Йордан колев ангел узунов



страница1/4
Дата22.07.2016
Размер0.91 Mb.
  1   2   3   4

ЙОРДАН КОЛЕВ



АНГЕЛ УЗУНОВ



Благоевград


2007


СЪДЪРЖАНИЕ:


ПРИМЕРЪТ! / 3




Глава първа


АНГЕЛ УЗУНОВ ОТ РАКИТОВО / 6

1. Подвигът е в ежедневието / 6

2. Възпитателната дейност на Ангел Узунов / 9

2.1. Децата / 9


2.2. Учителите / 12


2.3. Базата / 15

3. Културното наследство на Ангел Узунов / 16

3.1. Литературни произведения и артистични постижения / 16

3.2. Научна продукция / 17


3.3. ”Живот без междучасия. Записки на един педагог”,

“Педагогическа поема” и образователните реалности / 20


Глава втора

ПЕДАГОГИКАТА НА АНГЕЛ УЗУНОВ / 27


1. Философията на Ангел Узунов / 27

1.1. Ангел Узунов и личността на педагога / 28

1.2. Ангел Узунов и личността на детето / 31

1.3. Ангел Узунов и възпитанието / 34

2. Човешката същност на детето – цел, източник, средство / 36

2.1. Детето – водещият субект / 37

2.2. Детето – И възпитател / 37

2.3. Детето и природата / 41

3. Педагогическите средства на Ангел Узунов / 41

3.1. Методът – подтик за себеразкриване / 41

3.2. Форми за управление на образователната среда / 49

3.3. Форми за ръководство на дейностите на детето / 51



ЗАКЛЮЧЕНИЕ / 61


ИЗТОЧНИЦИ и ЛИТЕРАТУРА / 62

© Проф. д. н. Йордан Георгиев Колев – автор.

® Второ доработено издание, 2007.

ISBN 978 – 954 – 680 – 498 - 3



ПРИМЕРЪТ!

В хаоса от възможности историческият сравнителен анализ открива множество социални и личностни паралели. Може да се твърди, че и българският педагог Ангел Узунов от Ракитово изцяло покрива индикаторите, които са общи за живота и действията на великите педагози. И той има тежко детство. И той преди да открие учителството и да се влюби в него за цял живот се пробва в различни занаяти: според него “всяка професия е почтена, стига да е полезна за хората и да я обичаш. И всеки педагог трябва да гледа с достойнство на учителската професия и всеотдайно да учи и възпитава децата, които са му поверени”. И той не довършва образованието си, а по-късно “доучва”. И при него се получава случайна среща с децата, училището, възпитанието, педагогиката. И Ангел Узунов е страстно деен, активно търсещ и социално мислещ, експериментатор по природа, упорит и смел, целеустремен, обича децата (покрай ничиите момчета мечтае за мъжка рожба) и има ярко чувство за хумор. Изпитва угризения на съвестта, боледува, изживява началническия произвол върху себе си, заплашван е със затвор и е уволняван. И у него е особено силно развито чувството за дълг – действително общото за всички големи педагози е правилно разбраният професионален дълг, изключващ възможностите за спокоен личен живот. И Ангел Узунов има своите житейски и творчески “пътеводители” – Макаренко и Калабалин. И той постоянно се учи от простоватите възрастни хора от Ракитово, от колегите си – “като попивателна, която приема в себе си цялата им мъдрост” (Атанас Гаджев, Георги Шумарев, Никола Голев и др.), от трудните момчета: “Но най-много научих от самите деца, на които аз давах с шепа, а те ми връщаха с много шепи. Учеха ме постъпките, съдбите, приумиците, дори капризите им”.

Антон Семьонович Макаренко също твърди, че случайно е попаднал в педагогиката, без дори да притежава някакъв особен талант. Баща му, бояджия по професия, казал: “Ще бъдеш учител!”. “Не се наложи да разсъждавам – споделя Макаренко. – И аз станах учител. И много дълго време чувствах, че у мен лошо върви... Но аз се научих. Аз станах майстор в своята работа. А майстор може да стане всеки, ако му помогнат и ако той самият работи” [3, т. 2, с. 124].

И Фридрих Фрьобел дълго търси своето призвание, без дори да подозира каква очарователна изненада му подготвя съдбата. Интуитивно развива онези свои качества и способности, които после ще благоприятстват създаването на гениална философия и педагогика, ще съдействат за осъществяването на неговите оригинални социално-педагогически експерименти. По-късно Фр. Фрьобел осъзнава, че “безграничният вкус към наблюдение, към съзерцание и към самоучение щяха да останат завинаги в живота ми от най-ранна възраст”. Интересува се страстно от математиката и естествените науки, особено от минералогията и кристалографията. Прекъсва обучението си в университета в Йена, за да се грижи за болния си баща. И той е чирак при лесничей, после землемер, работи като частен секретар в имението Грос-Милцов край Нойбранденбург и накрая става архитект във Франкфурт на Майн, но претърпява унизителен провал. Едва през юни 1805 г. е нает за учител от училището-модел във Франкфурт, където се прилагат педагогическите принципи на Йохан Песталоци. Скоро оттам възторжено пише на брат си: “Казвам ти откровено, учудващо е колко добре се чувствам на новата си работа... Като че от много време съм бил преподавател и съм роден за тази професия; струва ми се, че никога не съм искал да правя нещо друго” [15].

Според А. С. Макаренко “възпитанието е щастлив процес, който сам в себе си съдържа успеха – така възпитанието е лека и щастлива работа: няма друга толкова ценна, осезаема, носеща реално удовлетворение работа”, която е достъпна за всеки нормален човек [3, т. 1, с. 111]. Великите педагогически учени (експериментатори, учители и възпитатели) обаче не се вместват в нормите на ежедневието, а всецяло и завинаги се обричат да служат на детето, въпреки своите болести и несполуки; въпреки обидите и отрицанието на социума. Затова не е случайност идеята на Ангел Узунов да сравни педагога с камикадзе. Нали и той без остатък отдава и себе си, и своето семейство на дълга пред трудните ничии деца и на него подчинява съществуването си. Нали и той доброволно превръща себе си в главно педагогическо средство – така, както постъпва и Алегзандър Нийл в Съмърхил: успехът на неговия експеримент се дължи не защото училището е идеалното място за възпитаване на децата, а защото е един вид продължение на собствената му личност, с която децата се идентифицират [14]. Такъв е изборът (и успехът) и на Й. Песталоци, А. Макаренко, Януш Корчак.

Великият Татко Песталоци саможертвено се отдава на нещастните сирачета, като налага и на съпругата си да приеме този начин на живот – беден сред бедните [22]. Кристен Колд води същия живот като учениците си, споделя тяхната храна и спи до тях на тавана над класната стая [12, с. 27]. Макаренко живее в колонията и няма личен живот – той изцяло принадлежи на своите възпитаници, които от своя страна налагат правото си на собственост над всеки миг от неговото съществуване и над всяко кътче от битието му [2]. Януш Корчак не само няма друг дом и семейство, освен интерната и децата в него, а и умира с тях и за тях [1]. Същият подвиг на саможертва за детето 100 години преди Януш Корчак извършва българският учител и национален творец Добри Войников, който през Руско-турската освободителна война (1877 – 1878) доброволно отива в сиропиталището в Търново, за да се грижи за болните от тиф деца – осъзнатият риск го обрича, тъй като се заразява и умира в разцвета на своя талантлив живот [17].

Жан-Овид Декроли приема в семейния си дом “нередовни” деца за лечение и ги отглежда заедно със собствените си три деца. А когато през 1901 г. се открива Институт за специално образование с Психологическа лаборатория, Декроли се настанява в нея и там живее в продължение на 31 години, т. е. през целия си останал живот. Той има мъжеството и саможертвата да превърне лабораторията в училище-лаборатория и всички тези умствено изостанали деца стават пансионери, като имат нормален живот в естествена среда. Декроли се раздава изцяло – професор в два университета, сътрудник на института по социология, основател, съосновател и активен сътрудник на Дом за сираци, Служба за професионално ориентиране, училище-ферма в Брабан, Фонд за надарени бедни деца, Медицинска инспекция за детска престъпност. Написва повече от 400 научни труда. И той умира преждевременно – на 61-годишна възраст, в една алея на градината на Института, до малките “ненормални” (с обич той така ги нарича), с които никога не се разделя [13, с. 260 – 261].

Адолф Фериер живее в пълна глухота, но чувства призванието да бъде обществена личност – въпреки “обидите на времето” и забравата, в която потъва творчеството му. И той публично анализира себе си и своя вътрешен свят – “интровертен по необходимост”, “екстравагантен по темперамент”; смешно горделив и възхитително щедър. И той има своя учител и кумир – Херман Лиц [15].

Карл Ясперс преживява тежка болест още като дете и по-късно се възстановява единствено на изключителната самодисциплина и всеотдайността на родителите му, които убедително показват, че “за тях той не е бреме, а радост”. Изживява и двете световни войни, като по време на хитлеристката диктатура животът и творчеството му са застрашени. Още през 1937 г. е пенсиониран, а в следващата 1938 г. му е забранено да публикува. Подлежащ на депортиране с жена си (еврейка) в концентрационен лагер, е спасен от американската армия. Емигрира в Швейцария. Въпреки всички превратности на съдбата сътворява забележителни философия и социална педагогика [23, с. 729 и с. 737].
И т. н. в хаоса на житейските пориви...


Глава първа


АНГЕЛ УЗУНОВ ОТ РАКИТОВО
Щастието е в работата...

Работех и бях щастлив.

Ангел Узунов


В Чепинската котловина на Родопите е чудното село Ракитово. Прекрасната гора от векове отглежда и възпитава необикновени българи – необикновени, защото тези хора не допускат кражбата: “кое де го оставиш, там и требува да го найдеш... И той, този закон, се спазва... Щото е закон...” [10, с. 184]. А не скъпят дори и залъка си за крадеца, посегнал на хляба им.

И както става само в приказките именно там през септември 1953 г. “началниците от София” откриват поправително училище за морално застрашени момчета, чиято основна “дейност” е кражбата.

И “приказката” щеше да завърши бързо и без “хепиенд” само с поуката да не другаруваш с лошите момчета, ако на житейската сцена не се явява Ангел Узунов – Лекарят на изкривени болни детски души.
1. Подвигът е в ежедневието

Ангел Павлов Узунов е роден в с. Ракитово на 1 ноември 1928 г. от бедно семейство. Баща му Павел Узунов е от с. Оборище, което напуска 17-годишен, за да ратайства в Батак и Ракитово. В Ракитово се наема за чирак-налбантин и с много труд, старание и лишения открива своя работилница-налбантница. Майката на Ангел Узунов са нарича Катерина и е от Батак, но семейството й се преселва в Ракитово. Тя е от рода на Петър Горанов – водач на априлските въстаници. Младото семейство на Павел и Катерина (16-годишна) смесва буйната кръв на видни български революционери и орисва Ангел с твърд характер, своенравен дух и житейска упоритост. Скромният живот на семейството и кристалната нравственост на съселяните шлифоват морала на бъдещия всеотдаен учител и забележителен социалреформатор на българската педагогика.

Родителите на Ангел Узунов имат трима сина: гордостта на тате е първородният Георги, галеникът на мама е последният - Иван, а средната рожба Ангел е “нещо между тях двамата”. Семейството живее мизерно в една полуразрушена стая, в нищета и с тежък труд. Децата също участват в непосилна за тях работа – 9-годишният Ангел се труди по 10 часа в дъскорезница наравно с възрастните срещу минимално възнаграждение – четвъртинка от тяхната заплатата.

Ангел Узунов завършва основно образование в родното село с отличен успех и с мечти да продължи да учи в гимназията в Лъджене. Но баща му е категоричен: “Няма пари за теб, момчето ми! Ти ще останеш тук, за да издържаме масрафа. Ще ти купя магарета, ще караш дърва и ще ги продаваме! Толкоз!” (по спомени на А. Узунов). Обаче майка му се оказва велик човек – тя не само го приласкава и утешава, а се обрича на нечовешки усилия, за да даде шанс и на тази си рожба да учи в гимназия. Катерина Узунова започва да работи по 16 часа дневно на две смени: едната като фабричен работник, а другата – като мелничар. Ангел става гимназист и започва да попива светлината на знанието, а през ваканциите работи ангария, за да може семейството да изплаща натрупаните задължения. След като от непрекъснатото напрежение по оцеляването на семейството бащата получава инсулт и повече не може да работи, а майката вече изнемогва от изтощение, Ангел Узунов е принуден да напусне гимназията през втората половина на учебната година на предпоследния клас. Но тогава среща втория велик човек в своя живот – учителката по френски език мадам Елена Кантарджиева, която започва деликатно да го покровителства и насърчава, а понякога му осигурява и финансова подкрепа. Дипломира се с отличен успех, но няма пари за абитуриентския бал и гледа през прозореца как се веселят съучениците му. В “Живот без междучасия” А. Узунов изповядва огромната мъка, която “цял живот се таи” в душата му: “Не можах да изживея щастието да бъда абитуриент и да присъствам на абитуриентски бал, щастието да бъда студент и да присъствам на абсолвентки бал. И за това в целия си живот се стараех да бъда полезен на другите и да им създавам щастие, което аз не изпитах.”

Завръща се в Ракитово и става работник в каменната кариера. Няколко месеца по-късно Ангел Узунов постъпва като нередовен учител в прогимназията на родния си град, но надменно отказва поканата от училищния директор Иван Баев да приеме учителството, тъй като учителската заплата е колкото двудневната му надница на каменар. Но след като обикаля по коридорите на училището, необяснимо защо влиза в шумната класна стая с ученици без учител:

“На една врата чух шум и надникнах – спомня си той. – Шумът веднага престана. Много чифтове детски очи се впериха в мен. Впечатли ме разнообразието от цветове на детските очи. Тези питащи очи ме очароваха и като че ли ми казваха: Тука ще останеш, друже и никъде няма да ходиш. Мястото ти е тук! И останах завинаги в тази професия, защото чистите детски очи ме плениха” [9].

Сгодява се още преди казармата за очарователната девойка Мария, която остава негова вярна съпруга до кончината му и предана опора в нелекия им съвместен живот с жестоки изпитания (едва осмата й бременност ги дарява с живо дете – дъщерята Татяна. Кръстена е с признателност на д-р Татяна Желязкова), служебни превратности (непредсказуемите изяви на светкавично развиващите се момчета, заплахите за административни наказания, угрозата от затвор, уволнението), раят на творческите съмнения и адът на терзанията на съвестта. Мария Узунова в продължение на 25 години работи като готвачка в ТВУ “Максим Горки” – всяка сутрин в тъмница изминава 2,5 км до училището, за да нахрани стоте момчета и да им дари майчинско разбиране и загриженост.

Тригодишна редовна военна служба прекъсва учителската дейност на Ангел Узунов, а след уволнението икономическите обстоятелства го принуждават да постъпи работник в една дъскорезница. През 1951 г. получава възможност отново да бъде учител в Ракитово – поканен е за волнонаемен преподавател в прогимназията и този път приема без колебание. Записва се в Учителския институт в гр. Дупница за задочен курс на обучение с два летни семестъра и завършва с отличен успех. Именно през време на своето целенасочено следване се запознава с трудовете на А. С. Макаренко, като особено е повлиян от “Педагогическа поема”. Затова, когато през 1953 г. в гр. Ракитово се открива трудово-възпитателно училище, Ангел Узунов пожелава да отиде на работа в него, въпреки недоволството на съселяните си и на техните деца – негови ученици. “Много исках да стана лекар – изповядва А. Узунов. Това беше не само детска мечта, но и мечтата ми изобщо. Но тя рухна. Лекар се ставаше само с много пари... И все пак мечтата ми наполовина се сбъдна с преместването в ТВУ”. А за възхода на своето педагогическо самоосъвременяване Ангел Узунов е искрено признателен най-вече на третия велик човек в своя живот – гигантът на духа Семьон Калабалин, от когото гребе с пълни шепи истините за възпитателното изкуство.

И Ангел Узунов остава при ничиите трудни момчета до неизбежното пенсиониране чак през 1991 г. – 38 напрегнати години на живот без междучасия и всеотдайна служба за лекуване на болни детски души. В два периода той е и директор на ТВУ “Максим Горки” – Ракитово (1.IX.1954 – 28.II.1962 и 15.IX.1964 – 31.VIII.1969), като успешно превъзпитава над 3000 момчета и авторитетно ръководи около 500 педагози и помощен персонал.

След два инсулта и тежко боледуване Ангел Узунов умира на 11 март 1999 г. Погребан е на следващия ден в ракитовските гробища.

Класикът на българската педагогика, Учителят на българските педагози си отива от този свят неразбран и неоценен, с огорчение и тревога за бъдещето на своето дело. Обаче неговите трудни момчета и признателните идейни приемници свято го почитат, а Дом-училището “Максим Горки” в гр. Ракитово вече се нарича Възпитателно училище-интернат “Ангел Узунов” – Заповед № РД 12-44 от 21.03.1999 г. на МОН [20, с. 11].
2. Възпитателната дейност на Ангел Узунов

Ангел Узунов организира своята възпитателна дейност върху три опорни точки:

1. ”Всяка професия е почтена, стига да е полезна за хората и да я обичаш”. Затова изповядва убеждението си, че “всеки педагог трябва да гледа с достойнство на учителската професия и да учи децата, които са му поверени” [9].

2. ”Винаги съм считал, че образованието си получих благодарение не само на педагозите, а и на най-обикновените и мъдри хора от Ракитово, на колегите, с които заедно учителствахме и най-вече на тези нетрадиционни три хиляди момчета, които завършиха ТВУ. Всички тези фактори изиграха огромна роля за израстването ми като педагог” [9].

3. ”Недоимъкът изостря стремежът на някои деца към учение. Срещата с нищетата поражда символи у оня, който е готов да прегърне познанието. Задоволеното дете, на което родителите са осигурили всичко, си мисли, че съдбата му е предопределена и че през целия му живот ще бъде такава, каквато е в момента” [10].

В образователната среда, в която Ангел Узунов осъществява възпитателно-образователна дейност, закономерно се включват трудните деца, учителите, възпитателите, помощно-административният персонал и учебно-материалната база.



2.1. Децата

За настанените деца в българските ТВУ се използват различни определения: морално застрашени, изоставени, захвърлени, хулигани, извършители на противообществени прояви, престъпници, паплач, разбойници, сган и пр. А. С. Макаренко употребява израза “малолетни правонарушители”, Ангел Узунов ги нарича “трудни деца, временно изпаднали в затруднение”, а самите момчета се категоризират като “ничии” и като “светкавично развиващи се”. Днес педагозите (и медиите) говорят и пишат без емоции – просто за деца в неравностойно социално положение, за деца с девиантно поведение и пр.

В системата на ТВУ са обхванати деца, юноши и девойки със сложна житейска съдба – сираци, полусираци, с разведени родители или с родители пияници, живели само с баба и дядо, свободно скитосващи из България (заради приключенията или за изхранването си). Както споделя Ангел Узунов много от тези деца са изоставени от собствените им родители: оставени в дом “Майка и дете”, направо подхвърлени на улицата или изгонени от семействата им, защото нямат средства за препитание. В интерната са настанени и деца, които по своя инициатива напускат домовете си, за да се отдадат на свободния живот – между тях има презадоволени деца на видни семейства, обидени осиновени деца и отчаяни деца на самотни майки. По народност децата в ТВУ също са разнородни – най-много са циганчетата, после са българчетата, турци са около 10 %, а има и евреи, унгарци, германци, руснаци и от други националности.

Провиненията на децата, които са настанени в ТВУ са различни: кражби на обществено и държавно имущество; скитничество и организиране на дребни банди с цел кражби; изнасилване от малолетни; блудство; системни бягства от училище; затрудняващи работата на учителите и учебно-възпитателния процес. В ТВУ има и деца с по-тежки престъпления – за убийство по непредпазливост, за участие в банди на възрастни, за системен побой над родителите, за редовни кражби на пари от дома и др. т. Ангел Узунов открива множество противоречия в характеристиките на момчета, които “служебно” попадат в повереното му ТВУ. “Но във всички характеристики личеше явният стремеж – пише Узунов – по всякакъв начин да се отърват от момчетата, защото те им пречеха… По-късно оцених колко неверни неща има във всяка характеристика, как в едни краските са наситени в черно по понятни причини, но после се оказва, че повечето от тях са измислени, макар и да е имало наистина маслинено-черни петна, които пишещите не са знаели или са искали да видят, или обратно – чернили го, чернили, превърнали го в негърче, а то чисто като изворна вода, само че всяка негова постъпка, напълно човешка, породена от ситуацията, винаги е тълкувана превратно и само в негова вреда” [9, с. 23].

Според Ангел Узунов възпитаниците на ТВУ умишлено се изпращат в интернати, които са възможно най-отдалечени от родните места или от местата, където са осъществили девиантното поведение. Целта на това действие е в три направления:

1. Малолетният човек да бъде изведен от обкръжението, което е стимулирало неговите противообществени прояви и да се изолира от субекти и обекти, които поддържат у него криминогенно влияние и взаимодействие.

2. Малкият човек да се постави в нова (“чиста”) възпитателна среда, която да съдейства за промяна на неговите навици, увлечения и нравствени черти на характера.

3. Детето да бъде защитено от безспорно негативното влияние на семейството и други близки хора, за да може да преоцени своите ценности, а контактите да се използват за поощряване и санкциониране [5]; [6]; [7].

Ангел Узунов описва възпитаниците на ТВУ като “най-разнообразен народ” – едри и ситни, муцунести и симпатични, окъсани и елегантни, охранени и мършави, умни и глупави, свирепи и кротки, бъбриви и мълчаливи, крадливи на дребно и едро, гуреливи или много чисти, боси, тромави, работливи или мързеливи: “един неизброим конгломерат от облекло, физиономии, характери, навици. Деца като всички други. Обаче, отбелязва А. Узунов, на лицата им е изписано сурово изражение, плод на суров живот. “Ако погледнеш лицата им, ще си помислиш, че са лица на възрастни хора, които животът е тласкал насам-натам и по някакви непонятни за тях причини са ги влекли към чужди за тяхното въображение измерения на личността. И така стигнали до наклона, те бързо се свличат надолу, като по детска пързалка и никак не са чувствали, че детското у тях е изчезнало, а човешкото се е заменило с друго нещо” [9]; [10].

Децата са довеждани в интерната принудително и пристигат водени от милиционери, инспектори на детски педагогически стаи или от родител, баба, дядо. В отделни случаи детето идва в училището самичко. Повечето пристигащи са добре облечени (някои – и издокарани), а идват и с изпокъсани дрехи – зависи от отношението им към чуждата собственост. По принцип всички са без финанси, но някои имат много пари, скрити на различни места по дрехите [8].

През училищния живот момчетата имат нужда от собствени пари, но твърде малко са родителите, които осигуряват някаква минимална издръжка на своето дете. Ангел Узунов разрешава от училищния бюджет да се отпускат джобни пари на сираците и полусираците, което “пресича” кражбите между учениците. След години, когато завършват училището и трябва да напуснат интерната, момчетата връщат служебните униформи и бельото в склада, а собствените им дрехи или вече са малки, или са скъсани. Затова повечето ученици са принудени да си тръгват за родните домове боси и дрипави, без пари и покъщнина – и ги очаква мизерия и недоимък, а ако родителите им не ги приемат вкъщи, буквално остават на улицата без подслон и прехрана. Затова директорът Узунов предлага на МНП безвъзмездно да разрешава на учениците от ТВУ да си тръгват с дрехите, които са получили от държавата, да вземат леглото, дюшека и постелките, както и да имат възможност сами да си изработват необходимите им за новия живот маси, столчета, шкафчета: този проблем още не е решен [6]; [7].

При един от випуските А. Узунов позволява на момчетата да се върнат в големия живот с училищното облекло, с леглото и постелките си. Разбира се, че се “намират доброжелатели”, които правят донос до финансовите органи и директорът почти е в затвора за проявената самоинициатива. По спомени на Узунов ревизорът се оказва справедлив и добър човек, който го наказва само глоба с думите: “Не си го откраднал, на нещастни деца си го дал. Начет няма да има, само глоба за нарушение. Следващият път няма кой да ти прости. Затова повече не го прави.”

Ангел Узунов създава Командирски съвет на дом-училището – специфичен орган на ученическото самоуправление. Постепенно нараства неговият състав, значително се увеличават задълженията му, като се изисква персонална отговорност от всеки член на съвета. Най-важен е отчетът на дежурния командир за изминалото денонощие, тъй като от неговото съдържание директорът Узунов определя своите и общите задачи за следващия ден, седмица, период.

“За периода 1953 – 1990 година, 1260 от преминалите през училището възпитаници са работници и служители с различни специалности: 320 са шофьори, 24 – спортисти, 18 – дейци на изкуството и културата, 85 животновъди, 30 дърводелци, 9 души са в армията и полицията, 9 са с висше образование, 120 със средно образование, 40 са търговски работници, 110 са били на работа в чужбина” [20, с. 14].


2.2. Учителите

Ангел Узунов споделя възгледите на А. С. Макаренко за структурата на учителския колектив, от която в значителна степен се определя творчеството и продуктивността на педагогическия труд. В този смисъл целесъобразността и ефективността на ТВУ зависи най-вече от професионализма на кадрите, от целостта на системата за възпитание и нейните цели, от единството на принципите и методите за педагогическо взаимодействие. И българският педагог изповядва разбирането за единоначалието като център на педагогическия процес в живота на интерната, затова еднолично поема отговорността за всяко действие и последиците от него в повереното му училище за морално застрашени деца. Съобразно държавните изисквания ТВУ “Максим Горки” се ръководи от директор и двама заместник-директори: по учебната работа и по трудовото обучение и производството.

Дългогодишният педагогически стаж на Ангел Узунов като ръководител и учител в ТВУ оформя разбирането му, че за работата с трудните деца в неравностойно социално положение са жизнено необходими специално обучени педагогически кадри. Той отхвърля схващането на някои просветни началници, че и традиционно добре подготвените учители могат успешно да се справят със специфичните проблеми на възпитателната и образователната работа в трудово-възпитателните училища. Според него особеностите на ТВУ изискват учителите и възпитателите за тях да бъдат предварително въвеждани (образовани) в техниките за промяна и насочване на личностното развитие на възпитаника-ученик, за коригиране на някои нравствени черти на неговия характер. ТВУ “Максим Горки” обединява усилията на учители-специалисти по предмети, възпитатели-технолози с предмет на дейност специална работа с отделни възпитаници и групи, психолог-диагностик, специалисти-ръководители на различни форми на извънкласна дейност. Професионалното израстване на кадрите преминава през стажант-учител или възпитател, учител или възпитател, старши учител или старши възпитател, главен учител или главен възпитател, заслужил учител или заслужил възпитател. Изискванията за пригодността на кадрите и тяхната квалификация се уреждат в специални правилници. През годините в интерната в град Ракитово все повече от постъпващите учители и възпитатели са с висше образование и специална подготовка за педагогическа работа в системата на трудово-възпитателните училища.

При откриването на училището-интернат в Ракитово през 1953 г. са настанени 104 ученика, за възпитанието и обучението на които са назначени общо 19 човека (вкл. и чистачка). За период от 30 години (до 1983 г.) кадровият потенциал на училището достига 77 педагози и административно-помощен персонал, като през отделни учебни години учителите дори са повече от учениците. Според Ангел Узунов причините са предимно административно-управленски: нови правилници на МНП, промени в съдебната система, непостоянна работа на комисиите за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните нарушители, няма деца за настаняване в ТВУ и пр. Особено фрапиращи са случаи от последния период, когато през цялата учебна година в един клас има само двама ученика, които по действащите правилници се разпределят на две групи за обучението по труд и творчество, т. е. един инструктор има една група от един ученик. Дългогодишният директор Узунов твърди, че раздутият щат на училището не съдейства за повишаване на качеството на обучението и възпитанието на трудните деца – напротив, опитът му на ръководител доказва обратното.

В педагогическия процес на ТВУ (вкл. и ракитовското) непосилна задача за учителския състав е прилагането на техниките и методите за ефективно възпитателно-образователно въздействие върху учениците, защото по своята същност възпитателната дейност с трудните деца е предимно диагностична, като преминава в корекционна, възпитателна или превъзпитателна. Проблемът е в “пасването” на характерите на двата субекта – детето и възпитателят. Малолетните и непълнолетните правонарушители изискват не само традиционни възпитателни средства, а най-вече индивидуална стратегия на педагогическото взаимодействие, която да е съобразена с вътрешните противоречия на тяхното духовно развитие. Обаче сред учителския състав на ТВУ не винаги попадат подходящи личности и добре подготвени възпитатели (някои се уреждат заради по-доброто заплащане при по-лека работа и малко отговорности), което сериозно затормозява процеса на обучение и възпитание. Според Ангел Узунов съществува закономерна връзка между личността на учителя и избраните методи: “Качествата и способностите на личността на възпитателя са психологическо съдържание на методите на обучение и възпитание и поради това възпитателният стил се налага от професионалното равнище на кадрите, които работят в ТВУ” [8].

Директорът Ангел Узунов системно проверява учителите и възпитателите от повереното му училище относно тяхната методическа подготовка и организацията на дейностите на децата. Някои от неговите управленски подходи са:

- осъществява проверките по свой личен план, като към всеки учител и възпитател постъпва индивидуално;

- според опита на учителя и възпитателя по различен начин съобщава за намерението си да направи проверка - предишния ден, в началото на деня на проверката, при започването на часа;

- понякога поканва всички преподаватели заедно с него да посетят свой колега в час или занимание и после събеседват откровено;

- изисква провереният възпитател на следващия ден заедно с него да посети часовете, за които е подготвял учениците, за да може лично да констатира резултатите от своите действия и последиците от тях;

- изисква при обсъждането на проверките да присъстват всички учители и възпитатели на училището;

- изисква за всяко обсъждане да се прави протокол, а резултатите съответно се включват в неговия директорски срочен и годишен отчетен доклад.

Ангел Узунов организира задълбочена следдипломна подготовка на учителите и възпитателите от повереното му училище. Централна тема на квалификационното обучение на кадрите са диагностично-възпитателните методи в педагогическата практика, подходите за общуване във възпитателния процес. Директорът Узунов особено набляга на “интегралното качество социална интелигентност, на умението да се изпълнява обществена роля”, тъй като според него възпитанието е специфичен вид изкуство, посредством което възпитателят личностно влияе върху процесите на социалното преобразяване на възпитаника. “Към тази функция на учителя и възпитателя – твърди Узунов – малолетните и непълнолетните правонарушители са особено чувствителни, тъй като тя засяга най-нежните и скрити нишки на човешките отношения” [7]; [8].

В юбилейния отчет за 50 годишнината на училището с признателност е отбелязано:

“Успехът на ВУИ “Ангел Узунов” се дължи не само на пълноценното използване и оптималното приспособяване на чуждите идеи към местните условия, но и на новаторството в създаването и прилагането на собствен опит. Най-важна в това отношение се оказва идеята за създаване на монолитен педагогически колектив, който е носещият елемент в системата за превъзпитание... В учителския колектив винаги е имало едно педагогическо ядро от дългогодишни, висококвалифицирани и опитни преподаватели и възпитатели, които носят щафетата на новаторството и педагогическия опит... Ангел Узунов, Александър Зарев, Цветанка Кошеджийска, Малин Кофов, Любомир Тодоров, Тодор Гаралов, Борис Беличинов, Георги Гаралов” и мн. др. [20, с. 13].
2.3. Базата

А. С. Макаренко определя “материалната сфера едва ли не за най-могъщия възпитателен фактор” [3, т. 1, с. 11]. Затова неговият последовател Ангел Узунов заедно с колегите си се стремят да превърнат интерната в истински дом за морално застрашените момчета, които трябва да се чувстват и стопани на училището. С тяхното активно участие постепенно спалните помещения се превръщат в задушевни и красиви кътчета за общуване и отдих, а столовата започва да прилича на чист и примамлив ресторант. Класните стаи стават уютни места – чисти и светли, с красив интериор и патриотична нагласа. Дворът с общи усилия е значително благоустроен, с места за игри и спорт. Постепенно през годините със собствени сили (деца и учители) са построени кино-клуб, работилница и машинни отделения. После започват ремонтите и разширенията на базата – ремонтират столовата и кухнята, преустройват сградата на предоставената им за ползване военно-почивна станция, построяват блок от столова, кухня, склад и работилница (при старото училище).

Животът в дом-училището става все по-красив и пълноценен. Всяка събота и неделя се организират общи екскурзии, а през ваканциите – и екскурзии из страната, изпълнени с много вълнуващи преживявания (и приключения). Директорът разрешава отпуски, раздава награди. Учениците получават хубаво облекло – бельо, ризи, вратовръзки, колани, вензели, пуловери, обувки, костюми, шинели, балтони и всички нужни лични принадлежности. Много смях предизвиква подареното им облекло за момичета, а голяма радост за всяко момче носят официалните дрехи, които приличат на парадните униформи на военните училища (дори излизат в отпуск с бели ръкавици). На вензелите и на петлиците на яката са изобразени съответно “ТВУ” и “МГ”, които момчетата на шега дешифрират пред смаяните момичета като “танкистко военно училище” и “морска гимназия”.

“Изключително благотворно отражение върху работата има откриването на музейна сбирка на училището през 1991-ва. Като на длан се вижда цялостната дейност, усилията и труда на всички, работили тук. Вижда се реализацията, израстването и отношението на бившите възпитаници в Ракитово, а също и установената връзка и ползвания опит на възпитаниците на А. С. Макаренко в Русия” [20, с. 10].

“През 2001 година ВУИ “Ангел Узунов” е обявено от МОН за средно ВУИ, вече единствено в страната за обучение на момчета. Същата година са разкрити един девети и един десети клас. По този начин се повишава възрастовият състав и се променя етническият състав на учениците в училището – в момента около 40-50 % от тях са от ромски и турски произход. Стабилизира се и педагогическият състав на училището” [20, с. 11].

3. Културното наследство на Ангел Узунов

3.1. Литературни произведения и артистични постижения

През 1951 г. Ангел Узунов публикува в Учителско дело първия си разказ “Докладът”. Следват: “Баба и внук”, “Да намериш пътека”, “Детски дом – топъл дом”, “Деца на улицата”, “Децата и природата”, “Изкуството възпитава”, “Маринчо”, “Между двама”, “Целуни ръка на стария човек”, “Живите връзки”, “Училище за здраве” и др. Той написва и доста фейлетони: “Кажи ми кой ти е наставник”, “Няколко практически съвета как да не бъдем изпитани”, “Оплакване”, “Оптимистична трагедия”, “Отчитане”, “Педагогически ескизи” и др.

Ангел Узунов отпечатва свои художествени материали и в съветската преса – “Бащи и деца”, “Величието на подвига”, “Лятна приказка”, “На гости при Макаренко”, “Портрет без рамка”, “Празници на дружбата”, “Срещи с бащата” и др. По-специален интерес сред читателите предизвикват разказите “Мальчик с женским именем” и “О, Шипка”. Неговият разказ “Всяка година на 9-ти май пред Большой театър” спечелва втора награда на международен конкурс на Агенцията по печата “Новости” – отличен е сред 5551 автора от цял свят, а произведението му е отпечатано на 31 езика.

Възхитително е, че заедно с напрегната педагогическа дейност Ангел Узунов половин век е и впечатляващо талантлив артист-самодеец в ракитовското читалище – автор на пиеси, постановчик и актьор, ръководител на самодейни колективи, участник в много републикански фестивали, на които е награждаван с лауреатски звания и медали. И през всичките тези творчески години е несменяем Председател на Общинския съвет за култура в гр. Ракитово - на обществени начала [16].

За да удовлетвори потребностите на ръководения от него самодеен театър на ракитовското читалище, Ангел Узунов написва две уникални пиеси – “Нишан” и “След нишана”. Пиесите изразяват фолклорните особености на живота в региона отпреди един век. Написани са на специфичен ракитовски диалект, което ги прави национална ценност. На Републиканския фестивал за художествена самодейност пиесата “Нишан” е отличена с 10 медала, от които 3 златни са за Ангел Узунов – като автор, художествен ръководител и актьор-самодеец.

Всичко от работата си в самодейността Ангел Узунов включва и в своята педагогическа дейност. Заедно с колеги от училището написва сатиричните спектакли “Хайде да се възпитаваме”, “Как се пише естрада”, “Ефекти с дефекти”, “Нашият сатиричен музей”, които са отличени на фестивалите на училищната художествена самодейност. Ученическите спектакли са представяни пред публика в София, Пловдив, Пазарджик и др. Най-значимото постижение на артистичното майсторство на учителите и учениците от дом-училището в Ракитово безспорно е спектакълът “Хайде да се възпитаваме” (съавтор е Милош Зяпков) – представян е на събор в Копривщица, в Пловдив, Плевен, Пазарджик, Велинград и др.



3.2. Научна продукция

Ангел Узунов се учи непрекъснато, а своя педагогически опит и новаторски идеи щедро обменя с колегите си както на различни форуми и конференции, така и на страниците на българския печат.

По това време българската педагогика “прохожда” в специфичните процеси на превъзпитание на трудните деца, затова МНП ежегодно организира научни срещи на работещите в ТВУ, на които Ангел Узунов активно участва, а често неговите доклади и изказвания определят приоритетите на обсъжданията и насоките за предстоящата дейност. Той се стреми пръв да осмисли училищните проблеми и да изгради научна основа за техните решения. Започва да сътрудничи с педагози от цялата страна, среща се с университетски учени и държавни ръководители, за да обсъждат съвместно възможностите за подобряване на възпитателната работа в ТВУ. Ангел Узунов става много известен в професионалните среди и Министерството на просветата често го командирова да създава нови трудово-възпитателни училища, да обучава учителите и възпитателите, да организира в тях живота на морално застрашените деца – той открива училищата в Ардино, Батак, Бойково, Китен, Рила и др. За тази особено деликатна и трудна работа Узунов винаги взема за помощник едно момче от ракитовското училище, което е действащ член на командирския съвет и след приключването на едномесечната командировка оставя своя помощник в новото училище, за да съхрани и продължи общото им дело.

Приносите на Ангел Узунов за развитието на социалната педагогика в България се съдържат и в неговите публикации. Например някои от тях: Вечерните занимания в училището-интернат (1963); Ролята на педагогическия колектив в ТВУ за възпитателната работа с учениците (1966); Как да работим за задържането на учениците в ТВУ (1968); Извънкласната работа в ТВУ (1972); Опитът на поколенията (1975); Съпоставка на организацията на работата в ТВУ у нас с трудовите колонии в СССР и другите социалистически страни (1982); Социални предпоставки за извършване на противообществени прояви от малолетните и непълнолетни правонарушители у нас (1984); Противообществените прояви на малолетните и непълнолетните правонарушители и работата ни с тях (1985) и др. Ангел Узунов публикува своите възгледи и опит в различни специализирани списания и ежедневници – Народна просвета, Начално образование, Български език, Съвременник, Обществено възпитание, Семейство и училище, География, Обучение по география, Учителско дело, Народна култура, Работническо дело, Народна младеж, 24 часа, Поглед, Септемврийско знаме и др.

Особено ползотворни са научните контакти на Ангел Узунов със съветските педагози. Той посещава 11 пъти СССР и отговорно участва в значими научни конференции и симпозиуми, професионални срещи и чествания на деятели в сферата на превъзпитанието на младежи и девойки с противообществени прояви. В съветския печат публикува научни и художествени материали: Человек и закон, Советское образование, Пионер, Работница, Рабочий, Правда, Московская правда, Учительская газета, Литературная газета, Вечерная Москва и др. Педагогически материали печата и в Полша, Румъния, Чехословакия и Югославия.

Важни и за българската педагогика са три от изявите му в съветската страна:

* Първото посещение на музея на А. С. Макаренко в Полтава и участието в проведената там научна конференция.

* Докладът “Макаренко и ние”, прочетен от Ангел Узунов на честването на 90 годишнината от рождението на Макаренко, който после е публикуван в “Учительская газета”. По време на честването българският педагог се запознава с живите възпитаници на Макаренко и подготвя специален материал за тях, който излиза в съветската преса.

* Ангел Узунов получава юбилейния медал на името на А. С. Макаренко по повод 100 годишнината на великия педагог – за особени заслуги в спасяването на трудните деца, за творческите контакти с живите макаренковски възпитаници и за пропагандиране идеите на Макаренко (засега той е единственият българин, удостоен с такава висока чест от Командирския съвет на живите макаренковски възпитаници). На този форум Ангел Узунов изнася доклад на тема: “А. С. Макаренко и неговите произведения – наш учител и пътеводител”, а името му и град Ракитово многократно се споменават от всички оратори. Ангел Узунов лично участва и в откриването на нов музей на Макаренко в Москва – отделен е специален кът за ТВУ “Максим Горки” – Ракитово, там е поставена и снимка на Ангел Узунов и копия на негови публикации и писма.

Особен социален отзвук предизвиква участието на Ангел Узунов в телевизионното предаване на К. Кеворкян “Всяка неделя” – за една вечер скромният ракитовски педагог става национален герой. България откликва на неговия хуманен повик за съпричастност към трудните детски съдби, а българите масово се влюбват в пламенната му всеотдайност към детето. Горещото общественото мнение предизвиква втора среща с Ангел Узунов, за да се продължи разговорът с него за ничиите деца и за смисъла на човешкия живот.

През периода 1993 – 1994 г. Университетското издателство “Св. Климент Охридски” на Софийския университет издава последователно двете части на книгата на Ангел Узунов “Живот без междучасия. Записки на един педагог” и “Самораслеци – деца наши”. Авторът споделя, че на 720-те страници са събрани и описани случки, разкази, очерци, фейлетони, отделни реплики и всичко останало от съдбите на трудните деца от ракитовското дом-училище “Максим Горки”. Именно жанровата самобитност (неопределеност) най-пълно изразява живота на един педагог, който никога не “излиза” в междучасие – великият хаос от пречупените детски мечти, от пламенните юношески страдания, от горестта на младата човешка мъка и абсурдните житейски превратности на 3000 ничии момчета (сираци, полусираци, деца на разведени родители, деца на родители-пияници и др.) фокусира в личността на Ангел Узунов. Фактологията прави книгата документална, родена от разноликия и пъстър живот на светкавично развиващите се момчета. Обаче авторът майсторски вплита художествени и композиционни похвати, с които позволява на читателя да съпреживява пълнокръвния, вихрен и неочакван живот на трудните деца.

На 17 август 1998 г. по Ефир 2 на националната телевизия е излъчен филмът на журналистката от Благоевград Марияна Янакиева “Ангел Узунов – живот без междучасия” с участието на самия Ангел Узунов (за съжаление това е последното му появяване пред широката общественост) и на Людмил Станоев – доктор по педагогика, професор на Софийския университет. Авторката отново остро поставя въпроса за оптимизирането на условията за живот и възпитание на ничиите деца в ТВУ. Посочени са както забележителните приноси на българския педагог, така и необходимостта от тяхното актуализиране и възможностите за реализирането им на фона на днешната социално-педагогическа криза.

На 1 ноември 1998 г. обществеността на град Ракитово тържествено чества юбилейните 70 години на Ангел Узунов. Присъстват негови ничии момчета, местни учители и трима преподаватели от ЮЗУ “Неофит Рилски”. Министерството на образованието се задоволява с една телеграма, съчинена набързо и неграмотно. Учителят на българските педагози посреща с достойнство и това унижение, което се оказва и последното му разочарование.
3.3. ”Живот без междучасия. Записки на един педагог”, “Педагогическа поема” и образователните реалности

Както се случва само в приказките, когато се решава ще го бъде ли ракитовското ТВУ, става чудо: Педагогическа поема променя съдбата на възпитаници и възпитатели, преобразява живота и бъдещето им.

Масовото бягство на всички момчета неочаквано за самите тях ги поставя в трудна ситуация на избор – или безпътицата на свободния живот, или плахата искрица на детските радости в едно осигурено и обнадеждаващо училищно ежедневие. И едновременно с това се явява странното тревожно чувство на привързаност към напуснатите учители: “Ама право да ви кажа – споделя след това дете, – след като ви видяхме, че сте тръгнали да ни гоните, нещо се счупи вътре, ей тук, в душата. Поне на мене. Мислех си – какво са виновни тези хора, та тичат по нас, макар и да знаят, че никого няма да хванат” [9, с. 114-115]. Именно в този момент на колебание и индивидуални съмнения идва първото озарение – Митето Ефремов като че ли без да иска, случайно споменава Педагогическа поема и звънва ефирната струна на детските надежди за спокойно и красиво детство, за радостен оптимизъм в полезно бъдеще.

Вторият съдбовен момент в преображението на ракитовското ТВУ е при речта на Ангел Узунов пред разкаялите се бегълци, реч – насочена всъщност повече към колегите му (да ти задържи на педагогическото поприще, да им внуши да останат): “Да помогнем всекиму, който е изпаднал временно в затруднение, да му посочим светлия друм на съзидателството и да го пуснем сам да върви по него” [9, с. 117]. Тогава, изгубил търпение от ученото многословие, идва Мигът: “И изведнъж пред себе си видях “Педагогическа поема” – спомня си А. Узунов – и от страниците ме гледаха героите й...” [9, с. 117]. И пламва детското любопитство, и се отприщва бентът на детските мечти, грейва топлещото “Ами ако и аз..”, трескаво се мята детското нетърпение. И деца, и педагози правят своя съдбовен избор за общ живот без междучасия [9, с. 118]. Така, може би случайно, “Педагогическа поема” дарява бъдеще на трудните деца и на техните възпитатели, разкрива им нови социални хоризонти, изпълва с ценности мечтите им.

Последвалото осъществяване на цялостния педагогически процес в ракитовското ТВУ и най-вече неговите окончателни резултати в социалната реализация на момчетата показват, че каквато е ролята на “Детство” и “Между хората” за развитието на Макаренковата колония и изобщо за неговия грандиозен социално-педагогически експеримент, същата роля изиграва самата “Педагогическа поема” в живота без междучасия на дом-училището “Максим Горки”. Убеден съм, че това творческо съвпадение не е художествен похват на Ангел Узунов – може би просто животът се повтаря в своето безкрайно и хаотично многообразие: възпитаниците на Макаренко повтарят житейския подвиг на Максим Горки, а техния нелек и осмислен път претворяват момчетата на Ангел Узунов, въпреки че условията и резултатите не са идентични.

Съпоставянето на “Живот без междучасия. Записки на един педагог” с “Педагогическа поема” е неизбежно, още повече, че има очевидни външни съвпадения, едни и същи художествени средства, дори повторение на някои изрази. Например и в “Живот без междучасия” децата се сбиват групово в спалнята, докато “върви” четенето на “Педагогическа поема”; и в Ракитово селяните не желаят училището и мразят момчетата, а после стават сътрудници и съучастници в съвместния живот – дори има същото сватосване, има крадене на храна, театрални представления, общ труд, търсене на изгубено детенце и пр.; по същия начин се решава да има комсомолско дружество в училището; поставят същия часови на портала, имат и униформи; също пият чай, ходят на походи и екскурзии, въвеждат военизация и т. н.; и тук лошите момчета израстват добри помощници на директора; и Ангел Узунов има проблеми с прояви на антисемитизъм, също грабва летвата, готов да бие и др. т. И в ракитовското дом-училище влюбеният момък споделя с директора възхищението си от това, което става с него: “Ама ... ама ... вие разбрахте ли, че животът е много хубав” [10, с. 39].

Струва ми се, че още е твърде рано за по-конкретни сравнения и категорични оценки в тази насока. Намирам, че по същество книгата на Ангел Узунов е съвсем различна от Макаренковата поема:

- подчинена е на нови цели и отразява различни обществени условия;

- написана е по различен начин и с нови изразни средства – звучи много по-документално и фактологически;

- Ангел Узунов е поел риска да бъде главен герой на своята книга, докато Антон Семьонович е избягнал тази отговорност и се е скрил зад литературния герой;

- Макаренко въздейства главно посредством колектива, а Узунов – пряко чрез своята личност;

- Ангел Узунов разчита повече на социалната среда и я отразява, включва я като активен свой сътрудник, макар и по-често с отрицателни въздействия и антихуманни предизвикателства (например множеството представени в книгата родители-несретници), докато Макаренко набляга на художествените средства и авторското внушение;

- Антон Макаренко работи в трудовата колония 16 години, след което заема началнически постове в системата на образованието. Той подчертава, че е “подвиг да прекараш една година от живота си сред тези деца, да работиш с тях, да бъдеш при тях по няколко денонощия, да посрещаш и да понасяш превратностите на съдбата, които като че ли са създадени само за работещите в този вид училища”. Ангел Узунов стоически и отговорно изживява 38 години сред трудните деца!;

- Ангел Узунов има щастието дълго да наблюдава трайните и достойни резултати от своя педагогически труд, да бъде изповедник и отдушник на своите вече поостарели трудни момчета, да се запознае с техните деца и внуци – също майсторски включено предимно във втората част на книгата – “Самораслеци – деца наши”. Макаренко умира от инфаркт на 50 години, когато помагал на стара жена да качи куфара си на влака;

- Макаренко има могъща творческа и политическа опора от Максим Горки и още приживе е боготворен като велик педагог и писател, а Узунов до смъртта си остава самотник в родното Ракитово;

- принос на Ангел Узунов е, че умно съхранява и художествено

изобразява националната самобитност на българската педагогическа действителност.

“Живот без междучасия. Записки на един педагог” е майсторска творба, която извиква у читателя почуда, удовлетворение, възхищение, създава истинско естетическо удоволствие. В някои свои художествени постижения Узунов е по-добър и от самия Макаренко – по изразни средства, завършеност на образа и на ситуацията, по кодирането на педагогическото послание – при Маринчо с теменужените очи, при Каменчо, при случая с капсите, при убийството на елена; по-добре рисува природата и прекрасно я възпява в нейното хуманизиращо въздействие върху детето. И т. н.

Тъй като Ангел Узунов се учи от опита на Антон Семьонович Макаренко, експериментира и адаптира неговите идеи в различни, по-благоприятни обществено-икономически условия, има за своя настолна книга Педагогическа поема, редно е в някои моменти като добър ученик да надмине учителя си. Според мен главното сред безспорните постижения на Ангел Узунов е неговият педагогически оптимизъм, който слага “фирмения знак” на хуманистичната му педагогика: в своя оптимизъм той надраства дори А. С. Макаренко: докато Антон Семьонович приема, че има и непоправими деца, пред които педагогическата наука е безсилна, Ангел Узунов декларира още на втората страница на своята книга безкрайното си доверие в почти безграничните социализиращи възможности на човешката природа: “И да покажа – пише българският педагог, – че във всеки човек се таи нещо човешко, че всеки човек се ражда, за да бъде щастлив и да полети като птица във висините и че престъпник е всеки, който им пречи” [9, с. 8]. И оптимизмът му никога не го подвежда – за всичките тези 38 години страдание за доброто и щастието на Детето. За да го признае и невъобразимият Гошко Сонин с възклицанието: “Ей, нямате грешка... Ей, лоша работа сте, от Вас нищо не може да се скрие” [9, с. 349 и с. 351].

“Живот без междучасия. Записки на един педагог” е изповед на един педагог, посветил на детето себе си и целия свой богат живот – не само творческо съществуване, а наистина всичко лично, без остатък. Създаването на тази забележителна книга е изисквало от Ангел Узунов голямо мъжество, може би дори по-голямо, отколкото му е било нужно в самата педагогическа практика. Защото трябва да се голям Мъж, трябва да се безумно честен и безукорно чист, за да разголиш душата си пред хиляди непознати хора.

Книгата на Ангел Узунов е пълна с мъдрост, с всеобхватна човечност и велик оптимизъм. Написана е удивително четивно – сякаш близък приятел, горял в ежедневната битка за спасяването на Човека, страдал при носенето на професионалния кръст, преминал и през трудни лични изпитания, събеседва с читателя, доверява му съкровени тайни на своя осмислен и щастлив живот. Без поучения. Без позьорство и хвалебствия. Открито – като истинския Подвиг. Семпло – като истинския Живот. И с много обич – една безкрайна любов към детето. И самообвинения, неудовлетвореност от блестящо постигнатите човешки преображения! Като голям Творец!

Авторът предлага на читателя свято откровение, жестока изповед, като е търсил и ефекта от споделената вина, облекчението от безкрайните си угризения и съмнения за прегрешения пред детето. Да! Ангел Узунов има не един педагогически грях и аз, книжният педагог, моралистът, въпреки преклонението си пред неговия подвиг, не мога да му простя, че е внушавал страх у децата, че си е позволил да бие някои от тях. Обаче не аз, а именно той е постигнал невероятни резултати в “правенето” на хора-личности, именно той твори Човеци и Граждани. “Казват – пише А. Узунов (без дори и намек да се оневинява и прехвърля на друг ада на безсънните си нощи), – че за правилността на едно действие или работа говорят резултатите от тях. Те са пред вас. Можете да ги прочетете още веднъж” [9].

Творческите резултати на Ангел Узунов в практическата дейност по възпитанието на трудното дете отново повдигат въпросите около същността и спецификата на българската педагогическа наука, нейната историческа, социална и теоретическа целесъобразност. Още през 60-те и 70-те години на ХХ в. Ангел Узунов от гр. Ракитово нарушава “табутата” на социалистическата педагогика, като организира извънкласните и извънучилищните средства в социално-възпитателна система, чиято цел е програмирането на конкретната личност – не абстрактния борец за светло социалистическо и комунистическо бъдеще, а именно обективно-историческата социална личност с осъзната индивидуалност и филантропични качества за оцеляване и успех дори в недружелюбна среда – природна и социална. За да постигне тази цел (и приземи педагогическите си намерения), Ангел Узунов активизира всички педагогически средства чрез самото дете, като на практика се отказва да го подготвя за далечната житейска реализация. Той се убеждава, че за детето бъдещето е нещо абстрактно и затова го оставя в “огъня” на неговите настоящи потребности. Педагогическият опит на Ангел Узунов и художествено-творческото му обобщение в “Живот без междучасия. Записки на един педагог” е доказателство, че българската педагогика и през (или – въпреки) социалистическото строителство автономно и творчески е създавала и европейски ценности, активизирала е нови реформаторски идеи. Затова е особено важно навреме да проумеем, че Ангел Узунов от Ракитово не е местен романтичен самотник, а европейски учен, живо и дръзко предизвикателство не само към социалистическата бездетна (и затова безсмислена) педагогика.

Написването на “Живот без междучасия” е трудно дело, а издаването му като самостоятелна книга в две части е не само авторски риск, а и обективна невъзможност в политическата ситуация на посттоталитарна България. Обаче книгата вече е факт – публикувана въпреки безсмисленото и зловещо отрицание на всичко съветско: руско, белоруско, украинско...; на всичко славянско, включително и на българското. Изпълзяха отрицатели дори на А. С. Макаренко, на Семьон Калабалин – най-великото произведение на Макаренко, на Галина Константиновна – Черниговката... “Тези, които можаха да надникнат в книгата, която четете – споделя Узунов, – започнаха спорове – за и против Макаренко. Такива спорове у нас бяха започнали три години преди това. Следях ги с интерес и ми правеше впечатление, че го отричаха все непознати за мене хора. Какво знаеха те за него – само онова, което са прочели за или против него, ако въобще са го прочели” [10, с. 241].

Ангел Узунов не крие (а и какво има за криене) своята приобщеност към педагогическата технология на А. С. Макаренко, познанствата си с неговите възпитаници. Той посочва, че много знае за него, “че прилагах в практиката си неговите методи” [10, с. 241]. И още едно признание: “Ще ви изненадам ли, ако кажа, че в работата ни през първата година, пък и няколко години след това, сред нас имаше и един невидим и незаменим възпитател, помощник и сътрудник, който се казваше Семьон Калабалин и който винаги беше сред нас и възпитаваше с писмата си, със съветите си, с удивителния си живот?” [10, с. 232 – 233].

Според Ангел Узунов отрицателите на А. С. Макаренко се стремят не толкова към отрицанието на неговата личност, колкото към отрицание на Русия. “Но те – пише авторът, – тези хора, които искат това, заслепени от патологичната си алергия към всичко руско, забравят, че Русия ни лиши от “турско присъствие”, както някои от тях сега наричат турското робство, че от нея идва не само сталинизмът, диктатурата, догматизмът, но и борбата против тях, носители на която са Солженицин, Аксьомов, Распутин, Любимов, Пастернак, Висоцки... Забравят, че Русия даде на света Пушкин, Лермонтов, Тютчев, Толстой... Много неща измъкнахме чрез нея от великата култура на човечеството, за да започнем сега нова борба срещу ония, които носеха факела на свободомислието и демократизма... Да причислим ли и Макаренко към тях? Що се отнася до спасяването на бездомните деца, той също носеше факел...” [10, с. 244].

Българското педагогическо мислене толкова е политизирано и непоследователно, че едва ли има специалист, който днес да е изненадан от неговия негативизъм към хуманното дело на забележителния човек и творец Антон Семьонович Макаренко. Социалистическата педагогика поизтърка от употреба името му, а дори сред учители и педагогически ръководители битуват профански представи за неговите методи за възпитание – както отбелязва и А. Узунов: “И като се каже сега “бой”, се разбира Макаренко, като се каже Макаренко, се разбира “бой” [10, с. 241-242]. В действителност както не познавахме истинския Маркс, така не познавахме (и не познаваме) истинския Макаренко – блъскахме чела пред една мъртва статуя на идеологическото безсмислие, без да виждаме светлите простори пред живата мощ на този велик педагог. Цензори-циници фалшифицираха отделни части от неговите оригинални творби, а колхозници-новатори превърнаха образцовата трудово-възпитателна колония “Максим Горки” в образцова свинеферма. Обаче тогава Макаренко беше само наш и не го давахме на ония “отвъд желязната завеса”. А днес Макаренко вече не е наш... Макар че той безспорно е най-големият авангардист в педагогическия свят на ХХ в., постигнал най-фантастичните човешки преображения в човешката история. Макар че и днес (всъщност непрекъснато от преди повече от 40-на години) изтъкнати професори педагози именно от водещите капиталистически страни – Япония, Германия и др. изследват предимно колективизма “в работата на Антон Семьонович, докато преди търсеха в него само индивидуалната му работа с отделната личност. Животът ги научи – посочва А. Узунов – да търсят всичко в неговия опит, защото го ценят, защото знаят, че той е полезен. И затова много са институтите, които го изучават, стотици са статиите, които се пишат за него... И написаното в тях впечатлява” [10, с. 244-245].

“Живот без междучасия. Записки на един педагог” безспорно е европейското постижение на българската педагогика от втората половина на ХХ в. – забележителен социално-педагогически експеримент, синтезирано отразен в блестяща художествена форма. С практическите си резултати, многобройни последователи и покоряващия стил на своята книга Ангел Узунов, въпреки злобата на деня, приобщава българската педагогическа наука към Европа, очертава национално творческо пространство в педагогическите реалности на Стария континент.





Каталог: wp-content -> uploads -> 2013
2013 -> Временно класиране „В”-1” рг мъже – Югоизточна България
2013 -> Конкурс за заемане на академичната длъжност „Доцент в професионално направление Растителна защита; научна специалност Растителна защита
2013 -> 1. Нужда от антитерористични мерки Тероризъм и световната икономика
2013 -> Днес университетът е мястото, в което паметта се предава
2013 -> Програма за развитие на туризма в община елхово за 2013 г
2013 -> 163 оу „ Ч. Храбър в топ 30 на столичните училища според резултатите от националното външно оценяване
2013 -> Гр. Казанлък Сугласувал: Утвърдил
2013 -> Подаване на справка-декларация по чл. 116 От закона за туризма за броя на реализираните нощувки в местата за настаняване
2013 -> Св. Климент Охридски” Исторически факултет


Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3   4


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница