Калуст саркис гулбенкян (1869-1955) петролен магнат и филантроп

Убеден, че само колективният бизнес, а не индивидуалният има успех, Гулбенкян полага огромни усилия в реалността, за да обединява различни държави и огромни компании, като запазва своите финансови интереси непоклатими. Девизът му е впечатляващ: „По-добре малко парче от голяма торта, отколкото малка торта само за теб.” Той никога не му изневерява. Битките, които води за запазването на 5-те %, които обикновено притежава от концесионните договори, са продължителни, понякога съдебни. Гулбенкян не е от хората, които отстъпват. Той има тежък, труден, властен и доста себичен характер.

Всичко започва с предвижданията на Гулбенкян, че в Месопотамия има петрол. Те не се основават на геоложки проучвания, обиколки на място, сондажи и други подземни изследвания. Просто нюх, много четене на литература за региона и образование разбира се, защото той е от първите петролни инженери - завършва Kings College в Лондон със специалност „Минно и приложно инженерство”. Прогнозата му за нефт в Месопотамия се потвърждава и откритите в последствие залежи си струват усилията, които той полага. Вероятно силно му убеждение е свързано с петрола в съседната на Ирак страна – днешен Иран, а тогава Персия.

Там петролният бизнес е силно свързан с друго име – на един авантюрист – англичанина Уйлям Нокс Д’Арси. През 1908 г. най-после той спечелва от концесията за петрол в Персия, която притежава. Подземното злато бликва след 7 години мъчително търсене на екип от геолози и разоряването на Д’Арси. Изригналата мощна черна струя е в регион в западната част на страната – близо до днешния град Басра, т.е. място с почти еднаква геоморфоложка структура с тази на северна Месопотамия. Това е един от силните доводи на Губленкян, че в Киркук – днес Северен Ирак, има петрол.

Концесията за петрола в Персия първоначално е предложена на Гулбенкян, но той отказва, защото му се струва рискова. Пратеникът на управляващия Каджар хан¹ преговаря в Париж с нео, да сключат договор за концесията, но неуспешно. Поуката за петролния инженер остава: „Никога не отказвай петролна концесия.” Така става най-богатия човек на 20 век.

Да се направи портрет на Гулбенкян без да се опише другата негова характерна особеност – тази на колекционер на произведения на изкуството и в последствие филантроп, е невъзможно. Той завещава една от най-големите частни колекции на цялото човечество. Неговата воля е да се построи сграда на музей със свободен достъп на всички желаещи, които да могат да видят събираните изящни предмети през целия му живот. Фондацията, която се учредява след смъртта му, изпълнява завещанието.

По-трудно е да се намерят обясненията защо става филантроп – дали защото има гузна съвест, дали от любов към човечеството, дали поради неразбирателство със собствените му деца или доминира колекционерската му страст към произведения на изкуството от всички епохи, която някои определят като обсебваща. Може би при Гулбенкян съществува комбинация от всичките фактори. Резултатът е впечатляващ - той оставя 6 000 експонати с висока художествена стойност, които обича повече от всичко на света, в галерия с достъп от всички хора по света. Красотата на тези произведения днес стигат до всекиго, а не стои заключена в частна колекция за собствено ползване. Макар че цялото му богатство е натрупано за сметка на законните собственици на петрола в Месопотамия – днешните иракчани, не може да се пренебрегне, че все пак голяма част от парите са в полза на културата и цивилизацията на цялото човечество. Каквато и позиция да се заеме спрямо Калуст Гулбенкян, добре е да незабравяме, че днес галерията в Лисабон е отворена за всекиго и собственик е фондация, управлявана от португалци, т.е. мистните хора този път не са пренебрегнати.

Портретът на Гулбенкян в личния му живот го като особняк и много случки разказват за странностите му. Фамилната привързаност не е сред силните му качества. Последните десетилетия по собствено желание той живее сам – без роднини. Няма лек характер, много властно се отнася към близките си и не го обичат твърде.

По отношение на арменската му идентичност – очевидно е държал на нея, но не така силно, както е бил обсебен от привързаността си към колекцията си. Има период от живота му, когато оглавява АГБУ² (Всеобщ арменски благотворителен съюз), но протестите на Съветска Армения са много яростни и той се оттегля доброволно.

Създаването на музея и филантропията правят ли оценката за неговия живот и неговата дейност различна? Как се вписват семейството и привързаността към арменската общност?

Студията търси отговор на тези и други въпроси.
ДЕТСТВОТО В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ (1869-1886 г.)

Калуст Гулбенкян е роден на 23 март 1869 г. в Скудари, квартал на Истанбул. Родителите му са арменци, наричат се Саркис и Дирухи Гулбенкян и семейството има още двама сина. Биографите твърдят, че произходът на фамилията е знатен и предците им се преместват от областта Кападокия (Вж. Приложение 2), където родословното дърво може да се проследи до 4 в.³ Сред предишните членове има принцове, които владеят земята, но я отдават под аренда. Тяхната фамилия е Вард Бардук, но по-късно при Османската империя (Вж. Приложение 3) я променят на Гулбенкян, за да звучи по-близко и по-лесно на турците.

Кадикьой в Кападокия, откъдето всъщност са корените на семейството, е център на християнството през вековете преди идването на османските турци и освен това е регион, в който занаятите и изкуството са на почит. Освен другите художествени произведения, заради които определят Кападокия като люлка на изкуството, особено прочути са килимите, които се тъкат в региона.

Гулбенкян баща получава от султана като награда поста губернатор на пристанище на Черно море⁴. Семейството му около 1880 г. се премества в Истанбул и Калуст завършва гимназия в предградието Скудари (Üsküdar). Скудари е доста елитна община на азиатския бряг на и на тогава огромния мегаполис.

Баща му е силно преуспяващ бизнесмен. Той търгува с керосин, който транспортира от руското каспийско пристанище Баку до Османската империя (Вж. Приложение 4) – всъщност не голямо разстояние. Гулбенкян-баща не е обикновен търговец,а с доста силни позиции, защото доставките на петролния продукт за Високата порта са негови. Поради това и има доста връзки в управляващите среди, които синът му по-късно използва при преговорите за сключването на концесиите.

Губленкян-син получава основното си образование в арменското училище „Арамян-Унчян”⁵ и после учи във френското училище „Сурб Овсеп”. Биографите му разказват, че веднаж, когато момчето е на 14 г., получава от татко се награда за отличен успех в училище – монета от 50 пиастра⁶. Когато баща му го пита за какво я е похарчил, детето отворя дланта си и показва гордо антична монета⁷. Това се оказва, че е първия експонат от огромна впоследствие колекция от древни монети. Бащата избухва и предрича на сина си, че ако така харчи ще свърши в канавката на улицата. Много далеч е от истината. Според някои експерти синът става собственик на най-голямата частна нумизматична колекция в света⁸.

Всъщност момчето прекарва цялото си свободно време из големите пазари в града и се учи на алъш-вериш. Това са места като Капалъ чарши, където търговията на практика не спира, където няма етикети с цени, стойността на стоката се изменя не в проценти, а в пъти и всяка покупка е предмет на свободно договаряне. Майсторлъкът да си добър търговец, да прецениш колко ще получиш от купувача още от първия поглед, да умееш да спечелиш максималното от него и да приложиш изкуството на преговорите – всичко това Гулбенкян научава като дете – на живо. Там - на Капалъ чарши той става изключително добър в пазарлъка и сключването на сделки, умения, които използва през целия си живот.
ОБРАЗОВАНИЕ – ПЕТРОЛЕН ЕКСПЕРТ

Традиционното арменско семейството отдава голямо значение на образованието на децата и не пести пари от него. Фамилията Гулбенкян не е изключение - Калуст е изпратен първоначално да усъвършенства своя френски в Марсилия, а по-късно заминава да следва в Лондон в престижното и до днес висше учебно заведение - King’s College. Специалността, която записва очевидно е свързана с фамилния бизнес – петролно и минно инженерство. Калуст се справя отлично. Завършва на 20 г. и му предлагат научна кариера⁹. Баща му категорично отхвърля идеята, защото някой трябва да поеме семейното предприятие. Родителите му настояват и Гулбенкян заминава за Баку, да се запознае с петролната индустрия там, както и с търговията на баща му. Той остава около година в петролното пристанище.

Когато се връща, се оказва, че съвсем не си е губил времето, защото написва книга за полуостров Херсон със заглавие¹⁰ „La Transcaucasie et la Péninsule d’Apchéron: souvenirs de voyage (1891)”. Книгата всъщност обединява няколко статии, които Гулбенкян предварително и доста практично публикува във френския вестник “ Revue des Deux Mondes¹¹”. Едната от тях носи заглавие, с което е актуална и днес - „Петролът като източник на енергия”. Публикациите го правят доста известен особено в средите на развиващия се петролен отрасъл. Правителството на Османската империя му поръчва доклад с прогноза за наличието на нефт в Месопотамия, провинция, която тогава влиза в Османската империя като три вилаета – Мосул, Багдад и Басра (Вж. Приложение 3).

Гулбенкян не пътува до там, не организира експедиции с геолози, нито поръчва сондажи. Разговаря лично обаче с германските инженери, които тогава изследват областта във връзка с прокарването на влаковата линия Берлин-Багдад. Използва техните проучвания за да напише доклада си, в който оценява като голяма вероятността там да има петрол. И защо да не бъде толкова убеден в наличието на подземните залежи, като някои от признаците са дори очевидни?

Например, има местност около Киркук, в която пастирите водят през зимата стадата си на топло, защото там горят вечни огньове. Какво друго бе могло да гори през четирите годишни сезона с нестихваща сила, ако не просмукващи се изпарения петролни изпарения през скални пукнатини? В последствие там се открива идно от най-големите петролни полета в света – Баба Гургур.

Пак там, през 4 в. пр. Хр. местните жители запалват огньове от двете страни на улицата за да посрещат Александър Велики, когато той завладява земите. Плутарх описва случката в своите животописи¹².

Вероятно това са и описаните в Книгата на Данаил в Библията пещери с вечни огньове, в които вавилонският цар Навуходоносор хвърля евреите, когато завладява областта¹³.
ПЕРИОДЪТ НА УСТАНОВЯВАНЕ

Когато Гулбенкян се прибира при семейството си в Истанбул си след пътуването, той започва търговия с различни предмети – основно килими. На 23 г. (1892 г.) решава да се ожени и избраницата е Неварт Есаян от Истанбул. Фамилията Есаян е изключително известна в Османската империя. Членовете и са по-богати от семейството на Гулбенкян и в много близки отношения с правителството на Османската империя. Бракът е сключен в Лондон, но първото дете Нубар Саркис се ражда в Истанбул през 1896 г. В периода 1895-1896 г. се извършват преследванията на арменците, които по-късно се превръщат в геноцид.

За да избяга, семейство Есаян наема кораб, който спира в Египет. Младата двойка Гулбенкян са на борда и там на това пътешествие Калуст се запознава с двама души, които се оказват от изключително значение за неговото бъдеще. Единият е Нубар паша, министър-председател на Египет от арменски произход, чиито син в последствие основава АГБУ, най-голямата арменска благотворителна организация. Другият е Александър Меншиков, руски богаташ, направил състояние от каспийския нефт. По време на пътуването той разказва на младия Гулбенкян детайли от бизнеса и го по-късно го запознава с големите имена в него – братята Маркус и Самуел Шел, собствениците на Shell Transporting LTD, както и Хенрих Детеринг, президент на Royal Dutch Corp. Тези хора по-късно участват заедно с Гулбенкян при формирането на международната група, която кандидатства за петролните концесии на провинциите на бившата Османска империя.

В началото на 20 в. младото семейство решава, че ще живее във Великобритания и се установява в Лондон, където се ражда и второто им дете – дъщерята Рита Сиварт през 1900 г. Семейството се издържа главно от заплатата на Калуст Гулбенкян като чиновник - финансов и икономически съветник на Високата порта за Лондон и Париж. Макар че основният доход на Калуст Гулбенкян от 1898 г. е от работата му за Османската империя, той получава гражданство на Великобритания през 1902 г.

По-същото време, а именно още от 1901 г. Персия, огромна страна в Средния изток, иска да продаде изгодно концесия за петрола на нейна територия и търси кандидати в Париж. Специален пратеник на шах Каджар е изпратен, за да я представя на вероятни купувачи и да намери парите, от които се нуждае спешно страната. Той се нарича Китабжи и има арменски произход. Естествено един от тези, на които е предложена концесията е Гулбенкян. Той отказва, като по-късно обяснява: „изглеждаше толкова спекулативна, че я определих като сделка за комарджия.”¹⁴ Сделката би могла да бъде изключително сполучлива, защото на територията на днешен Иран се намират третите в света запаси от черното злато – 139 млрд. барела петрол¹⁵. Уйлям Нокс Д’Арси, който получава концесията обаче в действителност се разорява, защото петролът не е открит лесно, а след доста продължителни геоложки проучвания в продължение на 7 години.

Гулбенкян винаги в последствие е съжалявал, че не се е борил за персийската концесия. Неговият девиз след години става: „Никога не се отказвай от петролна концесия¹⁶.“ Но тогава в началото на века вероятно още не е готов за по-рискови начинания. Той вече се познава добре и често среща в от офиса си Лондон с Хенри Детеринг (Вж. Приложение 6), който е спечелил правата за нидерландската петролна компания Royal Dutch, както и с Маркус Самуел, единият от братята, основатели на компанията Shell, чиято основна цел е построяването на флота танкери за превоз на петрол от Каспийско море. Обединението на двете компании се извършва през 1907 г. не без участието в преговорите на Калуст Гулбенкян.

Гулбенкян започва да сключва сделки за Shell през 1907 г. Но основната му цел, делото на живота му – концесията за петрола в Месопотамия, тогава още провинция в Османската империя, започва да се оформя в този период. Особенно след като през 1908 г. бликва черното злато от полето Масжид-и-Сюлейман в Персия. Д’Арси, който тогава е напълно разорен, става богат.

Гулбенкян не е толкова рисков играч. Той предпочита по-сигурна търговия с по-лесна печалба. Идеята, която вижда след много преговори, е да се създаде Турската петролна компания. И влага душата и сърцето си, за да стане неин «бизнес архитект». В компанията няма нищо турско освен целите и да получи правата за добива на петрол на територията на Месопотамия, която тогава е част от Османската империя¹⁷. Капиталите принадлежат на Deutsche Bank и Royal Dutch/Shell – с по 25 %, а останалите 50% са собственост на Турската национална банка. От своя страна Турската национална банка не е собственост на Османската империя, а на британски акционери, между които Гулбенкян притежава 30 %. Пресметнато другояче – той притежава 15% от ТПК. Целта на създадената компания е да се бори да спечели концесията, която още дори не е обявена от правителството.¹⁸

Концесия няма, но преобразуванията в собствеността на ТПК започват на мига. Великобритания е силно заинтересована от региона – по много причини, основно свързани с геостратегическото положение на Месопотамия – на пътя за перлата в колониалната корона – Индия. Още през 1913 г. Чърчил изпраща изследователска експедиция в Персийския залив, която има за цел да търси петрол в региона. По същото време Великобритания подписва тайно споразумение с шейха на Кувейт, в което привидно се подкрепя османския султан в Истанбул, но документът обещава изключителните права върху петрола на британците. Кувейт става британски протекторат през ноември 1914 г. Британците са толкова заинтересовани за осигуряването на доставки с петрол преди войната, че искат да гарантират доминирането на Великобритания във всяка фирма, която търси петрол в региона.

Навлизането на петрола става постепенно, но той се превръща във фактор от първостепенно значение първоначално само във военната промишленост, а после навсякъде в икономиката. За да се превърне днес в основата на световната и глобална сигурност. Правителството на Кралството предвижда бъдещето и настоява дори да притежава компанията на Д’Арси. АППК (Англо-персийската петролна компания), която тогава работи в Персия, вече е собственост на Великобритания, поради стратегическата намеса на Чърчил. Така Великобритания настоява и за дялове в Турската петролна компания. След доста перипетии повечето от дяловете на Турската национална банка (която изобщо не е национална банка на Османската империя) преминават към АППК. След дълги преговори на 19 март 1914 г. се подписва споразумение с новата структура на ТПК. Не без компенсации в проценти и за Гулбенкян.

Англо-персийската петролна компания тогава вече работи успешно в Персия и нейният наследник днес се нарича ВР, т.е. Beyond Petrolium Со. Тогава тя купува 47,5% от дяловете на ТПК, Deutsche Bank има 25%, Royal Dutch/Shell – 22,5 % и 5 % остават за известното частно лице, което под името „Мистър 5 %“ остава завинаги в петролната история на човечеството – Калуст Саркис Гюлбенкян. Той наистина е архитектът на цялата компания. И изобщо на идеята за търсене на концесия за петрол от Османската империя.

Купувачите са налице? Но къде е продавачът? Османската империя притежава провинцията Месопотамия, разделена на три отделни вилаета – Басра, Багдад и Масул. Но правителството и не търси купувачи, както персийците. Няма официално обявяване за отдаване на концесия от страна на османското правителство, собственик на територията. Няма сведения за пазарлъци. Със сигурност обаче се водят тайни преговори, защото внезапно Великият везир изпраща нота на британското посолството в Истанбул, в която се обещава концесия на ТПК за територията, очертана с червен молив на картата с дата 28 юни 1914 г. Няма други официални документи, нито официален договор за отдаване на концесия. Не би могло да има, защото на въпросната дата е убит престолонаследникът на Австро-Унгария в Сараево и започва Първата световна война. Довчерашните партньори в ТПК са всъщност от двата различни лагера в голямата война. И всичко замира до края на войната.
БИТКАТА С ВЕЛИКИТЕ СИЛИ СЛЕД ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Промените в ТПК са неизбежни. Германия губи битките и немските фирми трябва да напуснат компанията, Турция също губи много територии, включително и Месопотамия, което силно засяга въпроса за концесията. До 1925 г. не е ясно кой притежава Мосулския вилает¹⁹, за който е почти сигурно, че е богат на петролни залежи, т.е. с кого трябва да се подписва концесията²⁰.

Всъщност обаче този голям въпрос обаче продължава да виси и до днес. Защо Турската петролна компания трябва да преподписва концесията? Тя наистина ли я притежава? Това, което има налице е само документ, който представлява дипломатическа нота с положително съобщение. Отдадена ли е наистина концесията или това е просто едно необвързващо обещание? Преговорите прекъсват поради военните действия. Но за Гулбенкян концесията е отдадена и след войната уговорките и разправиите започват отново.

Бизнес архитектът трябва да направи промени в структурата на компанията. Германия естествено губи дяловете си в ТПК. Французите заемат място й с новосъздадената през 1924 г. компания Compangnie Francaise de Petroles (CFP), изцяло френска собственост. Франция създава компанията, защото вече осъзнава първостепенната нужда от петрол. Френското правителство назначава двама директори и одобрява всички останали членове на Борда на директорите на CFP, но оставя компанията напълно частна собственост без чуждестранно участие. Компанията е хибрид, който пази равновесие между свободния пазар и държавния монопол. Използваната система с квоти „предоставя на държавата правото да разпределя пазарните дялове на различни компании за рафиниране с цел да се осигури разнообразие на доставките и да се гарантира жизнеспособността на френските рафиниращи компании²¹“.

Франция взима дяловете на Германия съвсем не безвъзмездно. Великобритания трябва да получи нещо в замяна. Сделката за петрола между Великите сили победителки в Първата световна война – Франция и Великобритания, внася промяна в предварително разпределените територии в Близкия изток²² според тайното споразумението Сайкс-Пико²³ (Вж. Приложение 5). Неговото оповестяване от Владимир Ленин осветява предварителните договорки за разделянето на бившите провинции на Османската империя между двете големи държави – т. наречените Велики сили. Там районът около Мосул е определен да бъде под френско влияние, но преминава в английско срещу отстъпването на Сирия и акциите в ТПК. Споразумението в Сан Ремо²⁴ през 1922 г. ясно регламентира прибавянето на територията на Мосул към сферите на влияние на Великобритания.

Не бива да се пропуска, че Мосул може би не случайно, а точно заради петрола, е превзет от английските войски две седмици след обявяването на примирието между Турция и Великобритания²⁵. Кралството завладява Басра, Багдад и Мосул съответно през ноември 1914 г., март 1917 г. и ноември 1918 г. Мосул е превзет 15 дни след подписването на мирното споразумение в Мудрос между Турция и Великобритания, което всъщност оповестява край на войната²⁶.

Какво се държи държавата, която по-късно се превръща в глобална сила – САЩ? Съединените щати също искат техни фирми да участват в петролния бизнес в Близкия изток. Вашингтон упорито отказва да признае валидността на отдадената през 1914 г. концесия на ТПК. През 1924 г. американците открито обявяват, че претенциите на ТПК за концесия са невалидни. Само три седмици след договора от Сан Ремо американците чрез посланика си в Лондон връчват строга нота за техните интереси. Първата световна война довежда до фундаментална промяна на сцената на петрола в Месопотамия. Появява се доктрината на американското правителство за “Политиката на отвоени врати” върху петролните концесии или започва битка за равен достъп за американските капитали и интереси.

Великобритания първоначално рязко и твърдо отказва достъпа на американски фирми до Близкия изток, но в последствие отстъпва. Защо да подлага ценните икономически и геостратегически отношения с мощната страна отвъд океана на рискови напрежения? Присъствието на американците само ще подобри политическия климат и ще предпазва от бъдещи конфликти. Американските капитали и технологии ще засилят развитието на региона. Или както пише тогавашният британски заместник министър на външните работи: „по-добре е американците да са вътре, отколкото да станат конкуренти отвън.“²⁷

Проектът на вътрешната архитектура на ТПК, съставен от Великите сили, е завършен. Но Гулбенкян не мисли така. И в ТПК не са нанесени никакви корекции, защото той не се съгласява. А и не бърза. Още не се знае кой ще отдава концесията. Кой е собственикът?
ГЕНИАЛНОТО СПОРАЗУМЕНИЕ ЧЕРВЕНА ЛИНИЯ

На Лозанската конференция през 1923 г. се решава, че Мосулският вилает е собственост на Ирак. Става ясно с кого трябва да се подпише новата концесия. И въпросът отново излиза на преден план. Правителството на Ирак преподписва концесията на 14 март 1925 г. ТПК подписва договора.

Преговорите за собствеността на дяловете в ТПК продължават, но Гулбенкян пречи. По думите на съвременниците му „Той е най-труден в трудни ситуации.” Независимо от патовата ситуация с Гулбенкян се решава търсенията на петрол да започнат. Експедицията с геолози заминава на теренни проучвания през април 1927 г. Мощната струя черно злато изригва на височина 150 м от един от кладенците в полето Баба Гургур ( на 10 км северозападно от Киркур) почти веднага – през октомври 1927 г. Околността е наводнена, преди да успеят да каптират петрола (Вж. Приложение 10). Всички вече са сигурни, че има много петрол на територията на концесията, т.е. огромните положени дотогава усилия се струват. Апетитите нарастват и ТПК отново се нуждае от промяна в собствеността, така че американските фирми да участват. Това става след тежки и трудни преговори с Гулбенкян, който сякаш изобщо не бърза и не отстъпва от своите интереси.

Той настоява да се запази така наречената самоотричащата се клауза, която гласи: „Всеки от притежателите на дяловете се задължава да не търси самостоятелно петрол и да не развива бизнес в отрасъла на територията на бившата Османска империя”. Тя съществува само поради настояването на Гулбенкян. Той държи да запази петте си процента, но не ги иска в барели петрол, защото не иска да купува или продава - той „не е търговец“, а бизнес архитект“²⁸. И иска парите в брой.

Гулбенкян съставя споразумението между новите собственици и очертава с червен молив върху картата територията на концесията, за която те ще претендират. На всичките участници, той обяснява – „Това са границите на Османската империя от 1914 г. Аз съм единственият неин поданик тук и само аз знам кои територии и принадлежат.“ (Вж. Приложение 7). На практика в територията на концесията влизат всички тогавашни османски провинции в Азия – днешните държави Ирак, Сирия, Йордания, Ливан, Саудитска Арабия, ОАЕ и Катар. Документът става известен под името Споразумение Червена линия (Вж. Приложение 7). И на практика е договор между участниците в първия петролен монопол. Най-съществената клауза в него е дефинирана в защита на интересите на Калуст Гулбенкян. Както вече се каза по-горе, според нея никой от участниците няма право да развива какъвто и да е самостоятелен петролен бизнес на очертаните територии. Единствено само заедно групата участници може да кандидатства за друга концесия, т.е. за друга османска провинция, защото целта на ТПК е концесията в Месопотамия.

Накрая новото споразумение е съставено и в него дяловете се разпределят по равно – между Royal Dutch/Shell, Anglo-Persian, CFP (френската компания) и Near East Development Company (която защитава интересите на американските фирми). Всяка от тях има по 23,7 % и останалите 5 % - са на Гулбенкян. Французите се задължават да купят неговия петрол по пазарни цени. Датата е 31 юли 1928 г. и би трябвало производството на петрол от Ирак да тръгне с пълна сила. Нещо, което не се случва до днес.

Първоначално защото самоотричащата се клауза остава - никой не може търси и разработва петрол в очертаните територии без съгласието на останалите. Петролните компании, които участват в ТПК (по-късно ИПК) понякога имат силен конфликт на интереси. Например Англо-персийската компания и Standard Oil от Ню Джърси (Ессо, а напоследък Еххоn) имат достъп до огромни залежи от суров петрол извън Ирак, поради което компаниите искат да задържат концесията в Ирак като резервна. Обратно CFP и някои други компании предпочитат да се борят за бързо разработване на иракските залежи, за да засилят своите доставки на суров петрол.

Единственият постоянен и безспорен печеливш е Гулбенкян. Колкото и да се произвежда в Ирак, той получава в брой своите пет процента, а и никой от конкуренцията не може сам да развива петролен бизнес в региона. Трябва да участва и Гулбенкян, т.е. печалбите му са гарантирани навсякъде.

Фирмите създателки на ИПК отлагат разработването на иракските петролни залежи и добивът намалява, защото не се изпълняват изисквания, като например построяването на нефтопроводи или морски терминали. Концесията е предоговорена през 1931 г. Новият договор предоставя 70-годишен период на увеличената площ от 83 200 кв. км източно от река Тигър. В отговор иракското правителство получава допълнително заплащане и заеми, както и обещанието, че ИПК ще изгради два петролни тръбопровода до Средиземно море до 1935 г. Иракските политици и общественото мнение в страната остават подозрителни за мотивите на ИПК. Много иракчани вярват, че ИПК задържа суровия петрол на страната и не го пуска на пазара, за да повиши цените на нефта, произведен от компаниите създателки другаде.

Така че различните цели водят до малко производство и съответно още по-малки печалби за народа на Ирак, който първоначално дори няма дялове в петролната индустрия в неговата страна.

Турската петролна компания (от 1929 г. се нарича Иракска петролна компания) е първият петролен монопол. Тя не носи големи печалби на народа на Иракп и за дълго спира развитието на петролната индустрия в страната и региона. С изключение на Гулбенкян, останалите партньори в ТПК са предшествениците на днешните супервелики, на шестте сестри, както италианският предприемач Енрико Матеи²⁹ определя шестте най-големи частни петролни компании, които по негово време управляват петролния пазар. Монополът просъществува в продължение на три десетилетия, докато през 1960 г. се ражда друг картел – ОПЕК.

Последното споразумение от 1928 г. е голяма победа за Гулбенкян, което той постига след 37 години напрегнати усилия и битки. Без никога да е стъпвал в Месопотамия. Когато за първи път вижда петролен танкер близо до бреговете на Мароко в Средиземно море е на 59 г. и попитал дъщеря си: „Какво е това возило?“.
СУПЕРСИЛАТА САУДИТСКА АРАБИЯ И КРАЯТ НА ЧЕРВЕНАТА ЛИНИЯ

Различни фирми от САЩ искат да разработват петролни полета и да развиват бизнес в региона на Близкия изток. Главното препятствие, с което се сблъскват фирмите от САЩ е въпросната клауза червена линия³⁰, договорена за ТПК през 1914 г., според която всякаква дейност, свързана с петрола в Османската империя, от който и да е от притежателите на дяловете, трябва да бъде обща между всичките партньори. Както стана ясно, клаузата е вкарана по настояване на Гулбенкян, така че петролните компании да не могат да заобиколят неговите интереси, като създават компании без негово участие. Тази договореност продължава през 1928 г. и всъщност забранява на партньорите в ТПК да действат самостоятелно на териториите. Червената линия пречи на компаниите от Съединените щати да се борят за петролни концесии в други полета в голяма част от териториите около Персийския залив до края на Втората световна война.

През 1934 г. американските представители в ИПК са само две компании – Jursey и Sokony (по-късно Mobile), които разделят дял от 23,75 %. В периода от 1935-37 г. групата от ИПК под различни имена получава петролните концесии в Оман и Катар, които са вътре в червената линия. Също през 1929 г. две американски компании Socal (по-късно Chevron) и TexasСо. (по-късно Texaco) придобиват петролната концесия в Бахрейн. Понеже тези две компании не участват в ИПК, концесията в Бахрейн не води до скандали. Друга много по-сериозна заплаха се появява на хоризонта – огромната територия с още по-огромни петролни залежи на Саудитска Арабия³¹.

Петролът е открит там от американски геолози през 40-те години на 20-и в., но производството не започва до края на Втората световна война. Благодарение на добива на петрол започва бързото икономическо развитие на страната, която днес е водещ производител на петрол с ненадминатите запаси от 256 млрд. барела петрол.

Много автори разказват за прословутата среща между президента Рузвелт и крал ибн-Сауд. Двамата се виждат за първи път на 20 февруари 1945 г. на американския крайцер „Quinssey” в Суецкия канал край египетския бряг. Франклин Рузвелт се връща от конференцията в Ялта и поканва краля на борда за три дни (Вж. Приложение 9). Монархът спи в палатката си, опъната на задната палуба. Оттогава започва разбирателството между тях и страните им, както и уговорката, че само американски фирми ще разработват саудитските нефтени полета. Уговорка, която в общи линии се спазва и днес.

Битките между американските фирми и Гулбенкян за разработването на новите петролни концесии в очертаната територия на Близкия изток продължава и след Втората световна война. Макар че позициите на Гулбенкян вече не са много силни – той живее в Лисабон, но заради добрите му отношения с правителството на Виши през Втората световна война, той губи гражданството си във Великобритания.

Съдебните дела са стихията му. Той наема няколко екипа от адвокати, които да се грижат за неговите интереси. Юристите винаги работят независимо и тайно един от друг и предлагат различни решения.

Стига се до споразумение, според което Калуст Гулбенкян се отказва от претенциите си върху територията на концесията, т.е. от клаузата в споразумението донесла му огромното богатство. Разбира се срещу заплащане.

Поставянето на подписа му се превръща в спектакъл с няколко действия. В навечерието на датата, в която делото влиза в съда в Лондон, адвокатите на постигат споразумение. Остава Гулбенкян да подпише. Което той прави по присъщия му екстравагантен начин. До 1 ч. след полунощ иска различни справки или промени в различни думи. Подписва, когато вече е толкова къно, че вечерята във фоайето на хотел Асиз остава недокосната.
КОЛЕКЦИОНЕР И ФИЛАНТРОП

Първата древна монета от огромната колекция на Калуст Гулбенкян сигурно е разменената срещу наградата на баща му още като дете на Капалъ чарши в Истанбул. Кога точно той започва да събира най-различни произведения на изкуството не е известно. След подписването на споразумението червена линия през 1928 г. той изцяло се фокусира върху колекцията и дарителството.

В периода от 1929-1930 г. той вече започва да става филантроп – първоначално даренията са за арменската общност. Макар че не показва колко държи на етническия си произход и използва максимално връзките и запознанствата си във Високата порта за да натрупа баснословното си състояние. Трудно е да бъде упрекнат затова, защото геноцидът срещу арменците основно се извършва през 1914-15 г., а тогава Гулбенкян вече е получил нотата от Великия везир, която обещава концесията за петрола на Турската петролна компания.

През 1929 г. Гулбенкян дарява средства за реставрация на църквата около Божи гроб в Йерусалим и предава колекцията си от арменско изкуство и книги на Настоятелството на Арменския квартал в Свещения град. (Вж. Приложение 18). Отпуска ежегодна рента и средства за строежа на библиотеката на Арменската патриаршия там. Библиотеката съществува и до днес (Вж. Приложение 29).

Знае се, че когато около 1930 г. купува около 50 картини от Ермитажа, той вече е известен колекционер. Тогава съветското правителство изпада във финансова криза и тайно разпродава картини от богатия музей в Ленинград. Гулбенкян не е единственият кандидат, но спечелва преговорите. Един от неговите съветници при избора е сър Кенет Кларк, изкуствовед от Великобритания със световна слава. Две прекрасни платна на Рембранд са в колекция Гулбенкян днес – Александър Велики (Вж. Приложение 16) и Старецът (Вж. Приложение 17). Когато купува произведения на изкуството, Гулбенкян остава верен на своя характер – никога не ползва само един консултант. Винаги съветниците му се държат в напжение – те не ас отбор, те са конкуренти. Подозрителен и недоверчив, Гулбенкян прилага еднакво отношение към всички около него – лекари, медицински сестри, адвокати,, дори членовете на семейството му. За съжаление.

След смъртта на първия президент на Арменския благотворителен съюз, син на Нубар паша, Гулбеткян заема поста. Остава на него две години - в периода 1930-1932 г., но след сериозните протести от Съветска Армения се оттегля доброволно.

С негова помощ и средства се строят и откриват арменски училища и болници в райони, населени с арменци в Турция, Ливан, Сирия, Йордания и Ирак. Построени са арменски църкви в Ирак и Ливан – в квартали с мнозинство на диаспората в градовете Киркук (Ирак), Триполи (Ливан) и Багдад.

Животът му след 1930 г. е сложен и изпълнен с много перипетии и сякаш грижата за колекцията му и много по-важна от семейството. Фамилията се установява в Лондон още през 1900 г. Проблемите със сина му Нубар са описвани многократно, т.к. и малкият Гулбенкян е не по-малко ексцентричен от баща си (Вж. Приложение 15). Една от любимите тиражирани история се случва, когато детето е на около 12 г. и работи в офиса на баща му. Тогава то си поръчва да му донесат обяд и го заплаща за сметка на фирмата. Баща му вдига огромна скандал и малолетният син завежда дело в съда с иск за 10 млн. лири за експлоатация на детски труд. Нубар също забогатява от петролния бизнес и става милионер, но е далеч от мащабите на баща си. Прочут като голям гастраном, с вечна гардения на ревера и пура в ръката. Не оставя наследници.

Дъщерята Рита Сиварт видимо запазва по-добри отношения с баща си и нейните деца и внук са днес единствените наследници на най-богатия човек на 20-и век. Но тя не получава по-голяма част от наследството – както брат й и нейният дял е 2.5 млн. долара. Съпругата на Гулбенкян не играе водеща роля. Дори всички домакински разходи се плащат само след изричното одобрение на Калуст и понякога след продължителни молби от жената и децата. Неговият деспотичен нрав със сигурност се отразява на отношенията и вероятно допринасят за завещанието му, според което той оставя колекцията и петролния бизнес на фондация. С изричното условие да се открие музей, който всички да могат да посещават и да се любуват на експонатите, които самият Гулбенкян нарича „децата ми“.

Много е трудно да се прецени, когато сами забогатели хора правят огромни дарения дали причините са неразбирателства в семействата, гузна съвест или просто търсят най-доброто за красивите предмети, които цял живот събират. Ило просто комбинация от всичките фактори. Независимо от упреците за начина, по който забогатява, начинът по който той се разпорежда с имуществото си, говори за широта на възгледите.

Преди Втората световна война семейството се премества в Париж с част от експонатите от колекцията, като къщата им там е под специална охрана. След навлизането на нацистите във Франция става приятел на правителството на Виши, поради което Великобритания го лишава от гражданство. През 1942 г. се замисля да пренесе колекцията си изцяло в САЩ и през тръгва на път през Лисабон, където всъщност остава до края на живота си. Живее в апартамент на първия етаж на хотел Асиз (днес Шератон), обкръжен от две медицински сестри и много лекари и адвокати. Умира през 1955 г. на 20 юли ³².

Влиза в историята като основател на музея, носещ неговото име в Лисабон³³. За експертите той също е известен като мецанат и покровител на изкуството на Рене Лалик (Вж. Приложения 26 и 27). В колекцията в Лисабон има повече от 150 произведения на френския бижутер. Лалик работи само със стъкло и никога на нарушава правилото на трите F (Femme, Faune, Flore – жена, флора и фауна)³⁴. Трите F съществува във всяко произведение на Лалик – ваза, брошка или статуетка.

За португалския период на живота му се разказва една много колоритна история. Всеки ден Гулбенкян се разхожда, като след него върви секретаря му, който носи столче за почивка. Децата в Лисабон го познават и когато сяда да си поеме дъх, те обкръжават столчето. Той се борел по своя начин – на децата се позволява да стоят наоколо, ако пазят пълна тишина, за което им се плаща.³⁵

Когато човечеството като цяло печели от натрупано огромно богатство, човек сякаш забравя, че един народ определено губи. Красивата сбирка на Гулбенкян остава притежание на всички. Ако обаче неговите проценти бяха собственост на иракския народ – законен притежател на подземните си ресурси, може би стандартът на иракчаните би се повишил. Хипотетично е напълно възможно.

Дали е осъзнавал нуждите на обществото? Дали разочарованието от отношенията с децата му не допринасят за решението? Дали завещанието е израз на гузна съвест? Каквито и да са мотивите, не може да не се оцени как Гулбенкян се разпорежда с натрупаното си петролно богатство.

След смъртта на Гулбенкян според неговата воля, записана в завещанието, се създава благотворителен фонд който наследява петролните дялове и колекцията от произведения на изкуството. Документът е от 1953 г. След изчисленията състоянието възлиза на 420 милиона долара³⁶ в пари, а цялото имущество се оценява на 840 милиона. Децата му получават по 2,5 милиона долара. Португалското правителството още преживе поставя изричното условие, че ще запази колекцията, ако управлението на фондацията е от местни хора. Това се спазва и до днес.

В Музея в Лисабон се събира и съхранява голяма част от колекцията. Там има обществена библиотека с повече от 125 000 заглавия. В град Оирас в Португалия се създава Академия на науките „Гулбенкян“, в която се правят изследвания в областта на микробиологията, биотехнологиите и генетиката.

Част от експонатите, които представляват египетското изкуство, остават в Лондон. В Париж в бившата къща на Гулбенкян на улица „Леван“ се открива културен център. От 1969 г. тук се провеждат публични четения и курсове, организират се научни конференции, провеждат се концерти, фестивали и изложби. Тук също има общинска библиотека.

Главната цел на фондацията е подкрепата на научни, културни, образователни, художествени и хуманитарни проекти. Днес повече от 70 страни по света използват нейни средства. Арменският й отдел има бюджет около 3 милиона и 600 000 долара. Средствата се разпределят между научни, културни, образователни, медицински и други проекти на арменската диаспора и на Република Армения. Особено внимание се отделят на страни като Сирия, Ливан и Турция, където има големи арменски общности. Големи дарения отиват и за арменските общности във Франция, Гърция, Италия и Южна Америка. Значителни суми получава известният Института за древни ръкописи «Св. Месроп Маштоц» Матенадара́н в Ереван.

На сайта на фондацията кратко коментират възгледите на най-богатия човек на 20 в. с изречението: „Как използва Гулбенкян своето състояние докато е жив, и как се разпорежда да го използват след смъртта му, показва ясно неговото разбиране за социалната функция на богатството и съответните задължения за собственика.“

Може би заради това наследниците му: първоначално адвокатът Михаел³⁷, внук³⁸, син на дъщеря му, а днес и инженерът Мартин Есаян – правнук³⁹, участват в борда на Фондацията Калуст Гулбенкян (Вж. Приложение 13 и 14).

ПРИЛОЖЕНИЕ

Приложение 1 – Калуст Гулбенкян

Приложение 2 – Кападокия - историческа област в Мала Азия

Приложение 3 – Османската империя 1481-1683 г.

Приложение 4 - Османската империя през 1683 г.

Приложение 5 - Споразумението Сайкс-Пико

Приложение 6 - Хенри Детердинг (19.04.1866 – 04.02.1939 г.)

Директор на Royal Dutch Petroleum Company за периода (1900–1936) http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/f/f4/Henrydeterding.jpg/200px-Henrydeterding.jpg

Приложение 7 - Споразумението Червена линия

Приложение 8 - Президентът Франклин Рузвелт и крал Сауд през 1945 г.

Приложение 9 – Гулбенкян в Египет

Приложение 10 – Изригването на петрола в полето Баба Гургур близо до Киркук, Ирак

Приложение 11 – Карта за влиянието на Великите сили в Близкия изток

Приложение 12 – Статуя на Гулбенкян в градината на музея в Лисабон

Приложение 13 - Майкъл Есаян – внук на Калуст Саркиз Гулбенкян

Приложение 14 - Мартин Есаян – правнукът на магната

Приложение 15 – Синът Нубар Саркис Гулбенкян (2.VI.1896 – 10.I.1972 г.)

Приложение 16 - Картина на Рембранд – Портрет на Александър Велики

Приложение 18 - Карта на Арменския квартал в Йерусалим с Библиотеката на Гулбенкян

Приложение 19І Картина на Доменико Джирладайо – Портрет на млада жена, около 1485 г.

Приложение 20 – Картина на сър Томас Гинсбъроу (1727-1788г.) - Портрет на г-жа Лондрес-Стоун

Приложение 21 – Картина на Петер Паул Рубенс (1577-1640 г.), Елена Фурман, около 1630 г.

Приложение 23 – Жан-Батист Карпо (1827-1875 г.) - Приведената Флора, около 1873 г.

Приложение 24 – Картина на Жан-Оноре Фрагонар (1732-1806 г.)-Островът на любовта

Приложение 26 – Произведение на Рене Латик - бижу

Приложение 28 - Медалион Абукир, III в., злато, диаметър 54 мм http://museu.gulbenkian.pt/obra.asp?num=2428&nuc=a2&lang=en

Приложение 29

Фолио от „Антологиа на султан Искандар“ (Иран, около 1410-1411 г.)

http://www.thecityreview.com/gulbenk2.html

Приложение 30