! ¶ каза Хари и отмести мократа от пот коса от очите си.

¶ Какво е това? ¶ попита изведнъж единият близнак и посочи мълниевидния белег на Хари.

¶ Да не повярваш! ¶ каза другият близнак. ¶ Ти да не си...

¶ Той е ¶ обади се първият близнак и се обърна към Хари. ¶ Нали си ти?

¶ Кой? ¶ попита Хари.

¶ Хари Потър ¶ казаха близнаците в един глас.

¶ А, той ли! ¶ отговори Хари. ¶ Искам да кажа... да, аз съм.

Двете момчета го зяпнаха и Хари усети, че се изчервява. После за негово облекчение долетя глас през отворената врата на влака.

¶ Фред? Джордж? Тук ли сте?

¶ Идваме, мамо.

С един последен поглед към Хари близнаците скочиха от влака.

Хари седна до прозореца, откъдето ¶ полускрит ¶ можеше да наблюдава червенокосото семейство и да слуша какво говорят. Майка им тъкмо беше извадила носната си кърпичка.

¶ Рон, имаш нещо на носа си.

Най-малкото момче опита да се отдръпне, но тя го сграбчи и почна да търка върха на носа му.

¶ Мамо... стига! ¶ и то успя да се изкопчи.

¶ Аааа, нима миличкото Роненце има нещичко на нослето си? ¶ каза един от близнаците.

¶ Млъкни! ¶ сопна му се Рон.

¶ Къде е Пърси? ¶ попита майка им.

¶ Сега идва.

Най-големият син се появи и закрачи към тях. Вече се беше преоблякъл в широките черни хогуортски одежди и Хари забеляза на гърдите му лъскава сребърна значка с буквата П.

¶ Не мога да остана дълго, мамо ¶ каза. ¶ Аз съм отпред. За префектите има две купета...

¶ О, нима си префект* (* Префект ¶ по-голям ученик, отговорник за дисциплината на по-малките.), Пърси? ¶ попита с вид на много изненадан единият близнак. ¶ Трябваше да ни кажеш. Изобщо не знаехме.

¶ Я почакай, май си спомням, че той спомена нещо ¶ намеси се другият близнак. ¶ Веднъж...

¶ Или два пъти...

¶ Една минутка...

¶ Цялото лято...

¶ Ох, млъкнете! ¶ каза Пърси Префекта.

¶ И откъде накъде Пърси получи нови одежди? ¶ попита единият близнак.

¶ Защото стана Префект ¶ отговори майка им любвеобилно. ¶ Добре, моето момче. Успешен срок... И ми прати една сова, когато пристигнеш.

Тя целуна по бузата Пърси, който си тръгна. После, майката се обърна към близнаците:

¶ А вие двамата... да се държите добре тази година. Ако получа още една сова със съобщение, че сте,... че сте, вдигнали във въздуха някоя тоалетна или...

¶ Да вдигаме във въздуха тоалетна? Никога не сме вдигали във въздуха тоалетна!

¶ Но идеята е чудесна! Благодаря мамо!

¶ Това не е смешно. И да се грижите за Рон.

¶ Не се тревожи. Миличкото Роненце ще е в добри ръце.

¶ Млъкни ¶ каза пак Рон.

Той беше вече почти толкова висок, колкото близнаците, а носът му още розовееше, където майка му го бе търкала.

¶ Ей, мамо, познай... познай кого срещнахме току-що във влака!

Хари се облегна бързо назад, за да не го видят, че гледа.

¶ Сещаш ли се за онова чернооко момче, което беше до нас на гарата? Знаеш ли кой е?

¶ Кой?


¶ Хари Потър!

Хари чу гласа на момиченцето:

¶ Мамо, може ли да се кача на влака да го видя, моля ти се, мамо...

¶ Ти го видя вече, Джини, и бедното момче не е нещо, което да зяпаш като в зоологическата градина. Наистина ли с той, Фред? Как разбра?

¶ Попитах го. Видях белега му. Наистина го има... като мълния.

¶ Горкото, милото дете... нищо чудно, че беше само. Аз пък се чудех. Толкова възпитано се държа, когато попита как да стигне до перона.

¶ Това няма значение. Мислиш ли, че помни как изглежда Ти-знаеш-кой?

Изведнъж майка им стана много строга.

¶ Забранявам ти да го питаш, Фред. Да не си посмял! Като че ли трябва да му се припомня това още от първия учебен ден.

- Добре де, не се горещи толкова.

Прозвуча свирка.

¶ Побързайте! ¶ каза майка им и трите момчета се качиха във влака. Наведоха се през прозореца, за да ги целуне тя за сбогом, а сестричката им заплака.

- Недей, Джини, ще ти пратим безброй сови.

- Ще ти пратим една хогуортска тоалетна чиния.

¶ Джордж!

¶ Само се шегувам, мамо.

Влакът потегли. Хари видя как майката на момчетата им махаше, а сестричката им ¶ полузасмяна, палуразплакана ¶ тичаше покрай влака, докато той набра прекалено голяма скорост. Тогава тя изостана и само махаше.

Хари наблюдаваше как момиченцето и майка му изчезнаха, когато влакът направи завой. Къщи профучаваха покрай прозореца. Сърцето на Хари подскочи от вълнение. Не знаеше към какво отива, но то непременно беше по-добро от онова, което оставяше зад себе си.

Вратата на купето се плъзна, отвори се и вътре влезе най-малкото червенокосо момче.

Седи ли някой там? ¶ попита то и посочи мястото срещу Хари. - Всичко останало е заето.

Хари поклати глава и момчето седна, хвърли поглед към него, а после бързо надникна през прозореца, като се престори, че не го е погледнало. Хари видя, че все още има черно петно на носа си.

¶ Хей, Рон!

Близнаците се появиха пак.

- Слушай, отиваме до средата на влака... там Лий Джордън имал една гигантска тарантула.

¶ Добре ¶ промърмори Рон.

¶ Хари - започна другият близнак, ¶ ние представихме ли ти се? Фред и Джордж Уизли. А това е Рон, нашият брат. Хайде, ще се видим после.

- Чао! ¶ казаха Хари и Рон.

Близнаците затвориха вратата на купето след себе си.

- Ти наистина ли си Хари Потър? ¶ изтърси Рон.

Хари кимна.

¶ Аха... Аз пък си помислих, че е някоя от шегите на Фред и Джордж ¶ каза Рон. ¶ И наистина ли имаш... нали се сещаш... Той посочи челото на Хари.

Хари отдръпна бретона си, за да покаже мълниевидния белег. Рон се ококори.

¶ Значи там Ти-знаеш-кой...

¶ Да ¶ отговори Хари, ¶ обаче не си спомням.

¶ Нищо ли? ¶ попита Рон нетърпеливо.

¶ Е... помня силна зелена светлина, обаче нищо повече.

¶ Олеле! ¶ каза Рон, остана няколко мига загледан в Хари, а после ¶ сякаш изведнъж е осъзнал какво върши ¶ бързо погледна пак през прозореца.

¶ Във вашето семейство всички ли са магьосници? ¶ попита Хари, който намираше Рон за точно толкова интересен, колкото Рон намираше него.

¶ Ъъъ... да, мисля ¶ отвърна Рон. ¶ Мама май че има един втори братовчед, който е счетоводител, ама никога не говорим за него.

¶ Сигурно знаеш вече сума магии.

Семейство Уизли явно принадлежаха към един от онези стари магьоснически родове, за които говореше бледото момче на улица "Диагон-али".

¶ Чувах, че си живял с мъгъли ¶ каза Рон. ¶ Какви са те?

¶ Ужасни... е, не всички. Обаче леля и вуйчо, и братовчед ми са. Иска ми се да съм имал трима братя магьосници.

¶ Петима ¶ поправи го Рон. По някаква причина изглеждаше унил. ¶ Аз съм шестият от нашето семейство, който постъпва в "Хогуортс". Може да се каже, че трябва да оправдая големи очаквания. Бил и Чарли вече завършиха... Бил беше отличник, а Чарли ¶ капитан на отбора по куидич. Сега Пърси стана префект. Фред и Джордж вършат доста дивотии, ама все пак получават добри бележки и всички ги намират за много забавни. Очакват и аз да съм такъв добър ученик като другите, но ако съм, няма да е чудо голямо, защото те са били такива преди мен. А с петима братя никога не получаваш нещо ново. Имам старите одежди на Бил, старата магическа пръчка на Чарли и стария плъх на Пърси.

Рон бръкна в сакото си и извади един дебел сив плъх, който спеше.

¶ Името му е Скабърс и за нищо не става. Почти никога не се събужда. Пърси получи от татко сова, задето стана префект, ама не можахме да си позво... искам да кажа, че вместо това аз получих Скабърс.

Рон се изчерви до ушите. Явно смяташе, че е казал прекалено много, защото пак се загледа през прозореца.

Хари не смяташе, че има нещо лошо в това да не можеш да си позволиш да си купиш сова. В края на краищата през целия си живот допреди един месец той никога не беше имал пари и разказа на Рон всичко ¶ че трябваше да носи старите дрехи на Дъдли и никога не получаваше истински подаръци за рождения си ден. Това изглежда ободри Рон.

- ... и докато Хагрид не ми каза, изобщо не знаех, че съм магьосник, нито знаех нещо за родителите си, нито за Волдемор...

Рон ахна.

¶ Какво има? ¶ попита Хари.

¶ Каза името на Ти-знаеш-кого! ¶ отговори Рон поразен. ¶ Мислех, че особено ти...

¶ Не се опитвам да бъда храбър или нещо подобно, като казвам името ¶ заяви Хари. ¶ Никога не съм знаел, че не бива да се казва. Разбираш ли? Трябва да науча много неща... Обзалагам се ¶ добави той, като произнесе за пръв път нещо, което го тревожеше много напоследък, ¶ обзалагам се, че ще съм най-слабият в класа.

¶ Няма да си. Сума ученици идват от мъгълски семейства и се научават много бързо.

Докато си говореха, влакът ги беше извел от Лондон. Сега се носеха покрай поля, пълни с крави и овце. Известно време мълчаха и наблюдаваха как полетата и пътищата профучаваха край тях. Към дванайсет и половина по коридора се чу силно дрънчене и една усмихната жена с трапчинки бутна вратата и каза:

¶ Да искате нещо от количката, милички?

Хари, който не беше закусил, скочи на крака, но Рон пак се изчерви до ушите и промърмори, че си носел сандвичи. Хари излезе в коридора.

У семейство Дърсли никога не беше имал пари за лакомства и сега, когато в джобовете му дрънчаха злато и сребро, беше готов да си купи толкова десерти "Марс", колкото можеше да носи... но жената нямаше "Марс". Имаше обаче "Всякаквовкусови бобчета на Бърти Бот", "Най-добрата надуваема дъвка Друбъл", "Шоколадови жаби", "Тиквен пай", "Котелни сладкиши", "Лакрицови магически пръчки" и много други странни неща, които Хари не беше виждал през целия си живот. За да не се мине, той взе по няколко от всички и плати на жената единайсет сребърни сикли и седем бронзови кнута.

Рон се ококори, когато Хари донесе всичко в купето и го изсипа на едно свободно място.

- Гладен си, а?

- Умирам от глад - отговори Хари и отхапа голям залък от тиквения сладкиш.

Рон бе извадил безформен пакет и го разви. Вътре имаше четири сандвича. Той раздели двете филии на един от тях и каза:

- Тя вечно забравя, че не обичам осолено телешко.

- Размени го с един от тези - обади се Хари и му подаде един сладкиш. - Хайде...

- Това няма да ти хареса, много е сухо - каза Рон. - Тя няма много време - добави бързо - с петима като нас.

- Хайде вземи си пай - настоя Хари, който никога досега не бе имал какво да дели с някого, нито пък някого, с когото да дели каквото и да било. Изпита хубаво чувство, когато си седеше с Рон, и двамата постепенно излапаха всичките пайове и сладкиши но Хари (а сандвичите лежаха встрани забравени).

- Какво е това? - попита Хари и вдигна пакет іШоколадови жаби„. - Не са истински жаби, нали?

- Не - каза Рон. Ама виж каква е картичката. Липсва ми Агрипа.

- Какво?

- Ох, разбира се, ти не можеш да знаеш... В шоколадовите жаби има картички, разбираш ли, за да ги събираш... Прочути магьосници. Имам около петстотин, ама нямам Агрипа и Птолемей.

Хари разви своята шоколадова жаба и взе картичката. На нея се виждаше лице на мъж. Той носеше очила с формата на полумесец, имаше дълъг гърбав нос и буйна сребриста коса, брада и мустаци. Под снимката стоеше името Албус Дъмбълдор.

¶ Значи това е Дъмбълдор! ¶ възкликна Хари.

¶ Не ми казвай, че никога не си чувал за Дъмбълдор! ¶ каза Рон. ¶ Ще ми дадеш ли една жаба? Може да ми се падне Агрипа... благодаря...

Хари обърна картичката и зачете:





Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница