КАКВО МОЖЕ ДА НАПРАВИТЕ, ЗА ДА НАУЧИТЕ ДЕЦАТА КОЛКО Е ВАЖНО ДА СА ЧЕСТНИ

Изследванията показват, че децата, които лъжат най-често, произлизат от семейства, в които родителите също са лъга­ли. Освен това деца от семейства, където единият родител отхвърля мнението на другия, по-често са неискрени.

Въпреки че малко родители биха казали, че никога не са лъгали, трябва да осъзнавате прекия и косвения ефект на лъжата върху децата.

Разбира се, няма нито една сериозна причина да излъже­те децата си. Това не означава, че е необходимо да им каз­вате всичко - има много неща, които те не трябва да знаят - но и не съчинявайте измислици. Ако става въпрос за не­що лично или извън разбиранията на децата, просто им го кажете.

Направете така, че значението на честността да бъде постоянна тема на разговор в дома ви. За да е сигурно, че това ще бъде част от моралното възпитание на детето, чете­те му разкази, в които се набляга на честността. А за най-последна информация изберете телевизионни и радиопре­давания, свързани с ценностните добродетели.


Човек има огромен потенциал за самоизмама. Родители­те могат да помогнат на децата да се срещнат лице в лице с последствията от постъпките им, като точно изяснят какво според тях може да се очаква.

ИЗГРАЖДАНЕ НА ДОВЕРИЕ

Въпреки че доверието не е „гореща" тема за децата преди десет-дванайсет години, никога не е твърде рано да започ­нете да говорите по този въпрос. Игрите на доверието бяха популярни в движението „хуманна психология" през 70-те години и все още са подгряващи упражнения при сформира­нето на отбор, при терапия и помощни групи. Някои дей­ности за изграждането на доверие, които са и развлекател­ни, включват:

Докато участниците държат листчето с чуждата тай­на, обиколете стаята и накарайте всеки играч да ви ка­же дали е доверил нещо важно на някой друг. След това отново обиколете стаята, като всеки трябва да ви каже дали някой е предал неговото доверие. Играчите полу­чават точка, когато изпълнят тези условия, ио имат и правото да „пасуват", ако искат.

В третия рунд всеки пита този, чията тайна държи, дали тя може да бъде прочетена. Ако отговорът е „не", листчето му се връща неотворено. Ако отговорът е „да", листчето се отваря и тайната се прочита, а участ­никът, чиято тайна е разкрита, получава още една точ­ка.

УВАЖАВАЙТЕ ЖЕЛАНИЕТО ЗА УЕДИНЕНОСТ НА ВАШЕТО ДЕТЕ

Мери Ан Мейсън Екман внушава, че както родителите трябва да учат децата си да уважават тяхната уединеност, така и самите родители трябва да зачитат желанието на де­цата им да се усамотяват. В главата „Как родителите да се справят с детските лъжи" в книгата на нейния съпруг тя каз­ва: „Едно от най-големите напрежения между родители и деца е постоянно нарастващата необходимост при децата да стават все по-независими, а оттук и по-потайни и еднакво силната и противопоставяща се потребност на родителите да ги закрилят, контролират и напътстват". Тя съветва роди­телите да си направят списък на това, което наистина е „не­обходимо да знаят" и което би било уместно „да не знаят" -един списък, който трябва да се променя с възрастта на де­цата.

Бихте могли да направите един списък във вид на табли­цата по-долу и да го представите на вашето дете, когато е на осем-девет години - преди желанието за уединение да е ста­нало част от борбата за надмощие. Можете да го използва­те и като начин да започнете да обсъждате проблема за пра­вото ви на уединеност, противопоставено на вашата отго­ворност да закриляте и напътствате детето си. Преразглеж­дайте списъка всяка година около рождения ден на детето. Колкото по-голямо е доверието и по-открити взаимоотно­шенията, толкова по-малко децата ви ще изпитват необхо­димост да ви мамят.

ТОЧКИ С ЕК, КОИТО ТРЯБВА ДА СЕ ЗАПОМНЯТ

Когато възпитавате едно отговорно дете, което е загрижено за другите и посреща предизвикателствата на живота с чес­тност и почтеност, запомнете:

• Приучете децата на честност, докато са още малки, и бъ­дете последователни, докато растат. Разбирането на де­цата за честност се променя с възрастта, но вашето — ни­кога.

• Трябва още от най-ранно детство да разговаряте за чес­тността и етиката в поведението, като избирате книги и видеофилми, които да обсъждате с детето, като играете игри, изграждащи доверието, и проявите разбиране към променящите се потребности за уединеност на децата ви.

Таблица за правото на уединеност на децата
Дата	Възраст	Какво трябва да знаят родителите	Лични неща

Дейвид Робинсън си спомня за тази случка в предговора на книгата на неговите родители Как да възпитаме много ценна личност. Той споделя със своите родители, че децата научават най-ефективно за разликата между правилното и погрешното в семейства, в които родителите са по-скоро строги, отколкото „разрешаващи". Само едно поколение назад повечето родители щяха да реагират подобно на г-н Ро­бинсън, ако открият, че детето им е откраднало нещо, дори и не толкова ценно, докато през последните 20 години се наблюдава постоянна тенденция за избягване на наказание­то, освен за някое нечувано лошо поведение. В книгата си По-големи надежди: Преодоляване на разглезеността в нашите домове и училища проф. Уилям Деймън пише: „Живеем във време, когато „съсредоточената върху едно дете" етика е станала оправдание за прекомерното разглезване на децата. Тази философия е размножила куп отстъп­чиви доктрини, разубеждаващи родителите да наложат принципна дисциплина в дома... Ценната някога постановка акцентът да се поставя върху децата, сега се използва (или се злоупотребява с нея) за самоцелното толериране на днешните деца и юноши."

Оказва се, че разбирането ни за емоционалната интели­гентност, застъпено в настоящата глава, е в подкрепа на възгледите на Деймън: съвременната култура е стигнала твърде далеч в опитите си да предпазва децата от неща, от които не е необходимо да бъдат предпазвани. Казано нак­ратко, прекалено голямото разбиране и съчувствие към ня­кои деца е толкова вредно, колкото и прекалено малкото.

Някои специалисти проследяват разглезването на сегаш­ното поколение деца от средната класа в Америка до публи­куваната през 1945 г. книга на д-р Бенджамин Спок Грижи за отглеждането на бебето и детето. Д-р Спок базира съветите си на популярните тогава психоаналитични теории на Зигмунд Фройд и други прогресивни мислители като Джон Дюи и Уилям Килпатрик, които се противопоставяли на угнетяващото, строго и изпълнено с ограничения възпи­тание на децата от Викторианската епоха. Тяхното убежде­ние е било, че много, ако не и всички проблеми със свръх­чувствителността могат да се проследят при родители, кои­то отхвърляли любовта и привързаността и (или) потиска­ли „нормалните" сексуални и агресивни импулси на децата си. Ако се съди по популярността на книгата на д-р Спок, от която са били продадени над 24 милиона екземпляра в про­дължение на 30 години, през които са растяли шумно рекламираните бебета, става ясно, че това е посланието, което възстановяващите се от войната родители са искали да чуят. Преди публикуването на книгата на Спок все още е била валидна широко разпространената теория за строг контрол върху децата. Бюрото за деца - една федерална агенция, която давала съвети на майките при отглеждането на децата, е пледирала, че бебетата трябва да се хранят, къпят и да се слагат да спят в точно определената минута, незави­симо от възрастта и индивидуалните им потребности. Кога­то бебетата на Спок пораснали и станали млади бунтуващи се възрастни през 60-те и 70-те години, идеята за един по-либерален стил на живот е послужила да се акцентира вър­ху ползата от поведението на отстъпчивите родители. По­тенциално хуманното движение, водено от такива идеалис­ти като Карл Роджърс и Вирджиния Екслайн, проповядвало, че всеки индивид има правото и възможността да се изяви по свой начин. Основавайки се на уважението и вярата във възможностите на индивида, тези хуманисти били убедени, че вродената доброта у децата неизменно ще се прояви, ако се отстранят ограничителните пречки и се разреши на децата да изявяват своите чувства и потребности.

Погледнато в ретроспекция, вярата във вродената доб­рота на индивида изглежда наивна и все пак съвременните деца все още се възпитават по тези вече погрешни принци­пи, както бе илюстрирано с примери от защитниците на то­ва движение. Известният психолог Мартин Селиман, изуча­вал десетилетия наред разрушителния ефект на депресията, критикува онези, които вярват, че повишената самоувере­ност на детето може да излекува такива епидемични социал­ни болести като бремеността при тийнейджърите, взимане­то на наркотици и войната между гангстерските банди. Той насочва Калифорнийското законодателно учреждение по проблемите на самоувереността при децата да разпростра­ни тази идея във всички държавни училища и дава пример с актрисата Шърли Маклейн, която написала молба до прези­дента на Америка да създаде към Кабинета отдел по въпро­сите на самоувереността при децата.

Но според последните открития за емоционалната интелигентност най-голямата грешка на защитниците на „отс­тъпчивите" родители е била, че неволно са направили „доб­рите емоции" герои на нашата душа, а „лошите емоции" -злодеи. От гледна точка на еволюцията всяка човешка емо­ция има определена цел и да се изключат негативните емо­ции от разбирането ни за развитието на децата е все едно да се отстрани основен цвят от палитрата на един художник -така се загубва не само един цвят, а и милиони допълнител­ни нюанси. Както ще разберем по-нагатък, отрицателните емоции като срам и вина са неоспоримо по-мощни от някои положителни емоции, свързани с житейските уроци и про­мените в поведението.

Въпреки че американците не се чувстват комфортно, когато изпитват срам или вина, а професионалистите традиционно разглеждат въпросните чувства като препятствие за психич­ното здраве, не можем да отречем ефективността им при на­сочване на децата към социално поведение. Срамът се оп­ределя като форма на изключително притеснение, поради което детето чувства, че се е провалило в действията си и е разочаровало другите хора. Вината се проявява, когато де­цата не отговарят на общоприетите стандарти за поведение. Срамът оставя неизличимо впечатление у децата - и то много по-силно отколкото позитивните чувства в някои случаи. Според някои теории на невроанатомията екстрем­ните емоции, породени от срама, прекъсват нормалните пъ­тища, по които мозъкът регистрира информация и я съхра­нява в паметта. Тези крайни емоции като че ли заобикалят мислещата част на мозъка - мозъчната кора, и възбуждат емоционалния контролен център на мозъка, амигдалата -седалище на емоционалното заучаване и паметта. По такъв начин всяко изживяване с екстремни емоции ще има и мно­го ио-незабавен ефект върху поведението на децата, както и по-дълготрайно влияние върху развитието им като лич­ности. Ако не сте убедени в силата на негативните емоции, опитайте следния малък експеримент. Отмерете колко вре­ме ще ви отнеме да си спомните три случки от детството, когато сте били притеснени до точката на срама. „Случка­та" пред ваши съученици и приятели ли е била? Дали роди­телите ви са казали, или са направили нещо, с което да ви засрамят? Дразнели ли са ви други деца за вашия външен вид? Определете всяка случка по скалата от едно до десет, като десет е най-силно, а едно - най-слабо. Сега си спомне­те три положителни случки, когато сте били горди от нещо, или сте направили така, че да помогнете на някого. Отново определете всяка случка по същата скала. Ако сте типичен случай, ще ви е необходимо от три до пет пъти повече вре­ме, за да си спомните изживяване с положителна емоция, а силата й ще бъде три пъти по-малка в сравнение с негатив­ната емоция.

В Япония например срамът и опозоряването са интегри­рани в едно цяло с традиционните ценности и морала на страната. Самопризнанията - дори и най-унизителните - са единственият път към разкаянието.

Поради нарастването на броя на безсмислените и жесто­ки престъпления в САЩ и особено между тийнейджърите, някои членове на съдебната система отново започват да преосмислят срама не само като наказание, но и като „спи­рачка" на престъпленията. Например областният съдия Тед По от Хюстън, известен с необичайните си присъди, задъл­жил един тийнейджър, който нанесъл вандалски повреди на 13 училища, да се върне във всяко едно от тях и да се изви­ни пред събрание на ученическите съвети и същевременно да отговори на въпроса защо е извършил това. При друго правораздаване в страната на мъже, които са осъдени за многократно посещение на проститутки, им е било нареде­но буквално да прочистят криминално проявения район на града, където са заловени; имената и снимките на мъже, ко­ито са осъдени за неизшшцане на издръжка на децата си, са били окачени пред местната пощенска станция и дори излъ­чени по Интернет; а съпрузи, осъдени за семейно насилие, са били задължени да се извинят на жените си в съда, както и пред различни женски сдружения.

ПРИЛАГАНЕ НА ЗАСРАМВАМЕ

Необходимо ли е засрамването да се смята за част от естес­твения възпитателен процес? Може ли негативните морал­ни емоции отново да се въведат в културата ни, за да отго­ворим на моралната криза? Отговорът на тези два въпроса би трябвало да е „да" в следните два случая:

1. Срамът трябва да бъде призован, когато у детето липсва емоционална реакция при извършване на нещо, от което би трябвало да се засрами.

2. Срамът трябва да се смята за законноприложима страте­гия, когато други, не дотам драматични форми, не са ус­пели.

В книгата си Моралното дете Уйлям Деймън дава пример за прилагането на срама при деца, които не са ус­воили емоционална съпричастност. Деймън начертава програма, предназначена да повиши състрадателната мо­тивация при нарушители, които показват малко или никак­во разкаяние за престъпленията си, дори и когато жертви­те им са наранени физически. От всеки извършител на престъпление се изисква да дискутира антисоциалното си поведение пред малки групи от свои връстници и да пос­рещне както тяхното, така и неодобрението на терапевта на групата. Целта е да се провокира срам и дори отвраще­ние. Според Деймън „Такива методи са ефективни, защото оставят както емоционално, така и познавателно послание в участниците."

Джон Брайтуайт, професор по социални науки в Австра­лийския национален университет в Канбера и привърженик на идеята за срама като наказание, повдига едно важно въз­ражение. Той обяснява, че засрамването може да се приеме за хуманно в случаите, когато изразява не само всеобщо не­одобрение, но и включва опрощение и благосклонен прием в обществото. Той използва термина „реинтегриращ срам", като подчертава, че тази форма на наказание не трябва да бъде нито проява на гняв, нито на възмездие, а по-скоро да се приеме като ритуал, който да предизвика съответна сте­пен на разкаяние в съгрешилия и прошка от семейството и в обществото.

Вината се основава на вътрешни стандарти и очаквания, а не че другите знаят за нея, и затова е по-мощна и по-дългот­райна морална мотивация от срама. Въпреки че комиците оплакват продължаващия цял живот невротичен ефект на вината, повечето психолози биха потвърдили, че и вината си има своите приложения. Доналд Милер и Ги Суонсън в проучванията си за детските реакции на определени илюст­рации разпознават невротичната вина, при която индивидът се самонаказва неоправдано и безразсъдно заради загриже­ността си за мнението на другите, като мотивът е да се на­мали самокритичността и да се подобрят личностните взаи­моотношения на детето.

Много проучвания дават основание да се вярва, че лич­ностната вина, която справедливо можем да наречем „съвест", е по-ефективна за контролиране на поведението на децата от каквато и да е външна заплаха или страах. Всъщ­ност, когато сме в състояние да стимулираме вина в децата си, те са склонни да проявят по-строга интерпретация на правилата и последствията от тяхното нарушаване дори и от нас.

Например, когато седемгодишният Брус бил хванат да хитрува на тест по правопис, родителите му го попитали как мисли, че трябва да бъде наказан. Плачейки, Брус предпо­ложил, че може би ще му вземат видеоигрите за три месеца, че може би не трябва да му се разрешава да гледа телевизия един месец и да помага в домакинската работа до края на учебната година. Това били много по-тежки наказания, от­колкото родителите предвиждали, но по съвет на училищ­ния психолог те се съгласили да ги приложат.

Изследванията на Доналд Макабе, професор в универси­тета „Рътгър", показват, че в сравнение със страха от наказание вината влияе по-ефективно върху моралното поведе­ние дори много след детската възраст. При проучване на прояви на измама в конкуриращи се частни колежи Макабе установил, че 78% от учениците признават, че са излъгали поне веднъж. Но в училища с „код за честност", където уче­ниците подписват декларация да не мамят, провеждат тесто­ве без квестори и са въвели правила за справяне с нечестни прояви, учениците, използвали лъжа, намаляват на 57%.

КАК И КОГА ЛА ПРИЛАГАМЕ „ОТРИЦАТЕЛНИТЕ" МОРАЛНИ ЕМОЦИИ ПО НАЙ-ПОДХОДЯЩ НАЧИН

Ако приемем, че срамът и вината са естествени и мощни ас­пекти в емоционалния живот на децата, тогава въпросът е как да ги използваме, за да помогнем за моралното израст­ване на нашите малчугани, без да им причиняваме ненужна вреда. Следващите общи препоръки ще ви насочат как да използвате срама и вината творчески, за да направлявате децата към честност, етичност и загриженост.

1. Създайте принципни правила и последователни наказа­ния, ако правилата се нарушат. Трябва да сте сигурни, че наказанията са честни, незабавни и ефективни.

2. Когато децата над десет години нарушават важни прави­ла и не се вразумяват от наказанията ви, помолете ги са­ми да определят наказанията си за всяко давило. След това се споразумейте за неутрален посредник (напри­мер някой приятел на семейството, чичо или леля), за да се определи кое наказание ще подейства най-добре. Ако детето се съгласи, бихте могли дори да помолите пос­редника да контролира наказанието. В повечето случаи това ще стимулира децата да очакват повече от себе си, за да оправдаят собствените си надежди.

З. Реагирайте по-строго, котато детето ви нарани някого. Например, ако то не си предаде доклада навреме, причинява вреда единствено на себе си и затова само то тряб­ва да понесе последствията. От друга страна, ако се при­бере у дома два часа след определеното време и ви при­чини голямо безпокойство, трябва да използвате по-крайни мерки. Ако безотговорните действия на детето причинят болка на друг, не се притеснявайте да изрази­те силните си чувства заедно с подобаващо наказание. Ако това го разстрои, не бързайте да го успокоявате. Чувството за вина ще му попречи да действа безрасъдно при друг случай.

4. Предявете големи изисквания по отношение на извине­нията. Писмените извинения да бъдат придружени от устни. Ако детето е неискрено, не се отказвайте лесно -продължавайте да увеличавате изискванията си за изви­нение, докато то реагира емоционално.

Осемгодишният син на моя клиент Артър проявявал гру­бост, когато баща му го молел за нещо. Например, когато Артър кажел: „Време е да почистиш и да се подготвиш за вечеря", Кевин отговарял: „И защо да го правя? Ще вечерям, когато съм готов!"

Посъветвах Артър следващия път, когато Кевин прояви грубост, да го накара да напише изречението: „Ще уважа­вам моя баща и моята майка". Втория път Кевин трябваше да напише изречението два пъти, след това три пъти и т.н. Инструктирах Артър да стои непрекъснато зад сина си, до­като той пише, и да се увери, че е изписал докрай и четливо изисканото изявление.

Артър ми докладва, че са били необходими десет инци­дента, за да започне Кевин да проявява някакви чувства по отношение на това наказание. По средата на десетото изре­чение той започнал да плаче и прегърнал баща си. Артър не успокоил сина си, а го накарал да довърши писането. След този случай поведението на момчето се подобрило драстич­но в много отношения.

През последните 30 години професионалистите по пси­хично здраве и по-голяма част от преподавателите не са имали желание да препоръчват негативните емоции при възпитанието на здрави деца. Наблюдавали са прекалено много случаи на емоционално оскърбление, понякога дори по-лоши и от физическо малтретиране, за да предположат, че родителите ще приемат тези методики. От гледна точка на емоционалната интелигентност обаче всяка невъздържа­ност би могла да навреди на едно дете. Децата имат различ­ни емоционални сили и слабости. При възпитанието им ви­наги трябва да се ръководим от правилото, че трябва да пос­тъпваме в техен най-добър интерес и да правим това, което ще ги превърне в щастливи, успяващи и отговорни възрас­тни.