Калифорнийски млекар, който е основател на Интернационалното Общение на бизнесмените, вярващи в Пълното Евангелие



страница4/8
Дата23.07.2016
Размер1.86 Mb.
#2457
1   2   3   4   5   6   7   8
Всяка плът – така говори пророк Йоил. Това ще стане неочаквано по целия свят; сред хората в работилниците, фабриките и канторите. Аз няма да доживея този ден, за да видя това, което ще стане, но Ти, Демос, когато видиш това, знай, че времето за явлението на Исус Христос е близко.” Доктор Прайс много често говореше за пришествието на Христос на земята. Той споменаваше и наближаването на своята смърт, макар да беше само на 62 години. Аз се опитах да му противореча, но той ме прекъсна, вдигайки ръка. „Да не бъдем сантиментални, скъпи приятелю. Има неща, за които аз определено зная. Имам още година две време, а след това, Демос, каква велика привилегия, да отида при Господаря!”

Ние не очаквахме, че Каролина ще се разболее от инфлуенция, макар че по онова време, през март 1945 г. в Лос Анджелис имаше много болни. Доктор Хейвуд вече не беше жив. Доктор Стир, който зае неговата длъжност ни увери, че вкъщи може да я гледа по-добре, отколкото в болницата при тези военни ограничения в обслужването и медикаментите. Но денонощната грижа над болното дете не донесе подобрение. Простудата заседна в дробовете. Момиченцето ни трудно дишаше. Когато я взеха в болницата, вечерта на 21 март, нейното състояние беше много тежко: възпаление на двата дроба. Роза дежури в болницата през следващите 12 часа. Аз се откъсвах от там само, за да позвъня на приятелите си да се молят. Чарлз Прайс дойде в болницата и ние се стараехме да укрепим вярата си, спомняйки си това, което Господ направи за Флоренс, която лежеше в една от стаите не далеч по същия коридор. Този път доктор Прайс нищо не казваше за топлина по неговите плещи и той излезе от стаята с помрачено лице. Всичко това се случваше с поразяваща бързина. В седем часа сутринта на 22 март аз бях под душа, когато се позвъни по телефона. Обаждаше се медицинската сестра: „Моля, незабавно да дойдете в болницата!” И аз знаех, преди да стигна в болницата, че детето си е отишло от нас. Изминаха седмици и месеци, преди да осъзная случилото се. Каролина на пет месеца беше толкова живо и жизнерадостно дете!

Така скоро угасна нейният живот! Ние завинаги се прощавахме с нея в погребалното бюро. Нейните дълги къдрици лежаха на лицето й върху заоблените й бузи. Всички роднини, като се събраха, препълниха нашия дом и този на родителите ни. По стар свещен обичай всички се събираха на вечеря, за да потвърдят семейното единство и силна връзка. Като се върнахме от гробището, беше даден обяд в църковното помещение, с речи и съболезнования, които достигат по-скоро до сърцето, отколкото до ума. За наше щастие, най-голяма помощ и утешение ни оказаха две непознати, две жени на по 32 години, живеещи в Пасадена. Запознахме се с тях чрез доктор Прайс, когато посетиха дома ни. Те чакаха в колата, но Роза ги убеди да дойдат вкъщи. След това доктор Прайс каза за тях следното: „Познавам ги много добре. Те имат рядката чудна способност да чувстват присъствието на тълпи невидими ангели, за които Библията казва, че понякога посещават земята. Когато влезли в нашия дом – каза доктор Прайс, – те двете, Дороти и Алина Брумбах веднага почувствали присъствието на множество ангели – повече, отколкото където и да е било на друго място.” Те казали, че целият въздух бил наситен с ангели. Този дар ни помогна да излезем от много трудности. Мъката ни дойде съвсем неочаквано. Веднъж по време на неделното събрание Роза се хвърли към задната врата, прескачайки скамейката на женската страна. Когато изтичах към нея, тя стоеше на тротоара и плачеше. „Виж малкото дете” – беше всичко, което тя можеше да проговори. Стана ми ясно, когато видях седящата на същия ред жена с детенце на възрастта на Каролина. Четири млади жени в църквата имаха деца на възрастта на Каролина и тяхното присъствие предизвикваше у Роза мъка за детето. С течение на времето, ние започнахме да наблюдаваме промяна в нашия живот. Сякаш материалния свят все по-малко ни интересуваше.

Войната свърши и настъпи време да започнем постройката на новия си дом. От години планирахме да си построим нова къща, когато не бе трудно да се намерят строителни материали. Исках да си построя работен кабинет. Роза искаше голяма кухня. Ние имахме нужда и от стая за проповедници, които прекарваха с нас неделните дни. В такива случаи ние винаги премествахме Ричард или Гери на дивана. Без да си казвахме нито дума един за друг, ние с Роза знаехме, че никога няма да си построим този дом. Отчасти, защото сегашният ни дом беше пълен със спомени за Каролина. Ето тук, в нейната стая стоеше малкото й легло, в коридора до тоалетната стоеше масичката й за къпане. Всички необходимости като работен кабинет, стая за гости и голяма кухня изгубиха своето значение. Част от нашия живот беше на небето и земята постепенно придоби за нас по-малко привличащо значение. Започнахме да придаваме значение на още една особеност. Всяка сутрин, след като Ричард и Гери отиваха на училище, ние с Роза оставахме зад масата и с наведени глави прекарвахме известно време в утринна молитва. Разкривахме пред Бог нашите грижи за настъпващия ден. Скоро почувствахме, че нашата молитва на масата не е достатъчна.

Без думи помежду си, започнахме да падаме на колене. Една сутрин отидохме в салона и коленичихме на източния килим, подарък по случай десетгодишнината от съпружеския ни живот от родителите на Роза. От този ден този тъмночервен килим със сини цветя по края, беше мястото на нашата среща с Господа. Ние бяхме подбудени към Бог от страх след смъртта на Каролина. Струваше ни се, че Бог сега стана по-близък, по-достъпен и реален. Неговото живо присъствие ни подбуждаше да прекланяме колене пред Него с умиление в сърцата си. В тази стая една сутрин направих крачка, която дълго време не се сещах да направя. „Господи – казах в молитва, – не зная чувствата на Роза, но аз никога не съм Ти позволявал да заемеш първото място в моя живот. О, малко са палатъчните събрания – част от моето време и малко от моите средства. Но Ти знаеш, и аз зная, че семейството ми заемаше първо място в моя живот и сърце. Господи, аз искам Ти да бъдеш на първо място.” Почувствах ръката на Роза до моята ръка.

Нуждаех се точно от това потвърждение. Роза никога не говореше много.


ХОЛИВУДСКИЯТ БОВЛ
На пръв поглед в тази работа нямаше нищо особено. Ние се занимавахме с това и по-рано, но сега в по-голям мащаб. Това предприятие беше много успешно сред Петдесятните църкви – да се правят районни събрания. А какво ли би било, ако в целия Лос Анджелис, в който имаше около 300 Петдесятни църкви, вземат под наем за едно грандиозно събрание Холивудския Бовл, тъй като беше добре известен на всички. Възможно е тези, които се стесняваха да дойдат на събрание в палатката, да дойдат в Бовл. В нашия разговор с пастирите на църквите, който проведох, ние забелязахме нашите трудности – средствата. Наемът на Бовл струваше 2500 долара на вечер.

Разходите за обявление по радиото, листовки, плакати и други, пресметнах, че струват 3000 долара заедно с 5500 долара само за началото, освен разходите за осветление, прислуга за паркинг на колите и т. н. От къде да вземем тези средства? Разбира се, не от пастирите на тези църкви, които и без това бяха така ниско платени. А какво да се каже за търговците и техните църкви? И внезапно нова мисъл ме осени, която считам за чисто арменска. „Ако приготвя един обяд с пилета – попитах пастирите, – съгласни ли сте да поканите стотина търговци на него?”

Всеки арменец знае, че най-важните въпроси в живота се обсъждат на масата. Мнозина се съмняваха в моето предложение. „На Богослужение не идват много търговци, Демос – отказ, с който бях така добре запознат. – Във всеки случай не и такива, чиято търговия върви добре.” Все пак ние събрахме стотина имена и ги поканихме на обяд с пилета в Кнот Бери Фарм. Когато настъпи вечерта, столовата беше препълнена. С Роза седяхме на почетната маса, откъдето можехме да виждаме всички присъстващи. Наблюдавайки тези хора, ми дойде необикновена мисъл. Ако поканя някои от тези мъже да излязат напред и ги помоля да разкажат защо посещават църква, тъй като другите успяващи не се интересуват? Какво впечатление им прави Христос? Защо са готови да отдадат за Него почивния си ден? Какво влияние има Святият Дух в техния личен живот? Всичко това може да послужи за голямо въодушевление на всички нас. Обгърнах с поглед присъстващите. На третата маса седеше човек на средна възраст с раиран костюм, чието лице сияеше подобно на прожектор. Погледнах Роза, но тя не забеляза моя поглед. Неизразима радост сякаш трептеше и се разливаше около този човек с костюм на раета и веднага разбрах, че трябва да започна от него.

С мъка дочаках края на обяда. Поднасянето на кафето и пирога бяха много мъчителни за мен. Така ми се искаше да чуя какво ще каже този човек! Най-после привършихме с кафето. Прислугата събра чиниите от масите. Всички дръпнаха назад столовете си и се приготвиха да чуят моята молба за пари. Вместо това аз се обърнах към човека с раирания костюм. „Сър! Да, вие. Вие със синята вратовръзка и подарена от Бог усмивка. Бъдете добър, елате тук!” Човекът с учудване погледна наоколо, но все пак започна да се придвижва между масите и застана до мен. „Бихте ли разказали какво е направил Господ във вашия живот?” – казах аз. Човекът с недоумение заклати глава. „Аз зная – каза той, – и това е така, че ние с жена ми имаме за какво да бъдем благодарни.”

И той започна да разказва, как бащата на жена му бил изцелен чрез молитва, както твърдял лекарят, от рак. В настъпилата тишина, аз отново огледах залата. До прозореца забелязах сияещо лице. „Сър – повиках аз, – елате, моля тук, за да могат всички да ви виждат.” И така прекарахме половин час. Едно след друго се нижеха свидетелства в столовата, която струва ми се, беше изпълнена с невидимата Божия сила. Слушахме за възстановени бракове, избавление от алкохола, примиряване на партньори в търговията. Мислех си за израза на Чарлз Прайс „Пълно Евангелие”, когато се говореше за прилагане на добрата вест във всички сфери и нужди на човешкия живот.

Кратки, скръбни, продължителни – такива бяха преживяванията и свидетелствата на тези практични хора. Никой от тях не проповядваше, никой не говореше измислено слово, но общото впечатление беше по-силно от всяка проповед, която съм слушал. Когато десет или единадесет души се изказаха така, взех микрофона и казах: „Приятели, ние изслушахме пълното Евангелие, изказано от група бизнесмени.” Пълното Евангелие... Бизнесмени. Нещо в този израз привлече моето внимание. „Не мислите ли – продължавах аз, – че мнозина други в Лос Анджелис могат да споделят такива преживявания. Не желаете ли вие всеки мъж, всяка жена и дете в Калифорния да познаят Божията сила, подобно на тези хора? Има ли по-подходящо място, да се разкаже за това, от Холивудския Бовл?” Това буквално беше всичко, което казах. В цялата зала мъжете започнаха да се изправят, вадеха пари от портфейлите си, идваха и ги слагаха на масата. Слагаха хартийки от десет, двадесет долара и чекове. Чекове, надраскани набързо до масата, отпред в залата. Когато всички пари бяха преброени, се получи смайващата сума от 6200 долара. Въпреки внушителната цифра, аз знаех, че нещо по-голямо и по-важно се случи тази вечер. Роди се нова идея, макар да не разбирах напълно нейното значение. „Помисли – казах на Роза на път за Довня. – Бизнесмените по света са много повече, отколкото проповедниците. Ако започне да се проповядва Евангелието чрез тях?” Управителите на Холивудския Бовл по-късно ми казаха, че никога в понеделник вечер помещението не е било така пълно. На събранието на пълното Евангелие всичките 20000 места бяха заети и 2500 човека стояха по края. Тук ние за първи път проведохме част от събранието при осветление от свещи. Замисълът се състоеше в това, че една малка свещ не дава много светлина в тъмнината, но ако всеки запали своята свещ, когато всеки изрази какво Бог е извършил за него, то това ще превърне нощта в ден. Това ми послужи за моментно просветляване, в което получих отговор на въпроса, който 13 години задавах на Бог: „Какво особено служение Ти имаш за мен?”

Мислех за това, когато светлината в помещението беше изгасена и настъпи пълен мрак. Не станах проповедник. Останах човек, който обърква думите пред публиката. Не станах и пророк, учител, евангелизатор или изцелител. Някъде над нас засвири рог и със своя проницателен звук се понесе над тъмните хълмове. Появи се светлина като искра, когато започнаха да се палят свещи. Светлината се предаваше от един човек на друг. И внезапно целият Бовл се освети от хиляди малки пламъчета, светещи заедно. Като че ли гореше проповед в тези малки пламъчета.

Да предадеш на другия това, което имаш. Да жертваш време за съединяване на свещите в дадено място и случай. Искрата е за това, да запали целия свят. Това преживяване предизвика у мен сълзи. След тази вечер по-късно у дома, аз се заех усърдно с четенето на І Коринтяни 12:28. Колко често се занимавах с препрочитането на тези Божествени назначения – първо апостоли, второ пророци, трето учители, след това чудотворци, после изцелители... Да, ето тук – помагания. Как съм пропускал тази дума, която така почтително стои наред с другите? Дар на изцеление, помагане, управление, разни езици. Ето моят труд, определен от самия Бог. Той ме е призовал да бъда помощник. От тогава ръководството за моето призвание никога не ме напусна.

Добре стана, че дойде тази подкрепа за мен, защото много скоро имах преживяване, което завинаги би отровило моята радост от това, да бъда помощник. Говорителят на едно от многото наши събрания беше от изток. Той дойде при мен с много висока препоръка, но се показа като много особена личност на евангелист с неговите гъсти, сиви, дълги до раменете коси и изкуствен крак. Още от начало, струва ми се, той започна да проявява много особен интерес към събирането на пари. Често добавяше, че на други места дискусите отивали направо у него. „И тук щеше да е същото – казах му аз, – ако тези събрания са твои. Когато евангелизаторът има своя организация – напомних аз, – плаща на своите сътрудници за обявленията, за пътните, за нощувките. Разбира се, той се надява, че тези разходи ще се покрият от дискусите. В такъв случай евангелизаторът плаща наема и на работниците. Когато обаче, ние сами организираме събранията, евангелизаторът няма никаква грижа дори за ежедневните си разходи, тъй като той живее у нас, храни се с хубава, домашна храна, която Роза приготвя.” С Роза му казахме, че харчим стотици долари за всяка кампания и никога не очакваме да ни се върнат. След покриване на главните разходи, всички останали пари се дават на църквата. Имаше само едно изключение. Веднъж в седмицата събирахме дискус, който наричахме „дискус на любовта”, за личните нужди на проповедника. Искахме в края на шестседмичната кампания, той да има достатъчно средства да започне свои събрания.

Както вече казах, много подробно му обясних положението, тъй като забелязах, че това го безпокои. Но дори след тези обяснения той продължаваше след всяко събрание да говори за пари. „По този начин може да се съберат повече пари – повтаряше той, – вие не постъпвате правилно. Вие трябва да задействате сърдечните струни, ако искате хората да жертват.” „Ние не желаем хората да дават – му каза Роза на вечеря, като му подаваше за трети път котлети – поради това, че ние искаме. Ако Святият Дух ги подбуди, това вече е друго; Той ще им подскаже и сумата.”

Странен беше фактът, че този човек, въпреки неговата голяма загриженост за парите, беше помазан от Бога проповедник. Никога не бяхме имали по-големи събрания както през това лято. Никога не бяха излизали толкова хора пред амвона и не бяха ставали толкова чудесни изцеления. Една вечер глухо дете получи слух за първи път в живота си. В края на седмицата лекар потвърди това изцеление от платформата. В друг случай една жена беше изцелена от голяма гуша (Безедова болест). Настъпи последното събрание в неделя след обяд. Над десет хиляди души бяха наблъскани в палатката, когато Боб Смит (не е истинското му име) изнесе вълнуваща заключителна проповед. Той действително беше даровит проповедник и бях радостен заради него, че паричното събрание беше успешно, а той така се вълнуваше от това. С „дискуса на любовта”, който направихме за него, той можеше да финансира няколко такива кампании на изток или на друго място.

Наблюдавах редиците на седящите в палатката. Преобладаващото мнозинство все още бяха жени. Необходимо беше да се направи нещо, за да се изяви Бог като жив и реален за мъжете на нашето време. „...Големи Божии благословения...” – казваше Боб Смит. Размишлявах върху проповедта. „...Той не може да ви даде, докато вие първи не Му дадете. Изпразнете вашите портфейли, приятели, за да ви напълни Той с небесните богатства!” Защо говори за портфейлите? Ние нямаме намерение да правим дискус в това последно събрание. „Кой ще даде? – настояваше той. – Жертвайте щедро! Жертвайте, за да протегне Бог Своите ръце и да ви даде!” Жена в розова рокля излезе към амвона. Смит се наведе към нея през саксиите с цветя, за да приеме нейния дар. „Господ да те благослови, сестра! – прогласи той. – Бог изобилно ще те благослови за този „дар на любовта”. От тук и от там в палатката и други започнаха да се придвижват по пътеките към платформата. Аз се повдигнах от стола си и се показах отстрани. Зад платформата се събра малка група от пастири и разпоредители. „Какво прави той?” – попита братът на Роза Едуард Габриел (семейството на Роза неотдавна промениха своята фамилия от Габриелян на Габриел). – Той няма право да върши това.” „Трябва да го спрем.” Съгласих се. Но как? Чувствата на отзоваващите се бяха така искрени, въпреки че проповедникът не беше прав. Той вече плачеше, събирайки техните пожертвования. „Благодаря ви, брат! Бог да ви благослови, сестра! Бог да благослови вас, и вас, и вас...” Какво да се прави? Те слушаха Словото Божие, проповядвано от този човек седмици и видяха изцеленията, които ставаха. Мнозина се предадоха тук на Господа в резултат на неговите проповеди. Ако го разобличим, това ще подрони вярата им. „Но ние ще се постараем, той да не си отиде с парите на тези хора.” – каза Едуард. Той беше главен разпоредител на събранията.

Безсрамните призиви продължаваха. Гери се отегчи от дългото седене на събранието и започна да капризничи, затова Роза взе ключа на колата и я откара вкъщи. Когато тя се върна, минавайки 45 км в двете посоки, той още беше зает със своята работа – подбуждаше хората да излизат напред „пред всички” и да „доказват” своята любов към Бога чрез дарения. Да се излезе втори, трети път твърдеше той, щяло да бъде още по-голямо изявление на преданост към Господа.

Трудно е да се повярва, че му отне за този дискус два часа и половина след завършване на определеното събрание. По лицата на някои хора забелязах учудване, подобно на моето. Няколко стотин души напуснаха събранието, но по-голямата част сякаш бяха във възхищение от неговата постъпка. Понякога цялата палатка се вдигаше едновременно на крака, движеше се напред, за да сложи парите в жертвения съд в краката на проповедника. Накрая, когато само последният долар остана в портфейла и чантата на пожертвувателите, той наведе своята глава за благодарствена молитва. С бързината на военна маневра Едуард и неговата група разпоредители се придвижи към платформата. Когато те хванаха съда и се отправиха към задната част на платформата, Смит не успя да протестира. „Ей, мъже! Ей, братя! – пелтечеше той. – Аз благослових тези дарения.”

„Амин!” – повториха разпоредителите и се скриха зад завесата в малката канцелария, като започнаха да броят парите. Не минаха и няколко минути и през завесата се вмъкна Смит. Лицето му гореше от гняв. „Това е мое! – каза той. – Всичко е мое!” Той държеше старо, меко куфарче, което удари на масата. Не бях видял този куфар в колата, когато идвахме тримата от Довня на събранието. Той отвори куфарчето и започна да го пълни с банкнотите, които лежаха на масата.

Едуард хвана дръжката на куфара, а друг мъж хвана Смит за ръката. „Не го пипайте! – аз казах тези думи. – Не го докосвайте даже с пръст!” Разпоредителите ме погледнаха с недоумение. Бях в същото недоумение като тях. В миг ми се стори, че гледам на възбудения зъл проповедник Саул, царя на Израел, и чувам думите на Библията: „кой може да вдигне ръка против Господния помазаник и да бъде невинен?” (І Царе 26:9). Помнех, че това бяха думи на Давид за Саул, след като Саул се отвърна от Господа, не послуша Бога и се бореше срещу Него. Въпреки това в очите на Давид Саул си оставаше човек, чрез който се изливаше Божията сила и благоволение, тъй както аз ги видях да се изливат чрез Боб Смит. Той продължаваше бързо да тъпче куфара с пари.

„Демос – каза Едуард, – нима не виждаш какво прави?” „Виждам.” „И ще го пуснем с парите?” „Защо не? – каза Смит. – Това са мои пари. Не е ли така?” Той сега държеше куфарчето по-ниско от масата, загребвайки парите с ръка. „Да, Боб, те са твои – съгласих се аз, като с труд се доверих на гласа си. – Бог не изпраща Своите пари по този начин.” „Начин! – възрази Смит с пренебрежение. – Вие нищо не знаете за начините. Вие сте глупак, Шикарян! Вие сте глупаци!”

Той щракна ключето на куфарчето и стоеше прав, гледайки малкия кръг от проповедници и миряни. „Сред нас станаха чудеса, а вие и това не разбирате.” Той започна да отстъпва към вратата и след минута изчезна. Бях принуден да сложа двете си ръце на раменете на Едуард и да го задържа да не гони Смит. „Оставете го! – повторих аз. – Какво ще прави с тези пари? Те не са Божии. Не вярвам, че Бог ще ги благослови.” Отново почувствах, че изразявам думи, които не са мои. Когато всичко това свърши, почувствах голяма умора – палатка, хора, платформи, събрания.

Влязохме отново в голямата палатка. Тълпите бавно се движеха по пътеките към изхода. Доброволци от църквата нареждаха столовете. От Смит нямаше и следа. Помолих Роза да си отиде вкъщи. Щяха да минат часове, докато си свърша работата тази вечер. Трябваше да организирам почистването на мястото и вдигането на палатката. Утре отново щях да дойда с работниците тук, за да засеем стъпканата трева. И аз така се разболях от всичко това. Здраво се разболях.

Вкъщи в стаята на Ричард нямаше и следа от човека, който живя с нас шест седмици. В килера ги нямаше дрехите му, нямаше ги двата му сини куфара, дори и четката за зъби, която висеше на мивката. Никой от нашето семейство не чу от него прощална дума за сбогуване или благодарност за Роза, за всичкото време на нейното гостоприемство. Шест години по-късно чух за Боб Смит. След това една сутрин той сам дойде в главната кантора на Рилеанс 3, слаб, необръснат, бедно облечен, с вид на човек без стотинка. Той ми разказа дългата, нещастна история на своя живот и поиска пари, за да отиде до Детройт, с които му услужих. Три години по-късно чух, че е умрял.

Такъв беше първият, но не и последен случай, с който Роза и аз се сблъскахме. Това беше човек с големи Божии дарования за служение, но личният му живот не беше осветен. Понякога, както в случая със Смит, проблемът беше пари, понякога – алкохол, а друг път жени, наркотици или сексуални извращения. Защо Бог зачита служението на такива хора? Дали това е поради силата на Святото Писание, която действа независимо от човека, който цитира Словото? Не зная. Бях убеден само в две неща. Знаех, че хората, които отдаваха своите сърца и портфейли на Бога в тези събрания, не ще изгубят своята награда поради грешките на служещия им човек. И думите, които казах, без да разбирам напълно, бяха верни: „Не го закачайте.” Такива хора се намират в Божията ръка. Аз разбрах тази история без дълги размишления. Често размишлявах над думите на Чарлз Прайс, изразени с дълбока скръб в очите: „Войниците, които са на първата линия на фронта, търпят наранявания.” Мислейки за опасностите и изкушенията в живота на служителя, се питах, достатъчно ли се молих за Боб Смит.

Чарлз Прайс беше вече покойник. Той умря, както му беше открито, през 1946 год. Моята майка, макар и в постоянни болки, все още живееше. След смъртта на Каролина цялото семейство се безпокоеше, че мама скоро ще си отиде. Пълните малки ръчички на Каролина, държащи се за сухите ръце на майка ми, като че ли я крепяха и бяха сила за живота й. Ние имахме и още една незавършена работа. Нашата сестра Флоренс, на 21 години беше все още неомъжена, което за арменската майка правеше невъзможно напускането на земния живот. И когато Флоренс се сгоди за строен, млад арменец, чиято майка умряла преди няколко години, майка ми пое грижата за сватбата. Нейната сила през тези месеци беше тайна за лекарите, които не можеха да разберат как се държи на краката си. Тя ходеше за покупки, шиеше, приготви почти всички разнообразни ястия за банкета след бракосъчетанието. И след всичко, когато младата девойка замина за меден месец, тя пак легна на легло. Нейната болест – рак, прогресираше в места, където медикаментите не можеха да намалят болките. Въпреки това аз никога не чух дума на оплакване от устата на майка ми, само благодарност към Бога за всичко, което тя е могла да направи за семейството си.

Доктор Джон Лири, специалист, който лекуваше майка ми през последните месеци, често идваше в голямата испанска къща сутрин, за да започне правилно деня, както ми казваше. Той сподели, че има десетки пациенти, по-малко болни от майка ми, оплакванията на които го изморявали. „Но петнадесет минути с твоята майка, Демос, ме укрепяват за всички трудности през деня.” Когато тя умря през ноември 1947 година на петдесет години, аз знаех колко много хора са се укрепвали от нейното търпение. Погребението в Довня беше най-голямото в историята на градчето. Всички дойдоха, като се започне от представителите на обществото до бездомните, преминаващи през града хора. Но в много други отношения, най-важната личност тук беше най-младият член на семейството, безгрижно спящ в ръцете на Роза, четири месечният Стефан.

Когато узнахме за идването на нашето следващо дете, ние чувствахме, че това е свързано със състоянието на майка ми и че тя ще държи в ръцете си нашето дете преди смъртта си. Така и стана. След като занесохме Стефан в нейната стая, майка ми гледаше в неговите меки, черни къдри и говореше, а ние бяхме принудени да наведем глави, за да я чуем: „Втори син! Никога, никога не се беше случвало Бог да изпрати втори син...”


ВРЕМЕ НА ИЗПИТАНИЕ
Баща ми отново е зает с работата в кантората. Последната седмица от живота на майка ми той прекара всеки ден в нейната стая. Седнал на бюрото си, между моето в Рилеанс номер три, движи вежди и се мръщи, при четенето на тримесечния отчет. „Ти натрупваш зърно, сине – каза той, показвайки цифрите на запаса ни зърно – повече, отколкото се нуждаем.” Баща ми никога не бе удовлетворен от мелничарските ни работи, поради неустойчивостта на цената на зърното. Но с такова противоречие можеш ли да се съгласиш в тези следвоенни години с цената на зърното?

През зимата на 1947-1948 година всеки, който е имал работа със стоки, се съгласяваше само с едно, че единствено държавните ограничения задържаха цената на зърното на едно ниво. Овес, ечемик, царевица, памучно семе, соя, боб, цените на всички тези продукти месеци наред стояха на едно ниво, готови всеки момент да се вдигнат високо. Когато разглеждаше цифрите със своя остър арменски поглед, баща ми веднага забеляза грешките ми. Той се намръщи още повече, когато забеляза, че съм купил за стотици хиляди долара зърно по сегашната цена с доставка през следващата година. Като сключих тази сделка, аз запалих фитила на бомбата.

Фресно – това име все ми идваше наум напоследък в различни случаи. Защо трябваше да мисля за Фресно? Той е не голям град на около триста километра на север от Лос Анджелис, през който съм минавал много пъти, но никого не познавах от този град и с никого не съм имал връзки. Защо така неочаквано ми идва на ум Фресно? Нашето преживяване с Боб Смит още ни изпълваше с мъка, затова ние с Роза дълго не говорихме и нямахме планове за следващото лято. Някои ни съветваха пак да имаме събрания в Източен Лос Анджелис и струва ми се това беше хубава мисъл.

Като се върнах вкъщи една вечер, реших да поговоря с Роза, която слагаше малкия Стефан в неговото креватче в спалнята. „Скъпа – казах аз, – на път за вкъщи цялата вечер не можах да се избавя от названието на един град. Не мога да престана да мисля за него.” Роза се изправи и ме погледна. „Не споменавай названието му! С мен става същото.” Тя угаси светлината и тихичко излязохме от стаята в коридора. Тогава тя каза: „Фресно, нали?” „Да, Фресно.” За да сме сигурни, че Бог иска да ни използва, беше необходимо да разрешим следния въпрос – как? Ние нямахме там връзка и познанство. Накрая, чрез един проповедник в Лос Анджелис, получих името на пастора на Божието събрание във Фресно. Позвъних му и попитах за възможностите да се уредят събрания през следващото лято в техния град. На телефона последва дълго мълчание. Накрая той каза, че ще ми се обади и след няколко седмици той и още 33-ма пастори бяха мои гости на обяд с бифтек в Калифорнийската гостилница във Фресно. Изпитаният с времето арменски метод да се храни тялото заедно с душата се потвърди с добра посещаемост, но във всеки случай не поради ентусиазъм за това начинание. Никога не съм виждал толкова подозрителни лица, вперени в мен, когато започнах да говоря. Разказах за палатъчните събрания, които устройвахме в Лос Анджелис през седемте летни сезона, допускайки, че хиляди хора са познали Господа благодарение на тези събрания. Настъпи тишина. Недружелюбни погледи. Накрая един проповедник се изправи и изказа мнението, което очевидно беше в ума на всички останали: „Каква е ползата, господин Шикарян? След всичко това, какво остана в ръцете ви?” Кръв нахлу в лицето ми, но съумях да се овладея. Какво основание имат да се доверяват на мен, абсолютно непознатия? Спомних си за Боб Смит и отначало почувствах удовлетворение от опитността с него. Бог знаеше, че съм малко съобразителен.

Може би Той искаше да натрие носа ми и с това да ме поучи. Пасторът има право да бъде подозрителен, да задава въпроси, когато това се отнася до благосъстоянието на народа му. И пред тези 33-ма пастора аз обясних нещата: „Не съм бил на издръжка и сам съм покривал всичките си разходи. Тук, във Фресно, разходите ще бъдат повече от обикновените, тъй като ние с Роза ще се наложи да се преселим и да живеем тук по време на тези събрания. След покриване на главните разходи – обявления, палатка и други – останалите пари, събрани по време на събранията, ще бъдат обща собственост на участващите църкви. От друга страна, ако се получи дефицит, аз се съгласявам да го покрия с мои лични средства. От всичко това каква е ползата за мен? – попитах, като извадих от джоба си Новия Завет и прочетох думите от І Коринтяни 12 глава, придобили за мен важно значение. – Приятели, уверен съм, че Бог има за всеки от нас дар на служение, особено служение за изграждане на царството Му. Ако ние го намерим и използваме, ще бъдем НАЙ-ЩАСТЛИВИТЕ ХОРА НА ЗЕМЯТА. Ако изпуснем тази възможност, колкото и добри дела да извършим, ние ще бъдем много нещастни. Аз съм щастлив – продължавах аз. – Аз намерих своята работа. Моят дар е на помагане, както е казано тук. Моето призвание е да помагам на другите да правят това, което най-добре могат да правят. Ще ви помогна да се съберете, ще намеря помещение, ще помогна да се намерят говорители. Каква ми е ползата от това? Радост от използването на моя талант, който Бог ми е дал.” Последва взрив от бурен смях, който напълно промени настроението.

От всички страни последваха съвети за успеха на събранията във Фресно. Един имаше връзки в местната радиостанция, другият познавал завеждащия типографията. Есента щяло да бъде най-доброто време за събрания – през октомври, след обирането на гроздето. В центъра на града имало огромна зала – Мемориална аудитория, която може би ще е по-удобна от палатката.

„Изглежда през следващите месеци ще бъдем много заети, Демос – каза Флойд Хавкинс, един от пасторите, като се сбогувахме при колата. – Ще отсъстваш много от работата си. Надявам се търговските ти работи да вървят добре.” Отговорих му. „По-добре не може и да бъде, Флойд.”

Наех не мебелирана дървена къща на улица Глез, на пет улици от Мемориална аудитория във Фресно. Мебелите не ми представляваха трудност. Когато дойде времето, натоварих един от нашите дизелови камиони с нещата, които ни бяха необходими, като столове, маси, легла и други и както ми напомни Роза, пералната машина. „Няма да се справя с пеленките без пералнята.”

Къщата беше просторна, така че много проповедници живяха с нас, както беше и в Довня. Този път имахме нов проповедник всяка седмица. Уговорихме се да имаме събрания пет седмици. Обикновено ние с Роза идвахме седмица по-рано и десет дни след събранията имаше работа, за да се сложи всичко в ред. Решихме, че деветгодишна ни Гери може да посещава през това време училището във Фресно, но за Ричард, който беше в осми клас, беше по-добре да не пропуска постоянните си занимания на място. Няма дума, че за нас въпросът беше разрешен, но какво да правим с баща ни, който не можехме да оставим сам? След смъртта на майка ми той преживяваше такава силна самота, че както се казва, можеше с пръст да го събориш. Решихме Ричард да остане с дядо си и двамата в края на седмицата да идват при нас. Окончателното благословение върху нашия проект се изрази в това, че практикуващата медицинска сестра Нюман, която се грижеше за децата ни при изписването им от родилното отделение вкъщи, се съгласи да дойде с нас, и по този начин да даде възможност на Роза да свири на пианото по време на събранията.

И с пълното съзнание, че Бог ни ръководи при съставянето на тази програма, в понеделник сутрин през октомври, отидох в мелницата, за да взема последните решения преди заминаването за Фресно. За мое учудване, нашият счетоводител Маурис Брунах стоеше на вратата. Неговото лице беше бяло като брашнения прах, който покриваше всичко останало в мелницата. В ръцете си той държеше хартии. „Какво се случи?” „Ограничение на цените. Търговията на стоки тази сутрин в Чикаго се откри без ограничение.” „Прекрасно, Маурис! От това...” – изражението на Маурис ме спря. Тихо го последвах в кантората и седнах. И добре, че седнах. „Не мисля, че това е хубаво, Демос.” „Мислиш, че цените не са сменени?” „Смениха се. Те паднаха.” Той погледна в книгите, които държеше в ръцете си. „От сегашната ни покупка ние губим 10.500 долара. Но доставката на зърно пристига при нас ежедневно и ние нямаме място за съхраняване на такова количество зърно. Всичко това ще ни струва пари.” Взех книгите от ръцете му. Правилата на търговската игра разрешават понижение на цените на всяка сесия. „Няколко минути след откриване на борсата аз видях как цените на зърното спаднаха максимално, а ние сме платили висока цена, когато закупихме зърното преди няколко месеца. Но това още не е краят на спадането на цените, Демос. Ако те спаднат още, това ще ни погуби.” Зашеметен, аз излязох от мелницата. Трудно беше да осмисля случилото се. Но то се случи. Даже, когато седях в колата, нов вагон зърно идваше. С печал пресметнах колко долара ми струваше този вагон. На следващата сутрин, във вторник, аз натоварих пералната машина и не много мебели в камиона и го отправих към Фресно. Когато влязох вкъщи, телефонът извъня. Беше Маурис Брунах. „Всичко върви по същия път – каза той. – Когато се откри на борсата търговията в Чикаго, цените на зърното отново непредвидено паднаха на най-ниското допускано на борсата ниво. За по-малко от час изгубихме повече от 10хиляди долара. Жалко, че това се случи през кампанията във Фресно! – продължи Маурис. – Зная какво значение има за теб тази кампания. Би имала! Сега едва ли ще можеш да заминеш, Демос... Чуваш ли ме?” „Да, чувам, но умът ми се върна три години и половина назад към едно обещание. Божието дело трябва да бъде на първо място. Преди семейството, преди фермата, преди всичко друго на света.” „Трябва да замина, Маурис – отговорих му аз. – Мисля, че в падането на цените има нещо нередно. Те трябва да се изправят. Ще държим връзка по телефона.” През целия път към Фресно някакъв тих глас ми твърдеше: „Ти ще се разориш и ще изгубиш мелницата... Ще се разориш...”

Приготвях креватчето на Стефан в къщата на улица Глез късно след обяд, когато се раздаде тих вик в кухнята, където Роза и госпожа Нюман нареждаха чиниите. „Часовникът ми – извика Роза, стоейки на стълбата. – Няма го на ръката ми!” Припряно влязох в кухнята и я погледнах, спомняйки си онази вечер, когато отидох в дома на Габриелянови и помогнах на Роза да сложи на ръката си този часовник. „Сигурна ли си, че е бил на ръката ти?” „Спомням си, че го погледнах, когато слязох от колата.” Преобърнахме кухнята наопаки. Даже ходих до колата, търсих по тротоара между колата и къщата. Роза си спомни, че се е занимавала с разопаковането на някои неща в стаята на Гери. Но преди да потърсим там, госпожа Нюман ни повика и двамата отидохме в стаята на Стефан, където тя му обличаше пижамата. „Пипнете главата му! – каза тя. – През целия ден не беше на себе си, нервничеше по пътя в колата. Ще му премеря температурата.”

Тримата стояхме тихо в голямата, непозната стая, когато тя вдигна термометъра към светлината. Очите й широко се отвориха: „Четиридесет и един и половина...” Един от пасторите във Фресно ми даде името на доктора, но когато той дойде, само потвърди високата температура, която госпожа Нюман измери и съветва да продължат разтривките с алкохол, които тя вече започна. Разтривките с гъба, хладните компреси и аспиринът също не понижиха високата температура. До сутринта очите на Стефан бяха станали като стъклени, а кожата му – суха при докосване. Лекарят отново дойде и предписа няколко рецепти. Помолих Роза да полегне и да си почине, но тя едва ли ме чуваше. Когато до вечерта положението на Стефан не се подобри, аз позвъних вкъщи, за да може баща ми и църквата да се молят, и узнах, че на борсата със зърното е станала нова катастрофа. Уморена, накрая Роза заспа, а ние с госпожа Нюман подред дежурихме до люлката. Във вторник сутринта започнахме събрание за планиране на разпоредителите по места и съветниците, но аз не можех да мисля за това, с което бях зает. Постоянно ходех до телефона и звънях в квартирата на улица Глез, за да чуя: „Няма промяна. Той е в огън. Не може да гълта.” В продължение на три дни не последва промяна. Беше ни жал да гледаме това живо, малко момченце, което сега тихо лежеше, треперейки с гърди, за да поеме въздух. Роза и госпожа Нюман по цели часове стояха до люлката и с лъжичка вода освежаваха изсъхналите му, малки устенца. Мисълта за мелницата напълно ми беше излязла от главата, когато в петък след обяд Маурис Брунах ми се обади и ми каза, че за цялата седмица сме изгубили 50.000 долара. Дойде събота. Събранията бяха насрочени за следващия ден, а положението на Стефан не се подобряваше. Местният магазин ни подари светлосин килим с размер 15х100 метра, за да покрием предната част на аудиторията пред платформата. В събота отидох, за да се разпоредя с поставянето му. Там внезапно почувствах, че ако не се дръпна някъде встрани, ще се разплача. „Вие нямате нужда от мен.” – промърморих на човека от мебелния магазин. Бързо отидох до колата. Седнах и тръгнах. Преминах от града в Джанквинската долина. В лозята жълто кафявите листа на лозите печално шумоляха, докосвайки стеблата, подухвани от октомврийския вятър. „Господи Исусе, Ти си лозата. Ние сме само пръчки, клончета. Без Теб не можем да направим нищо. През тази седмица аз съм направил по-малко от нищо. Дали, защото Ти не участваш в тази кампания? Без Теб ли съм започнал тази работа?”

Когато казах това, вече чувах гласа, който ми отговаряше. Вътрешен глас, но толкова ясен, като че ли го чувах с ушите си. „Демос, остави тази кампания във Фресно! Трябва да се върнеш в Лос Анджелис и да се заемеш с грижата за децата си и с търговията си. Ти причиняваш безславие на името Ми с болестта на момчето и със загубите си в търговията.” Аз излязох встрани от пътя и изключих мотора с треперещи ръце. Дори сред страха и тревогата аз не очаквах такъв отговор. Излиза, че цялото въодушевление, всички отговорени молитви, са били само във въображението ми? Но... Какво да правя сега? Разбира се, много е късно да спра работата на този етап. „Това е само твоята гордост, Демос. Ти се бориш, да не бъдеш осмиван.” Накрая запалих колата и се върнах вкъщи, на улица Глез. Температурата на Стефан беше още висока. Госпожа Нюман ми съобщи, че дошъл Били Адамс, нашият ръководител на хвалението от Лос Анджелис и отишъл да види аудиторията. Роза си почиваше в стаята на Гери. Изведнъж се почувствах много изморен.

Полегнах, за да спя, но нямаше сън. „Ти трябва да оставиш тази кампания. Върни се в Лос Анджелис!” Цяла нощ неспокойно се мятах в постелката. Чувах сухата, тежка кашлица на Стефан. Чух пристигането на Били Адамс. Чувах как Роза приготвя студен компрес в кухнята. „Твоята гордост... твоята гордост...” На двора беше вече светло. Стефан заплака с малко, слабо, неизразително хленчене. Нима Бог ще накаже малкото дете, за да ме научи на смирение? Но този обвинителен глас продължаваше: „Остави кампанията! Върни се в Лос Анджелис! Ще се разориш.” Седнах в леглото като ударен от гръм. Най-после разпознах гласа. Това беше същият глас, който ми шепнеше по пътя във вторник, когато идвахме във Фресно. И пак вчера в лозето. Съмнение, страх, заплашване, пренебрежение на себе си. Всичко това не е присъщо за Божието присъствие. Това са инструменти на големия лъжец. Той е против тези събрания, както Бог е за тях – да започнат и да продължат. „Роза, Били!” Аз се хвърлих в салона, където Роза преминаваше със Стефан. Били Адамс излезе от кухнята с кафеварка току що сварено кафе. „Това беше сам сатана – им казах аз. – Сатана се опита да събори плановете ни. Но Бог иска да проведем тези събрания.” Били постави кафеварката върху стъклото на масата. „Имаше ли съмнения, Демос?” Толкова тънка и разрушителна беше атаката на сатана, че аз трябваше да призная, че бях започнал да се съмнявам. „Но това повече няма да бъде! След обяд ще отидем в събранието и ще славим Бога, и ще се посмеем в лицето на сатана!” Така и направихме, прославяйки Божията победа, като че ли не се е случило нищо. През целия път, пет квартала до аудиторията, Роза се тревожеше, че трябва да остави Стефан у нас. Напомнихме си един на друг, че с госпожа Нюман той е в сигурни ръце.

Когато високата завеса се раздвижи в аудиторията и Роза седна и удари първите акорди на пианото, на радостен, встъпителен химн, който изпълни цялата зала, едва ли някой можеше да познае, че тя има мъка. След това Били дойде до микрофона и помоли цялата църква да стане на крака за молитва и да поиска изцеление за Стефан. Ние се молехме, пеехме и славехме Бога. Така силно беше присъствието на Святия Дух в събранието, че когато се върнахме за вечеря вкъщи, преди вечерното събрание, всички очаквахме, че Стефан, клатейки се, ще ни посрещне на вратата.

Но... нямаше промяна. Госпожа Нюман менеше изпотените пижамки, а Гери постилаше нови чаршафчета в креватчето. Нямаше промяна и в полунощ, когато се върнахме от вечерното събрание. Висока, както преди температура и тъжни, неизразителни очи. И все пак, все пак нещо особено се случи в тази дървена къща. За първи път от пристигането ни аз заспах още, когато главата ми докосна възглавницата. Сутринта ме събуди госпожа Нюман, чукайки на вратата ми: „Няма повече огън. Температурата е нормална. Елате да видите!” Ние всички – госпожа Нюман, Роза, Гери и аз се сблъскахме до креватчето. Стефан лежеше на страната си, блед, с изморен вид, но кафявите му очички сияеха с предишния блясък. „Искам бисквитка!” – каза той. Когато отидохме на следобедното събрание, той вече седеше и привършваше яденето на цяла кутия бисквити. На следващата сутрин нямаше и следа от треската му. По време на тази болест малко мислехме за нашата търговска къща, а още по-малко за изгубения от Роза часовник. „Вече е сряда – каза Роза – и ще отида отново да потърся часовника. Трябваше да се сетим още от самото начало кой стои зад тези неприятности. Това е той – сатана, който изигра своите зли шеги с нас.”

Всички се заехме да търсим часовника, претърсвайки всяка кутия, торбичка, джобове, гънки в дрехите. Часовникът го нямаше. Нямаше и приятни новини от мелницата. Падането на цените на зърното не беше случайност, а всеобщо падане на цените на стоките в цялата страна. Всеки ден нашата мелница губеше хиляди долари. Когато баща ми и Ричард дойдоха в края на седмицата при нас, той беше много загрижен. „Не можем да продължаваме така, Демос. Ако минат още няколко седмици като миналата, ние ще изгубим цялото предприятие.” В събота сутринта ние с баща ми и Ричард отидохме на районната изложба във Фресно. За млекаря няма по-голямо удоволствие от това, да се любува на хубави крави. Аз разчитах на това и баща ми да забрави за финансовите ни загуби поне за известно време. Времето мина много бързо и трябваше да бързаме за следобедното събрание. На изхода на изложбата Ричард се спря, очарован от човека, който продаваше малки, зелени гущерчета по един долар. „Татко, купи ми един!” „Не ставай глупав! Искаш да изплашиш майка си с този лигав гущер вкъщи ли?” „Моля ти се, татко! Моля те! Не са лигави!” Той вдигна една от тези твари и нежно я погали с пръст. „Моля те, татко!” С учудване погледнах Ричард. Той никога не беше настоявал на своето. Още повече с учудих, когато баща ми извади от джоба си един долар и му даде. „Нека момчето да има гущер!” С въздишка седнах в колата. Баща ми никога не е бил така съчувствителен, когато бях момче. На улица Глез се обърнах към Ричард: „Сега трябва да пуснеш това животно в тревата. Не искам вкъщи да слушам викащи жени.” „Добре, татко, но само да го покажа на Гери. Кажи й, че е избягал!” Но за мой ужас излезе госпожа Нюман. Тя погледна в ръцете на Ричард и приятно се усмихна. „Хамелеон – извика тя. – О, какво красиво същество! Сега ще намерим кутия, в която ще го държим.” Тя бързо се отправи към купа отпадъци, който смятахме да бъде изхвърлен в събота след обяд. „Хамелеон значи?”

Госпожа Нюман се ровеше в търсене на кутия. „Тази като че ли е голяма. Не. Трябва ни с високи страни. А, ето това, което ни трябва!” Тя вдигна капака на кутията от обувки. След час тя щеше да бъде извозена от камиона с боклук. На дъното й лежеше брилянтовия часовник.



Каталог: Knigi%20-%20TFM
Knigi%20-%20TFM -> 50 Нобелови лауреати и други велики учени за вярата си в Бога”
Knigi%20-%20TFM -> Ако животните можеха да говорят
Knigi%20-%20TFM -> Аллах моят Отец? Или пътят ми от Корана до Библията Билкис Шейх Издава Мисионерско сдружение «Мисия за България»
Knigi%20-%20TFM -> Ние искаме само твоята душа
Knigi%20-%20TFM -> Божиите генерали
Knigi%20-%20TFM -> Разкрити мистерии от книгата "Данаил" Емерсон
Knigi%20-%20TFM -> Бизнес по магарешки питър Брискоу
Knigi%20-%20TFM -> Книга първо на многото верни членове на Metro Christian Fellowship в Канзас Сити, чиято страст за Исус е
Knigi%20-%20TFM -> Стъпка напред джони ериксон-тада


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница