Как, след като бе “употребена”, българия беше
Изтегляне 53.39 Kb.
|
КАК, СЛЕД КАТО БЕ “УПОТРЕБЕНА”, БЪЛГАРИЯ БЕШЕИЗОСТАВЕНА ОТ ВЕЛИКИТЕ СИ СЪЮЗНИЦИ Отбелязването на една годишнина винаги е свързано с анализ на събитията, които я пораждат и последват във времето. Повечето от фактите (особено наказателните клаузи на договора) са добре известни, както на специалистите, така и на по-любознателната част от българската общественост. За читателите на вестника, предполагам, че ще представлява интерес, една съвременна трактовка на събитията, предхождащи и последващи наложения международен диктат върху България, с акцент върху съвременните реалности. Все пак един договор не е закован във времето, още повече че очертаните в Ньой граници обхващат сегашната българска територия, увеличена с възвръщането на Южна Добруджа от Румъния. България влиза в Голямата война на страната на Централните сили и това е първият избор на извън балкански съюзник за Третото българско царство. Споровете сега, дали той е бил е най-удачен, след като се знаят резултатите от световния конфликт, т.е. след като имаме вече присъдата на времето и историята, са безсмислени. Тогава, в разгара на войната, когато България стои между Сърбия и Турция, воюващи съответно на страната на Антантата и на Централните сили, при готвещи се да влязат в конфликта Румъния и Гърция (въздържащи се все още поради външнополитически сметки и вътрешнополитически трудности), мисълта за какъвто и да е неутралитет е изключена. Изборът на съюзник е предопределен от финансово-икономическия фактор, от конкретната тогава обстановка по фронтовете на войната и от възможността за реванш срещу балканските ни съседи - всеки взел по нещо от българската земя след злополучната 1913 г. В това отношение, известният тогава френски журналист, М. Дюнан, пребиваващ в България през съдбоносното лято на 1915 г., е впечатлен от думите на българския политик и общественик С. Бобчев, че “България не е искала и не иска компенсации; тя иска това, което е нейно”. Това е един характерен и отколешен прийом в политиката на великите сили – да искат нещо съществено веднага, срещу обещания за компенсации, което не е същото, или равностойно на вече даденото. Тук вече възниква и въпросът, какво е България и държавите на Балканите, като цяло, за великия оркестър диктуващ европейската и световна политика? Още от времето, когато балканските народи са в границите на Османската империя, земите в които те живеят са икономически, политически и военен полигон на съперничество между западните държави и Русия, свързано с Проливите и тяхното влияние в империята. В този “спор” балканските народи са “действаща масовка”, но много по-често потърпевши лица. Възстановявайки своята държавност, нито един народ от тях не получава веднага независимост. На възродените държави е натрапен чужд по националност и религиозно изповедание владетел – изключение правят Турция и Черна гора с теократично управление и Сърбия, където на престола се редуват династиите на Карагеоргиевичите и Обреновичите. През времето след Берлинския конгрес (1878 г.) не се променя отношението към Балканите от страна на силите. Всъщност сега те трябва да се съобразяват с националните доктрини и породените от тях амбиции на възстановените православни балкански държави. Проливите отново са пресечна точка на интереси между Русия, Великобритания и Франция, като ролята на балканските държави се определя и от “геополитическия фактор”. Териториалната затвореност на България в полуострова й определя ролята на “военен балансьор”. И при двете световни войни нейната задача е да ангажира със своята военна сила съседните държави от противниковия военно-политически блок, независимо дали ще извършва военни операции, окупационна дейност. И при двете войни, след като е “употребена”, тя е изоставена от своите велики съюзници. Ако и в двата случая България нямаше своята боеспособна армия, то нейната територия щеше да бъде бойно поле, както бе Албания през Първата световна война. Като цяло, обаче, за великите сили, Балканите са “буре с барут”, което заплашва мира в Европа. Това станало вече нарицателно определение е валидно и за нашето съвремие. Дори Х. Кисинджър, когато определя причините за началото на Първата световна война, не пропуска да отбележи, че “европейските народи са си позволили да се превърнат в пленници на безразсъдни балкански протежета”. Казано по друг начин, за войната са виновни балканските народи. Пропуснато е само обяснението на това явление “барутен погреб”. Не става ясно, кой зарежда балкански-те противоречия с безпринципното очертаване на държавните граници, с политическото и икономическо толерирането на една, или друга държава, като никоя от тях не е постоянен “фаворит”. В крайна сметка за всичко са виновни самите потърпевши, балкански народи, които за да угодят на великите си покровители се боричкат една с друга, обвиняващи се взаимно (понякога основателно) в териториални претенции и национализъм. Такава е обстановката преди и след Голямата война, известна в историята като Първа световна война. От всичките договори-диктати подписани с победените държави в Париж, Ньойският е най-балканския. Той единствен очертава, или предопределя (става въпрос за Тракия) границите на пет балкански държави. Заедно с останалите творения на победителите от Антантата и той е олицетворение на нарушаването на претенциозните обещания в 14-те точки на американския президент за справедлив мир и самоопределение на народите при определяне на границите. Според известния на запад Дж. М. Кейнс, три години след установяването на мира “Европа е безсилна, бездеятелна, дезорганизирана, разделена от вътрешни разпри, национална ненавист, счепкваща се в борби и мъчителна мизерия. Европа, където цари грабеж, насилие, заблуда”. За това балканските държави не са виновни! До подписването на Ньойския договор се стига след редица заседания на силите в Париж. В интерес на истината трябва да отбележа, че и България има своите защитници. През време на изготвянето на мирните договори, американската страна проявява голям интерес към Балканите. Особено силно изразени са нейните интереси към Турция, където САЩ се надяват да получат, ако не мандат над цялата страна, то поне над отделни територии от бившата Османска империя.. Особено благоприятна за България е американската позиция за запазване на Южна Добруджа, или отстъпване от нея на съвсем малка част на Румъния. Поради това, голямо внимание се отделя на сондажите във Вашингтон и пред американските представители в Европа. Скоро обаче този ентусиазъм е охладен. В края на август 1919 г. американският президент отказва да приеме българския дипломат Ст. Панаретов, а неговият секретар и делегат на конференцията в Париж, Хенри се отнася хладно и пренебрежително към българските протести и искания. Английският министър председател пък “затваря вратата” пред друг български политик и бивш премиер – Ив. Ев. Гешов. Все пак, когато съседите-победители заплашват България, че ако не приеме условията на договора, те ще я принудят с военна сила, да направи това, Великобритания е тази която се намесва и предотвратява конфликта. Това по-скоро е “дръпване на юздите” на нейните малки съюзници отколкото грижа за съдбата на победена България. От всички велики сили победители, всъщност Франция, родината на демокрацията, е тази, която има заслугата за налагането на България на мирен договор в разрез с всички демократични и хуманни принципи. Страната е лишена от боеспособна армия, наложени й са тежки контрибуции, чието изплащане е контролирано от разпореждаща се в нея “Междусъюзническа комисия”, хиляди бежанци търсят спасение в осакатените й предели. Правата на българското малцинство в съседните държави са напълно игнорирани. България попада във външнополитическа изолация, както на Балканите така и в Европа. През цялото земеделско управление (близо 4 години след подписването на Ньойския диктат), тя е обвинявана от съседите си в нарушения на договора и заплашвана с въоръжено нахлуване от тяхна страна. За пореден път се потвърждава правилото, че договорите и тяхната справедливост се определя от победителите, а българската общественост дълги години след това отбелязва този ден с всенароден траур. В края на този разказ искам да отбележа, че наистина тъжно звучи отбелязването на годишнини свързани с военни и политически загуби за страната ни. Може би такава е съдбата ни на балканци, но точно в такива моменти изпъква достойнството на един народ. Победителите никога не са обичали победените, но горди народи…, но поне са ги уважавали. Докато загубата на достойнство води само до презрение от страна и на най-великия покровител. Всъщност, който не познава миналото си, рискува да го повтори… След 80 години от наложения на България Ньойски диктат, все още горди ли сме с нея, с родината си…? в. “Янтра днес”, В.Търново, г. ІІ, бр. 233, 29 ноември 1999 г. Каталог: 176 -> pub pub -> Книгата "Балканите начин на употреба 1918 1938 г." част първа. 180 с. Университетско издателство " pub -> Вестник „пари плюс” pub -> Зависимата независимост на балканите pub -> Вестник „пари плюс” pub -> Стефан анчев, доктор по история pub -> Турската пропаганда и нейните организации в българия не са от вчера pub -> Вестник „пари плюс” pub -> Стефан анчев, доктор по история pub -> Възстановената българска държава и нейните орисници pub -> Вестник „пари плюс” Изтегляне 53.39 Kb. Сподели с приятели:
|