Децата не се раждат насилници
КАМЕЛИЯ МИРЧЕВА -психолог
/статията е публикувана в списание „Обществено възпитание” бр.4/2004/
Как изглежда човешкият живот в началото на XXI век?! Той протича в джунглата на различни технологии, които го засипват с егоизъм, насилие, наркотици, убийства, престъпност и страх. Страхът съпътства хората, а те живеят затворени в своя собствен мир. Вкопчват се в религиозни доктрини, в национални движения, в политически партии и мислят, че в по-голямата група ще бъдат поне за малко в безопасност.
Войни, разделения и интриги. Страхът и несигурността карат съвременника да гради нова Вавилонска кула. Телевизията промива съзнанието му чрез реклами на все „по-важни” и по-качествени стоки, без които не можем.
Децата ни гледат филми, пълни с насилие. Дори действителността се превръща в криминален трилър, в който липсва добрият герой.
Рекламата моделира, създава и манипулира потребностите ни. Идеалите, в които вярват младите хора, се подменят. Зомбираща музика. Цинични текстове. Личността много трудно може да оцелее. Човекът става все по-зъл и по-агресивен. Децата - също. От речника им изчезнаха простички и ясни думи, като „моля", „извинявай", „благодаря".
Възникват въпроси, от рода на „Защо едно дете е агресивно?" и „Какви са пътищата, които водят от вербалната до физическата агресия?".
Най-полезното е да открием корените на проблема, вместо да търсим виновни и да прехвърляме отговорността си за възпитанието на децата на някого друг.
Зад всеки акт на насилие или противообществена проява стоят някакви минали събития, нещо, което е довело до нея.
Формирането на детската личност обхваща сложен и противоречив период на прогресивно изменение и преминаване през различни етапи.
Социалните условия на живот (семейство, училище, приятелско обкръжение, неконтролирана улична и информационна среда, значими възрастни и т.н.) са от особено важно значение.
Социализацията е процес, чрез който децата се стремят да станат като възрастните членове на обществото. Децата не се раждат агресивни. Те стават такива под въздействието на различни фактори. Един от тях е отчуждението.
Недостигът на внимание, липсата на обич, незачитането на личността на детето, изолацията, ниската самооценка могат да бъдат причина за отчуждение.
Тези състояния, независимо дали са на съзнателно или подсъзнателно равнище, винаги са съпроводени с дезактивация, напрежение и неустойчивост на личността.
Гневът, породен от отчуждението, е един от основните двигатели на агресията.
Външните фактори на средата, които пречат на усилията за справяне със ситуацията, водят до нарушена емоционална адаптивност. Пораждат се външни и вътрешни лични конфликти, които се изтласкват чрез агресивно поведение на различни равнища. Някои от тях осигуряват защита от болка и нараняване, други елиминират въздействието на страха, а трети - на тревожността.
Възпитанието не се състои в премахване на отчуждението, а в научаване как да бъде осмисляно и преодолявано от детето, неговите реални възможности за съпротива.
Отчуждението е един от факторите за агресивно поведение. Може би по-маловажният.
Другият е научаването на поведенчески модели чрез подражание. Наблюдението на агресивни поведенчески модели намалява и без това ниското равнище на задръжките у детето.
За него няма значение дали агресивният модел е наблюдаван в реалния живот или във фантазен продукт. И в двата случая се създава нереална преценка за действителната ефективност на съответните типове поведение и те могат да изкривят трайно нагласата в междуличностното общуване. Ако дете наблюдава агресивни поведенчески модели, които се награждават или не се наказват, се увеличават възможностите то да следва с поведението си демонстрирания модел. Придобитите навици са фактори, които стимулират детската агресия.
Възрастните могат да играят съществена роля при формиране на мирогледа на детето - да му обяснят кое е добро и кое - зло. При децата ценностната система е в процес на формиране. Границите между добро и лошо, възпитано и невъзпитано, правилно и неправилно все още са размити.
Индивидуалните качества на личността също оказват влияние за формирането й. Някои заболявания и физиологични нарушения биха могли да стимулират агресивните действия. Наркотиците и алкохолът също стимулират децата към извършване на агресивни действия.
Ще споделя резултатите от проведена анкета със 78 деца на възраст от 7 до 13 години. Бяха им зададени няколко въпроса: ползват ли компютър, къде (в компютърен клуб, вкъщи или в училище), по колко часа дневно?
Оказа се, че по-голямата част от анкетираните ученици използват компютър единствено за компютърни игри - минимум по 2-3 часа дневно. Повечето деца имат компютри вкъщи, но въпреки това посещават и няколко часа седмично компютърните клубове.
Тези резултати ме провокираха да задам въпроса кои са най-често играните компютърни игри и защо. Оказа се, че 90% от децата играят „Контра страйк" и версиите на GTI. Ще цитирам някои от отговорите:
Деветгодишно дете: „Приятно ми е с оръжията да стрелям по ченгетата, защото ме дразнят. Понякога ченгетата крадат. Един път в „Контрата" ми откраднаха дрехите. Ама си го получиха... Дразнят ме и затова ги убивам".
Седемгодишно дете: „Хубаво е, че като убиеш полицай и той ти дава живота си. И ти плащат. Ставаш богат. Много богат..."
Осемгодишно дете: „Ако стреляш и риташ полицая, ти дават много пари."
Деветгодишно дете: „В „Контрата" се събират много хора. Купуваш си оръжие и стреляш. Стреляш с всякакви оръжия. Имаш снайпер. Залагаш бомби. Там можеш да си терорист или полицай. Разликата между добрите и лошите е само в жилетките. А жилетка можеш да си купиш от базите. Без значение е - нали накрая всички трябва да измрат."
Десетгодишно дете: „Ако искаш да си купиш калашник, той струва много пари. Но можеш да ограбиш банка или да взривиш някой и да ти платят."
Осемгодишен: „Това са хубави игри - убивам с нож, залагам бомби в сгради. Ако има много хора и ги взривиш, ти плащат веднага. Когато убиеш само един, не ти дават парите веднага..."
Бях изумена от тези отговори и реших да се заинтересувам малко повече за компютърните игри, които децата играят.
Оказа се, че в една от версиите на GTI Сити главният герой е „млад, амбициозен" гангстер, който трябва да осъществи наркосделка. Арсеналът от оръжия е доста внушителен. Героят може да спечели пари, като открадне някое превозно средство или като убие някой.
Интересно е, че в тази игра освен много кръв, насилие, убийства и наркотици, няма никакъв алтернативен образ на положителен герой. Проблемът идва от това, че детето няма избор да бъде друг тип герой. В GTI алтернативата е единствена.
Представете си как два часа на ден детето ви играе тази игра и се идентифицира с образа на наркопласьор, който убива и т.н. Какви ценности, нагласи и стереотипи на поведение могат да бъдат провокирани от това?!
Възниква неосъзнат конфликт между любовта и омразата, между правилното и неправилното. Щом като тук мога да открадна кола или да ограбя банка, за да припечеля, защо да не го направя и в действителност?
Децата, особено по-малките - трудно правят разлика между игра и действителност. За тях играта е естественият начин да приемат и опознават света. Те се оформят като личности под въздействието на играта.
Някой би казал, че това е само игра, но за детето не е така. Чрез такъв тип игра то привиква с агресията. За съзнанието на човека собствената му личност и поведение съществуват само дотолкова, че да играят ролята на граница на познанието. Човек не може да изпитва обич. ако никога не е имал възможност да я познае. Не можеш да уважаваш, ако не са те научили на това.
Антисоциалното поведение възниква от деформираните представи за действителността.
Можеш да станеш агресивен, ако наблюдаваш агресивни деяния, които са представени като положителен акт.
В структурата на такъв тип игри можеш да станеш герой единствено, ако убиваш, стреляш, „прецакваш" някого...
Детето не може ла разбере защо в училище не бива да удря никого, след като „героите" го правят. Противоречието се вижда много ясно: за едно и също действие - в един случай получава награда, а в друг – забележка или наказание.
Ако агресивният акт в играта води до успех, детето ще се опита да го използва и в жизнената си практика.
Подобен род игри затвърждават у децата виждането, че агресията е нещо нормално, естествено прието и дори желано поведение. Детето се идентифицира с героя от играта. В продължение на няколко часа дневно то мисли като него.
Всеки ден то се среща с този модел на поведение чрез играта и рано или късно започва да му подражава.
Дори четиригодишните деца имитират поведението на възрастните и на любимите си анимационни герои. Ако агресорът във филма или компютърната игра премине през всички препятствия, без да бъде наказан, за това че е нарушил законови и етични правила, детето приема поведението за модел и го пренася в собствените си поведенчески модели. Ако значим за детето възрастен наблюдава агресивното поведение на героя и изкаже несъгласието си от неговите действия, агресивното поведение не се възпроизвежда от детето.
Агресивните действия се копират и възприемат чрез така наречените агресивно-познавателни сценарии. Всъщност те се превръщат в „програма на поведение", която се научава твърде бързо, тъй като е поднесена под формата на игра.
Различните примери за агресивни сценарии се натрупват и събират в паметта на децата, съхраняват се и в един момент се превръщат в собствен агресивен сценарий. При фрустрация или тревожност този сценарий се активира и става неконтролируем.
Това какви филми гледат и какви игри играят децата ни зависи само от нас възрастните.
В състояние ли сме да контролираме детската агресивност и насилствено поведение?
Нужни ли са забрани или по-ползотворно би било равновесието и търсенето на баланс между наблюдаваното насилие и формирането на задръжки към използването на агресивни поведенчески актове?
Забраните едва ли биха решили нещо.
Колко родители знаят какви са игрите, които играят децата им?
Колко учители се интересуват от това какво правят учениците им в извънучебно време?
Защо ние възрастните се страхуваме да си подадем ръка и заедно без упреци и обвинения да направим нещо за децата си?
Децата се нуждаят от обич, от разбиране и от точни и ясни правила.
Промяната на нагласите и нетърпимостта на обществото към агресията и насилието е наложителна, защото там някъде в потока от информационни данни, сред комуникационните мрежи има един невидим свят, за съжаление създаден от възрастни, който налага опасен ефект върху психиката и съзнанието на децата ни.
На практика това предполага всички възрастни - родители, учители, медии, правителствени, неправителствени организации и т.н. да обединят усилията си, да насочат децата към позитивни поведенчески модели към реално позитивно възпитание - към спорт, изкуство и други алтернативни форми на работа.
Децата ни имат нужда от нас, от нашата помощ и подкрепа!
Сподели с приятели: |