Как децата учат



страница21/21
Дата23.07.2016
Размер2.97 Mb.
#2683
1   ...   13   14   15   16   17   18   19   20   21

Първата често звучи така: „Нима очакваш децата сами да открият и пренапишат цялата история на човечеството?“ Човек лесно би могъл да пренебрегне този въпрос като прекалено глупав, ако не бе задаван от толкова много разумни и сериозни хора. Това, което ги провокира, е думата „откривам“. Те реагират така, сякаш тя означава „изобретявам“, т.е. откривам за пръв път. Нито аз, нито други педагози имат това предвид, когато говорят колко е важно да позволяваме на децата да откриват нещата сами. Ние нито искаме, нито очакваме от децата да открият колелото, започвайки от нулата. Това не е необходимо. Колелото вече е било изобретено. То е пред очите им. Това, което имам предвид, е, че детето няма нужда да му се казва що е това колело и за какво служи, за да може да го разбере. То може самостоятелно да се досети за това по свой начин, когато му дойде времето. По същия начин няма нужда тепърва да изобретява електрическата крушка, самолета, двигателя с вътрешно горене — нито пък законите, правителството, изобразителното изкуство или музиката. Тези неща също вече са изобретени и присъстват в живота ясно и видимо. Цялата човешка култура е част от живота. Моят призив е да дадем на децата свобода да изследват и осмислят тази култура по свой собствен начин. Това е единственото откритие, което очаквам от децата, и те са напълно способни да го направят.

Втората реакция често звучи по следния начин: „Няма ли определени неща, които всички трябва да знаят? Не сме ли длъжни именно заради това да създадем условия децата непременно да ги научат?“ Това твърдение може да бъде атакувано на много фронтове. С изключение може би на четенето, което всъщност е умение, не е възможно да се докаже, че съществува знание, чието усвояване е от жизнена необходимост за всички хора. То може да е полезно и да облекчава живота им; но не е от жизнена необходимост. Хората, които смятат, че съществува такова знание, не могат да постигнат съгласие относно кое именно е то. Историците настояват за историята; лингвистите — за езиците; математиците — за математиката и т.н. По думите на Джими Дюранте: „Всички искат роля в представлението“. Освен това знанието непрекъснато се изменя, остарява морално, става безполезно или направо погрешно. Когато аз бях ученик, вярващите в жизнено необходимия минимум от знания бяха постановили, че трябва да уча физика и химия. По физика запаметявахме една надлежно обоснована и по това време считана за вярна фраза, намираща се на страница 1 от учебника. Според нея „материята не може нито да се създава, нито да се унищожава“*. От химията пък си спомням само две или три формули и идеята, наречена „валентност“. Преди няколко дни споменах за валентността на един химик и той прихна да се смее. Попитах го какво толкова смешно има и той ми каза: „Никой вече не говори за валентност, това е много остаряла концепция“. При съвременния темп на поява на нови открития вероятността това, което децата учат днес, да е напълно остаряло двайсет години по-късно е много по-голяма, отколкото по времето, когато аз бях ученик.

[* Тази постановка се е считала от всички за вярна до откриването на универсалната взаимовръзка между енергията и масата от Алберт Айнщайн през 1905 г. — Б.пр.]

Истинската причина, поради която смятам, че учащият, независимо дали млад или стар, може най-добре да прецени какво да избере да учи, е съвсем различна. Дори и да беше възможно да се постигне съгласие по въпроса какво знание трябва да се натъпче в главите на децата, дори и да беше сигурно, че то няма да остарее и че, веднъж натъпкано, ще остане в главите на децата, пак щях да съм против подобно тъпчене. Дори и тогава бих се доверил на детето само да насочва собственото си учене. За мен е факт, че стремежът ни да осмислим живота ни води така, че нещата, които най-много се нуждаем да научим са именно нещата, които най-много искаме да научим. Казано по друг начин, любопитството никога не е напразно. Има причина за нещата, които искаме да научим и тя е, че някъде в разбирането ни за нещата, в умствения ни модел на света съществува празнина. Тя създава в нас усещане, подобно на дупка в зъб, и ние копнеем да я запълним. Тя ни кара да питаме: Как? Кога? Защо? Докато тази празнина съществува в нас, ние сме под напрежение, някак в неизвестност. Чуйте безпокойството в гласа на човека, който казва: „Това не се връзва! Това не го разбирам!“ Запълването на празнината в разбирането ни носи удоволствие, удовлетворение и облекчение. Нещата пак са смислени — или поне по-ясни от преди.

Когато учим по този начин и заради тези причини, ние научаваме нещата бързо и трайно. Човек, който наистина изпитва нужда да знае нещо, няма нужда от многократни повторения, упражнения и тестове. Един път му е достатъчен. Подобно на липсващо парче от пъзел, новото знание се намества удобно в празнината, приготвена за него. От този момент нататък то стабилно се придържа там и не може да изпадне. Хората не забравят нещата, които превръщат света в по-разбираемо и интересно място и правят мисления им модел за него по-пълен и точен. Ако бяхме способни да погледнем в ума на децата и да видим кои празнини в представите им за света най-силно се нуждаят от запълване, бихме имали добър довод в полза на планираното от нас предоставяне информацията. Това обаче не е възможно. Никой не може да определи какви са мислените модели на децата и къде са изкривени или непълни. Не е възможно да се установи директна връзка с детското разбиране за света. На какво се дължи това? Първо, самото дете не съзнава една голяма част от него. Второ, то не е развило умението да изразява разбиранията си с думи, камо ли с думи, за които е уверено, че носят едно и също значение и за нас, и за него. Трето, защото нямаме време. Като средство за общуване думите са не само недодялани и нееднозначни, а и изключително мудни. Ако някой иска да опише съвсем малка част от разбирането си за света, ще му се наложи да напише книга, чието четене отнема дни.

Имам приятели, с които сме много близки, познаваме интересите си и говорим на общ език. Способни сме да прекараме цяла вечер в разговори, като всеки съзнателно се стреми да вникне в мисълта на другия. Ако сме имали късмет, на края на вечерта всеки от нас може да е получил малко по-добра представа за разбиранията на другите по дадена тема. От друга страна обаче, тези вечерни разговори, независимо колко приятни и интересни са били, често ни оставят с впечатлението колко малко се разбираме и какви големи бездни и тайни има между нас.

Човешкият ум е загадка. Най-вероятно до голяма степен ще остане такава завинаги. Никога няма да напреднем особено в образованието, ако не разберем това и не престанем да се самозалъгваме, че можем да знаем, измерваме и контролираме случващото се в детския ум. Достатъчно трудно е човек да разбере какво става в собствения му ум. Аз съм до голяма степен интроспективна личност. Дълго съм се интересувал от собствените си мисли, чувства и мотиви и съм горял от желание да открия възможно най-голяма част от истината за себе си. След дълги години на размишления смятам, че ако съм разбрал нещо, то едва ли надхвърля съвсем малка част от случващото се в собствената ми глава. Абсурдно е да си въобразявам, ме съм способен да си представя какво става в чуждия ум.

В съзнанието ми звучат разтревожените гласове на стотици учители, които ме питат: „Как знаеш, как си сигурен какво научават децата, че изобщо научават нещо?“ Отговорът е прост. Не знам. Не мога да съм сигурен. Разсъжденията ми за образованието се опират на едно убеждение, което не мога да докажа и никога не може да бъде доказано, въпреки че съществуват много факти в негова подкрепа. Наречете го вяра. Аз вярвам, че човек по природа е учещо се животно. Птиците летят, рибите плуват, а човекът мисли и учи. Ето защо няма нужда да „мотивираме“ децата да учат, като ги примамваме, подкупваме или тиранизираме. Не е необходимо непрестанно да ровичкаме в ума им, за да се уверим, че те наистина учат. Достатъчно е да въведем колкото е възможно повече от истинския свят в класната стая; да дадем на децата помощта и ръководството, от което се нуждаят или което искат; да ги слушаме с уважение, когато имат желание да говорят; след което да се отстраним от пътя им. Може напълно да им се доверим, че ще свършат останалото.

Ученето и любовта
В предговора към първото издание на тази книга казвам, че ако наблюдаваме достатъчно внимателно малките деца (което не значи да ги окичим целите с екзотична апаратура), може да научим важни неща за тях. През петнайсетте години, които изминаха оттогава, наблюдавахме и учихме много. Лично аз съм се виждал с много малки деца на частни и публични места, прекарвал съм доста време с тях, а някои съм опознал и отблизо. Стотици родители са ни писали неведнъж в „Да пораснеш без училище“, разказвайки надълго и нашироко за мисленето и ученето на бебетата и малките си деца. Какво научих от всичко това? Разбрах, че децата обичат да учат и умеят да го правят много добре. По този въпрос не ми остана и капка съмнение.

Въпреки че се надявах тази книга да промени отношението към децата в училище, това не се случи. Призивът ми бе: „Доверете им се, че ще учат“. Училищата все още отказват да им се доверят и дори и да искаха, огромното мнозинство в обществото нямаше да им позволи да го направят. Причините им могат да се обобщят така: (1) Децата не са добри; те няма да учат, освен ако не ги накараме; (2) Светът не е добър; децата трябва да бъдат пречупени, ако ще живеят в него; (3) Аз съм изтърпял; и те ще изтърпят. Не знам какво да отговоря на хора, които мислят по този начин. Когато им разказвам как на практика учат децата, те още по-настървено се заинатяват в теориите си за лошотията и глупостта им. Защо постъпват така?

Защото тези теории им дават разрешително да действат като тирани и да се чувстват като светци. „Прави каквото ти казвам!“ реве тиранинът; „За твое добро е и един ден ще си ми благодарен“, изрича светецът. Малко са хората, които могат и искат да се съпротивят на изкушението да играят ролята на добронамерен деспот. Те често се чувстват безпомощни в един свят, в който всичко е обърнато с главата надолу.

От друга страна обаче книгата окуражи някои хора — учители и родители — да взимат децата по-насериозно, да ги наблюдават по-отблизо, да мислят по-внимателно за смисъла на това, което правят, както и да ги харесват, да им се доверяват, да ги уважават и да им се радват повече. Тя може да е потвърдила, че това, което някои възрастни са научили за децата от собствения опит, е наистина вярно че децата са умни, жадни за учене и горящи от желание да допринесат нещо полезно в нашия свят. Опасявам се обаче, че книгата може и да е причинила определена вреда. В цяла Америка и в много други страни хората създават техники и организират програми за целенасочено развиване на интелигентността. Венецуелското правителство дори учреди специално министерство за тази цел и доколкото разбирам, ръководителят му смята, че е повлиян от мен. Много съжалявам, ако това наистина е така. В никакъв случай не съм го целял. Някои ще възразят: „Но какво лошо има в това, ако се помага на децата стават по-умни?“ Наистина какво? За съжаление почти всички лоши идеи са започнали като добри. Опасявам се, че не след дълго тази привидно добра идея ще се превърне в една от най-лошите и министерствата за развитие на интелигентността ще причиняват още по-голяма вреда от министерствата на образованието. Вече са ни научили да вярваме, че знанието, уменията и мъдростта са следствие от ходенето на училище. Ето защо хората трябва да бъдат оценявани и категоризирани в зависимост от това колко училище са успели да изконсумират. Скоро ще ни кажат, че интелигентността е следствие от упражненията за развитие на интелигентността и че хората трябва да бъдат оценявани и категоризирани в зависимост от това, каква част от този процес (който като всички фабрични процеси е по необходимост оскъден и скъп) са могли да закупят. Така както е тръгнало наистина може да се окаже, че задължителните процедури за развиване на интелигентността (извършвани от сертифицирани специалисти, естествено) са само на крачка от нас в бъдещето.

Разбира се, тези хора имат добри намерения („Сър, пътят към ада е _постлан_ с добри намерения!“ — Самюъл Джонсън) една дама (д-р Мери Мийкър), която е силно въвлечена в популяризирането на тези идеи, пише:
„Преди тръгването на училище трябва да се премине през разнородна стимулация, която впоследствие да се увеличи в училище. Развитието на функциите на човешкия мозък е явление от спираловиден характер и училищата трябва да включат поравно в програмата преподаването на образна, символна и семантична интелигентност… Трябва да се движим в следната поредност: Познавателна способност — Памет — Оценяване — Дивергентно мислене. Първо трябва да идентифицираме и захраним основните функции на мозъчните мисловни процеси.“
О! Това ли било?

Идват ми наум три неща. Първо, двеста осемдесет и трите отделни умения за четене на Чикагската комисия по образованието, които споменах по-рано. Дали скоро не предстои да видим и триста отделни умения за мислене? Второ, забележката на Иван Илич по отношение на съвременната вяра в безкрайните възможности на процеса да създава стойност. Трето, написаното през трийсетте години от Джеймс Ейджи в „Да отдадем дължимото на великите хора“.* Говорейки за селските училища в Алабама, той разказва за някои от „напредничавите“ идеи, изобретени от различни образователни школи, които полуграмотните селски учители се мъчели да приложат върху децата. В тази връзка той казва: „колкото е по-остър инструментът в ръката, която не е квалифицирана да борави с него, толкова по-опасен става той“. Наистина ли ще възложим трудни задачи на същите хора, които са претърпели такъв огромен провал с простите задачи? Д-р Мийкър продължава:

[* Let us now praise famous men, James Agee — Б.пр.]
„Ако детето не получи отклик на единственото си средство за комуникация — плачът, то във вестибуларните и мрежести структури в мозъка не се осъществява сетивно-двигателна интеграция между зрението, слуха, равновесието, двигателните и осезателните импулси. Тази интеграция е жизненонеобходима основа за развиване на множеството връзки в мозъка, свързващи двете полукълба и различните режими за осмисляне на околната среда.“
Цитирам отново думите на Ланг, според който това е езикът на ада — на разума, лишен от сърце. Това ли е причината да се откликне на бебешкия плач — да помогнем за развитието на вестибуларните и мрежести структури в мозъка? Възможно ли е някой да е толкова елементарен, че да предположи, че родителите, които не откликват на детето си от любов и съчувствие, ще се убедят да го правят поради тези обяснения? Дори ако го направят, _дали резултатът върху детето ще бъди същият_! Наистина ли бебето не е нищо повече от сбор от нервни връзки, подлежащи на стимулация?

Време е отново да се върнем към Милисънт Шин и заключителния параграф от прекрасната й книга „Биографията на едно бебе“. Там се говори за първия рожден ден на племенничката й Рут:


„И така, историята за тази светкавична, прекрасна година свършва и нашето мъничко, пухкаво, безпомощно бебе се е превърнало в очарователно същество, което се опитва да прохожда и проговаря. Будната бебешка интелигентност прелива в него и то се наслаждава на ума и тялото си; общува с нас на своя изразителен и достатъчно богат диалект и е изпълнено с бебешка благодарност и сладък, егоистичен и неустоим бебешки чар. На една годинка перспективата за наближаващия край на бебешката очарователност още не хвърля сянка върху нея. На втория рожден ден обикновено казваме: «Скоро вече няма да имаме бебе!» Но на първия сме не по-малко жадни от бебето за нови хоризонти; тази възраст е разгарът на бебешката пролет — съвършена, удовлетворяваща, красива.“
Това е единствената нагласа, с която е възможно изобщо да се научи нещо за децата или да им се помогне те да учат.

Бен Баркър, женен в продължение на пет години, след което разделен с жена си за още пет, публикува в „Ню Йорк Таймс“ (18 април 1981 г.) прекрасна кратка история за ежегодната тримесечна среща с двете си малки деца. В нея той цитира бележка, написана от дъщеря му до него една сутрин, преди той да се събуди:


„Кога ще станеш. Няма мляко, а съм _гладна_.

Не ме оставяй да умра от глад, глад, глад

Моля, моля, молямоля

Не ме оставяй да умра от глад.

Ще ме оставиш ли?

Какво ще ми отг.

Попълни точките………

С обич, слънчице.“


Тази бележка ме преследваше в продължение на дни и сякаш чувах как един тих глас ми нашепва: „На ме оставяй да умра от глад, глад, глад. Ще ме оставиш ли?“ Искаше ми се хем да плача, хем да се смея, да напиша музика по тези думи, да прегърна това малко човече и да кажа: „Не, не, не, никога, никога няма да те оставим да умреш от глад“. Бележката разкрива така много за децата. В нея има толкова любов и нужда, драма смесена с игривост, фантазия смесена с реалност (попълни точките). Тя ни напомня по какви странни пътища пристъпваме към света на възрастните. В определен момент от детството си аз също обичах да пиша дълги редове от точки, само за да мога да се подпиша върху тях. Това ми изглеждаше толкова официално. Каква магия се криеше в тези точки! Прекрасното в децата е, че те могат да направят голяма работа и от всичко, и от нищо. От офиса виждам много хора, които вървят с малките си деца по улицата. Възрастните пристъпват тежко, а децата се въртят, скачат, прескачат, втурват се на едната страна, после на другата, търсят какво да настъпят, прескочат или заобиколят, катерят се по всичко, по което е възможно да се катери човек. Никога не искам да съм някъде, където няма да виждам това. За мнозина цялата енергия и глуповатост, любопитство, бърборене, неспирни въпроси, разгорещени страсти, неутешима мъка и невъздържана радост изглеждат като досадно бреме, ако не и като болест за лекуване. За мен те са национална гордост и неоценимо съкровище, което е жизнено необходимо за националното ни здраве и оцеляване повече от всякакъв нефт, уран или каквото там щете.

Един ден на тревата под дърветата в парка видях баща с двегодишната си дъщеря. Той лежеше, а момиченцето търчеше наоколо. Каква радост е да се тича! Изведнъж тя спря, вгледа се внимателно в земята, наведе се и вдигна нещо. Клонче! Камъче! Изправи се, затича се пак, видя един гълъб, втурна се да го гони, спря внезапно и погледна нагоре към огрените от слънцето дървета, за да види — какво? Може би катерица, може би птица, а може би просто формата и цвета на огрените листа. След това се наведе, намери нещо друго, взе го и започна да го разглежда. Листо! Още едно чудо.

Скорости, клонки, листа — малките деца обичат света. Именно затова учат толкова добре за него. В сърцевината на истинското учене се крият не трикове и мисловни техники, а любов. Способни ли сме да позволим на децата да учат и растат чрез тази любов?

„Не ме оставяй да умра от глад. Ще ме оставиш ли?“

Какъв е нашият отговор?

За автора


Джон Холт (1923–1985) е водещ глас в дискусията за необходимост от образователна реформа и автор на 10 утвърдени книги, преведени на 14 езика, в това число „Как децата се провалят“, „Как децата учат“, „Никога не е късно“, и „Непрестанно учене“. Многократно преиздаваните „Как децата учат“ и сродната й „Как децата се провалят“ са продадени в над два милиона екземпляра и са повлияли на цяло поколение учители и родители. Писмата на Джон Холт наскоро са събрани и издадени под заглавието „Живот, който си струва“. Дълбоките му прозрения за детските умове печелят все по-голямо признание в търсенето на начини за превръщане на училището и дома в по-добро място за учене.

Делото на Джон Холт се продължава от „Холт Асошиътс“.


„Това устояло на времето класическо четиво в областта на образователната мисъл предлага на учители и родители дълбоко, оригинално виждане за механизмите на учене в ранна възраст. Джон Холт пръв изяснява, че за малките деца «процесът на учене е вроден и естествен като дишането» В тази увлекателна и същевременно проницателна книга той разглежда начина, по който се учим да говорим, четем, броим и разсъждаваме. Той дава идеи как да подкрепим и култивираме тези вродени способности на нашите деца.

С идеите си за това какво може да се направи в образованието, той ни дава ново виждане за това, което се прави в момента.“

Дъ Уол Стрийт Джърнал

„Г-н Холт казва за децата много неща, които са оригинални, актуални и достойни за внимание.“

Дъ Ню Йорк Таймс Бук Ривю
Джон Холт (1927–1985) е един от водещите критици в САЩ в областта на образованието и социалния живот. Той е автор на десет утвърдени книги, преведени на 14 езика и е познат като реформатор, който, макар и страстен, говори с „благия глас на разума“ (списание „Лайф“). Днес прозренията на Джон Холт за ученето са по-актуални от всякога.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/5232

__Издание:__

Джон Холт. Как децата учат

ИК „Изток-Запад“, 2010

Коректор: Людмила Стефанова



ISBN: 978-954-321-737-3
Каталог: images -> upload
upload -> Дкц „Александровска д-р Виолета Нанкова, кожен кабинет №103, от 09 до 13ч, тел
upload -> Община хасково драматично куклен театър "иван димов"
upload -> 1. един важен въпрос
upload -> Последният концерт пред учителя
upload -> Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън
upload -> Господин Свещаров Биология за всички
upload -> Програма 1 Ден Неделя
upload -> Лечебни заведения, в които са организирани безплатни прегледи от кардиолози по повод световния ден на сърцето област благоевград
upload -> Античен стадион Филипопол


Сподели с приятели:
1   ...   13   14   15   16   17   18   19   20   21




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница