Калифорнийски млекар, който е основател на Интернационалното Общение на бизнесмените, вярващи в Пълното Евангелие



страница7/8
Дата23.07.2016
Размер1.86 Mb.
#2457
1   2   3   4   5   6   7   8

Да бъдеш търговец на коли като Линвид Сафорд във Вашингтон, който да говори на другите търговци за Бога! Да бъдеш адвокат като Керент Братфорд в Атланта, Джорджия, свидетелстващ на другите адвокати. Да бъдеш млекар, говорещ на другите скотовъди – с прост език, в общите интереси. Всеки млечен фермер е заинтересован от развъждането на хубава порода крави. За нас тази идея е особено важна. Най-напред да се намери съвършеното животно, което с течение на времето да предаде своите добри качества на следващото поколение. Всеки месец прочитах списанието Холстейн Фризиян Асоциация, изучавайки картата на геникологията и всеки път бях под силното впечатление на способа за развитие на нова порода Борк във фермата Пабст в щата Висиансин. Спомням си, когато за първи път преминавахме през чистите краварници за телета, с намерение да намерим племенно биче, което да може да предаде своите качества на нашето стадо. Първото животно, от което се заинтересувах, струваше 25.000 долара – много повече, отколкото можех да платя. Между тези животни имаше две-три месечни телета с цена 50.000 долара, а други на тази възраст – по 1.000 долара. Накрая го намерих. В клетката до южната страна на краварника стоеше здраво не голямо биче, което се отделяше от другите, и като че ли светлина сияеше върху него. Това беше същото явление, което не преставаше да ме поразява в събранието на Общението ни, където в препълнената с хора зала от 400 човека „внезапно” виждам кого да извикам за следващ. Сега това 100 килограмово животно се отдели по същия начин.

Отидох към него. Наричаха го Пабст Лидер, цена 5.000 долара. Прочетох подробностите и ми харесаха. Неговата майка беше в категория „Е”, отлична продукция мляко. Баща му беше баща на повече от 50 дъщери категория „Е”. Сведенията за него бяха само потвърждение на това, което знаех още, като го видях. „Ще взема Пабст Лидер” – казах, когато завеждащият фермата дойде до мен. Господин Силвестър ме погледна с учудване. Скотовъдите никога не вземат прибързани решения. Те решават след продължителни съвещания със своите съветници. „Уверен ли сте във вашето решение? Бих искал да ви покажа други животни в следващия краварник. Господин Пабст мисли, че ще се заинтересовате от тях...” „Уверен съм, господин Силвестър.” Животното беше поставено в особена клетка и с добавъчните 350 долара за превоз, заплатих пълната му цена: 5.350 долара. Десет от първите дъщери на племенния бик дават много точна картина за неговите способности за в бъдеще. Всяка от първите пет крави на Лидер наследи неговите качества – вид, съпротивление на болестите, високо качество мляко. Дори някои от нашите дребни крави имаха телета не с недостатъците си, но с неговите добри качества. В продължение на 15 години, през които го държахме за разплод, той произведе около 5.000 дъщери – всяка от тях с безпогрешните качества на своя баща. Пабст Лидер беше такъв племенен бик, който се случва един на милион, с всички способности да предаде своите качества. Господин Силвестър със съжаление ни разказваше как животните, които продал през този сезон за 10.000 долара, не оправдали очаквания от него резултат. „Но малкото биче, което ти избра, струва два пъти по 10.000 долара.” Такива случаи не са изключение. Всеки племенен бик, който купихме от Пабст фермата, оправда своята стойност.

Свидетелствам, защото не мога да мълча. Спомням си как един ден господин Силвестър, навел се над масата във фермерската столова, беше много сериозен и замислен. „Ела тук, Шикарян! Ти не правиш този избор на посоки, а имаш съветник, нали? Някой идва при теб и после ти дава съвети.” „Да, господин Силвестър. Да си кажа правото, да, аз имам съветник.” Той с удоволствие погледна около масата. „Така си и знаех! Кой е той? Кажи! Няма да ти увеличавам цената, ако зная за твоя съветник.” „Ти казваш, че не познаваш моя Съветник?” „Разбира се, не! При нас идват търговци и млекари по всяко време. Ти имаш професионален съветник. Навярно той знае за животните повече от всички нас в тази стая.” „Мъдрец, така ли?” „По всяка вероятност той е по-дълго в тази търговия, отколкото всеки от нас.” „Специалист по Холстейн?” „Сигурно!”

Аз се въздържах толкова, колкото мога. Накрая им разказах за моя Съветник. Слушателите ми ме слушаха, притаили дъх. „Господ Исус е сътворил тези животни – казах им аз. – Аз и вие виждаме само външните качества, а Той вижда вътре в животното. Той вижда също и вътрешното състояние на човека.” Тези думи бяха прекрасен подход към сърцето и ума на тези хора. При всеки удобен случай да разкажем на хората, с които се срещаме, ето това е целта на Общението.

Спомних си за нашия отдел в Ланкестър, Пенсилвания. Те имаха големи затруднения да получат доверието на консервативно настроената фермерска общност. Основното противоречие беше фактът, че Общението е дошло „от вън”, и че техните проблеми и нужди са били чужди тук.

Веднъж ние с Роза бяхме поканени в Ланкестър. Нашият отдел покани няколко десетки фермери като гости на обяд и аз станах, и като фермер се опитах да ги увлека с беседа, за да изясним някои въпроси. Мъртва тишина... Вие знаете как става в такива случаи. Колкото лошо правим нещо, толкова по-лошо излиза. Със спадането на моята увереност в думите, жестовете ми ставаха все по-големи. Аз разгънах и двете си ръце, а после ги прибрах, искайки да покажа, че общението зависи от участието на всички ни. Но ръцете ми хванаха нещо – каната с мляко, което стоеше по средата на масата. Каната се преобърна и струи от млякото заляха моя нов костюм и обувките ми. Разтреперан, аз не знаех какво да правя. Вдигнах крака си на масата и започнах да търкам с бялата покривка. Роза ахна! „Демос, какво правиш?” И като погледнах седящите на масата, аз разбрах. Моментално пуснах крака си на пода. Лицето ми гореше и аз исках да изчезна под масата. „Стори ми се, че съм в краварника, приятели – извиних се аз. – Вие знаете как става понякога, когато доите кравата и тя неочаквано удари и излее цялото ведро с мляко върху вас!”

Някой сдържано се изсмя в края на стаята, а след това присъстващите се заляха от смях. Стаята бръмчеше от смях няколко минути и настроението се промени. Студените стари фермери ставаха и свидетелстваха как Бог им е помагал по време на зимните бури и летните суши и преди да свърши събранието, в групата в Ланкестър постъпиха нови членове. „Знаеш ли какво промени настроението им? – ми каза един от тях. – Когато сложи крака си на масата, ние тогава изведнъж разбрахме, че си фермер като нас.”
СВЕТЪТ ЗАПОЧВА ДА СЕ ОБРЪЩА
През 1956 година ние регистрирахме нашия първи канадски отдел в Торонто и думата Интернационално в името ни придоби голямо значение. Но въпреки това, Канада и Съединените щати не са толкова голяма част от света. Аз все мислех за вселената, как тя се въртеше пред мен във видението през 1952 година. Милиони хора от всички континенти гледаха нагоре, оживени и с любов очакващи пришествието на своя Господ. Десятката на петдесетте години вече излизаше и аз не видях изпълнението на това пророчество. И когато дойде възможността, почти я изпуснах.

Поканата дойде през декември 1959 година. Чрез организацията САРЕ Общението изпрати помощ на пострадалите от глада в република Хаити. А сега постъпи покана от президента на страната Фракос Дувалиер, да проведем триседмични събрания в тази страна. „Всичко, което зная за Дувалиер – казах аз на групата в Клифтонската кафетерия в събота – е това, че той е един от най-самовластните диктатори в света. Разпити, тайна полиция, всички знаят от разказите на Папа-Док. Ако отидем там по покана на неговото правителство, всички ще кажат, че поддържаме това, което той върши.” Но Роза не се съгласи с нас. „В твоето видение, Демос, имаше ли някаква част от света, която не е включена по причина на правителството, което управлява там?” Аз се стараех да си припомня видението. Не. Всеки континент, всеки остров беше пълен с хора, рамо до рамо, безжизнени, безнадеждни първия път, а радостни и оживени втория път. „Политическото разделение няма значение. Колкото е по-лошо политическото положение, толкова повече хората се нуждаят от упованието в Святия Дух.” И разбира се, Роза беше права. Така и стана, че през февруари 1960 година 25 човека от Общението се отправихме със самолет към Хаити. Ние не знаехме, че с този първи полет установяваме обичай за посещение през следващите 15 години. Само знаехме, че съумяхме да съберем някакви пари за билет и да вземем отпуска за две седмици през зимата и благополучно да се върнем в домовете си чрез молитвата на домашните ни отдели.

Още не беше отишъл до спирката нашият самолет в Порт АВ Принс и през предната врата влязоха група военни, украсени с медали и ленти. „Доктор Шикарян тук ли е?” – попита един от групата, който навярно беше преводач. „Аз съм Демос Шикарян – отговорих. – Аз не съм лекар, а...” „Приветстваме ви в Хаити, доктор Шикарян. Багажът ви ще го занесат в хотела. Бъдете така добър, последвайте ни, моля!” Слязохме от самолета пред недоумяващите погледи на пасажерите и преминахме през двойна колона войници на изхода. Цяла редица черни лимузини ни очакваха.

Дори не видяхме митницата, макар и да попълнихме много листи в самолета. Под охрана на мотоциклети, ние с шум преминахме града до Ривиер хотел. Там сенаторът Артур Бенгом, ръководител на болшинството в сената ни очакваше. „Всичко е готово за вашите събрания” – каза ни той на хубав английски език. Като разбра, че съм млекар, той ми предложи да отида на местния животински пазар. Бях очарован от хората, които срещнахме по пътя. Някои от тях водеха крави или една коза. Жените балансираха на главите си високи панери с ананаси, дини, дори кокошки, без никаква трудност. Но за мое учудване, когато стигнахме до пазара, видях, че колеха и продаваха на място. Облаци мухи летяха по площада. „Страшна суша – забеляза сенаторБенгом. – Най-страшната, която помня. Нпринудени сме да убиваме животните, защото няма трева по пасищата.” Силвио Като, стадион в Порт АВ Принс помества 23.000 души и когато нашата група от 25 човека пристигна в седем и половина вечерта, стадионът беше почти пълен.

Голяма дървена платформа с размери 7/20 беше поставена за нас в средата на стадиона. Бих бил по-доволен, ако заедно с нас на платформата имаше по-малко военни, но сенаторът Бенгом ни увери, че присъствието на генералите и държавните лица ще ни придаде важност в очите на публиката. Опитахме се да открием събранието с една песен, но скоро се върнахме на главната тема на всички събрания на Общението – отделни лица, които дават своето свидетелство.

Нашият търговски подход даде резултат. Различия в теология, политика, раса – до това не се докосвахме, когато членовете на групата ни даваха своите свидетелства чрез преводача. Ние засягахме проблеми, общи за всички хора, като недоразумения с приятели, болести в семейството, борба за съществуване. На следващата вечер всички места на стадиона бяха заети и хиляди хора седяха на тревата около стадиона. На третата вечер сенаторът Бенгом определи, че тълпата е 35.000 души. Разбира се, не всички дойдоха, за да се молят. По време на речта на Ерл Прикет се случи една неприятност. Ерл управлява индустриални водоеми във връзка със замърсяването на атмосферата и води търговия в щата Ню Джърси. Тази вечер той разказваше за своята борба с алкохола. Неговият разказ трябваше да направи хубаво впечатление на слушателите. Сенаторът Бенгом ни каза, че алкохолизмът бил основният проблем на острова. Ерл разказваше как започнал да пийва със своите клиенти, защото „ако не пийваш, няма да продадеш”. По-късно се оказало, че той не може да остави водката. По тази причина жена му го напуснала. Докторът му казал, че алкохолът заплашва здравето му, но той бил безсилен да престане да пие. Шумът в аудиторията започна да се засилва до такава степен, че заглушаваше речта на Ерл. „Накрая моят черен дроб и бъбреците ми престанаха да работят – каза той. – Така че, докторът ми даде шест месеца живот.”

Той си спомни, че в това време някой от неговите приятели го поканил на закуска в събранието на Общението, което ставало в Бронвуд хотел във Филаделфия. „Управителят на пивницата в този хотел ми каза миналата сряда да не се мяркам повече там.” Наведох се напред, за да разбера от къде идва нарастващия шум. Бях на тази закуска в събранието и помня как Ерл в чистия си костюм се простря на пода, молейки Бог да му прости. Един от преводачите се наведе над мен и ми каза: „Виждате ли тези хора, доктор Шикарян?” Погледнах встрани, накъдето той сочеше и видях около триста мъже, облечени в червени халати и с червени покривала на главите. Бавно вървяха по пътеката, която обикаля по полето, а след тях имаше обикновено облечени хора.

„Виждам свещеници – каза преводачът. – Те идват, за да попречат на нашето събрание.” В това време аз вече можех да чуя тяхното стакато пеене над шума на тълпата. Стотици от тълпата се присъединиха към тяхната процесия. Генералът от дясната ми страна даде заповед и войниците, които седяха зад него, слязоха от платформата. „Какво каза той?” – попитах преводача. „Той каза на войниците да бъдат готови. Те знаят какво да правят.” „Не, не, не ви съветвам – обърнах се към генерала. – Моля ви се, не викайте войска!” Чрез преводача генералът даде това обяснение:

„Ако не ги спрем, ще ви кажа какво ще се случи. Те ще обикалят, докато се събере около тях голяма тълпа, а след това ще започнат да крещят и ще свърши вашето събрание.” Обърнах се към сенатора Бенгом за поддръжка, но той само сви рамене. „Аз не зная друг изход.”

Вярвам, че сенаторът мислеше не само за присъстващите, а и за стотици хора, слушатели по радиото, по селски и планински пътища на острова. Ние видяхме някои от тези селища, пътувайки през планината, където високоговорителите висяха на дървета или по стените на къщите и бяха единственото развлечение на хората през дългите тъмни нощи.

Ерл се опита да опише чудесната промяна в своя живот, която стана онази паметна събота – примирението с жена му и невъзможното според думите на лекаря изцеление на тялото му. Той престана да говори и се обърна към мен за съвет. Тълпата, следваща свещениците, порасна в повече от хиляда човека и се увеличаваше с всяка измината минута. Но ако се приложи местният способ на сила, за да защитим нашето събрание, това ще противоречи на онова, поради което сме дошли на острова. Ние дойдохме, за да демонстрираме силата на Бог, а не силата на оръжието.

„Моля ви се, генерале! – умолявах аз. – Почакайте! Има по-добър начин.” И когато ние, 25 души от Общението, се събрахме бързо в края на платформата, аз исках да зная този по-добър способ. Пред очите на тази многохилядна тълпа, която ни гледаше какво ще правим, застанахме в кръг, сложихме ръце на раменете един на друг и започнахме да се молим. След няколко минути отворих очи и погледнах тълпата на стадиона. Положението се влошаваше. Маршируващите бяха станали около 2.000 и започнаха да ръкопляскат, клатейки се назад и напред в неприлични ритми. Започнаха да се чуват викове. „Аз ще ги успокоя” – каза генералът. „Не – казах аз, – ще почакаме още.” И отново наведох глава. „Господи, дойде Твоето време. Запази събранието Си!” Някъде из редиците над нас се раздаде вик. Аз бързо се обърнах и помислих, че някой е наранен с нож.

Войниците бързо се отзоваха на вика. След това видяхме мъж и жена – мъжът носеше на ръце дете и бързаше през тревата към платформата. От другата страна на полето маршът се превърна в ритмичен танц. Девойката с детето дойде на платформата. Сенаторът Бенгом много бързо дойде до края на платформата и ги погледна. След няколко минути той се обърна, държейки в ръцете си слабичко момченце – осем-девет годишно, което изумено гледаше със своите тъмни, хлътнали очи. „Това момче – каза той, – аз го познавам! То е от тоя район.” Той ни гледаше – ту един, ту друг, треперейки от вълнение. „Той вижда! Това е станало, когато си говорел – обърна се той към Ерл. – Неговите очи се отвориха! Той може да вижда!” Не можех да осмисля станалото. „Казваш, че е бил сляп” – проговорих аз. Сенаторът ми отговори с раздразнение: „Родил се е сляп. Беше сляп през целия си живот до този момент.” С момчето в ръце той прибяга до микрофона.

Никой не го слушаше поради шума и трясъка на пляскането. Но постепенно, виждайки пред себе си високата, стройна фигура на сенатора до микрофона с момчето в ръце, някои се успокоиха. Преводачът беше толкова поразен от станалото, че с труд можеше да превежда това, което говореше сенаторът на тълпата. Макар че маршируването все още продължаваше, шумът утихна. Ръкопляскането разредя. Всички сега гледаха сенатора. С бързината на електричеството реакцията премина през редиците. Хората започнаха да плачат. Тук там видях хора с вдигнати към небето ръце. Накрая дори облечените в червени халати жреци престанаха да пеят и останаха зашеметени. Малкото момче, което беше причина за благодарността към Бога, с внимание разглеждаше окръжаващите го, без да се вълнува, в ръцете на сенатора. Какво мислеше то, виждайки за първи път света, е трудно да се каже, но нямаше ни най-малко съмнение, че то вижда, защото се вглеждаше ту в един, ту в друг предмет, а особено разглеждаше цветните ленти на генерала. Понякога поглеждаше ярката светлина на тавана на стадиона, докато тя уморяваше зрението му и той потреперваше и кихаше. Родителите му се качиха на стълбата на платформата и застанаха до сенатора. Той се обърна и остави момчето между тях, а аз продължавах да се вглеждам в молещата се тълпа. Рамо до рамо, с глави, вдигнати в поклонение – къде съм виждал тази картина по-рано? После си спомних... Когато сенаторът слезе от микрофона, ние помолихме преводача да заеме неговото място и да направи обикновен призив. „Всички, които желаете да познаете този любящ Исус, излезте на полето!” Започнаха да стават от местата си стотици след стотици. Дори мнозина от тези, които бяха със свещениците, побързаха да излязат на средата на полето. Скоро тълпата запълни цялото пространство около платформата по всички посоки.

В продължение на 20 минути се събраха около 5.000 души. На следващия ден стадионът беше пълен с хора от обяд и хиляди души излязоха на полето, когато беше направен призив. Имаше повече изцеления, някои пред очите ни, тук, на платформата, други сред хората на стадиона.

На третата вечер след изцелението на момчето ние разбрахме, че 10.000 души са излезли напред да познаят Исус. Много от тях, които можеха да дойдат по-близо до платформата, плачеха, изповядвайки своите грехове, особено тези, които са се занимавали с чародейство и поклонение на демони. Разни неща бяха сложени на платформата и оставени там – кичурчета коса, късчета дърво, торбички с кости и пера. Това, което най-много ме зарадва, гледайки тази противна купчина, бяха стотици червени халати на поклонниците на идола.

Тъкмо бяхме завършили нашето последно събрание. Стоях на прозореца в моята стая и гледах залятия с лунна светлина залив, прекалено уморен, за да заспя, доволен и загрижен.

Какво всъщност стана на нашите събрания? Своего рода масова истерия? Реакция на тълпата, която в една минута се отзовава на пеенето на идоли, а в другата – на християнския евангелизъм и същото може да се повтори още веднъж? На какво се научиха за тези три седмици тези хиляди за Христа? Какво ще стане с тях сега? Теоретически знаех, че ги оставяме в ръцете на Всемогъщия Бог, но не вярвах, че това е достатъчно.

„Покажи ми, Господи, че с тях е станало нещо!”

Забелязах го на терасата следващата сутрин. Ние седяхме за закуска на широката открита веранда – Ривиера хотел – нашата група от Общението, сенаторът Бенгом и други представители на властите, няколко военни. Срещахме се тук за закуска и молитва всяка сутрин. Аз седях на масата заедно със сенатора Бенгом и шест други членове, когато излезе сервитьорът и с усмивка ни каза: „Бонжур, монсю!” – и започна да налива кафе. Това беше първият случай, когато той ни заговори. Всяка друга сутрин той ни сервираше с унило лице, без да каже и дума. Когато отидох до сенатора, той заговори пак, като през цялото време държеше свободната си ръка на гърдите си.

„Той казва – ни предаде сенаторът, обръщайки се към всички ни, – че днес сутринта, като се събудил, му се сторило като че ли тежко бреме, което го подтискало, е снето от него. Бил на събранието миналата вечер, но не излязъл напред. Когато ние се молихме с тези, които излязоха, той казал в сърцето си: Исусе, ако Ти си Този, за Когото тези хора говорят, искам да Те следвам!”

Като забеляза, че всички го гледат, той остави кафеника. Сенаторът продължи да превежда: „През целия си живот носех това бреме: мисли – ужасни, зли мисли. Боях се от себе си. Боях се да легна да спя от мислите, които ми идваха.” По това време сервитьорът вече плачеше. Сенаторът преведе неговите думи: „Тази сутрин, когато си отворих очите, вече нямах тежест.” Плачеше още някой. Обърнах се да видя. Това беше вторият сервитьор, по лицето на когото се стичаха сълзи.

Сенаторът продължаваше да превежда: „И аз познах тази светлина. Аз също имах такива мисли. Преди четири вечери излязох пред платформата, когато беше направена покана за този, който желае нов живот. Очаквах, че тези мисли ще дойдат пак, но те не дойдоха. Сега вече имам мисли на човек, а не на звяр.” Сега беше моят ред да изтрия сълзите си, когато казах: „Господи Исусе, прости ми! Прости ми! Аз се усъмних в Твоята сила.”

По-късно същата сутрин ни съобщиха, че доктор Дувалиер ще ни приеме тримата в своя президентски дворец. Една от блестящите лимузини беше изпратена за нас. „Обикновено аудиенцията с президента продължава не повече от пет минути – ни каза чиновникът, който ни посрещна на вратата. – Не зная кога ще ви приеме, но можете да почакате тук, в тази стая.”

На кръгла маса в стаята седяха около 50 човека, много от тях с чанти в краката си. Ние се приготвихме за дълго чакане, но за наше учудване вратата на кабинета на президента се отвори и ни поканиха да влезем. Не зная как съм си представял диктатора, но съвсем не такъв, какъвто беше този малък човек с големи кръгли очила, който стана от креслото си, за да ни поздрави. На свободен английски той ни попита било ли е приятно пребиваването ни в страната им. Ние му разказахме за нашите събрания, за големите тълпи народ и влиянието на идолите в страната. Петте минути се разтегнаха на десет, после на двадесет. Дювалиер зададе няколко въпроса за скотовъдството и продукцията на мляко в САЩ. В края на четиридесетте минути, той погледна часовника. „Бих искал да продължим нашия разговор – каза той, – но още много други чакат.”

„Преди да си отидем – промърморих аз, – може ли да се помолим за Вашата страна, за Вашия народ, тук с вас?” Всички наведохме глави, включително и доктор Дувалиер и неговите съветници. Ние тримата от Общението се помолихме, призовавайки Божието благословение над хилядите, които посетиха събранието лично или по радиото и над започнатия от тях нов живот. След това един от нас попита доктор Дувалиер, дали има особена молитвена нужда.

„Молете се за дъжд! – отговори той внезапно. – Молете Бога да ни изпрати дъжд!”

Спогледахме се неуверено и отново наведохме главите си. „Господи Боже, Който изля Своя Дух в жадуващите сърца, ние Те молим, изпрати дъжд над изсъхналата земя!” Последното събрание тази вечер беше най-малкото от всички събрания през това време. Причината за това беше много проста. Никой не искаше да бъде мокър, тъй като валеше проливен дъжд.
ЗЛАТНА ВЕРИГА
На 25 май 1975 година ние с Роза отново се отправихме със самолет от международното летище в Лос Анджелис. Тълпата повече не ни изпращаше, само нашият син Стефан и неговата съпруга Дебра, които ни докараха до летището. Няма вече безпокоящи се стареи от Арменската църква, няма загрижени лица. Защо да се тревожат? Изминаха 24 години от времето, когато с Роза направихме първия полет. През това време с нея прелетяхме повече от три милиона километра.

Разменихме няколко думи със Стефанза телевизионната програма, която той снимаше за Общението в Портланд, Орегон, в наше отсъствие. Роза прегърна за последен път Деба. След това ние преминахме по стълбичката в самолета. Отивахме в Хонолулу през Портланд, където нашите 16 отдела приготвяха събрание, наречено „Исус 75”. По последни сведения толкова много хиляди възнамеряваха да пристигнат, че Общението беше принудено да наеме за седем вечери хиподрума, наречен Александър парк. Скоро след като се издигнахме във въздуха, ни поднесоха обяд. После Роза наведе глава за обикновената почивка в самолета. За мен тук имаше възможност да приготвя отговор на първия въпрос, който хиляди хора задават: Какво представлява Общението? Какъв отговор мога да им дам? Статистически? Тези отговори бяха много интересни. Извадих бележка и започнах да пиша: години на съществуване: 24; брой на щатите с отдели: 50; брой на страните с отдели: 52; общ брой на отделите: 1.650; месечна посещаемост на отделите – повече от половин милион; бързина на прираста: един нов отдел дневно. Аз се усмихнах, спомняйки си думите на Орал Робъртс: „Мечтай за хиляди отдели – нещо, което в това време ти се струва невъзможно!”

Продължих да пиша: месечен тираж на списание „Глас”: 800.000; телевизионни станции с програма „Добра вест”: 150; ежемесечен брой на зрителите: 4.000.000; брой на полетите: по три ежегодно от 1965 год. Оставих химикала. Нима по такъв начин трябва да записваме Общението, като броим главите, събитията? Не така! А какво да кажем за различните служения? Изцелението е едно от тях. Никога не подчертавахме изцелението в Общението, защото това веднага привлича вниманието. И все пак се случваха изцеления през цялото време. Понякога канехме някой с дар на изцеление, за да проведе специално изцелително събрание, обаче в повечето случаи това беше обикновено служение, приложено от Бога в изключително време.

През май 1961 година Общението изпрати голяма делегация на Световната конференция на Петдесятниците, която се състоя тази година в Ерусалим. Колко приятно беше да отидеш и да видиш местата, с които се запознаваме през целия си живот от Библията – Елеонския хълм, Красната порта, Силоамската къпалня – ние трудно се отделяхме, когато трябваше да отидем в Аудиторията. Три хиляди души присъстваха на конференцията. Конференцията беше толкова популярна, че за влизането трябваше пропуск. Тук се срещнахме с нашия приятел Джон Браун – делегат на Общението от Парскбург, Пенсилвания, и заедно очаквахме да пооредее тълпата.

„Демос Шикарян” – гласът беше женски с руски или полски акцент. Огледах залата. Кой може да ме вика? „Ето там” – показа ми Джим. Те се провираха през тълпата към нас, мъж и жена. Тя беше не висока, пълна, повече от 50 годишна. Мъжът с нея беше сакат, никога не бях виждал в живота си такъв. Беше сгънат като цифрата седем. Ходеше с бастун, за който се държеше с две ръце. Тялото му беше успоредно на пода. „Търсите мен?” – попитах жената. Не можех да видя лицето на мъжа. „Да, господин Шикарян. На този човек му е необходима помощ.”

Тя обясни, че го е срещнала в края на града. Той я помолил да го вземе в аудиторията, защото е слушал, че Исус изцелява хората. Когато разбрали, че всички места са заети, някой ги посъветвал да се обърнат към мен. Стана ми жал за този нещастен човек. Жената каза, че двамата били евреи. Веднага си спомних за евреина в нашето Общение – Давид Ротшилд, който беше председател на нашия отдел в Бевърли Хилс. Зная, че Бог има особена любов към Своя народ. Но какво можех да направя в този случай? Мина ми през ума да дам моя пропуск на този човек за следобедното събрание днес. Какво пък... „Ето – казах аз, снемайки значката си – ще те пуснат с нея.” Наведох се и коленичих във вестибюла, за да достигна яката на сакото му. Сложих му моята значка и исках да се изправя, когато внезапно чух глас. „Не, Демос, не оставяй този човек. Ти трябва да се молиш за неговото изцеление. Сега. Тук!” Бях поразен. Тук? Сега? Във вестибюла е пълно с народ и с известни ръководители на петдесятното движение от целия свят. Погледнах към Джим Браун, който имаше голям опит в изцеленията и той... „Демос, ела! Тук, сега!”

Оставайки на колене, аз проговорих в ухото на сакатия: „Сър, искате ли да се помоля за вас сега?” В отговор на моите думи, той сложи главата си върху бастуна, на който се опираше и затвори очи. „Скъпи Исусе! – казах аз. – Ние Ти благодарим, че Ти си направил куция да скача от радост на тези хълмове. Днес, Господи, друг куц идва при Теб – един от Твоя избран народ...” Сълзи течаха по неговите грапави юмруци и падаха на пода. Около нас започна да се събира тълпа. „В името на Исуса Христа – казах аз, – изправи се!” Чух, че нещо изпращя. Отначало си помислих, че слабичкият човек счупи нещо, но стонът, който се изтръгна от него, когато вдигнах главата си, видях, че това е стон на облекчение, а не на болка. С такова старание, изразено със стонове, той още малко се изправи. Още един трясък. Пак борба, като че ли с невидими верииг, и още повече се изправи. Ако в този момент тълпата във вестибюла не знаеше какво става тук, то викът на жената прикова вниманието на всички. „Чудо! – и тя продължаваше да крещи. – Стана чудо! Чудо!” Малкият човек се вдигна още веднъж и тържествено ме погледна в лицето. Около нас от всички страни на много езици се раздаде възглас на хвала и благодарение. Изправих се. Взех бастуна му. „Само чрез силата на Исус” – му казах аз. И наистина, отначало с малко тътрене на краката, след това по-смело, здраво, той започна да ходи назад и напред, изправяйки гърба си.

Вместо проповедта, която Джим Браун се приготвяше да говори, на следващото събрание той разказа за това, което се случи във вестибюла. Намерихме място на предния ред на балкона. Когато Джим разказваше, малкият човек подскачаше от стола си: „Това съм аз! – крещеше той. – Това съм аз!” Той скачаше и танцуваше по пътеката до такава степен, че се уплаших да не окуцее от преумора. Да, мога да разкажа това в Александър парк, макар че не мога да го обясня нито тогава, нито сега. Не като хората с особен дар на изцеление, аз нямах този дар. Не съм прекарвал дни и часове в пост и приготовление. Не винаги ме изпълваше силата, само понякога, в определено време, макар че много нуждаещи се идваха при мен до края на конференцията. Най-доброто, което мога да кажа на хората в Окланд е, че изцелението е нормална функция на църквата и че всеки член на тялото Христово може да бъде призван да върши изцеление, когато се появява необходимост от това. Мисля, че ключът към него е подчинението, послушанието.

Погледнах Роза, която се покри с одеала в самолета и си припомних един случай в Довня. Беше посред нощ. Трябваше да се изгаси светлината. Но по неизвестна причина Роза беше много неспокойна. Тя стана, отиде до прозореца, дойде пак и седна на края на леглото. Поведението й ми беше непонятно. Обикновено аз съм нощната сова. Роза винаги заспива бързо. „Какво има, скъпа?” „Вивиян Фулер!” Фулер живееха в южната част на щата Ню Джърси. Хепфулер беше председател на нашия отдел във Филаделфия. Спомням си, че при нашето последно посещение у тях неговата жена имаше затруднения с очите. „Но по това време на нощта? Роза, знаеш ли кое време е в Ню Джърси сега? Три часа сутринта.” Роза въздъхна. „Зная.” – каза тя. Тя се съгласи, че е по-добре да почака до утре. Но аз никога не бях виждал Божият Дух така да вълнува човека.

Роза отново легна в леглото, но не не можеше да се успокои. Стана. Отиде да провери дали е заключена вратата. „За твое добро, скъпа – казах й накрая, – иди и позвъни, преди да направиш дупка на килима.” Роза помисли за малко, а после каза: „Демос, ти слушай на другия телефон!” Отидох в салона и вдигнах слушалката на добавъчния телефон. „Вивиян – каза Роза – повтори за Демос това, което току що ми разказа.” Без ни най-малък признак на сънливост Вивиян Фулер ми разказа, че диагнозата за нейните очи говори за много бързо развитие на глаукома, което не се поддава на лечение. Знаейки, че ще ослепее, тя се стараела да се примири с положението и прекарвала цели часове, учейки се да ходи из стаята, без да се блъска в предметите. Но накрая я завладели страх и разочарование. Тази нощ тя особено силно се измъчвала от неизвестността. Лежала без сън и дори си мислела, че е оставена от Бога. „Боже – накрая се молела, – ако Ти ме обичаш, изяви ми това, като накараш да ми позвъни някой сега, по това време на нощта!” За известно време се чуваше само бръмчене по жицата. „Вивиян – отговори Роза, – Бог не само ми заповяда да ти позвъня. Той каза ми и нещо повече. Каза ми, че ти ще оздравееш съвършено.” Надявам се, че моето преглъщане не беше чуто по телефона в Ню Джърси. Роза продължаваше да разказва на Вивиян за всички чудни проявления на Божията сила, които ние заедно преживяхме през тези години в Общението. После ние тримата се помолихме за пълното изцеление на Вивиян в този час. Свършихме в 1:30 сутринта в Довня и 4:30 сутринта в Ню Джърси.

Вивиян ми позвъни няколко дни по-късно. „Аз нямам да кажа нищо определено, но един час след нашия разговор по телефона, нещо се пукна вътре в моята глава. Не зная с какви други думи да изразя това. На следващия ден отидох при специалиста. Той каза, че след моето последно посещение няма влошаване на състоянието ми.” След няколко седмици Вивиян ни позвъни отново. Не само е била спряна болестта, но зрението се е подобрило. Минаха седмици и ние се срещнахме в Статлер Хилтон, хотел в Ню Йорк – на районна конференция. Споделих в препълнената зала разказа на Вивиян, как най-добрите лекари в Източните щати определили нейното състояние на неизлечима глаукома. А сега... Вивиян се качи по стълбите до микрофона.

Тя разказа за мъчителното развитие на болестта, как всеки ден си напомняла, че вероятно това ще бъде последният ден, в който вижда лицето на Херб. След това си спомни най-трудните преживявания по време на нейната депресия, когато лежала в леглото в три часа сутринта и се молела някой да позвъни. Тя разказа как й се обади Роза. Следващото посещение при лекаря и неговото удовлетворение било, че очите й са започнали да се поддават на лечение. Вивиян каза: „Сърдечно благодаря на Бога всеки ден за хубавото зрение!” Господ продължаваше да употребява послушанието на Роза. Вивиян още продължаваше да разказва своето свидетелство, когато хората започнаха да стават и да излизат пред платформата. Двадесет и шест страдащи от глаукома излязоха и стояха на платформата. В заразителната с вяра атмосфера всички събрани се молиха за тях. След шест месеца от тези двадесет и шестима, седем посетиха конференцията във Вашингтон. Ние все още не знаем за останалите 19, но тези 7 бяха напълно изцелени.

На всички конференции стават подобни случаи, дори и по-удивителни от тези. Болни от неизлечим рак оздравяват на място. Болен от сърце получи ново сърце – не изцелено, а ново, без следа от пластични кръвоносни съдове и клапани, сложени преди това от хирург. Млад човек, умрял от 38 куршума от револвер, се вдигнал и седнал в болницата в Джаксънвил и поискал вода, след молитвата на директора на Общението. Друг случай станал в Южна Африка. Докторът установил, че човекът е мъртъв, който след молитвата на група от Общението оживял и носи свидетелството за смъртта си в своя джоб. Подобни неща се случваха всеки път, когато някой се покоряваше, независимо колко безнадеждна е ситуацията. Служението ни е обхванало целия свят.

За групата, която се моли през декември миналата година, беше дадена цифрата 1 милиард и 250 милиона души до 1975 година. Това число може да се каже, че е астрономически нереално. Но нима нашият век на електроника ни се струва съвсем действителен и все пак, благодарение на електрониката ние достигаме нечувана маса от хора. Радиопредаванията на Общението се излъчват ежеседмично на 21 езика в цяла Европа, Южна Америка, Азия. Половин часовите ни телевизионни предавания от серията „Добра вест” се предават четвърта година по цялата страна с нови отдели в Канада, Бермунд, Австралия и Япония. Много важен дял от тези служения изпълнява нашият син Стефан, който е главен управител. Микрофон, циферблат, ленти – всичко това за него е така ясно, както е неясно за мен. Аз се страхувах, когато бях първия ден пред камерата. Нашата цел беше другите от „Добра вест” да споделят преживяванията си, както аз го направих някога на събранието на Общението. Всичко това е просто, но тъй като времето в студиото е много скъпо, ние се надявахме да заснемем първите 13 полу-часа за една седмица. Но когато аз излязох на телевизионната платформа, погледнах кабелите, камерите, работниците със секундомерите, така се изплаших – като крава пред нова ясла. Показаният текст ме безпокоеше. „Стойте тук! Седнете там! Сега си обърнете главата!” Като запалиха горящите светлинни лампи в седем часа сутринта, започнах да се потя и към обяд ми се струваше, че са ми правили киноснимки във вана. Но най-лошото за мен беше да чета телехрометера – това е кутия с думи на камерата. Винаги си бърках думите. Излагах мислите си в такива изречения, че тези, с които водех беседата, бяха също толкова смутени, колкото и аз. В края на двуседмичното занимание, аз изгубих 10 кг от теглото си и ентусиазма си за това предприятие. В отчаянието си отидох при уредника на първата серия Дик Ман: „Освободи ме от четенето на текста! Искам да говоря с хората.” „Не можеш да направиш това на телевизията – търпеливо ми обясни Дик. – Тук се налага да се отчита времето до секунда и работниците от камерата трябва да знаят къде да правят следващите снимки.” И разбира се, неговата експертиза помогна, докато дойдат снимките. Те показаха един механичен човек с дървено лице и стъклени очи. Следващата серия започнахме в любителски стил – без текст, без подготовка, само с молитва в началото, молитва по време на снимането и с молитва в края.

Аз не мислех за механика, а за човека, с който разговарях. Всички незабавно почувствахме промяната и съдействието на Божия Дух в студиото. Камерите престанаха да се свиват, хората започнаха навреме да идват и четирите интервюта в половинчасовия откъс имаха хубав край. Дик Ман не можеше да дойде на себе си от изумление. Всеки път, когато ми даваше едноминутен сигнал, аз завършвах точно навреме. Случиха се и още по-трудни за обяснение неща. Веднъж ние правехме снимки в Порто Рико. Местният отдел избра за това 18 свидетелства. Предстоеше ни много работа, която трябваше да извършим през деня, а валеше дъжд. След обяд ми предстоеше беседа с човека, изцелен от рак. Работниците покриваха апаратите си с брезент, за да ги предпазят от дъжда и всички ние седяхме и чакахме. Рогелио дойде при мен и протегна ръка. Веднага ми мина през ума, че щастието, което грее на неговото лице, ще направи деня светъл, а след това забелязах лъч слънце, който пробиваше облаците. Операторите свалиха покривалата и Рогелио с жената преводач застанаха пред апарата. С помощта на Сали Олсен, той ни разказа за своя живот, когато на деветгодишна възраст разбрал, че има проказа. Било му по-леко да понесе физическите страдания, отколкото отделянето от семейството и живота в лагера на прокажени. До тогава той никога не бил виждал прокажени. Внезапно се оказал сред тези, чийто вид го плашел. Но още по-лошото следвало. След няколко години той бил така обезобразен, по-зле от всички останали, със страшни рани, поради което дори другите прокажени странели от него и не ядели с него.

Когато станал 21 годишен, група християни дошли да посетят лагера за прокажени и той за първи път чул вестта за Исус. Тази вест променила Рогелио от нещастен и безнадежден човек в пълен с любов и радост християнин. През това време на страдание болестта унищожила неговите гласни струни. Той започнал да моли Бога да му даде отново глас, за да може да каже на другите за своя нов живот. Веднъж той разбрал, че в петдесятната църква до Рио Педрас ще има събрание за изцеление. Неизразима надежда започнала да изпълва сърцето му. Той замолил завеждащия лагера да му позволи да посети това събрание, като седне встрани, далеч от другите хора.

След като се оформила групата на болните за изцеление, той останал на мястото си, за да могат всички останали да излязат преди него за изцеление, което ставало с полагане на ръце. „Никой – помислил си той – няма да се осмели да положи ръка на мен. Никой не би се докоснал до един прокажен.” Накрая до амвона останало свободно място. Рогелио бързо отишъл напред и коленичил. Пастор Торес отишъл до него и сложил на главата му двете си ръце. После ги сложил на лицето му, на плещите му, прегърнал главата му с двете си ръце и в този момент, свидетелства Рогелио, той бил изцелен. Минало много време, докато докторите повярват на изследванията си, че Рогелио вече не е активен прокажен. По-късно го изписали от лагера и през последните 25 години Рогелио проповядва навсякъде из Порто Рико. Бог му възвърнал отново красивия глас не само, за да говори, но и за да пее. При съпровод от музикант, който му акомпанира в живо темпо, Рогелио излезе и пя за славата Божия. Още не беше заглъхнала последната нота и облаците закриха слънцето. Кинооператорите и музикантите още прибираха своите инструменти под покритието, когато се изля проливен дъжд. Тази вечер ние разказвахме за опитността в Сан Хуан.

„Колко хубаво беше, че дъждът почака, докато си свършим работата!” Някои с учудване се спогледаха. В Сан Хуан дъждът се е лял през целия този ден без прекъсване дори и за минута.

По този начин сега ние приготвяме телевизионните си програми три години напред – без текст, без подготовка, уповавайки на Святия Дух. Те не са съвършени, но в тях има истина, която трогва сърцата на хората. След програмата всяка телевизионна станция дава номера на телефона на местния представител на групата за желаещите да се посъветват или да прибавят нещо ново.

Сложих записките пред себе си, в джоба на седалката, за да ги сложа после в портфейла си. Роза в това време се събуди и с интерес погледна колонките с номера, които бях записал. „Какво значи TV 13/3?” – ме попита тя. „Тринадесет програми за три дни” – казах аз. „Толкова, колкото време трябва за заснемането, нали? Ние никога не повтаряме.” Започнах да търся отчета. „Искам да зная колко човека ни звънят по телефона след всяка програма.” „Демос – каза Роза по-късно, – не е важно колко хора звънят, а е важно какво става с тях. Важен е дори един човек и промяната, която става с него.” „Един човек, чийто разказ говори на хиляди?” Мислено преминах от Порто Рико на запад. Източното крайбрежие, средния запад, през планините и до Калифорния, и още по-нататък, на другата страна на държавата, в Хаваите, и си спомних за Харолд Шарака.

Харолд беше първият човек, който позвъни на телевизионната станция в Хонолулу, когато започнаха програмите през септември 1972 година. Той не се е приготвял да слуша тази сутрин. Искал да прави съвсем друго нещо. Харолд се родил в кафейната ферма в Кона, на остров Хаваи, шести от шестнадесет деца. Според добрия японски обичай, той бил научен усърдно да работи, да уважава другите и да почита властта. Бащата на Харолд бил парализиран. Когато той заболял, всички по-големи деца напуснали училище и започнали да работят за издръжката на семейството. Благодарение на усърдието на цялото семейство, което не се бояло да работи дори под парещите лъчи на горещото слънце, Харолд продължил своето образование и бил първият в семейството, който завършил средното училище. След това той започнал да работи и да помага на останалите си братя и сестри да учат. Ставал всяка сутрин в четири часа, обличал се на газова лампа и отивал на много километри в тази или друга кафейна ферма, където работел. Когато всичките му братя и сестри завършили училище, се оженил и обзавел свой дом. по това време Харолд се преселил в Хонолулу и работел като пристанищен товарач, после в магазин и накрая открил свое търговско предприятие. Трудолюбието му донесло успех. До 1970 година той събрал значителна сума пари.

След това тези средства били отнети от него по коварен начин, с усмивка – от хората, на които се доверявал. Когато научил това, вярата, върху която изградил целия си живот, рухнала. Разбира се, това било вяра в човешкото достойнство и старание – не в Бога. Номинално Харолд и неговото семейство се считали за будисти, но както и другите жители на острова, те вярвали в множество богове и в духове. Един от боговете на име Одайсан бил много важен за тях. Каменното изображение на този бог било в японския храм в Кона. Към него те семейно се обръщали за съвет при всички важни решения. Когато богът одобрявал решението, неговото изображение било лесно да се вдигне, а когато трудно можел да се премести от мястото, отговорът бил отрицателен.

Дълги години Харолд се съмнявал в традиционните си вярвания, забелязвайки заробването, в което те поддържали него и семейството му. Неговата майка – вече бабичка, вдовица, живеела в постоянен страх да не обиди това или онова божество. Когато Харолд дошъл в Хонолулу, той се присъединил към епископалната църква, защото му се струвало, че в нея има свобода от страха. Той дори убеждавал своята майка да стане християнка, но тя му обяснила, че макар Исус да е един от боговете, на които тя се моли, Той е заинтересован само от белите хора. На всяка картина бил изобразен с брада, което според нея било доказателство, че не се грижи за жителите на Изтока.

Когато се разорил финансово, Харолд се обърнал за съвет към своя проповедник, който много съчувствено го изслушал, съгласил се с него, че постъпката е много несправедлива, но го посъветвал да не ги съди. „Подобни неща се случват често в търговията и ти нищо не можеш да направиш. Опитай се да забравиш тази сделка.” Но Харолд разбрал, че не може да забрави това. Престанал да се храни, да се среща с приятели, седял в стаята със закрити прозорци и чувствал растежа на ненавистта в сърцето си. Честност, жертване, дълги часове на тежък труд – ако всичко това не носи добро, то какъв е смисълът на живота? По-добре да умре. Мъртвите могат спокойно да ядат. Мъртвите никой не ограбва и не лъже. Харолд имал приятел, който притежавал пушка. Но той не искал да умре сам. Преди да свърши със себе си, искал да свърши с други двама, дори трима, ако успее, а после щял да свърши със себе си. Тази мисъл не му давала покой, докато тя станала единствената мисъл в главата му: „Неделя. Това трябва да стане в неделя, защото той ще каже на приятеля си, че ще отиде на лов. Неделя през септември, когато открият сезона на лова.”

В неделята, която Харолд избрал, дошла жена му и пак го молела настоятелно да отиде на църква. Той не ходел на църква, откакто говорил с проповедника. Харолд само поклатил глава. „Пусни телевизора! – молела го жена му. – Погледай бейзбол!” Плашело я неговото безразличие. Харолд отново поклатил отрицателно глава и погледнал жена си. Тя изобщо не подозирала какво има в ума му. „Добре. Ще пусна телевизора и ще гледам, докато тя престане да се безпокои и отиде на църква.” Той погледнал часовника. Било 10:35 часа. Следобедните игри започнали. Той включил канал номер четири. Двама души беседвали. Единият бил бял, другият – не бил уверен какъв е. Може би полинезиец. (Аз се смея, като си спомня, че не веднъж съм благодарил на Бога за интересните черти на арменското лице. Евреите ме приемат за евреин. Арабите мислят, че съм арабин. В Южна Америка ме считат за испанец. А тук, в Хонолулу, ме гледат като хаваец.)

Понеже бил разстроен, Харолд не могъл да разбере за какво разговарят тези двамата. Протегнал се близо до телевизора в креслото и гледал лицата им. Те изглеждали като най-щастливите хора на земята. той се опитал да разбере думите им, но мислите му били разсеяни. Въпреки това не престанал да гледа. Внезапно чуден мир слязъл и изпълнил полутъмната стая.

Любов, съгласие, надежда – като че ли тези качества изтичали от телевизора. В края на програмата бил показан номера на телефона. Седейки пред телевизора, Харолд си повторил номера. Няколко минути по-късно той се обадил на Рой Хичкокс от нашия отдел в Хонолулу, чувайки думи, които били трудни за вярване: „Исус знае положението ти, Исус ще ти помогне в трудностите. Исус те обича.” Сега Харолд е не само ръководител в своята епископална църква, но и в Общението на целия остров. Той не получил обратно своите пари, но Общението му помогнало да се освободи от бремето на огорчението и гнева и да победи себе си. Той не само помогнал на себе си, но и на стотици други да направят ново начало в живота си. Първа била неговата 83 годишна майка – следейки промяната в живота на сина си, тя разбрала, че има сила много по-голяма от тази, която тя дълго се стараела да умиротвори. Тя и другите членове на семейството сложили на куп разните изображения и обекти на поклонение, които пазели в дома си и ги запалили в църковния двор. Майката му умряла през 1973 год. като щастлива християнка.


Каталог: Knigi%20-%20TFM
Knigi%20-%20TFM -> 50 Нобелови лауреати и други велики учени за вярата си в Бога”
Knigi%20-%20TFM -> Ако животните можеха да говорят
Knigi%20-%20TFM -> Аллах моят Отец? Или пътят ми от Корана до Библията Билкис Шейх Издава Мисионерско сдружение «Мисия за България»
Knigi%20-%20TFM -> Ние искаме само твоята душа
Knigi%20-%20TFM -> Божиите генерали
Knigi%20-%20TFM -> Разкрити мистерии от книгата "Данаил" Емерсон
Knigi%20-%20TFM -> Бизнес по магарешки питър Брискоу
Knigi%20-%20TFM -> Книга първо на многото верни членове на Metro Christian Fellowship в Канзас Сити, чиято страст за Исус е
Knigi%20-%20TFM -> Стъпка напред джони ериксон-тада


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница