Как да възпитаваме дете с висок емоционален коефициент

подкрепят всеобщото схващане, че децата, възприемани като забавни и смешни, са по-популярни, докато децата, на които липсва чувство за хумор, се харесват по-малко.
Други учени са открили, че дори четири-петгодишните деца с високо ниво на социални способности по-често са инициатори на шеговити взаимоотношения с други деца. Те също така се смеят повече и на хумора на другите. В други изследвания деца от осем до тринайсет години, които се смятат за срамежливи, преценяват себе си като лишени от чувство за хумор. А в едно проучване на колежани качеството да бъдеш „забавен" се идентифицира като едно от трите основни измерения на приятелството.
КАК СЕ РАЗВИВА ХУМОРЪТ ПРИ ДЕЦАТА
Както много други умения с ЕК, способността да притежаваш чувство за хумор започва още през първите седмици от живота. Можете да разсмеете едно шестседмично бебе в една елементарна игра на криеница, ако сложите носна кърпа на лицето си и бързо я махнете. Тъй като бебетата разбират само от смешни мимики и жестове, ние всички имитираме Чарли Чаплин, стремейки се да изпитаме неописуемата радост, докато наблюдаваме как бебето ни се залива от смях. Инстинктивно се научаваме как да поощрим заразителния смях на децата, като им доставяме една очаквана от тях из- ненада, показвайки им принципа на причина и следствие (бебето ви дърпа за носа и вие правите смешна физиономия) и като ги стимулираме физически чрез гъделичкане или движение (друсане на коляно или леко подхвърляне във въздуха).
Според Пол Макгий истинският хумор (нещо повече от физическа или сетивна реакция) започва през втората година на живота, когато детето вече разбира символичната природа на думите и предметите. Основата на хумора на тази възраст е физическото несъответствие. За едно прохождащо дете да си постави обувката на главата вместо шапка не е нищо друго освен весела шега, точно както в едно рисувано филмче котка се опитва да догони мишка до дупката й само за да си сплеска накрая лицето като палачинка.
На около тригодишна възраст децата намират, че дори и един словесен израз може да бъде смешен. Най-напред детето ви мисли, че само грешното наименование на нещо може да бъде ужасно смешно. То нарича „краката" - „ръка", „котката" - „куче" и „мама" -
„татко". Както при повечето форми на хумор, повторението само прави смешката още по-забавна и едно две и половинагодишно дете буквално може да падне от смях. Само няколко месеца по-късно измислянето на безмислени имена е причина за забавление:
Бащата: Хайде, Теми, изяж си кашата.
Теми: Главата ти е каша.
Бащата: Да, знам, а сега си изяж кашата.
Теми: (Кикотейки се) Главата ти е лъжица.
Бащата: (Океи, Теми. Много смешно. Хайде сега да си изядеш кашата и да тръгваме за детската градина.
Теми: (Смеейки се толкова силно, че си удря главата в купичката с каша) Главата ти е цялата с каша и отгоре с лъжица.
Бащата: (Изкаран от търпение, но все пак развеселен) О'кей, Теми, както кажеш. Ще ти дам един банан в колата. Хайде да тръгваме...
Римуването с безсмислени думички също е смешно за прохождащите. Когато дъщеря ми Джесика беше на две години, обичаше да се обажда по телефона на приятелката си Рейчъл, за да си говорят „глупости". Разговорът винаги съдържаше само няколко
„глупави" думи.
Джесика: (Кикотейки се) Гинк-ганк.
Рейчъл: (Кикотейки се) Гинк-ганк.
Джесика: (Смеейки се) Бинк-бонк.
Рейчъл: (Заливайки се от смях) Бинк-бонк.
Джесика: (Смеейки се толкова силно, че изпуска слушалката) Бинк...
Контекстът на хумора винаги е важен, но най-вече на стадия, когато децата току-що са започнали да експериментират с думи. Например смешката „гинк-ганк", с която
Джесика се забавлява толкова много, е смешна само ако е казана на и от Рейчъл. На тази възраст децата започват да виждат образци за хумор и, естествено, да ги търсят

на познати места. Деца, които гледат „Улица Сезам", разбират, че жужащото чуруликане на Голямата птица е различно от фалшивия хумор на Гроувър. А и двете са различни от глупостта на Берт и Ърни. Те обичат стиховете и римите в книгите на Д- р Сюс, но ги свързват с неговите причудливи цветни рисунки. Ако думите на Д-р Сюс са четени от лист без картинки, децата няма да се впечатлят.
Към тригодишна възраст децата навлизат в четвъртия стадий на хумора. Те се смеят не само на физически и словесни небивалици, но и на такива, свързани с понятия.
Например, ако някое друго тригодишно дете си пъхне шише в устата, това няма да е особено забавно, но ако татко го направи и се държи като бебе, избухва смях. Освен това, ако непознат възрастен прави нещо точно като татко в опита си да забавлява едно дете, то може сериозно да се разтревожи и дори да избухне в плач. За малките деца съществува много фина разграничителна линия между това, което е смешно, и това, което не е, дори когато то се приема като заплаха. Ето защо малките деца толкова често изпитват противоречиви чувства спрямо клоуните. Гротескният вид на един клоун е извън разбиранията на едно малко дете, когато то го вижда за първи път на живо. Клоуните по телевизията или във филмите са различни от онези, които ги щипват по буз-ките или навират топчестите си носове в лицето им в цирка или на рождени дни. И само когато едно дете се е научило да възприема клоуна „на живо", тогава то го смята по-ско-ро за смешен, отколкото за застрашителен.
Следващият стадий на хумора се проявява между петата и седмата година, когато децата започват да развиват езиковите си способности в по-голяма степен и разбират, че думите могат да имат повече от едно значение. На пет-шест-годишна възраст децата започват да казват гатанки с двусмислено значение като издържалите на времето стари шеги с „чук-чук".
- Чук-чук.
- Кой е тук?
- Портокалът.
- Кой портокал?
- Портокал, радваш ли се, че ти казвам тази смешка?
Винаги е забавно да чуваш как децата навлизат в тази фаза, борейки се да овладеят както съдържанието, така и формата на гатанката. Преди няколко години интервюирах група деца, за да установя развитието на хумора през различните възрасти. Всички деца между шест и дванайсет години имаха весели случки, които да разкажат на мен и децата, но Алексис, едно усмихнато и жизнерадостно момиче на пет години, наистина успя да ме разсмее. Явно развълнувана, че е в компанията на по-големи и по-умни деца, тя държа ръката си вдигната около петнайсет минути, докато й дойде редът да каже една гатанка.
- Какво казал един глупак на гъсеницата? - попита тя, когато най-накрая и дойде редът, сияеща и наслаждаваща се на този миг.
- Не знам - отговорих аз, възхитен от нейната заразителна усмивка, която сякаш освети стаята.
- Ти ли ми изяде бонбончето? - отвърна тя развълнувано.
- Какво означава това? - попита едно деветгодишно дете, мърморейки под нос шеговитата строфа. - Това е безсмислено и не е смешно - каза то на Алексис, като не скриваше презрението си.
- Да, смешно е - откликна Алексис, все още сияеща. — Ти ли ми изяде бонбончето? - повтори тя, подчертавайки веселия въпрос.
- Тя е твърде малка, за да разбере, че това е глупава шега - обясни едно единайсетгодишно дете на останалите от групата.
Все още лъчезарна, Алексис отново повтори репликата, като че ли искаше да каже:
- Ще продължа да го повтарям, независимо дали мислите, че е глупаво, защото аз мисля, че е смешно.
Гатанката на Алексис разкрива, че тя разбира формата на този вид словесен хумор, но има проблем със съдържанието. Без съмнение тя повтаряше гатанката, която бе чула, но една-две от думите просто бяха грешни. Все още неподготвена да разбере, че

именно несъвместимостта в значението на думите е това, което прави гатанката смешна, Алексис просто предположи, че ако не сте я разбрали, проблемът е само ваш.
Учените, изследващи как децата се учат на хумор, наричат смешката на Алексис
„пред-гатанка".
Децата от първоначалното училище показват постоянно нарастващ интерес към вече известни анекдоти, вместо към спонтанни и дори груби шеги, които преди това са били смешни за тях. Много деца се гордеят със запаса от смешки и гатанки и е нещо обичайно цял клас да се състезава кой знае повече гатанки в дадена категория
(„глупакът", „чук-чук" и т.н.)
Чрез анекдотите и гатанките в тези т.нар. латентни години децата проявяват интерес към основните изяви на сексуалност и агресивност. Много малчугани започват да се образоват сексуално сами, задавайки въпроси за сексуални вицове, които не разбират.
За нещастие децата използват анекдотите също и за да проявят своята враждебност и агресивност, като се започне от осмиването на дадена етническа, расова или регионална група и се стигне до по-зловещите шеги, свързани с някоя истинска трагедия.
В прогимназиалния курс - от десет до четиринайсет години - децата достигат такова равнище на познавателна изтънченост, което им позволява да разбират несъответствията в една символична светлина. Именно в тази възраст играта на думи и двусмисленостга прибавят по-голяма изис-каност на формата, но не и непременно на съдържанието на анекдота.
Едно единайсетгодишно дете пита своя учител:
- Каква е разликата между тенджерата за готвене и тоалетната чиния?
- Не знам - отговорил учителят.
- Е, тогава със сигурност няма да дойда у вас на вечеря - отговорило детето.
В прогимназиалните години децата могат да използват хумора като оръжие както срещу възрастните, така и срещу другите деца. Популярността на Бийвис и Батхед, садистичните и сексуално немощни карикатури на картофчета, са само пример как юношите използват хумора, за да се дистанцират от ценностите на възрастните.
Клоунът на класа, който на седем-осемгодишна възраст имитира пръцкащи звуци с подмишниците си или се просва на пода, като се преструва на припаднал при вида на малка драскотина, по-късно често посещава кабинета на директора. Неговите гро- тескни лудории са станали изключително разрушителни за класа и неуважителни за учителя - слабо прикриват презрението на майтапчията към авторитета на възрастните. И все пак, колкото и неприятен да е този вид хумор за възрастните, той е естествена част от порастването и изпробването на границите на авторитета. Към едннайсти клас юноши, които проявяват хумор в училище, имат склонност да го комби- нират с положително поведение в класната стая. Хуморът им често се приема като водаческо умение.
КАК АА СЕ ПОМОГНЕ НА ДЕЦАТА ДА ИЗПОЛЗВАТ ХУМОРА КАТО СОЦИАЛНО
УМЕНИЕ
Различните деца имат различна естествена склонност към чувството за хумор. Някои деца просто са по-забавни от другите. И все пак всички деца могат еднакво да се радват на хумора и да го използват като средство да бъдат приети в обществото, както и за да преодоляват неизбежни психологически конфликти и тревоги. Вие може да поощрявате хумора в детето и в семейството си като източник на допълнително удоволствие във всекидневието, да се наслаждавате на компанията на другите и да се научите да се справяте със специфични психологически проблеми и конфликти.
ХУМОРЪТ КАТО СРЕДСТВО ДА СЕ СВЕДАТ ДО МИНИМУМ БОЛКАТА И
БЕЗПОКОЙСТВОТО
Хуморът предлага на децата различни начини да се справят със стреса и безпокойството. Той може да им помогне да си спасят репутацията след притеснителен сблъсък и да преодолеят гнева си, или да изразят нещо, което трудно се казва (т.е. да кажат нещо, всъщност без да са го казали). Например дванайсетгодишната дъщеря на един мой приятел не била поканена на танците в

училище по случай св. Валентин. Когато майка й я попитала дали е разстроена, тя й отговорила с шеговито отчаяние: „О, ужасно, ужасно! Сега ще трябва да върна роклята си от скъпата дизайнерска колекция и да се откажа от лимузината!"
Поощрявайте децата си да разказват анекдоти и да откриват хумора дори и в трудни моменти. Чрез шегите си те изразяват това, което харесват и не харесват, и могат да използват хумора, за да изразят положителни или отрицателни чувства към другите.
Децата често казват шеги, за да запазят общественото си положение. Често може да видите деца да си шепнат смешки, така че друго дете да не ги чува. Една шега може да обиколи класната стая като скъпоценна тайна, и то само между водещата група в класа, но никога няма да бъде казана на деца с нисък социален статус. Фактически децата, на които е казана шегата, със сигурност са приети в обществото.

Изтегляне 0.93 Mb.

Сподели с приятели: