ОСОБЕНОСТИ С ЕК, КОИТО ТРЯБВА ДА СЕ ЗАПОМНЯТ

• Срамът и вината не са емоционални злодеи. Когато са приложени подходящо, те са важни методи за родители­те да научат децата на морални стойности.

• Подходящото прилагане на срама и вината ще зависи от темперамента на детето ви, но ако го използвате, ще приобщите детето към ценностите и проблемите на семейството.

ЧАСТ З

Умения за мислене с ЕК

За разлика от всички други видове, човеците притежават капацитета да произвеждат и контроли­рат своите емоции, като мислят. Еволюцията на неокортекса - мислещата част на мозъчната кора, която контролира езика и логическото мислене, ни позволява да изразяваме чувствата си с мисли и да променяме самите чувства, Ако ученикът по-чувства, че е обезпокоен преди взимането на някой изпит, би могъл да помисли как да се успокои. Ако спринтьорка усети, че е мудна и немотивирана, тя има способности да се концентрира и ускори реакциите си, като стартира с максимума от възможностите си. От почти един век на психотерапектите им е известно, че умът може да ни разболее, и затова те са създали много методи да забавят този процес. Сега откриваме, че мислещата част на мозъка ни може да предотврати и физическите, и емоционалните проблеми. Всеки е в състояние да научи тези техники, без да са необходими години интензивна терапия.

Техниките, които обсъждам в седващите три глави, са подбрани от най-вълнуващите открития на съвременната психология. Те са класифицарани като познавателни терапии, защото се основават на предположението, че нашите мисли или познания са най-лесният начин да променим начина си на мислене.

Много от теориите и стратегиите, които представям в тази глава, са били разработени за високорискови деца, но днес има малко деца, които не попадат в тази категория. Преди да станем разви­то индустриално общество, родителите са учели децата си как да различават растенията, които могат да се ядат, от онези, които биха им навре­дили, как да подковават кон или как да култивират една нива. Съвременните деца се нуждаят от дру­ги умения за оцеляване. Родителите трябва да нау­чат децата си как да използват своя интелект, както и емоционалните и социалните си умения, за да се справят с непрекъснато нарастващите стре­сове от лично, семейно и обществено естество.

Човешките възможности за самоизмама са почти безгра­нични, а това ни затруднява да преосмислям колко е важно да насочваме децата към реалистично мислене. Нашият емоционален мозък има способността да надява желязна ризница, за да предпази най-пламенните ни желания от ата­ките на логическия мозък. В резултат от това ние постоян­но правим неща, които не би трябвало да правим. Например знаем, че тютюневият дим причинява много болести и ран­на смърт, и все пак 23% от населението все още пуши, а почти 3000 деца и тийнейджъри придобиват навика всеки ден. Знаем, че предпазният колан със сигурност ще ни по­могне да оцелеем при евентуална катастрофа, и все пак поч­ти една трета от шофьорите го смятат за неудобство. Всеки, който някога е влизал в саморазрушителни взаимоотноше­ния, например да се качи в кола, чийто шофьор е интоксикиран, или просто да харчи повече пари, отколкото може да си позволи, е изживявал изтънченото изкуство на самоиз­мамата.

Самият факт, че толкова често правим неща, които не са в наш интерес, предполага, че еволюцията ни е отвела в пог­решна посока, развивайки т.нар. „логическа" част на мозъ­ка ни. За щастие това може да се излекува. Децата могат да се възпитат да действат в техен най-добър интерес, а също и в интерес на другите хора.
ДА ЖИВЕЕШ, ОТРИЧАЙКИ

Мариана наистина мразеше новото си училище. Би направила всичко, но не и да учи. Да разговаря с при­ятеля си Дейвид по четири-пет часа през нощта беше много по-интересно, отколкото да учи история на света. Учителите й знаеха, че Мариана няма мотив да учи и я оценяваха по съответния начин. Тя знаеше, че родителите й ще бъдат много разочаровани, когато видят оценките й. Вероятно щяха да я накажат жесто­ко и тя взе просто решение: скри известието, прис­тигнало по пощата в дома й. Странно, но това като че ли разреши нещата. С три деца в три различни учили­ща и с отговорни, изпълнени с напрежение професии, родителите й пропуснаха факта, че не са получили картичка с успеха й.

Но на 10 май, един месец преди края на учебната година, директорът извика родителите на Мариана, за да разбере зашо не са отговорили на писмата му. В резултат тази среща беше шок за тях и сигнал, че доверието е спряло да работи в тяхното семейство.

Ние често несъзнателно заговорничим с децата си, за да избегнем болезнена истина - дори и когато се сблъскваме с неопровержими факти. Например през август 1996 г. едно проучване, спонсорирано от правителството, показва, че 10,9% от тийнейджърите взимат наркотици, едно тревожно нарастване със 105% от 1992 г. Това включва нарастване със 183% на употребата на ЛСД и други вещества, предиз­викващи халюцинации, и със 166% на употребата на кока­ин за месец.

Някои експерти обвиняват за това тревожно нарастване „отстъпчивите и меки" родители, които също са използва­ли наркотици като тийнейджъри и разсъждават, че след ка­то самите те са станали пълноценни личности, защо да пов­дигат въпроса за употребата на „ободряващи" хапчета и алкохол от децата им. Но тези аргументи, в които някои ще открият оправдание за „отстъпчивостта" си, не взимат предвид по-трезвата статистика, отнасяща се до ранната употреба на наркотици. През същия този период се е уве­личил с 96% приемът в спешните отделения на деца между 12 и 18 години, употребили марихуана, и с 56% на употре­билите хероин.

Като човешки същества ние сме обект на различни отри­цания и преосмисляния. Милиони, иначе разумно мислещи, възрастни влизат в коли, без да затегнат коланите, или па­лят цигара, като се преструват, че няма опасни последствия само от една-единствена цигара. Някои от нас са по-склон­ни да заравят главите си в пясъка, но тъй като искаме да възпитаме физически и емоционално здрави деца, трябва да се научим да гледаме истината право в очите.

Противоположно на самоизмамата е реалистичното мисле­не, т.е. способността да виждаш света такъв, какъвто е, и да откликваш със съответни решения и поведение. Много от нас пренебрегват необходимостта да учат децата на това умение с ЕК и дори може да ги научат точно на обратното. Опитвайки се да предпазим децата от „грубата страна" на живота, ние още повече подчертаваме това отрицание.

Но в опита си да предпазим децата от някой проблем, ние бихме им помогнали най-много, ако сме искрени, независи­мо колко болезнена ще бъде ситуацията. Ако обясним ситу­ацията на децата с най-големи подробности, те ще научат, че имаме емоционалната сила да преживеем и да боравим дори и с най-тревожната ситуация. Това безусловно им изпраща посланието, че и те са в състояние да направят същото.

Например в една от най-четените книги за деца Книга за развода за момчета и момичета детският психиатър Ри­чард Гарднър обяснява, че децата по-скоро трябва да разчи­тат на себе си, за да преодолеят развода на родителите си, отколкото да приемат, че родителите винаги ще действат в техен интерес. Последните проучвания доказват, че трябва да се вслушваме в съветите му.

При изследванията на 60 семейства със 131 деца двайсет години след развода Джудит Уолърстейн открива, че много родители се заблуждават, че разводът е само временна кри­за и може да се разреши след една-две години. Проучвани­ята на Уолърстейн доказват, че това не е така. Разводът има продължителен ефект върху децата и може да им причини травми дълго след като са пораснали, дори и да изглежда, че не е имало сериозни проблеми по време на развода. Уолър­стейн нарича това „спящ ефект".

Според това проучване много от проблемите, които де­цата носят със себе си, се дължат на синдрома „обремене­ното дете". При развода родителите често изживяват труд­ности в разграничаването на своите собствени проблеми от проблемите на децата, като им отделят по-малко време, отслабват дисциплината и проявяват по-малко чувствител­ност, дори и да заявяват, че никога не са били по-близки с тях. Уолърстейн твърди, че 25% от майките и 20% от ба­щите не са успели да възстановят живота си десет години след развода. Продължава и тенденцията на намаляване ролята на родителите. Децата в приблизително 15% от се­мействата преценяват, че са обременени от неспособност­та ма родителите да изпълняват ролята си или дори да се грижат за собствените си потребности. Смята се, че тези деца са изложени иа риск от сериозни психологически проблеми.

В своята книга Ричард Гарднър казва на младите си чи­татели, че докато повечето родители обичат много децата си и по време на развода се опитват да правят най-доброто за тях, понякога не успяват - казват и правят неща, които не са най-добрите за децата им. Децата трябва да се научат да разпознават тези случаи и да взимат най-добрите решения в свой интерес.

Например семейство Мартинели отишли при училищния психолог, за да обсъдят най-подходящия начин да съобщят на шестгодишната си дъщеря Тина за развода си. Като лю­бещи родители и двамата искали да кажат и направят правилните неща, учлищният психолог им дал няколко книги и обсъдил някои от най-важните неща, които да кажат или да не кажат. Той ги уверил, че Тина ще се почувства добре, ако те продължат да работят заедно за нейно добро.

Само две седмици по-късно се случил първият инцидент. Мистър и мисис Мартинели си крещели един на друг на училищния паркинг. Мистър Мартинели издърпал плачеща­та Тина от колата на жена си. След това имало нощни теле­фонни обаждания до учителя, заплахи, че Тина няма да бъ­де върната след посещение и много други подобни инциден­ти. След всеки инцидент сем. Мартинели отново се среща­ли с училищния психолог, като общо взето изглеждали ра­зумни и загрижени за дъщеря си. Когато психологът решил, че е най-добре да започне да се среща и със самата Тина, тя идвала с нежелание и не казвала нищо, освен „Просто не искам да мисля за това".

Гарднър казва, че някои родители дори объркват децата си по отношение на любовта им към тях. Родителите може да искат да обичат децата си, може да казват, че ги обичат, но действията им да показват друго нещо. Това би могло да бъде много объркващо. Гарднър дава един пример:

Бащата (който вече не живее в дома) обикновено обича много децата си и много, много съжалява, че не живее с тях. Понякога обаче бащата не обича децата си, но въпреки това майката им казва, че той ги оби­ча, а тя знае, че това не е така... Всъщност тя мисли, че по този начин прави най-доброто за децата.

Гарднър учи децата, че сами могат да открият дали един родител ги обича или не, реално преценявайки какво той прави, а не само какво приказва. Той им казва:

• Вижте доколко родителите ви се опитват да бъдат с вас. Понякога те имат основателна причина да не са с вас, но би трябвало да ви обяснят, че наистина им се е наложи­ло.

• Преценете дали родителите ви се отклоняват от своя път, за да ви помогнат, когато сте в беда, и колко загриженост и съчувствие проявяват, когато сте наранени или болни.

• Разберете дали родителите ви са доволни от това, което учите или правите. Родители, които обичат децата си, се интересуват за постаженията им.

• Разберете дали на родителите им е приятно да правят различни неща с вас. Когато обича някой, на човек му е приятно да работи с него.

• Вижте как постъпват родителите ви, когато са ви много ядосани. Всички родители се сърдят на децата си поня­кога, но ако това се случва често или всеки ден, те може би ви обичат по начин, по който децата не искат да бъ­дат обичани.

• Разберете дали родителите, ви обичат да ви прегръщат. След като децата пораснат, родителите не проявяват толкова физическа близост, но всеки се нуждае да бъде прегърнат понякога, а това е нещо много важно за роди­телите.

Гарднър не смята, че детската преценка е безпогрешна, но вярва, че децата трябва да се научат да преценяват реал­но ситуацията и да постъпват в своя най-добър интерес. Де­цата не могат да научат това, ако родителите са потайни или нечестни за истинските проблеми. Той предупреждава ро­дителите:

• Не крийте чувствата си.

• Не крийте грешките си.

• Не се страхувайте да кажете истината на децата си.

Ясно е, че най-важното нещо, което може да направите, за да помогнете на детето си да усвои един модел на реалис­тично мислене, е то да бъде честно и почтено. Няма да има полза, ако предпазвате децата от стрес и неизбежна болка; всъщност ще им направите лоша услуга. Но вие ще можете да моделирате реалистично мислене и честност само ако отделяте време да поговорите с детето си. Както вече отбеля­зах, американските родители прекарват все по-малко време просто да поприказват с децата си. Семействата гледат те­левизия, докато вечерят. В колата слушат радио или децата със сигурност се занимават с нещо друго, докато родителят шофира.

През 1982 г. кукловодката Шари Люис отрази всеобщо­то настроение, когато написа книга, в унисон с вечно няма­щия време за децата си родител Едноминутна приказка за лека нощ, последвана от друга „едноминутка" - Едноми­нутна приказка за Библията и Едноминутна страховита приказка.

Да помагаш на родителите да правят нещата все по-бър­зо е в ущърб на детските нужди. Най-критичният елемент за възпитанието на едно емоционално интелигентно дете е ва­шето време. Гледната точка на мис Люис е особено обезпо­коителна, имайки придвид значението на приказката за из­растването на детето. От десетилетия насам психолозите пропагандират ползата от четенето и разказването на при­казки на децата. Това е особено добъ^Гначтгте дасе научат на реалистично мислене, тъй като приказките показват на децата как хората в действителност разрешават проблемите си.

Много хора не осъзнават степента, до която приказките влияят върху поведението ни и дори оформят културата ни. Помислете как приказките от Библията ни учат на основни­те принципи на религията и правила на поведение. Помис­лете за басните и притчите, които са моделирали вашите стойности. Помислете как разказите от националната, кул­турната и семейната история са оформили отношението ви към вас и другите.

Приказките въздействат особено ефективно върху начи­на на мислене и поведение на децата, защото те обичат да ги слушат или да ги четат отново и отново. Това повторение, комбинирано с въображението на децата и незаменимото ви присъствие, прави приказките едно от най-добрите средст­ва за влияние върху мисленето на децата.

В книгата си Компетентното дете психологът Джоузеф Стрейхорн -младши, учи родителите да възстановят то­ва, което той нарича положително моделирани приказки, отправени към истинските проблеми и грижи в живота. В тези приказки главното действащо лице, което има сходни черти с едно дете, моделира реалистично мислене и разре­шава проблемите в мислите, чувствата и поведението си. Главният герой може да не бъде възнаграден за проява на особени психологически умения, но той винаги е възнагра­ден за вътрешната си мотивация.

Въпреки че някои родители са естествени разказвачи на приказки и могат спонтанно да измислят положително мо­делирани приказки, веднъж щом разберат основните прин­ципи, повечето родители искат да запишат приказките, кои­то ще могат да прочетат на децата си. Създавайки положи­телно моделирана книжка с приказки, можете да се опитате да използвате формата и речника на други книги, които са забавни за четене и слушане от детето ви. За по-малките де­ца може да илюстрирате книжката с рисунки, да използвате компютърни клипове (в Глава 24 е обяснено как компютри­те могат да помогнат да се направят професионално изглеж­дащи книжки с приказки) или снимки от фотоапарат. Освен това на децата ще им бъде забавно да участват в оформяне­то на книжката.

Когато избирате темата на книгата, обмислете сюжет, подобен, но не и абсолютно същия като проблема на ваше­то дете в момента. Ако измислите приказка с името на дете­то и точно същата ситуация, то може да се разтревожи, осо­бено ако проблемът е сериозен. Детето ще изрази тревога­та си, като прояви отегчение и незаитересованост от при­казката и би могло да я превърне в разстройващо изживява­не и за двамата.

Вместо това напишете приказката като че ли е за някой „като" вашето дете, създавайки метафора за неговия случай. Героят на приказката може да бъде друго дете, някое живот­но или същество, с което детето може да се идентифицира.

При създаването на положителна приказка най-добре е да изберете тема, която съдържа познати елементи за дете­то. Изброените по-долу примери за сюжет на приказки са написани за деца с най-обикновени детски проблеми. След­ващото резюме е написано за шестгодишната Ани, която се страхувала от кучета:

Бари живее до едно много лошо куче, което лае през цялото време. Той е чул, че кучето хапе деца и дори се опитало да изяде едно бебе! Бари взима една книжка, в която пише за такива кучета. Той среща ку­чето, когато е на разходка със стопанина си, и дори го погалва. Бари научава от собственика защо кучетата лаят, какво ги ядосва и какво да направи, ако кучето го безпокои.

Когато семейството на Мигел се преместило, тъй като ураган безмилостно повредил къщата им, разказаната по-долу приказка предложила малка утеха на четиригодишно­то дете:

Кучето Роувър живее в в Южна Флорида, където има много урагани. Когато неговата кучешка колибка отле­тяла, Роувър трябвало да отиде във временен заслон за бездомни кучета. Той видял, че в заслона има и други бездомни кучета. Роувър обичал да гризе кокали с тях и да тича из двора. След няколко седмици неговите собственици решили да се преместят в нова къща с но­ва кучешка колибка. На Роувър му било мъчно да на­пусне приятелите си, но си помислил, че може би ще срещне нови приятели и в новата си колибка.

Следващата приказка е написана за 9-годишната Стефани, чийто родители изживявали яростен развод. Тя илюст­рира защо някои приказки трябва да бъдат по-неуловими и по-различни от непосредственото изживяване на детето, за да не предизвикват прекалено безпокойство.

Диана живее в далечна провинция, където винаги има война между Лилавите и Зелените хора. Тя живее с родителите си, но единият е лилав, а другият - зелен. (Диана е наполовина лилава и наполовина зелена.) Тъй като не може да промени своя цвят или цвета на родителите си и не може да спре войната, тя си из­мисля начини да се справя със ситуацията и да живее в мир със себе си.

Ето едно резюме на приказка за 11-годишната Наталия, на която често й се подигравали за наднорменото тегло:

Хелън Келер, Стави Уондър и Рей Чарлс се срещна­ли на една автобусна спирка на път за Ню Йорк. Те обсъждали какво е да си сляп и да изглеждаш различ­но от другите хора. Говорили за времето, когато имали истински трупни моменти и как са ги изживели. Приказвали си толкова разпалено, че изпуснали авто­буса, но се качили на следващия. Били щастливи, че са такива добри приятели.

Тази техника се прилага предимно на възраст между три и десет години, когато децата обичат да им се четат или да им се разказват приказки. Стейхорн предполага, че когато измислят или четат тези приказки, родителите създават ед­на приятелска атмосфера, като:

• Избират време, в което детето няма с какво друго да се занимава.

• Избират приказка, която ще привлече вниманието на де­тето.

• Четат артистично и с ентусиазъм.

• Разменят често погледи с децата, докато четат.

• Поощряват децата да прекъсват четенето с коментар или въпрос.

• Превръщат четенето във взаимно удоволствие, а не в до­садно задължение.

• Поощряват по-малките деца за близък физически кон­такт.

• Използват одобрителна интонация, сигнализираща края на приказката.

• Карат децата да обсъждат друг алтернативен край на приказката, като им помагат да правят собствени раз­съждения.

Приказките, които сами сте измислили, винаги имат най-голям ефект върху децата. Но ако това не ви се удава, пос­тоянно се издават положително моделирани книжки за деца на най-различни теми - за преодоляване на страх, при раз­вод, при заболяване на родител и др.

ОСОБЕНОСТИ С ЕК, КОИТО ТРЯБВА ДА СЕ ЗАПОМНЯТ

• Реалистичното мислене е противоположно на самоизма­мата.

• Съчиняването на приказки вероятно е най-добрият на­чин да научите децата на това умение, независимо дали им четете от книжка, или сами измисляте приказки.

• Децата ви ще се научат да мислят реалистично за проб­лемите и грижите само и единствено, ако и вие правите същото. Не крийте истината от децата, дори тя да е бо­лезнена.

Оптимизмът е нещо повече от позитивно мислене. Той е навик за позитивно мислене или, както го дефинира речникът Рандъм хауз, „предразположение или тенденция да гледаш на събитията или обстоятелствата откъм по-благоприятната страна и да очакваш по-щастлив изход".

Оптимистични деца като Шарън са радост за околните. Техният устрем и увлечение са заразителни. Но според пси­холога Мартин Селиман, автор на Оптимистичното дете, оптимизмът е нещо повече от привлекателна черта на ха­рактера. В действителност би могъл да бъде и вид психоло­гическа имунизация срещу житейски проблеми. Сели­ман пише че повече от 1000 проучвания, обхващащи над половин милион деца и възрастни, показват, че оптимистите имат по-големи успехи в училище и в професията си и, което е най-изненадващо, са физически по-здрави от песимистично настроените. А най-важното е, че дори едно дете да не е родено с оптимистична нагласа, то може да бъде на­учено на това умение с ЕК.

Селиман отбелязва, че до неотдавна Америка е била оптимистична нация: „Първата половина на XIX век е време на социални реформи, чийто крайъгълен камък беше опти­мистичната убеденост, че хората са в състояние да проме­нят и усъвършенстват света... Вълни от емигранти се озова­ха пред безкрайно дългата граница, а приказките за бързо забогатяване не бяха за тях напразни мечти. Оптимизмът на XIX век създаде институцията на всеобщо образование, ос­нова обществени библиотеки, освободи робите, възстанови правата на психично болните и се пребори за избирателно право на жените."

Селиман вярва, че първоначално песимизмът идва на мода като реакция на следвоенните реклами от 50-те годи­ни, но през 60-те е подхранен от убийствата на някои от най-надеждните лидери, аферата „Уотъргейт" и, разбира се, войната във Виетнам.

ОПТИМИЗМЪТ СРЕШУ ПЕСИМИСТИЧНИТЕ МИСЛИ

За да научите детето да мисли по-оптимистично, най-напред трябва да правите разлика между песимистични и опти­мистични мисли. Според Селиман главната разлика е начи­нът, по който оптимистите и песимистите обясняват причи­ните за добрите и лошите събития.

Оптимистите вярват, че положитедните щастливи събития се обясняват чрез неща, които са перманентни (ще про­дължават да се случват във времето) и общовалидни (ще продължават да се случват в различни ситуации). Оптимистът поема съответната отговорност за да се случват добри неща. Ако стане нещо лошо, той го разглежда като временно и сдецифично само за дадената ситуация и обективно преце­нява дали той има вина за лошото събитие.

Анди е изпълнено с оптимизъм дете. Когато разби­ра, че семейството му ще се мести за трети път през последните три години, той, естествено, е разтрево­жен. Анди харесва училището, приятелите и дома си, който е само през два блока от плувния басейн. След някои първоначални оплаквания обаче, той за­почва да мисли за новия си дом, който ще е само на един час от Орландо, Флорида - светът на Дисниленд, Епкът сентър и други големи увеселителни паркове.

Анди знае, че баща му трябва да се мести заради работата, а не защото някой е направил нещо. Също така знае, че семейството му „го бива да се мести". Те ще продължават да поддържат връзка със старите си приятели, освен това винаги правят голямо парти, за да се запознаят с новите съседи, само седмица след пристигането. Анди решава да използва опита си, като напише есе по английски език. Той ще го нарече „Местейки се".

Песимистът има противоположни мисли: Добрите съби­тия са временни, лошите — постоянни; добрите събития се дължат на късмет или случайност, лошите събития са по-предсказуеми. Песимистът също така греши при приписва­нето на вина. Той има склонност да обвинява за всичко ло­шо или само себе си, или някой друг.

Песимистът може да е предразположен да „обрича всич­ко на провал". Съвсем типично за него е да очаква най-ло­шия сценарий при най-потресаващи обстоятелства, но не е готов да го посрещне в ежедневието. Детето, което плаче или е намръщено, защото не участва в баскетболния отбор или родителите не му разрешават да си продупчи ушите, на­рочно изопачава значението на тези събития, синхронизи­райки емоционалната си реакция с това изопачаване, а не с действителността. Ако откликнете на песимистичния възг­лед на детето за света, а не на логиката на нещата, със си­гурност ще засилите още повече склонността му да гледа на събитията с най-черните краски.