Йосиф флавий за падането на ерусалим

Ерусалим под забрана²

Също хората, които бяха останали горе бяха отблъснати към врага и под голям ужас, и издава-ха тъжни стенания заради бедствието, в което бяха; множеството, което беше в града, също се присъедини към тези викове с онези, които бяха на хълма; и освен това, много от онези, които умираха от глад, с устата им почти затворени, когато видяха огъня на светия дом, напрегнаха се с всички сили, и отново избухнаха във вопли и викове: Переа също отвърна с ехото, както и хълмовете наоколо [града], и добавиха към шума.

При все това нещастието беше по-страшно от тази безредица; защото човек би помислил, че самият хълм, на който стоеше храмът, вреше в огън, понеже беше пълен с огън на всяка страна, че кръвта е много повече от огъня, и че убиваните повече по брой от убиващите ги; защото земята не се виждаше, защото по нея лежаха мъртви тела; но войниците вървяха по купове от такива тела като гонеха бягащите от тях.

И сега множеството на разбойниците беше изтласкано [от вътрешния двор на храма] от римляните, и едва достигна до външния двор, и от там в града, докато останалото население избяга в галерията на този външен двор. Колкото до свещениците, някои от тях изтръгнаха от святия дом шиповете, които бяха върху него, с техните долни части, които бяха направени от олово, и ги мятаха към римляните вместо стрели. Но тогава, като не спечелиха нищо от това, и когато огънят избухна върху тях, те се оттеглиха към стената, която беше осем лакътя широка, и там останаха; но двама между тях, които бяха видни хора, които можеха да се спасят като отидат при римляните, или смело да търпят и да приемат своята съдба с останалите, се хвърлиха в огъня, и бяха изгорени заедно със святия дом; техните имена са Меир, син на Велгас, и Йосиф, син на Далей.

2. Тогава римляните, преценявайки, че няма смисъл да спасяват това което беше около светия дом, изгориха всички тези места, както и останалата част от галериите и портите, без две; едната на източната страна, а другата на южната страна; но след това ги изгориха и двете. Те също изгориха съкровищниците, в които имаше огромно количество пари и огромно количество одежди и други скъпоценни стоки, складирани там; и да кажем всичко с няколко думи, там беше мястото, където всички богатства на юдеите бяха събрани на едно място, където богатите хора си бяха построили за себе си съкровищници [да съхраняват такъв инвентар].

Войниците също дойдоха до останалата част от галериите, които бяха във външния [двор на] храма, където бяха избягали жените и децата и голямо множество от народа, на брой около шест хиляди. Но преди Цезар да беше решил нещо относно тези хора или да беше дал някакви заповеди за тях, войниците бяха изпълнени с такъв гняв, че запалиха галерията; чрез което стана така, че някои от тях умряха като се хвърлиха надолу, а някои бяха изгорени в самите галерии. Нито един от тях не спаси живота си.

Един лъжепророк беше поводът за гибелта на тези хора, който направи публично изявление в града на този ден, че Бог заповядва да се съберат в храма и ще получат чудодейни знамения за своето освобождаване. Тогава имаше много лъжепророци накарани от тираните да заблуждават народа, които им обявиха това, че те трябва да чакат избавление от Бога: и това беше за да ги разубедят от бягство и за да повдигнат духа им с тези надежди далеч от страх и грижа. Наистина, човек, който е в беда лесно приема такива обещания; защото когато такъв измамник го накара да вярва, че ще бъде освободен от онези нещастия, които го угнетяват, тогава другият е пълен с надежди за такова избавление.

Колесници в облаците

Нещо повече, източната порта на вътрешния [двор на] храма, която беше от мед и много тежка, беше затваряна с голяма трудност от двадесет мъже и стоеше на основа, подкована с желязо, и болтовете й бяха приковани много дълбоко в здравия под, който там беше направен от цял камък, беше видяна да се отваря сама в шестия час на нощта. Тогава онези, които бдяха на стража в храма, дойдоха бягайки до отговорника на храма, и му казаха за нея: тогава дойде там и не без голяма трудност успя да затвори отново вратата. Това също се стори на простите като много щастливо явление, като че ли с това Бог им е отворил портата на щастието. Но учените хора разбраха, че сигурността на техния свят дом сама се разпада, и че портата се отваря в полза на техните врагове. Затова публично обявиха, че този сигнал предсказва опустошението, което идва върху тях.

Освен тези, няколко дена след празника, на двадесет и първия ден от месец Артемисий [Яр], се случи едно изумително и невероятно явление; предполагам, че сведенията за него биха били счетени за измислица, ако не беше разказано от онези, които го видяха, и ако събитията, които го последваха, не бяха от такова голямо значение, че да заслужават такива знамения; защото преди залез слънце колесници и войски с въоръжени войници бяха видени да бягат сред облаците и да обкръжават градовете. Нещо повече, на празника, който наричаме Петдесятница, когато свещениците щяха да отиват през нощта във вътрешния [двор на] храма, както беше техния обичай, да изпълняват свещените си задължения, те казаха, че първо са почувствали земетресение, и са чули голям шум, и след това са чули звук като на голямо множество, казващ: “Да се махаме от тук.”¹

Но нещо още по-страшно, имаше един Исус, син на Анан, плебей и земеделец, който четири години преди да започне войната, и по време когато градът беше в много голям мир и благоденствие, дойде на този празник, където нашият обичай е всеки един да се събира при Бога в храма, и започна изведнъж да вика силно, “Глас от изток, глас от запад, глас от четирите ветрове, глас срещу Ерусалим и светия дом, глас срещу младоженците и невестите, и глас срещу целия този народ!” Това беше този вик, и продължи да вика ден и нощ, по всичките улици на града.

Обаче, някои от по-видните хора от населението силно се възмутиха от тези негови злокобни викове, и хванаха човека и му нанесоха множество силни удари с бич; но той нито каза нещо за себе си, нито нещо особено на онези, които го бичуваха, но продължи пак със същите думи, които викаше преди. При което нашите водачи предполагайки, както се оказа, че това е някакъв божествен гняв в човека, го доведоха пред римския прокуратор; където той беше бичуван докато му се оголиха костите: въпреки това той не отправи никаква молба за себе си, нито проля някакви сълзи, но извисявайки гласа си във възможно най-плачевния тон, на всеки удар от камшика неговият отговор беше, “Горко, горко на Ерусалим!” И когато Албин (защото той беше тогава нашият прокуратор) го попита, Кой беше той? И откъде идва? И защо произнася такива думи? Той по никакъв начин не му отговори на казаното от него, но не прекъсна своя печален напев, докато Албин го счете за луд и го пусна.

И през цялото време, което измина преди да започне войната, този човек не се доближи до никой от гражданите, нито беше видян да прави така; но всеки ден той произнасяше тези плачевни думи, като че ли бяха негова съзнателна клетва, “Горко, горко на Ерусалим!” Нито отвърна с лоши думи на някой от онези, които го биеха всеки ден, нито с добри думи на тези, които му дадоха храна; но това беше неговият отговор към всички хора, и наистина не друго, а скръбно предсказание за това, което идеше.

Този негов вик беше най-силен на празниците; и той продължи този напев седем години и пет месеца, без да пресипва, нито да се изморява от него, до времето, когато видя своето предсказание наистина изпълнено в нашата обсада, когато престана; защото когато обикаляше на стената, той извика с всичката си сила, “Горко, горко отново на града, и на народа, и на светия дом!” И точно когато добави за последно – “Горко, горко и на мен!” дойде камък от един от катапултите и го удари, и го уби веднага; и като промълвяваше точно същите предсказания, той издъхна.