Калин Михайлов



Дата11.02.2018
Размер88.22 Kb.

© Списание „Прозорец”1/09



Кой ще ни спаси от байганьовщината?

Калин Михайлов

Където е съкровището ти, там ще бъде и сърцето ти.“



(Мат. 6:21, Верен)

В България са най-добрите и най-лошите хора, които познавам.“



(Думи на момиче от българо-френско семейство)

1. Да се срамуваш, че си българин


Случвало ли ви се е да се срамувате, че сте българи? На мен ми се е случвало. За да може да се появи този срам, обикновено е нужно да се видим през погледа на някой друг, да бъдем в чужда, небългарска среда. Спомням си например следната ситуация: чета в една уютна библиотека на западен университет, зареял съм се във високите сфери на знанието, изпитвам удовлетворение, че мога да мисля, мога да творя. Изведнъж сред благолепната тишина дочувам позната реч, самодоволна и цинична, реч на хора, които си мислят, че на това място никой не ги разбира и могат да си говорят без всякакви „условности“. Реч нашенска, българска. Изтръпвам и не просто срам ме обхваща, а нещо като ужас се надига в мене – и тук значи няма спасение от простотията...

Ако байганьовщина наричаме развихрянето на най-примитивното и инстинктивното у българина, което се съпровожда от слепота за всякакви високи идеали и ценности, може да се каже, че съм се срамувал точно от нея. Ужасявали са ме проявите на байганьовщината, която е жива у нас и около нас, дори изглежда по-жива от всякога. Малко след началото на промените в страната ни през 1989 г. приветствах раждането на българската свобода с думите: „И в лица се превърнаха мутрите.“1 Сега вероятно бих оповестил и обратната метаморфоза – превръщането на голяма част от лицата в мутри. Мутризирането на българския живот изглежда поредната спирка в байганьовската одисея на нашия народ, в пътуването му към онези уродливи черти, така добре уловени и увековечени след Освобождението от таланта на Алеко Константинов.

Ако съм българин, който претендира, че не е като Бай Ганьо, или поне съм решил твърдо да не бъда като него, как мога да преодолея байганьовщината като явление и срама от нея? Дали не е трябвало да остана в онзи уютен университет, град, държава? Да споделя остатъка от живота си с благовъзпитани, учтиви хора? Или, след като съм пропуснал възможността, единственото, което ми остава, е да бягам в някакъв измислен вътрешен свят, където също ми е уютно?

Такова бягство е възможно, но то е бягство и от самия мен, защото не мога просто да “избягам“ от българската действителност, без да избягам и от самия себе си. Как тогава да преодолея желанието да се затворя в “кула от слонова кост“, да се изолирам и оградя от неприятното и пошлото в средата, която ме заобикаля? Или, с други думи, възможно ли е да мисля за преодоляване на байганьовщината и за преобразяване на действителността, вместо да я загърбвам или да се поставям над нея, като заема аристократичната поза „аз съм над тези неща“?



2. Благородният идеалист


Един от начините е да потърсим отговор на този въпрос при Алеко Константинов, автора на „невероятните разкази за един съвременен българин“. Литературният критик Тончо Жечев споделя в своето есе „Одисеята на Щастливеца и Бай Ганьо“2 надеждата си, че Алеко не просто е противоположност по всичко на своя герой, а и че светлата му личност на безкористен идеалист може да се възприеме като „противоядие“, т.е. противоотрова срещу байганьовщината у нас и около нас. Фигурата на Алеко наистина има с какво да ни възхити: честността му е пословична, липсата на кариеризъм и нравственият максимализъм на писателя са засвидетелствани от мнозина негови съвременници. Алеко би могъл да се възприеме като антипод на байганьовеца изобщо, а не само на оня „тъмен герой“3, който се явява събирателен образ на цяла прослойка от безскрупулни, жадни за забогатяване следосвобожденски дейци на икономическото и политическото поприще, оставили настрана неудобните вече идеали на Възраждането. Привлекателните качества на писателя го издигат като въплъщение на благородната и алтруистична личност, която се откроява особено в мътни времена, когато социалните пластове се разместват и обществената пяна излиза на повърхността.

Както отбелязва Т. Жечев, прозвището на Алеко – Щастливеца – отвежда към представата за състояние, близко до „блаженството“, и то е пряко свързано с убеждението на писателя, че не е като онези ненаситни търсачи на „келепир“ (т.е. на изгода, полза, материални придобивки – по възможност без вложение от страна на докопалия се до тях), които осмива във фейлетоните и разказите си, т.е. не е „байганьовец“. Обратно, Щастливеца е духовен аристократ и дори може да се каже – „рицар“ на духа в нерицарско време, който взима „под крилото си“ слабите и изпадналите в беда.

По времето, когато А. Константинов е адвокат, той се наел да защити без хонорар неплатежоспособния прадядо на моята съпруга. Прадядото имал неблагоразумието да наругае публично княза, а това било подсъдимо по закона за защита на „особата“. Намесата на Алеко го спасила да не попадне в затвора, което би се отразило пагубно на семейството му...

Не е ли наистина утешително, че българската действителност е родила – освен байганьовци – и личности като автора на „Бай Ганьо“, които със своето слово и най-вече с примера си биха могли да я преобразят? И ако се умножат достатъчно благородните и честни хора идеалисти в нашето общество, няма ли да изчезне от него завладелият ни почти животински материализъм, който не зачита никакви писани и неписани законови и морални норми? Известният фейлетон на Алеко „Страст“ (1895) ни кара да отговорим по-скоро отрицателно. Героят, зад когото прозира ясно фигурата на самия автор, е изпаднал в конфузното положение да няма „четиридесет и пет стотинки да си купи тютюн“ въпреки своята известност – всички, които среща по улицата, го познават добре, и то с иронично звучащото в случая прозвище Щастливец. Като сравнява окаяното си финансово положение с пропадналата нравственост на част от минувачите, за чиито „подлости“ и „мерзки драми“ знае, бедният, но честен интелигент от фейлетона възкликва с чистосърдечна убеденост: „А за мене светът не само че не знае подобни гадости, но и всъщност ги няма у мен, па и не ги е имало и, уверен съм, няма и да ги има.“4 В крайна сметка той успява да се сдобие неочаквано с лелеяния тютюн, свива си цигара и запушва, щастлив в своята „килия“ – с чиста съвест и благодарно сърце.

От духовна гледна точка най-голямата опасност за героя разказвач идва не от пристрастеността му към тютюнопушенето, която не му дава мира, докато не я задоволи. Зад нея наднича лицето на далеч по-опасна страст – гордостта. Ясно е върху какво може да стъпи и да се укрепи тя – съзнанието за благородство и честност, а също и убедеността, че те са най-големият, единствено ценен и ненакърним капитал на човека, който ги притежава. Той може да е беден материално, затова пък е богат с честността си – невъзможно е да си представим, че такава мисъл би могла да премине някога през ума на амбулантния търговец на розово масло. Достатъчно е българинът да заложи на подобен капитал и спасението на многострадалната българска душа от уродливостта на байганьовщината изглежда гарантирано...

Нека на това място да припомня накратко известния момент от Евангелието, когато се срещат Христос и един богат момък: това е среща, при която един знатен и благочестив младеж иска да разбере какво добро да стори, за да има вечен живот (Мат. 19:16–26; ср. Марк 10:17–27; Лука 18:18–27). Макар да е опазил заповедите, които Учителят споменава, „още от младини“, има пречка, която продължава да го отделя от вечния живот – привързаността му към богатството. Христос обаче знае къде е „съкровището“ на богатия момък, знае, че той не може да Го следва свободно, преди сърцето му да бъде отвързано от това съкровище (ср. Мат. 6:21; Лука 12:34).

Дали когато Господ говори за съкровища и богатства, има предвид само материалните блага? Нашият чист идеализъм и гордостта ни от него също биха могли да се превърнат в съкровище, което препречва пътя ни към вечния живот.

Ако дадем малко свобода на въображението си, може да си представим следната среща между Щастливеца и Спасителя:


Въображаем диалог между Иисус Христос и Алеко Константинов

  • Господи, какво още да направя за този народ – да се отврати от своя уродлив образ и да обикне светлите идеали и възвишените стремежи?

(Господ мълчи и гледа с любов към Алеко).

  • Опитах всичко, което ми дойде наум, Господи, бичувах пороците му с фейлетони, изобличавах продажната съвест и безскрупулност на политиците и управниците му, дадох му огледало, в което да се огледа и да види колко е бездуховен, окаян и изостанал от другите цивилизовани народи.

(Господ продължава да мълчи).

  • Може би трябваше, Господи, да бъда още по-безмилостен, когато го осмивах и изобличавах, за да не си мислят хората, че има и нещо добро да бъдеш като Бай Ганьо, може би трябва да опитам наново, да създам един по-съвършен литературен герой – и без това някои критици смятат, че моят Бай Ганьо не е достатъчно изпипан...

(Господ все още мълчи).

  • Кажи нещо, Господи, защо мълчиш? Не си ли възмутен и Ти от това, което се случва в България, или си вече отчаян за моя народ и нищо повече не може да се направи за него?...

  • Ако се откажеш от претенцията, че си чист и праведен, за разлика от всички други, може да се направи нещо спасително за теб и за твоя народ – само захвърли тази претенция, а после ела и ме следвай.

(Алеко си тръгва наскърбен. Иисус се обръща към Своите ученици.)

  • Колко е трудно за честния и добър човек, който няма нужда от Мен, да влезе в Божието царство! Но дори за добрите и честните има надежда за спасение, защото това, което е невъзможно за човеците, е възможно за Бога.

Ще се опитам да изразя още веднъж основното убеждение, което поражда позицията на благородния идеалист и което самият аз съм споделял дълго време. „Аз съм (сравнително) беден материално, но съм щастлив, защото съм богат със своята честност и неподкупност и мога да положа съществуването си върху това“ – ето илюзията на честния идеалист. Тя е в убедеността, че е достатъчно да бъдеш честен и почтен, за да се спасиш от бездуховността и да преобразуваш („превъзпиташ“) обществената среда, в която живееш. Ако постигнеш това, няма какво повече да желаеш.



3. Щастие или блаженство


Истината е, че никой не може да бъде трайно щастлив или „блажен“, на библейски език, от това, че не е „като този или онзи байганьовец“ (ср. Лука 18:9–14). Блаженството ми на вярващ в Бога човек идва от факта, че греховете ми са покрити и беззаконията ми – простени (Пс. 31:1, СИ).

Няма друг начин за спасение от байганьовщината у мен – освен да постъпя с нея, както с другите грехове, които съм осъзнал. Тя, както всяка друга духовно-нравствена уродливост, се нуждае от изкупление. Както при всяка друга уродливост, радикалното, т.е. решителното, трайно и дълбоко спасение от нея не е мое дело, плод на моята естествена почтеност или пък на социално превъзпитание, а е първо и преди всичко свръхестествено дело на Христос, което само Той може да извърши у мен, ако Му позволя. Както „занасям“ останалите свои грехове при нозете на Спасителя, за да ме освободи от тях (да ги изтръгне с корен от сърцето ми, мисленето ми, манталитета ми), така мога да Му занеса и всяка проява на байганьовщина, която откривам у себе си – проявите на келепирджилък, на дребнав или „величав“ егоизъм, на безотговорност, грубиянство, простащина и демагогия. Най-сигурната промяна на социалната среда, в която живеем, започва от промяната у самите нас.

Подобна промяна не е химерична, илюзорна, а е напълно възможна. Защо мисля така? Защото при нея не се стремя най-напред да променям другите, а се оставям първо аз да бъда променен, промяната зависи от мен, от съдействието на моята воля и аз не я налагам на никого. Дори когато я „предлагам“ на някого, мога да стъпя уверено на нещо твърдо, макар и невидимо, а не на отвлечени и неосъществими идеали – стъпвам върху вече извършеното изкупително дело на Христос, не удрям все едно че бия въздуха (ср. 1 Кор. 9:26), не се боря срещу вятърни мелници и не взимам овчите стада за вражески армии, както прави „рицарят на печалния образ“ в романа „Дон Кихот“ на Сервантес. В този смисъл християните не са „донкихотовци“, а са най-големите реалисти на земята! Реалисти не защото признават само това, което може да се вкуси и пипне, а защото знаят в Кого са повярвали – в Този, който е по-Реален от всяка реалност.

Остава въпросът какво да правим с проявите на байганьовщина, за които не сме отговорни лично?

Бихме могли да последваме примера на пророк Даниил, силния мъж на вярата, когото Господ използва в критичен период от историята на еврейския народ. Той проявява непоколебимост на дело, когато трябва да се устоява с вяра в трудните обстоятелства на чуждоплеменно владичество. Но едно от най-великите му дела е неговата молитва. В молитвите си Даниил вика към Бога за милост към израилския народ, нарушил завета си с Яхве и оставен на последиците от своето отстъпление и идолопоклонство. Молитвите му са молитви на застъпничество, в тях той изповядва пред Бога не само личните си грехове, но и греховете на „бащите“, греховете на целия народ, с които Израил е разгневил своя Господ и Благодетел (Дан. 9:16,20; ср. и Неем. 9:1–3).

Ако смятаме байганьовщината за уродливо българско явление, което е измъчило достатъчно и „бащите“ ни, и нас, значи то е напълно „достойно“ да бъде занесено и оставено в нозете на Спасителя – за да умрем за неговата отвратителност и да възкръснем за красотата на живота, освободен от проявленията му.



1 Виж Михайлов, К. Тихи трипове. С., Галик, 1998, с. 7.

2 Жечев, Т. Митът за Одисей. С., Български писател, 1989, 89-110.

3 Според сполучливата формулировка в заглавието на разказа “Тъмен герой” от Вазов, която става нарицателна за “героите” от следосвобожденската епоха.

4 Цит. по: http://slovo.bg/showwork.php3?AuID=169&WorkID=11377&Level=1



База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница