Йога и религия

Цицерон – религио – re legere – обмислям, обсъждам, препрочитам, т.е. разсъжда­вам върху прочетеното, което е писано в свещените книги, където са изложени религиозните вярвания. Цицерон свързва произхода на думата "религия" с култа на римската религия. Тази религия е била предимно религия на обредността, на култа.

Лактанций – религио – religare – свързвам, обвързвам, задължавам, т.е. религията е един вид договор, обвързващ взаимно боговете и хората. Според него религията съдържа нормите за техните взаимоотношения.

Блажени Августин – най-напред той се колебаел между мненията на Цицерон и Лактанций и накрая се присъединил към Лактанций със значение "възсъединявам", "съединявам отново".

Цицероновото обяснение има предимство и е за предпочитане. Първичното значение на religio според него е: "точно, старателно обмисляне на всичко, което се отнася до по­чи­­тане на боговете".

Религията е връзката, общението на човека със свръхестественото и резултатите от тази връзка за човешката душа. В религията има елементи на знание, чувства и морални задълже­ния. Те, обаче, не са причина на религията, а обратно – религията поражда стремеж към религиозно знание, тя възбужда религиозни чувства, тя ни кара да се съобразяваме с нейния морал. Религията е самостоен елемент в човешката душа и не може да се замени с други прояви на човешкия дух.

Православните богослови обикновено определят религията като завет или съюз между Бога и човека. Проф. Н. П. Рождественски: "Религията по своята най-вътрешна същина е духовен съюз на човека с Бога, съюз богочовешки, който предполага: а) възхождане на човека към Бога и б) снизхождане на Бога към човека. В това се състои най-дълбокия смисъл на религията". Такова определение е напълно вярно  по отношение на истинската, бого­откро­вена религия. Но то не подхожда за другите религии.

В езическите религии ние не можем да допус­нем съюз, завет, между Бога и човека. Ала все пак и там има някакво отношение не само на човека към Бога, а и на Бога към човека, тъй като и в езическия свят Бог не е преставал да свидетелства за Себе Си. И в живота на езическите народи ние виждаме, че и тях про­мис­ли­тел­на­та Божия десница е насочвала към търсене на истинския Бог, на истинска връзка с Него и намиране на истинската религия.

Затова православния богослов и философ проф. В. Д. Кудрявцев-Платонов определя религията изобщо, като взаимоотношение между Бога и човека. Тази дефиниция може да се приеме като най-обща дефиниция за религията.
***

”Религията е истинската основа на цивилизацията във всичките ѝ аспекти. Тя е една приложна наука, която довежда човек до неговата най-висша цел. Религията включва ненавреждане, себеконтрол и аскетизъм.

Произходът на думата йога в санскрит може да се изведе от 3 корена, описвайки 3 различни основни значения. 

Първо е значението, произтичащо от преходния глагол юджир ( yujir) - свързвам, обвързвам, съединявам, сливам, обединявам, впрягам ( yunakti). Среща се примерно в Rg-veda X.CXIV.95.

Вторият произход на думата се свежда до преходния глагол юдж (yuj) управлявам, контролирам ( yojayati) -yuj-samyamane. Среща се в Manu 7.44, Mahābhārata III.2639.

Въпреки, че според граматиката Panini III.3.19 се позволяват 3 различни употреби, първото известно използване на глагола в непреходната му форма е от Патанджали.

Третото значение идва от непреходния глагол юдж ( yuj) със значението на концентрация, юдж-самадхау ( yuj samādhau). Вяса (Vyāsa) правилно определя Йога като самадхи (yogaḥ samādhiḥ), а Вачаспати (Vācaspati) определено посочва и извеждането на смисъла от по-горе описания корен.

Трябва да се отбележи, че с времето думата Йога придобива допълнителни значения, често свързани с конкретната практика. Известни са поне 40 значения, в които думата Йога се употребява.

”Йога е наука която ни учи пътя, най-ефективния начин да премахнем дефектите и слабостите, как да достигнем състояние на съвършенство, свобода и свръх-съзнателно благоденствие. Състояние което е съюз с абсолюта.

1. 
   Яма — себеовладяване или правила за обществено поведение (между отделните личности)
   
2. 
   Нияма — кодекс на личното поведение (вътрешноличностна самодисциплина)
   
3. 
   Асана — телесни положения или пози, упражнения
   
4. 
   Пранаяма — съзнателен контрол върху ритъма на дишането
   
5. 
   Пратяхара — оттегляне на сетивата и относителна независимост на ума от тях
   
6. 
   Дхарана — насочване, концентрация на мисълта
   
7. 
   Дхяна — задържане на насочената мисъл, медитация
   
8. 
   Самадхи — самореализиране или просветление (състояние на пълно вникване в същността на този обект)
   

• 
  Нравствена самодисциплина (Яма и Нияма)
  
• 
  Телесна самодисциплина (Асана, Пранаяма и Пратиахара)
  
• 
  Умствена самодисциплина (Дхарана, Дхиана и Самадхи)
  

Защо и от какви подбуди човекът е започнал да разсъждава за Бога? Този въпрос директно ни отправя към издирването на причината за появата на религията в човешкото общество. Преди да поемем по този път, ще разгледаме някои хипотези. В по-голямата си част те са вече отречени, но все пак господстват сред немалка част от мислещите хора у нас.

Хипотезата, съгласно която религията е измислена от управляващата класа на обществото, за да даде свръхестествена легитимация на упражняваната власт с цел експлоатация, е била поддържана още в древността от редица гръцки философи и софисти. Според тях религията е дело на остроумен човек, открил, че онова, което е забулено в тайна, станало достояние за определен кръг от посветени, може да бъде източник за манипулиране на невежата тълпа. Тази хипотеза е била взета на въоръжение и през ХVIII в. от редица представители на материалистическия и рационалистичния атеизъм. За съжаление, и нашето поколение, откърмено в лоното на неграмотния и псевдонаучен диалектически и исторически материализъм, не се е отказало от подобна представа за произхода на религиозния живот.

Логическата неоснователност на тази хипотеза е повече от очевидна. За пореден път е налице замяна на следствието с причината, която винаги предхожда резултата. Жрецът несъмнено първо е започнал да разсъждава за Бога, и едва след това е проумял, че с определени психологически способи би могъл да въздейства над необразованата маса от "непосветени". Тук не ни интересува дали определени прослойки от дадени общества са злоупотребявали с положението си на религиозни водачи - нещо, което е засвидетелствувано неведнъж (достатъчно е да разлистим диалозите на Платон и съчиненията на Лукиан). От значение за нас е по-скоро как именно човекът е започнал да разсъждава за Бога. Разбира се, ако някой лекар злоупотреби с положението си, това го осъжда, но по никакъв начин не отрича медицината като необходима за човечеството наука.

Освен логически, тази хипотеза е абсурдна и от гледна точка на историята. Тук отново ще повторим, че науката не познава безрелигиозна епоха в развитието на човешката цивилизация. Не можем да наблюдаваме появата на религията например така, както наблюдаваме появата на демокрацията в Атина през V в. пр. Хр. Тази особеност недвусмислено показва, че макар и да е исторически факт, при все това религията е извън историята, тя е надисторична и не се подчинява на познатите нам закони, които завещават на всяко крупно историческо явление зараждане, разцвет и упадък (или възникване, развитие, разпадане и разлагане съгласно терминологията на Арнълд Тойнби).

Не по-малко обидна и унизителна за вида homo sapiens е хипотезата, според която ниската култура, високата степен на необразованост и непознаването на природните стихии станали причина човекът да повярва в Бога. "Страхът създал първите богове", както отсъдил поетът-естественик Тит Лукреций Кар. Следователно религията е плод на невежеството. В началото на своето интелектуално развитие човекът, който не познавал произхода на природните стихии, започнал да им приписва невидими причинители, персонифицирал ги и изпитвал непрестанната необходимост да изразява своята почит към тях, за да обезпечи сигурността си.

Ще започнем с логическата неоснователност на тази хипотеза. Несъмнено, понятието за природни стихии е понятие за нещо по-голямо, по-силно и по-могъщо от човека. Това е очевидно и може да се констатира благодарение на сетивния опит. От друга страна идеята за божествения произход на тези стихии не е очевидна, тя е постигната по умозрителен път, но по своето качество е по-възвишена от понятието за самите стихии тъй като обхваща самата причина за съществуването на последните - божествата, които ги обладават. Следователно, ако кажем, че понятието за природни стихии е породило идеята за техния божествен произход, от това по необходимост следва, че по неизвестни причини една по-нисша идея е родила от себе си по-висша идея. Тогава ще попитаме: какво ни заставя да приемем, че е възможно нещо по-нисше да породи друго, по-висше, от самото себе си, без участието на външни фактори? Според думата на разума, допустимо е по-скоро обратното: идеята за същества с божествена природа предхожда идеята за божественост на стихиите и е станала причина за самото им персонифициране. Несъмнено, преди да приемем, че нещо е божествено, трябва да имаме идеята за самото божествено, за божественото "изобщо". Обратният път е нелеп.

Хипотезата "страхът е създал първите богове" е слаба и от психологическа гледна точка. Всеизвестно е, че страхът отчуждава и отдалечава личността от обекта, станал източник и отправна точка на този страх. Тъкмо напротив, религиозното чувство сближава субекта с обекта на почитта. Дори и най-примитивните човешки култури не допускат религиозна почит към божества, които са зли по своята природа. Култът се опира върху други основи: синовно чувство към божествата, които се възприемат като родители и природни покровители на хората. Злото не се персонифицира. То остава безлично и почти без изключение се схваща отрицателно, като отсъствие на добро. В християнството дяволът не е зъл по природа. Той е личен дух, който става зъл, по думите на Св. Отци, "съгласно своето действие", а не "по природа".

Невъзможно е силата, която отчуждава, да стане причина за стремеж към сближаване. Страхът отчуждава. Той противоречи на заповедта, според която трябва да обичаш Бога с цялото си същество. Страхопочитанието е част от религиозните чувства, но то не е породило самата религия и не просто "гол страх". То е следствие от религията. Страхопочитанието има много лица. Религиозният страх е страх от разгневяване на Бога в резултат от престъпване на Негова заповед - това е страхът, който изпитва синът спрямо баща си. Този страх е породен от предчувствието, че ще загубиш близостта до Бога, а не страх от самия Бог. Тук е застрашено духовното преуспяване, а не физическото оцеляване, заради което се боим от природните сили.

И днес всеки се страхува от силна буря или от земетресение, но дори и най-религиозният съвременен и цивилизован човек не би нарекъл стихията "бог". Въпреки това религията съществува не по-малко, отколкото някога, което за пореден път доказва, че страхът от неизвестното в природата (какъвто вече няма, тъй като в по-голямата си част природните стихии са разгадани) не е и не е бил причина за появата на религията. Да припомним, че след премахването на причината изчезва и резултатът.

Религиозният страх е по-висш от първичния ужас пред силата на природата и не може да бъде следствие от втория. Религиозният страх е страх, породен от любов. Както казахме, това е синовен страх, който не отчуждава, а прави религиозното преживяване истинско и живо. Синът се страхува от родителите си, именно защото ги обича, а не обратното. Ако не ги обичаше, той не би се интересувал от тяхното отношение към сина им.

Примитивно живеещите хора не са умствено недоразвити индивиди, които не правят разлика между очевидно и умозримо. Вярата, която крепи живота на психическия здравия и уравновесен човек, не е продукт на неразумни халюцинации. Когато човекът види, че нещо застрашава живота му, той не прави нищо друго, освен да се страхува от него и да го избягва, дори и да е най-неграмотният дивак на планетата. Не би му минало и през ума да нарече урагана "бог", ако преди това няма идеята за бога като могъщо и свръхчовешко същество. Дали стихията ще се схваща като форма на бога, негова еманация, проява или просто инструмент, това вече е въпрос на специфики в религиозното съзнание на културата и на конкретния човек. За момента този въпрос не ни вълнува.

Идеята за Бога е първична. Не можем да имаме идея за 2, ако нямаме понятие за 1. Да кажем, че човекът първо е имал идея за 2 и после е достигнал до идеята за 1, е съвършено глупаво и нелепо. В този смисъл идеята за 1 е по-висша и по-голяма от идеята за 2 (макар че две е повече от едно), защото без 1 няма 2, 3 или каквото и да е друго количествено понятие. Ето защо, преди да мислим "божествена стихия", трябва да притежаваме поотделно идея за стихия и идея за божествено (т. е. бог). Тези две идеи са първични и собствено идеята за бога не може да идва след идеята за божествена стихия. Някой вероятно би казал, че това е софистика, но то всъщност не е нищо повече от вглеждане в най-очевидните и банални закони на човешката мисъл. Преди да кажем "A e B", трябва имаме в съзнанието си поотделно "А" и "В". В противен случай сме длъжни да приемем, че идеята за Бога се появила в човешкия ум изневиделица (сякаш "паднала от небето").

Анимизъм

Най-наукоподобният модел, който предлага обяснение за зараждането на религията, е анимизмът. Създател на анимистичната хипотеза е Едуард Тейлър. Според него в основата на всяка религия лежи вярата в духовно битие (англ. animism, от лат. anima, animus' душа, дух). Съгласно тази хипотеза, появата и развитието на религията търпят няколко еволюционни стадия, за да се достигне до познатата ни форма.

Първобитният човек е започнал да разсъждава върху това, което различава мъртвото тяло от живото и болното от здравото. От своя страна той е виждал известни прилики между състоянието на мъртвия човек и състоянието на спящия. Той е забелязвал, че, докато спи, се среща и разговаря с различни хора, някои от които са отдавна починали; пътува в пространството и времето относително безпрепятствено и преживява различни невероятни неща. Всичко това е било причина в един момент да се запита: "Каква собствено е разликата между мъртвия и живия, спящия и будния или будния и бълнуващия, съзнателния и изпадналия в безсъзнателен транс?".

Вследствие на осъзнатите разлики между различните състояния на човешкото съзнание, човекът приел, че съществото му е двойнствено: тяло и фантом (или дух, душа). След като поразсъдил върху разликите между състоянието по време на сън и когато е буден, примитивният човек приел, че той сам води двойствен начин на живот: телесен - ограничен, и безтелесен - до известна степен неограничен. Неограничената си форма на живот нарекъл фантом или душа. Тя се схващала като негов двойник. Душата имала свойства различни от тези на тялото: можела да преодолява безпрепятствено времето и пространството, била сякаш безтелесна, защото нищо не я ограничавало; тя била въплъщение на мисълта.

Виждайки, че душите на починалите са живи (не само хора, но и животни, та дори и предмети), човекът повярвал, че съществува друго пространство, в което те продължават своя живот (инобитие). По аналогия със сетивния свят, човекът установил, че душите на хората живеят в друго пространство, несъизмеримо с телесното, където, както тук, управляват някакви господари. За да ги умилостиви, той започнал да ги почита като богове (т.е. велики духове) и така се зародил религиозният култ. Освен това, подобен култ той е питаел и към своите починали предци, които дълбоко уважавал. Религиозното поклонение се разпростряло не само към душите на хората, от които човекът зависел, но и към всички предмети и природни явления (реки, морета, вулкани, планини, извори, растения и др.), които също имали свои двойници в "духовния" свят.

Постепенно, с хода на духовното развитие на човека, политеистичните религии започнали да еволюират към монотеизъм. Преходът от митологично към абстрактно мислене станал причина първобитните религиозни мирогледи да претърпят развитие от по-сложно към по-просто религиозно съзнание, но по същество това е преход от по-лесната към по-трудната форма на религиозна вяра. С течение на време човекът опознавал тайните на природата и неговата вяра започнала да се откъсва от сетивното, ставала все по-абстрактна. Вярата в много божества постепенно била заместена от вярата в едно висше божество.

Всъщност, анимистичната хипотеза е преди всичко хипотеза, изцяло хипотетично умствено здание, достойно да се постави до образците на научната фантастика. Тук се предлага съвсем неоснователно една верига от множествени и сложно вплетени една в друга психологически причини. В науката не е позволено неизвестното да се обяснява с още по-неизвестно (ignotum per ignotius). И наистина, тук неизвестният за науката произход на религията се обяснява с още по-непознати явления, които не са регистрирани нито веднъж в човешкото общество.

Анимистичната хипотеза привидно прилича на една доста стройна и последователна система, обясняваща задоволително произхода на религията. В същото време обаче тя търпи редакции и допълнения паралелно с развитието на антропологията. Разбира се, това е едно умозрително построение и не подлежи на опитна проверка. Науката е неспособна да реконструира съзнанието на първобитния човек. Всъщност науката е неспособна да реконструира ничие съзнание. Ако приемем, че първобитен човек е онзи, който живее на най-ниската степен от културното развитие на човечеството, то такива можем да намерим и сега.

Да вземем, например, пословичните в подобни изследвания австралийски племена. За тях антрополозите твърдят, че са далеч от съвременната човешка цивилизация, но е глупаво да ги смятаме за същества, които човекът на съвременността превъзхожда по отношение на някакви умствени качества. Както всеки от нас, те също подлежат на обучение. От друга страна, обаче, учените не откриват в техния религиозен мироглед анимизъм под тейлърова форма. Нещо повече, религията по необходимост съдържа в себе си вяра в духовното битие. Никъде не виждаме подобна вяра да предхожда религията с всичките й атрибути.

Защо, в крайна сметка, трябва да се съгласим, че човекът в зората на цивилизацията е бил толкова умствено неразвит? Какво ще ни убеди, че той е бил склонен да повярва в реалността на онова, което сънува, след като е можел да се убеди в недействителността на съня, докато е в будно състояние? Какво ни заставя да мислим, че за първобитния човек (според Тейлър, доста примитивен по отношение на мисловния процес) е било най-лесно и логично да достигне до идеята за безтелесния двойник, откъдето "стъпка по стъпка" да развие понятието за единия Бог? Та такъв преход никак не е лесен дори за нашия високоинтелигентен съвременник.

Ако, все пак, е било наистина най-лесно да повярва в съществуването на невидимия двойник, той трябва да е изхождал от предпоставката, че обяснението на всяко явление е по необходимост свръхестествено. Това, обаче, съвсем не е лесно и очевидно. Нима не е по-лесно, след като се събуди, той да проучи наистина ли се е случило това, което е сънувал? Има сънища, които без особена трудност биха могли да бъдат проверени. А ако наистина е бил толкова примитивен, както ни го представят антрополозите-позитивисти, как е успял да стигне до този труден извод, изискващ интелектуално напражение и извисяване на ума над сетивното и очевидното? Защо просто не е махнал с ръка и не е решил да се занимава с нещо далеч по-просто? И още един въпрос: каква е необходимата връзка, вътрешната сила, която е задвижвала този еволюционен процес в човешкото съзнание, вървящ от простото към сложното, от сетивното към абстрактното, с една дума - от лесното към трудното?

Ако на тези въпроси няма отговор, то анимистичната хипотеза с право може да бъде поставена в сферата на художествената измислица. В природата нищо не става случайно. Всеки процес е необходим, има своя причина и своя цел. Тук не намираме нито причината, нито целта, нито движещата сила, нито необходимостта дори от цялата поредица от качествени промени, които са съпътствали интелектуалното развитие на човека.

Анимизмът като вяра в нематериално битие е сам по себе си вече вид религия, някакво ниво на религиозност. Той представлява нещо повече от вяра в двойник, фантом или душа. Така описан, анимизмът е вече вид философия, вид концепция за света. Следователно, не би могъл да бъде причина за появата на религията, тъй като той вече е вид религия.

Това е сравнително нов възглед за произхода на религията и можем да кажем, че стана възможен благодарение на гигантските усилия на Ерик фон Денекен да представи загадките в световната история на човечеството като дело на извънземните. В по-ново време Автори като Закария Сечин изфабрикувал цяла една нова история на човечеството в която извънземните са главни действащи лица, а човека е тяхно генномодифицирано творение. Тази е и причината той, човекът да обожестви създателите си и породи тази причина са се появили многобройни култове към различни божества.

И така, религията е факт, универсален и всеобхватен. Човекът е бил религиозен във всички периоди на своето историческо развитие. Науката не познава съвременна или древна нерелигиозна култура. Разбира се, учените имат право да продължат търсенията си, дори с риск за пореден път да се убедят, че няма и не е имало нерелигиозна култура. Поради това няма народ, племе или човек без религия, без упование в надчовешки ценности, били те и най-лъжовните. Същото важи и за атеизма - една винаги актуална форма на идолопоклонство. Атеизмът абсолютизира свой "бог" - автономните човешки възможности. За марксизма човекът е единственото същество, което е достойно да бъде обожествявано.

След като всеобщността на религията е очевиден факт, несъмнено причината за нейното пораждане трябва да бъде обща за цялото човечество. Онова, което е всеобщо и универсално, по необходимост се явява отговор на някаква естествена потребност. Дишането за човешкия организъм задоволява естествената потребност от кислород; то се извършва индивидуално, но е универсално, защото важи без изключение за целия клас от живи организми. Макар и аналогията да е непълна, по същия начин можем да разсъждаваме за религиозната потребност. Разбира се, ако потребността от кислород се простира върху всички живи същества и организми, то религиозното чувство се отнася единствено и само до човека, явява се негово видово отличие - differentia specifica. Това, разбира се е само една непълна аналогия и с нея не искам да кажа, че религиозният порив в човека е еквивалентен на която и да било биологическа потребност.

Човекът е човек, защото е религиозен (homo religiosus). Този извод се налага и от истинността на твърдението, че човешката култура се корени в религията, а именно културата е тази, която отличава човека от останалия животински свят.

Самадхи  е йогическо състояние на свръхсъзнание, постигнато в резултат на продължителна практика на медитация (дхяна). В Йога сутра самадхи е осмото и последно стъпало, водещо към крайната цел – кайваля. Самадхи се описва като единно състояние на съзнанието, в което умът става еднонасочен (екаграта) и съзнанието на медитиращия се слива с обекта на медитацията.

Самадхи означава свръх-съзнателно състояние, когато йоги достига свръх-сетивни преживявания. Самадхи е два вида, т.е. сампраджната, или сабиджа, или сирвикалпа; и асампраджната или нирбиджа, или нирвикалпа. В савикалпа самадхи има трипути (триада) - познаващ, знание и процес на познание. Там има аламбана (поддръжка) за ума, за да се закрепи. Самскара (тенденциите) не са изцяло изгорени. В нирвикалпа, няма нито трипути, нито аламбана. Самскара са изцяло изгорени. Само нирвикалпа самадхи може да разруши раждане и смърт и да донесе най-висше знание и блаженство.

”Когато достигнете пълен успех или съвършенство (сидхи) в раджа йога чрез навлизането в асампраджната самадхи (нирвикалпа състоянието), всички самскара и васана (състояния) които носят прераждане, са изцяло изгорени. Всички вритти (умствени модификации) които изплуват от умственото езеро идват под контрол. Петте нещастия, т.е. авидия (невежество), асмита (егоизъм), рага-двеса (любов и омраза), абхинивеса (силно придържане към живота) се разрушават и връзките с кармите се унищожават. Контролът на ума и сетивата става без желания, развива се силата на издръжливостта, съзерцаващият вижда същността в аза. Самадхи донася най-висшето добро (нисрея) и екзалтиране (абхиудая). То дава мокша (избавяне от колелото на раждания и смърт). Нещастията, егоизмът, и т.н. имат за корен авидия (невежеството). С идването на знанието за същността, невежеството изчезва. С изчезването на коренната причина, т.е. невежеството, егоизмът, и т.н. - също изчезват.

„Ишвара е върховният Пуруша [Дух], незасегнат от никакви злочестини, действия, плодове на действия или от латентни впечатления за тях.

В него е пълното проявление на семето на всезнанието.

Необусловен от времето, той е учителят и на най-древните учители.

Мистичният звук Ом изразява Ишвара.

Йога сутра I:24-27

Чрез предаване на Ишвара (Ишвара пранидхана) се постига самадхи.

Йога сутра II:45”

Богослужението и ритуалността са още един аспект на религията, който играе съществена роля в устройството на религиозният живот.

В системата Йога този аспект многозначително отсъства.

Това обаче не пречи на новоизлюпени йога гурувци да пробутват огнената церемония, която е изцяло религиозна, като една от йога практиките с тривиалното обяснение, че всичко е йога.

Свещенството е неотменна част на всяка религия и под различни форми присъства навсякъде в познатите ни доминиращи нашето съвремие световни религии.

При Йога не може да става и дума за свещенство.

Интересен е факта, че почти половината от известните ни Гуру са брамини тоест хиндуистки свещеници или поне са от тази каста, но не и йога свещеници. При интервю за тяхната настояща лична практика, за тяхна чест, те коректно отделят своята религиозна веданта практика от тази на йога, като две ясно различаващи се неща. Това е НАПЪЛНО ДОСТАТЪЧНО ДА ОТРЕЗВИ ТЕЗИ, КОИТО ПРИЕМАТ РЕЛИГИОЗНИЯ КУЛТ ПРИ ХИНДУИЗМА ЗА ИДЕНТИЧЕН С ЙОГА. За пример: Кришнамачария, Айенгар, Паттабхи Джойс, Шри Шибендо и др.

Други, които се афишират като СВАМИ, някой от тях като Свами Шивананда изпадат в положение на пълно противоречие с формалната логика.

Свами Шивананда е посветен от своя гуру Свами Вишвананда Сарасвати на 1 юни 1924 г., в монашеския орден основан от Шанкара дасанами сампрадая и му дава името Шивананда. По сетне Свами Шивананда основава Йога Веданта горска академия, а всеизвестен факт е, че Шанкара е Адвайта ведантист от най-висша проба, критикувал безмилостно и Йога като учение.

Какво съществено остана – евангелизирането, привличането, покръстването, приобщаването към съответната религиозна система е съществена част от дейността й, без значение за коя точно говорим.

При Йога този елемент отсъства и дори нещо повече, за да се практикува йога не се изисква смяна на вярата и непременно преминаване от християнство към хиндуизъм примерно. Многократно е подчертавано и то от различни автори, че йога не се влияе от пол, възраст, раса, народност, каста, политическа и религиозна принадлежност.

Заключение

В заключение можем да кажем, че Йога е път, метод, начин за достигане на определена цел, формулирана като самадхи и определена като единение на субект обект и процеса протичащ между тях в едно неделимо цяло.