Училищното самоуправление

Патронажът над възпитаници дава възможност на Ангел Узунов и неговите колеги да създадат и уникален опит в общуването и социализирането на трудните деца – чисто български, отговарящ на националните обичаи и традиции. В “Живот без междучасия. Записки на един педагог” авторът го описва така: “Някои, и самият аз например, често казвахме на някое от своите момчета: “Отиваш сега у дома, ключът е под изтривалката, отключваш, в една от чашките за кафе в бюфета има малък компас, вземаш го, заключваш, поставяш ключа пак на мястото му и ми го донасяш, защото ми е нужен за следващия час...” А до чашката с компаса винаги се намираше и едно тефтерче, в което държахме парите на семейството” [9, с. 196]. Ангел Узунов е убеден в катарзиса на детето – той знае как такава постъпка разтърсва издъно душата на момчето. “Нека тези, които работят с такива деца, опитат, но при подходящи условия и желание от всички, тогава сами ще се уверят в истинността на думите ми” [9, с. 197].

Дейностите на момчетата от дом-училището “Максим Горки” са разнообразни по съдържание и форми, затова представянето им може да се направи диференцирано:

- форми за организиране на трудовата дейност: колективен и индивидуален труд (ръчен и промишлен), самообслужване...

- форми за организиране на познавателната дейност: екскурзии, конференции, кореспонденции...

- форми за организиране на игровата дейност: спортни игри, народни игри...

- форми за организиране на общуването – вечерни занимания, весели вечери, танцови вечери, лагерни огньове, манифестации, училищни празници...

- форми за организиране на художествено-творческа дейност – художествена самодейност, концерти, спектакли...

- форми за организиране на спортно-туристическа дейност: спортни секции, походи, военизирани игри, туристически събори, нощни пеши пътувания...

Класиците на образованието непременно ориентират неговите цели спрямо изискванията на обществения живот към исторически конкретния човешки индивид. Съобразно тези общоприети схващания и българският педагог Ангел Узунов отчита определящата роля на изискванията на обществената среда – за ресоциализацията на временно изпадналите в затруднение момчета той включва в живота им и активен разнообразен общественополезен труд. Впрочем такива са съображенията и на създателите на първите интернати за деца-правонарушители – американците Джорд и Лейн в края на ХІХ в.

Ангел Узунов още веднъж доказва великата магия на труда – от метенето на селските улици до залесяването на Бърдото морално застрашените деца извършват “истинска трудова дейност, полезна и безплатна, в полза на селото и на хората му, които преди не ги приемаха, а сега вече съзираха макар трохичка чест в душите им” [10, с. 11]. Залесяването на Бърдото безспорно е най-забележителният подвиг на ракотивските макаренковци – бих го определил като епопея на труда, епопея на свободния детски труд, докато най-добродетелно и с персонален възпитателен ефект тяхно дело е помощта им на самотни и стари хора [10, с. 7 – 9]. Именно обществената полза от техния безплатен труд доближава трудните деца от ракитовското ТВУ повече до принципите на скаутизма, колкото до макаренковото учение за възпитание чрез производителен труд. В тази насока относно характера и вида трудова дейност на учениците Ангел Узунов преодолява догмите на съветската педагогика и приобщава българската педагогическа практика към европейското социалреформаторско училищно експериментиране.

Ничиите момчета на Узунов работят всичко – сушат и балират сено и вадят картофите на местното ТКЗС [10, с. 54]; издълбават в камънака на Бърдото над петдесет хиляди ямки и ги запълват с рохка пръст, залесяват над 50 000 борчета, а после самички изнасят по баира вода в кофи, за да ги поливат, подменят повяхналите фиданки; грижат се за гората и животните в нея; трудят се по дворовете и в цеховите на промишлените предприятия и в горското стопанство; сами си построяват училищен клуб [10, с. 160]; сами си произвеждат печки за отопление [10, с. 246]; правят своите невероятни зимни шейни “Вихър” – пет на брой, с кормило, за по двадесет човека едновременно [9, с. 243]; създават свое опитно поле, училищни работилници [10, с. 31 и с. 119 – 120], помощно стопанство [10, с. 99], приспособяват Военната почивна станция за своите нужди. Особено трогателно е правенето на куклени кътове от дървен материал за игрите на децата от детските градини на целия район – комплектът включва всички видове мебели в съответния умален размер: “Момчетата ги натоварваха на училищния камион и те поемаха към градове и села, като наши посланици пред малките деца и техните учителки” [10, с. 31].

И основателно следва гордият юбилеен отчет: “За 35 години възпитаниците на училището са подготвили за залесяване над 1 милион площадки, сортирали са над 6 милиона килограма картофи, а са извадили повече от 2 милиона килограма. Събрали са над 2500 кубически метра дърва, добити са повече от 80 тона свинско месо. Произвели са стотици мебели от дърво и метал. Прибрали са над четири хиляди тона плодове и зеленчуци. Дали са повече от 26 000 трудови дни в промишлените предприятия, благоустрояването на Ракитово и общината и изграждането на собствената училищна база” [20, с. 9].

Наистина Ангел Узунов не прилага цялостно макаренковата система за възпитание и превъзпитание чрез производителен труд – в ракитовския интернат основна дейност на децата е учебната, след нея е общуването, а трудът остава като помощно средство и в основната си част е благотворителен. Същественото е, че обществено полезният труд изпълва с динамика, трудности и перспективи живота на момчетата – както пише Узунов “не ни оставаше минутка свободно време” (10, с. 98). Според мен именно в това се изразява действеният хуманизъм на педагога Ангел Узунов – детето да живее напрегнато и пълноценно днес, сега, на мига и животът му да е полезен, интересен, радостен, да е свързан с трудности, изненади, мечти [18].

Тук следва да се отбележи от исторически аспект, че в началото на ХХ в. експериментите за приобщаването на учениците към социалните дейности и труда продължават А. Клаусон-Кас, Р. Зайдел, В. Гьотце, Х. Шерер, Х. Денцер, А. Пабст, О. Зейниг, Х. Гаудиг, Х. Шарелман, Л. Гурлит, Ф. Гансберг, В. Лай, Антон С. Макаренко, Януш Корчак, Адолф Фериер. През 1904 г. в Германия е учредено движението “Прелетни птици”, което се опитва да привлече общественото мнение върху ценността на простите неща в живота (по идеите на Й. Гьоте). Младежите и девойките от движението опознават родната природа, примитивния начин на живот, изучават фолклора и пр. През 1908 г. генерал Робърт Баден-Пауел основава в Англия скаутско движение за момчета, за да ги учи на природосъобразен начин на живот и военни умения. В Италия Мария Монтесори настоятелно предлага идеята всички момчета и момичета от 14 годишна възраст да отиват на село и там да работят около 3 години, след което могат отново да продължат образованието си в гимназии и колежи. Георг Кершенщайнер сътворява думата “Arbeitsschule” и препоръчва училището на труда да се разгърне като главно средство за гражданско образование на личността. Немският педагог очаква в новото училище децата да се учат не само с помощта на думите и книгите, а много повече по пътя на практическия опит. Той признава, че и новото училище следва да е училище за обучение, “но такова, което отива на среща с целия душевен живот на детето, което е приравнено не само към неговите способности да възприема, но и към активната страна от натурата му, което трябва да отговаря на неговите интелектуални стремежи, но и особено на социалните му инстинкти” [21, с. 478]. Вилхелм Лай за “училище на действието”/“училище на живота” избира крайната цел на обучението не книгата или словото, не отделен интерес, не характера, труда или нещо подобно, а животът, пълният живот с неговите хармонически разнообразни реакции. Мохандас Карамчанд Ганди вгражда своите утопични социални идеи в образователен проект, чиято цел е великодушният гражданин, който живее достойно в малки общности и произвежда необходимите му средства за живот. Затова и Ганди свързва училището с представата за място за производство (автономни ферми), където учениците усвояват практическа производствена дейност и занаятчийска технология [15].

Историческият паралел доказва, че именно Антон Семьонович Макаренко пръв включва труда с педагогическа целесъобразност при превъзпитанието на малолетните и непълнолетните правонарушители. Според него по принцип възпитанието не може да е нетрудово, затова трудът е възможен като възпитателно средство, при условие да е част от общата възпитателна система. Трудът е развиващ за детето само при три педагогически условия:

1. В педагогически план трудовата задача е толкова по-добра,

колкото по-сложна и самостоятелна е тя за детето.

2. От детето сериозно да се изисква високо качество на труда.

“Разбира се, – пише Макаренко – детето още е неопитно, а често и физически е неспособно да изпълни работата във всички отношения идеално. От него трябва да се изисква такова качество, което да е по силите му, да е достъпно и разбираемо” [3, т. 1, с. 60].

3. В никакъв случай детето не бива да се наказва за лоша или несвършена работа. Най-важното в този случай е да се направи така, че работата все пак да бъде изпълнена докрай.

Педагогическата система на Макаренко за превъзпитание на детето чрез труд е организирана около три централни идеи:

1. Трудът на детето в колонията е колективен и има за цел конкретен материален продукт, който е с пазарна и нравствена стойност. Резултатите от труда са значими лично за детето, за неговите другари, за определена група от хора, за обществото като цяло. За труда си детето получава процент от печалбата, но на практика то участва в производствения процес повече на игра, отколкото като съзнателен труженик.

2. Трудовата дейност в колонията и комуната не е свързана с бъдещата професионална реализация на детето. Договорът е по повод на конкретните социални проблеми на деня. Например началното училище в район на Полтава (или кооперация, фабрика) има неотложна нужда от столове, маси, шкафове; Или – държавата се нуждае от електрически бормашини. И пр. А. С. Макаренко предлага на детето: Опитай в свободното си от учене време да поработиш, за да помогнеш на децата от Полтавското училище (на лелките от фабриката; на работниците от завода). Така ти няма да скучаеш, а и ще спечелиш малко пари за собствени разходи. Друга възможна ситуация – трябва да се сее зърно, трябва да се отглеждат животни, за да има и за теб добра храна и хубави дрехи. С други думи – Макаренко предлага избор на детето: за да стане животът по-богат, по-охолен, за да има пътешествия, театър, кино, красиви униформи, обилно хранене, не бива да чакаш единствено на държавния бюджет, а и сам се потруди. Обаче великият педагог майсторски съхранява мечтите на детето – то върши и неприятен труд, но непрекъснато мечтае за бъдещето, за това какъв ще стане, когато порасне – летец, шофьор, милиционер, пожарникар, лекар... Смисълът на детския труд е в усвояваните умения, знания и качества, които ще му служат цял живот и ще му помагат в професионалната и социалната реализация.

3. Макаренко активно работи за правилно стопанско възпитание на децата в колонията, за формиране у тях на грижливо отношение към обществената и личната собственост. Според него ползата от педагогическата работа ще е незначителна, ако детето не се възпитава и в стопанската област. Нали детето трябва да израсне не само добър и честен човек, а и добър и честен стопанин [3, т. 2, с. 43].

Следва да се отбележи, че и Януш Корчак също използва труда в интерната “Дом за сираци” и в “Наш дом” (за деца на бедни семейства), но по специфичен начин. Трудът е доброволен и общественополезен за общността, не е платен, но се възнаграждава с паметна картичка и почетно звание “работник” – в смисъла, че добросъвестният работник е човек от едно по-добро бъдеще на човечеството. Трудовата дейност се упражнява чрез различни дежурства по чистотата в интерната, в кухнята и работилниците. Детският труд се оценява в трудова единица, равна на половин час работа [1].

Сред неурочните форми за организиране на познавателната дейност на детето Ангел Узунов използва предимно екскурзията – продължителни екскурзии по маршрути из цялата страна [10, с. 282]. Конфузно за тогавашните партийни ръководители на страната и региона се развива случаят около кореспонденцията на децата с ръководители на чужди държави (само българските държавници не отговарят на писмата на децата от ракитовското ТВУ) и около свикания по този повод пионерски сбор (ничиите деца на Ангел Узунов не са пионери или комсомолци) [10, с. 57 – 62], което прекратява една впечатляваща възможност децата да опознават други народи и страни, да представят по света своето Отечество. В този инцидент най-точно е отразена зависимостта на педагога от политиката и пораженията в педагогическата наука от прилагането на класово-партийния подход при възпитанието на детето. Именно политическото късогледство прекратява и унищожава уникален експеримент на българското училище, докато в съвременния свят станаха световноизвестни отговорите на първите ръководители на великите сили и от двете страни на “завесата” на писма на деца до тях. А тогава Ангел Узунов не само получава унизителни обвинения за идеологическа диверсия, тъй като е поставил на стените на дом-училището писма с личните подписи на Н. Хрушчов, Е. Ходжа, Г. Георгию-Деж, Фидел Кастро, Шарл де Гол, Мао Дзе Дун, президента на САЩ и още доста други от цял свят, а и “на косъм” се разминава с уволнение и арестуване.

Според Ангел Узунов “животът на децата без игра е живот на възрастни” [9, с. 41], затова се опитва да превърне пребиваването им в интерната в една всеобща и увличаща игра. Той също приема техните правила на съжителство, зачита тайното им братство, съобразява се с детските предпочитания и така по-безболезнено осъществява човешкото преображение на трудното дете в хода на една обща игра – живот-игра. В дом-училището най-любимата игра естествено е футболът, после е борбата, а от традиционните народни игри – бой с колани, чилик, спяща баба, “бъз”, пръстен и др.т. [9, с. 123].

Тук закономерно следва да се подчертае, че преди Ангел Узунов великият Макаренко експериментира с игровата дейност в колонията. Той отдава на играта такова важно значение в живота на детето, каквото има за възрастния човек неговата работа, служба. Детето в предучилищна възраст предимно играе, а работните му функции са незначителни и не излизат извън пределите на самообслужването, но дори и там то внася много игра. В училищна възраст работата вече заема особено важно място в живота и действията, но в същото време детето продължава да играе с увлечение. Според Антон Семьонович, за да изпълни възпитателните си функции, всяка детска игра се нуждае от педагогическо ръководство. Затова той поставя три изисквания относно правилното социализиращо насочване на детето в процеса на играене:

1. Да се внимава играта да не се превърне в единствен стремеж на детето и в крайна сметка да го откъсне от обществените цели. За тази цел Макаренко препоръчва детето постепенно да се въвлича в трудова дейност, която бавно, но неотклонно идва да смени играта.

2. Развитието на играта да се насочва към съдържание и действия, които да възпитават необходимите за труд (работа) физически и психически качества.

3. На детето да се оказва помощ както при избора на игра, така и в хода на играта, особено по отношение на ролевото общуване и “работата” в група.

Макаренко подчертава, че всеки педагог и родител трябва да помни и да се съобразява с факта, че в детската възраст играта е норма и детето трябва да играе, дори и когато върши сериозна работа. Той твърди, че “каквото е детето в играта, такова в повечето случаи ще бъде и в работата... Затова възпитанието на бъдещия деец става преди всичко в играта” [3, т. 2, с. 33]. Съобразно това свое убеждение Макаренко предлага на възпитаниците си една обща игра – да играят на възрастни хора, като пресъздават техните взаимоотношения и взаимодействия. С тази педагогическа форма-игра великият учен-експериментатор успява да организира пълноценен и устремен живот на момчетата и момичетата в колонията и комуната, чието “сърце” е самоуправлението на колектива. Може да се приеме, че именно колективът е игровата форма на живота и дейностите на децата на Макаренко, като същевременно е и главното възпитателно средство в неговата педагогическа система (педагогически колектив = учителски колектив + детски колектив).

Антон Семьонович Макаренко създава педагогическия колектив, защото открива, че влиянието на една личност върху друга личност е ограничен и тесен фактор. “Обект на нашето възпитание – пише той – ние считаме целия колектив и по адрес на колектива са насочени организираните педагогически явления... Колективът се явява възпитател на личността... Изискванията на колектива са възпитаващи най-вече по отношение на тези, които участват в изискванията. Тук личността излиза в нова позиция за възпитание – тя не е обект на възпитателно влияние, а негов носител-субект, но субект тя става само изразявайки интересите на целия колектив” [3, т. 1, с. 19 и с. 23]. Аргументирано и красиво звучи и допълнението към тезата – педагогът е длъжен да вижда не съвкупност, не отвлечен, абстрактен колектив, а “конкретен жив колектив от момчета и момичета”. И още едно уточнение: според Макаренко детският колектив не иска и не бива да живее подготвителен живот за някакъв бъдещ живот - иска и живее пълноценно сега, а неговите членове са пълноправни граждани, които участват със своя производителен труд в обществото.

Централно ядро на възпитателната система на Макаренко е първичният колектив – отрядът, който е организиран на производствен признак, т.е. възпитаниците се разпределят според производството. Съставът на отряда може да е от 7 до 15 деца на различна възраст – повече от 15 човека в един отряд не бива да има, защото както посочва Макаренко, ако е съставен от по-голям брой членове, първичният колектив (отрядът) слабо се подчинява на ръководството на своя старши, а старшият не е в състояние да обхване всички членове на отряда [3, т. 1, с. 177]. Великият педагог предпочита да организира по 10 деца в отряд, за да има повече пълномощници на колектива, както и за да се оформи задружна общност в отряда. А. С. Макаренко се стреми по възможност да не променя състава на отряда и да го обособява битово-териториално – всеки отряд има отделна спалня и в столовата децата се хранят заедно на една маса. Особено важна е спалнята, тъй като чрез нея се преодолява домашно-семейната безформеност на колектива, а е и допълнителна форма за трудово и стопанско възпитание на децата.

Всеки отряд се ръководи от командир, помощник на командира и спортен организатор, които се избират или назначават измежду членовете му за срок от 3 месеца. Според Макаренко “този срок е най-целесъобразен: първо, в този кратък срок командирите се чувстват упълномощени от колектива и не се превръщат в своеобразни длъжностни лица; второ, през командирските постове преминават по-голям брой възпитаници и трето, задълженията на командира, изискващи допълнително напрежение, за този срок не стават тягостни за възпитаниците” [3, т. 1, с. 183]. Общото събрание е главният орган на самоуправлението в трудовата колония. На неговите заседания присъстват всички членове на колектива и всеки има право да се изказва. Председател на Общото събрание е Секретарят на Съвета на командирите, който практически олицетворява училищното самоуправление. Обаче, въпреки приетата от всички игрова форма, директорът (управителят) е упълномощеният от държавата единоначалник, който трябва еднолично да съгласува системата от възпитателни средства с активизацията на обществените начала в педагогическия колектив, а останалите участници в “играта” следва да му се доверят и да действат отговорно под неговото непосредствено ръководство [2]. “Майсторството в това именно се и състои – подчертава Макаренко – да се съхрани строгото съподчинение, отговорността и да се даде широк простор на обществените сили в училището, на общественото мнение, педагогическия колектив, училищния печат, инициативата на отделните лица и да се разгърне училищното самоуправление... Между другото, самоуправлението може да стане най-ефективното възпитателно средство” [3, т. 1, с. 48].

Съгласно игровото действие е необходим управленски център, от който да се координира функциите на педагогическия колектив и на всеки негов участник. Макаренко съсредоточава цялото управление в своя директорски кабинет – моделът за такъв педагогически център е приблизително такъв: Кабинетът на педагогическия ръководител трябва да се помещава в главния корпус на колонията, където основно протича животът на колектива. До директорската стая и свързан с нея е кабинетът на Командирския съвет, където е и мястото на дежурния командир. Центърът не може да бездейства – там винаги е директорът или упълномощен от него заместник, а всеки възпитаник има право да влезе по работа, без да иска разрешение. Наложително е този кабинет да стане притегателен център за целия колектив и любима стая на актива, с който педагогическият ръководител трябва винаги да общува, без да чака специалните заседания и събранията [2].

Може да се приеме, че и Януш Корчак също организира своите пансионери в игра на възрастни хора – самоуправлението (сейм, съвет на самоуправлението, съдебен съвет, съдебен вестник, другарски съд), настойническата комисия, вестникът “Малко обозрение”) – нали детето също е човек, а не зачатък на човек, то е истински човек във всеки миг от своя живот. Основната идея на Корчак е да научи децата да се подчиняват не на човека (чиновника), а на закона, който действа в дадено учреждение (държава) и пред когото всички са равни [1].

Образование чрез пример – такава е ключовата дума в теорията на педагогическия реформатор Георг Кершенщайнер: съответно на преден план закономерно изпъква играта, тъй като именно тя открива възможности пред детето да отработва елементи и действия от наблюденията си върху околната среда. Според великия немски педагог същността на детето през училищния период се заключава в това, че работи, твори, движи, пробва, опознава, преживява, за да изучава непрекъснато околната действителност. Непрекъснатата игра, противоречивият живот на детето всъщност е съзнателното намерение на природата, насочено да развива духовните и физическите сили на детето под влиянието на живия и разностранен опит [21].

Възможно е да се приеме, че вечерните занимания и веселите вечери са най-интересните форми за общуване в дом-училището “Максим Горки”. За веселите вечери Ангел Узунов не изисква специален сценарий – с много хумор и самоирония деца и възрастни разказват пред всички “всичко интересно и наистина весело, за да стане достояние на всички” [10, с. 121 – 124], докато вечерните занимания са свързани със задълбочена предварителна подготовка [4]; [6]. Ангел Узунов съветва младите педагози: “Тогава, а и след това, се убедих неведнъж, че едно от най-важните неща за едно общежитие е правилната организация на вечерните занимания. Те трябва да са интересни, разнообразни, близки до децата, да бъдат винаги предварително добре подготвени и с искрен тон проведени. Нищо повече не мразят децата от притворството у учителя и нищо повече не обичат от искреността у тях, от уменията да разговарят с тях като равен с равен и да действат с тях като равен с равен, да виждат и гнева, и радостта в очите им, да усещат, че си предал и на тях онова, което е в теб...” [9, с. 138].

Ангел Узунов определя художествената самодейност като един от най-добрите помощници при възпитанието на трудните деца. В повереното му училище момчетата участват в много творчески дейности – хорово пеене, духова музика, естрадно-сатирични програми със собствен естраден оркестър от осем музиканти, куклено-театрални представления, рецитали, изявяват се блестящо и като буфосинхронисти (на професионално равнище) и др. т.

Облагородяващата, очовечаващата роля на изкуството най-ярко доказва приобщаването на Ашим към общия живот в училището и изобщо – към човешката общност [10, с. 162 – 164]. Най- сполучливото, най-обичаното и най-високо оцененото тяхно върхово постижение е естрадно-сатиричният спектакъл “Хайде да се възпитаваме” с автори и постановчици Ангел Узунов и Милош Зяпков [10, с. 159 – 160]. Кукленият театър радва децата от детските градини на региона и това е чудесно – деца даряват деца с естетическа наслада и веселие чрез средствата на изкуството. “Започнахме подготовка не само на куклени пиески, а и на написани в училището сатирични сценки... Постепенно и самите ученици вече предлагаха свои сценки, скечове, репризи... Така задоволявахме и наши, и селски нужди...” [10, с. 125 – 126]; [9, с. 328]. Може би “гребена на вълната”, която носи Ангел Узунов и неговите трудни момчета към човешките прераждания е техният първи мъжки хор – първата истинска голяма победа не само на певческото им майсторство, а и на откритите им за обич и доброта души.

Ангел Узунов въвежда елементи на военизация в организацията на живота в интерната. Той преследва две цели – на момчетата да им бъде интересно и разнообразно, а същевременно да ги подготвя за изискванията на казармения живот и в последствие – за социалната им реализация. Мисля, че не става въпрос за някакво копиране на опита на А. С. Макаренко, а съвместният живот на стоте момчета налага приемането и спазването от всички на определени правила за съгласуване и на дейностите, и на индивидуалностите им: непредсказуемият и динамичен живот на ракитовското дом-училище “Максим Горки” многократно доказва тяхната необходимост и полезност.