Как се финансира държава без данъци

Как се финансира държава без данъци

Тибор Макейн¹

Един от начините за измерване на прогреса на цивилизацията е чрез ерозията на абсолютната власт на монарсите. Един от отличителните елементи на Американската революция - Декларацията за независимост- на практика премахва монархическата форма. Декларацията за независимост идентифицира отделния гражданин като суверен на страната. Суверенитетът означава самоуправление. Характерно за американската политическа традиция – всъщност въведена в Англия и Франция, но декларирана като официална държавна философия в САЩ – е, че вместо членовете на обществото да се третират като поданици – т.е. субекти на властта на краля – те се третират като суверени, самоуправници, чиeто съгласие да бъдат управлявани е необходимо за легитимирането на правителството. Преди обявяването на Декларацията тази идея никога не е била част от официална държавна политика. Тя никога не е прилагана като принцип на правовия ред.

При монархията идеята е, че всеки, който работи, се ползва с привилегия и трябва да заплати за това. Не съществува разбирането, че индивидът има право да работи. Вместо това той получава разрешение да работи и за това разрешение трябва да заплати определена цена под формата на данък. Тази цена се е разбирала като форма на рента, която трябва да се заплати, и много икономисти все още я наричат рента. В случая обаче рента е погрешно название, защото тя означава “свободно договорено плащане за ползване ”. Тук имаме данъчно облагане, защото плащането не е доброволно, а насилствено: трябва да платиш, ако искаш да правиш това, което имаш право да правиш и което никой не може да те спре да правиш, а именно - да се ангажираш в продуктивни дейности.

Ако можете да отдадете под наем вашите умения и време само при условие, че плащате на мен 5 цента за всеки изработен час, без да съм страна по трудовите отношения, това на практика е грабеж. Когато определяме поведението на престъпниците, които изземват средства от хора, които не им дължат нищо, като грабеж, ние имаме предвид, че престъпниците вземат пари за нещо, което не са се договаряли да правят (т.е. имаме не договорно, а насилствено изземване). В такъв случай насилственото плащане е грабеж, а не рента.

В общество, чиито членове са суверени, вие не трябва да ми плащате за привилегията да работите. Но ако ви притежавам – или владея земята, на която живеете – тогава мога да конфискувам такова плащане от вас. Данъчното облагане е било конфискация на подобно плащане. Селяните е трябвало да плащат на господарите си тази такса, за да могат да живеят и работят върху земята им. Те не са имали право на частна собственост например. Те не са могли да придобиват земя, защото земята е принадлежала на краля или съответния благородник (васал). Единственото нещо, което са могли да придобиват, е разрешението на краля да живеят върху земята и да я обработват . След като продадат реколтата, част от приходите се смятат за притежание на краля. Всъщност трябвало да платят толкова, колкото каже краля. Това според съвременните разбирания се равнява на насилствено изземване. В рамките на тогавашния контекст това се е наричало рента, защото се е смятало, че кралят е истинският, законен собственик на страната. Всички, които са били удостоени с честта да управляват различни парцели земя – главно благородници – са се издържали от тази рента.

Гореизложеното може да се разбере, ако се разбере същността на правото на частна собственост. Ако имате нещо, което е ваша частна собственост, и някой друг иска да го използва, вие сте в правото си да определите условията. Имате пълното право да кажете: “Можете да използвате собствеността ми при условие, че ми платите нещо, или че ми изпеете песен, или че ми дадете децата си”, или нещо подобно. Тогава този, който иска да използва собствеността ви, или ще плати, или ще се махне.

От друга страна, ако приемате, че Американската революция, завършила с приемането на Декларацията за независимост, е легитимна, тогава може би ще разберете, че институцията на данъчното облагане сама по себе си е съмнителна. Съмнителна в морален и политически смисъл. И вероятно трябва да бъде правно реформирана. Имам предвид сериозно реформирана. Не като половинчатите реформи, които се правят всяка година и се мотивират с желанието на политиците да “оправят” един или друг пасаж, да “запушат” или “отпушат” определена дупка. Всеки път, когато се прави данъчна реформа, по същество това е кърпене на преразпределителната природа на данъчното облагане. Някои хора се обременяват с повече данъци, някой - по-малко, и това се променя, но фундаменталният въпрос, а именно - дали данъчното облагане съответства на прогласените политически цели на Американската революция, остава висящ. Той не се поставя във финансовите кръгове или форуми.

В известна степен това е разбираемо, но не и простимо. Налице е летаргия по отношение на разпростирането на революционните идеи толкова далеч, защото повечето хора не разбират как без данъци ще се финансира и функционира едно правителство в едно свободно общество.² Повечето хора смятат данъчното облагане за необходим, ако не логичен, компонент на обществото, дори на такова със свободна правна система. В крайна сметка е необходимо да се плаща на съдилищата, полицията, войската и т.н. Дори и най-ограничената форма на държавно управление, например като тази, която подкрепят либертарианците³, трябва да се финансира. Няма начин да се вземат пари от небето, за да се осигури съществуването и функционирането на едно правителство.

Поради това, че няма разпространение на идеята за самоуправление в областта на публичните финанси, повечето хора мълчат по повод на несъвместимостта на данъчното облагане със свободата.

Това е трудна тема. Повечето хора приемат, че правителството e важна част от обществото и финансирането му трябва да е гарантирано. Може да не се финансира храната или облеклото, или медицинските услуги, но правителствата трябва да се финансират. Разбира се, ако правителството бъде въвлечено в оказване на подобни услуги, те също трябва да се гарантират.

Ако правителството стриктно следва параметрите на работата си в съответствие с индивидуалистичната политическа традиция – според която индивидите трябва да дадат съгласието си да бъдат управлявани - тогава ще установим, че идеята за финансиране на правителството отделно от данъчното облагане не е толкова необичайна. Тогава възниква въпросът има ли начини да се осигури такова финансиране.

Преди това обаче е необходимо да се разбере, че нашата критика на данъчното облагане тук се състои в това, че чрез него се отнема доход, който принадлежи на хората, без да е налице тяхното съгласие. Той се взема без разрешение. В петата поправката на Конституцията на САЩ (а и в българската конституция е така.-бел.пр.) се указва, при какви обстоятелства правителството може да отнема собственост. Това може да става само за обществени нужди и при пълна компенсация. Концепцията за “обществена нужда” в ограничен, индивидуалистичен политически строй включва само сферите, необходими за администриране на законите, включително гарантирането на правата на живот, свобода и търсене на щастие. Тя не включва всичко, поради което една достатъчно гласовита част от обществото се чувства разстроена. В контекста на политиката, провеждана в съответствие с принципите на индивидуалните права, “обществена нужда” означава администриране на съдилищата, полицията и армията. Вероятно по изключение могат да се добавят пътищата и пощенските служби, но това е всичко. Със сигурност обществената нужда не включва онова, което определен сегмент от обществото не иска да решава само, а предпочита това да прави правителството.

Ако схващането за обществена нужда се ограничи до горепосоченото, биха могли да се представят определени възражения срещу почти всички форми на облагане, да не говорим за другите видове изземване, практикувани от правителствата в наши дни. (Заслужава си да се замислим за милионите акри земя, обявявана за “публична”, без да е налице основание, отговарящо на конституционните изисквания.)

Зад дефиницията за обществена нужда, практически свеждана до ангажирането на правителството с проблеми, които определена група от обществото не желае да решава сама, се крие огромна обществена сфера. Днес почти всичко е “обществено”. Една от причините, например, поради които правителството на Калифорния би могло да забрани на частните ресторанти и барове да имат секции за пушачи, е претенцията, че тези частни ресторанти и барове са свързани с обществения интерес. Как? Ами защото например са отворени на обществени пътища. Ако се следва тази логика, ще излезе, че всички вестници и списания, продавани на улицата, могат да се регулират от правителството, защото те също са свързани с обществения интерес. Все пак те се продават на улицата, нали?

Както и да е, това, което се цели с тези бележки, е да се повдигне въпросът за това, че в общество с традиции в областта на индивидуалните права и суверенитет, институцията на данъчното облагане е ексцентричност,, аномалия, нещо странно. Точно каквото е робството, освен че робството е много по-драстично директно насилие. В страна, която е декларирала, че “всички хора са родени равни”и че те имат “неотменими права”, изключването на чернокожите от тяхното число е очевидно противоречие. Но робството не е единственото противоречие с тези идеи. Военната повинност също е частично поробване на младите хора, но за кауза, която не изглежда толкова отвратителна, колкото робството. Ясно е, че националната отбрана е много важно нещо. Но вече се разбира, поне от решаващ сегмент от обществото, че в едно свободно общество да се осигурява отбраната на страната чрез принудителен труд е аномалия. Въпросът е, че независимо колко смислена е целта, идеята за свободно общество предполага, че хората трябва да се убедят да дадат подкрепата си, а не да се насилват да го правят.

Да вземем например Първата поправка от Американската конституция – без значение, колко силно религиозните лидери са убедени, че всички хора трябва да вярват като тях самите – били те католици, методисти, муунисти и др. – тези лидери нямат правото да принуждават другите да споделят вярата им. Те могат да убеждават и да се надяват, че ще спечелят последователи. Те трябва да получат съгласието на потенциалните вярващи. След като това съгласие веднъж е дадено, от вярващите може да се изискват неща, които не биха се толерирали, ако бяха наложени с принуда. Някой може да каже, че това е различно. Това, в което хората вярват, и начинът, по който изразяват вярата си, е въпрос на личен избор, а не на държавна политика. Но помислете, какво би било по-важно от вярата или липсата на вяра в Бога или духовното спасение? Много малко.

Ако изповядването на определена вяра трябва да бъде доброволно, то лесно може да се приеме логиката, че и всичко друго трябва да е доброволно. Единственият случай, при който може да се приложи сила, е като отговор на насилие, започнато от други, т.е. при самозащита. Ако някой ви атакува, можете да извадите оръжие или да приложите уменията си по бойни изкуства и да се защитите. Защото друг пръв е започнал прилагането на сила. Но ако никой не прилага насилие или измама спрямо друг, в едно свободно общество никой не може да бъдат накаран насила да върши нещо.

Всъщност това е залегнало в Петата поправка – защитата срещу самоуличаването. Една от основните причини за това никой да не може да бъде накаран да свидетелства срещу себе си е, че той е свободен на този етап от процеса. Свидетелските показания биха подпомогнали доказването на нещо, което е необходимо да бъде доказано, за да бъде изобщо някой принуден да свидетелства, т.е. че някой е извършил насилие спрямо друг. Но преди да е доказано, че този някой е нарушил нечии права, той не може да бъде принуден да свидетелства. След осъждането нещата се променят, защото чрез нарушаването на нечии права извършителят на практика е предизвикал наказанието, т.е. вкарването в затвора.

Това е най-добрият модел за правна система на една свободна република, а именно, че някой може да бъде накаран насила да върши определени неща, само ако той е нарушил нечии права. Преди това е забранено. Въпреки това обаче САЩ и останалите страни от т.нар. свободен свят все още са далеч от последователното и пълно реализиране на индивидуалната свобода. Все още са налице много аномалии и данъчното облагане е една от тях.

Коректна ли е тази критика? Някои могат да се аргументират с различни теории за демокрацията и другите форми на модерен етатизъм, които са по-добри в сравнение с тоталитарните диктатури и монархическия деспотизъм . Защитниците на демокрацията претендират, по същество, че когато мнозинството реши, че всички трябва да правят нещо, тогава всички наистина трябва да го правят. Така ли е това? Демокрацията коз ли е срещу индивидуалните права? Това е доста сериозен въпрос. Аргументите по него изобилстват. Някои смятат, че когато хората живеят в едно общество, е налице безусловно съгласие за това, че демократичният метод стои над всичко, включително над индивидуалните права. Няма да се спирам на всички тези аргументи. Моят стремеж е да покажа, че има възможни алтернативи на данъчното облагане. Ще дискутирам една от тези алтернативи.

Нека припомня, първо, че е достатъчно приемливо, когато индивидите истински отговарят за живота си, те да са тези, които управляват себе си, включително по отношение на това, което създават, наследяват или получават по някакъв мирен начин, без да нарушават правата на другите. Например, Майкъл Джордан е много висок и подвижен и това се дължи отчасти на неговата собствена решителност, отчасти на генетична даденост, отчасти на възпитанието му в ранното му детство. Той успява да продаде тези свои “активи” на много висока цена. Повечето от нас не са толкова високи и не толкова красиви, като например Робърт Редфорд, така че нямаме тази възможност да продаваме добрия си външен вид.

Според някои, ние имаме право на това, което заслужаваме, но въпросът не е в това. Аз заслужавам ли зрението си, интелигентността си или компетентността си по отношение на езиците? Бил Гейтс в действителност заслужава ли милиардите си? Вие заслужавате ли този прекрасен бъбрек, който е част от тялото ви? Не, това не са нещата, които непременно заслужаваме. Въпросът е в това, че ги получаваме по мирен начин, без да нарушаваме правата на другите – било то богатство, което получаваме като наследство, или талант да свирим на пиано, или някакви други качества и активи.

Ако имате право на живота си, на свободата си, право да търсите щастието си, тогава те не могат да ви бъдат натрапени от другите по никакъв начин. Човек, изпитващ сексуален глад, не може да изнасили само защото жената е много привлекателна и желана от него. Тя може да е ужасна личност, но това няма никакво отношение към това, че тя има право на уважение към суверенитета й и на защита на този суверенитет.

Така че въпросът, който би трябвало да се постави, е какво ще правим, ако тази теория се приеме и обществото премахне данъчното облагане като механизъм за набиране на средства за финансиране на държавни услуги, защото то нарушава правата ни. Как може да се финансира правителството в едно истински, напълно и безусловно свободно общество? Как може да се финансира ограничен правен ред, осигуряващ най-значимите аспекти на мира в едно общество, а именно защитата на правата на всеки?

Бих искал да предложа един подход към разбирането на природата на правителството, който би редуцирал проблема с осигуряването на такива публични блага, като националната отбрана, чрез разбирането, че осигуряването на други, непублични (осигурени от правителството) блага зависи от осигуряването на първото. Нека първо да скицирам, как това предложение решава проблема с правителственото финансиране. Ключовият момент в тази идея е разбирането, че либертарианският правен ред или правителство биха могли да осигурят важни и уникални частни и публични блага и това би направило възможно доброволното финансиране на правителството. Осигуряването на частните блага може да бъде директно свързано с гражданина-потребител, който трябва да плати за тях. Имайки предвид, че частното благо е уникално политическо благо, осигурявано само от или в рамките на такава политическа/правна институция като правителството, то би позволило набирането на подкрепа за публичното благо.

Ако се върнем към въпроса за защитата на правата като публично и частно благо, защитата на договорите е частно благо, което правителството осигурява на определено ниво от съдебния процес при договорни спорове. Все пак тук има и публичен елемент, а именно справедлив процес. Докато договорът се изпълнява, не се нарушават ничии права. Дори ако е налице спор и той се решава от частен арбитър, правителствената/правната рамка трябва да е налице, за да осигури справедлив процес в смисъл на арест, съдебно производство, вкарване в затвора и конфискация на имущество в случай, че решението на арбитъра бъде отхвърлено от едната от страните по спора. “Националната отбрана”, която трябва да се осигури от правителството, е, разбира се, класическо публично благо. Но правителството осигурява и двете блага, и заплащането за първото трябва да служи за финансиране на второто. Една неперфектна аналогия: по подобен начин купувачите на Кока-Кола плащат за режийни и мерки за сигурност при бутилирането, въпреки че ако бъдат помолени да дадат пари за тези цели, те могат и да откажат – както се случва с “публичните блага” според всеобщото разбиране.

Задълбочавайки се малко повече в това предложение, нека първо припомним, че оправданието на нуждата от правителство произтича от обективната полза за всички членове на обществото да живеят, без да е необходимо да се въоръжават персонално или да се стига до ad hoc отсъждане по спорове, както и поради общата несигурност, която съпровожда беззаконието. Индивидите, които осъзнават стойността на обществения живот, веднага разбират, в духа на разделението на труда, ползата от учредяването на институция, която да осигурява защита и опазване на правата им в контекста на една система от справедливи закони⁴. Да вземем за пример договорите. Една от ползите от обществения живот е възможността за даване на обещания за най-различни цели – артистични, търговски, романтични, научни, образователни, развлекателни, атлетични и т.н. Понякога отношенията между хората са такива, че доверието, страхът от лоша репутация, загубата на приятелство и др. не са адекватна защита срещу загубата на стойност, срещу неадекватната възвръщаемост на значителна инвестиция или срещу осъществяването на внезапно нараняване или увреждане. Някои от тези рискове могат да бъдат ограничени чрез използване на услугите на застрахователни агенции. Но понякога, когато нещата са важни и комплексни – и много често те са такива- тяхното уреждане може да се постигне само чрез законова защита, например срещу нарушаването на човешките права. Тук не се търси само услуга, а услуга, целяща справедливост.

Законовата подкрепа на клаузите в договорите е една от услугите на правителството. Правителството е институцията в обществото, която има специфична отговорност – да поддържа справедливост между неговите членове, независимо какви са те. Тази задача често се изпълнява само чрез използването на физическа сила, която правителството, по силата на своето придържане към принципа на дължимия процес – например строги доказателствени правила, осигуряване на бърз и честен съдебен процес и т.н. - е учредено да прилага.

Тези, които нарушават обещанията си, може да имат основателни причини за това, но също така те би трябвало да имат още по-основателни причини да подсигурят търговските си партньори от гледна точка на възвръщаемост на инвестициите или избягване на сериозни загуби. Така, дори в обичайната парадигма на индивидуално максимизиране на ползите, членовете на обществото биха сметнали за изгодно да се осигури частното благо на държавната протекция и прилагане на договорите (дори ако правителството е въвлечено само като краен защитник – вж. по-горе дискусията относно арбитража). Особено в общество, в което търговците не се познават лично, възможността за влизане в законосъобразни договорни отношения има значителна обективна стойност практически за всеки.

Поради тези и свързаните с тях причини e приемливо една от най-търсените услуги на правителството в едно свободно общество да бъде осигуряването на частното благо защита и опазване на свободата на всеки в контекста на договорните взаимоотношения. Всеки валиден договор налага тежест върху правната система и нейните администратори, защото “апарата” за интерпретиране и прилагане на договорите трябва да бъде налице при възникване на спорове. Така че осигуряването на тази защита налага разходи за правителството. Финансиране на този вид правителствена дейност може да се осигури чрез въвеждането на такси, събирани по време на подписването или регистрирането на договора с възможност за по-нататъшни плащания в случай на прибягване към специални услуги, необходимост от каквито възниква по време на действието на договора. Дори най-скромната преценка на изумителния брой договори, които се подписват в днешните общества в рамките само на един ден, ще даде представа, какъв потенциал има набирането на средства за работата на правителството чрез такси върху договорите.

По подобие на защитата на договорите, правителството предоставя на индивидите други услуги, за които може да се въведат такси. Сред тези потенциално индивидуализирани услуги е осигуряването на защита чрез криминално правосъдие, защита на частните домове и бизнес или надзираването на тази защита, осигурявана от частни осигурителни агенции, - такава трябва да е закрилата на закона⁵. В такъв случай не само че би било възможно да се поиска заплащане за предоставените услуги, но и ако има криминални действия, тежестта би могла да се разпредели в съответствие с определената законова отговорност. Например съдебните разходи могат да бъдат наложени на виновните страни и може да се изисква от престъпниците да покриват и други разходи, като например тези за полицейските услуги.

За да бъде правителството в състояние да изпълнява тези функции - да е в състояние на готовност за случаите на съдебни спорове, да защитава гражданите и собствеността им, да издава заповеди за арест, да изисква репарации, да налага санкции или затвор – то трябва да е стабилно и сигурно. С други думи, правителството има режийни разноски, включително тези, свързани с осигуряването на защитата на правната система като цяло. Чуждата агресия, която обикновено е насочена към дадената държава като цяло, е очевидна заплаха за тази система. След като бъде превзета дадена страна, чужденците поемат администрирането на правосъдието и с подходящи промени продължават работата на държавата, добра или лоша. Срещу това именно правителството трябва да защитава обществото, включително себе си - или, правителствените институции трябва да бъдат така конституирани, че защитата на техните собствени функции да се смята за необходимо условие за осигуряването и защитата на правата на гражданите. Съответно, издръжката на осигуряването на различните правителствени услуги би включвала с основание известна сума за покриване на разходите за защита срещу чужда агресия. В това отношение ситуацията би била много подобна на тази, в която Кока-кола плаща за охрана и други режийни разходи от приходите, които получава от продажбата на такива строго индивидуални стоки като бутилките кола.

Би могло да се изтъкне като аргумент, че по този начин се нарушават принципите на свободното общество. Първо, няма ли да бъдат задължени всички да плащат за услугите? Второ, няма ли насилствено да бъдат изключени онези, които биха желали да се конкурират за осигуряване на правителствените услуги?

По повод на страха от въвеждане отново на насилствено финансиране, трябва да се отбележи, че въвличането в договорни взаимоотношения например е изцяло доброволен въпрос. Буквално всеки може да приеме ръкостискане, приятелско намигване и да не се натоварва с договори, точно така, както всеки може да избегне брачния съюз и да живее на семейни начала без брак. Все пак съществуването на правна система прави възможна правната защита на взаимоотношенията извън обещанията, ако някой пожелае такава по-строга защита. И такива частни блага, които могат да се получат от държавата, логично биха поели тежестта да осигурят финансирането на публичното благо национална отбрана.

Но какво да кажем по отношение на възражението, че в едно свободно общество правителството не може легитимно да изключва другите от осигуряването на, да кажем, защита на договорите. И че тези други могат да предложат такава защита на по-ниска цена, защото не се сблъскват с необходимостта да покриват режийни разноски за осигуряване на националната отбрана. Така правителството би могло да изгуби потребителите си на частни блага и тогава отново би възникнал проблемът с обществените блага⁶.

На това възражение, изказвано обикновено от икономисти с анархически либертариански възгледи, може да се противопостави забележката, че правителството е политическата институция, създадена за и натоварена с осигуряването на правосъдие за обществото, което го прави монополист както в смисъла на класическите естествени монополи, така и в смисъла на необходимостта от вътрешна цялост в администрирането на правосъдието. От една страна, същите услуги, осигурявани извън правната рамка, не биха били толкова ценни без осигуряването на справедлив процес. От друга страна, етическото оправдание за създаването на правителството загатва, че в човешките отношения , където често възникват спорове, и понякога тези спорове прерастват в конфликт, e необходима институция, която е в състояние да осигури възможно най-мирните и най-малко накърняващи правата процедури за решаване на проблемите. Накратко, много вероятно е да има по-голямо търсене на подкрепени от правителството арбитражни действия и такова търсене би било генерирано от самата логика за създаване на правителствата (от етичната гледна точка на това защо те трябва да бъдат създавани).

Извън контекста на либералния възглед за правителството, това решение може да се оспори на базата на това, че правителствените разходи са огромни и че самото съществуване на дефицитно финансиране в повечето модерни общества показва, че дори и данъчното облагане не може да осигури достатъчно финансиране за правителството. В либертарианската теория обаче ролята на правителството е строго ограничена до осигуряването на опазване и защита на естествените индивидуални права. Тоест само опазването и защитата на тези естествени права са законна грижа на правителството. Въпреки че тази услуга е обществено благо, което може да се превърне в частно по отношение на конкретното й осигуряване, тя си остава обществено благо в смисъл, че нейното оказване е от полза за обществото като цяло и като отделни граждани. Но поради наличието на определено ограничение на това, от какво се състои общественото благо, би могло да се очаква, че осигуряването му няма да е свързано с толкова разходи, които в момента прави правителството за своите операции, които варират от осигуряването на някои истински обществени блага – напр. правосъдие и национална отбрана - до такива необществени блага като национално обществено радио, пощенски услуги и печатане на пари.

Накратко, конкуренцията в осигуряването на правна защита и решаването на спорове по договорите би била невъзможна, защото това е не само икономическо, но също и политическо благо, осигуряването на което изисква съществуването и поддържането на интегрирана правна система, включително национална отбрана⁷.

Решението “такса за услуга плюс режийни” не е единственото възможно за финансирането на правителствата в едно свободно общество. Ейн Ранд⁸ например предлага по време на война да бъдат набирани извънредни средства чрез лотарии, дарения и т.н.

Когато се изтъква, че либерал-демократичните режими са най-близки до политиката, която имат предвид либертарианците (и тези режими навсякъде получават относително солидна подкрепа), не се изключва и вероятността за подкрепа на либертарианската система. Но това, което има голямо значение е нещо друго, а именно, че не е възможно да се гарантира общественото благо осигуряване на правосъдие, включително опазването и защитата на правата на гражданите от местна или чужда агресия, без да се уважават тъкмо същите ценности.

Няма гаранции, разбира се, че правителството на едно либертарианско общество ще бъде финансирано доброволно. Не са изключени периоди на небрежност или периоди, през които правителството просто не е необходимо и когато светът на анархистите либертарианци поне за кратко може да намери реализация . Все пак каквото и предизвикателство да е осигуряването на такава гаранция, трябва да се отбележи, че принудителното финансиране на правителството не е нищо друго освен гаранция срещу това правителството да не банкрутира, водейки неуспешни и необосновани войни, пренебрегвайки различни свои задължения и т.н.

Ако сбърканият и невъзможен идеал за гарантираното осигуряване на обществени блага бъде отхвърлен, както и трябва да стане, тогава изложеното в горните редове решение ще трябва да бъде оценено в сравнителен план⁹. То трябва да бъде отсъдено в съответствие с това, колко добре ще подсигури за членовете на обществото ценностите, които те би трябвало да търсят в правната система, допускайки, че всички такива предложения крият рискове от злоупотреба и небрежност, рискове, чието елиминиране е не само невъзможно, но и опасно да се преследва.

Вярвам, че от тези редове става ясно, че е възможно да се приведе финансирането на правителството на свободното общество в хармония с фундаменталните принципи на индивидуалните права. Това разбира се не означава вкопчване в казуса срещу данъчното облагане, тъй като все още не е демонстрирано нещо повече от разумно съмнение, че хората имат такива основни права, чието нарушаване трябва да бъде всеобщо забранено. Но то показва, че ако тази идея е добра, данъчното облагане трябва да бъде изоставено в полза на друга политика¹⁰. И тази, която е предложена тук, изглежда - най-малкото - обещаваща.