Как помним комунизма? Евгения Иванова



Дата25.01.2018
Размер200.03 Kb.
#51292
Как помним комунизма?
Евгения Иванова

Тоталитарните режими се мъчат да издълбаят дупки в паметта, където потъват всички действия – и лоши, и добри.

Хана Арент
Миналата (не-юбилейна) година за първи път имах студенти, родени след края на комунизма. Именно един от тях ми зададе въпроса, отговор на който е тази статия.

Въпросът, поставил на изпитание равновесието ми на преподавател, свикнал с всичко, гласеше:

„Вие сте преживели и двата периода – и комунизма, и сегашния - кой е по-добър?”

Преди да реагирам болезнено на самата възможност за съпоставимост, разбрах, че не съм си свършила работата. И започнах – именно с този, роден след комунизма курс – изследване и дебат за паметта.

Все още не бях (и досега не съм) решила за себе си основния проблем, пред който се изправя всеки изследовател на комунизма (или поне – всеки изследовател, притежаващ остатъци от гражданска доблест):


  • Дали самото обективиране, макар извършено с лабораторна цел, на един тоталитарен режим не го легитимира като „нормален”, съпоставим с всички останали?1

  • Но дали, от друга страна, предопределяйки неговата престъпност като саморазбираща се – не ограничаваме академичното изследване до еднозначното постулиране на „законите за паметта”?

Тогавашното ми „успокоение” (или – опит да избегна проблема), че не изследвам самия комунизъм, а паметта за него, и до днес не ми е достатъчно. Въпреки това го започнах – натоварена с всички съмнения в самата възможност за съществуване на класически тип колективна памет за едно тоталитарно общество.2

Интервютата (125), които студентите направиха – в опит да проектират паметта за комунизма през днешното, през сегашния си свят – не бяха достатъчни за представителна извадка. Затова съм използвала и други изследвания (количествени и качествени), както и различни публикации, които по-нататък ще цитирам.

(Считам извадката за непредставителна преди всичко заради броя на анкетираните. Освен това – въпреки задължителното условие за равномерно разпределение по пол, възраст, образование и социален статус – студентите бяха интервюирали предимно свои връстници – 54%. Този недостатък обаче би могъл да се интерпретира и като предимство – доколкото изследването се оказа фокусирано именно върху паметта на младите.) 3

И така:
1. Какво знаете за комунизма ?




- живеело се е много добре

10,6 %

- живеело се е по-добре от сега

40,7 %

- живеело се е по-зле от сега

32,5 %

- живеело се е много зле

7,3 %

- не зная (отказва отговор)

8,9 %

Предимството на апологетичната памет, на


Паметта - носталгия

е очевидно. Затова ще започна анализа на запаметените (в случая с младите – предадени от семейството) ценности с нея.


1. Потребление:

  • „Имало е хляб, нямало е гладни.” „Сега има всичко, но не можеш да си го купиш. По-добре по-малък избор, но да е евтино.”4

„На всички бяха осигурени по 3000 калории дневно - и на циганите, и на лудите, и на пенсионерите.” ”Нещата бяха по-качествени и истински. Сиренето бе от мляко, саламът от месо. Ракията и виното бяха евтини и добри на вкус. Стандартите за безопасност на храните и изобщо на стоките бяха изключително високи и са недостигнати днес от никакви еврорегулации.” (Зюмбюлев 2009)

„Хората се редяха на опашки, хладилниците им бяха пълни.” „Имало е за управниците, ама имаше и за нас.” „През комунизма всеки можеше да си купи кола и апартамент да си направи. А сега- трудна работа.” „Като идеш с два лева и си напълниш чантата, а сега не можеш.” „Имаше работа. На заплата купувах една пита кашкавал, салами, луканки, подкови. А сега?” (Колева 2007:12)



  • „Всички получаваха медицински грижи на доста високо ниво. "Бърза помощ"

идваше, лекарите се задоволяваха с кутия бонбони.” (Зюмбюлев 2009)

  • „Всяка година се е ходело на море.”

  • „Всяка чистачка е можела да отиде на екскурзия в Германия.”

2. Сигурност:

  • „Живеело се е спокойно – със сигурност на улицата и в утрешния ден.”

„Спокоен живот беше и по-весел беше, така.” (Колева 2007:12)

„И нямаше тия кражби…”(Колева 2007:12)



  • „Знаело се е кой е виновен за всичко, знаел си кого да мразиш. А сега злото е

навсякъде.”

- „Страхът е ново явление.”

3. Модернизация

- „Народната власт научи населението да се къпе. Панелките, макар и грозни,

дават хигиенни навици на милиони, които за първи път попадат в тоалетна,

различна от дупка в двора, и имат личен душ с топла вода.” (Зюмбюлев 2009)



  • „България за първи път имаше действаща администрация. Добре смазана и

районирана по съветски образец, социалистическата държава имаше доста

ефективна администрация.” (Зюмбюлев 2009)



  • ”Направени бяха доста добри инвестиции. Особено енергийните мощности и до днес формират голяма част от националния доход. Голяма част от машиностроителните предприятия също продължават да работят добре, дори след рухването на командноадминистративната икономика.” (Зюмбюлев 2009)

4. Свобода

- „И свободно бе…” (Колева 2007:12)

- „Сега свободата на избор е измамна, защото няма кого да избираш.”

- „Имаше, макар и вътрешнопартийна, демокрация. Дори членовете на

Политбюро се сменяха. В комсомола се издигаха млади хора, които правеха

кариера. Всички повтаряха комунистическите мантри и нямаше многопартийна

система, но имаше ротация на кадри и се издигаха способни хора.” (Зюмбюлев

2009)


- ”Имаше разцвет на културата и изкуствата. Невиждан, който никога повече

няма да бъде повторен. В България имаше близо 40 държавни театъра, 6 опери и

10 филхармонии. Поетите и писателите получаваха пари, за да се вдъхновяват.

Произвеждаха се десетки филми годишно. Художници и скулптори живееха

богато от държавни откупки, както и огромна прослойка критици и всякакви

"-веди".” (Зюмбюлев 2009)5

Тъй като не успях да подредя в нито една от горните рубрики носталгичните ученически спомени (в прекрасната книга на Г. Господинов „Аз живях социализма”) на една 34-годишна икономистка от София, ще ги цитирам отделно:


  • Членуване в организация (възможност за изява).

  • Ученически и студентски лагери и бригади (безброй контакти с връстници, повечето от които остават за цял живот).

  • С униформи на училище (всички бяхме хубави в синьо и бяло).

  • Радвахме се на единствените си дънки и с удоволствие ядяхме банани и портокали по Нова година (а сега очите ни са преситени и нищо не ни се иска). (Господинов 2006:283)

Всъщност, можех да ги разпръсна из отделните рубрики… Не го направих, защото така, заедно, звучат потресаващо – заради доброволния отказ от свобода и различие, заради невъзможността за изява и общуване извън комунистическите организации. Страшно е, наистина.

Страшно ми прозвуча и въпросът на един студент – когато патетично обяснявах, че не сме имали никакъв достъп до западна литература:

„Колко хора са се нуждаели от западна литература?”

Трудно е, оказва се, да удържа „обективисткия” подход…

Без да съм броила стриктно честотата на отговорите (доколкото съм използвала и други източници), доминацията на потреблението се очертава отчетливо. Не богатият и разнообразен избор на стоки, а сигурната им наличност е ценността, около която се обединяват повечето носталгици. Изглежда парадоксално само на пръв поглед, че сигурната наличност се търси именно в комунизма, а една от най-същностните му специфики – дефицитът – се пропуска, изтласква, забравя. Защото интервюираните не мислят живота през комунизма „изобщо” – в такъв код на мислене дефицитът, предполагам, би се откроил категорично. Те проектират спомена единствено през собственото си битие и в този код „имаше” не означава, че е имало наистина, а – „аз имах”, „можех да си купя”, „поне хлябът ми беше сигурен”… Минимализирането на потребностите, прозиращо във всички отговори (особено натрапчиво – при 34-годишната икономистка), сведено до „едни дънки”, „кашкавал на заплата” и

„банани на Нова година”, съвсем закономерно превръща сегашното в травма. Защото – ако аз и в сегашното имам само едни дънки, другите имат повече. Минимализирането на потребностите е поносимо, дори удобно и някак уютно, ако важи за всички… Сегашният травматизъм, произвеждащ носталгични отпратки към миналото, е предизвикан от възможностите на другите. Едва ли е случайно – в този контекст - че бедността се мисли в по-голяма степен като резултат от демокрацията (42,3%), отколкото като наследство от комунизма (39%).

Другата ценност – наред със „сигурния хляб”, около която се обединяват повечето носталгии, е „сигурният дом” – нямало кражби, бандити по улиците, поръчкови убийства. Нямало агресия. С почти пълен консенсус (за разлика от бедността) агресията се мисли като резултат от демокрацията - 63,4% (като наследство от комунизма – едва 15,4%). Агресията и несигурността се мислят през другите. Възможността - „имането” на другите да предизвика моята агресия - изобщо не се проблематизира. За сюжета – моята безотговорност да породи несигурност за другите – да не говорим…

Би могло да се получи впечатлението, че днешното (бедност, несигурност, агресия) атомизира обществото, капсулира индивидите в собствените им светове – някои от интервюираните дори артикулират такава перспектива. Това би обяснило носталгията по уютния колективизъм на бригадите като най-важния източник на приятелства…

Единствената ценност, която се мисли не през проекциите на „аз” и „другите”, а през цялото общество, се вписва в досадно остарелия и банализиран дебат за комунизма като модернизационен проект – „къпането”, „администрацията”, „енергетиката”… По отношение на модернизацията домодерното „аз” най-мощно и най-консенсусно зазвучава като „ние”. Ако изобщо се предполагат някакви „други” (модерни в домодерния свят?), те не само са изключения, но – в повечето случаи – се мислят като „чужди”. (Прабабите на моите сегашни студенти сигурно са ги наричали „буржоазни отрепки”.)

Тук няма да влизам в банализирания дебат – правила съм го неведнъж на други места.6 Ще кажа само, че комунизмът би могъл да се мисли като модернизационен проект в най-отдалечените европейски периферии, чийто събирателен образ е, например, Албания. В останалите региони модернизиращата му роля е – най-меко казано – съмнителна.

Дори консенсусното „ние” по отношение на модернизацията също се проектира през собственото битие в комунизма, като остава на нивото на всекидневието.7 Модернизацията се мисли преди всичко като „къпане в панелката”. Генерализиращите спомени – „администрацията”, „енергетиката” – са по-скоро пропагандни клишета, инструментализирани представи, насадени от същия този комунизъм. Споменът за „хубавото” е винаги личен и именно матрицата на личното се налага върху „цялото общество” като образ на благоденствието.

По-генерализираща изглежда критичната памет, която съдържа две, твърде различни помежду си, памети: В


Паметта – травма

се вписват Народният съд, политическите убийства след 9 септември, лагерите, „възродителния” процес, Чернобил, отравянето на Русе. По същността си общи, отнасящи се за цялото общество, тези атрибути на комунизма също се оказват проектирани преди всичко през личния и семейния опит. Помнят ги потърпевшите, жертвите и техните роднини, лишени – ако не от граждански права и собственост – от възможност да просперират. Това са хората, които категорично определят живеенето на комунизма като „много зле” (7,3%).8 Останалите предпочитат да изтласкат, да забравят или просто да не научават травматичното. Когато – след провеждането на изследването – дебатирахме със студентите тези събития, повечето от тях мълчаха. Имаше един опит да се каже „И сега стават убийства”, който самите те потиснаха – разбрали, очевидно, разликата между убиване от бандити и убиване от държавата… Единственото, което предизвика известно оживление сред мълчанието беше Чернобил. Вероятно, защото ги засягаше лично. Народният съд, политическите убийства, лагерите, „възродителния” процес, Русе засягат само някои, не „нас”. Чернобил засяга всички, значи – и „нас”. По-скоро - „мене”.

На доста по-заден план остава паметта за други „недостатъци” на живеенето през комунизма: невъзможността да се пътува свободно в чужбина9, трудността да се получи софийско жителство, многото ченгета и доносници, опашките, липсата на луксозни стоки, изобщо - дефицита (на едно от последните места). За много от тези „недостатъци” някои от студентите дори не бяха чували – особено в преобладаващата група на носталгиците. Очевидно, „преносителите” на паметта (преди всичко семейството) са изтласкали спомените за всякакъв – материален и духовен – дефицит като неважни.

(Важното е да има банани за Нова година. Ако има постоянно, се пресищаме и „нищо не ни се иска”.

Ето, отново не удържам „обективисткия” подход…)

Духовният дефицит, впрочем, остава на съвсем, съвсем последно място. Докато бананите, дънките, скъпите часовници и коли, все пак, се артикулират от време-навреме, дефицитът на свобода е запомнен от единици. Преди всичко – като свобода за пътуване в чужбина. Вероятно, защото тази не-свобода е засягала най-много хора лично. Другите не-свободи – на словото, на печата, на събранията, не-свободата да имаш собствено мнение и собствен избор – твърде рядко, съвсем рядко, оказва се, са засягали хората лично. Затова не се помнят…


(„Колко хора са се нуждаели от западна литература?”)

Наистина, в сборника на Г. Господинов – наред с потресаващия ученически спомен колко е прекрасно да ядеш банани само по Нова година – има и такива съждения:

„Днес не ме терзаят бананите, червеният пипер, късите коси, дългите поли, не тъгувам за почивките, за осигурената работа, за безплатното образование, здравеопазване и прочие фалшиви придобивки. Боли ме за пропилените възможности на поколения българи да живеят и творят истински, боли ме за тези, които го разбират, и за тези, които не го разбират. Имаше моменти, в които, заради тези, които не разбират, ми се искаше да не съм българка.” (Господинов 2006:302)

Вярно е, че авторката на това съждение носи известна софийска фамилия на „предишни” хора – онези, които прабабите на моите носталгични студенти сигурно наричат „буржоазни отрепки”. „И тя ще да е засегната лично” – биха казали те.

Цитирах я не защото е единствената, която осъзнава невъзможността за свобода „тогава” (и в същия сборник, и в други изследвания има респонденти, които осъзнават това), а защото е единствената, която тъгува и заради „другите”, неосъзнаващите, единствената, която генерализира не-свободата като най-всеобемащия „тогавашен” дефицит.

До подобен извод стига и Б. Димитрова в анализа на сравнително изследване между „тогава” и „сега”:

„Единственото, по което днешният ден категорично печели, е свободата на словото. Очевидно обаче тежестта на тази свобода е недостатъчна, за да провокира дебат върху същността на комунизма.” (Димитрова)

Очевидно е и още нещо: макар, общо взето, да не твърдят, че в комунизма са били свободни (цитираното по-горе съждение от сборника на Д. Колева е по-скоро изключение10), респондентите-носталгици правят категоричен избор между свобода и сигурност. Ако свободата (никой не артикулира като качество на комунизма свободата от отговорност, но носталгията по нея също се очертава ясно) е неизбежно обвързана със социална несигурност, повечето от интервюираните избират сигурността и не-свободата.

„Накратко, българинът борави поне с две масови представи за комунизма – обобщава Б. Димитрова резултатите от изследването си. - Едната, носталгичната, се основава на преките сравнения на личните траектории. Другата, критичната, се гради на един съвкупен, мъгляво отсъстващ образ на системата, спрямо която други управления (в миналото или в Европа) биха могли да бъдат много по-добри. Двете измерения обаче съществуват паралелно - едни и същи хора успяват да извършват безпроблемно прехода от единия към другия образ, а следователно и към политици и практики, които ги съвместяват.” (Димитрова)

Единственото, което имам да добавя към прецизното й заключение, е другото проявление на критичната памет


Паметта – присмех,

мислеща комунизма не толкова като трагедия, колкото като комедия на абсурда.

(Жанрът „комедия” в никакъв случай не предполага олекотяване на проблематиката или оправдаване на системата.)

Немалко интервюта (и в цитираните дотук сборници, и във впечатляващия двутомник на В. Мутафчиева „Историята, населена с хора”) проблематизират „тогавашната” реалност като абсурден свят - независимо дали събитията и манталитетите са описвани от “строителите”, от “жертвите”, от “бунтовниците” или от “просто живелите го”.

Абсурдисткият привкус е зададен от паметта за самия Тодор Живков, който – в тесен кръг – повтарял хитовата фраза на Мистер Сенко - “Чрез илюзионизъм към социализъм” (Мутафчиева 2005:561).

Паметта-присмех отразява като криво огледало „постиженията” на системата, запомнени от носталгиците:



  • За да се осигури сигурността на абсолютно сигурното потребление, търговците доставят сорта “червен ечемик”, като боядисват обикновения с червена боя… (Мутафчиева 2005:138)

  • А самата – национална – сигурност се осигурява с „десетки моторни возила и

танкове”, които „си остават в гаражите – такова им беше дереджето. Такава

беше боеготовността на армията на онази България – мърлява, примитивна,

просташка като всичко друго в онази държава. Която обаче още съществува в

главите на немалко съвременници. (Господинов 2006:68)

В голямата национална сигурност се вписва и “ПТС – 1300”

(“Противотуморно средство - 1300 години България”), което се оказва

абсолютна отрова – създадено на основа арсеник. (Мутафчиева 2005:303)


  • За комунизма като модернизационен проект е важно преди всичко „социалистическото съревнование” – „да достигнем и надминем капитализма!” (Мутафчиева 2005:654)

Затова може би най-абсурдно звучи реакцията на партиен секретар, когато американците кацат на Луната: „Другари, имам да ви съобщя една особено неприятна новина. Днес… американските империалисти… направиха… успешен опит… да стъпят на Луната… Да бъдем единни и сплотени!” (Господинов 2006:71)

  • Към дефицита на свобода присмех липсва.

Интересно е, че мнозина от респондентите помнят дефицита на смисъл чрез една и съща метафора – копането.

Копане на дупки, които реката веднага залива. (Господинов 2006:220)

Копане на канал, зарит след това с булдозер.

Копане на 1300 метра минна галерия по случай 1300-годишнината на българската държава.

Копане на 70 метра за 70-годишнината на Тодор Живков. (Мутафчиева 2005:42, 207)

Копане, копане, копане…

Останалото - “ужасяваща скука”… (Мутафчиева 2005:768)

Ако трябва да търся генерализираща проекция в някой от типовете памет, може би най-успешно ще я намеря тук – в паметта-присмех – в комедията на абсурда, където най-ясно очертаващият се дефицит е дефицитът на смисъл.

И, разбира се – в „ужасяващата скука”…

Въпреки някои хипотези, черпещи своите основания преди всичко от аналогиите с немската памет за Холокоста - вместо от българските реалии, не мисля, че


Паметта – срам

е специфична за българската посткомунистическа (и не само11) действителност. Не само сред „просто” живелите комунизма онези, които се срамуват, са малцинство. Срамуващите се почти отсъстват сред обявяваните периодично доносници и агенти, мнозинството от които заявяват гордостта си, че са служили на някаква (най-често – „национална” или „българска”) кауза. Достатъчно е да видим кой ежедневно – от екраните на телевизорите - ни „припомня” комунизма: внучката на Тодор Живков Евгения, съпругата на Андрей Луканов Лиляна, висшите офицери от службите Димитър Иванов, Костадин Чакъров, Цвятко Цветков…12 Същите и други офицери, множество партийни функционери и агенти на Държавна сигурност издават изобилни мемоари, в които не само реабилитират комунизма като „нормална” политическа система, но и произвеждат вдъхновение за още и още носталгици.

(Ето, отново не удържам „обективисткия” подход…)

Логично е – при дефицит на срам – да липсва и


Забрава

Забравя се, изтласква се, затуля се, захвърля се спомена за позора, за „живота в лъжа”, за съучастничеството (макар само чрез мълчание) в един престъпен режим.13 „Хубавото” се помни. Помни се и травмата.

Паметта за „хубавото” ражда носталгия. Паметта за травмата – мъченичество и стремеж към възмездие.14

Има още един тип поведение към комунизма, който не е точно забрава, но би могъл да се подреди в същия смислов ред. Този тип е характерен предимно за младите, не-живелите въпросния период. (Макар понякога да се среща и при „живелите”, но в техния случай би трябвало да се интерпретира като стремеж - съзнателен или несъзнателен - към забрава.)

Става дума за липсата на интерес към комунизма.

Според изследване на А.Гълъбов и Г.Фотев, проведено през 2007, 18% от анкетираните студенти никога не разговарят за комунизма, а 58% - много рядко. Само 23% разговарят за това често – в семействата и в приятелските си кръгове. 10% не знаят за какво става дума, а 16% не идентифицират датата 10 ноември 1989.

Въпроса - „Кога е имало по-голяма справедливост – по времето на комунизма или в днешно време?” – 45% са оставили без отговор… (Паметта…2007)

(Съвсем като в моя случай: „Вие сте преживели и двата периода – и комунизма, и сегашния - кой е по-добър?”)

Мнозинството от студентите ми, родени след края на комунизма, знаеха за него от семействата си. Само трима бяха научили в училище, трима – от литература и един – в университета.15

Убедена, че съм в дълг пред студентите си, убедена в безалтернативността на знанието за историята – докато все повече потъвах в сюрреалистичната мозаечност на спомените за комунизма – срещнах обратната гледна точка:

„Много съм доволна, че синът ми не знае какво означава партиен конгрес, петилетка, БКП, РМС, ТКЗС… и че изучава българска, а не партийна история.” – казва 37-годишна респондентка в книгата на Г.Господинов.

Друга, на същата възраст, е щастлива, защото синът й я пита „кога е имало социализъм в България – по време на Първото или на Второто българско царство”… (Господинов 2006: 117, 184)

Може би тези жени са сред малкото, чиято памет е белязана от срам – затова предпочитат да забравят, предпочитат децата им да не знаят

Двата спомена-срам не ме убедиха в безалтернативността на знанието. Поставиха обаче другия проблем: за учебниците (и обучението въобще) по история.

Ако проблемът, с който започнах тази статия – дали „обективисткият” анализ легитимира комунизма като „нормална” политическа система – е луксозен проблем, защото стои само пред неколцина изследователи (същите онези, може би, дето се оплакваха от дефицита на западна литература през комунизма), проблемът за учебниците и преподаването на история е проблем на всекидневието. И на всички.

Оказва се, че не само за цитираните по-горе срамуващи се майки, но и за впечатляващо широки слоеве от обществото (представени и парламентарно от една или друга партия) проблемът за изучаването на комунизма в средното училище поставя - освен въпроса как да бъде изучаван (което е разбираемо – при липса на обществен консенсус) - и въпроса дали изобщо да бъде изучаван. (Фактът, че в последните издадени учебници по история комунизмът се разглежда по един или друг начин, не снема проблема, който продължава да бъде дискутиран с нестихващ патос. Защото той не е само в учебниците: дори когато учителите разполагат с учебник, в който периода е включен, те най-често не го преподават, като се оправдават така: „Нали е накрая, все не успяваме да стигнем дотам.”)

Поне две са познатите ми обяснения за не-отговарянето на въпросите „как” и „дали” комунизма да се изучава в средното училище:


  • Комунизмът/социализмът все още не е минало. (вж. и Колева 2007:18)

  • Комунизмът/социализмът вече е минало, но за цялостната му оценка (т.е. – за включването му в учебниците) е нужен обществен дебат.16

Не съм сигурна дали на някого би му хрумнало да подлага на обществен дебат историите на античността или на средновековието…

Не съм сигурна дали историите на античността или на средновековието са се нуждаели някога изобщо от „оценка”, получена чрез обществен дебат.

Това означава, че комунизмът, наистина, не е минало.

Означава, че „историята” му още дълго ще се мисли като борба (или – мозайка?) на памети. И ще бъде повече „оценка”, отколкото анализ.

Означава, че възпроизводството на памет ще продължи да се осъществява само по частни пътища.17 И колективна памет няма да има…

В никакъв случай не бих искала този анализ да прозвучи като подкрепа на „законите за паметта”, които (на най-високо държавно ниво) постулират памет за едно или друго събитие, за един или друг процес, за една или друга политическа система – законите, които инкриминират съмнението, скепсиса, непрекъснатото търсене на нови и нови факти, изобщо – всичко онова, без което науката става безсмислена.

Проблемът за това дали и как да се изучава комунизма/социализма (консенсус дори за името на системата всъщност отсъства) не може да се решава със закон. Не може да се решава и с обществен дебат.

Иначе ще се окаже, че в модерна и демократична България знанието има алтернатива…


Ноември 2009
Литература
Гинев., Д., Теоретизацията на социализма, „Култура”, бр. 26, 18.06.2004

Господинов, Г., съст. Аз живях социализма. 171 лични истории, Пловдив, 2006

Димитрова, Б., Оценките на комунизма - между системата, ежедневието и проекциите на човешкия живот, http://www.foreignpolicy.bg/show.php?storyid=814254

Зюмбюлев, Б., 10 за и против 10 ноември. Открит за допълване каталог, "24 часа", 06.11.2009

Иванова, Е., Балканите: съжителство на вековете. Изследване върху (не)състояването на балканската модерност, С., 2005

Иванова, Е., Изобретяване на памет и забрава. „Падналото царство” и „последния владетел” в националната памет на сърби и българи, С., 2009

Кабакчиева, П., Дебатите за комунизма в България – в търсене на методологическо осмисляне, „Пирон”, бр. 2, 2009, http://piron.phls.uni-sofia.bg/index.php?option=com_k2&view=item&id=92&Itemid=999

Колева, Д., съст. Върху храстите не падат камъни. Комунизмът – житейски съдби, С., 2007

Мутафчиева, В., съст. Историята, населена с хора, С., 2005

Паметта за комунизма и усвояване на демократичните ценности сред младото поколение на България, ПСИ, ръководители Гълъбов, А. и Г. Фотев, 2007, http://www.svobodata.com, http://www.rosentsvetkov.blogspot.com

Пенчев, Б., Образът на социализма в литературата от последното десетилетие, „Пирон”, 2, 2009, http://piron.phls.uni-sofia.bg/index.php?option=com_k2&view=item&id=92&Itemid=999



1Вж. по този повод и колебанието на Д. Гинев – „дали самият акт на теоретизация (колкото и критична да е тя) не се явява оправдателен жест по отношение на нейния обект?” (Гинев 2004)

2 Вж. Кабакчиева 2009: „Доста изследователи проблематизират тезата на Морис Халбвакс за наличието на колективна памет по времето на комунизма. Аз принадлежа към тях, защото към това, което Сашо Кьосев каза за престъпленията спрямо всекидневието по времето на комунизма, аз бих добавила и абсолютната атомизация на индивидите (теза на Хана Аренд) и разрушаването на всякаква групова идентификация и социална солидарност – а това означава и невъзможност за преживяна колективна памет.”

3 Резултатите бяха обработени от Антоний Гълъбов, на когото благодаря.

4 Цитатите без специално позоваване на източник са изказвания на студентите във финалния дебат от изследването.

5 В цитираните вече нееднократно бисери на Борислав Зюмбюлев, с които се облъчва огромната аудитория на вестник „24 часа”, се ронят сълзи и за изгубения през демокрацията здрав комунистически морал и за навеки замърсената (пак през демокрацията) природа.

Ето така:

„Обществото бе по-морално. Комунистическата идеология използваше риторика основана на етичния императив. Това, макар понякога да бе лицемерно, налагаше традиционните ценности. Да се краде, бе позорно, да се курварства- също. Битово разложените бяха сочени с пръст. Късите поли бяха преследвани, а прояви на явен хомосексуализъм бяха заклеймявани. Веднъж даже спрели изпълнение на Емил Димитров, защото телевизията го показала с прекалено женствени риза и гривнички.”

Или така:

„Околната среда бе по-добра. Нямаше свръхзастрояване на крайбрежието. Защитиха се много територии, нямаше безогледна сеч. Пътищата нямаха дупки, а улиците се миеха най-редовно. Изградиха се хиляди паркове.” (Зюмбюлев 2009)

Едва ли би трябвало да припомням, че сексуалната революция се случи в България именно по времето на комунизма (може би - въпреки него), а „нежната” революция, т.е. помитането на самия комунизъм, започна като движение срещу тоталното замърсяване на природата…




6 Вж. напр. Иванова 2005.

7 Вж. по този повод и Колева 2007:15, 17.

8 Макар многократно да ми се е случвало – в други изследвания – да чувам от турци, че комунизмът бил много хубаво нещо, „само да не бяха сменяли имената”… А двама респонденти изтъкнаха Тодор Живков като най-важната историческа фигура.

9 „Само заради това, че не са ни допускали до гръцкото море, комунистите трябва да се пържат вечно в ада.” (Зюмбюлев 2009)

10 Колкото до носталгичните мантри на Зюмбюлев (за съжаление, споделяни от немалко хора), също цитирани по-горе, за вътрешнопартийната демокрация или за цъфтежа на културата и изкуството чрез държавни контрактации за „правилните” поети, те би трябвало (ако не са бездарна провокация) да се приемат като скудоумие.

11 Проблема за срама и вината като формиращи манталитет дори в най-„формиращата” епоха – времето на националното конституиране – съм разгледала подробно в Иванова 2009.

12 Много симптоматични в това отношение бяха събеседниците в трите сутрешни предавания на 20-та годишнина от 10 ноември: държавната („обществена”, „национална”) телевизия Канал 1 покани Желю Желев, постмодерният Милен Цветков разговаря с немного известния, затова пък изключително интересен писател-емигрант Любомир Канов, а Николай Бареков, когото се затруднявам да квалифицирам, за да не ме подведе под съдебна отговорност, си гукаше за пореден път с Димитър Иванов…

13 Ако паметта за Холокоста е най-яркият пример за памет-срам, типична забрава е, например, изтласкването на спомена за колаборационизма във Франция през ІІ Световна война.

14 Вж. по-подробен анализ у Иванова 2009.

15 Аналогични резултати е получила и А.Хранова, изследвайки т.н. „памет назаем” – как младото поколение изгражда представата си за комунизма, през какви канали тя стига до него. Студентите първи и втори курс, които е изследвала, имат много бегла представа за комунизма, а доколкото имат някаква, тя отново е през фамилни истории.

(Кабакчиева 2009)



16 В дебата трябвало да се включат ученици, учители, родители (учените, някак, се оказват ненужни). Именно с този аргумент мнозинството от ГЕРБ отхвърли проектозакон на СДС за включване на комунистическите престъпления в учебниците по история. ( http://www.epochtimes-bg.com/2009-03/2009-11-04_01_d.htm)

17 „Към миналото сякаш може да се пристъпи единствено през призмата на личната гледна точка – пише Б. Пенчев за днешната литература, описваща комунизма. - Оттук и имплицитният релативизъм на моралните категории – това е моята истина, за другите не знам. Разбира се, в първоличното повествование няма нищо лошо само по себе си. А и всеки има право да избира похватите си, стила си, избора на стратегии за конструиране на свят. За мен обаче това тотално “мемоаризиране” на литературата е подозрително. То като че ли говори за невъзможността да се мисли комунизма в някаква едра, обобщаваща рамка – морална или философска. Разполагаме единствено с частната истина на живелия социализма.

Сякаш комунизмът е бил това – няма друг извън мен, съответно няма друга история, освен моята.” (Пенчев 2009)



„Отделни групи се различават по семейните си жизнени истории, но разказите остават по правило затворени в частните пространства, съживявани все по-рядко и все по-откъслечно – казва и Б.Димитрова. - На един разказ се противопоставя друг, на личните истории на жертвите се противопоставят историите на успелите. Така достигаме до мозайки на паметта, но не и до осмисляне на епохата.” (Димитрова)

Каталог: 566
566 -> Virtual guide of south african's museums виртуален водач из южноафриканските музеи
566 -> Сп и с ъ к на публикациите на проф дин Казимир Попконстантинов награди
566 -> Доц д-р Иван Веселинов Танев, дм Началник на ІІІ очно отделение
566 -> Оазис = азис ? Компаративно есе
566 -> Тема количествени характеристики и закони на топлинното излъчване
566 -> Данни за химическа безопасност идентификация на веществото
566 -> Заседание на Общинската избирателна комисия Елин Пелин
566 -> Министерство на земеделието и храните югозападно държавно предприятие
566 -> Литература (конкурсен изпит за докторантура по „История на китайската литература )


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница