Как децата учат



страница14/21
Дата23.07.2016
Размер2.97 Mb.
#2683
1   ...   10   11   12   13   14   15   16   17   ...   21
„З. ходеше на плуване на четири и на пет години, и двата пъти за по две седмици. Той тъкмо щеше да започне наистина да плува, когато реши, че не иска повече уроци. През следващата година и половина З. не отиде на нито един урок по плуване. Ние обаче плувахме всяка седмица. Миналата седмица той изведнъж започна да плува на гръб. Когато осъзна, че е стигнал до средата на басейна, З. продължи да плува, докато не направи 7 дължини! Тази седмица той преплува басейна по корем (в своя уникален стил, естествено) и, обръщайки се от време на време по гръб, преплува 12 дължини! За капак на всичко, просто за да ни покаже, че още не е изцяло готов за самостоятелност, той пожела да скочи и да го изтеглим до края на басейна точно като едногодишно дете.“
Това е много типично поведение за детето, което учи нещо ново. Започва се с един смел голям скок във вълнуващото неизвестно. Следва кратко отстъпление към удобството на добре познатото и сигурното. Ние не можем да предскажем, още по-малко да контролираме този ритъм на напредък и отстъпление, на впускане в изследване и усядане с цел затвърждаване. Това е една от основните причини, поради които ученето на децата не може или поне не трябва да бъде извършвано по график.

В областта на спорта ясно се вижда колко много могат да усвоят децата, без да им се преподава. В едно от основните училища, в които работих, програмата по физическо възпитание бе доста ограничена не само поради липса на пространство, а и поради недостиг на време. Четвъртите, петите и шестите класове имаха половинчасово голямо междучасие сутринта и един час спорт на обяд, преди следобедните занимания. Ние можехме да играем софтбол единствено следобед, и то само на една павирана площадка, която едва стигаше за инфилд.* След две години изгубихме площадката. Тя беше частично заградена, за да могат в нея да играят малките деца, а останалата част бе превърната почти изцяло в паркинг. Следобеното време за спорт бе съкратено на половин час, а нас ни преместиха в друг двор, по-малък от игрище за тенис. В повечето случаи аз или Дейвид Харди, учителят на шестокласниците, тренирахме децата за инфилд игра, а понякога подавахме топката за батиране. Децата от четвърти, пети и шести клас играеха в инфилда и аутфилда; третокласниците, а понякога дори второкласниците, тичаха до базите.

[* инфилд и аутфилд — полета на игрището за софтбол — Б.пр.]

При толкова оскъдно време и пространство за тренировки не хранехме кой знае какви надежди за отбора си по софтбол, още повече, че момчетата в училището не бяха много спортни натури. Въпреки това години наред успявахме да постигнем такова ниво на отбора, че да устояваме срещу други момчета на същата възраст. Как успяваха децата да усвоят тази толкова сложна игра? Аз и Дейвид изобщо не ги учехме. Нямаше нито място, нито време за някакво подобие на „преподаване“. Те се учеха, като гледаха един от друг. Това се повтаряше всяка година. Винаги имаше някое момче, което изглеждаше толкова непохватно, тромаво и чуждо на всички умения и правила на бейзбола, че няма никаква надежда да проиграе. След две години същото това момче се превръщаше в опитен и често много добър играч. Много от тези момчета бяха играли почти единствено в училище. Те се научиха като гледаха от най-добрите играчи сред по-големите момчета, и ги имитираха.

На практика тези деца имаха много по-голям напредък от момчетата от едно друго училище, в което преподавах. Там имаше много повече пространство и време за спорт и учителите се опитваха да научат децата да играят софтбол. Момчетата прекарваха доста от времето, предназначено за спорт, гледайки някой, който им „обяснява“ нещо. По онова време все още бях подвластен на идеята, че ако си достатъчно решителен, можеш да научиш всеки на всичко. Спомням си две момчета, които се опитвах да науча да мятат топката и да батират. Като че още виждам навъсения им, отсъстващ поглед, усещам отпуснатите им, неангажирани мускули, дори чувам мислите им. Ето го пак това училище, което ги преследва дори в игрите им, в момента, в който се предполага да се забавляват, или поне да имат пауза от училището. Нищо чудно, че не стигнахме далеч. Ако вместо това децата бяха получили възможност да играят с по-големи момчета, да ги наблюдават и имитират, нещата щяха да се развият много по-добре.

Рисуване, математика и други неща


Една сутрин в стаята на първокласниците две приятелки взеха листа и моливи, седнаха на масата и се приготвиха да рисуват. След кратко замисляне едната започна да рисува голямо дърво. Тя тръгна от долната страна на листа и нарисува две линии. Те малко се съединяваха, после продължаваха успоредно една на друга почти до горния край на листа и след това се разделяха отново. После се появи нещо като вилица в края на ствола. От двата основни клона се разклониха няколко по-малки, които художничката започна да покрива с листа. През това време другото момиченце гледаше, без да предприема нищо. След малко го попитах:

— Ти какво ще нарисуваш?

Не бях настоятелен, а просто любопитен. То отговори:

— Не знам какво.

— Защо не нарисуваш още едно дърво?

Без каквото и да било колебание или срам то каза:

— Не знам как.

Тези думи ми донесоха внезапно просветление. Макар да обичам картините, знам съвсем малко за рисуването. Когато ходех на училище, изобразителното изкуство почти не присъстваше в програмата. Спомням си само един час по рисуване и само една картина, която се опитах да нарисувам: бухал, кацнал на клона на изсъхнало дърво на фона на пълнолуние — доста амбициозен проект за мен. Поради липса на опит бях убеден, че художниците просто поглеждат нещо, копират го и постепенно се научават да го правят все по-добре. Едва наскоро установих, че животът не се пренася механически върху хартията и че за да създадеш с линии и цветове някакъв образ, подобен на реалността, е необходима техника. За тази цел трябва да се усвоят, упражняват и усъвършенстват определени похвати.

Не се бях замислял как изглеждат нещата през очите на детето. Предполагах, че на тяхното по-примитивно ниво рисуването изглежда като копиране. Така че когато това момиченце ми каза, че не знае как се рисува дърво, бях изумен. За малко да й кажа „Ами просто погледни някое дърво“. За щастие се възпрях и се замислих. Спомних си как веднъж бях чел, че някои примитивни племена не могат да разпознават нито рисунки, нито снимки на най-обикновени и познати за тях предмети и местности. Ние сме убедени, че рисунките приличат на реалността, но всъщност не е така. Рисунките са плоски; в живота има дълбочина. Също като езика, изобразяването на истинските предмети върху плоска хартия следва предписанията на една всеобща конвенция. Затова рисуването трябва да се усвоява също като езика.

Дадох си сметка, че дървото и неговата рисунка приличат много на град и неговата карта. Картата в много отношения прилича на града, но когато я създаваме, включваме само част от неговите характеристики. Същото важи и за рисуването. Изправено пред сложната действителност, наречена дърво и изпълнена с цветове, форми, текстури, структури, светлини и сенки, това момиченце не знаеше нито кои от тях да изобрази с молива, нито как да го направи.

След два-три дена видях същите момиченца, които отново бяха седнали на масата с големи листа пред себе си. Този път обаче познатото ни дърво се появи и на двата листа — корените се съединяваха в стъбло, стъблото стигаше почти до края на листа, а там се разклоняваха два клона, увенчани с по-малки клончета и зелени листа.

— О, виждам, че рисувате дърво! — възкликнах аз.

Момичето ми се усмихна доволно и каза, кимайки към приятелката си:

— Тя ми показа как се рисува.

И продължи със заниманието си.

Естествено тези деца не рисуваха дърво, а това, което се бяха научили да възприемат като символ на дървото — нещо като голям йероглиф. Линиите, които чертаеха по листа, не им приличаха на дърво; те означаваха дърво. Що се отнася до вероятността някога изобщо да нарисуват нещо по-близко до дърво, това създава сериозен проблем.

Макар че обичам да си драскам и да чертая разнообразни форми за удоволствие, никога не съм се имал за добър художник, нито пък съм мислел, че мога да стана такъв. Способността да пресъздаваш нещо истинско на хартия ми изглеждаше някакъв дар свише, не по-малко мистериозен от способността да свириш на музикален инструмент. Едва миналата година, след като прочетох книгата на Бети Едуардс „Рисуване с дясното полукълбо на мозъка“*, разбрах защо аз и повечето хора рисуват толкова зле и какво правят тези, които рисуват добре. В миналото бях чел доста книги за рисуване, но нито една от тях не можа да повдигне булото на мистерията и да промени чувството, че никога няма да се науча да рисувам. Тази обаче създаде в мен усещането, че ако реша да отделя време, при това не кой знае колко, мога да се науча да рисувам. Съмнявам се, че ще се заема с това — музиката ме привлича много по-силно. Сега обаче съм сигурен, че е възможно да се науча да рисувам. Книгата ми изясни причината, поради която мнозина не успяват. Точно като двете момиченца, ние дотолкова сме изпълнили съзнанието си с визуални символи, че не можем да видим истинската форма на нещата. Така например разполагаме с колекция от символи на човешки лица: очи, носове и усти, които изглеждат по определен начин. Когато се опитаме да нарисуваме истинско лице, пренасяме тези символи на хартия — отгоре очите, по средата носа и отдолу — устата. Полученият резултат обаче не ни удовлетворява, защото не прилича на никого. Трябва да се научим да се абстрахираме от символичното изображение на носа и вместо това да видим формата на конкретния нос, който наблюдаваме. За това е необходимо определено знание, няколко полезни трика, малко мислене и практика. Усвояването им не отнема нито цял живот, нито дори години. Публикуваните в книгата на Бети Едуардс рисунки на някои от учениците й показват, че хора, които привидно нямат талант, могат да се научат да рисуват за няколко месеца.

[* Drawing With the Right Side of the Brain, by Betty Edwards. — Б.пр.]

В същия клас имаше още едно момиченце, което, подобно на всички деца на тази възраст, много обичаше да рисува. Тя усърдно и бързо трупаше рисунка след рисунка. Стени на стаята бяха покрити с тях. Всичките й рисунки бяха интересни както за мен, така и за децата. Тя почти винаги изобразяваше едно и също — къща с хора около и вътре в нея. Рисунките обаче бяха много разнообразни по отношение на формата на къщата, вида на градината и дърветата, които растяха наоколо, хората и това, което правеха.

Картините бяха големи и кипяха от дейност и живот. Отличаваха се с огромното количество детайли, вложени в тях. Когато рисуваше трева около къщата, тя не се задоволяваше просто с няколко зелени линии; очертаваше стръковете поотделно и после ги оцветяваше. Цветята й притежаваха детайлно очертани цветове и листа. Хората й винаги имаха по пет пръста на всяка ръка, и то в правилни пропорции; на всеки пръст тя слагаше нокът с реалистична форма. След време започна да добавя завеси на прозорците, прибрани грижливо като в истинска къща.

Тук някои хора, вманиачени в психоанализиране на детското изкуство, могат веднага да вдигнат академична глъч относно обсебеността на това дете от детайлите, натрапчивите й непреодолими импулси и т.н. В подобни приказки може и да има малка частица истина, но нищо повече. Момиченцето бе изключително жизнерадостно и енергично, един от лидерите в класа. Тя рисуваше в такъв стил, защото именно така обичаше да гледа на нещата и ги изобразяваше, както ги вижда. За нея рисуването бе начин да изразява голяма част от това, което научава за живота. В допълнение изобразяването изостряше наблюдателността й и й даваше идеи за по-нататъшни наблюдения. Това въздействаше не само на собствената й наблюдателност, а и на доста от съучениците й. Много от тях несъзнателно се превръщаха в нейни последователи, точно като учениците на старите италиански майстори. Те рисуваха картини, подобни на нейните или разработваха идеите й по свой начин. В техните рисунки започнаха да се появяват същите внимателно наблюдавани подробности. Децата отиваха при рисунката й и откриваха, че хората имат нокти, след което ги чувах да си казват: „Виж! Те имат дори нокти!“ Това им се струваше невероятно постижение. Тогава решаваха да сложат нокти и на своите рисунки на хора и започваха да гледат с нови очи собствените си нокти, за да установят как всъщност изглеждат те, каква форма имат и колко са големи. Други пък започваха да се търсят нови детайли, които това момиченце, техният лидер, още не беше успяло да изобрази.

Иска ми се да можех да ви кажа, че този изключително продуктивен и самовъзобновяващ се процес продължи да се развива през цялата година. За жалост не стана така. Това не се дължеше на учителката, която беше много внимателна, проявяваше голямо разбиране и даваше на децата много повече време за рисуване, отколкото повечето начални учители. Тя обаче бе притисната от програмата; трябваше да се е в крак с военните редици на академичния строй. Освен това и тя, и децата бяха под натиска на изнервените родители, притеснени за „напредъка“ на децата си — с други думи, загрижени експресният влак за Лигата на осемте* да не изостава от разписание. След известно време децата започнаха да усещат, че няма време за изкуство и че то не е сериозно — а шестгодишните ученици са много сериозни. Тяхната чувствителност относно това, което се харесва на възрастните е силно изострена. Те показват рисунката си на родителя или учителя и те им отговарят механично: „Браво, прекрасна рисунка!“ След това занасят вкъщи някоя идиотска тетрадка за упражнения, която старателно са попълнили, и родителите им наистина се вълнуват и радват. Не след дълго рисунките биват изместени от тетрадките, независимо че една хубава рисунка дава повод за много повече учене, отколкото двайсет тетрадки. Когато пораснат и се случи да рисуват, децата по-скоро рисуват като начин за бягство от реалността, отколкото като начин да осмислят истинския живот. Пример за такива рисунки-бягство са военните сцени на третокласниците или безкрайните кончета на десетгодишните момиченца. Не че изкуството няма стойност, когато изразява фантазии, страхове и безнадеждни мечти. Проблемът е, че това изкуство е обречено на тривиалност. То се прави крадешком, по ъглите на тетрадките и домашните и престава да е дръзко и сериозно, както някога е било.

[* Лигата на осемте — Ivy league ivies (остар. „осем“) — включва осем учебни заведения — колеж и университет в САЩ. Терминът се употребява най-вече като събирателно за тези заведения, и като нарицателно за академични постижения, труден прием и социален елитизъм. Става дума за университетите Браун, Колумбия, Харвард, Принстън, Пенсилвания, Йейл и колежът Дартмут. Всички те са на върха в класацията на списание „Йес нюс енд Уърлд Рипорт“ на колежите и университетите — Б.пр.]

Вече изобщо не смятам, че третокласниците, рисуващи военни сцени, се опитват да избягат от реалността; умът ми не побира как съм могъл да измисля подобна глупост. Днес всяко осемгодишно момче знае, че има войни и че в тях големите мъже се избиват с бомби, ракети, куршуми и т.н. Нещо повече, то знае, че когато порасне, от него може да се очаква да убива и да бъде убито. За деца, които са били малтретирани по ужасен начин, това може да изглежда напълно нормален аспект на света, в който живеят. Той обаче е много странен, тежък и плашещ за повечето осемгодишни деца, идващи от грижовни семейства, получаващи сравнително добро отношение и слушащи по цял ден родителски обяснения да не удрят, нараняват, чупят и разрушават. Естествено, не трябва да забравяме, че смъртта като тема има огромна привлекателна сила за повечето деца (и момчета, и момичета) поради своята мистериозност.

Трябва да съм бил съвсем малък — едва ли на повече от шест години — когато баща ми доведе у дома един свой приятел художник. Той извади голям лист и мек молив и започна да рисува. Пред възхитения ми и невярващ поглед на хартията започна да изниква рицар! При това в пълно снаряжение! Пред очите ми се случваше чудо. Само преди минута това беше празен лист; след това ръката започна с лекота и увереност да очертава линия по линия; накрая рицарят се появи, изправен в цялото си великолепие, почти като жив. Нямаше да се изненадам, ако беше излязъл от страницата. Естествено, за известно време най-силното ми желание беше да мога и аз да правя така — да съживявам празния лист с помощта на молив. Това умение ми изглеждаше божествено. Не можех да си представя, че някога ще бъда способен на подобно нещо, но бях готов да дам всичко за това.

Децата в съвременното училище трудно биха могли да имат такова преживяване. Добре е, че ги поощряват да мацат големи шарени картини с плакатна боя, без да им висят на главата, без да им казват как се правят нещата и без да им обясняват, че това или онова е грешно. Изобразителното изкуство обаче има възможности, за които тези деца не са и подозирали, точно както и аз никога не си бях представял, че някой може да изобрази толкова жив рицар. На децата би трябвало да се дава шанс да откриват повече такива възможности. Те най-малко би трябвало да влязат в досег с идеята, че изкуството може да е нещо повече от средство за разсейване — че може да е мощна връзка с реалността и начин за изразяването й. С други думи, трябва да видят на живо някой, който може да създава живот на хартия. Без съмнение, много от децата няма да изберат този начин за изследване на света. Те може да предпочетат книгите, архитектурата, машините, или да експериментират с някои от другите науки. Несъмнено обаче ще има деца, които точно като първокласничката, за която ви разказах, ще изберат изкуството, и сериозността и усилията им биха допринесли много както за тях, така и за другите деца.

Детските рисунки крият много повече тайни, отколкото допусках по онова време (или отколкото повечето хора са способни да допуснат днес). Тук не мога да се занимая по-подробно с тази тема. Най-много обаче разбрах от писмото на един родител — Том Уесли, което публикувахме преди няколко години в бр. 9 на „Да пораснеш без училище“, а по-късно и в книгата ми „Учете сами децата си“. Ето част от него:
„Марико (дъщеря му) започна да рисува от шестмесечна възраст. Всичко, което правеше, бе третирано с уважение, подобаващо за истинско изкуство. На годинка тя рисуваше най-добре от цялото си обкръжение. Съзнанието, че може да прави нещо по-добре от всички останали, дори и от всезнаещите възрастни, добави дързост към щрихите й. Когато беше на годинка, й подариха триножник и темперни бои. На втория си рожден ден получи нетоксични акрилни бои — видът, който предпочита до днес.

Когато посетихме детската изложба в Сан Франциско, изведнъж разбрахме, че Марико е дете-художник, което не рисува по детски. Това стана особено ясно, след като тя започна да използва акрилни бои. Обикновено се смята, че децата трябва да рисуват с водни бои.

Всеки знае, че акрилните бои са по-лесни за употреба от плакатните или темперните бои, но са и по-скъпи. Познавам хора, които печелят пет-шест пъти повече от мен, но казват, че не могат да си позволят акрилни бои за децата. Всъщност те просто не вярват, че децата могат да сътворят нещо достатъчно стойностно.“
Заедно с писмото имаше и пет цветни снимки на картини, нарисувани от дъщеря му с акрилни бои между двайсет и шест и трийсет и шестмесечна възраст. Те бяха невероятни. Три от тях можеха да заковат човек на място, ако ги видеше на изложба на възрастни художници. Цветовете, формите, рисунъкът и замисълът им бяха изключителни. Дори и да уважават децата, повечето възрастни трудно биха приели, че това са рисунки на съвсем малко дете. Почти всички „експерти“, на които г-н Уесли беше показал рисунките, бяха отказали да повярват в това. По-късно г-н Уесли ни изпрати още едно писмо, изпълнено с практически съвети относно материалите и техниките за рисуване. Ето част от него:
„Аз съм голям маниак на тема качество на детските материали за рисуване, начинът на излагане на творбите им и всички останали предразсъдъци и митове, които битуват у възрастните по отношение на детското изкуство. Въпреки оскъдните ми приходи винаги сме купували най-добрите материали за Марико. Вече девет години резултатите й не престават да ни удивляват. На шест месеца тя рисуваше с моливи и флумастери; на една годинка премина към триножник и темперни бои; на две — към акрилни бои. Оттогава те й останаха любимите. Цитирам обяснението й: «Те се полагат по-лесно и когато ги положиш плътно, лъщят. Темперните бои губят цвета си и изсъхват, превръщат се на прах. Те не са трайни. Акрилните бои имат много по-хубави цветове». Във всички книги за детското изкуство, които съм чел в Япония и САЩ, както и във всички изложби на детски рисунки в Токио и Района на Санфранциския залив, никога не съм виждал детски рисунки с акрилни бои.

Отплатата ми за това, че купих за дъщеря си скъпа четка от камилски косъм, бе привилегията да съм свидетел на страстното удоволствие, което тя извлича от деликатното полагане на боята с нея. Можах да наблюдавам как тя открива промяната, която четката внася в рисунките й. Известно време Марико рисуваше на строителни плоскости или твърд картон. Купувам големи листове на едро от строителните магазини, нарязвам ги в различен размер, леко ги полирам и ги грундирам с добра латексова боя. Възможностите за игра със светлината, за отражение и поглъщане на цветовете са безкрайни… Марико се вълнуваше от цветовете и взаимодействието между тях още преди да стане на една година.“


Напълно съм съгласен с г-н Уесли, че дори съвсем малките деца трябва да имат възможност да работят с качествени материали за рисуване и да им се покаже как да ги ползват внимателно и добре, точно както ги учим да работят с всякакъв качествен инструмент. Когато ограниченията, произтичащи от лошото качество на материалите, отпаднат, децата имат свободата да изследват, изразяват и развиват творческите си способности. Не трябва да мислим, че са прекалено непохватни, нетърпеливи и небрежни, за да могат да ползват подобни материали правилно. Както става ясно от множеството писма, които получаваме в „Да пораснеш без училище“, дори най-малките деца искат да правят всичко добре, или най-малкото не по-зле от другите. Те са напълно способни да се научат как да използват най-различни инструменти, включително такива, които според повечето хора не стават за деца — например остри дърводелски и готварски уреди, музикални инструменти и фотографски пособия. Един мой приятел в напреднала възраст, който е музикант, научи за удоволствие писмено и говоримо китайски. Наскоро той ми показа един календар с детски рисунки от Китай*. Точно както картините на Марико, те разбиват на пух и прах общоприетото ни виждане за това какво може да нарисува едно дете. На всяка страница има по една репродукция на изключително красива рисунка, заедно с прекрасна снимка и кратка биография на детето. Естествено, тези деца са спечелили голям конкурс, така че не са като всички китайски деца. Независимо от това обаче, картините, нарисувани с четки и някакъв вид водна, но много богата като въздействие боя, имат невероятно красив дизайн и цветова гама. Надявам се да не е прекалено трудно да се снабди човек с такъв календар в Америка. Той би бил голям извор на вдъхновение както за децата, така и за възрастните, които ги обичат. Колко ироничен е фактът, че Китай, който е далеч по-беден от нашата страна, влага толкова усилия и средства в подобен род дейност, докато в същото време ние премахваме изкуствата (повечето от които наистина не са много развити) от училищната програма. Във всеки случай искам още по-силно да подчертая, че изкуството е много ефективен и важен начин за голяма част от децата да изследват света около и вътре в себе си и да изразят голяма част от това, което са научили и почувствали. Това не са някакви „глезотии“, а една от основните човешки дейности и нужди, чието пренебрегване води до много тежки последствия.

[* Children’s art calendar, Guoji Shudian, China publications centre, P.O. Вох 399, Beijing people’s republic of China. — Б.пр.]

Изкуството е тренировка не само за окото и ръката, но и за мозъка. В „Как децата се провалят“ твърдя, че истинският тест за интелигентност не е това, какво знаем да правим, а как се държим, когато не знаем какво се прави. Ето защо всяка дейност и ситуация, които ни изправят пред реални проблеми, които трябва сами да разрешим и за които няма книга с готови отговори, развиват нашата интелигентност. Подобно на занаятите и търговията, изкуствата също изобилстват от такъв род проблеми. Именно затова добрите художници, майстори и занаятчии често имат много буден ум. Те мислят активно и са изобретателни; те просто нямат друг избор.


Каталог: images -> upload
upload -> Дкц „Александровска д-р Виолета Нанкова, кожен кабинет №103, от 09 до 13ч, тел
upload -> Община хасково драматично куклен театър "иван димов"
upload -> 1. един важен въпрос
upload -> Последният концерт пред учителя
upload -> Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън
upload -> Господин Свещаров Биология за всички
upload -> Програма 1 Ден Неделя
upload -> Лечебни заведения, в които са организирани безплатни прегледи от кардиолози по повод световния ден на сърцето област благоевград
upload -> Античен стадион Филипопол


Сподели с приятели:
1   ...   10   11   12   13   14   15   16   17   ...   21




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница