Чешката и другите централноевропейски системи

Централноевропейските върховни юрисдикции и съдебни системи по принцип се намират в различни позиции. Тази статия не си поставя за цел да даде оценка на проблемите на общата трансформация на тези съдебни системи.²⁸ Тя се фокусира върху ролята и функциите, които върховните юрисдикции са призвани да изпълняват. Въпреки това, за да бъде разбрано общественото и историческото положение на върховните съдилища в региона, трябва в началото да бъдат направени някои по-широки наблюдения.

При комунистическото управление върховните юрисдикции бяха бастиони на комунистическото управление и на „системата“. Тяхната задача беше да държат обикновените съдилища „в релсите“, т.е. да ги надзирават и контролират. Зад Желязната завеса вече съществуващият към онзи момент йерархичен модел на организация на съдебната власт, наследен от ерата на австрийската монархия, беше превърнат в инструмент за затегнат надзор и контрол. Върховните юрисдикции бяха типично населени с високопоставени съдии от кариерата, лоялни на комунистическата партия.²⁹
Надзорните правомощия на тези върховни юрисдикции отиваха далеч отвъд обширното преразглеждане на отделни решения на долустоящите инстанции. По съветски модел в тези системи през 50-те години беше въведено правомощието на върховните юрисдикции да издават обвързващи указания – тълкувателни решения по значими правни въпроси.³⁰ Това правомощие можеше да се упражнява напълно in abstracto, т.е. без всякаква връзка с каквото и да е висящо дело пред върховната или друга юрисдикция. Указанията можеше да се приемат по предложение на съдии, както и по предложение на министъра на правосъдието. Интересното е, че доста от върховните юрисдикции в региона са запазили тези „квазизаконодателни функции“, силно съмнителни по отношение на разделението на властите, дори след революцията от 1989 година.³¹

Върховните съдилища и съдебната система като цяло навлязоха в постреволюционните промени или с много малко, или без всякакво обществено или професионално доверие към тях. Дори днес недоверието към съдебната власт продължава да е широкоразпространено. Това не се отнася напълно за Полша, където съставът на върховните съдилища беше в голяма степен заменен.³² Това важи обаче и за по-голямата част от останалите посткомунистически юрисдикции, най-вече за Чехия и Словакия. По-конкретно, широкоразпространеното недоверие към обикновените съдии пролича в две по-значителни тенденции на развитие на съдебните системи.

На първо място, първата половина на 90-те години стана свидетел на голям „бум“ на правните способи. Те бяха въведени отчасти поради съдебните „реабилитации” – като начин да бъдат преразгледани окончателните решения от комунистическите времена, постановени в нарушение на закона обикновено много години преди това. Вълната от правни средства не спря дотук. Други извънредни правни способи, извънредни обжалвания и жалби бяха въведени поради наивната, в известна степен, вяра, че повече правни способи означава повече правосъдие, като така ще се избегне незаконността и несправедливостта, причинена от съдебната система през предходните години.³³ Това доведе между другото до много широк достъп до върховните съдилища – съдилищата може да бъдат сезирани не само с жалби срещу съдебни решения от граждани, но също и с извънредни жалби от страна на министъра на правосъдието „в интерес на законността“ или от специални жалби срещу противозаконност.
Втората отличителна черта на положението на централноевропейските върховни юрисдикции е появата на конституционните съдилища. Всички държави в региона установиха самостоятелни, специализирани и концентрирани конституционни юрисдикции. Защо този модел беше възприет, е въпрос, отворен за обсъждане – освен очевидните исторически корени³⁴ и силното германско влияние, недоверието към старите комунистически съдии също беше фактор, поне в случая на тогавашната Чехословакия. Може да се каже, че новите конституционни съдилища са инструменти на съдебния преход. Тяхната основна функция е да предпази и да прилага разпоредбите на новата конституция спрямо миналото, посткомунистически или предходните постнацистки правителства и съдебна власт. Тези конституционни съдилища са често натоварени с правомощия да разглеждат отделни съдебни решения, включително окончателни решения на върховните съдилища, чрез средствата на индивидуалните конституционни жалби. Както ще бъде обсъдено по-нататък по отношение на Република Чехия, това правомощие превръща конституционния съд в мощен участник, който може изключително да въздейства върху ролята и функциите на върховните (дотогава) юрисдикции в рамките на правната система.
А. Достъп до върховния съд по граждански дела
След революцията от 1989 г. повечето посткомунистически държави, с отличаващото се изключение на Естония,³⁵ се връщат обратно към германския ревизионен модел.³⁶ Това не е изненадващо – поне за централноевропейските държави може да се каже, че принадлежат на германското и австрийското правно семейство, други държави в региона също са предимно под немско влияние.

Същото важи и за достъпа до чешкия Върховен съд (ЧВС) в областта на гражданското правосъдие. Оригиналният модел, възприет с голямата реформа от 1991 г.³⁷, беше странна смесица от касационен и ревизионен модел. От една страна, достъпът до ЧВС при гражданскоправно обжалване (ревизия) беше ограничен до казуистични категории, които въпреки това все още наподобяваха немския ревизионен модел – щом бъдат изпълнени обективните законови изисквания, достъпът до ЧВС е отворен за достъп. Условията включваха различни видове тежки процесуални нарушения,³⁸ противоречивост на актовете на първата и апелативната инстанция, както и по-широка предпоставка, при която апелативният съд установява, че делото е от фундаментално правно значение.³⁹ Така третата категория включва зародиша на субективната оценка на правното значение на обжалването пред ЧВС. И все пак правомощията на ЧВС бяха ограничени до това да потвърди или да отмени решението на апелативния съд. ЧВС не може, както в идеалния ревизионен модел, да замени решението на апелативния съд със свое решение.⁴⁰

Друга важна реформа на гражданската ревизия на ЧВС беше извършена през 2000 година. Преформулираният § 237 от Закона за гражданското съдопроизводство (по-нататък „О. s. r.“), който остава непроменен с малки изключения, урежда две основни хипотези, в които е допустима ревизия с решение на върховния съд:

1. 
   Съществува противоречие в правните становища между решенията на първата инстанция и апелативния съд по разглежданото дело;
   

2. 
   Върховният съд счита, че повдигнатият проблем е от фундаментално правно значение.
   

На пръв поглед се създава цялостно впечатление за класически ревизионен модел – изглежда, че водещите принципи са различията в становищата на долустоящите съдилища, както и новост или фундаментална значимост на правния проблем. Публичните функции, изведени на преден план в тези категории, обаче са в известна степен накърнени от последната категория, която предвижда ревизия да е допустима, ако решението на апелативния съд е „в противоречие с материалния закон“. Тази категория върви в обратната посока на всички останали. Тя е свързана с частния интерес и представлява контрол за правилното приложение на закона по индивидуално дело. Допълнителната формулировка на тази категория е изключително широка – трудно може да се намери нещо, което, при условие че становищата на апелативния съд и ЧВС се разминават, не е в „в противоречие с материалния закон“.

От 2000 г. последната категория е „ахилесова пета”⁴¹ на първоначалния замисъл за въвеждането на по-силно филтриране на ревизиите от ЧВС и за поставяне на акцента върху публичната цел на гражданската ревизия. Какво е или не е „в противоречие с материалния закон“ може да се тълкува много широко. Дебатът за присъствието на по-широки (публични) интереси при ревизионния модел много скоро е удавен в технически съображения относно това дали апелативният съд е приложил закона „правилно”. ЧВС съвсем скоро започна да упражнява пълна апелативна юрисдикция.

Съдбата на ревизията по гражданскоправни въпроси демонстрира неохотата, с която континенталната, и по-точно германската правна култура, се отнася към цялостното признаване на задачата на върховните юрисдикции като задача от публично, а не от частно естество. Чести са опитите да се търси компромис и да се примирят двата интереса, като се смесят публичната и частната цел в предпоставките за достъп до производството пред върховен съд. Това никога не сработва – върховната юрисдикция бързо бива залята с жалби по отделни дела и публичната цел отива на заден план. Това е съдбата на чешките ревизии по граждански дела, като през последните три години ЧВС е постановил приблизително три хиляди решения годишно по жалби за ревизия .⁴²

Това число не би било толкова фатално, ако броят на решенията отразяваше броя на исканията за ревизия, а не отразяваше броя на делата, по които съдът е бил длъжен да мотивира решението си. Този брой все пак включва и определения за отказ от ревизия, които съставляват около 90 % от общия брой постановени решения. Въпреки това, дори когато не е допусната ревизия, ЧВС постановява мотивирани определения – обичайно на осем до десет страници. Най-дългата част от едно такова определение е посветена на преразказ на предходната процедура, която обикновено е последвана от твърде стандартно обяснение защо повдигнатият въпрос не е от фундаментално право значение, и по-важно – защо апелативният съд не е сгрешил при тълкуването и прилагането на материалния закон.

Това е още един слаб момент в настоящата чешка ревизионна система. Доколкото достъпът до ЧВС се счита за субективно право, при условие че са налице определени „обективни“ условия, съществува корелативното задължение на съда да се мотивира защо е стигнал до заключението, че тези условия не са налице. Касационната система разбира достъпа до върховната юрисдикция като субективно право. Обратно, апелативният модел ясно отрича това. Позицията на ревизионната система е в известна степен двусмислена – при условията на определени законови ограничения може съществува право на достъп до върховната юрисдикция.

Това положение обаче влиза в противоречие с надделяващите интереси и цели на върховните юрисдикции при ревизионния модел. Може да се види ясно постепенното засилване на ориентацията към публичните цели на предпоставките за достъп до ЧВС. Това притегля ревизионния модел по-близо до апелативния. В същото време процесуалната основа на производството пред Върховния съд остава в капана на разбирането за достъпа като субективно право. Това дърпа системата обратно в другата посока – към касационния модел. Тъкмо това е настоящото слабо място на чешкия ревизионен модел, който при други обстоятелства може да се разглежда като компромис между две „крайности”. Стремежът към апелативния модел е накърнен от процесуалните корени на касационния. Практически това означава, че докато при ревизионния модел ЧВС привидно има известна дискреция при подбора на дела, най-вече под формата на тълкуване какво е въпрос от фундаментално правно значение и т.н., осъществяването на тази дискреция е компрометирано от обстоятелството, че съдът във всеки отделен случай трябва да мотивира своето решение защо не допуска разглеждането на делото. В резултат на това съдиите от ЧВС и техните съдебни помощници прекарват огромната част от времето си, мотивирайки определения за тези 90 % от делата, при които те не допускат ревизия, т.е. по делата, които в най-добрия случай имат минимално публично значение.

Логична стъпка в този момент би било премахването на изискването за мотивиране на решенията по дела, по които не се допуска ревизия. Времето и ресурсите на съда тогава не биха била употребени за безполезно мотивиране защо ревизията не е допусната и биха били насочени към по-задълбочен анализ на допуснатите до разглеждане дела. Подобна стъпка обаче е по-фундаментална, отколкото изглежда на пръв поглед. Тя може да бъде разглеждана като истинско прекрачване на границата между ревизионния и апелативния модел. Това би дало на върховната юрисдикция пълна дискреция относно това какви дела желае да разглежда. Щом отпадне изискването за мотивиране, може да се откажем от концепцията, че достъпът до върховния съд се основава на „обективни критерии“, уредени в закона, които, може да се каже, че кореспондират на „субективното“ индивидуално право на достъп, което, от своя страна, изисква мотивиране за причините защо делото на жалбоподателя не се допуска до ревизия.

Такава стъпка беше изпробвана. Едно от измененията на Кодекса за гражданско правосъдие през 2000 г.,⁴³ прието по същото време с новите критерии за гражданска ревизия пред ЧВС, е, че не е необходимо да се мотивира определението, с което се отказва ревизия, ако не е поставен никакъв въпрос от фундаментално правно значение. Това изменение обаче беше отменено от чешкия Конституционен съд („ЧКС“). В широкообхватно (пленарно) решение⁴⁴ ЧКС реши, че отмяната на задължението за мотивиране по противоконституционен начин накърнява индивидуалното право на съдебна защита, гарантирано от чл. 36, ал. 1 от чешката Харта за фундаментални права и основни свободи.⁴⁵ Основните аргументи, изложени от ЧКС срещу подбора на дела по граждански ревизии по принцип, и по-конкретно – срещу премахването на задължението за мотивиране на отказите за достъп до ревизия, могат да бъдат групирани в следните категории:
= Отрича се основното право на достъп до съд;

= Нарушава се принципът за равнопоставеност между отделните жалбоподатели;

= Липсата на задължение за мотивиране отрича частната цел на ревизията и свежда индивидуалния жалбоподател до „доставчик на материал“ за уеднаквяване на съдебната практика;

= Отпадането на задължението за мотивиране може да доведе до произволно правораздаване, може да се превърне в инструмент за злоупотреба от по-малко отговорните съдии в опита си да се разтоварят от дела.

Скоро след създаването на ВАС широко замисленият достъп до него доведе до значителен приток на дела.⁴⁹ Най-проблематично беше експоненциалното нарастване на броя на касационните жалби от лицата, търсещи убежище, които съвсем скоро достигнаха до хиляди на година.⁵⁰ Повечето от тези жалби нямаха друга цел, освен да удължат престоя на жалбоподателя – докато не бъде постановено решение от съда, той не можеше да бъде депортиран.⁵¹ Това наложи бърза реформа на достъпа до ВАС в областта на касационното обжалване по въпросите за предоставяне на убежище. От всички разгледани модели в крайна сметка беше възприето доста радикално решение. Новият § 104a на Кодекса на административното правосъдие⁵² урежда въпроса по следния начин:

1. 
   Върховният административен съд не допуска до разглеждане касационната жалба по въпроси, касаещи предоставяне на убежище, ако нейната значимост не надхвърля съществено личния интерес на жалбоподателя.
   
2. 
   Определението, с което не се допуска до разглеждане касационната жалба по алинея 1, се приема с единодушие от всички членове на състава.
   
3. 
   Определението по алинея 1 не е задължително да бъде мотивирано.
   

Тази нова разпоредба ясно се отдалечава от традиционния ревизионен модел – „обективните“ условия се заменят от един много широк критерий за достъп в зависимост от това дали жалбата „съществено надхвърля личния интерес на жалбоподателя”. Това показва ясното признаване на елемент на публичен интерес в модела на достъп до ВАС. Конкретният частен, индивидуален интерес за продължаване на съдебния спор не е достатъчен. Трябва да има „публично“ измерение на индивидуалната жалба. Отклонението от задължението за мотивиране е също толкова значимо, колкото и изискването жалбата да бъде отклонена от разглеждане единодушно.

= решението на окръжния съд страда от фундаментални пороци на правоприлагането, които се отразяват на изхода от делото. Това изключва процесуалните нарушения, които нямат отражение върху изхода от делото.⁵³

Отговорът се съдържа в гореописаната история на гражданските ревизии. Чешкият конституционен съд ясно е заявил, че ЧВС трябва да мотивира отказа от ревизия поне със съкратени мотиви. Отказът да се мотивира не допускането до разглеждане на ревизионната жалба според ЧВС е противоконституционен. Ясно е, че ВАС, като излага някакви кратки мотиви, се защитава срещу евентуална реакция на ЧКС, сходна с тази за подбора на касационните жалби по въпросите на предоставяне на убежище. По този начин становището на ЧКС спира всякакви промени в тази област. И двете чешки върховни съдилища се съобразяват с това.

3. 
   Конституционните съдилища: къде е тяхното място в системата?
   

Възникването на конституционни съдилища през 90-те години в бившия съветски блок означава, че новата институция беше създадена в съществуващата система на организация на правосъдието. Някои върховни юрисдикции приеха сравнително добре новата институция.⁵⁴ Други имаха и все още срещат някои затруднения в приемането на новото „политическо” тяло, което нарича себе си съд. Последната категория включва и Република Чехия.⁵⁵

На теория от конституционните съдилища в Централна Европа, оформени по модела на германския Bundesverfassungsgericht, се очаква да действат като защитници на новата конституция и нейните ценности. Тяхната юрисдикция трябва да е ограничена до въпросите за конституционосъобразност. Практиката обаче е в известен смисъл различна – два институционални фактора постепенно превърнаха конституционните съдилища в пълноценни върховни юрисдикции за всички области на правото.

На първо място, някои от централноевропейските конституционни съдилища са натоварени с правомощието да разглеждат индивидуални конституционни жалби срещу решенията на последните инстанции на обикновените съдилища.⁵⁶ Това означава, че окончателните решения на всяко съдилище в съдебната йерархия може да бъдат преразгледани от Конституционния съд. Второ, никой от тези конституционни съдилища, включително техният модел – германският Bundesverfassungsgericht, не е съумял да дефинира кой въпрос има конституционно естество, т.е. ясно да дефинира обхвата на своето надзорно правомощие. Наистина почти всяко дело и всеки правен спор може да бъде видян през призмата на неговите конституционни аспекти и на основните права на човека.⁵⁷

Тези два фактора на практика превръщат конституционните съдилища в съдилища от последна инстанция за всички клонове на правото. Годишно около 30 % от жалбите до ЧКС, чийто брой ежегодно нараства с над 3000, са конституционни жалби срещу решения на последните инстанции, постановени от върховните съдилища.⁵⁸ Над 60 % от останалите жалби са срещу окончателни решения на другите съдилища.⁵⁹ Така 90 % от дейността на ЧКС се свежда до разглеждането на окончателни съдебни актове.

Враждебността на ЧКС по отношение на опитите на ЧВС да регулира своето натоварване по гражданскоправни въпроси може да бъде проследено до тази функционална промяна – явно е, че една de facto върховна юрисдикция, която сама няма формален механизъм за филтриране на дела, трудно би позволила на долустоящите апелативни съдилища да филтрират своите жалби. Зад тази постановка се крие опасението, че делата, отхвърлени от двете върховни съдилища, в крайна сметка ще пристигнат в ЧКС и ще увеличат неговото вече значително и непосилно натоварване. Това опасение не е ясно изказано в практиката на ЧКС,⁶⁰ а е изразено под формата на съображение за конституционосъобразност и правна защита на правата на лицата. В следващия раздел ще бъдат разгледани първо тези твърдения. А после ще бъде обсъден по-широкият въпрос дали подборът на дела пред ЧКС сам по себе си е решение на тези проблеми.

Тази аргументация е проблемна. На пръв поглед ЧКС се съгласява с принципното положение, че не съществува право на достъп до ЧВС.⁶² Но след това, вместо логично да заключи, че там, където няма право, не съществува и корелативно задължение от страна на ЧВС да се мотивира, ЧКС твърди, че щом има извънреден способ, лицата ще преследват техния частен интерес при използването на това правно средство и ЧВС трябва да защитава техните субективни права за равен и справедлив достъп до съд. Това заключение елиминира изходната гледна точка и създава de facto субективно право на достъп до ЧВС. Така реторично се преминава от общо право на достъп към правото на разглеждане на индивидуалната жалба по справедлив и равен начин, което включва и обявяването на мотиви защо достъпът е отказан.

Друг проблем е какво наистина представлява правото на достъп до върховен съд – право на завеждане на дело пред върховната юрисдикция или право заведеното дело да бъде разгледано по същество от нея? Ако се твърди, че истинското право на достъп до съд изисква последното, то е видно, че това „право“ само по себе си е вече нарушавано всекидневно не само от ЧВС, но и от ЧКС – повече от 90 % от всички жалби до ЧВС, както и от конституционните жалби до ЧКС, към настоящия момент се отхвърлят като явно недопустими или неоснователни, често с извънредно кратки мотиви, които предимно преразказват исторически извървяната процедура. Тук възниква въпросът какъв вид индивидуална защита се предоставя чрез повърхностното бегло разглеждане на хиляди дела.

Аргументът в полза на равенството е любопитен – дали подборът на дела създава неравенство сред отделните жалбоподатели? Същественият въпрос тук е какъв тип равенство съдебната система би трябвало да гарантира – формалното равенство или по-функционалната идея за равенството? Правото на достъп на всеки до върховната юрисдикция е формализирана версия на равенството – всяка жалба ще бъде разгледана независимо от важността и сложността на повдигнатите правни въпроси. По-функционалната версия на равенството би трябвало да вземе под внимание разликата в сложността на спора. Подлагането на всички дела на абсолютно едно и също третиране и преразглеждането отново и отново на тривиални дела за отказан чек заедно със сложни медицински спорове за мъртвородени деца може в крайна сметка да доведе до отричане на самия идеал за правосъдие, към който съдебната система би трябвало да се стреми. Не всички дела са еднакви и ако бъдат третирани като такива, това би нарушило изискването за функционално равенство.

Решаващата и може би изходната гледна точка в дебата за равенство е признанието, че върховната юрисдикция е призвана да изпълнява поне някакви публични функции. Публичните измерения на индивидуалния спор (новост, сложност или противоречива съдебната практика) са отличаващият фактор, който препятства съда да третира еднакво отделните дела. Щом тази разумна разлика бъде призната, дори този, който се стреми към по-формализирано равенство, е длъжен да приеме, че две подобни дела всъщност не са еднакви. Това означава, че не са сравними и не могат да бъдат третирани еднакво.

Друг аргумент, който се съдържа в съдебната практика на ЧКС, е, че отсъствието на задължение за мотивиране отрича частната функция на ревизията и свежда отделния жалбоподател до „доставчик на материал“ за осигуряване на единството на съдебната практика. Това, което ЧКС изисква, е при достъпа до Върховния съд да бъде намерен разумен баланс между публичния и частния интерес при функционирането на върховните юрисдикции. Според ЧКС, който по този въпрос е очевидно повлиян от германския Bundesverfassungsgericht,⁶³ гражданската ревизия пред ЧВС трябва да постига и двете цели – отделният жалбоподател не може да бъде сведен до прост доставчик на материал за уеднаквяване на съдебната практика! Такова изискване, колкото и привлекателно да изглежда на теория, е на практика неработещо. Целта е или предимно публична, или частна. Ако бъде позволено частните съображения и „индивидуалното правосъдие“ да имат значение пред върховната юрисдикция, делата, които трябва да се разглеждат, неизбежно нарастват до хиляди.

Този проблем е от фундаментална важност. Именно когато обсъжда него, ЧКС стига до същината на въпроса. Всички останали доводи на ЧКС са всъщност второстепенни. Това е ценностният избор, който стои в началото на веригата от аргументи. Някои от по-широките политически аргументи в подкрепа на тезата, че този избор може да бъде преосмислен, са обсъдени подробно по-нататък.⁶⁴

Последната група аргументи, а именно – че отмяната на задължението да се мотивират отказите може да доведе до съдебен произвол и че може да бъде използвано за злоупотреба от по-малко отговорните съдии в техните усилия да отклоняват жалбите, ни отвежда отново към някои от вече очертаните проблеми. Тези възражения естествено не са изрично формулирани в съдебната практика на ЧКС.⁶⁵ Те остават на абстрактното ниво на предотвратяване на „произвола“ в решенията на съдиите от ЧВС. Почти няма разумни аргументи срещу тези опасения. И все пак могат да бъдат въведени някои процесуални гаранции, като изискването решението за допускане до разглеждане да се вземе с пълно единодушие на целия петчленен състав или самоналожено задължение на съда ясно да посочва съществуващата съдебна практика, която третира правните проблеми, повдигнати в жалбата за ревизия или касационната жалба.⁶⁶ Въпреки това никакви процедурни инструменти, колкото и обмислени да са те, няма да помогнат в една система, която няма доверие, че собствените й върховни съдии ще си свършат отговорно работата.

Съществуват два подхода към този проблем – оптимистичен би бил този, при който се надяваме, че постепенната поколенческа смяна на съдебния състав на върховно ниво вероятно би повишила нивото на доверие. За сравнение – циничният подход би бил, че системата като цяло ще е по-добре, дори ако правото безмотивно да се подбират дела се даде на сегашните „ненадеждни“ върховни съдии. Дори „ненадеждните“ съдии неизбежно решават поне някои дела въз основа на тяхната правна основателност, за което те тогава би имали подходящите време и ресурси.

Може да се твърди, че няма конституционни препятствия пред възможността да се извършва пълноценен подбор на дела от чешките върховни юрисдикции и пред въвеждането на апелативен модел. Разделителни линии са различните виждания на ЧКС относно това какви цели двете върховни съдилища трябва да изпълняват. От една страна, двете върховни съдилища се виждат като истински върховни съдилища, глави на съответните юрисдикции, чиито решения са окончателни. От друга страна, ЧКС ги разглежда в съответствие с гореописаната функционална промяна поради това, че може да упражнява надзор върху решенията на последната съдебна инстанция както върху едни обикновени „апелативни“ съдилища.

Първото и най-очевидно възражение на всеки вид подбор на дела пред конституционните съдилища е, че те са специализирани и централизирани съдилища. Своеобразно, те са съдилища от първа и последна инстанция по конституционни спорове. Този подход обаче пренебрегва постепенната промяна на конституционните съдилища в Европа. Това, което първоначално е замислено като концентриран контрол, се е превърнало постепенно в децентрализиран контрол по силата на изискването на конституционосъобразно тълкуване. Първоначално въведен от Bundesverfassungsgericht,⁶⁸, този подход е последван от всички конституционни съдилища в централноевропейския регион.⁶⁹ Чрез „Ausstrahlungswirking” и задължението на общите съдилища да тълкуват „обикновения закон“ („einfaches Recht”) в съответствие с Конституцията (и по този начин имплицитно в съответствие с практиката на конституционния съд) общите съдилища са превърнати в миниатюрни конституционни съдилища.⁷⁰ Когато тези доктрини бъдат установени, конституционният контрол престава да бъде специализиран и централизиран и Конституционният съд престава да бъде отделна юрисдикция. Той се превръща във Върховен (Конституционен) Съд.⁷¹

Това, разбира се, предполага, че съдилищата от общата юрисдикция наистина са приели ролята си на конституционни съдилища (от първа инстанция) и са възприели доктрината и съдебната практика на техния местен конституционен съд. Такава очевидно е ситуацията в „родината“ на този подход – Германия. Това може би е вярно и за други държави, където конституционните съдилища са създадени през „второто поколение“ – например Испания. Ситуацията в посткомунистическа Централна Европа е по-проблематична – дебатът е отворен за това дали общите съдилища и съдиите са приели и усвоили ролята на конституционни съдии. Очевидно е обаче, че с постепенното възприемане на конституционната роля на общите съдилища публичната цел на функционирането на конституционните съдилища става централна. Там, където индивидуалната защита на конституционните права е гарантирана от общите съдилища, правораздаването в частен интерес пред конституционния съд губи своето значение. При тези институционални условия е разумно ограничаването на достъпа до конституционния съд чрез „разпореждане за допускане на обжалване” или подобна процедура. Аргументи за въвеждането на филтриращи механизми, описани по-горе, са валидни и тук – качеството трябва да бъде с предимство пред количеството, защото няма и почти никакъв смисъл от конституционен съд, който ежегодно решава хиляди жалби.

Ролята на конституционните съдилища и възможните ограничения на достъпа до тях са обект на продължаващ дебат в Европа, особено с оглед на вече непосилното натоварване на конституционните съдилища по индивидуални конституционни жалби (Verfassungsbeschwerde, recurso d'amparo, ustavni stiznost). В системите, допускащи конституционни жалби, подадени от отделни лица, те са повече от 90 % от делата и представляват, в количествено отношение, няколко хиляди жалби за всяка година. Такова натоварване е, разбира се, отвъд капацитета на който и да било отделен съд – особено ако е съставен от не повече от двадесет съдии. Както беше споменато по-горе,⁷² конституционните съдилища са развили прикрити механизми за отклонение на жалбите – макар повечето от тях да нямат ясен мандат да филтрират или подбират делата за разглеждане. При сегашната практика повече от 90 % от всички жалби се отклоняват с определение като явно недопустими или явно неоснователни. И тук определенията, недопускащи конституционните жалби до разглеждане, трябва да бъдат мотивирани. И отново тук се вижда сходството с модела в практиката на някои върховни юрисдикции в централноевропейския регион. По-голяма част от времето и енергията на съда е вложена в мотивирането на определения, които имат малка или нищожна стойност за правната система като цяло. Така съдът остава без време и ресурси за разглеждането на важните проблеми, особено на новите сложни проблеми, които изискват задълбочен анализ.

В Германия постоянно нарастващото натоварване на Bundesverfassungsgericht е довело до многократни изменения на Закона за Федералния Конституционен съд. Когато петото изменение на закона в началото на 90-те не успя да ограничи достъпа до Съда,⁷³ федералното Министерство на правосъдието създаде специална комисия под председателството на г-н Ернст Бенда, бившия председател на Bundesverfassungsgericht, чиято задача беше да предложи начини за реформиране на достъпа до съда.⁷⁴ След като обсъди различните начини за намаляване на натоварването на Bundesverfassungsgericht, комисията стигна до еднозначно заключение. Тя препоръча с десет на един гласа да се даде на Bundesverfassungsgericht правомощието да подбира свободно делата, които ще разглежда („Annahme nach Ermessen”), което ще бъде почти идентично с това, упражнявано от Върховния съд на САЩ по certiorari процедурата.⁷⁵ Тези предложения на комисията обаче не бяха възприети. Bundesverfassungsgericht продължава да отклонява от разглеждане голямата част от жалбите с кратко мотивирани определения на съставите.⁷⁶
Подобен дебат съществува и в други европейски държави. Особен подход е избран от испанския законодател. Испанският Tribunal Constitucional вече има правомощието да отклонява от разглеждане явно недопустими конституционни жалби (amparo) с определение, което не е задължително да бъде мотивирано. Това правомощие обаче не е използвано от конституционните съдии, които все още настояват да се мотивират и при отклонението на явно недопустимите жалби. Така законодателят се почувства задължен да прибегне до по-драстично решение. Едно скорошно законодателно предложение изрично забранява на Tribunal Constitucional да излага мотиви при отхвърляне на amparo на основание явна недопустимост.⁷⁷

Тези проблеми са обсъждани и по отношение на ЧКС.⁷⁸ Освен аргументите, посочени по-горе, се излагат два допълнителни аргумента – прозрачност и съдебна икономия. Аргументът за прозрачност просто предполага, че може би е по-добре открито да се признае това, което ЧКС прави тайно сега, а именно – подбор на дела чрез инструмента на допустимостта. Вторият аргумент е свързан с ефикасното и ефективно използване на съдебните ресурси. Вместо да се пропилява енергията на съдиите да обясняват защо жалбата е явно недопустима,⁷⁹ усилията на ЧКС трябва да бъдат насочени към постановяване на реални решения по същество.

4. 
   
   
   Изтегляне 0.71 Mb.
   
   Сподели с приятели: