Качество, количество, роля на върховните юрисдикции

Цялостното поставяне на обществения живот в рамките на правото води след себе си по-голямо натоварване на съдилищата. При комунистическото управление в Централна Европа съдилищата не бяха предпочитаният форум за разрешаване на спорове. Това се промени след революцията от 1989 г., като обемът дела продължава да расте експоненциално. Заложен е и силен „регионален“ фактор в културата на обжалване в Централна Европа с използване на всички правни средства, които поне на теория съществуват за страната.⁸⁰ Накрая, както беше споменато, годините, следващи революцията, се отличиха с натрупването на нови пътища за съдебна защита, нови видове обжалвания и жалби. Тези, а може би и други фактори, създават една истинска процесуална култура на „инстанционно надбягване” в Република Чехия – не е рядко срещано гражданскоправен спор да премине през пет инстанции – първа инстанция, обжалване и ревизия пред Върховния съд, после да бъде поднесен чрез конституционна жалба на Конституционния съд и накрая да бъде пратен чрез индивидуална жалба до Европейския съд по правата на човека в Страсбург. Ако някоя от горните инстанции обезсили решението на долните инстанции, цялата история започва отначало, този път – придружена от присъединен иск за вреди, причинени от прекомерната продължителност на производството.

В конституционната култура, която се е развила в Европа след Втората световна война, защитата на индивидуалните права е в центъра на правния дискурс. Освен това няма съмнение, че върховните юрисдикции са призвани да защитават тези права. Това обаче не означава, че те биха постигнали целта, като преразглеждат и преосмислят всяко индивидуално дело, което достигне до тях. Да бъде предоставена защита по всеки отделен спор е задача на долустоящите съдилища, особено – на първоинстанционните съдилища. Те наистина имат за задача да разгледат в детайли всеки казус и всеки правен въпрос, повдигнат пред тях. Върховните юрисдикции имат друг дълг – тяхната роля е авторитетно да решават спорни проблеми и различия в правните възгледи на долустоящите съдилища, да развиват правото и да дават ясни насоки на долустоящите съдилища под формата на установена практика. Върховните юрисдикции защитават гражданина много повече, когато дават ясни насоки за правосъдието под формата на предсказуема практика, отколкото, ако симулират индивидуален контрол при всяка жалба – те спестяват на гражданина необходимостта да премине през преповтарящи се процедури в съдебната система, за да разбере какво е правото. Според дихотомията, представена в първата част на текста, може да се каже, че ролята на първоинстанционния съд е предимно за частно ползване. При обжалване се включват някои съображения от публичен интерес (отстраняването на грешки и общият интерес за законосъобразност). На апелативно ниво двете цели са смесени. Целта на нивото на върховната юрисдикция обаче е публична. Само чрез такова балансирано взаимодействие съдебната система предоставя оптималната защита на личните права.

Друг проблем, който вече беше споменат, е прозрачността и необходимата степен на „почтеност” на системата. Ако бъдат приети сериозно призивите за защита на индивидуалните права, трябва да се попита кое наистина е в интерес на гражданина. Дали гражданинът трябва да бъде подвеждан да си мисли, че върховната юрисдикция наистина има средствата и намерението да се справи с неговото дело, което е само едно от хилядите други дела, които нямат никакви изгледи за успех, и после – една или две години по-късно – да получи стандартизирано „прекопирано“ решение, обикновено отхвърлящо жалбата като (явно) неоснователна? Или може би е по-добре на гражданина да бъде казано в рамките на един или два месеца след неговата жалба, че жалбата му няма никакви изгледи за успех и че съдът няма изобщо да се ангажира с нея?

Като бълват хиляди или дори десетки хиляди решения всяка година, върховните юрисдикции обезценяват собствения си труд. Страдат не само качеството и убедителността на решенията, но и водещата роля, която съдебната практика на върховният съд може да играе, защото такъв обем от практика неизбежно произвежда противоречия. В допълнение, практическите измерения на проблема са, че наистина никой не е способен да следи такава огромна „продукция“ от дела, включително и долустоящите инстанции. Този проблем се превръща в омагьосан кръг – колкото повече практика върховната юрисдикция произвежда, толкова по-хаотична става цялата съдебна практика, а това води до все повече и повече дела, които достигат до върховния съд, тъй като долустоящите инстанции нямат ясни насоки.

На последно място, ясно е, че проблемът, причинен от експоненциалното нарастване на делата, може да бъде решен не с увеличаване на броя на съдиите, а само чрез регулиране на достъпа до съдилищата.⁸¹ Както е видно от практиката на множество върховни и конституционни съдилища в Европа, въпросът наистина не е дали трябва да се регулира достъпът до върховните юрисдикции, а дали това да се прави прикрито или явно. Върховна юрисдикция, наводнена от дела, които не може да разгледа, неизбежно развива начини чрез своята практика да отклонява от разглеждане жалбите. В подобна ситуация може би е по-добре да се признае този факт и да се намери адаптация към новата роля, отколкото да се настоява на поддържането на една фасада.

Изследването на чешкия пример при въвеждането на повече елементи на подбор в първоначално замисления надзорен модел за достъп до Върховния съд демонстрира конституционните затруднения, които този ход може да провокира. Съдбата на втория опит да се въведе дори по-силна версия на системата на подбор във ВАС остава несигурна. ВАС напълно осъзнава проблемите, които този „имплант” води след себе си. По тази причина съдът го държи засега в изолатора, като умишлено не използва инструмента съобразно неговия замисъл, а го е замества с de facto ревизионен модел. Ясно е обаче, че в крайна сметка ще бъдат подновени опитите за въвеждане на по-големи възможности за подбор на делата при двете върховни съдилища, този път може би с предложения за реформа на ЧКС. Дали тези усилия са обречени на провал?

Може би не. Едно от обясненията за провала на този нов модел на гражданска ревизия пред ЧВС вероятно е доста просто – неподходящото време и неподходящото място. Основните причини могат да бъдат обобщени в три точки:

= съществуващата неохота на обикновените съдилища да действат като „конституционни съдилища от първа инстанция”;

= непоследователна и липсваща съдебна практика в някои области.
Както беше споменато, общото недоверие спрямо съдиите е все още доста силно в Централна Европа. Недоверието на ЧКС към ЧВС е също добре известно. Втората точка също беше коментирана по-горе – споразумението за „Нов конституционализъм” – всички общи съдилища функционират като конституционни съдилища. Те са призвани да защитават конституционните права в тяхното „общо“ правораздаване и да тълкуват „обикновеното“ право в светлината на конституцията. Вероятно, след като всички общи съдилища или поне тези на апелативно и върховно ниво примат отредената им от ЧКС роля, ЧКС ще вижда по-малко причини за своя интервенция в тяхната сфера и може да се отдръпне, оставяйки на върховните съдилища повече поле за действие при подбора на делата, които желаят да разгледат. На последно място, демократичният правен ред на Република Чехия е млад. В много области на правото съществува малко съдебна практика на ЧВС или ВАС, която е съответства на новия конституционен ред след 1989 г. и която може да дава насоки на долустоящите съдилища.

Всички тези проблеми ще бъдат решени в следващите години. Щом бъдат решени, нищо не пречи правната система да ограничи достъпа до върховните юрисдикции и да преосмисли тяхната роля в светлината на вече изложените разсъждения. Ако чешката и другите централноевропейски правни системи решат да направят това, е ясно, че то ще има отражение върху цялата правна и съдебна система. Три от най-значимите последици, които такава промяна би довела, ще бъдат споменати тук.

По отношение на съдебната структура ограничението на достъпа до върховен съд би имало за последица известен „ренесанс“ или преоценка на долните инстанции, особено – на първоинстанционните съдилища. Гореописаната практика за надбягване през инстанциите свежда първоинстанционните съдилища до едно доста скъпо „съдебно деловодство”, което никой не приема сериозно. С други думи, съдебните книжа се събират от първоинстанционния съд, но „реалното“ мотивиране и истинските аргументи се разкриват често на апелативно ниво или пред върховния или конституционния съд. Ако тази практика бъде преустановена и споровете се ограничат по необходимост до една, максимум – две правораздавателни инстанции, първоинстанционните съдилища ще се превърнат в основните съдебни форуми, като ще бъде ясно, че повечето съдебни спорове започват и завършват там.

Може би най-голямата промяна, която правната култура на подбора на дела пред върховните юрисдикции ще предизвика, ще бъде извисяването на съдебната практика и засилването на нейната роля в правния ред. Днес вече е ясно, че наивните версии на правния позитивизъм, които отричат всякаква по-широка нормативна функция на съдебните решения, са вече неудържими в централноевропейските системи. Върховните и конституционните съдилища създават право не задължително под формата на отделни прецеденти, но под формата на установена съдебна практика. С въвеждането на подбора на дела за разглеждане пред върховната юрисдикция ролята на съдебната практика нараства дори повече – знанието и аргументите, черпени от съдебната практика на върховната юрисдикция, се превръщат в ключови за достъпа до нея. Отделният жалбоподател ще трябва да открои чрез подробна аргументация, въз основа на предходната юриспруденция на съда, кое е новото, фундаменталното или спорното в разглежданите правни въпроси и защо то трябва да е предмет на разглеждане от върховия съд. На юрист от общото право, който е свикнал да прави такъв анализ и да работи с прецеденти, тези наблюдения може да изглеждат тривиални. Но те не са такива от гледна точка на сегашните практики в Централна Европа. Много от жалбите (включително на върховно и на конституционно ниво) в региона са просто преразказване на фактите без минимално препращане към приложимите закони, а още по-малко – към съдебната практика.

В крайна сметка преминаването към селективност на делата за разглеждане от върховната юрисдикция в Централна Европа може да покаже и известно съзряване и „навършване на пълнолетие“ на обществото в преход като цяло. Недоверието може да бъде заместено от уважението, строго йерархичният и широкообхватен надзор може да премине към координационен модел на функциониране на съдебната власт.

Превод: Симеон Стойчев

Завършил е право и международни отношения в Карловия университет в Прага (Charles University, M. A. law; B. A international studies; M. A. international relations), в Оксфордския университет (University of Oxford (M. Jur.)) и Европейския институт във Флоренция (European University Institute in Florence (Ph.D.)), с допълнителни квалификации в Брюксел (Université libre de Bruxelles) и Брисбейн (University of Queensland). Има също има диплома по английско и европейско право от Университета в Кембридж.

Научните и преподавателски области, в които професор Бобек работи, включват множество аспекти на правото на Европейския съюз, Европейското право на правата на човека, сравнително (публично) право, теория и история на правото. Неговият преподавателски опит в тези области не е ограничен до изнасянето на лекции в университета, а включва и обширни лекционни курсове в (продължаващото) обучение на съдии, младши съдии, адвокати и други практикуващи юристи, включително в Словашката съдебна академия и Съдебната академия на Република Чехия, както и в редица чешки и европейски публични институции, кантори, неправителствени организации, но също така и за работещи в грузинския парламент и правителство. През последните години той наблюдава съдебните и правни реформи в Република Чехия и в други държави в Централна и Източна Европа и понякога участва в тях.

Той е (съ)автор и редактор на дванадесет книги, два академични коментара и десетки статии и коментари на съдебни решения, публикувани на чешки, английски, френски и немски език, като неговите трудове са преведени на румънски, полски, руски, китайски и български език. Представителни публикации на английски език могат да бъдат намерени онлайн на SSRN.

Michal Bobek is Professor of European Law at the College of Europe. He is also research fellow at the Institute of European and Comparative Law, University of Oxford Faculty of Law. He co-founded and presides over the Czech Society for European and Comparative Law (FIDE national association for the Czech Republic).

He studied law and international relations in Prague (Charles University, M.A. law; B.A international studies; M.A. international relations), University of Oxford (M. Jur.) and European University Institute in Florence (Ph.D.), with further non-degree studies in Brussels (Université libre de Bruxelles) and Brisbane (University of Queensland). He also obtained Diploma in English and EU Law from the University of Cambridge.

He qualified as a judge in the Czech Republic and previously worked as legal secretary to the Chief Justice and the head of the Research and Documentation Department at the Supreme Administrative Court of the Czech Republic. In the past, he taught at the University of Oxford, with further visiting appointments at the University of Toronto, Université catholique de Lille (Paris campus), Prague, Brno, and Warsaw. He has been invited speaker and lecturer at dozens of universities in Europe and overseas.

Professor Bobek’s areas of research and teaching interest include various aspects of European Union law, European human rights law, comparative (public) law, legal theory and history. His teaching experience in these areas is not limited to lecturing to university students, but comprises also extensive lecturing in professional (continuing) education for judges, judicial trainees, attorneys and other legal practitioners, inter alia at both the Slovak Judicial Academy and the Judicial Academy of the Czech Republic, and at a number of Czech and European public institutions, law firms, NGOs, but also for instance lecturing to officials in the Georgian Parliament and Government in Tbilisi. Over the last years, he has been observing and occasionally got also involved in judicial and legal reform in the Czech Republic and elsewhere in Central and Eastern Europe.

He (co)authored or (co)edited twelve books, two academic commentaries and dozens of articles and case notes, published in Czech, English, French and German, with works translated also into Romanian, Polish, Russian, Chinese an Bulgarian. Representative publications in English can be viewed online at the SSRN.