“Избивани от всички страни”

“Избивани от всички страни”

Галилейското езеро “пълно с мъртви тела”³

Колкото до онези, които се стремяха да излязат на действителен бой, римляните прободоха много от тях със своите дълги копия. Понякога римляните скачаха в техните кораби с мечове в ръце и ги убиваха; но когато някои от тях пресрещнеха съдовете, римляните ги заклещваха в средата и унищожаваха наведнъж и корабите, и хората в тях. А относно онези, които се давеха в морето, ако вдигаха глави над водата, биваха или убивани със стрели, или хванати от съдовете; но ако в отчаяното положение, в което бяха, се опитваха да плуват към своите врагове, римляните отсичаха техните глави или ръце; и наистина биваха погубвани по различни начини навсякъде, докато останалите, обърнати в бягство, бяха принудени да излязат на сушата, докато съдовете ги обградиха [в морето]: но колкото от тях биваха изтласкани, когато стигаха до брега, биваха убивани от стрели в езерото; и римляните скочиха от своите съдове и погубиха много повече на сушата: тогава можеше да се види цялото езеро в кръв и пълно с трупове, защото нито един от тях не оцеля.

И една ужасна воня, и много печална гледка имаше през следващите дни в тази страна; защото колкото до бреговете, те бяха пълни с отломки от кораби, и с трупове, всички подпухнали; и когато труповете биваха възпалени от слънцето и разлагащи се, те замърсиха въздуха дотолкова, че нещастието беше предмет на състрадание не само а юдеите, но и на онези, които ги мразеха и които бяха извършители на това нещастие. Това беше крайният резултат на морската битка. Броят на убитите, включително на онези, които бяха убити преди в града, беше шест хиляди и петстотин.

Едомците опустошават Храма¹

Но неколцина от по-младите облякоха броните си и храбро посрещнаха идумейците, и за известно време защитаваха множеството старци. Други дори дадоха сигнал на живеещите в града за бедствието, в което бяха; но когато тези също разбраха, че идумейците са дошли, никой от тях не посмя да се притече на помощ; само отвърнаха на ужасното ехо от ридания и оплакваха своите нещастия. Също се надигна голям вой от жени, и всеки от пазачите беше в опасност да бъде убит. Зилотите също се присъединиха към виковете, надавани от идумейците; и самата буря направи рева да изглежда много по-страшен; идумейците не пожалиха никого; защото като са по естество най-варварски и кръвожаден народ и като бяха изплашени от бурята, те използваха своите оръжия срещу онези, които затвориха вратите срещу тях, и действаха по същия начин към онези, които молеха за живота си, и към онези, които се биеха с тях, дотолкова, че прободоха с мечове онези, които искаха да им напомнят връзката между двата народа и ги молеха да зачетат техния общ храм.¹

Сега вече нямаше нито място за бягство, нито надежда за оцеляване; но както биваха блъскани един върху друг на купища, така биваха и избити. Така по-голямата част бяха изтласкани със сила и вече нямаше място за отстъпление, и убийците бяха върху тях; и като нямаха друг изход, те се хвърлиха надолу с главите към града; където, по мое мнение, получиха много по-лоша гибел от тази, която избегнаха, защото тази беше доброволна. И сега външният храм беше целият изпълнен с кръв; и денят, когато дойде, видя осем хиляди и петстотин трупа там.

2. Но яростта на идумейците не беше заситена от тези кланета; но се отправиха към града и плячкосаха всеки дом, и убиха всеки срещнат; а относно другото множество, счетоха безполезно да продължат да ги убиват, но потърсиха главните свещеници и мнозинството се насочи срещу тях с голяма ярост; и щом ги хванаха, ги убиха, и като подигравка стояха върху техните трупове и осмиваха Анан² за неговата доброта към хората и Исус³ за неговата реч към тях от стената. Та дори стигнаха до такова безбожие, че хвърлиха техните мъртви тела без погребение, въпреки че юдеите се грижат толкова много за погребението на хората, че сваляха онези, които биваха осъдени и разпъвани, и ги погребваха преди залез слънце. Няма да сгреша ако кажа, че смъртта на Анан беше началото на разрушаването на града, и че от този ден започна падането на неговата стена, и разрухата на неговите дела, когато видяха първосвещеника и този, който осигуряваше тяхното запазване, убит насред града им.

Иначе той също беше уважаван и много справедлив човек; и освен величието на това благородство и достойнство и чест, които притежаваше, той обичаше известно равенство дори по отношение на най-низшите от хората; той беше силен любител на свободата, и почитател на демокрацията в управлението; и винаги предпочиташе общественото благоденствие пред своята собствена изгода, и предпочиташе мира пред всичко останало; защото напълно разбираше, че римляните не могат да бъдат победени. Той също предвидя, че надвисва война с римляните, и че ако юдеите не уредят с тях нещата много умело, ще бъдат погубени: с една дума да кажем, ако Анан беше оцелял, нещата със сигурност щяха да бъдат уредени; защото той беше умен човек да говори и да убеждава хората, и вече беше спечелил онези, които му се противопоставяха или подкрепяха войната. И тогава юдеите щяха многократно да забавят римляните, ако имаха такъв военачалник като него.

Исус също се присъедини към него; и макар да не беше на неговото ниво, той превъзхождаше останалите; и мога само да мисля, че понеже Бог беше обрекъл този град на разрушение, като мръсен град, и беше решил да очисти своето светилище чрез огън, той отсече тези техни големи защитници и благожелатели, като тези, които малко преди това носеха свещените дрехи и водеха общественото поклонение, и бяха уважавани от жителите на цялата обитавана земя, когато идваха в нашия град, бяха хвърлени голи и станаха храна на кучета и диви зверове. И мога само да си представя, че самата добродетел е скърбяла за участта на тези хора, и е ридала, че е така ужасно победена от нечестието. И това беше краят на Анан и Исус.

3. След като те бяха убити, зилотите и множеството на идумейците се спуснаха върху хората като върху стадо от нечисти животни и прерязаха гърлата им; а колкото до обикновените хора, те бяха погубвани на място. Но благородниците и младежите първо хващаха и ги връзваха, и ги затваряха в тъмница и отлагаха клането с надежда някои от тях да преминат на тяхна страна; но нито един от тях не желаеше да се съгласи с техните желания, но всички те предпочетоха смъртта пред това да бъдат зачислени сред такива нечестивци, които действаха срещу собствената си страна. Но този техен отказ им донесе ужасни мъчения; защото бяха така бичувани и измъчвани, че телата им не можаха да издържат на мъченията, докато накрая и с голяма трудност, най-сетне им беше показана милостта да бъдат убити.

Онези, които залавяха през деня, биваха убивани през нощта, а мъртвите им тела бяха изнасяни и изхвърляни, за да има място за други затворници; и ужасът върху хората беше толкова голям, че никой не се осмеляваше нито да плаче открито за мъртвия, който му беше роднина, нито да го погребва; но онези, които бяха затворени в собствените си домове, можеха само да проливат сълзи тайно, и не смееха дори да ридаят без голяма предпазливост, да не би някой от техните врагове да ги чуе; защото ако ги чуеха, тези, които оплакваха другите, скоро намираха същата смърт като онези, които оплакваха. Само през нощта вземаха малко прах и го хвърляха върху техните трупове; и дори някои, които бяха най-склонни да се изложат на опасност, правеха това през деня; и имаше дванадесет хиляди от по-свестните хора, които погинаха по този начин.

4. И сега тези зилоти и идумейци доста се измориха просто да убиват хората, така че имаха безсрамието да установят лъжливи трибунали и съдилища за тази цел; и понеже възнамерява-ха да постигнат смъртта на Захария,¹ сина на Варух, един от най-видните граждани – това, което ги подбуди да се обърнат срещу него, беше тази омраза към нечестието и любов към свободата, с които той така се отличаваше: той беше също и богат човек, така че като го отведат, те се надяваха не само да ограбят неговото имущество, но също да се отърват от човек, който има голяма власт да ги погуби. Затова те свикаха с публично оповестяване седемдесет от първенците на населението, за показ, като че ли са истински съдии, когато те нямаха законна власт. Пред тях беше Захарий, обвинен в намерение да предаде тяхната политика на римляните, и че предателски е проводил хора до Веспасиан с тази цел. Нямаше никакво доказателство или свидетелство за това, в което беше обвинен; но те потвърдиха, че са напълно убедени, че това е така, и желаеха тяхното потвърждение да се приеме за достатъчно доказателство.

Когато Захария ясно видя, че нямаше начин да избяга от тях, бивайки коварно привикан пред тях и хвърлен в затвора, но без никакво намерение за законен съдебен процес, той си позволи голяма свобода на езика в това отчаяние за живота си, в което се намираше. Затова се изправи и се присмя на тяхното лъжливо обвинение, и с няколко думи опроверга престъпленията, в които беше обвинен, след което обърна речта си срещу своите обвинители и изброи отчетливо всичките им прегрешения спрямо закона, и силно ги критикува за объркването, до което бяха довели обществените дела: междувременно зилотите зашумяха и много трудно се сдържаха да не изтеглят мечовете си, въпреки че бяха решили докрай да запазят вида и изгледа на съдилище. Те също желаеха от друга страна да изпитат съдиите, дали ще изпълнят това, което беше за тяхна собствена погибел.

Тогава седемдесетте съдии произнесоха своята присъда, че обвиненият човек не е виновен – като избраха по-скоро сами да умрат с него, вместо неговата смърт да бъде върху тях; при което се надигна голяма врява сред зилотите при неговото оправдаване, и всички негодуваха срещу съдиите заради това, че онези не разбраха, че властта им беше дадена само като подигравка. Така двама от най-смелите от тях се спуснаха върху Захария насред храма и го убиха; и когато той падна мъртъв, те се задяваха с него и казаха “Ти имаш също и нашата присъда, и тя ще се окаже по-сигурно оправдаване за теб, отколкото другата.” Също го хвърлиха веднага от храма в долината под него. Нещо повече, удряха съдиите с дръжките на мечовете си като оскърбление, и ги изхвърлиха от двора на храма, и пощадиха живота им не с друга цел, а за да могат когато се разпръснат между хората от града, да станат техни посланници, да им кажат, че са само роби.