Как бяха скръбни мойте детски дни! О, колко много сълзи спотаени!
Изтегляне 66.5 Kb.
|
| Димчо Дебелянов
ПЛОВДИВ
Как бяха скръбни мойте детски дни! О, колко много сълзи спотаени! Тук първи път се моя взор стъмни и безпощадна буря сви над мене. Тук първи път чух гласа възглас: - Престани да вярваш и да дириш - забранен е на любовта плодът - и в зли страни мечтите ти навек ще бъдат пленни. И днес аз бродя в тоя скръбен град - едничък дом на мойта скръб бездомна - аз бродя за утехата нерад -
И толкоз черни мисли ми тежат, че аз не искам нищо да си спомна.
Това стихотворение не е било публикувано приживе. Излиза за първи път след смъртта на Дебелянов в първата му книга "Стихотворения", 1920 г. Аз искам да те помня все така бездомна, безнадеждна и унила, в ръка ми вплела пламнала ръка и до сърце ми скръбен лик склонила. Градът далече тръпне в мътен дим, край нас, на хълма, тръпнат дървесата и любовта ни сякаш по е свята, защото трябва да се разделим. В зори ще тръгна, ти в зори дойди и донеси ми своя взор прощален - да го припомня верен и печален в часа, когато Тя ще победи! О, Морна, Морна, в буря скършен злак, укрий молбите, вярвай - пролетта ни недосънуван сън не ще остане и ти при мене ще се върнеш пак! А все по-страшно пада нощ над нас, чертаят мрежи прилепите в мрака, утеха сетна твойта немощ чака, а в свойта вяра сам не вярвам аз. И ти отпущаш пламнала ръка и тръгваш, поглед в тъмнината впила, изгубила дори за сълзи сила. - Аз искам да те помня все така... Тази любовна елегия на Дебелянов излиза за първи път в сп. Смях, г. III, бр. 15 от 03.IX.1913 г. Посветена е на рано загиналата от туберкулоза учителка Мара Василева-Звънчето. ГОРА
Накрай полето, дето плавно слънцето стрели и в марни валози потокът с вълни приспивни ръмоли, меда на отдиха стаила дълбоко в девствени недра - виши колони непреклонни успокоената Гора. Там дремят приказки старинни, там тае звънка тишина и в безответните й скути, като вълна подир вълна, заглъхват хоровете страстни на многогласното поле и подслон верен в час вечерен намират морните криле. И знае пътникът утруден, че в презнощ тръпните листа с участен ромон ще му спомнят на миналото повестта, взори низ глъхнали присои, далек от полски прах и дим, пред него повтор ще въстава животът ласкав и любим, а денем, лик когато свежда над примирената вода - ще вижда прежните копнежи там мъдро спящи навсегда. Че дълги дни към хубост вярна в небег безцелен устремен той вред в полето е настигнал следите на предвечна тлен и сам е свърнал - на Гората в съкровищните самоти, последна радост да изведа, последна скръб да приюти... Накрай полето, дето плавно излъчва слънцето стрели и в марни валози потокът с вълни приспивни ръмоли, меда на отдиха стаила дълбоко в девствени недра - виши колони непреконни успокоената Гора. Стихотворението Гора е публикувано за първи път в сп. Смях, г. III, бр. 110 от 29.IX.1913 г. Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне и тихи пазви тиха нощ разгръща да приласкае скръбни и нещастни. Кат бреме хвърлил черната умора, що безутешни дни ти завещаха - ти с плахи стъпки да събудиш в двора пред гостенин очакван радост плаха. Да те пресрещне старата на прага и сложил чело на безсилно рамо, да чезнеш в нейната усмивка блага и дълго да повтаряш мамо, мамо... Смирено влязъл в стаята позната, последна твоя пристан и заслона, да шъпнеш тихи думи в тишината, впил морен поглед в старата икона аз дойдох да дочакам мирен заник, че мойто слънце своя път измина... О, скрити вопли на печелен странник, напразно спомнил майка и родина! Елегията е публикувана за първи път в сп. Смях, г. II, бр. 64 от 19.08.1912 г. МИГ
Дали се е случило нявга - не помна, не знам - ще се случи ли... Тъжен и морен, аз плувах самин из тълпата огромна на някакъв град огрешен и позорен. Над мене, замръзнало в мисъл безумна, небето немееше странно далече, а долу се носеше музика шумна от стъпки, от смях и преплетени речи. Но горди и сластни очи не зовяха на уличен пир мойте жажди смирени - мъжете там хилави воини бяха, жените - отвъргнати, неми сирени... В миг глуха вълна над града се пронесе, в миг всичко в заглъхналост странна потъна, аз сетих и страх и молитви в сърце си и видех света като пропаст бездънна. Незрими води, с глух и таинствен ромон, заляха съня на безбрежия неми и нямаше там ни надежда, ни спомен - и нямаше там ни пространство, ни време... И с поглед стъмен от предсмъртна замая аз плахо превих колена прималняли, помислих, че някакъв глас ще вещае незнаен завет из незнайни скрижали, че някакъм бог умилен ще разкрие, след толкова дни на безумства метежни защо е тъй горд и надвластен, а ние - тъй слаби, тъй горестни, тъй безнедеждни! Напразно, уви! - Невъзпламнал угасна великият миг на великото чудо, нов суетен стрем из тълпата ме тласна, мечтата смени безпощадна пробуда - и ропот, и смях в тишината нахлуха... Пиян е, безумен е! - някой прошушна... Аз станах. - Небето бе празно и глухо... Аз плачех. - Тълпата бе ледно-бездушна. Публикувано за първи път в сп. Съвременна илюстрация, г. III, 1915, кн. 6 МОЛИТВА
Сложи ръка на мойте устни, когато, морна да блуждае, крила душата ми отпусне и безутешна възроптае; сложи ръка и запази ме! Да не надвие скръб безмерна, и в гняв, и в горест твойто име с похулни думи да зачерна! Стихотворението е публикувано за първи път в сп. Съвременна мисъл, г. II, кн. 3 от 15.IV.1911 г.
На злото в безумния бързей, пронизван от ледна мъгла, удавих аз свойте възтързи и морно отпуснах весла. Напред ли, назад ли се вгледам, не виждам, не помня, не знам, и в немощ пред смисъл неведом, взор склопвам покрусен и ням. В тревожна мечта се унасям и виждам през горестен сплин, че в някаква светла страна съм на Бога най-светлия син. ПОД СУРДИНКА ... И стало безпощадно ясно жизнь прошумела и ушла. А. Блок
на бог злопаметен, злорад, крила отпуща вечер ранна над моя скръбен винорад.
