Калифорнийски млекар, който е основател на Интернационалното Общение на бизнесмените, вярващи в Пълното Евангелие

Той искал да се занимава с животновъдство и градинарство. Но за начало на такова предприятие са нужни много пари, за да се закупи земя, си мислел често пъти преди това. А сега след Божиите обещания, звучащи в неговите уши, той решил. Обявил във фабриката напускането си и след две седмици бил без работа. Вниманието му било привлечено от някои наблюдения. Той забелязал, че плодовете и зеленчуците в лавките из целия град били не само скъпи за прехрана, но и с лошо качество, очевидно откъснати незрели. А какво ще стане, мислел си той, ако ги събирам пресни и зрели, направо от градината, и ги продавам в града – от дом на дом?

Ето по този начин баща ми започнал своята търговия с плодове и зеленчуци. На юг и изток от Лос Анджелис били разположени малки ферми градини. Стопаните на много от тях били арменци. Те отглеждали най-хубавите сортове плодове и зеленчуци. Баща ми имал малко събрани пари, които ежемесечно скривал за зестра на своите сестри и с тези пари направил две покупки. Той купил плоскодънна каруца и двегодишно рижо конче, наречено Джек. На следващия ден баща ми тръгнал със своето конче и каруца към малката железопътна станция Довня. По това време Довня не било предградие, а отделно малко градче на разстояние 20 км от Лос Анджелис. Баща ми прекарвал голяма част от времето в пътуване – три часа във всяка посока, но му харесвала всяка минута от този ден. Той дишал свеж и чист въздух, укрепващ дробовете му.

Мечтите на баща ми нямали предел. Той мислел: „Ще дойде време и аз ще стана фермер. Дори ще отглеждам свои крави. Ще стана млекар. Моята млечна ферма ще бъде най-хубавата в цялата страна. Но е нужно още много да се поработи. В този първи ден в Довня баща ми ходел от ферма във ферма и събирал марули от едно място, грейпфрути от друго, портокали и моркови от трето, само от там, от където могат да се намерят зрели и пресни. Той натоварил каруцата с най-хубавата стока и се връщал в Лос Анджелис. Кончето Джек равномерно потропвало със своите копита по паважа на града, а баща ми рекламира своята стока: „Пресни ягоди, сладки портокали! Току що събран пресен спанак.” Стоката била прясна, цените – умерени, и когато отивал за втори път, домакините вече го очаквали. Така минала годината. Баща ми бил на 19 години. Той пуснал модерните за това време мустаци. Скоро възстановил парите, които събирал за зестра на сестра му и прибавил още към тях. Установявайки се в търговията и като поправил здравето си, баща ми започнал да мисли за създаването на свое семейство. Той вече забелязал девойка, за която искал да се ожени. Това била черноока чернокоса петнадесетгодишна девойка на име Зароуга Ессиян.

Лично със Зароуга баща ми още не се познавал. Според обичая на арменците, юношата и девойката нямали право да говорят за съпружество, докато не се съгласят за това родителите. Той само знаел, че когато минавал покрай къщата на Ессиян, сърцето му трептяло в гърдите. Тъй като дядо ми бил починал, един от стареите направил формалното поискване на ръката на Зароуга от баща й. Пред семейството Ессиян, той дал следното обяснение за намеренията на моя баща: „Когато събере необходимата сума пари, той ще продаде своята търговия с плодове и зеленчуци и ще купи земя за обзавеждане на млечно стопанство. След това младият човек заявил, че само Калифорнийските небеса ще бъдат пределите на неговите старания.” И така, баща ми се оженил. Скоро след това те с майка ми могли да купят няколко хектара земя в Довня, на която растяла царевица, евкалиптови дървета и имало място за пасбище. А най-радостното било това, че имали три дойни крави. Майка ми и баща ми със свои ръце построили малка къща от необработени дъски. Майка ми често казваше, че да се почиства тази къща било лесно, защото боклукът падал в пролуките между тридесет сантиметровите дъски на пода и водата изтичала на земята под пода.

Седейки и мислейки в старото кресло в предната стая, аз забелязах, че небето започна да розовее зад градината. А моите мисли не преставаха да блуждаят в миналото. На 21 юли 1913 година преди моите родители да завършат окончателно построяването на своята дъсчена къща в Довня, им се родило първото дете. Не така, както се наложило на дядо ми дълго да чака син – първото дете на моите родители било син. Те ме нарекли Демос.

На масата пред мен стоеше голям меден самовар, който дядо ми на гърба си донесъл от Кара Кала. Върху него се отразяваха първите лъчи на утринната светлина. Аз се обърнах, за да погледам неговите смачкани страни, блестящи като злато на утринната светлина. Чудех се, като са ме кръстили с името на дядо ми, моите родители разгадали ли са тайната на далече простиращата се роля на моя живот, която пророчеството е изиграло в него.

Проповядващите често споменаваха, че Армения е една от най-старите християнски страни в света и повече от всички е пострадала за своята вяра. Неотдавнашното турско клане било последният от жестоките опити на турците да унищожат малката упорита стара Армения. Постоянните разкази за тези исторически събития влизаха в плътта и кръвта на нашия живот.

„През 287 година – започна своя разказ проповедникът – младият светия Георги размишлявал, да се върне ли в скъпата си Армения. Георги изпаднал в немилост пред царя и бил изселен от страната, но в заточението си, той чул християнското учение. Накрая, рискувайки своя живот, решил да се върне в родината си и да сподели благата вест със своите съотечественици. Царят скоро узнал за връщането му, хванал го и го хвърлил в дълбока тъмница в замъка, като заповядал да го уморят от глад. Но преди това сестрата на царя, като слушала проповедите на Георги, повярвала.” Проповедникът рисуваше пред нас картината на младата жена, която се прокрадва по сивите стъпала в смрадливата тъмница с хляб или гърне козе мляко под развяващия се плащ. Четиринадесет години по този начин тя могла да запази живота на Георги. Внезапно много ужасна болест постигнала царя. В безумие, той се хвърлял на земята и ревял като звяр. Като дошъл на себе си, поискал от своите лекари да го излекуват, но те не могли да му помогнат.

„Един човек на име Георги може да ти помогне” – казала сестра му. „Георги умря отдавна – възразил царят. – Неговите кости са изгнили под този дворец.” „Той е жив” – нежно отговорила сестрата и разкрила на царя четиринадесетгодишната си грижа за Георги. Скоро след това Георги бил изведен от тъмницата при царя. Неговите коси били бели като снега на планината Арарат, но той бил със светъл уми в добро настроение на Духа. В името на Исус Христос, той забранил на демона да угнетява царя и в този момент царят оздравял. През 301 година царят и Георги се заели с обръщение в християнството на цяла Армения... По пътя за дома, по този дълъг път, аз отново преживявах този разказ. Виждах търпеливия Георги в тъмницата, захвърлен за много години, но никога не загубващ вяра и надежда, очаквайки Божието избавление... Когато и последната от шестте дъщери на моя баща се омъжи, баба дойде да живее при нас в малката дъсчена къща. Аз я помня много добре – белокоса малка женица. Нейните тъмни очи светеха от гордост заради единствения й син. Тя съжаляваше само за едно, както казваше, че дядо Демос не доживя да види пак Шикарянови на собствена земя. Баба Гулисал умря в този малък дом, щастлива и сита от дни.

Преди да стана на десет години, нашето млечно предприятие беше напреднало. От три крави то нарасна на 30, после на 100, а след това на 500 и първоначалните 4 хектара земя станаха 70. Баща ми мечтаеше сега да обзаведе най-голямата и най-хубава млечна ферма в Калифорния. Ако това зависеше от труда, то тази мечта би могла да стане реалност, тъй като баща ми умееше да се труди и поощряваше към усърден труд всички нас. Освен мен като работник, ние имахме работническа барака, заселена от мексикански американци, които наред с нас работеха в краварника, което даде възможност на мен и баща ми да научим испански. Трудно ми е да кажа кой намираше повече удоволствие в разказите, които те разказваха за Мексико или спомените на баща ми за живота в Армения. Те не можеха да се наслушат за Ефим, юношата пророк, или за това как Магардич предсказал раждането ми. Всеки път, когато се наемаха нови работници, баща ми трябваше да разказва за това отново. Баща ми много често разказваше за погребението на Ефим през 1915 година, което е било най-многолюдното в Лос Анджелския район Фелтс. Ефим не посещавал църквата на улица Глез, където Богослуженията ставали по арменски, а руската, където говорели на руски, няколко квартала по-далеч от арменската. В деня на това голямо погребение не само тези две общества отишли заедно, но като отхвърлили своето възражение против „дивите” занимания на петдесятниците, дошли руски и арменски православни хора, понеже много от тях дошли в Америка, в резултат на неговото пророчество. „А какво се чува за второто пророчество? – питаха мексиканските американци. – Това, което трябва да се изпълни?” „То още се пази у сина на Ефим.” „Ако го отворя, ще умра ли?” „Само, ако сте предназначен за това от Бога.” „Кой мислите, че ще бъде този човек?” Никой нямаше отговора на тези въпроси.

Някъде по това време, когато умря юношата пророк, аз преживях нещастен случай, който ми причини много неприятности. Дори не помня как повредих носа си. На 10 години, работейки във фермата, едно момче прави грешки не веднъж. Когато забелязах, че не чувам така добре, както другите ученици в пети клас, моята майка ме заведе на лекар. „Аз мога да ви кажа, Зароуга, в какво се състои работата – каза докторът, – но не зная как да помогна. На Демос е бил счупен носа и е зараснал неправилно. Двата носови и ушни канала са запушени. Ние можем да опитаме да го оперираме, но тази операция не винаги е сполучлива.” И в моя случай операцията не беше сполучлива. Струва ми се, че всяка година аз ходех в болницата на операция и всяка година ушните канали се запушваха. В училище винаги сядах на първия ред, за да мога да чувам учителя.

Никога в моя живот не е имало момент, когато Исус да не е близък мой Приятел, но аз почувствах Неговата близост особено силно през тези месеци на отслабването на моя слух. Струваше ми се, че сега Той е по-близо до мен, отколкото когато и да било по-рано. Аз не можех повече да участвам в груповите игри на момчетата в училище. („Не приемайте Демос, той лошо чува!”). Затова аз често прекарвах часове в самота. Това не ме безпокоеше много. Моето любимо занимание във фермата беше плевенето на царевицата. Тук можех да ходя по полето и да говоря с Господа. На 12-годишна възраст тъмните редове на царевицата ми се струваха като зелени храмове със зелени, отпуснати листа като сводове на покрив. Тук можех да вдигна ръце нагоре за молитва, както нашите старци ги вдигаха в събранието, и да се моля: „Исусе, изцели моя слух! Не ми позволявай да слушам лекарите, които казват, че моят слух няма да се поправи...”

О, как добре помня всеки детайл на неделния ден през 1926 година, когато аз станах 13-годишен. Помня как се събудих и се облякох в стаята си на втория етаж на новия ни дом. Баща ми тогава имаше 1000 дойни крави и той можеше да построи двуетажна къща в испански стил, с бели измазани стени и червен керемиден покрив. Обличайки се за църква, аз се почувствах някак странно. Това странно чувство беше в най-добрия смисъл. Струваше ми се, че цялото ми тяло преживяваше високо духовно настроение. Слязох надолу по дългата извита стълба за закуска, пеейки. Моите родители и сестри вече бяха на масата. По това време в нашето семейство се добавиха още три момичета. Най-малката от тях – Флоренс, беше на две години, останалите от тях, четирите по-големи, възбудено бърбореха за нашата ежеседмична разходка в града. Опитах се да участвам в разговора, но скоро замлъкнах. Как може да се говори с бърборещи?

Нашето старо конче вече не ни возеше 20 км всяка неделя до църквата. Преди една година, когато Джек стана на 16 години, баща ми го пусна на пасището да доживее останалите си години в добре заслужена почивка. Вместо Джек сега имахме дълга черна кола марка Студебейкер, с платнен покрив и кутия запасни оси под задната седалка за каране по изровения фермерски път.

Тази неделя малката църква шумеше възбудено. Тук нямаше нито една душа, която да не помни това, което се случи предната неделя. Майката на една жена от църквата тръгнала от Армения към своята дъщеря в Америка. Изминали два месеца и от нея нямаше никакво известие, затова дъщеря й умираше от мъка. Когато църквата се молеше за нея, мъжът на леля Естир, чичо Георги Степаниян, внезапно стана от мястото си и се отправи към вратата. Дълго стоя и гледа улицата, като че ли виждаше далеч на хоризонта. Накрая каза: „Всичко е наред с майка ви. След три дни тя ще бъде в Лос Анджелис.” Точно след три дни старата пристигна. Атмосферата на очакване беше приповдигната. Всеки очакваше да види в какво ще се изрази следващото Божие благословение. Възможно е някой да бъде изцелен. Възможно е да последват нови пророчества.

Когато размишлявах за това, нещо странно ставаше не с някой друг, а с мен. Докато седях на задната скамейка заедно с другите момчета, аз почувствах нещо подобно на тежко вълнено одеало да покрива моите плещи. Огледах се и се учудих, защото до мен никой не се бе докоснал. Пробвах да вдигна ръцете си, но те не ми се покоряваха, като че ли ги движех във вода. Внезапно челюстите ми затракаха като от студ, въпреки че „одеалото” се оказа топло. Мускулите в гърлото ми се свиха. Появи ми се силно желание да кажа на Исуса, че Го обичам, но когато отворих устата си, за да кажа това, от моите уста излязоха думи, които не разбирах. Аз знаех, че те не са арменски и не са испански или английски, но те течеха от моите уста, като че ли съм ги използвал цял живот. Обърнах се към седящото до мен момче, а то ме гледаше с усмивка.

„Демос получи Духа” – завика момчето и всички присъстващи в църквата се обърнаха към мен. Някой ме попита нещо и макар че разбрах въпроса, отговорих му с нови радостни звуци. От радост цялата църква започна да пее и хвали Бога, а аз Му се покланях с моя нов език.

След това, на път за дома, на всеки, който ме заговаряше, отговарях с нов език. Като се качих на втория етаж, аз влязох в стаята си, затворих вратата, а необяснимите звуци все още продължаваха да текат от устата ми. Облякох си пижамата, угасих светлината и в този момент съзнанието за Божието присъствие се изля повече от преди. Струваше ми се, че невидимата дреха стоя на плещите ми цялата вечер и ставаше за мен непоносимо тежка, макар и приятна. Паднах долу на килима и лежах съвършено безпомощен, безсилен да се вдигна и да легна в леглото. В това преживяване не чувствах страх, а приятно, освежаващо чувство, както преди сън. Струваше ми се, че времето, прекарано в стаята стана вечност и от тази вечност чух гласа, който често чувах в моя зелен царевичен храм. „Демос, можеш ли да седнеш?” – прозвуча към мен гласът. Аз опитах, но опитът ми беше безуспешен. Някаква неизразимо силна и безкрайно нежна сила ме държеше там, където се намирах. Знаех,че съм силно момче. Може би не толкова силен като Арам Мушечан, но все пак силен за тринадесетгодишно момче. Но моите мускули не бяха по-силни от тези на новородено пиленце. Същият глас ми проговори отново: „Демос, дълго ли ще се съмняваш в Моята сила?” „Не, Господи Исусе!” Този въпрос се повтори три пъти. Три пъти Му дадох отговор. След това внезапна сила, която беше около мен, стори ми се, че влезе вътре в мен.

Почувствах прилив на свръхестествена сила, която като че ли ме понесе от дома в Небето. Струваше ми се, че гледам земята от небето с проницателността на Бог и виждам нуждите на човечеството от Божията гледна точка. И през цялото време чувах този глас, който ми шепнеше: „Демос, силата е наследствено право на всеки християнин. Приеми тази сила, Демос!” И внезапно силата слезе върху мен. Аз можех да чувам пеенето на птиците зад прозореца. Изправих се, изпълнен с учудване. Аз мога да чувам?! От дълго време не бях чувал пеенето на птиците.

Скочих на крака, изпълнен с живот и започнах да се обличам. Беше вече пет часа сутринта и ние с татко вече трябваше да сме в краварника, за да започнем да доим кравите в пет и половина. В това чудесно утро, като открехнах моята врата, аз чух пърженето на яйца в кухнята, звънът на чиниите, пеенето на птиците, тропота на краката ми при тичането надолу по стълбата, покрита с червена мушама – това бяха звуци, за които даже и не съм мислил. Аз се втурнах в кухнята:

„Татко, мамо, аз чувам!” Моето изцеление не беше пълно. Когато с майка ми пак отидохме при лекаря, той каза, че имам 90% нормален слух. Защо ми остана 10% глухота аз не зная и това не ме безпокои много. Спомням си, че този понеделник сутрин, когато приключвахме с доенето на кравите, отидох в моя зелен храм. Царевицата вече беше висока и готова за жетва. Седнах между редовете, скъсах кочан царевица и започнах да ям белите зрънца, пълни със сладко мляко.

„Господи – казах аз, – зная, че когато Ти изцеляваш хора, то това е, защото Ти искаш да ги използваш в Своето дело. Покажи ми работата, приготвена за мен!”

Отначало, когато другите момчета в моя клас мечтаеха да станат футболни звезди, аз мечтаех да стана пророк. Не бях много по-голям на години от юношата пророк, когато той видя видението. Времето минаваше, но аз не получих този чуден дар. „Пророчеството ще заема важно място в твоя живот – като че ли ми говореше Господ, – но ти няма да бъдеш пророк.” Веднъж се случи нещо, което ми навя мисълта, дали няма да бъда изцелител. Моята по-малка сестра Флоренс беше на шест години, когато падна в краварника и разтроши десния си лакът. Лекарят ортопед беше уверен, че Флоренс ще може свободно да използва ръката си, но лакътят остана сгънат и не поддаващ се на разгъване. Когато гипсът беше свален, започна терапията. С голяма мъка тя можеше да си служи с ръката, но повече от 10 или 20 процента нищо не можеше да се очаква.

Един неделен ден след тези констатации в църквата почувствах нещо особено – топлината като тежко одеало легна на моите плещи. Нямаше нужда да питам какво е това и какво да правя. Почувствах необходимост да премина през стаята и да се моля за изцеление на ръката на моята сестра Флоренс. По време на пеенето, аз тихо станах от мястото си и отидох на женската страна. Наведох се към Флоренс, която седеше на последната скамейка с голяма гипсова превръзка на дясната ръка. Топлината на одеалото слезе надолу по ръката и пръстите ми. „Флоренс – казах тихо, – аз ще се моля за изцеление на лакътя ти.” Нейните големи черни очи внимателно ме гледаха. Сложих ръката си на гипсовата превръзка. Всъщност аз почти не се молих. Стоях и чувствах огнен поток, течащ през моята ръка в лакътя на Флоренс. „Усещам нещо горещо” – прошепна тя. С това всичко свърши. За една секунда сензацията се прекрати и аз се върнах на мястото си. Едва ли някой забеляза това, което стана между нас. След няколко седмици свалиха гипса от лакътя. След вечерята същата нощ майка ми ни разказа, как специалистът сложил ръката си на бялата набръчкана китка на сестра ми и служейки си с другата китка, нежно пробвал да разгъне лакътя. Като прострял цялата ръка назад и напред, и след това направил широки кръгове с лакътя, на неговото лице се появила приятна усмивка: „Така – казал лекарят. – Да! Да! Много повече, отколкото съм очаквал. Много повече! Хм, почти е като че ли не е бил разбит лакътя!”

И така, в царевичното поле през това лято аз питах Господа, дали дарът „изцеление” е моят дар и призвание. И отново получих отговор: „Разбира се. Аз искам цялата Моя църква да има това служение. Ти ще видиш много прекрасни изцеления и някои от тях чрез твоите ръце, но, Демос, Аз имам за теб особено призвание.” На 17 години бях второкурсник в горното училище. Трябваше да бъда по-горе, но бях изгубил две години поради глухотата си. По това време баща ми купи друга ферма. Сега имахме място да поставим наш силоз и средства, за да поставим машини за доене на кравите. Баща ми започна и други търговски предприятия. Голяма трудност за нас и нашите съседи млекари беше доставката на мляко от фермата във фабриката за наливане.

Баща ми се зае с доставяне на млякото. Като забеляза, че цената на шунката в Лос Анджелис е висока, баща ми започна да развъжда свине. След това се зае с опаковане на месо.

„Господ ще те благослови във всичките ти работи.” Изглежда всяко нещо, което Исак, синът на обещанието предприемаше, беше обречено на успех. Този успех беше очевиден и поради това, че беше време на застой в ранните тридесет години. По това време татко ми повери управлението на неголямо стадо крави. Спомням си учителя, който ми помогна да заведа счетоводството и със завист ми каза, че печалбата ми от тридесетте крави е много по-голяма от печалбата на болшинството от учителите във висшето училище в Довня.

Нашият дом започнаха да посещават политически лидери, търговци, управители от района и моята майка, малко стеснителна емигрантска жена от Армения, беше принудена ежеседмично да приема гости и да дава обеди на силни и знатни хора. Тя беше прекрасна готвачка и нейните гозби скоро станаха известни в цяла Южна Калифорния. Но това, което остави особено силен отпечатък в моята памет, беше, че тя полагаше специално старание за всеки гостенин. Скитащи пътници бяха чести гости в нашия дом и към тях тя имаше същото отношение, както и към кмета на Довня. Те се хранеха в най-хубавите съдове, сребърни вилици и ножове, на красиви покривки. Ако горещите блюда не бяха готови, то майка ми приготвяше месо, плодове и сладки и през всичкото време настояваше на своя развален английски: „Седете, седете! Не бързайте, яжте!”

Междувременно аз все повече и повече се интересувах от един адрес. При всяко пътуване, което имах по повод търговските ни работи в източен Лос Анджелис, всякога намирах причини да мина покрай Сиракан Габриеляновия разпръснато построен дом под номер 4311 на Южния Пасифик, с надежда да видя внезапното появяване на неговата дъщеря на двора. Не заради това, че мога да я заговоря, както обикновено говорят младежите и девойките, тъй като и двамата бяхме възпитани и такова нещо още не се е случвало в арменската колония. Но само съзнанието, че съм близо до нея, ме изпълваше с неизразима радост. Очаквах всяка неделя, когато Роза Габриелян седеше с другите момичета в женската страна на църквата – най-красивата девойка в салона, която скришно всички момчета изпращаха с очи. Името на баща й на арменски означава чистосърдечен, което особено ми харесваше. Подобно на баща ми, и Сиракан Габриелян бе започнал от нищо.

Той събрал сто долара, с които купил кон и каруца. Вместо търговия с плодове и зарзават, той се заел с превозване на отпадъци и боклук. Град Лос Анджелис имал голяма нужда от такова обслужване в началото на столетието и много скоро той купил втора и трета каруца с кон.

Сиракан и неговите домашни били православни арменци. Те живеели недалеч от църквата на улица Глез. Като слушали ежеседмичните радостни викове, които достигали до тях през отворените прозорци, те решили да разберат причината за това веселие. Не след дълго време се присъединили към обществото на църквата. Затова той почти платил с живота си. Преминаването от православието в Петдесятното движение мнозина арменци считали за предателство на тяхната стара вяра. Преминаването на един от техните едноверци в тази презирана вяра и група, за тях било равносилно на смърт. Затова те решили да го погребат. Веднъж, когато Сиракан отишъл на градското торище със своята каруца, група православни го чакали. Те завързали ръцете и краката му и го отнесли към ямата, която изкопали в пясъка за него. Хвърлили го в ямата и го затрупали с около метър боклук, когато неочаквано дошла група петдесятници и започнала всеобща борба, в резултат на която той бил освободен. Винаги обичах да слушам подобни разкази. Особено ми харесваше неговия разказ за женитбата. Когато навършил двадесет и една година, неговият баща, който бил вдовец, решил да отиде в Армения, за да си избере жена. Майката на Сиракан била починала преди няколко години. Търговията му вървяла добре, затова той помолил своя баща да избере едновременно жена и за него. Баща му имал успех и в двата случая. За сина си той избрал тринадесетгодишната девойка Тирум Мардеросян. За да се ускори идването им в САЩ, те били венчани в Армения задочно, а след това девойката тръгнала на далечен път за своя съпруг, когото никога не била срещала. След няколко седмици турците атакували тази част на Армения и двете невести били последните, излезли живи от това село. Пристигането на Тирум в Лос Анджелис било едно от най-странните събития, преживени от младите жени. Сиракан не очаквал пристигането на своя баща с двете невести. Като си дошъл от градското сметище, той срещнал в предната стая на своя дом права, изплашена, малка девойка. На мига съобразил, че това вероятно е неговата жена, а той пристигайки от работа, бил покрит с прах и мърсотия от главата до петите. „Стой тук!” – казал й той, тъй като бедното момиче се готвело да отиде някъде другаде. А той се хвърлил в задната част на къщата и след половин час излязъл докараният Сиракан, „сладострастният” Габриелян, и произнесъл своята формална приветствена реч на не много успокоената млада жена.

Наближаваше времето родителите на Роза в близко бъдеще да изберат жених и за нея. Аз нямах никаква възможност да се обърна към тях и непосредствено да поискам ръката на дъщеря им. В нашия случай това трябваше да направят нейните и моите родители. Колко се страхувах тази вечер, когато поставих въпроса пред моите родители! А това стана през една юлска вечер на 1932 година, когато цялото семейство седеше на масата за вечеря. „Татко, знаете ли, че вече съм на деветнадесет години?” – започнах аз разговора. Баща ми изтри своите мустаци и си отряза още едно парче шунка. „И – продължих аз – вече завършвам училището. Аз помагам в изплащането на фермата. Вие сте бил деветнадесет годишен, когато сте се оженил.” Всички мои сестри спряха да ядат. Майка изпусна вилицата си. „Имаш ли набелязана девойка?” – попита тя. „Да” – казах аз. „Арменка ли е?” „Да.” „Християнка ли е?” „О, да!” „Тя е... – започнах аз – тя е Роза Габриелян.” „А-а-а-а...” – казаха сестрите ми. И така започна този сложен от вековете обичай на сватосване и женитби. Макар семействата да се срещаха всяка неделя в църква и да бяха близки приятели, от начало трябваше да се насрочи официална вечер. Това деликатно дело винаги се поставяше в ръцете на внимателно избран посредник. След дълго беседване помежду си (с мен разбира се, не се съветваха), майка ми и баща ми се съгласиха, че най-подходящо лице за тази работа ще бъде Рафаил Яноян – мъжът на татковата сестра Сирун. „Много подходящо” – си помислих аз.

От шестте мъже, които се ожениха за шестте сестри на моя баща, чичо Яноян ми беше любим. Той имаше голям склад за железни отпадъци, където аз на 14 години ходех с негово разрешение да подбирам автомобилни части, от които си строях автомобил. Чичо Яноян имаше ежедневни срещи с Габрилеянови в интерес на работата им. Спомням си как се затичах срещу автомобила, когато той влезе в нашия двор след официалното посещение у Сиракан Габриелян. Но чичо Яноян не бързаше много да разкрие поръчаната му работа. Той влезе в салона на нашата къща, прие чаша силно сладък чай и дълго бърка с лъжичка захарта. „Е, какво Рафаил?” – бързо започна баща ми. „Да, Исак – отговори чичо Яноян, – определих среща.” Габрилеянови ще бъдат радостни да се срещнат с Шикарянови на двадесети този месец. Съгласили са се да се срещнат.

Добре е, че не са отхвърлили моето предложение без внимание, а това значи, че Роза във всеки случай е съгласна да ме избере. Главата ми бръмчеше от мисли. Накрая настъпи 20 юли. Аз свърших работата си в краварника в уреченото време и започнах да се приготвям. Окъпах се във ваната, после под душа, после пак във ваната. Чистих зъбите си, докато ми се стори, че започна да пада емайла от тях. Напръсках устата си с листерин и лаварин. Чистих замърсените си от фермерска работа нокти, докато четина започна да пада от четката. Чух как баща ми извади пекарда от гаража. Още един скок по стълбата, за да изтрия драскотините по обувките си и да намажа драскотините на лицето си след третото бръснене. „Демос! – извика татко преди тръгване. – Защо се опитваш да бъдеш по-красив от Роза?” Като се вмъкнах между моите сестри на задната седалка, стори ми се, че тези двадесет километра между Довня и източен Лос Анджелис никога не са били толкова дълги. Накрая пристигнахме на Юнион Пасифик номер 4311. По пътеката, посипана с дребен чакъл преминахме покрай съвсем редките базилики на Тирун Габриелян, магданоз и други кулинарни аромати. Предната врата се отвори широко и всички те: Сиракан, Тирун, по-големият брат на Роза Едуард, чичовци, лели и братовчеди безброй ни посрещнаха. А зад всички стоеше Роза в лятна рокля с цвета на името й. Нямах голяма възможност да гледам Роза, тъй като всички събрани внезапно се разделиха по арменски обичай в своите затворени групи: мъжете на една страна на салона, жените – на друга. Понякога можех да хвърля поглед на Роза, която седеше с моите сестри и така ми се искаше да зная за какво си приказват.

Роза беше на едни години с моята сестра Люся. Аз не взех участие в разговора, много сериозния разговор, който водеха моят баща и Сиракан Габриелян, седнали в придвижените си наблизо кресла. Каквото те говореха, струва ми се беше удовлетворяващо за двете страни, тъй като при излизането на вратата Габриелян каза на баща ми: „Аз ще предам това на Роза.” След две седмици чичо Яноян ми даде важния отговор: Роза желае да се омъжи за мен. След това настъпиха пет традиционни вечери за празнуване в дома на невястата в чест на нейното съгласие.

Това бяха много радостни вечери на пеене, угощение, речи и поздравления, защото по арменски обичай, не две особи, а две семейства встъпваха в брачен съюз. Една вечер Роза даде концерт на пиано и моето сърце биеше от удоволствие, когато й следях пръстите, леко пълзящи по клавишите. На времето аз се учех да свиря на цигулка, но престанах по взаимно съгласие, моето и на учителя, и с голямото одобрение на всички окръжаващи ни. Флоренс наследи цигулката и музиката и тя свири за удоволствие на събраните семейства, макар да беше само на осем години и свитата й ръка леко се извиваше около светещата цигулка. Нито една вечер не мина без традиционните подаръци от жениха на невястата, означаваща новата родственост. Това беше часовник с елмази. Този подарък избраха пак моите родители. В моята съдба се падна честта да премина през стаята, където седяха жените и да сложа часовника на ръката на Роза.

В създалата се тишина, когато всички погледи бяха върху мен, моите пръсти се вдървиха. Отначало аз не можех да отключа малкото ключе, а след това не можех да го заключа. В това време си помислих за трактора под навеса, където можех да извадя и да сложа всяка част, без да се замислям. Накрая Роза протегна своята ръка и затвори ключето. След това настъпи времето нашите родители да решат къде и кога ще бъде сватбата. Църковното помещение на улица Глез, според мнението на всички, беше много малко, за да събере стотиците желаещи да бъдат на сватбата, освен православните хора, за които да дойдат в църковното помещение беше равносилно на смърт. Беше решено сватбата да бъде в дома на жениха по стар обичай, след което да последва пир. По арменски обичай, пирът е централното събитие и ще бъде устроен на голямата двойна тенисна площадка в задната част на двора. Що се отнася до времето на сватбата, Габриелянови настояваха, че не може да се отпразнува по-рано от година. Времената се променят, казваха те. Моята майка се омъжила на 15 години, а Розината – на 13. В наше време жената се нуждае от израстване, за да обзаведе добре семейството. Трябва да почакам, докато Роза стане на 16 години.

През всичкото това време, докато се водеха преговори и се вземаха решения за нашето бъдеще, ние с Роза не бяхме си продумали нито дума. Това традиционно време настъпи сега, след формалното обричане, за което се поканиха по-далечни роднини и приятели за опознаване. След четвъртата вечер на празнуването аз не издържах. Хвърлих традициите на вятъра и станах прав. „Госпожа Габриелян – се обърнах аз през редица от глави, – мога ли да поговоря с Роза?”

Изплашената за минута Тирум Габриелян ме погледна безмълвно, а след това с кимване на главата, като че ли питайки се до къде е дошло младото поколение, тя поведе Роза към мен в другата стая, постави два стола един срещу друг сред стаята и като ни остави сами, излезе. За първи път в нашия живот ние останахме сами. След дълги приготовления какво да кажа, аз внезапно изгубих дар слово. Готвех се да кажа най-хубавата реч, изразяваща моите чувства на най-хубав арменски език, защото Сиракан Габриелян беше много възмутен от „холивудското безумие” и не позволяваше да се говори на английски език под неговия покрив. Възнамерявах да кажа на Роза, че тя е най-прекрасната девойка на света и че аз през целия си живот ще се старая да я направя щастлива. Но уви, аз изгубих словата на моята реч и седях като онемял глупак. Накрая за мой ужас, аз промърморих следните думи: „Роза, аз зная, че нас ни събра Бог.” За мое учудване нейните сияещи тъмни очи се напълниха със сълзи. „Демос – шепнеше тя, – през целия си живот съм се молила, този, за когото се омъжа, да ми каже тези думи преди всичко друго.”

След три седмици настъпи официалния годеж с даване пръстен на невястата. Отидохме с Роза в бижутерийния магазин да изберем пръстен, разбира се, заедно с много от членовете на семейството. Аз все още помня името на продавачката – госпожа Ерхарт. Тя разказваше за дъщеря си Амелия, която не отдавна сама прелетяла над океана. Забелязах как Роза с особено внимание гледаше един пръстен с елмаз, но майка ми й избра друг. Ние никога не се замислихме над това, защо тя постъпи така. Годежът беше с обяд за триста души в бакалийния магазин на Габриелян. След това аз имах право да посещавам Роза, когато искам, което беше почти всяка вечер, когато не работех. С изминаването на дългата година, моята майка, Роза и сестрите ми все повече ходеха на покупки. По стар обичай, семейството на жениха купуваше на невястата чеиз. За избора на чанти и шапки отиваше много време и чести посещения в магазини. Роза избра любимия кестенов цвят рокля и същия цвят обувки. Сред арменските жени само омъжените се обличаха в тъмни рокли. Роза мислеше, че ще изглежда с пет години по-възрастна, ако се облече в тази тъмна рокля.

Нашата сватба се състоя на шести август 1933 година. От сутринта цялото племе Шикарян отиде в източен Лос Анджелис, за да доведе вкъщи невястата. Тъй като сватбеният пир бе определен за вечерта, Габриелянови бяха приготвили дневна закуска само от пет блюда за отваряне на апетита по арменски обичай. След това двете семейства се отправиха към Довня с керван от двадесет и пет цвята украсени коли. В къщи оградата около тенисната площадка беше потънала в гирлянди и рози. Останалата част от деня си спомням отчасти. Помня подскачащата дълга светло рижа брада на пастора Парумеян, когато той водеше арменското Богослужение. Под електрическото осветление, прекарано между палмовите дървета, келнери в бели престилки разнасяха на подноси шишкебап и традиционния финиковобадемов пилаф, който майка ми приготвяше по цели дни.

Помня, че всички гости бяха 500 човека и струва ми се, че всеки от тях беше написал поема по арменски, която беше необходимо да прочете на глас и да го аплодират. Към 11 вечерта ми се въртеше главата, а в очите на Роза имаше сълзи, тъй като белите обувки й стягаха краката още от сутринта. Когато накрая се прощавахме с приятелите и семействата, ние с Роза бяхме уверени, че сме щастливи завинаги и че сме венчани в пълния арменски смисъл и значение на тази дума.
БОМБА С ЧАСОВНИКОВ МЕХАНИЗЪМ
Имаше обичай, който ние с Роза изпълнихме безусловно – няколкото първи години от своя съпружески живот младоженците да живеят с родителите на жениха. Само една тъмна сянка падаше върху нашата голяма испански стил тухлена къща – това беше състоянието на здравето на сестра ми Люси. На 11 години тя беше получила увреждане на гърдите при авария с училищния автобус, след което постоянно се оплакваше от затруднения в дишането. Хирургията не помогна, а изглежда и молитвата не помагаше за пълното й оздравяване. „Боже, защо е така? – не веднъж запитвах аз. – Защо Ти изцели лакътя на Флоренс, а не изцеляваш гърдите на Люси?”

Ние с Роза живеехме при родителите ми, когато се роди нашият син Ричард през октомври 1934 година. Ние незабавно започнахме да строим наш, собствен дом до бащиния. Следващите няколко години бяха решаващи за млечното ни предприятие. Даже в годините на изостаналост нашата работа растеше повече от очакванията на баща ми от времето, когато той още работел в страшната фабрика или когато нашето конче Джек теглеше колата, натоварена със зарзават. Ние вече владеехме най-голямото млечно предприятие в Калифорния, а баща ми сега имаше още една мечта – да имаме най-голямото млечно предприятие в света. Казаха ни, че никъде в света няма млечно предприятие, където да се доят три хиляди крави. Мечтата на баща ми стана наша цел.

Заедно с тези мечти имаше и други. Увеличихме транспортния състав. Вече имахме 300 товарни коли, а ако добавим още 200, щяхме да можем да обслужваме целия щат Калифорния. Ние можем да използваме нашите камиони и за доставка на силоз, за отвозване на свине и крави до кланницата и фабриките за месо. Нямаше предел на нашите мечти. Да, в Америка за практичния и трудолюбив американец нямаше предел в достиженията. И възможно беше да достигнем голям успех. Аз се заех с моя особен проект. „Поръчка номер три” – увеличаване на нашата млечна работа до една трета, до три хиляди глави. Ние купихме 15 хектара земя и започнахме постройка на обори, силози, краварници от нов тип, разливачници, където млякото течеше от кравите направо в бутилки, без докосване от човешка ръка.

От време на време все още се тревожех от мисълта: „Има ли Бог за мен същото призвание, в което бях така уверен, когато бях момче?” Фактически реалността беше такава, че Бог не беше центърът на моя живот. Ние все още ходехме в неделя на Богослужения на улица Глаз с малкия Ричард, подскачащ на задната седалка на колата, но когато честно проверявах себе си, знаех, че търговските предприятия бяха главната цел на моите мисли и сили. За мен не беше нищо особено да започна работния си ден в седем часа сутринта и да го завърша в единадесет вечерта.

През 1936 година започнах ново предприятие – фабрика за химически торове, и във връзка с това преседявах по цели нощи над бюрото си. Даже, когато се молех, моите молитви се въртяха около цената на люцерната или горивото, изразходвано от товарните коли. Например, беше ми необходимо да взема много важно решение, което стои пред всеки млекар – избора на породата крави. Разплодния бик дори през тридесетте години струваше около 15 хиляди долара. Но въпреки тази цена, изборът на разплодния бик беше винаги рисковано дело. Трудностите се състояха в това, че никой не беше уверен, че племенните качества на животното ще се предадат на потомъка. Бик с такива племенни качества може да се намери един на хиляда. По време на акционния шум обикновено се молех: „Господи, Ти си сътворил тези животни и Ти виждаш и знаеш всяка клетка и състава им. Покажи ми кое от тези животни да купя!” Много пъти аз купувах отслабнали малки бикчета-телета и наблюдавах тяхното развитие в обещаващите породи бикове.

Винаги отивах в краварника с моята петдесятна вяра. Много пъти полагах ръцете си на неспокойните телета или на кравите при тежкото им раждане, и наблюдавах учудването на ветеринара, когато молитвата вършеше онова, което той не можеше да направи. Да, аз вярвах. Ето така, доверието в нашата компания беше доверие в Бога и ние на Него уповавахме всеки ден. Само че, на мен ми се струваше, че много получавах от Бог, а много малко Му давах.

Ето защо, веднъж ме подтисна едно пророчество, казано за Роза и мен. милтон Хансен боядисваше къщата си в такова време, когато никой не се интересуваше от боядисването на своя дом. Високият, слаб, светлокос норвежец имаше повече беди, отколкото могат да се носят, но въпреки това беше най-радостният човек, когото някога съм срещал. Ние винаги знаехме кога ще ни посети, защото по пътя през цялата улица той пееше химни със своя силен глас.

Една вечер ние с Роза и Милтон седяхме в нашия малък салон. Внезапно Милтон вдигна нагоре своите дълги ръце и започна да трепери. Сред петдесятниците той беше особен случай, когато биваше изпълнен от Святия Дух. Затваряше очите си, вдигаше ръце и говореше със силен ораторски глас. Ние с Роза сме били избрани съдове, прогърмя той, водени от Бога крачка по крачка. „Мислете за Божието – издекламира Милтон. – Вие ще минете през вратата на града и никой не ще я затвори пред вас. Вие ще говорите с главите на правителствата по целия свят.” Аз погледнах Роза и видях, че тя е учудена не по-малко от мен. Важен представител! Да пътешествам по целия свят! Нито Роза, нито аз сме били по-далеч от Калифорния. С тригодишно дете и в очакване на следващото нашите мечти бяха около малкото ни семейство. Милтон очевидно забеляза изразеното на лицата ни недоумение. „Не ме обвинявайте, приятели – каза той със своя обикновен, приятен глас, – само повтарям това, което каза Господ. И аз не го разбирам напълно.”

Може би скоро щях да забравя това пророчество, ако не беше втория удивителен случай. Няколко дни по-късно отидох на събрание през седмицата в тази част на града, където никога не съм ходил. В края на събранието беше отправен апел за излизане напред пред амвона. Може би поради съзнанието, че ми е необходимо да подобря християнския си начин на живот, аз излязох напред и коленичих до перилата. Пастирът на църквата минаваше между молещите се и полагаше ръце на тях. Когато приближи до мен, той извика със силен глас на цялата църква: „Сине Мой, ти си Мой съд, избран за особено служение. Аз ще те управлявам. Ти в Господното име ще посетиш много високопоставени, имащи власт хора в света. Когато пристигнеш в града, вратите ще се отворят и никой от хората не ще може да ги затвори.” Станах от коленете си с някаква загриженост. Какво невероятно съвпадение! Проповедникът не познаваше нито мен, нито Милтон Хансен. Наистина ли сам Бог ми говореше? И тази непонятна дума: „Мислете за Божието!” – така каза Милтон. Аз бях уверен, че това е здравото учение. И в същото време знаех, че моят ум, колкото и да се стараех, беше зает с работите на Шакаряновия дом.

През следващата година в нашето семейство станаха две особени събития. Първото беше раждането на нашата дъщеря Гаралдина през октомври 1938 година, а второто – смъртта на сестра ми Люси, която следващата пролет щеше да бъде на 22 години. Тя беше на възрастта на моята Роза, най-прекрасната от сестрите ми, много чувствителна и великодушна девойка. Нейната мечта, нечувана по това време сред американските девойки беше, да стане учителка. Витиер Колеж, който тя посещаваше, се затвори в деня на нейното погребение, нечувана до тогава чест. И отново започнах да се замислям и да питам себе си: „С каква цел ни е даден животът? Какво значение има той?” След погребението гледах приятели и семейства, събрани в църква на традиционния обяд на улица Глез и размишлявах за тези неща. Сред арменците смъртта винаги беше повод за събиране на всички роднини – от най-близките до най-далечните братовчеди и техните семейства. След погребението традицията изискваше обяд-помен. В Армения, където роднините живееха отдалечени на стотици километри, за обратния път към дома през стръмни планински пътища, беше необходимо добре да се подкрепят. Тук, в Калифорния, погребалният обяд стана свещен обяд на семейното единство. Седях на края на дългата маса, до баща ми.

Масата беше в главната зала на църквата. Гледах майка си, която седеше в другия край на масата. До нея седеше Роза и до нея четиригодишният Ричард. Чичо Магардич Мушечан беше починал няколко години преди това, но наред с Ричард седяха чичовият син Арам и неговият син Хари. Шестте мои лели – сестрите на баща ми, бяха също тук със своите мъже и семейства. Трите мои сестри: Рут, Грейс и Роксана бяха тук със своите мъже и деца. Даже Флоренс на 15-годишна възраст според американския обичай вече се считаше за пълнолетна жена. А на останалите маси около нас седяха племенници, братовчеди и сватове безброй. И всички ние бяхме състоятелни и заможни. Това бяха здрави горди хора, мъже с охранени шкембенца, а жените с шумолящи черни копринени рокли. Аз даже си мислех за пророчеството, по което всички, намиращи се в това помещение, дойдоха в тази страна на изобилието. „Аз ще те благословя с всяко благословение!”

Бог даде Своето обещание още в Кара Кала и сега, гледайки около себе си, аз виждах, че Той е изпълнил Словото Си. Но в това пророчество имаше още една част: „Ще направя твоето наследство благословение за други народи.” Изпълнили ли сме тази част от пророчеството? Къде сме били благословение за другите? Отчасти. Всички тези хора бяха добри съседи, добри работници, добри работодатели, но... С това се изчерпваше всичко. „Не, това не е всичко – казах на Роза, когато ние си отивахме обратно към Довня. – Аз чувствам, че Бог желае да правим нещо по-голямо около себе си. Само че, не зная какво.” През следващите няколко месеца започнах да обръщам много сериозно внимание на хората, с които ежедневно работех, а те бяха много. Не само нашите животногледачи, но и доставящите зърно, шофьорите на камиони, доставчиците на бутилки. И аз направих голямо откритие. Никой от тези хора не говореше за Бога.

Измина много време, докато осъзная всичко това. Бог беше така реален за мен, както Роза и децата ми. Той беше част от всяка минута на всеки ден. Разбира се, в моето подсъзнание беше мисълта, че на света има хора, които не познават Бог. Ето, за тази цел се събират мисионерските пожертвувания някъде за Тихоокеанските острови, но тук, в Лос Анджелис, където имаше църкви на всеки ъгъл, да има възрастни невярващи хора, не ми идваше на ум. А сега, когато достигнах до това осъзнаване, какво можех да направя? По време на една вечерна молитва много потресаваща сцена мина през ума ми. Тази сцена ставаше в Линкълн Парк, голямо открито място, където имаше много зеленина и дървета, на 15 км от Довня. Тук ние често отивахме на семеен пикник. В неделните дни и особено надвечер тук може би имаше към три-четири хиляди души, разпръснати по одеала на тревата. Но в картината, която внезапно ми се представи, аз се видях на платформа, на високо и всред тези хора. И аз им говорех за Исуса Христа. На следващата сутрин след добра нощна почивка, вместо да излезе от ума ми, това странно явление остана в мен. Когато си завързвах връзката, аз казах това на Роза. „Скъпа моя, аз си представям необикновено явление, че стоя на едно възвишение и говоря на хората...” „В Линкълн парк!” – завърши тя вместо мен.

Обърнах се от огледалото, затягайки с пръсти връзката си. „Аз бях заета със същата мисъл – каза тя. – Тя ме преследва. Всичко това ми се струваше толкова нереално, че не исках да ти казвам.” Разменяйки погледи, ние стояхме в нашата слънчева спалня, малко мислейки за това, колко често ще преживяваме такива явления. По това време всичко, което ставаше с нас, ни се струваше странно съвпадение, нямащо никакво значение. „Роза, ти ме познаваш. Ако аз говоря на повече от двама души, ставам тежкоезичен и даже забравям името си. Аз съм бавно мислещ и говорещ млечен фермер. Никога не ще мога да изкажа с думи какво значение има за мен Христос.”

Но Роза не отстъпваше от тази мисъл. „Помниш ли, ние молихме Бог да ни покаже, с какво можем да Му служим. Е, какво, ако това е Неговият отговор? Как може да се случи, че ние и двамата да имаме такава странна мисъл и то по едно и също време?” Допитах се до управлението на града и за мое облекчение разбрах, че Линкълн парк е предназначен за обществено ползване и никакви частни мероприятия не могат да се провеждат там. Но Роза, заела се с лично разследване, открила празен участък земя през една улица срещу парка. Тази земя принадлежала на човек, който развъждал щрауси и сега възнамерявал да ги продава. Неговата търговия не вървяла много и той с голямо удоволствие се съгласил да дава част от участъка под наем в неделя след обяд.

Без да си давам напълно сметка какво става, аз открих, че съм увлечен в тази работа. Беше ми необходимо отначало да разреша някои практически детайли, които ме плашеха. Необходимо беше да се вземе разрешение от полицията да се построи платформа и да се вземе под наем високоговорител. Роза възнамеряваше да вземе от църквата няколко момичета за пеене. Що се отнася до говоренето, успокоявах се с това, че в живота си съм слушал толкова много проповеди и това ще ми помогне да се разговоря, а останалото време ще заемат девойките с пеенето.

С приближаването на службата в неделя аз започнах да се събуждам нощно време изпотен. Сънувах един и същи сън, че стоя на страшно висока платформа, крещя с цял глас и размахвам ръце. Но за мой най-голям ужас, виждам пред мен само няколко човека, с които през деня върша търговските си работи. Ами, ако стане така в действителност? Ами, ако някой от моите клиенти или продавачи се окаже тук, в парка? Какво ще си помислят? Ето, аз – успешен, млад, делови човек, имащ достъп до разни обществени организации, с добра репутация, благодарение на своя здрав разум и поведение, върша подобни неща. А какво ще стане, ако се разпространи мълвата, че съм станал някакъв религиозен фанатик? Всичко това не само ще навреди на репутацията ми, но и на репутацията на моя баща, който е дал за това целия си живот. Най-после настъпи първата неделя през юни 1940 година – ден, в който определихме нашето излизане. Отидохме в участъка до щраусовата ферма след сутрешното Богослужение в църквата и поставихме високоговорители.

Денят беше топъл и безоблачен и Линкълн парк беше пълен с народ. Защо днес не завали дъжд, си мислех аз, когато Роза си повтаряше, че днес е хубав ден. Ето, Роза и три момичета от църквата започнаха да пеят познатата песен „Какъв Приятел ние имаме”. Пеенето свърши. Аз се изкачих по три стъпала на платформата, грабнах микрофона и прочистих гърлото си. За мой ужас гласът ми загърмя като гръм във високоговорителя. Отстъпих крачка назад. „Приятели – започнах и моят глас пак зарева във високоговорителите около мен. Запъвайки се, проговорих още няколко изречения, мислейки за механическото ехо на гласа ми, а след това в отчаяние дадох знак на девойките да продължат пеенето. Забелязах, че хората в парка започнаха да вдигат одеалата си от тревата и помислих, че ние ги гоним от парка. Но за мое учудване, болшинството от тях дойдоха по-близо, сядайки там, където могат да виждат и слушат по-добре. Като представих себе си пред публиката, аз се овладях. Отидох обратно до микрофона, избрах един човек от тълпата в жълта риза, вперих в него очите си и отправих към него цялата си проповед...

Изведнъж чух като отдалеч идващ женски глас: „Скъпи, не е ли това Демос Шикарян?” Очите ми започнаха да търсят в тълпата. Ето там, до кошница с продукти, тя показваше към мен, а до нея, присвивайки очи като късоглед, седеше мъж, от който ние преди ден купихме ограда. „Не може да бъде Шикарян!” – каза той след кратко мълчание и като порови в джоба на ризата си, извади очила. „Какво ще кажеш? Да, това е Шикарян!” Яката на ризата преряза глътката ми. Микрофонът стана мокър и плъзгав в ръцете ми. Чух плач и си помислих: „Не плача ли аз?” Погледнах надолу, а там до моята малка платформа стоеше човекът с жълтата риза със сълзи, течащи по лицето му. „О, вие сте прав, брат, вие сте прав! – плачеше той. – Бог е бил така добър към мен.” С учудване го погледнах. За щастие, Роза не се разтрепери и го извика на платформата. Той взе изпотения микрофон от моите ръце и в дълга реч разказа за своите материални успехи и лични неудачи. Малка групичка от хора премина улицата и обкръжи платформата. „Такъв е и моят опит” – каза и друг човек, който изкачи трите стъпала на платформата. В този момент аз забравих за високоговорителя и човека, който ми продаде оградата. Мислех само за чудото, което направи Бог в Линкълн парк. Когато слагахме нещата си в сандъка в края на събитието, шест души посветиха живота си на Господа тази вечер. Три месеца под ред: юни, юли и август 1940 година ние поддържахме този ред на събранията в неделя. Започвахме на участъка срещу парка в два часа след обяд и продължавахме до пет, шест часа вечерта. Скоро създадохме обичай.

Понякога на събранията се появяваха няколко кресльовци и няколко успокоители, които ни поддържаха. Сред нашите приятели имаше един човек, когото Господ неотдавна избави от робството на алкохола. Някои от тях идваха близо до платформата, наистина не бяха много, може би четири, десет, дванадесет. С някои от тях се стараехме да разговаряме, а за другите не знаехме каква промяна става в живота им. Ако външните резултати на тези събрания в неделя след обяд беше трудно да се определят, то вътрешните в моя случай бяха много ясни. Отивах на събранията с опасенията за моето лично достойнство, а се връщах със съзнанието, че съм нищо и че нямам достойнство. На моите опасения, че някой от познатите ми ще ме види, Господ отговаряше с това, че всеки неделен следобед идваха хора, с които през седмицата съм имал търговски дела. Бог като че ли ми казваше: „Ти унизи себе си пред този човек. Съвсем трудно стана вече да запазиш своето достойнство.” По-късно, като се срещах с познатите ми в клубовете, обикновено в началото на обяда имаше странна тишина или взрив от смях. Нищо повече. Никаква търговска катастрофа, каквато си представях, не се случи. Към края на лятото научих урока, който никога не ще забравя: „Какво хората мислят за нас, това е повече плашило за нашето собствено себелюбие!”

Същото лято ние преживяхме съпротива на нашата активност от страна, която ние с Роза най-малко очаквахме, от страна на църквата на улица Глез. Стареите на църквата, кой знае защо, счетоха нашите събрания в парка за „разходки” или лятно развлечение за младежи. И тъй като тези събрания продължаваха всеки неделен ден, възрастното поколение запротестира против тях. През август на сутрешното събрание в неделя един от стареите излезе и от името на цялата църква ни предупреди относно събранията в Линкълн парк: „Това не е правилно – заяви той, тресейки от вълнение своята сива брада, – това не е арменски обичай!” Изведнъж ми стана ясно, че той е прав.

Представих си Армения – малка страна, която столетия се придържа към единна правда, издържайки много преследвания, винаги обкръжена с по-силни невярващи народи, намираща сили във вътрешното си единство. Макар че на нас с Роза ни беше казано да се съобразяваме с хората, то сега решихме да бъдем самостоятелни от генерацията на нашите родители.

Хората, които ние видяхме през изминалото лято на одеалата в Линкълн парк, бяха много повече и много по-нуждаещи се, отколкото си представяхме.

През септември дните станаха по-хладни, тълпата от народ в парка намаля и ние решихме да намалим нашите събрания. Млечното предприятие заемаше все повече и повече моето време, тъй като аз се готвех за нов начин на продажба на млякото. Защо, питах себе си, не започна доставка на мляко по пътя Гилеанс 3. Можем да продаваме нашия продукт един цент по-евтино на литър мляко, отколкото вземат доставчиците по домовете или продавачите на лавките. За да осведомим за това хората, направихме голямо откриване с присъщата реклама, обявление по вестниците и радиото, листовки по пощата, а във фермата – плакати, музика, известни хора за забавление. Търговските работи тръгнаха много добре и така продължиха с успех. Изведнъж ми дойде в главата да открия такива пунктове по цяла Калифорния. Това ще ни направи богати.

Но най-успешното предприятие, което създаде богатството на Шикарянови, беше нашето ново мелничарско дело. Едва ли бих могъл да си представя, че тази ситуация може да се уприличи на бомба с часовников механизъм. Оказа се, че мелничарското дело е натурална необходимост в развитието на млечните продукти. Млечната крава изяжда 9 кг. зърно и 15 кг. сено за денонощие. Ако това се умножи на 3000 крави, които ние смятахме да имаме в близко бъдеще, се получаваше невероятна цифра зърно и сено за всеки ден. През всички изминали години ние купувахме зърно от местните мелници. След това размесвахме зърното сами по рецепта, която ние направихме, даваща най-добри качества на млякото. Резултатите бяха толкова добри, че съседните млекари често питаха баща ми: „Исак, не би ли могло да ни продадеш от твоята смес?” „Защо не” – казваше баща ми. Струваше ни се, че това е следващата логична крачка на нашето предприятие. Ние можем да купим зърно в голямо количество и по този начин да се намалят разходите в млечното ни дело. С нарастване на нуждите, ние сами ще го мелим и по този начин още повече се намаляват разходите. Едновременно с това можем да имаме голям доход от продажба на зърно на другите млекари. И така, с големи очаквания започнахме нашето ново предприятие. Обзаведохме мелница не далеч от една от нашите ферми с три двадесетметрови елеватора, прилагани по-рано за запазване на царевични силози. Ние ги изпразнихме, измихме ги и ги подкрепихме с нов слой цимент. Предвиждах прекрасно бъдеще за новото ни дело. Железопътната линия на Южен пасифик минаваше покрай тези елеватори. До тогава зърното винаги се разтоварваше от товарните вагони в елеваторите в много сложна система на товарните машини, сонди и ръчни лопати.

През първите години на нашето млечно предприятие, аз усъвършенствах системата на преразтоварване на зърното в елеваторите чрез огромни вакууми. По старата система трима човека работеха цял ден, за да разтоварят четиридесет тонен вагон от зърно. По новата система един човек свършваше тази работа за два и половина часа. Така съкратихме разходите си с 80% и раздвижихме средите на индустриалците. Аз обичах да посещавам мелницата. Шумът на машините, на вакуумите, построяването на колелата на товарните вагони и даже брашнения прах, който покриваше покрива на черния ми Кадилак – всичко това ми действаше опияняващо.

И все пак трябва да кажа, че това ново предприятие беше за мен голяма примка. Започнах да се занимавам с нови стоки. Тези стоки бясно меняха цените си. Онези, които се занимават с търговия на овес, пшеница, ечемик, могат да спечелят и да загубят огромни суми за няколко часа. На Уол стрийт в Ню Йорк само специалисти се занимават с тази работа. Но фермерът, който има работа със зърното, също до известна степен спекулира, независимо дали иска или не. Ако например, купя зърно на първи юли, с условие на доставка следващата есен, плащам процента за текущия месец, знаейки, че е възможно цената на този продукт до времето на доставката, да се измени. Ако съм платил до юли по два долара и 50 цента, през есента цените се понижават до един долар и 50 цента, то аз претърпявам загуба. А ако цените се вдигнат до два долара и 50 цента, то печеля. За да бъдеш добър мелничар, трябва да закупиш голямо количество зърно, предвиждайки повишението на цените, или да не купиш, знаейки, че цените ще се понижат. Тази теория аз знаех още през зимата на 1940-1941 година. Предстоеше ми да се науча на практика.
ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ПРОМЕНИ СВОИТЕ МИСЛИ
С настъпването на следващата пролет, когато хората започнаха да излизат в парка, ние с Роза пак започнахме да говорим за събранията. „Но не само в неделя след обяд – каза тя. – Хората се заинтересоват, а ние трябва да се скрием вкъщи и с нищо да не се занимаваме цяла седмица.” „А ако провеждаме тези събрания вечер? Всяка вечер. Ако някъде сложим палатка и правим събрания, независимо от времето?” „На църковната земя” – казахме в един глас и се усмихнахме, тъй като това пак излезе случайно. Църковното помещение на улица Глез беше малко за растящото арменско общество, затова неотдавна църквата купи парцел на ъгъла на Гурдич булевард и Каролина плейс в източната част на Лос Анджелис, с намерение да построи нов Молитвен дом.

Ние положихме старание, за да получим разрешение от стареите, да използваме мястото. Всички подозрения и прегради от миналото лято се появиха пак на смуглите им намръщени лица. Какви са тези странни хора, от които така се интересуваме? Защо арменската Петдесятна църква трябва да бъде въвлечена в това? Обяснихме, че не само нашата църква ще участва в това дело.

Нашето желание беше всички петдесятни църкви наоколо да поддържат тези събрания. Нашата църква можеше да предостави мястото за палатката, други да помогнат с певци и разпоредители. Всички ние ще се трудим заедно. Но при думата ЗАЕДНО техните лица станаха още по-напрегнати. ЗАЕДНО? С четириъгълната църква, с Божието събрание и с вярващите от Петдесятната святост с тяхното съмнително вероучение? Защо в тези така наречени църкви мъжете и жените седят един до друг заедно? И тези стареи продължиха своите разсъждения за второстепенни неща, а ние с Роза седяхме тихо, даже забравяйки за нашия летен проект.