Как да възпитаваме дете с висок емоционален коефициент Лорънс Шапиро

През последните четири десетилетия всички, от директора на началното училище през проповедника до президента, кършат ръце за кризата в морал­ното развитие на децата, но от това нещата не са се подобрили. Действителността, скрита зад статистиките, е много по-тревожна.

Ето случаят с едно 11-годишно момче, което брутално пребива до смърт свой съученик с бейзболна бухалка и след това отива до един приятел да се бият със снежни топки, предлагайки му да ви­ди окървавеното тяло. Едно деветгодишно дете от Кисимий, Флорида, блъсва тригодишното си съседче в басейн и го наблюдава, докато то се дави. Друго деветгодишно дете от Флорида хваща майка си като заложник и с джобно ножче, опряно до гърлото й, я заплашва, че ще я убие, ако не се върне в закусвалнята „Бъргър Кинг", за да размени куклата, която то получило с обяда.

Тези случаи и вестникарските заглавия отразя­ват само най-сериозните проблеми. Неадекватното морално развитие на децата - човек дори би ка­зал липсата на цялостно развито съзнание - засяга всички страни на обществото: хармонията в на­шите домове, способността на училищата да да­ват образование, безопасността по улиците и не-покътнатостта на ценностите ни.

Успешното морално развитие означава да имаш емоции и поведение, които се изразяват в загриженост към другите: споделяне, помагане, отглеждане и възпитание, безкористно поведение, търпи­мост спрямо останалите и готовност да се спаз­ват правилата на обществото. Един от най-голе­мите специалисти по морално развитие на децата и юношите — проф. Уилям Леймън смята, че за да станат морални личнос­ти, децата трябва да придобият следните емоци­онални и социални умения:

• Да разберат разликата между „добро" и „лошо" поведение и да развият навици на поведение в съответствие с това, което те схващат като „добро".

• Да проявяват загриженоет, зачитане и чувство на отговорност за благополучието и правата на другите. Да изразяват тази загриженост с чувства на внимание, доброжелателност, лю­безност и милост.

• Да изпитват и негативни емоционални реакции като срам, вина, оскърбление, страх и презрение към нарушаването на моралните ценности.

Чувството на загриженост за другите до сте­пен на самопожертвувателност несъмнено е част от генетичния ни код. Можем да наблюдаваме мно­го примери на морално поведение не само в прима­тите, но и в по-малко развити животни. Мравките войници и термити често се излагат на опас­ност, за да отвлекат вниманието от другите, бо­гато са нападнати техните колонии. Женските птици са наблюдавани да се преструват на ранени и да се отдалечават от гнездото, за да отвлекат вниманието на врага от техните малки. Известни са различни животински видове, които отглеждат малките на други животни като свои собствени.

Според учените често охулваният във филмите и литературата мръсен и злосторен плъх е едно от най-грижовните животни. В едно изследване за оси­новяването и отглеждането между видовете експериментаторът открил, че плъховете с готов­ност се грижат за бебета мишки и зайчета. Дори при опит с бебета котенца плъховете оказали съп­ротива на изследователя, когато той понечил да отстрани котетата от гнездото им. И въпреки енергичните си опити да кърмят котенца, плъхове­те не успели.

Историята, както и всекидневният живот разкриват хиляди примери как хората се обичат и гри­жат един за друг. Но независимо от нашата гене­тична предразположеност да сме загрижени за дру­гите, изследванията в различните култури показват, че моралното развитие може да бъде повлия­но от различни обичаи и стойности при отглежда­нето на децата. В книгата си Грижовното дете проф. Нанси Ейзенберг от Аризонския универси­тет описва като „лишена от любов" народността лк от Уганда - там всяка форма на загриженост и щедрост се смята за слабост. Единствената истинска стойност е храната, или „нгаг", което е си­ноним на „доброта". Следователно добрият човек е този с пълен стомах. Търсенето на храна е толкова важно за тези хора, че те дори не зачитат и най-близките си роднини. Не е необичайно синове­те да откраднат храна от възрастните си и болни родители, дори и това да означава, че те ще умрат от глад.

Други традиционни култури - като индианците хопи от Аризона, показват високо равнище на мо­рално развитие. Тези хора са възпитани, че сътруд­ничеството между членовете на племето е същес­твено за оцеляването им, така както всички неща във вселената са взаимнозависими. Още съвсем малки децата хопи научават, че няма нищо по-важно от това да имат „добро сърце", което се пос­тига със съсредоточаване на вниманието върху благоденствието и щастието на другите.

Разнообразни отрицателни емоции мотивират децата да научат и практикуват социално поведе­ние, сред които са:

• страх от наказание;

• безпокойство от социално неодобрение;

• вина от поражението да не оправдаеш собстве­ните си очаквания;

• срам и притеснение да бъдеш хванат, че правиш нещо, неприемливо за другите.

Двете главни положителни емоции, които оформят детското морално развитие, са съпри­частност и това, което бихме нарекли инстинкт за отглеждане и възпитание; те включват и способ­ността ни да обичаме.

Най-напред да обсъдим положителните сили, ко­ито оформят съзнанието на детето, защото положителните родителски грижи са по-последова­телни в нашата западна култура, изцяло съсредо­точена върху детето. Но би било грешка за роди­телите да пренебрегват факта, че отрицателни­те емоции, особено срамът и вината, също са важни аспекти при изграждане характера на детето.

Насърчаване на съпричастност и загриженост

Дуейна Брукс изучаваше темата за бездомността. Като за повечето й връстници за нея това по-скоро беше една интересна тема, а не нещо, което пряко я засягаше. Затова веднъж когато се връща­ше от училище, тя спря да поговори с един бездо­мен човек и му зададе следния обикновен въпрос:

- От какво се нуждаеш?

- Нуждая се от работа и дом - отговори той простичко.

Дуейна знаеше, че не би могла да му даде тези неща, и затова го попита:

- Има ли нещо друго, от което да се нуждаеш?

- Бих желал едно наистина хубаво ядене - от­върна той и Дуейна почувства, че това е нещо, кое­то би могла да му даде.

След три дни пазаруване и планиране Дуейна за­едно с майка си и двете си сестри направиха пове­че от 100 порции, които откараха до близкия при­ют за бездомни. В продължение на една година, всеки петък вечер, Дуейна и семейството й носеха храна на бездомните. Измолвайки дарения от съсе­дите, с помощта на съучениците си Дуейна даде хи­ляди яденета на бездомните в Далас.

Тя обясни своята философия на репортер от Тоdау: „ Всеки от нас би трябвало да изпитва загриженост за другите хора... А освен това ние им го дължим. Няма човек, който да не е бил под­помаган от някого. Винаги трябва да сме готови да се отблагодарим на хората за това, което са направили за нас."

Дуейна е олицетворение на това, да бъдеш съпричастен - способна е да се постави на мястото на другите. Всъщност тя е нещо повече от съпричастна, защото веднъж разбрала какво чувства бездомният й съсед, тя е готова да действа в негово име. В резултат на това е помогнала на стотици хо­ра.

Възвръщаемостта е огромна, ако научим децата да бъдат по-съпричастни. Такива деца не са агресивни и участват в повече общополезни дейности. По този начин те спечелват повече симпатии от връстниците си и от възрастните и пос­тигат по-голям успех в училище и в професията си. Не е из­ненада, че съпричастните деца развиват по-големи умения за добри интимни отношения със съпрузи, приятели и деца.

СТАДИИТЕ НА СЪПРИЧАСТНОСТ

Според детските психолози има два стадия на съпричаст­ност: емоционална реакция спрямо другите, която се разви­ва през първите шест години от живота на детето, и позна­вателна реакция, определяща степента, до която по-голе­мите деца са в състояние да разбират гледната точка или възгледите на друг човек.

Емоционална съпричастност се наблюдава при повечето малки деца. Бебетата се обръщат, виждат друго дете да плаче и в повечето случаи и те започват да плачат. Детският психолог Мартин Хофман смята това за „световна съпричастност" - тъй като детето не разпознава разликата между своя и заобикалящия го свят, интерпретира тъгата на всяко друго бебе като своя. Между първата и втората година децата навлизат във втори стадий на съпричастност, когато могат ясно да видят, че нещастието на друг човек не е тяхното собствено. Повечето прохождащи бебета се опитват интуитивно да намалят страданието на другите. Поради своето незряло познавателно развитие прохождащите бебе­та не са сигурни какво точно трябва да направят, което во­ди до състояние на съпричастно объркване, илюстрирано в следващия пример:

При Сара се наблюдава съпричастно объркване, ко­гато приятелката й Мелани изведнъж се разплаква. Най-напред изглежда, като че ли и самата Сара ще из­бухне в плач, но след това тя се изправя, оставя куб­четата, с които е играела до момента, и започва да га­ли Мелани.

Когато майката на Мелани влиза в стаята и прег­ръща Мелани, за да разбере защо е разтревожена, то­ва само кара дъщеричката й да заплаче по-силно. Ка­то вижда, че Мелани все още е натъжена, но вече има кой да се погрижи за нея, Сара започва нежно да га­ли ръката на майката на Мелани. Решавайки, че Ме­лани се е подмокрила, майка й я извежда от стаята. Сара остава сама и неудовлетворена от резултатите на своята помощ. Тя отива до едно плюшено мече и започва да го гали, като от време на време гали и соб­ствената си ръка.

Някои деца се раждат с по-силно чувство на състрадателност от другите. Психолозите М. Радке-Яроу и А. Зан-Уекслър са установили, че някои прохождащи деца отклик­вали на скръбта на други и се опитвали да им помогнат, до­като други само гледали, проявявайки повече интерес, от­колкото загриженост. А трета група показвали негативна реакция към мъката на други деца - едни се отдръпвали от плачещите, а други им се скарвали или ги удряли.

С постепенното развитие на способностите за възприе­мане и познание, децата се научават все по-добре да разпоз­нават различните прояви на емоционална скръб при други­те и са в състояние да изразяват загрижеността си със съот­ветно поведение.

Шестгодишната възраст е началото на познавателната състрадателност при децата - способността да виждат не­щата от друга гледна точка и да реагират по подходящ на­чин. Умението да възприема перспективно нещата позволя­ва на едно дете да знае кога да се приближи до нещастното си приятелче и кога да го остави на мира. Познавателната съпричастност не изисква емоционално общуване (напри­мер да се разплаче), защото по това време детето вече е из­градило своя гледна точка или свой модел как би се чувст­вал един човек при беда или нещастие, независимо дали я показва или не.

Осемгодишният Кевин например, който е решил да изча­ка в ъгъла до вратата на магазина, докато майка му пазару­ва за обяд, вижда една жена на възрастта на баба му, нато­варена с тежки торби, да се отправя към вратата. Инстинк­тивно той й отваря. „Благодаря, млади момко, колко мило от твоя страна!" - отговаря тя на жеста му, изпълнена с вни­мание.

Минути по-късно млада жена приближава вратата, като се опитва да запази равновесие, държейки пазарската чанта и увитото в одеяло бебе. Кевин отново бързо й отваря вра­тата и получава благодарност. След това идва мъж с барета и чашка кафе в ръка, последван от възрастна жена и още две девойки. Кевин отваря вратата на всеки от тях, а те на свой ред му благодарят. Кевин е в състояние да си представи как­во чувстват тези хора и да реагира съответно. В случая той прилага своето умение за познавателна състрадателност.

В късното си детство - между десет и дванайсет години - децата разгръщат много повече своята съпричастност из­вън кръга на хората, които познават. На този стадий, наре­чен абстрактна състрадателност, децата изразяват своята загриженост спрямо хора, които са по-малко облагодетелс­твани от тях, независимо дали живеят в друг блок или в дру­га страна. Когато децата извършват такъв вид благотвори­телни и алтруистични дейности, можем да приемем, че те напълно са усвоили уменията да бъдат състрадателни и съпричастни.

КАКВО МОЖЕТЕ ДА НАПРАВИТЕ, ЗА ДА ПОМОГНЕТЕ НА ДЕТЕТО СИ ДА СТАНЕ ПО-СЪСТРАДАТЕЛНО КЪМ ДРУГИТЕ

Както видяхме, състраданието - основа на всички социални умения - се проявява естествено при много деца. Може да се изненадате, че повечето изследвания не показват важни различия в съпричастното поведение на момчета и момиче­та.

В голяма степен момчетата са готови да окажат съдейс­твие също толкова, колкото и момичетата. Но момчетата са склонни да съдействат повече физически или например да помогнат на друго дете да се научи да кара колело, докато момичетата имат по-голяма склонност към психологическа подкрепа - например да успокоят разтревожено дете. Нито социалната класа, нито рангът на семейството изглеждат свързани със състрадателното поведение, въпреки че в ед­но семейство по-големите братя и сестри са по-услужливи от по-малките, особено при голяма разлика в годините.


Любезността и загрижеността са част от генетичния на вашето дете, но ако не се стимулират, тези черти ще изчезнат.
Като се има предвид естественият стремеж на децата да оказват съдействие и загриженост, бихме очаквали да отк­риваме много по-често и последователно едно състрадател­но поведение. Когато децата са нелюбезни, негрижовни и дори жестоки, в повечето случаи бихме търсили причините за това неестествено поведение отново в семейството. Ако искате да възпитате дете, което да обича и да е загрижено за другите, и чиито постъпки да отговарят на тези чувства -ето какво можете да направите.

„ВДИГНЕТЕ ЛЕТВАТА" НА ИЗИСКВАНИЯТА СИ ЗА МИЛО, ВНИМАТЕЛНО И ОТГОВОРНО ПОВЕЛЕНИЕ НА ВАШИТЕ ДЕЦА

В някои семейства религията има голямо значение за мо­ралното развитие на децата. Въпреки че повечето религии изискват децата да наизустят списък с морални правила ка­то Десетте Божи заповеди, това механично запомняне има малък ефект върху поведението им. Начинът, по който ро­дителите прилагат религиозната си ценностна система в ежедневния живот, е това, което влияе ефективно върху де­цата им. Някои религиозни общества са особено резултат­ни, когато научават децата на загриженост към другите.

Например в книгата си Възпитавайте грижовност във вашето дете Раби Нейл Куршан подчертава, че евреите при­дават особено значение на загрижеността за другите. Той пи­ше: „Думата „загриженост" означава отговорност, пропита със състрадание или чувство, при което личните необходимости и желания са ограничени от потребностите и желания­та на другите хора. Загриженият човек се държи въздържано и смирено, но винаги усеща чувствата и мислите на другите. Като загрижени хора ние изпитваме истинска страст да об­лекчим болката и страданията на онези около нас."

Раби Куршан е разтревожен от факта, че думата „загри­женост" е изчезнала от американо-еврейската култура. Той описва случай, когато накарал деца от четвърти клас да де­финират термина, но видял само озадачени и объркани очи. Тогава едно момче, което енергично размахвало ръка, обяс­нило, че „това е една хубава жена, която обича да флиртува с мъже".

„Не - обяснил Раби смутено - не е вярно." Той продъл­жил да дава подходящи дефиниции. По-късно през деня се досетил, че момчето му бе дало само неговата дефиниция за „лека жена".

Куршан приписва изчезването на думата „загриженост" от всички нива на обществото на занижените родителски очаквания, които стигат дотам, родителите да се страхуват от неодобрението и отхвърлянето от страна на техните де­ца. Той обяснява: „Срещал съм родители, които скриват по пет или десет долара в шкафа така, че децата да ги намерят, само защото се страхуват, че в противен случай те ще им откраднат много повече от портфейла. Познавам родители, които не определят вечерен час, защото се страхуват, че де­цата няма да го спазват, и родители, които преглъщат оби­дите, когато децата им ги наричат в лицето „изкуфели" или „идиоти".

Ако искате децата ви да станат по-съчувстващи, грижов­ни и отговорни, вие трябва да очаквате това от тях. Необхо­димо е да определите правилата в семейството по съвсем ясен и принципен начин и да не се отказвате от тях. Трябва да изисквате от тях отговорност. Научете ги още от триго­дишна възраст да почистват след себе си и дори да помагат при дребни домакински дейности, като слагане на масата например. Подобни отговорности трябва да нарастват с възрастта, а и не е редно децата да очакват дори дребни награди за това. Периодичното получаване на определена сума и как да се борави с пари е съвсем отделно нещо.

Ако искате децата ви да станат внимателни, грижовни и отговорни, необходимо е да направите само едно нещо: вдигнете летвата на вашите изисквания. Лесно е да бъдеш родител, „разрешаващ всичко". Лесно е да оправяш леглото или да пишеш домашната работа вместо децата. Но за възпитат по-отговорни деца, самите родители трябва д станат по-отговорни и могат да започнат, като преодолея погрешното си мнение, че глезенето на децата няма да навреди, напротив.

НАУЧЕТЕ ДЕПАТА СИ ДА ПРОЯВЯВАТ „СЛУЧАЙНО ВЪЗНИКНАЛИ ДЕЙСТВИЯ НА ДОБРИНА"

Римският държавник Цицерон пише: „Човек в нищо не се приближава до боговете така, както когато прави добрини на другите."

Един от най-простите и ефективни начини да се учат де­цата на състрадателност е като проявяват „случайно въз­никнали действия на добрина". Това национално движение беше разпространено от книгата Случайно възникнали действия на добрина, която съдържа анекдоти за простите действия на внимание и загриженост, оказващи голямо вли­яние в живота на хората Един колежанин получил загадъч­ни анонимни пощенски картички от майката на свой прия­тел, които направили по-леки първите няколко месеца дале­че от къщи. Една жена забравила повредената си лампа в ав­тобуса и за да й я върне, шофьорът на автобуса се отклонил от маршрута, като преди това я поправил. Друга жена, нас­коро останала вдовица, слязла от колата и се разплакала встрани от пътя, защото коледното пътешествие с нейните деца тийнейджъри било истинско разочарование. Съвърше­но непозната жена спряла колата си, прегърнала я и я утешила и поканила семейството й на чай и на едно пътешествие из града, осветен от коледния блясък.

Това, което било толкова интригуващо за издателите на Нецеленасочени действия на Конгреса при „Конъри ирес", е, че продължавали да бъдат заливани с разкази за проявена добрина и как най-обикновени добри дела могат да про­менят живота на хората. Те пишат към предговора на втория том с писма: „Предимството да се изчетат толкова много човешки разкази е, че добротата изпъква като най-мощния инструмент, с който разполагаме през целия си живот. Ней­ната сила не само е лесно достъпна за всеки, който иска да я използва, но тя никога не намалява, по-скоро се разраст­ва с всяко наше действие."

Всеки ден е добър, за да превърнете добронамереността в един семеен проект. Купете си дневник от книжарницата и записвайте всеки ден всяко добро дело, на всеки член от се­мейството. Доброто дело може да бъде най-обикновено -например да държиш вратата отворена за някого или да се обадиш на болен приятел. И докато добронамерените пос­тъпки се превръщат в навик, ще откриете, че децата не мо­гат да им се наситят. Те с всички сили ще се стремят да вър­шат все повече състрадателни дела.

УВЛИЧАЙТЕ ДЕТЕТО СИ В СЛУЖБА НА ОБЩЕСТВОТО

Много училища из цялата страна започват да изискват про­яви на обществена дейност като условие за завършване на висше образование. Според един отчет на Научно-изследователския институт по образование, повече от 30% от аме­риканските държавни и частни училища задължително изискват - или планират в бъдеще да го правят - обществе­на дейност като необходимо условие за дипломиране на аб­солвентите.

Това изискване варира от 40 часа на Лагуна Бийч, Кали­форния, до 240 часа в Сейнт Луис, Мисури. Но самият факт, че училищата трябва да налагат задължително общес­твена дейност, за да изпълнят задължението си да дипломи­рат отговорни граждани, е тъжна равносметка за това, в какво точно семейството не е успяло. Докато някои религи­озни групи извършват обществена дейност като част от ре­лигиозните им задължения, много от децата не изживяват чувството на принадлежност и значимост, което се постига чрез редовното участие в организирано подпомагане на по-малко облагодетелстваните хора. Въпреки че повечето родители разясняват на децата си тези ценности, само делата биха имали ефект.

Ако вие и вашето семейство се отдавате редовно на организирани проекти за подпомагане на хора, не само ще научите децата си да бъдат по-загрижени за другите, но и ще възпитате у тях социални умения, да разберат колко важно съдружничеството и колко е ценно да си последователен настойчив. Всички тези умения също допринасят за един висок ЕК. Ако не сте член на религиозна или някаква група за обществена дейност, които ангажират децата поне в двусед­мична дейност, има и няколко други добри източника, които ще ви помогнат като начало. Те включват Ръководство за де­ца за социална отговорност и Наръчник на услужливите. Тези и други подобни книги предлагат следните дейности:

• работа в кухня за бедни;

• работа в организации за спасяване на застрашените ви­дове;

• енергична дейност за почистване на квартала;

• четене на възрастни хора в старчески домове;

• обучение на по-малки деца;

• изработване на кукли за болни деца.

Ако се свържете с местния вестник, ще научите за дузи­на заслужаващи внимание проекти, които се реализират във вашата област. Един от тях със сигурност ще допадне на вас и на децата ви. Трябва да запомните следните ключови фактори, ако направите обществената дейност част от живота на децата си:

• Изберете нещо значимо за вас и децата.

• Поддържайте дейността, която е от първостепенно зна­чение във вашия живот. Не разрешавайте интереса ви да замре.

• Участвайте колкото се може повече в проекта с децата.

Когато учите децата да се грижат за другите, няма нищо но-важно от житейския пример. С приказки работа не се върши. От тази книга ще разберете, че някои умения с ЕК и особено онези, които включват взаимоотношения­та на децата с останалите, ще бъдат ефективни само ако са свързани с емоционалния им мозък.

Въпреки че езикът и логиката на мисленето са важни за възпитаване на ценности в детето, те няма да формират поведението му така, както чувствата на гордост и при­надлежност в резултат от проявата на загриженост и подпомагането на други хора.

Както е известно на всички родители, децата започват да казват лъжи веднага щом се научат да говорят, а понякога и по-рано.

Две и половинагодишната Лара например изсипала ку­пата с овесената каша веднага щом майка й излязла от ста­ята, за да се обади по телефона. Когато се върнала, тя попи­тала ядосано:

- Лара! Ти ли разсипа кашата?

Независимо че в стаята нямало никой, Лара поклатила енергично глава и отговорила:

-Не.

Лара и Марк осъзнават, че това, което са извършили, е неправилно и то ще ядоса много родителите им, но те още не разбират напълно, че да се лъже е също толкова непра­вилно. На две-три години децата нямат познавателно, нито езиково развитие, за да разберат, че между това, което каз­ват, и това което правят, има непосредствена връзка. За прохождащите деца постъпките им са по-важни от думите, които често имат неясно и сложно значение.

На четиригодишна възраст децата вече започват да раз­бират, че да лъжеш с цел да заблуждаваш е лошо. В действителност повечето деца на тази възраст или малко по-голе­мите започват да стават фанатични спрямо истината и реа­гират с възмущение, ако почувстват, че родителите, братя­та, сестрите или приятелите им по някакъв начин са ги под­вели. Намеренията на една личност не са толкова важни, колкото истината или лъжата за дадено изявление, какъвто е случаят с 5-годишния Майкъл и баща му Джеф.

Джеф: Охо, като че ли ще вали. Страхувам се, че няма да можем да отидем на футболния мач.

Майкъл: Ти каза, че днес ще ходим!

Джеф: Да, знам, но вали дъжд и мачът ще се отложи,

Майкъл: (с насълзени очи) Но ти каза, че ще отидем! Ти каза! Ако не отидем, това ще бъде лъжа!

Джеф: Не, няма да е лъжа. Нищо не мога да направя, ако няма да има мач, на който да отидем.

Майкъл: (вече плачейки) Но това е лъжа! Ти каза, че ще отидем, а сега лъжеш, защото няма да ходим.
От едно проучване се установява, че представите на де­цата за искреността се променят с израстването: 92% от петгодишните казват, че да се лъже, винаги е погрешно, а 75% казват, че никога не са лъгали. Но на единайсет години само 28% казват, че лъжата винаги е лоша, а нито едно от децата не твърди, че никога не е лъгало. С възрастта те за­почват да правят разлика и да степенуват видовете лъжа, които хората изричат, смятайки някои от тях по-лоши от другите. Лъжа, която е казана, за да се избегне някакво на­казание, е от най-лошия тип: „Загубих си часовника, затова закъснях за училище", докато лъжата, която щади нечии чувства, не е толкова лоша: „Наистина харесвам новите ти очила. С тях изглеждаш по-интелигентен." Една благородна лъжа, която би помогнала на някой друг, почти винаги се възприема като простима и дори почтена: „Аз съм виновен, че Томи се изцапа. Казах му да мине през калта, защото е по-напряко".

Според Пол Екман, автор на Защо децата лъжат, има различни причини, поради които децата лъжат - някои от тях разбираеми, а някои - не, По-малкиге деца най-често лъжат, за да избегнат някое наказание, да получат нещо, ко­ето искат, или възхищението на свой връстник. Юношите лъжат по-често, за да защитят правото си на уединеност: „Просто излязох, не исках да виждам никого"; за да изпроб­ват нечий авторитет: „Няма да имаме оценки по история то­зи срок. Можеш да се обадиш на г-н Натансон, ако искаш", или да избегнат някое притеснение: „Отложиха танците за празника на Вси Светии, така че не е необходимо да ходя с момиче".

Но докато лъжата е разбираема от гледна точка на раз­витието, тя може да бъде проблем, когато децата започнат да лъжат по навик или за неща, важни за собственото им благополучие. Екман пише: „Да се лъже за сериозни неща не е проблем единствено защото пречи на родителите да си вършат работата. Лъжата разрушава близостта и интимни­те отношения. Тя поражда недоверие, тя предава доверието. Лъжата налага незачитане на измамената личност. Невъз­можно е да се живее с някого, който постоянно лъже."

Проучванията на деца, които са станали хронични лъжци, показват, че те често участват и в други форми на антисоциално поведение, като измами, кражби и агресивност. Това от­части се дължи на факта, че лъжливите деца обикновено се сприятеляват с други нечестни свои връстници и дори обра­зуват група - те вярват, че е приемливо да лъжат всеки извън групата. Екман посочва също, че деца, които често лъжат, попадат в класацията на т. нар. „нарочени" деца, напълно противоположни на „увенчаните с ореол". Когато разберем, че децата ни лъжат, несъзнателно приемаме, че това поведе­ние е тяхна характерна черта, дори започваме да очакваме да проявят и други форми на антисоциално поведение. В много случаи това се превръща в наша дълбока убеденост и накрая децата оправдават и най-лошите ни очаквания.

Заслужава си да се отбележи фактът, че децата на разве­дени родители са по-чувствителни към проблемите, свърза­ни с честност и вярност. Когато родителите се разделят, де­цата могат да излъжат приятелите си с цел да отрекат слу­чилото се, да избегнат притеснението си или да подхранят собствените си фантазии, че родителите им отново ще се съберат. Могат да лъжат и когато са конфронтирани от еди­ния родител, за да защитят другия, особено когато единият започне да се среща с друг; могат също да излъжат по-прин­ципния от родителите за друго семейство със снижени нравствени критерии с цел да запазят убеждението си, че тези критерии са допълнителна привилегия.

Колкото по-горчив и конфликтен е разводът, толкова по-голяма е вероятността децата да си създадат навика да лъ­жат, за да се защитават. Ето защо тези деца по-късно имат проблеми във взаимоотношенията си като възрастни. Ако сте разведен наскоро, трябва много да внимавате как ваши­те бъдещи действия и предпочитания ще повлияят върху моралното развитие на децата ви.