и с тях пристъпя странно сам часът на черните итоги - на разкаяние и срам... Де мойта свежа, росна зелен, де грозда, в късен зной налян - Ах, моят труд бе труд безценен и блян безплоден - моят блян! И де сега сърце да скрия, де сетен плам да приютя - Далече тътне лиха сприя и дебне в мрака, дебне - Тя!. . . Изминал пътя през лъките на Любовта и Радостта, незнайна власт ме в мрак покити, аз бродя в гибелни места. Аз тръпна в огнена замая като прокудена лъча, къде съм - диря и не зная, къде съм - гасна и мълча. А през запречените стволи из безприютни глъбини залутан стон за милост моли и в неповолен грях вини. То сякаш горко запленена, далече в глъхналия лес, звъни душата на Verlain'a dis qu'as-tu fais de ta jeunesse! Назад, през сънища стъмени, аз впивам взор неутолен - неутолен и блед пред мене въстава моя минал ден. И нечий глас през сълзи пита защо меда е неизпит, защо е скръбна Афродита, а в прах покитен твоя щит Нима затуй над теб звучаха тръби на свят и светъл грях и ти бе ту невинност плаха, ту лих борец, ту строг монах, та днес пред самата провала, да разумееш с горка жал, че аз в Живота съм те звала, а ти си сам Смъртта избрал... Живях в заключени простори, в неумолима пустота и в мойта повест се повтори на някой Люне повестта. Скверниха нищи мойто знаме, враг - мойта девствена земя, а над мощта и гордостта ми измамна слава се надсмя. И ето, свел очи, в които безумна пропаст се вдълба, с последен жар в сърце разбито аз шъпна пламенна молба Царице, спрях до твойте кули - прати ми в презнощ вихрен стон, кат бледен лист да ме отбрули от моя обезлистен клон. Този цикъл е отпечатан в сп. Звено, кн. 4-5 от IV-V.1914 г. итоги (рус.) - изводи, равносметка лиха сприя - яростна буря ПОМНИШ ли, помниш ли тихия двор, тихия двор в белоцветните вишни - Ах, не проблясвайте в моя затвор, жалби далечни и спомени лишни, моята стража е моят позор, моята казън са дните предишни! Помниш ли, помниш ли тихия двор шъпот и смях в белоцветните вишни - Ах, не пробуждайте светлия хор, хорът на ангели в дните предишни - аз съм заключеник в мрачен затвор, жалби далечни и спомени лишни, сън е бил, сън е бил тихия двор, сън са били белоцветните вишни! Елегията е публикувана за първи път в сп. Родно изкуство, кн. 2 от 24.11.1914 г. През векове От вас навеки взор отвръща Бог,
Там нека се разтлеят в лют порок и в горест вашите мечти и воли, но милост стонът ви да не измоли - от вас навеки взор отвръща Бог! Така прорече той и те поеха през мрака своя път окървавен - да не намерят в никой час утеха от оня безпросветно страшен ден до днес, когато взрян на вековете в пастта бездънна, тръпна съкрушен - и като факел полунощен свети проклятието тяхно и над мен. Прииждат, връщат се... Dis-moi, dis-moi guerrirai-je De ce qui est dans mon coeur... Francis Jammes Прииждат, връщат се, шумят като разлените вълни
Кои са те? - Безименни - и ти безимен между тях потъваш в жалбите им глъхнали и в грубите им веселби - и чакаш примирено празника на кървавия смях, когато и над твоя свят съдбата мрак ще протръби. И как е странно в грохота на тоя вихър лих, където всички са един и всеки все пак - сам, да си припомниш, да пришъпнеш някой плачещ стих из кротките елегии на Francis Jammes. 22 февруари 1916 г. Към Солун СИРОТНА ПЕСЕН Ако загина на война, жал никого не ще попари - изгубих майка, а жена не найдох, нямам и другари. Ала сърце ми не скърби - приневолен живя сирака и за утеха може би смъртта в победа ще дочака.
богатствата ми са у мене, че аз съм с горести богат и с радости несподелени. Ще си отида от света - тъй както съм дошъл, бездомен, спокоен като песента, навяваща ненужен спомен. Ръкописът е намерен от Георги Райчев след смъртта на поета. Стихотворението излиза за пръв път в изданието Стихотворения, 1920 г. СЛЪНЧОГЛЕДИ Ах, ето де ме ти изведе, ти, който нявга властно обеща на мойта гордост - вихрени победи и жар всерадостна на любовта. Скърбя в градини глъхнали и бледи, обител на покрусена мечта. Аз чувам тиха жал по утринта на слънце невидели слънчогледи. Кому бе нужна моята съблазън Защо съм обнищен, защо наказан - не знам. Неведа черна заслони
и то ми праща днес нощи и дни, които само Тя ще ми отнеме.
Стихотворението не е печатано приживе на поета. Излиза за първи път в сп. Изкуство, год. I, кн. 1 от 1919 г. СПИ ГРАДЪТ Спи градът в безшумните тъми. На нощта неверна верен син, бродя аз бездомен и самин - а дъждът ръми, ръми, ръми... Трепнали край черните стени, стъпките размерено кънтят и след мен невидими вървят жалби за преминалите дни.
нявга озарило моя праг, в спомени възкръсва - чист и драг - и скръбта расте, расте, расте... Тя дойде - дете - с пробуден жар, с пламенна усмивка на уста, на възжаждал вечна красота, аз отвъргнах тленния й дар. Миналото - ах, остана то тъмен край, от скърби заледен, и оттам отпраща тя към мен своя скърбен вик защо, защо Спи градът в безшумните тъми. На нощта неверна верен син, бродя аз бездомен и самин - а дъждът ръми, ръми, ръми... Публикувано за пръв път в сп. Съвременна мисъл, г. II, кн. 3 от 15.IV.1911 г. ТИХА ПОБЕДА Денят за труд е отреден, за сласт и мирен сън - нощта, а що е нощ и що е ден за нас изгнани из света Сурова вярност на дълга смени живота пъстролик и сля се радост и тъга, сроди се малък и велик.
на буреносна, мощна бран и върху хиледи чела чер жъртвен кръст е начертан. Но няма мраз да заледи топлик жадуващия кълн, нито ще трепне пред беди обуреваемият чълн. Че светли тайни дух прозря и аз обикнах тоя път, по който земните недра тъй властно мамят и зовят. - Ти наш си, наш си, твоят дял е дълг на хрупкавия злак - в земята - майка упознал, при нея да се върне пак. Венци от слънчеви цветя в долини слънчеви плете и в кротък унес чака тя да дойде нейното дете. - Дойди, но с подвиг увенчай ти свойта бренна суета и нека бъде твоя край една усмихната мечта! Ноще, тъй светло примирен, аз гледам звездния покров и тихом се струи над мен и крепне земната любов. Разстлала се е ясна шир и в нея странникът недраг след много бури най-подир намира своя роден бряг. Там родни сенки с родна реч посрещат брата и сина, а нейде гордо и далеч плющят победни знамена!... Излиза за пръв път в сп. Отечество, год. III, кн. 30-31 от 15.VIII.1916 г. ЧЕРНА ПЕСЕН Аз умирам и светло се раждам - разнолика, нестройна душа, през деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша. Призова ли дни светло-смирени, гръмват бури над тъмно море, а подиря ли буря - край мене всеки вопъл и ропот замре.
а слепи ме с лъчите си тя, в пролетта като в есен аз крея, в есента като в пролет цъфтя. На безстрастното време в неспира гасне мълком живот неживян и плачът ми за пристан умира, низ велика пустиня развян. Излиза за пръв път в сп. Съвременник, г. II, кн. 6 от 15.V.1910 г. Грижа Пробуждам се - денят в прозорците ми гледа, на сладосънна нощ прогонил сетний знак. Днес що ме чака вън - разгром или победа - Не знам, но ти, нали, но ти ме чакаш пак С оборено чело стоиш на моя праг, прошарени коси разпуснала в безреда, проблясва в твоя взор тревожен полузрак. Излизам - и по мен ти тръгваш смъртно-бледа. Покрусен в ранина аз сещам твоя дих при всеки смел подем, при всякое падение; кажи, след кой възторг горчилки аз не пих, и колко божества измряха неродени на страдното сърце в най-пазения кът, о, Грижа, спътнице в нерад и стръмен път! Каталог: library -> svetski -> bgclasica bgclasica -> СВ. Климент охридски bgclasica -> Гроздоберът беше към края си bgclasica -> И аз имам зимница там, тя как е. Йове? bgclasica -> Извлечение из повестта Иван Александър bgclasica -> Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик bgclasica -> Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора bgclasica -> Вариклечко не, ами вариклечко пошушваше чорбаджи Петраки и пак приглашаше Изтегляне 66.5 Kb. Сподели с приятели:
|