Йохан Волфганг Гьоте (1749-1832) реагирал на индийската литература

(Бележки на съставителя)

Често сравняват духовните послания с птиците. И действително новата книга е като птица пред полет, а крилете й са толкова по-силни, колкото по-мъдри са идеите й. Тази книга е побрала "късчета обич" от сърцата на много хора, които са посветили част от живота си на великата Бхарата. Докоснали се веднъж до тази прекрасна страна ние всички оставаме в плен до края на живота си на нейната култура, философия и изкуство, на нейната виталност и толерантност.

Не е случаен изключителният интерес към индийската духовност, който сега залива целия свят, залива и нас -българите. Всъщност той не е и нов. Влиянието на индийската цивилизация върху световното развитие закономерно се усилва в периоди на социални, политически и интелектуални депресии и промени. Достатъчно е да си припомним годините на Просвещението във Франция, Германия и Русия, през които откриването на индийската литература и философия играе ограничена, но съществена роля за изграждането на идеологията на това движение.

В Германия индийската литература и философия намират най-благоприятен прием сред останалите европейски страни. Йохан Готфрид Хердер (1744-1803), известен немски поет и критик, заявява в труда си "Идеи върху философията на човешката история", че човечеството води началото си от Индия, където "човешкото съзнание е получило първите си форми на мъдрост и добродетел с онази простота, сила и възвишеност, които нямат равни на себе си в целия наш студен европейски свят". Неговата концепция за Индия от една страна, както и влиянието на Шекспир - от друга, легнали в основата на Романтизма и дълго доминирали във фантазията на немските поети.

Йохан Волфганг Гьоте (1749-1832) реагирал на индийската литература като поет и художник, запленен от нейното многообразие и красота. В писмо до пруския министър на образованието и създател на съвременната лингвистика - Вилхелм фон Хумболт (1767 - 1835), той признава, че се страхува от индийските произведения, защото "те превръщат моето въображение в безформена и разпиляна маса, срещу което повече от всякога аз не мога да се съпротивлявам".

Не само европейската литература, но и философията изпитва силното въздействие на Индия. Имануел Кант (1712-1804),чието деление на света на познаваем и непознаваем е много близко до доктрината "мая"(илюзия): Артур Шопенхауер (1788-1860), който четял санскрит в оригинал и смятал хиндуистките мислители за по-дълбоки от европейските; Георг Фридрих Хегел (1770-1831), който критикувал Шопенхауер за неговия интуитивизъм и романтиците за преклонението им пред индийската философия, а сам изпитвал влиянието на будизма; Фридрих Ницше (1844-1900), който се вдъхновявал от Упанишадите и открил в тях един от изворите на философията за свръхчовека...

Ехото от индийската мисъл се чува по целия свят. Долавя го и чувствителното ухо на славянина. В Русия Максим Горки (1868-1936) в писмо до Ромен Ролан пише, че: "Русия принадлежи повече към Ориента, отколкото Китай". Ф.Н.Достоевски заявява, че: "Русия би спечелила ако обърне душата си към Изтока". Лев Николаевич Толстой (1828-1910) изучава източни езици и литератури в Казан и често посещава Кавказ. Там общува с представители на азиатските народи. В своята "Изповед" Толстой признава, че будисткото учение, древните индийски притчи, античната индийска литература, представена от изследванията на Макс Мюлер и трудовете на Вивекананда са му направили много силно впечатление. Толстой е сред първите европейски интелектуалци, които се замислят над проблемите на Индия и привличат общественото мнение към тях. Добре известно е как неговите идеи за "непротивене на злото" повлияват върху идеологията на Махатма Ганди.

В България пръв индолог и популяризатор на индийската идея за независимост е Георги Стойков Раковски. Неговите възторжени статии в защита на индийците след Сипайското въстание от 1857 г. и думите му, че: "Индия трябва да принадлежи на индийците" са израз не само на социална солидарност с "поробените братя", но и на зряла историческа оценка на индийския принос към човечеството.

Две личности от интелектуалния елит на Индия оказват неотразимо влияние върху българската интелигенция и социалните движения у нас - Рабиндранат Тагор (1861-1941) и Махатма Ганди (1869-1848).

На 26 и 27 ноември 1926 г. България посреща Рабиндранат Тагор. Хиляди студенти, писатели, журналисти, интелектуалци и обикновени работници изпълват тесните столични зали, за да чуят гласа на побелелия мъдрец, първия носител на Нобелова награда от Азия, вестоносеца на мира и разбирателството между хората от различни раси и народи. Тагор твори своите поеми, романи и драми на бенгалски и английски, а след 1913 г. те са преведени на почти всички европейски езици. Нито един друг индиец не е получил толкова почести и слава приживе. Опожарена, разрушена и измъчена, следвоенна Европа вижда в лицето на Тагор Пророка, който призовава нейната интелигентност, добра воля и копнеж за освобождаване от веригите на алчността и прагматизма, говорещ на един и същи език с бели, черни и жълти с простотата на дете и ясновидец...

Тагор издига глас за хуманизъм във време на развихрил се национализъм, културен антагонизъм и расови предразсъдъци. Действителен гражданин на света, той призовава и своите сънародници да се борят срещу проявите на национализма. Неговият идеал за хуманност надраства любовта към отечеството. Политическата свобода не е реалната свобода, но може да бъде средство, с което да се повиши мощта на нацията. Истинската свобода е свободата на съзнанието и на духа и тя не може да дойде в Индия отвън. Тагор не проповядва против нито една нация, а против национализма като идея. В същото време той се гордее с индийската култура и призовава Запада да се запознае с нейните достойнства. Повече от всеки свой

сънародник Тагор успява да внесе хармония между идеите на Изтока и Запада и да внуши желание за взаимопомощ вместо конфронтация.

След посещението на Тагор в България книжният пазар е залят от лавина преводи на поемата му "Гитанджали", за която получава Нобеловата награда, книгите му: "Садхана", "Жената", "Дом и свят", "Гора", "Градинарят" и др. Българската общественост ги посреща с искрена симпатия и щедро обсипва автора им с определения като: "многостранен гений", "хармонично развита личност, непозната на Запада", "чудото на нашия век" (Николай Райнов в предговора си към романа "Дом и свят").

Признанието на българската читателска публика не секва, а напротив, нараства през следващите десетилетия. През 80-те години се появяват три тома избрани трудове на Рабиндранат Тагор (поезия, проза и драма, изд. "Народна култура") в превод на проф. Александър Шурбанов, Владимир Ганев и Сидер Флорин. Поетическият талант, многостранното познаване на индийската литература и култура, както и овладяната във висша степен преводаческа техника позволяват на преводачите да ни дарят с изящното Тагоровско слово.

От съвременните индийски мислители Махатма Ганди (1869-1948) е онзи, който оказва най-силно влияние върху останалия свят. Истинското му име е Мохамдас Карамчанд Ганди, а "Махатма" означава "Велика душа". Често той е сравняван по величие с Христос. Може би действително след Буда той е най-влиятелният мислител и социален реформатор на Индия. Ганди представя индийския идеализъм в най-приемливата му страна. Той воюва за социални реформи в името на истината (сатя), която е върховния му бог, чрез ненасилието (ахимса). Знаме на неговата революционна борба е любовта. Той вярва, че насилието е антитеза на духа на истината: дори да се мисли лошо за другите означава те да бъдат оскърбени. Ненасилието (ахимса), което е най-същественият сред идеологическите принципи на Махатма, означава "въздържане от нанасяне на каквато и да било вреда на живо същество". Той е основополагащ в джайнистката

религия - разклонение на индуизма, появило се в 9 век преди н.е. като протест срещу догматизма и бруталността на брамините. Дори и днес онзи, който посети Индия, ще види по улиците хора с превръзки на устата и носа, които ги предпазват от греха да не унищожат дишайки някое летящо насекомо... За разлика от джайнизма обаче, където акцентът е поставен върху физическата вреда, Ганди пренася вниманието върху духовната вреда и придава на своята концепция за ненасилието антропологически характер.

"Истината" за него не е просто знание, обективно отразяващо действителността или съответствие на обекта на отражение, а съвпадения на истината с Бога ("Бог е истина" и "Истината е Бог"), т.е. религиозно-етическа категория, която отново ни отвежда към философията на джайнизма. В нея според Махавира (59.9-527 г.пр.н.е.) - признат от мнозина за главен пророк и дори за създател на джайнизма, "Джива" е енергия на живота, която е присъща на всяко живо и неживо създание на природата. От тази санскритска дума идва българското понятие за "живот" - "жив", "Живко", "животно" и др. Интересно е да се добави, че самото наименование на религиозното течение - "джайнизъм" идва от "джина" - завоевател, победител и преди всичко - "човек, покорил себе си".

Ненасилието според Ганди, обратно на очакванията на някои негови идейни противници, не означава бездействие и пасивност. Толстойсткото "непротивене на злото" (независимо от преклонението пред руския гений) у Ганди се претворява като активна, действена любов. Тази любов според "закона на любовта" не може да бъде сляпа, користна и пасивна. Страхът и стремежът към самосъхранение, самооблагодетелствуване, самообогатя-ване според Махатма са най-големите врагове на реалния, общественополезния политик. Тъкмо храбростта, безстра-шието и самопожертвуванието са тези морални категории, които позволяват на Ганди и неговите съратници да осъществят Сатяграха (упорство в истината) - гандистката концепция за ненасилствената борба за независимостта на Индия. Независимост и свобода чрез ненасилие - това е

мечтата на Ганди и тя в основни линии се осъществява преди 50 години.

Както "най-човешко е да се греши" (Шекспир), тъй естествено за човешката психика е да отмъщава за злото, несправедливостта и обидата. Ганди като божествен пророк се издига над тесните рамки на човешката справедливост и призовава поробените да не мразят своите колонизатори -англичаните, а да се проникнат с уважение към тяхната култура; индусите и мюсюлманите да забравят за братоубийствената вражда, а да се прегърнат като братя...

Спомняйки си почти вчерашната война в Босна, хилядите жертви на християни и мюсюлмани на Балканския полустров, не можем да не отчетем колко актуална е философско-социалната доктрина на Ганди за ненасилието, за мирното решаване на всички проблеми.

Успоредно със "закона на любовта" в концепцията за "ахимса" е "законът за страданието". Не мазохистично или садистично изтезание или самоизтезание. не брутално убийство (нека си спомним колко кръв "изтича" всекидневно от телевизионния екран и пресата), а самопожертвува-телността в името на любовта към другия, за реализиране на общественополезни цели. Ганди проповядва "тапасиа" -учението за жертвоготовност в името на обществената полза. Страданието и неговият "очистителен огън", който включва аскетическия начин на протест, отказването от много от привилегиите на цивилизацията, намират израз в статията му "Закон на страданието" от 16 юни 1920 г. Там Махатма категорично заявява, че "колкото е по-чисто страданието, толкова е по-значителен прогресът".

И само консервативно мислещ човек може да обвини Махатма, че е враг на научно-техническото развитие, когато се сблъска с неговото противопоставяне на "западната цивилизация, която разпространява аморалност, а индийската е устремена към моралното усъвършенствуване на човека". Днес десетки идеолози и социалпсихолози от т.нар. развити страни са изправени пред същия проблем, които Ерих Фром лаконично определя като: "Да имаш или да ъдеш". М. Ганди открива истинския критерий за Цивилизацията в духовно-нравственото съвършенство на

Йога цели да постигне по-високо равнище на съзнателност. Това е метод, предназначен да прогони страданието, греха и всички несъвършенства, причинени от "авидия" (невежеството), егоизма, привързаността към пороците, отклоненията от нормите и пр. Познанието или просветлението, постигнато чрез контрола на потока на идеите в съзнанието, превръщат индивида в истинска личност. Западноевропейците са запознати най-добре с "хатха-йога'\ т.е. "йога-теорията за контрол на тялото" Затова свидетелстват многобройните публикации и училища, посветени на този вид йога в Англия, Франция и Германия.

В България "йога" през последните две десетилетия се превърна в движение за физическо и психическо здраве. Негов духовен баща е Венцислав Евтимов, който вече има хиляди следовници в цялата страна...

Независимо че времето на "британското доминиране" над Индия се описва като "политическо и икономическо нещастие" (забележете, индийците не употребяват думи като "господство", "тирания", "иго", "робство" и пр., а "управление"), все пак в историческите извори навсякъде преобладава в текст и подтекст понятието - "индо-британска цивилизация". Взаимовлиянието на двете култури исторически се е осъществило, въпреки че британските управници в Индия не са били добри "канали на културно общуване". Индийските идеи стимулирали британското въображение и упражнявали влияние по различни пътища и начини. От своя страна англичаните, тези пионери на нови технологии както в икономиката, така и в социалното управление, внасят в живота на Индия нов дух на рационализъм и хуманизъм, който разбира се не измества теологията, митологията и схоластиката; индийските богове и богини не биват прогонени от традиционното индийско съзнание. Но западният рационализъм, прагматизъм и индивидуализъм се вливат в океана на индийската цивилизация, както всичко останало, което се докосва до нея. Уникалното в тази култура, което й позволява да се развива хилядолетия е способността да абсорбира новото, без да се отрича от старото; да обединява контрастите, без да им позволява да достигнат до взаимно унищожение; да

възприема всякакви влияния, без да изгуби своята идентичност...

Едва ли с тези уводни бележки ще изчерпя дори и малка част от темата "Индия и Европа". Но това не е и моята цел. Започвайки разговор за Индия в навечерието на 50-та годишнина от установяването на независимостта й от колониалното британско владичество, бих искала да предизвикам у читателя отговори на два въпроса: Индия била ли е откъсната от европейската цивилизация, която се признава за генетично ядро на Западния свят? Не трябва ли ние, българите, които сме се устремили към Европа да се "огледаме и ослушаме" за нашите азиатски корени, да проникнем по-дълбоко в лабиринтите на индийската култура, за да разберем по-добре и себе си? Реторичността и на двата въпроса е очевидна. Нека ми простят единомишлениците. Провокацията не е предназначена за тях...

В подготовката на този сборник съдбата ми подари срещи и разговори с толкова интересни и богати творчески натури - дипломати, учени, журналисти, писатели, режисьори и пр., с които ме обединяваше едно - общата ни обич към Велика Индия. Някои от тях преждевременно си отидоха -бившите посланици: Стоян Заимов и Точо Точев - двамата първостроители на двустранните дипломатически отношения между нашите страни. Дано тази книга бъде частица от искрената благодарност на живите към тяхното дело и преди всичко за онзи прекрасен образ на българина - умен, щедър, енергичен и отзивчив, който те са оставили в съзнанието на индийските ни приятели.

Благодарност дължа най-вече на всички автори, които без уговорки и настоявания, дори без въпроси за материални възнаграждения, ми повериха най-съкровените си спомени и размисли за хората, природата и постиженията на една от най-древните цивилизации, за сродяването с които те са Дали и своя принос. Искрено съжалявам, че някои от поканените автори по обективни причини не успяха да предадат навреме материалите си (Д.Кънева, проф. Н.Кауфман, Сл.Дончев, В.Натан и др.) и тематиката на книгата поради това остава непълна.

Ценна и безкористна помощ ми оказаха и членовете на редакционния съвет в лицето на г-н Тодор Кюранов -първият български кореспондент на БТА в Делхи, чиито полезни съвети спомогнаха за по-доброто структуриране и оформяне на материалите, д-р Елена Петрова и служителят на индийското посолство - Владимир Бубняк.

На големия български художник - Борис Димоески дължа поклон за прекрасните илюстрации, органично вплитащи се и допълващи текста!

И най-ценният труд би се превърнал в Сизифовски без помощта, получена от Н.П.Нирупам Сен - посланик на Индия в България, изразяваща се не само в спонсориране на изданието, но и в разбирането и подкрепата, оказвани щедро и професионално винаги когато са били необходими.

На г-н Посланика, на всички индийски приятели, на прекрасна Индия - индийското "Даннявад!", което на български ще рече - Благодаря!