Йордан колев ангел узунов

Глава втора

ПЕДАГОГИКАТА НА АНГЕЛ УЗУНОВ

Ангел Узунов

Първото – човекът като самоценност, човешкият живот като неповторимост: “най-ценното на света е човекът и тази житейска история всмукваме още с майчиното мляко” [9, с. 24].

Второто – майката като източник на живота: “жената, това е утрешната майка, която ще продължи живота, на чиито скути седим и от чието мляко бозаем” [9, с. 24].

Третото – възрастният човек като пазител на житейската мъдрост и общочовешкия опит: “най-голямо уважение и почит заслужава възрастният човек” [9, с. 24].

Общата духовно-ценностна опора на взаимовръзката помежду им са доверието и уважението: “няма грешки – казва Ангел Узунов, - които не можем да простим на човека, към когото изпитваме доверие и уважение” [10, с. 65].

Хуманистичният подход на Ангел Узунов при избора на педагогическите средства съответства на своеобразието на три равнища в развитието на човешкото светоусещане у детето: човекът в мен; човешкото в другия човек; човешкото в природата.

“Аз не съм роден за омраза – декларира Ангел Узунов. – Така съм създаден – само да обичам” [10, с. 245]. Обичта към детето, съчетана с всеотдайна доброта и търпимост – това е неговата човешка същност. “Сърцето му е толкова голямо – споделя бившият му възпитаник Лальо Тонов, - че събираше всичко за всички ни – обичаше ни по особен начин, доверяваше ни се, беше като истински баща за всички нас...” [10, с. 293].

Ангел Узунов е от малкото богоизбрани педагози, които имат изключителното щастие на споделената обич. За него най-голямата награда е човешката признателност – не пари или вещи, а признателност с думи, с отношение, с поглед дори [10, с. 288]. И той многократно я получава: “Ние, вашите ученици – пише в бележка до него, - никога няма да ви забравим. За нас вие сте човекът, който ни научи на човечност и честност и макар че бяхме често лоши и невъздържани, вие винаги ни обичахте...” [10, с. 320].

Освен с обич и доброта Ангел Узунов се откроява и със своята всеотдайност в труда. Без поза и изтъкване той скромно споменава за смисъла на живота си – педагогическата дейност: “Щастието е в работата... Работех и бях щастлив. Пък и млад бях... Издържах... “ [10, с. 197]. Той издържа 38 трудни години в ракитовското училище за изпаднали в беда деца – 20 години като негов директор и още 18 – като учител: години на борба в името на човечността, борба за щастието на онеправданите, на обидените от живота момчета. Постига много победи – трудни и радостни, но понася и много удари – жестоки и обидни. “И в този откъс от живота ми – пише Ангел Узунов – ще има много горчилка и живецът на радостта рядко ще ме спохожда, превратностите ще се редуват една след друга, за да не ме оставят никога спокоен и горчилката в живота ми никога да не изчезва...” [9, с. 31].

В края на “Самораслеци – деца наши” авторът пише: “Тръгвам си. Не се изпращам с никого. И никой не ме изпраща, защото не знаят, че това е последният ми ден. А нямам желание, пък и сили, да им го кажа.

Отивам си, защото вече се уморих...

Много се уморих...

Уморих се да обичам... Уморих се да отбивам удари...

Уморих се да надвивам. И да ме надвиват...

Пък и годините ме умориха... Много ме умориха...” [10, с. 334].

Ангел Узунов си тръгва уморен и тъжен, но изпълнен с обич и доброта, с благодарност към всички свои чудесни момчета: “- Благодаря ви, самораслеци мои – деца наши...” – така той завършва книгата си – без сбогуване, с многоточие.
1.1. Ангел Узунов и личността на педагога

Някъде в началото на “Живот без междучасия. Записки на един педагог” Ангел Узунов изповядва своята младежка мечта:

“Мечтата ми като гимназист беше да стана лекар. Не станах, макар много да исках да лекувам и да възвръщам радостта в очите на хората – нямаше пари за мене в семейния ни бюджет... Ето, пред мене се създаваше възможност да лекувам... И се надявах, че ще бъда добър лекар на изкривени болни детски души...” [9, с. 19].

Безспорните приноси на педагога Узунов са основание в историята на българската педагогика вече да присъства Лекарят на изкривени болни детски души Ангел Узунов!

Ангел Узунов е създаден от природата именно за работа с трудните деца. Надарен със забележителни личностни качества, сред които се открояват неотстъпчивият му характер и силната воля за борба в обществото, той проявява много такт, търпимост и колегиалност в педагогическата си дейност. Едър, силен и пълен мъж, добродушен и сладкодумен, весел и общителен, със силно развито чувство за дълг и признателност към другите, Узунов се преобразява в безкомпромисен ръководител, когато трябва да вземе решение или да предприеме конкретно действие. Той сам признава: “В характера ми насилието не е присъща черта. Но отговарях за училището и без здрава ръка то нямаше да се изправи на крака и да бъде такова, каквото на всички ни се искаше... Не, не исках да възпитавам роби, просто исках да разберат, не само крадците, но и ония около тях, че не всичко им е разрешено, че всяко престъпление ще получи възмездие” [10, с. 134].

Талантлив психолог и педагог, Ангел Узунов (подобно на А. С. Макаренко) умее да наблюдава детето, да открива същественото в характера му, да вижда всяка промяна в него и в крайна сметка – да осъществи възможно най-точното “попадение”. В книгата си е съумял да представи ярки и характерни портрети на свои саморасляци, на техни родители, на колегите си (впрочем за тях – само с добри чувства и хубави думи), на началници и др. Запомнящи са два негови оригинални психологически похвата – обича да гледа как спят децата (тогава най-добре си проличава – според него – кой какъв е [10, с. 252] и по очите (не се менят през годините на житейските превратности) почти магически познава всеки от близо три хилядите свои възпитаници.

Най-общо или по-грубо казано, житейската философия на Ангел Узунов се определя от разбирането му, че животът е всесилен в своите възможности да се разпорежда със съдбата на хората. Животът сам намества хората и нещата на преопределените им места, а педагогът само подтиква детето в пътя към целта на социалната реализация, помага на човешкото в него да навлезе в коловоза на живота, да се изяви и развие. От тази гледна точка той вече “изневерява” на социалистическата педагогика и заема позиция на мъдро изчакване – нека природата и средата изпълняват предопределените им функции по моделирането на детето, а възпитанието да се ограничава с хармонизирането на техните възможности, с облагородяването на човешката индивидуалност. Затова Ангел Узунов определя водещото си изискване към педагога така: да е човек, който обича детето и търпи саморазвитието му, като същевременно е човек на действието, да е доброжелателен и с чувство за хумор. Обаче за да опознае детето, педагогът според Узунов трябва първо да опознае себе си – своите чувства, душевна нагласа, лични намерения, да е наясно със своите социални цели и амбиции – само тогава ще може да е честен и безкрайно търпелив към възпитаника си.

Ангел Узунов твърди, че главното педагогическо “оръжие” на възпитателя е доверието към детето: лично той му подарява своето доверие на възрастен и знаещ човек, с което го поставя наравно със себе си. Целта на това предизвикателство е педагогът да спечели доверието на детето към себе си – то самò да се убеди, че възрастният му желае доброто, че е негов искрен съучастник в нелекия път на утвърждаването. Хуманистичната методика на Узунов е следната – детето първо “в аванс” получава обичта на своя възпитател: “в човешкото сърце има място за много обич, стига само човек да не се умори да обича или пък, не дай Боже, да забрави, че трябва да обича” [9, с. 239]. След това детето среща добротата и всеотдайността на възпитателя си: “Те трябваше – казва Ангел Узунов – най-напред да почувстват другарско отношение, а не предвзетост и поглед отвисоко, инстинктивно чувствах, че именно с добротата сега трябва да бързаме, защото тя много години им е липсвала, иначе, почнем ли с насилието, ще продължим онова, което вече е било тяхно ежедневие и току-виж се разбягали и иди после ги търси... А като избягат, кому после ще отдадем тая доброта, която всеки от нас има скътана в себе си, но много рядко дава от нея другиму?” [9, с. 37]. Добротата – великата сила на общуването, цветът на самия живот – а нищо не струва на раздаващия. Или може би е неговото изпитание, целия му живот? Методически после вече е възможно в детето да блесне плаха обич и доверие към възпитателя – така се затваря цикълът на общата обич и доверие. Това са фактическите основи, стълбовете на хуманизма на Ангел Узунов – доверие, обич, доброта, всеотдайност, търпимост, равнопоставеност, великодушие и саможертва. Обаче той не е привърженик на празните думи и кротките уговорки, а предпочита суровата и делова всеотдайност – дори с външния си вид и активно поведение олицетворява своя своеобразен хуманизъм – голям (за детето – грамаден), могъщ, застрашителен, агресивен и безцеремонен, а щедър на обич, доброта и доверие, на мъжко приятелство и човешка дружба. И спечелва всеобщото детско доверие: “Грееше ме – споделя той – детската обич и признателност” [9, с. 284].

Хуманистичният подход на Ангел Узунов крие и определени рискове, тъй като човешкият “материал” е разнообразен и непредсказуем. Изкушавам се да спомена три случая от неговата педагогическа практика, които илюстрират три възможни резултата. Първият е най-драматичен – в черната нощ Ангел Узунов случайно се обръща и вижда зад гърба си отворения нож на своя възпитаник, който се подготвя за удар. След като му отнема ножа, Узунов не го прибира в джоба си, а го подава на момчето и продължава да върви пред него. Наистина – велико доверие, което за щастие детето оправдава [10, с. 132]. Вторият случай е по-скоро комичен – по време на екскурзия, във влака, с който пътуват и момчетата на Узунов, “светкавично развиващите се” открадват парите на пътничка, но опитите да се открие крадецът измежду тях остават напразни – дори е направен пълен обиск на всички деца. А парите през цялото време са били в джоба на пижамата на директора Узунов, която пък е в куфарчето на възпитателя Гелин! Крадецът е един от изявените активисти на училището, “силен” ученик и доверен приятел на самия Узунов? Подведен в своето доверие? Или недопустима шега-урок? [10, с. 140]. Третият случай е свързан с ирония на педагогическото доверие – при гасенето на пожара на училищната сграда се намесва едно дете от интерната – Дончо. След срутването на горящите останки нараненият директор забелязва, че същото момче плаче и решава, че е от страх да не загуби него – директора си, и А. Узунов мислено отправя благодарност към детето за проявената обич, признателност и състрадание, а след години разбира, че Дончо всъщност е плачел за изгорялото си корабче... [9, с. 284].
1.2. Ангел Узунов и личността на детето

Ангел Узунов приема Детето като равен партньор във възпитателния процес – тяхната съвместна игра е обич за обич, доверие за доверие, което е особено важно за работата с трудните деца. “Винаги съм считал, отбелязва Узунов, че трудните момчета най-много обичат да се разговаря с тях като равен с равен, да вършиш с тях всичко като равен с равен, да се провеждат с тях неща, които са за по-големи, защото именно те повишаваха самочувствието им. Приятна им бе тайнствеността, особено нощната” [10, с. 92].

Ангел Узунов признава рождената чистота на детето, но често най-близката му среда я омърсява. Обаче детето има енергията и възможностите да преодолее пораженията и само да постигне щастието си – какъв забележителен оптимизъм, който обаче има своите корени в горчивия и страдалчески опит на 38-годишната педагогическа работа. “Момчетата – пише Узунов, - които дойдоха на този свят с чисти души и някои здравата се потрудиха да ги направят нещастни. Те сами съумяха да заместят нещастието с щастие...” [10, с. 331]. Самата природа на детството иска промяната, неуморно търси доброто, красивото и ако срещне разбиране и съучастие от възрастните – тържеството на чистотата и обичта ще е пълно. Ангел Узунов споделя: “Невероятно трудни дни, месеци и години, в които чувствахме, че в децата се връща нещо ново, неусещано досега, красиво и виждахме как те го възприемат постепенно с всички фибри на душата си, как оставяхме в нашите момченца частица от себе си, а и те предаваха нещо на нас, което ще ни бъде нужно за другите, които щяха да дойдат след тях...” [9, с. 9].

Вярващ в доброто начало на детето, Ангел Узунов определя трудните деца като “изпаднали във временно затруднение деца” [10, с. 303]. За тях той открива прекрасното сравнение “малки корабчета, заседнали в плитчината”: “Те ми говореха – пише Узунов – и си подмятаха един на друг реплики, а аз си мислех, че те, като малки корабчета са заседнали в плитчината на престъпленията или дори само на грешките, до тях са ги довели бурните вълни на живота около тях и сега са нужни нови, други, много по-бурни, но чисти вълни, които да ги изтласкат наново в дълбоките и чисти води на човешкото доверие...” [9, с. 34]. Такъв бурен и чист живот предлага домът-училище “Максим Горки” в Ракитово – радостно общуване, учене, игри, труд – т. е. всичко, което е характерно за нормалния живот на ученика – само майката и бащата никой не може да замени. “Не много по-късно, когато тия момчета се завъртяха около мен и аз около тях, започнах да надничам по-дълбоко във всичко, да търся и да виждам причините, заедно с другите до мене. И да ги премахваме поне при ония, които са около нас и при нас. Но това достатъчно ли е?” [9, с. 25].

Същественото, главното при възпитанието на трудните деца Ангел Узунов определя по следния начин: “Нашата задача е така да направим, че всеки от нашите момчета сам да види трагедията на онова, което става с него, постепенно да разбере, че се е разминал с нужните нравствени ценности, за да може сам да почувства правото си на радост и да ни е благодарен за помощта, с която сме го довели до тая радост” [9, с. 52]. Основно възпитателно средство са добротата, другарското отношение, интересният живот, социалната защита. Ангел Узунов предлага на детето динамични цели и радостни мечти – нали именно те са най-типични за човешкото съществуване. И децата не бягат от училището, защото то става техен дом, “защото наистина им беше интересно при нас и не искаха разнообразието, в което живееха, да бъде заменено с несигурността, скитничеството, опасностите и лишенията, които винаги са ги съпътствали преди идването им при нас” [10, с. 93]. Освен това Ангел Узунов дарява малките деца с топлината на бащинските милувки – потресаващо е неговото откровение:

“Около мене се въртяха по-малките, стараеха се да бъдат по-близко до мене, да ме хванат за ръка, да нагласят главиците си така, че да ги погаля. И аз се стараех да го правя. Само който е имал работа с изоставени деца, каквито фактически бяха нашите, деца, не изпитали бащина и майчина милувка, само той знае как настойчиво те търсят близост с човек, когото са почувствали близък, как се разнежват те, когато ръката им е в твоята ръка или когато грубата ти мъжка длан е покрила малката му главица... Вечер, в спалните, малките винаги се надпреварваха кой по-бързо да заеме място до мене, да се опре о мене, да ме хване свойски под ръка...” [9, с. 133].

Детето не само е добро (“и всеки ден се убеждавахме колко много доброта има в душите и сърцата на тия момчета”) [10, с. 137], то е и признателно за доверието, предано и благородно. Цял живот Ангел Узунов се удивлява на детската вярност и благодарност [10, с. 145], на детската принципност (отказването от цигарите и решението на учениците да не пушат пред директора си важи и за след 15-20 години, важи завинаги) [10, с. 300]; на детското благородство – например на единствената родителска среща децата упрекват недостойните си родители, корят ги, срамуват се (страшно, нали), но не се отказват от тях [9, с. 159]; или при несправедливото уволнение на директора Узунов – само те, учениците, вдигат стачка в негова защита, убедени в правотата и принципността му – стачниците са разпратени по други сродни училища и плащат висока цена за своята вярност и благородство [10, с. 109 – 114]. Или, когато от министерството спират отпуските за през зимната ваканция и заплашват с уволнение учителите, чиито ученици избягат от училището, децата сами решават да не бягат за празниците, а да поканят свои близки и заедно с възпитателите си да посрещнат Новата година – “... но аз знаех – споделя в книгата си Узунов, – че има и друга причина – не искаха да ни наказват заради тях, защото в сърчицата им все пак е пламнала искрица обич и уважение към нас и нашите усилия да им помогнем” [9, с. 156].

Правата на детето по целия свят са гарантирани от специална Харта, с която съобразяват своята политика парламентите и правителствата на всички цивилизовани държави. Още навремето, в условията на крайна идеологизация, директорът Узунов с цената на служебен риск защитава правото на Янко да вярва в Бог, да се моли тайно и да се подготвя за свещеник – и Янко наистина се реализира като добър свещеник. “И дълги години случаят с Янко, който станал свещеник, ми се натякваше като един от най-големите ми педагогически грехове” [9, с. 95]. И в още много случаи Ангел Узунов безрезервно застава зад правата на детето, защита всеотдайно правата на своите ничии момчета.

С болка и огорчение Ангел Узунов разкрива иронията на българската демокрация, отразена в самочувствието на едно безпризорно циганче от Централна гара – София, което казва: “И така върви животът... Важното е, че си свободен да правиш каквото си искаш... Демокрация...” [10, с. 314]. Според Ангел Узунов именно в името на общоприетата Харта политическите мъже на България още държат детето (нали е признато за свободен и недосегаем индивид?) извън законите на страната и го обричат на престъпност – и като жертва, и като извършител. Защото няма в България закон за защита на децата, в който да са регламентирани и процедурите по настаняването в домовете за възпитание и превъзпитание на извършилите престъпление малолетни и непълнолетни, въпреки че в страната е създадена отлична база за тази цел [10, с. 317]. Затова Ангел Узунов гневно заявява в книгата си: “- детските права у нас системно се нарушават. Именно сега, когато мислим, че сме станали полудемократична страна. И ги нарушават ония, които трябва да ги пазят – парламентът и работещите в него. Не смея да ги нарека народни представители, защото децата също са част от народа, а правата им никой не защитава. Всяка година двойно се увеличават престъпленията на малолетни и непълнолетни, но на фона на общата престъпност считат, че онова, което вършат децата, е хрема в сравнение с извършеното от възрастни... Но тази хрема е злокачествена, ракова. Утре тези деца ще станат възрастни и нищо друго не ги очаква, освен престъпления. А не вършим ли ние най-тежкото престъпление не само към децата, но и към страната, към самите нас си, като обричаме децата, които са нашето бъдеще?” [10, с. 315].

В смисъла на обобщение може да се използват думите на момчето, ничие, изпаднало във временно затруднение, светкавично развиващо се – то търси неизвестната си майка, за да “й пререже гръкляна”:

“- Има ли дружество за защита на животните?

- Има, разбира се...

- А дружество за защита на децата?

Наистина не знаех – признава си на страниците на своята книга

директорът Узунов – да има у нас такова дружество.

- Като че ли няма...

- Ясно... Скапана държава... – обобщава момчето [9, с. 360].

В началото на юни 1995 г. пресата съобщава за решение да се разрушат интернатите на ТВУ, а вместо тях да се изградят нови луксозни общежития, в които в последствие ще се настаняват малолетните и непълнолетните правонарушители?...

Ангел Узунов определя възпитанието като общо дело, обща съдба на детето и педагога. Обаче за да се осигури правилното възпитание на утрешната смяна, не са достатъчни само техните съвместни усилия, а общ подход на цялото общество, обща борба от всички граждани, дори всенароден поход [9, с. 117 и с. 25].

В разбиранията си за автономната свобода на детството и своеобразието на възпитателното въздействие/взаимодействие Ангел Узунов се представя като нетрадиционен мислител и с национална самобитност. Особено ценно е следното му разсъждение: “Знаех вече – детето е като пружина – колкото повече натискаш отгоре надолу, толкова повече тя натиска отдолу нагоре и се съпротивлява... И вземеш ли да натискаш пружината, трябва да го правиш здраво и внимателно, че изпуснеш ли я, всичката енергия, която си вложил, върху теб най-често може да се стовари” [9, с. 37 и с. 79].

Интересната постановка на Ангел Узунов съдържа оригинални приноси към класическите теории за възпитание:

1. Ангел Узунов пръв разглежда възпитанието като процес на

взаимно предаване на енергия, като обмяна на енергия, докато неговите предшественици оставят енергията на Бога или на природата.

2. Ангел Узунов пръв вижда възпитателя като живо торпедо (камикадзе) – избирайки професията си, педагогът приема и риска на собственото си унищожение – личностно и дори физическо: толкова велика и всепоглъщаща е работата по възпитанието на детето и особено на трудното дете – Макаренко, Корчак, Добри Войников ...

Според Ангел Узунов възпитанието е дълъг, предълъг процес, резултатите от който се виждат след години, а се оценяват цял живот. Затова възпитанието по-скоро е перманентен процес на взаимно контролиране между човешкия индивид и обществото, проверка на взаимните гаранции и възможности за сътрудничество в постигането на общите цели. В този смисъл и тясното възпитателно взаимодействие между педагога и детето е непрекъснат процес на съвместни корекции в тяхното житейско самообучение. Възпитанието се проявява като потребност и на детето, и на неговия възпитател – така възпитанието се превръща в тяхна обща съдба. Ангел Узунов споделя: “А то беше потребност да бъда именно при нуждаещите се деца, да ги уча и да се уча от тях, да ги водя по неизброимите житейски пътеки, сред които ще им соча най-верните... Тогава още само несъзнателно усещах, а сега вече знам, че учител, който не се учи от своите ученици, не се обогатява от съприкосновението с тях, не вижда разнообразието в съдбите им и не ги отчита при възпитателната си работа, не е истински учител...” [9, с. 38].

В схващанията си за същността на възпитанието Ангел Узунов прави две големи открития:

В такъв дух са най-важните му изисквания към педагога:

а) ”В живота си трябва да чуеш и горчив укор, и добри думи... Старай се само и едното, и другото да бъдат за тебе подтик да вървиш напред...” [9, с.69];

б) ”... искаш ли да бъдеш истински възпитател, не забравяй, че когато трудните деца ти създават много грижи, добрите чакат внимание и ти си длъжен и за едните, и за другите да намираш и отделяш време, строгост, доверие, уважение, любов... За да ги възпитаваш правилно... За да получиш от тях в замяна същото, което си им дал... Иначе ще намериш нещо, но повече ще загубиш...” [10, с. 268].

Според Ангел Узунов развиващо е само възпитанието, което създава красота, движение и радост в живота на детето; само възпитанието, което кара детето да мечтае. Дори повторението на Макаренковите похвати не винаги постига възпитателен ефект – това Узунов установява чрез опита си в нарочни експерименти: подобно на Макаренко и той прилага особено наказание на най-големия псувач сред учениците – да отиде на Бърдото и високо с пълен глас да псува три часа (като Приходко). Обаче детето реагира така: Ей, ама аз викна ли там, цялото село ще ме чуе. Защо да ходим чак там – и тука може. Само заключете да не влезе някоя другарка... И двамата ще се изложим...” [9, с. 382]. Пълно поражение претърпява и опитът да повтори Макаренко при своя възпитаник Тони, който също влязъл в столовата през прозореца. Обаче Тони “започна спокойно сутрин, обед и вечер да прескача перваза на прозореца, а в това време всички с интерес го наблюдаваха... След години – продължава Узунов – и трети подобен случай имаше. И тогава имаше заповед, но момчето не започна да прави като първия, обиден, направо избяга. И повече никога не се върна и никой не го доведе. Просто се изгубихме...” [9, с. 383]. Изводът на Ангел Узунов – повторението, което винаги е при различни условия, довежда до различни резултати [9, с. 382]. В други моменти магията на Макаренко действа и при възпитаниците на Узунов – в случая с писмото, изпратено до Павлов например [9, с. 383 – 384].

Съобразно с виждането си за трите нравствени огнища на системата от педагогически средства Ангел Узунов определя човека, човешкото начало за цел и средство при възпитанието на детето, като по този начин предопределя хуманистичната същност на своята педагогическа практика.

С така йерархизирания хуманистичен подход Ангел Узунов допълва постановките на европейската реформаторска педагогика – той обявява за “слънце” на педагогическата система не детето, както е при Дюи, а човекът в детето, с което постига по-цялостна представа за хуманистичната същност на неговото развитие и възпитание. Именно човешкото в детето е източникът на енергията за саморазвитието му, а в педагогически план – може би е двигателят на цялостния процес на възпитание, образование и обучение.

Подобно на Песталоци и Ангел Узунов превръща детето в главен метод на собственото му възпитание и обучение. Обаче А. Узунов не се задоволява с наличните възможности на малкия човек, а вижда детето като възпитател на своя възпитател, на възрастния човек (впрочем така мисли и Мария Монтесори), защото То е новото явление в общия процес на взаимно проникване – по-чистото, по-нравственото, по-силното, по-далновидното. В педагогическата практика на Ангел Узунов детето не само е водещ компонент на възпитанието, а става така, че именно то се спуска от висотата на своето природно съвършенство, за да застане наравно с възпитателя и да го издърпа при себе си, да го направи по-добър, по-отговорен. Много са примерите за такова необичайно “явяване” на детето в живия живот на педагога Ангел Узунов:

* Кой предлага да залесят Бърдото? Не директорът, не учителите, не възпитателите, а трудното дете Недялко, който на едно заседание казва: “Тръгнали сме да метем улиците на селото. Ние ги изметем, те пак ги набоклучат... Дайте да се заемем с нещо сериозно, нещо, което ще остане и след като си заминем... Например що не се заемем с Бърдото – тази пролет да подготвим почвата, следващата пролет да го залесим... И последва решение – да залесим Бърдото...” [10, с. 10]. А Недялко се оказва по-далновиден и от своите възпитатели, тъй като на Бърдото израства чудесна гора.

* Или кой измисля прекрасното название “дом-училище”? Не възрастните, а сирачето Димитър Ефремов – възпитаник в ТВУ: “Живеем ли тук? Живеем... Спим ли тук? Спим... Дом ли е за нас нашето училище? Дом е ... Учим ли в него? Учим... Тогава? Какво има да се чудим – да го наречем “дом-училище” и толкоз” [9, с. 129].

* И още: “На едно събрание, месец преди Нова година, някой предложи да поздравим ръководители на партии и държави, като им изпратим по едно писмо” [10, с. 57], т. е. някое дете – пак възпитаник...

Ангел Узунов предлага на човешкото начало в Детето хармонизиращото влияние на своята личност, на човешкото у себе си. Детето не бива да вижда у възпитателя си антитеза на своето зреещо “Аз”, не бива да очаква сблъсък между двамата, а преди всичко да срещне обич, уважение, доверие. “Къде отиде преклонението към учителя – пита се Узунов, – когото като дете винаги обожествявах, когато с все сила и огромно старание декламирах “Аз съм българче” и той след това ме погалваше, ми се искаше да целуна тая ръка, а не смеех, считах се недостоен да се докосна до нея?” [9, с. 24].

И в “двубоя” на взаимно уважение и доверие пак побеждава Детето – неговите грешки са значително по-малобройни и невинни в сравнение с педагогическите страхове на Ангел Узунов, който по-често се оказва под равнището на човешкото у детето. Например в случаите с Любен [9, с. 312 – 322], Савчо [9, с. 163 – 166] , Маринчо “с две сини теменужки вместо очи” [9, с. 232 – 239] и др.

Добрият усмихнат Любен не прощава на своя директор не шамара, а недоверието му. На молбата на А. Узунов момчето да му прости, Любен отговаря: “На мене... на мене не ми е мъчно, че... че ме ударихте... Болно ми е, че трета година вече съм при Вас, а Вие не можахте да разберете какъв човек съм... Показахте, че ме обичате, че ме цените, и само един случай изтри всичко... Ето затова ми е мъчно... Извинете ме. Не трябваше да плача...” [9, с. 321].

Савчо, на когото не му се “гледат чифутски мутри” и малтретира еврейчето Мико, получава злобен, “почти нечовешки” пердах от директора си. Ангел Узунов сам написва оплакване от името на детето до министъра, запечатва документа в плик и го предава на Савчо, който да го пусне в пощенската кутия. Обаче в крайна сметка детето преценява и своята вина, а “писмото се намерило в коша за боклук” [9, с. 166].

Маринчо избягва от своя дом-училище, защото неговият директор вече не му отделя вниманието и обичта, от които се нуждае: “Преди си играехте с мене, закачахте ме. И с други очи ме гледахте. А... от една седмица не сте такъв...”. Обаче детето се връща самò, за да попита лично директора защо го мрази – “Може пък да съм сбъркал, а?” – и заковава теменужките в лицето му [9, с. 237].

Разбира се, че Ангел Узунов страшно съжалява за допусканите грешки и дълбоко преживява заради децата. Но е факт, че неговият личностен и професионален катарзис идва именно от детето, провокиран е от самото потърпевшо дете. “Горкото дете! – пише Узунов за Маринчо. – Видяло е в мен това, което дори не предполагах, че мога да извърша. А аз наистина съм бил друг. След оня ден, когато прочетох документите му... И досега не мога да разбера как така се смали сърцето ми, как изчезна от него обичта към едно дете, което може би в най-голяма степен я заслужаваше...” [9, с.237 и с. 239].

В книгата си Ангел Узунов често споменава съмнението, че не е роден за работа с трудните деца, че не е подготвен да ръководи такова училище. Понякога споделя, че ако трябва да започне всичко отначало, никога не би приел – “ако знаех какво ми предстои, как ще си играят с мене животът и хората, които винаги са били над мене или против мене, никога не бих прекрачил този праг” [9, с. 31]. Основният му “недостатък” е, че не е член на БКП, което не е свързано само със служебни неудобства и лични унижения, а понякога застрашава кариерата и свободата му. Другият негов “недостатък” е непокорството му, готовността с “главата напред” да атакува и невъзможни прегради в името на детското щастие, в името на красотата, доброто и истината. И в крайна сметка, въпреки риска, а и често случайно, той винаги постига целта си, винаги успява да преодолее и себе си, и другите, и обстоятелствата, за да съзре радостната усмивка и сияещите очи на признателното детско личице. Затова и не съжалява, че е прекрачил прага на ракитовското училище за трудни деца, “защото се осмисли животът ми – изповядва А. Узунов, – защото много детски съдби бяха в ръцете ми и ги насочвах натам, накъдето трябва, защото много деца останаха в мен и аз останах в тях” [9, с. 31]. За мен, като читател и зрител, педагогът Ангел Узунов в цялата му душевна същност се съдържа в следната сцена: “Аз често оставах вечер в някоя спалня – побеседвам с момчетата, ей тъй, от душа, за всичко, което ги интересува, при незапалена лампа на мъждукаща светлина на бумтяща печка. Съзнателно търсех и се опитвах да създам поне на момента на моето присъствие някакъв уют и романтика, за да ги заменя с липсващото домашно огнище... Веднъж до мене бе седнал той, Пенчо. Случайно в тъмното ръката ми попадна на неговата и я задържах, после я стиснах и той ми отвърна със същото. Държах ръката му, а той полека-лека се наклони и опря глава на гърдите ми. Търсеше в мене топлината, която баща му не му беше дал” [10, с. 191 – 192].

Детето чрез човешката си същност променя към по-добро околния свят – хората, природата. То прави по-добра дори и майката, която го е захвърлила още като новородено без дори да го погледне и го е лишила от най-скъпото и най-святото “Мамо”. “Някоя, която е имала камък наместо сърце, ме е родила и след това подхвърлила, намерили се добри хора и ме предали в дом “Майка и дете” и понеже съм бил без име, записали ме Найден... Знаете ли колко Найденовци има на тая земя? Па дори и в България само... За да помним до последния си ден, че сме подхвърлени, намерени деца. Аз никога не съм произнасял думата “мамо”...” [9, с. 357].

Изоставеното дете Митето, което се заканва да оплюе майка си, ако някога я срещне, заплаква и я прегръща, когато след години я вижда на вратата на своя дом – Детето дава още един велик урок на възрастните. “Сега е при мене – пише Митето в писмо до Ангел Узунов. – Живеем заедно. Никога с нищо не я укорих, в селото също се стараят нищо да не й казват, но добре, че намерих работа в града, продадохме къщата на дядо и се преселихме... Тук никой не я познава, никой нищо няма да й каже... Правилно ли съм постъпил? Аз мисля, че да. Нали ми е майка... Пишете ми” [10, с. 264].

Село Ракитово не желае да приеме ничиите деца, за да не наруши патриархалното си спокойствие. Но Детето побеждава. То умее да преминава всякакви граници и бързо приобщава кротките селяни към своите устремни цели [10, с. 54 – 55]. Ангел Узунов отбелязва: “Полека-лека се сродявахме със селото. Взаимното недоверие се топеше, думите “бандити” и “хулигани” се чуваха все по-рядко от устùте на селяните и ги замениха “макаренковците” и “момчетата от пансиона”, а момчетата ни пък не наричаха селото ни вече “Диарбекир”, а нашето село...” [10, с. 7]. Малкият Петърчо пред очите на мъжете от селото спасява бай Крум от удавяне, който в благодарност го приема за свой син [10, с. 69 – 71]. Макаренковецът Димо се жени за ракитовската девойка Верка и всички сядат заедно на сватбарската трапеза [10, с. 361 – 363]. И т.н. Селото също дава на децата от дом-училището своите уроци по мъдрост и доброта – те са твърде много, а мен ме впечатлиха три от тях: Първият урок, с който селяните подсказват, че няма да се предадат на натрапниците “без бой” и че и те също имат опит е, когато, за да спасят луканките си, натъпкват черва с конски и магарешки фъшкии и майсторски ги пробутват на крадливите лакомници [9, с. 163]. Вторият урок е, когато осъзналите вината си селяни искат прошка от пострадалите ничии момчета – тогава децата от пансиона откриват, че и селяните са “свестни хора” [9, с. 189 – 191]. Третият урок е по човещина – бай Иван Грънчаря не хока и не бие детето, което системно пробива неговите глинени съдове, а го приобщава към тайнството на своето майсторство, като му предлага само да направи едно мъничко гърненце. “И Симеон за пръв път седнал пред грънчарското колело, потил се, клепал се, дойде си изцапан, засрамен, мълчалив. Стана един от най-добрите строители в своя град... но от този момент между него и бай Иван се породи едно дълготрайно и истинско приятелство” [9, с. 192 – 195]. Или скромният горски работник, който не кори детето, че му е изяло храната, а се преструва, че нищо не липсва от торбичката и го кани заедно да похапнат. После моли детето да му помогне “да наредим дръвцата и да слезем заедно...”, за да каже накрая” “Ти за напреш, за онова, дето го казах, прощавай! Затова и те накарах да ми помогнеш, да забравиш, иначе цялата неделя ще ми е крива...” [10, с. 183 – 184].
2.3. Детето и природата

Детето носи едно чисто нравствено чувство и към природата – то наистина е много по-близо до нея от възрастния човек, обича я по своему, усеща я, разбира я. Символ на тази естествена любов към природата в “Живот без междучасия. Записки на един педагог” е върбата до реката – знакът на детството на трудните деца от ракитовския интернат. Бившият възпитаник Кирчо дори сънува тази плачеща върба сред горещите пясъци на Либия, сънува дръвчето, което той е посадил, защото то е извор на новия му живот, корен на началото от “ония щастливи дни, които прекарах зад оградата на училището. Сега виждам, – пише до Узунов този Кирчо, – разбирам и напълно съзнавам, че това бяха най-щастливите дни в живота ми. И ще си останат такива, защото детството никога не се връща...” [10, с. 189 – 190].

Гората, животните и разбира се кучетата на невероятния Гошко Сонин с магическата му любов към тях [9, с. 348 – 349]; [10, с. 99 – 100] – това са съучастниците в опитите на Детето да съхрани рождената си чистота, да опази и разпали човешкото не само у себе си, а и у възрастните. Начинаещият поет (градско чедо) избягва от дом-училището в почивните дни, за да се срещне със своята нова любима – Гората, Боровата гора и там съчинява първите си стихове [10, с. 180 – 185]. Петърчо обиква сърничката Живка и по човешки общува с нея, нежно се грижи за удобствата й, споделя с нея своите мисли и момчешки тайни, милее за нея като за човешко същество [9, с. 254]. А страшният в невинността си въпрос на детето към убиеца на елена: “Чичка, какво ти направи, та го уби?...” [10, с. 186 – 187]. Въпрос-укор към всички хора, които от деца на природата се изродиха в нейни господари и душмани...

Самият Ангел Узунов обожава гората – тя е частица от него, елемент на светогледа му, тя е в генезиса на неговото мислене. Затова и в живота му, и в книгата Гората е не само негов съучастник, а, бих казал, по-скоро съавтор в правенето на човеци. И той с голямо майсторство разказва за омайващата сила на прекрасната ракитовска гора, споделя поетично и с възторг обичта си към нея, разкрива хуманизиращата й роля в живота на детето, в своя живот, в живота на съселяните си.

Възпитателните методи и похвати, които хуманистът Ангел Узунов предпочита в работата си с трудните деца, са методите, осигуряващи на детето радост, движение и свобода на избора [9, с. 119]; методите, в които детето е равнопоставен активен съучастник и само поставя изисквания към себе си – блестяща демонстрация е случаят (пак) с Гошко Сонин – сам открива, предлага и прилага метода на взрива спрямо своя вече бивш директор и възпитател Узунов [10, с. 101 – 105]. Според мен откритието на Ангел Узунов е, че в методите и подходите си към детето винаги остава за детето една “отворена вратичка”, с което не само постига ново измерение на хуманизма във възпитанието, а и подтиква детето към нови себеразкрития, към по-висша хуманизация на собствената му индивидуалност. Обаче демонстрирането на уважение и доверие към детето не е сляпо действие – Ангел Узунов винаги педантично проверява фактите и в детайли обмисля и реализира сценария. И никога не е сам – самите деца му сътрудничат и често именно те най-точно го ориентират в ситуацията – децата търсят изчезналия Калуд, децата подсказват на Узунов, че кучешката тения е поредната хитрина на Гошко Сонин, пак децата откриват какви хапчета е нагълтал Тошо Захариев и спасяват живота му [10, с. 158 – 159]. И т.н.

Както посочва Ангел Узунов, той не само познава методите и похватите на А. С. Макаренко, а и десетилетия ги прилага в своята педагогическа работа с трудните деца. Бих добавил, че българският педагог отлично използва всеки метод от щедрата макаренковска техника и много успешно борави с всички. При възпитателните си взаимодействия с детето Ангел Узунов включва личния пример, педагогическия риск, дейностите, фронталната атака, взрива, очи срещу очи, индивидуална поръчка и индивидуално въздействие, награди и наказания и разбира се – педагогическата лъжа и пиенето на чай.

Работата с трудните деца действително е свързана не само с някои неудобства и проблеми, а и с известни рискове за педагозите, поради което и думата “затвор” твърде често се среща по страниците на “Живот без междучасия” и “Самораслеци – деца наши”. Може би и затова читателят остава с впечатлението, че именно педагогическият риск е най-прилаганият похват във възпитателната дейност на Ангел Узунов – непрекъснато еднолично той поема застрашаваща го отговорност, ежедневно рискува в действията си спрямо поверените му деца. Макар възпитаниците в повечето случаи да оправдават неговото доверие (тяхното неповторимо “Честно!”), поведението им по-често е непредсказуемо, изненадващо – нали гяволъкът е в кръвта им (те сами се определят като “светкавично развиващи се”) и в крайна сметка невероятните личностни преображения на трудните момчета директорът заплаща с личното си спокойствие, със семейните радости, със стрес, неврози... Например безобидният и като че ли весел случай с умрялото прасенце (“с черната дъмга”) на Джамал и Ахмед, които предизвикват нощна паника у Узунов [9, с. 231 – 232]; зловещият инцидент с капсите, когато А. Узунов буквално рискува живота си [9, с. 239 – 242]; пожарът, в чието гасене директорът е най-саможертвен и най-пострадва от огъня; неуместната, дори страшничка шега на Стойчо, който, за да уплаши директора, пъхва пепелянка в ризата си и се преструва на болен – Узунов бръква с ръка в пазвата “да му мери температурата” и напипва змията... [9, с. 301]; или безкрайно самотната нощ “на една пейка в градинката пред болницата...” в очакване на най-страшното [9, с. 276 – 279]: непрекъснатото напрежение, отрицателните емоции, преследването му от доносници, партийци и прокурори, лютите закани на местните управници, уволнението му и др. т. Постоянното напрежение предизвиква у Ангел Узунов психическо разстройство: “Започнах да се вглеждам в себе си и в поведението си – пише той – и установих, че наистина съм станал много сприхав дори и в отношенията с най-близките ми хора – съпруга и дъщеря, че при изстрел нощем скачах моментално и тичах на двора, за да погледна към гората и след като се уверя, че там няма пожар или пожар в училището, се прибирах, че беше достатъчно някой само да чукне на прозореца в стаята, в която спяхме, за да скоча веднага и да изхвръкна навън, за да чуя най-лошата новина, която очаквах винаги, без да знам каква именно ще бъде тя...” [10, с. 168].

Наистина ще прозвучи странно и неубедително, но наред с педагогическия риск Ангел Узунов понякога се уповава и на педагогически късмет. Житейско-педагогическият му опит показва, че на педагога са необходими не само качества и знания, не само всепоглъщаща потребност от възпитателна дейност, а и мъничко късмет. Най-потресаващ с драматизма и финала си е случаят с изчезването на Калуд, което поставя директора пред нечовешки изпитания. Невинен, Ангел Узунов е обвинен в жестоко убийство на свой възпитаник и, както пише той, “ако не беше слепият случай, съдебните грешки в юридическата ни практика щяха да бъдат с една повече...” [9, с. 333 и с. 304 – 333], т. е. единствено късметът спасява невинния човек от затвора и позора. А подобни страховити драми са почти ежедневие за Ангел Узунов: “Защото при нас е така – чакаш добро, чуваш лошо, когато си най-спокоен, те връхлита нещастието, че винаги се редуват добрите и лошите страни, че никога в нашия живот няма само светли или само мрачни неща. Но вие сами се уверихте в това досега, нали?” [10, с. 41].

След като съзнателно приема риска да бъде “живо торпедо”, Ангел Узунов превръща личността си в основно педагогическо средство и се потапя в кипежа на непрекъснатите изпитания във възпитателното взаимопроникване с трудните деца, без да оставя за себе си “отворена вратичка”. Затова и водещ метод в педагогическата му практика и личният пример – неговият живот действително е живот без междучасия, в който той създава новите еталони на човешкото поведение и достойнство, определя новите социални ценности на децата и формулира новите хуманистични образци, на които те ще подражават. Ангел Узунов се отказва дори от щастието (най-великото) да гали и се грижи за дъщеричката си, защото негово задължение е първо да “дарява обич и грижи на стотината момчета, защото за малкото същество у дома има кой да върши това, а всяко дете се нуждае от щастие...” [10, с. 41 и с. 53].

Съобразно своя характер, а и в съответствие с особеностите на трудните деца Ангел Узунов прилага предимно фронталната атака, действието очи в очи, без увъртания, честно. Той подхожда към детето не толкова като възпитател (животът вече доста е “поочукал” трудното дете), а повече като психотерапевт, като лекар на изкривени болни детски души. Затова А. Узунов дава приоритет на методи, чрез които детето да се изявява публично, откровено. За да лекува душата му (или по-точно – то да се самолекува), за да спаси човешкото у него, Ангел Узунов го извежда пред всички, под прожекторите на тяхното внимание – там детето преодолява себе си, търси човешкото у себе си, като вижда човешкото у другите деца и възрастни: жестоко, безмилостно, но винаги ефикасно лечение. Впечатляващо постижение на Ангел Узунов е общият разговор “Всички, пред всички и за всички” [9, с. 356 – 360]. Детето разкрива своя удивителен свят на противоборство между доброто и злото начало на човека и въпреки болката и огорчението, винаги остава на страната на доброто, на човешкото у себе си. Невероятни разсъждения на тези малки изпатили главици и големи сърчица, възхитителни сравнения, образи и чувства – цяла вселена от детски емоции.

Пример за директно действие, за фронтална атака е постъпката на Ангел Узунов в случая с Мими – възпитаник на интерната, но ученик на селското начално училище: Мими всеки ден по веднъж дърпал плитките на Верчето и всеки ден учителката му правила забележка, докато накрая извиква неговия възпитател. Ангел Узунов реагира блестящо, като виртуоз-пианист натиска безпогрешно клавишите на детските души:

“Влязохме в класа. Учителката се изненада. Поиска да излезем навън, но ние настояхме да останем в клас:

- Нали за плитката на Верчето ни викате?

- Именно.

- Той ни каза... И затова сме дошли – аз, директорът на училището – исках децата да разберат това – председателят на командирския ни съвет и неговият възпитател... И понеже е малък и като че ли не разбира или не иска да разбере някои неща, идваме ние, за да поискаме прошка за него. От вас и от целия клас... И най-вече от Верчето... Считаме, не, сигурни сме, че той повече никога няма да направи нищо лошо, докато е при нас... А ако е станал нетърпим, можете още сега да го изгоните...” [9, с. 326 – 327].

При възстановяването на Ангел Узунов на директорското място един от новите възпитаници (Алекси) избягва, защото “тоя не си играел на шикалки. Бил много строг” [10, с. 118]. Милицията скоро го връща в интерната и към него директорът подхожда директно, очи в очи:

“- Оставаш или не? – попитах строго и почти ултимативно.

- Ами... такова... щом настоявате... – каза уклончиво, но беше ясно, че желанието му да остане надделява... – Ама... все пак нека попитам – ако не искам и ме изгоните, ще ме доведат ли пак ония, жандарите?

- При нас никога повече няма да те доведат...

- А къде?

- Това други ще определят...

- Тогава оставам. Защо да си създавам главоболия... Пък и вие сигурно ме харесвате за ваш възпитаник...

- Добре. Оставаш. А дали те харесвам, ще ти кажа след време... Но те предупреждавам – трябва да изпълняваш всичко като всички...

- С мечка в чувал влезеш ли, щеш не щеш, приятел ще си... – отговори дълбокомислено...” [10, с. 118 – 119].

Много ефектни са индивидуалните поръчки и индивидуалните въздействия на Ангел Узунов – при тях той “няма грешка”, а и на момчетата винаги им е интересно с него. Запомнящи са например нощните задачи, които той внезапно поставя на спящите момчета – “идвах нощем, след полунощ, влизах в една от спалните, вдигах двама, винаги предварително определени и непременно от по-големите и им казвах:

- Обличайте се!

Те се обличаха бързо без да говорят, за да не събудят останалите. Извеждах ги навън и продължавах:

- Тръгвате за Пазарджик. Сега е два. Утре сутринта трябва да ми се обадите по телефона точно в осем. Ето ви пари. Отчитате ги с билети и квитанции за телефонен разговор.

И винаги те се обаждаха точно в осем и питаха какво трябва да правят.

- Нищо. Тръгвайте си обратно... Работата е свършена” [10, с. 93].

Защо Ангел Узунов си позволява тези чудатости, защо измъчва момчетата нощем с часове пешком? Той обяснява тези индивидуални поръчения с няколко възпитателни цели: “да се научат да изпълняват заповеди, което щеше да стане тяхно ежедневие в казармата, да умеят да се придвижват в определено време на дълги разстояния, да разговарят по телефон, да не питат, когато не трябва, да имат възможност да избягат и да не избягат” [10, с. 93].

Индивидуалните въздействия на Ангел Узунов не отстъпват по остроумие и находчивост на детските закачки и “номера”. Например пакостливият любовчия Илия Вълчев обещава на директора да прекрати нощните си срещи с момиче от селото, но въпреки това продължава да действа в късните нощни часове, докато една нощ не намира в леглото си самия директор Узунов:

“Един ден му казах:

- Не изпълняваш обещанието си.

Отрече. И само след два дни, към полунощ, влязох в спалнята му, приближих леглото, в него бе завит човек, но когато пипнах, разбрах, че са излишни одеала. Извадих ги и вместо тях в леглото се напъхах аз... След два часа прозорецът леко се отвори и в тъмнината видях как той се вмъква в спалнята през прозореца. Без да светва лампата се приближи, хвана одеалото, вдигна го и отдолу му се окорих аз.

- Добър вечер... Или добро утро? Как предпочиташ?

Застана мирно.

- Сбърках... – рече и не мърдаше.

- Гледай повече да не бъркаш, щото усещам кога някой бърка – станах и му освободих леглото” [9, с. 187].

Или случаят с детето, което люто се заканва да заколи неизвестната си майка, когато някога все пак я намери – него Ангел Узунов завежда в дом “Майка и дете”, за да чуе и то зова на други нещастни дечица: “Татко... татко... батко... батко... Вземи ме със себе си...”. Потресено и разплакано, детето-“убиец” избягва на улицата, а през нощта Узунов го чува в съня си да зове: “Мамо”. Авторът пише: “Той сънуваше майка си. Добре, че поне в съня си я виждаше, зовеше, обичаше...” [9, с. 359 – 360].

Ангел Узунов обича непринудените разговори с децата – предпочита общите публични разговори за живота, за техните проблеми, надежди – “Не ги прекъсвах, оставих ги да разговарят, знаех, че само в свободния, непринуден разговор най-добре мога да науча за тях онова, което ме интересуваше. А ме интересуваше всичко...” [9, с. 37]. Понякога директорът кани на чай отделен ученик, с който провежда приятелски, но винаги специален разговор на професионална тема [9, с. 328]. Традиция в дом-училището “Максим Горки” е и колективното четене на художествена литература, на разкази за исторически личности, съвместни разсъждения върху техния живот и подвиг (например за М. Горки, за Януш Корчак и др.), пишат стихове, шегуват се [9, с. 142]. Бившият възпитаник Иван ще нарече децата си Мария и Александър на великата майка-французойка Мари и на героя от Отечествената война Александър Царьов, за които е слушал в интерната [27, с. 199 – 207]. Но понякога словото е безсилно пред отчаянието на детето и е трудно откриваемо ключето за душата му [10, с. 146 – 150].

Заплахата като че ли е най-използваният похват – когато думите са безпомощни, А. Узунов “пуска” гласа си – “рязко го прекъснах”, “викнах му в лицето” [10, с. 316]; “със съскащ глас” [10, с. 148]; “гласът ми беше леден, смразяващ... отново креснах с цялата сила на гласа си” [9, с. 280]; “викнах право в лицето му и в очите му видях страх” [9, с. 317]. Очите на Ангел Узунов също са важен инструмент за застрашително внушение – “От очите ми изскачаха мълнии” [9, с. 345]. И др.

Заплахата от големия човек и страхът у малкото дете: “Казвай или...!”; “Много знаеш, ама ще видим...” и т. н. – може да се каже, че това е ежедневието на повечето български деца – някога и сега. Но Ангел Узунов никога не е победил детето със страховитите си заплахи, с гръмовния си глас, грамаден ръст и огнени очи – винаги и само с уважение и доброта е стигал до сърцето на детето, печелил е неговата обич и доверие – показателен е случаят с кражбата на Петърчо [9, с. 248 – 253].

Трудните деца на Ангел Узунов една вечер сами предлагат да поговорят за боя – повечето от тях в предишните си житейски перипетии са го изстрадвали в различни проявления и количества, а малкият Максимка направо заявява, че боят му липсва: “Море вземете някой ден да си ме набиете, че чак ми е зажадняла душата за един пердах. Иначе, ако избягам, ще знаете за какво е и не ми търсете сметка...” [9, с. 140]. Очевидно боят не плаши тези деца, ако възрастен им посегне, а и те често се сбиват помежду си [9, с. 173]. Така че “контрата” винаги остава у възпитателя, става проблем на неговата съвест. Ангел Узунов признава: “Мене също няма да ме отмине тая зла участ, но винаги съм смятал, че каквото и да стане, възрастният никога не бива да използва правото на по-възрастен, по-силен и имащ власт да налага волята си над детето, което не му се е подчинило за каквото и да било. В дългата си практика се уверих – щом усетиш, че търпението те е напуснало или въобще липсва, напускай професията си или въобще не я захващай. Лошото е, че имах случай да посегна дори, когато момчето срещу ми нямаше никаква вина, често научавах това веднага, друг път след четвърт столетие – но не напуснах, защото отчитах в себе си падението, до което съм стигнал, защото смятах, че децата имат още нужда от мен ...” [9, с. 141]. Той мъчително изживява тези свои падения и отново търси чистия извор на детския морал [9, с. 320].

Ангел Узунов е убеден, че наказанията са нужни не само при възпитанието на детето, а и в обществото – дори в най-демократичните държави има и затвори. Той пише: “Не, не съм защитник на боя, но заради един, два, че и повече случаи трябва ли да отричаме всичко, направено от един изключителен човек (А. С. Макаренко)? Защо никой не говори за резултатите от възпитанието? Нали всички сме убедени, че не боят направи момчетата и момичетата, изхвърлени зад борда и превърнали се в крадци, разбойници, убийци, проститутки и какви ли не още в учители, инженери, лекари, артисти, писатели, журналисти, работници с висша квалификация? Нали не боят ги накара за защитават родината си и почти половината да намерят смъртта си по бойните полета, в партизанските отряди, в килиите на Гестапо?...” [10, с. 242 – 243]. Класическите педагогически теории също категорично отричат всяко насилие над детето, а телесните наказания са недопустими в каквито и да са проявления. Обаче в педагогическата практика у нас боят е бил и си остава възпитателен “център”, все още е “ябълката на раздора”, затова е наложително съвременната наука по-ясно и категорично да изрази отношението си към това средство за въздействие върху детето.

Ангел Узунов умело превръща организационните форми в средство за демократическо съуправление на педагогическия процес. Педагогическите организационни форми, които той предпочита да използва в своята възпитателна дейност условно могат да се определят в две групи – за управление на образователната среда и за ръководство на дейностите на детето.

Формите за управление в педагогическата практика на А. Узунов са ученическото самоуправление, социодраматизацията, детското съревнование, социалният патронаж, училищният клуб, ученическите кръжоци, детските сборове, родителските срещи.