Как децата учат

Не е вярно, поне невинаги, че малките деца не са способни на емпатия и не могат да усетят чувствата на другите. Несъмнено те често са жестоки едно към друго. Ако обаче са близо до друго дете, което е пострадало сериозно или е нещастно, това сериозно ги потиска. Изключително рядко може да се срещне дете, което е способно да проявява постоянна и преднамерена жестокост така, както възрастните често правят.

Често детската жестокост служи на експериментални цели. Веднъж видях две двегодишни момчета, които играеха едно до друго на пода. Бръмчаха си с коли и камиончета и си прекарваха приятно. В един момент едното вдигна тежкото метално камионче и погледна другото така, сякаш му е хрумнало нещо. За миг предусетих, че ще се случи нещо лошо, но замълчах, защото бащата на детето, на когото гостувах и когото не познавах достатъчно добре, също видя какво става. Не след дълго обаче малкото момче с камиончето съвсем спокойно го вдигна и го стовари върху главата на другото. То се вцепени за момент, след което избухна в плач от болка и изумление. Първото момченце го гледаше зачудено и все по-притеснено (макар че баща му по неясна причина нито го коригира, нито го наказа). Цялото това крещене и плачене като че бяха повече, отколкото бе очаквало. Макар че не се разплака, детето със сигурност изглеждаше уплашено и нещастно.

Един от най-ранните ми спомени — всъщност аз вече помня разказа за него, а не самото преживяване — беше как играем в парка с приятелче на моя възраст (на три или на четири), което като гръм от ясно небе ме удари по главата с лопатата за пясък. Допреди малко то играеше съвсем спокойно. Никога не разбрах защо ме удари. Вероятно беше задвижено от същия силен импулс да пробва какво ще стане.

4 август 1961 г.
Лиза запомня и обича да използва фрази, които съдържат емоционален заряд. През последните седмици я чух да казва за пръв път „Не честно!“ „Всичко омазах!“ „Не ме ядосвай!“ и „Престани!“ Всеки път ги беше употребила в ситуация, създала в нея напрежение или възбуда. В такъв момент думите й идват отвътре.

Говоренето и игрите й са свързани. Преди няколко дни пътувахме с колата на път към града и аз се возех отпред, а тя отзад. Погледнах назад, за да я видя. Тя ме погледна игриво и каза твърдо: „Обърни се“. Никога преди не я бях чувал да казва това. Обърнах се. След малко пак погледнах назад към нея. Тя пак каза „Обърни се“ и играта започна. Известно време продължихме да се забавляваме така.

Понякога играта се обръща на обратно. Една сутрин тя ми каза да я погледна и започна да обикаля един стол, без да ме изпуска от очи. Стори ми се, че й се иска да кажа нещо относно това, което прави, така че й казах. Или бях познал, или казаното й хареса не по-малко от това, което си беше наумила. Тя продължи да прави различни неща, като през цялото време ме гледаше и слушаше коментара ми. Често ми се струва, че точно както казва нещо, с цел да види реакцията на хората, Лиза прави нещо, с цел да види какво ще кажат.

6 август 1961 г.

Известно време й доставяха удоволствие игри, в които имитираше по-големите от нея. Сега започна да измисля игри, в които ние да я имитираме. Както става с хубавите игри, и тази започна случайно. Както често обича да прави, тя бърчеше лице в различни гримаси и една от тях привлече вниманието ми. Без нищо конкретно наум, аз повторих гримасата. Тогава тя направи друга. Повторих и нея. Тя веднага разбра, че ще се опитам да повторя каквото и да направи, и играта започна.

Друг път по-големите й братя играеха на пода на дневната една игра, наречена борба с крака. След като погледа известно време, Лиза настоя да се включи в играта. Включихме я и поиграхме наужким, като понякога я побеждавахме, понякога се преструвахме, че тя ни е победила и пуфтяхме и пъхтяхме. Не след дълго тя започна да прави номера, които пожела да имитираме — падаше на колена, въртеше се на ръце и колена, гледаше назад през краката си (любимо упражнение на всички деца) и т.н. Една сутрин тя ме поведе на малка разходка сред боровата гора, която заобикаля къщата. Тя ходеше, бягаше или риташе с единия крак във въздуха, докато ходи. През цялото време ме наблюдаваше дали я имитирам, при това дали го правя правилно.

Оттогава насам е било изписано много за децата с аутизъм, които като че са се оттеглили в свой собствен свят и не искат да имат нищо общо с външния. Мненията за това, как да се отнасяме с тях, са много и различни. Все още обаче изглежда общоприето, че за сериозните случаи на аутизъм не може да се направи кой знае какво, освен децата да се научат да се обслужват сами и поведението им да отговаря на минималните социални изисквания. Има хора обаче, които са открили свои собствени, удивителни начини за „лечение“. В книгата си „Синко, надигни се“* Бари Кауфман описва подхода, който той и жена му възприели към своето привидно безнадеждно аутистично малко момче. Те започнали да въздействат лечебно и за пръв път да установяват контакт с това ужасяващо затворено в себе си дете, като имитирали всичко, което той правел. Това понякога продължавало часове наред. Такава бил пътят, по който те го повели или може би убедили да се върне в реалното всекидневие. Никой не знае защо точно е успял този подход. Дълбоко в себе си обаче чувствам, че е правилен. Да речем, че съм дете, което усеща, че светът е толкова непредсказуем и страшен, а аз — толкова безсилен, че не мога да рискувам да живея в него. Затова решавам, че трябва да си създам малък, безопасен собствен свят. В такъв случай външният свят би започнал да ми се струва по-малко непредсказуем и опасен, а аз — малко по-силен, ако можех да причиня някакво събитие в него.

[* Son, Rise, by Barry Kaufman. — Б.пр.]

Всички деца копнеят да разбират и владеят по-добре заобикалящия ги свят и се стремят към това. Всички те се чувстват донякъде унижени, застрашени и уплашени, когато установят (а това им се случва постоянно), че това е далеч от възможностите им. Може би децата с аутизъм се нуждаят от това усещане за контрол в по-голяма степен и се плашат много по-силно от усещането, че го нямат. За разлика от повечето деца, те не могат да упорстват търпеливо, докато се сдобият с него. Вместо това, отново, за разлика от повечето деца, те чувстват, че трябва да се оттеглят в някакъв свой вътрешен свят.

9 август 1961 г.
Онзи ден отидохме на лунапарк. Там имаше малко Виенско колело, влакче на кръгови релси, един джип, който също обикаляше по релси и колички, обикалящи по дървена писта.

Още от първия ден Лиза беше запленена от количките. Сложихме я в една количка и тя тръгна. Опасявахме се, че шумът и блъскането може да я уплаши и тя наистина бе на ръба на уплахата. Докато обикаляше, Лиза имаше решително и концентрирано изражение и рядко поглеждаше към нас. През цялото време, докато се въртеше противоположно на часовниковата стрелка, Лиза постоянно обръщаше малкото кормило на колата си. Като че го въртеше все наляво. Дали това беше просто съвпадение? Или беше успяла да схване връзката между завъртането на кормилото и колелата на колата, докато се беше возила в истинската си кола?

Не след дълго времето за количките изтече и потърсихме друго забавление. Във влакчето имаше някои по-големи деца, които се возеха, натискайки свирката и звънейки с камбанката. За Лиза това беше едновременно и интересно, и малко страшно. Може би влакчето беше прекалено шумно, голямо или черно. Тя повтаряше „Не мога пуф-паф, не мога пуф-паф“. Казахме й, че няма проблем, не бе нужно да се качва. Количките си останаха любимото й забавление.

След това напуснахме парка, за да си купим сладолед. Когато го изядохме, споменът за влакчето вече не й изглеждаше толкова страховит. Колкото повече мислеше за него, толкова по-малко и безобидно й се струваше то. Тя започна смело да настоява: „Искам пуф-паф, искам сега!“ Стори ни се, че трябва да й дадем този шанс да преодолее страха си, така че се върнахме. Но уви! Когато се върнахме, влакчето изглеждаше все толкова черно и голямо и тя пак започна „Не мога пуф-паф, не мога пуф-паф!“.

Повечето пъти лесно можем да определим защо се страхуваме от нещо. Не е толкова лесно обаче да се установи откъде произлиза импулсът за преодоляване на тези страхове, особено у толкова малко дете. Някои видове смелост се усвояват с годините, но определено съществува един вид инстинктивна дързост, копнеж за храброст, за преодоляване на страха. Този копнеж ще расте и ще се развива, ако не го обременяваме с тежести, надвишаващи потенциала му. Вместо това трябва да го поощряваме по всякакъв начин.

Когато много иска да направи нещо, Лиза казва „трябва да го направя“. Когато не иска да направи нещо, тя казва „не мога“. Не е трудно човек да се досети откъде са дошли тези изрази. Когато изискваме от нея да направи нещо, й казваме „трябва да го направиш“. Когато не искаме да направи нещо, й казваме „не може да го направиш“. Тя просто ни връща собствените ни думи. Сега Лиза едва започва да осъзнава наличието на конфликт между нейната воля и волята на гигантите, от които зависи всичко. По-големият й брат, който за нея е възрастен, често играе следната игра с нея. Той й казва „трябва да го направиш“. Тя отговаря съвсем сериозно „не мога“. Той сменя ролите и казва „не можеш“. Тя незабавно отговаря: „трябва да го направя“. И така нататък, докато му омръзне.

Почти на всеки въпрос тя отговаря с „не“ или с негативното „ъ-ъ“. Това не означава, че според нея „не“ е правилният отговор във всички случаи; тя често казва „не“, когато знае, че правилният отговор е „да“. Когато любимата й по-голяма сестра я попита „ти сестра ли си ми?“ тя казва „не“. За двегодишното дете думата „не“ е Декларацията на независимостта и Магна харта, слети в едно.

Мнозина вече са забелязали това. Едно гладно двегодишно дете често отговаря с „не“ дори ако го попиташ дали иска допълнително от любимата си храна. Естествено, че иска. Същевременно обаче обича да казва „не“. Оставете го да каже „не“ и после му дайте храната. Ако наистина не я иска, то скоро ще го покаже ясно.

Чудя се защо повечето хора се притесняват от първите признаци на независимост в малките деца. Съвременните родители често казват „това е просто един период, скоро ще го надраснат“, сякаш става въпрос за болест, от която, с малко късмет и грижи, детето ще оздравее. По-старомодните родители незабавно се заемат да покажат на детето „кой командва тук“, независимо че то и без това се чувства напълно зависимо и това, което се нуждае от всякаква възможна подкрепа, е именно стремежът му към по-голяма независимост.

Лиза, както всички деца, иска да прави това, което правят големите. Понякога това създава проблеми. На вечеря тя настоява храната й да бъде сервирана като на всички други, от голямата чиния в нейната, а не предварително. Преди няколко дена имаше свински пържоли за вечеря. Знаех, че няма да може да си нареже пържолата и ще хапне само няколко парченца, затова се опитах да й нарежа няколко хапки. Тя се възпротиви с думите „Искам месо! Искам месо!“ Отговорих й: „Давам ти месо“. Беше безполезно; знаех какво иска и тя беше наясно, че знам. В чинията й трябваше да бъде сервирана цяла пържола. Едва след като известно време безуспешно се беше мъчила да я нареже с нож и вилица („виица“), тя ми позволи да се намеся.

Лиза демонстрира тази независимост по различни начини. На двора зад малката къща има люлки, чиято височина може да бъде нагласяна. Едно по-голямо дете беше откачило едната люлка от стойката и я беше оставило на земята. Лиза искаше да се полюлее на нея и я тътреше по земята. Попитах я: „Искаш ли да се полюляш?“ Тя каза „не“, но тъй като винаги казва не, а видът й подсказваше, че иска, аз се заех да закача едната верига на люлката за стойката. Лиза каза твърдо „Не попавя люука“. После взе другата верига и, държейки края й, започна да се опитва да достигне стойката с упорити подскоци, които я издигаха едва на няколко сантиметра от земята. След известно време тя се отказа и се зае с нещо друго. Тогава пак се приближих до люлката. Тя веднага каза „не опавя люука, Джон“. Това постепенно се превърна в игра. Приближавах се бавно до веригата, а Лиза казваше „не опавя люука“. Отдалечавах се. След малко пак повтаряхме всичко. Изражението й беше игриво, но тя беше сериозна. Можах да оправя люлката едва след тя си беше намерила друго занимание.

Още преди една година Лиза искаше да участва във всички игри, които се играят наоколо. Тогава беше по-лесно да я преметнем. Ако по-големите деца играеха на дама, „Не се сърди човече“ или шах, беше достатъчно да й дадат няколко части от играта, с които да се занимава на пода, за да се отърват от нея. Това обаче не трая дълго. Тя скоро видя, че картите или частите се използваха по определен начин и искаше да ги използва именно така — на таблото за игра. Това е голям проблем за шахматистите. Когато види, че някой играе шах, или дори само чуе да се споменава за играта, тя веднага иска да играе. Не че я интересува самата игра, ако изобщо разбира за какво става въпрос, а просто не иска да бъде изключвана от това, което правят другите. Понякога братята й се опитват да се скрият от нея, като играят на двуетажното легло в тяхната стая. Тя обаче скоро ги открива и започва „Тябва игая шах! Тябва! Тябва!“. Даването на части от играта не върши работа; тя иска да играе на самата дъска. Единственият начин да я убедим да остави момчетата да си довършат играта е като й обещаем, че ще играе по-късно, което тя с удоволствие прави с някой дълго и напоително след това.

Търпението и концентрацията й са удивителни. Преди няколко дни тя откри една зелена химикалка и я разглоби. Имаше четири части: пълнителят, двете части на корпуса на химикалката, които се завиваха една за друга и метален пръстен, който се слага между тях, преди да се завият. Трябваше да има и пружинка, но тя беше изчезнала още преди да видя химикалката. За да й помогна, започнах да сглобявам частите, но Лиза се съпротиви. Тя започна сама да опитва неумело, но търпеливо всякакви комбинации между тях. Тя не знаеше нито как точно трябва да изглеждат частите, след като се сглобят, нито притежаваше умението да ги сглоби. Въпреки това, стигна доста близо до крайния резултат. Често съединяваше частите в правилна последователност, но не успяваше да се справи със завинтването. Многократно събираше частите правилно, но те неизменно се разпадаха. Лиза се занимава с това 20 минути без нито да се ядоса, нито да се отчае и спря единствено защото я повикаха да обядва.

Докато я гледах, си мислех за много четиригодишни деца, които бях наблюдавал в детската градина. Те се опитваха да редят пъзели и често се разплакваха или ядосваха, ако не успяваха. Защо на по-големите деца им е толкова по-трудно да понесат разстройването, което съпътства (нека не го наричаме провал) отлагането на успеха? Предполагам, че това е така, защото още от предучилищната възраст те вече са поставени в една изключително конкурентна среда, провокираща чувствителност за личен статус, в която всички се борят за одобрение от учителя или един от друг. Детето, което не може да нареди пъзела, знае, че по-големите деца вече са го наредили и че учителят и другите деца очакват същото от него. То знае, че те ще са разочаровани или ще му се подиграват, ако то не може да го нареди. Интересът на Лиза обаче все още е насочен чисто към химикалката и сглобяването й. За нея няма значение нито дали другите хора могат да я сглобят, нито какво ще си помислят за опитите й да я сглоби. За много четиригодишни деца нареждането на пъзела е единствено средство за постигане на определена цел — спечелването на нечие одобрение. За Лиза обаче цел е самото сглобяване на химикалката.

7 март 1973 г.
Онзи ден Дани направи нещо толкова типично за малките деца, че чак не е за вярване. Той има три пъзела с не много части. Два от тях са от образователния тип картинки, които ги има в детските градини. Третият е холандски, с много красива картинка, която е далеч по-сложна и интересна. Въпреки че Дани е само на 29 месеца, той може да ги реди без чужда помощ. Изненадващо е, че може да борави така сръчно с пръстчетата си, а също да съхранява три сложни образа в съзнанието си. Той вече не реди пъзелите на принципа на опита и грешката. Той знае къде е мястото на всяка част от всеки пъзел. Той обича да реди пъзелите в установен от него ред, но без да му робува. Във всеки момент може да сложи някоя част в друга последователност, но ако тя не му попадне пред очите, той използва друга част и я слага правилно. Невероятно удоволствие е да го наблюдаваш.

Онзи ден той редеше един от образователните пъзели с картинка на корабчета. Една от частите в края на пъзела до рамката е с картинка на облак. Той се опита да я сложи на правилното място, но не успя, тъй като я беше наклонил настрана. До нея нямаше други части, които да коригират ъгъла, под който я слага, така че да влезе на място. Той се постара да я сложи, натискаше я, обръщаше я, но не успя. Дани започна да се притеснява — той знаеше, че тя трябва да влезе на това място, а тя не влизаше. Тогава започна да се движи по-бързо и припряно. Изведнъж остави пъзела, допълзя до одеялцето си, което беше наблизо, грабна го, пъхна пръст в устата си и седна на земята с изражение, което казваше „Знам какво да правя в такива моменти“. Всички се засмяхме. След малко той бе презаредил батериите си достатъчно, за да се върне към пъзела, да сложи някои други части и да го довърши, включително с частта, която беше създала целия проблем.

Способността на човек да учи в даден момент зависи от това, дали се чувства способен да се справи със задачата. Когато се чувстваме силни и компетентни, ние се нахвърляме на трудни задачи. Трудността не ни отчайва, защото си казваме: „Рано или късно ще намеря решението“. В други моменти единственото, което ни идва наум, е: „Никога няма да успея, прекалено ми е трудно, никога не съм бил добър в тези неща, защо трябва да го правя“ и т.н. Част от преподавателското изкуство е способността да усетиш в кое от тези настроения се намират учащите се. Хората могат много бързо да превключат от едното настроение в другото. В „Никога не е твърде късно“ разказвам за едно осемгодишно дете, което в един 30-минутен урок по виолончело можеше да премине от приповдигнато настроение в потиснато и после обратно в приповдигнато. Когато хората са потиснати е безполезно да ги бутаме и да им даваме зор да се привдигнат; това само ги плаши и обезкуражава още повече. Това, което трябва да се направи, е да се отдръпнем, да отнемем тежестта на проблема, да ги уверим в способностите им, да ги утешим, да им дадем време да възстановят достатъчно сили и смелост (което ще направят с времето), за да се върнат към задачата.

22 март 1963 г.

Дани много говори. Забелязал съм, че след като му кажем нещо, той често повтаря на глас последните една-две думи, сякаш за тренировка.

Когато се прибрахме вкъщи, измислихме две хубави игри. Не знам точно как започнаха. На дивана имаше малка, мека възглавничка. В един момент просто му я подхвърлих. Той я хвана и ми я метна обратно. Това му се стори много вълнуващо. Предполагам, че проследяването с очи на възглавницата във въздуха и хващането й в правилния момент е доста добро упражнение по координация. Освен това тази игра не е трудна, защото възглавницата е мека, не отскача от детето и лесно се хваща. Дани обича да хваща и един голям балон, въпреки че той се движи по доста различен начин.

Другата игра беше „удари леглото“. Докато си подмятахме възглавницата, аз стоях на дивана. Почувствах, че това малко момченце разполага с толкова енергия, че не може нито да я задържи в себе си, нито да се освободи от нея. Имайки предвид как Лиза обичаше да удря възглавницата с пръчка, причинявайки звук, който я караше да стисне очи, аз вдигнах ръка над главата си и я стоварих възможно най-силно върху дивана с разтворена длан, произвеждайки доста силен звук. Дани беше възхитен. Казах му: „Сега ти удари леглото“. Той се приближи и го удари колебливо. Казах: „Знам, че можеш да го удариш доста по-силно“ и пак стоварих длан върху дивана. Бяха необходими няколко опита, преди Дани да се освободи от задръжките си и да удари с все сила.

След това доразвихме играта. Докато си подхвърляхме възглавницата, Дани от време на време спираше и казваше: „Удари леглото“. Всеки път го удрях с всичка сила и той се смееше. Тогава един път, без да имам нещо конкретно наум, аз го ударих съвсем лекичко. След това попитах „Да ударя ли по-силно?“ Той каза: „Да“. Ударих малко по-силно, после пак зададох същия въпрос. Пак последва „да“. По-силен удар; същия въпрос; още едно „да“; и така нататък четири-пет пъти, докато започнах да удрям възможно най-силно. Повторихме цялата игра няколко пъти. Третият път, когато ударих леглото лекичко, зачаках. Той ме погледна за миг, после каза „По-силно!“ Ударих по-силно, но не съвсем. Отново последва едно „По-силно!“. Аз дадох малко повече газ. Още едно, по-развълнувано „По-силно!“. И така докато стигнах до най-силния си удар. Дани беше силно развълнуван и възхитен от тази игра; по-късно я изиграхме пред родителите му.

Целта на този разказ е да илюстрира, че най-добрите игри с малките деца са игрите, които възникват спонтанно и естествено от ситуацията в момента. Няма голяма вероятност да се получи хубава игра, ако я планираме отдалеч и предварително. Тя се получава, ако играем с децата заради чистото удоволствие от играта с тях. Каквато и да е играта, трябва да сме готови без никакво съжаление да я изоставим на секундата, ако тя не доставя удоволствие на детето. Често се изкушаваме да мислим: „ако само успея да го накарам да започне да прави това, то ще му хареса“. Не, няма да му хареса — нито на него, нито на нас.

Дани се научи да реди образователните пъзели така добре, че родителите му му купиха нов пъзел. Сега има два-три такива и ги реди съвсем успешно. Миналата вечер играеше с единия от тях, на който имаше картинка на мексиканче и две козички. Беше удивителна гледка. Той е запаметил част от изображението. По този начин се ориентира коя част къде да я сложи. Гледа частите за малко, после внезапно се протяга, избира си една и я слага там, където смята, че трябва да бъде. От пет опита четири са правилни. Ако пък не са, Дани бързо разбира това и без колебание прекратява опитите си да намести частта там, където не й е мястото.

Миналата вечер бях свидетел на едно изключение. Той се опита да сложи една част. Формата й беше почти каквато трябваше, цветовете също съвпадаха, макар и не съвсем. Стана ясно, че той не реди частите въз основа на цветовете; не това е начинът, по който реди пъзелите. Частта изглеждаше почти така, както трябва, за да е на това място, така че той реши да я сложи. Не след дълго той прекрачи границата, до която можеше да се откаже да упорства в опитите си да я намести именно там. Тогава се намеси гордостта му. Виждаше се как се ядосва и същевременно започва да се плаши, както всички деца, които усетят, че част от света, която разбират, внезапно става отново неразбираема. Баща му започна внимателно и тактично да се опитва да го убеди, че тази част може би не трябва да е там. Момченцето обаче не бе готово да приеме това; то знаеше, че това е правилното място, само дето частта не влизаше! След малко ми хрумна нещо. Казах му: „Защо не я оставиш извън пъзела за малко и не опиташ пак, след като сложиш някои други части“. Това му звучеше приемливо. Нареди няколко други части, след което взе трудната част и без никакво колебание я сложи в празнината, която вече се бе оформила за нея. Оказа се, че тя е точно до мястото, в което той неуспешно се беше опитвал да я напъха — в края на краищата не беше толкова далеч от истината.

Тук се крие един урок и за учителите, и за учениците. Има моменти, в които и най-добрият ученик трябва да признае, че си блъска главата в стената и от това няма никакъв смисъл. В такива моменти учителите са склонни да използват учениците си като вид човешка стенобойна машина. Аз самият също често съм правил това. Напълно безрезултатно е.