Камък за препъване

„Старостилците напуснаха Гръцката църква и основаха «църквата на истинно-православните християни», понеже по думите им промяната на календара противоречи на светите канони… Те основаха Църквата на истинно-православните християни единствено от желание да защитят светите канони… Църквата на истинно-православните християни бе основана като средство ... начин точно да бъдат съблюдавани светите канони“.

Невъзможно е да бъде измислена по-коварна клевета относно борбата на православните традиционалисти. Тя е коварна, тъй като на пръв поглед изглежда истинна и точна. Действително, промяната на празничния календар наруши светите канони и старостилците не пропуснаха да отбележат това — това бе нещо съвсем естествено. Коварството пък се състои в това, че старостилците биват представени като борци в духа на Дон Кихот, „на тяхното знаме пише акривия (т.е. строго изпълнение на църковните правила, недопускащо снизхождение)“. Наистина дяволска клевета, с помощта на която искат и могат да принизят, в очите на света, борбата на старостилците до равнището на една наивна и нереалистична борба, водена от фанатизирани елементи.

Но смисълът на борбата на старостилците изобщо не се състои в поддържането на църковната акривѝя в ущърб на църковната икономѝя [т.е. снизхождението към човешката немощ, заради която се допуска известно облекчаване в прилагането на църковните правила]. Тук изобщо не става дума за акривѝя или икономѝя. Борбата на старостилците е за Православие. Промяната на празничния календар бе не само нарушение на каноните, тя стана и начало на разграждане стените на Православието, разрушаване, подготвено още в епохата на Теоклит Фармакидис²⁵. Макар тези, които започнаха борбата, и да бяха наречени „старостилци“, това стана защото враговете на Православието почнаха своята разрушителна дейност с въвеждането на папския календар. Ако те бяха започнали нападението от някоя друга страна, тогава и формата на борбата днес щеше да бъде друга, друго щеше да бъде и името на борещите се за Православие, които днес ги наричат старостилци.

Враговете на Православието се преструват, че не разбират смисъла на борбата на традиционните православни християни; те възклицават: „Християнството е толкова необятно, а те го удавят в тези тринадесет капки вода! Каква ужасна разлика, въпрос за спасението, догмат на вярата са за тях тези тринадесет календарни дни!“ Ето ви класическо доказателство за безсилието пред Истината — нейното извращаване. Истинно-православните християни никога не са се борили нито за тринадесет дни, нито за календар. Астрономическата точност беше довод, издигнат именно от новостилците. В 1924 г. православните гърци видяха, че богослужебното съгласие в Христовата Църква — съгласие, царило в продължение на шестнадесет века, — е разбито за един миг в целия свят. Те видяха презрение към Преданията на Църквата; те видяха ухажването, от страна на икуменистите, на еретическите вероизповедания на Запада, те осъзнаха, че това бе истинската причина за въвеждането на западния календар; те осъзнаха още и най-лошото — скритото отричане на непогрешимостта на Църквата, което щеше да излезе наяве по-късно в цялата си „слава“ — в 1965 г., при „снемането на анатемата“ срещу папизма. С други думи, те разбраха, че корабът на Гръцката църква се е натъкнал на подводна скала и започва да потъва.

Промяната на календара бе първият удар на секирата по ствола на Църквата; раната, прорязана от него, бе обмисляна още по-отдавна. Човек трябва да е слепец, та да не види и да не разбира, че нанеслите тоя първи удар със секирата не ще спрат, а ще продължат. Целта им бе не да нанесат този първи удар и да спрат, а да отсекат дървото. Още тогава благочестивите вярващи прекрасно разбраха това; сега ние виждаме, че те са били прави.

Когато отците установили църковните празници и песнословия съгласно календара, разработен от астрономите на Юлий Цезар, те прекрасно знаели, че с времето техният календар ще почне да изостава. Но отците се интересували не от астрономическата точност; техният начин на мислене коренно се отличавал от светското и угодническо пред света мислене на съвременните гръцки епископи. Тази разлика в мисленето е най-главната и велика опасност за душите на вярващите — скритата отрова, която все повече и повече пропива атмосферата на държавната църква; силата на тая отрова е такава, че тя не само се разлива в кръвта на вярващите, но я прави и неспособна да приема духовния кислород при случай, когато пак ѝ се удаде да вдъхне чистия въздух на Православието.

Проповедническата и катехизаторската дейност, религиозните организации, богословските училища, периодичните издания, монашеските братства — всичко е белязано с печата на една светскост, напомняща религиозното състояние на Запада. Появяват се и някои изключения — подобни на правописни грешки, на вода в млякото, на чуждо тяло, което подлежи на премахване. И тъй, въпрос на спасение ли е или не е отделянето от такава Църква?

Защо светоотеческите книги станаха толкова трудни за намиране? Защо религиозните организации, при всичките си огромни средства, не издават трудовете на светите отци? Защо Църквата не изисква от държавата въвеждането на изучаването на светоотечески текстове в училищата? Отговорът е прост: защото вече не обичат светите отци. С уста ги почитат, но със сърцата си хранят към тях неприязън. В Гръцката църква не желаят повече да вярват и да живеят тъй, както са вярвали и са живели отците. Не, промяната на календара не беше просто обикновено и независещо от нищо друго явление; тя не е плод на неочаквано вдъхновение от страна на някой архиепископ; тя беше първото изригване на лава от един вулкан, който дълго време преди това бучеше — изригване, което предвещаваше други изригвания, които щяха да станат по-късно и на които днес ние сме свидетели. Именно така разбраха старостилците делото, засягащо празничния календар, и времето доказа правилността на тяхното разбиране.

Ако малко изменим този абзац, ние бихме могли да го съпоставим с една друга епоха и да напишем следното: „Когато Несторий проповядваше в Константинопол ерес, останалите църкви, макар и да пазеха православната вяра, в същото време продължаваха да бъдат в пълно каноническо общение с Константинополската църква и с Несторий. Защо тогава неколцина православни свещеници и миряни от Константинопол постъпиха другояче? Защо се отделиха от своя архиепископ и престанаха да го поменават на богослуженията, защо официално го отхвърлиха? Не се ли поставиха те по такъв начин извън вселенската Православна Църква? И под ударите на страшното отлъчване, наложено върху им от страна на техния архиепископ Несторий, с когото бяха в общение всички патриарси и епископи в света? Коя от поместните православни църкви, пазещи по онова време неповредена православната си вяра, беше в каноническо общение с истинно-православните християни в Константинопол? Йерусалимската? Антиохийската? Римската? Александрийската? Нито една! Всички тези църкви имаха общение единствено с официалната Константинополска църква и нейния патриарх Несторий. И ако Константинополската църква, поради ереста на нейния архиепископ автоматично — тоест, още преди да попадне под отлъчване от страна на другите църкви, което по-късно последва, — бе станала еретическа, то значи еретически бяха станали и всички православни поместни църкви, тъй като имаха общение с еретическа църква…“

Ето до къде може да ни доведе сухото, неправославно и законническо разсъждение! В действителност нито истинно-православните християни в Константинопол, отлъчени от Несторий, се намирали вън от Църквата, нито поместните църкви станали еретически, тъй като те никога не са били в съгласие с Несторий. Да, по буквата на закона църквите били в общение с Несторий. Но за неговата ерес все още те не знаели. Разпространявали се слухове, ала нищо още не било известно точно и ясно на никого, освен на жителите на Константинопол, които са слушали проповедта на Несторий. Да бъдат в общение с него за тях значело наистина да изпаднат в ерес. Що се отнася до останалите, тяхното общение с Несторий имало оправдание, доколкото те не знаели точно какво е станало. В подобни случаи съседните поместни църкви прекъсват общение с еретика постепенно, според степента на осъзнаване на неговата ерес. Във всеки случай прекъсването на общението започва в църквата, където се е появила ереста. Винаги е нужно известно време, за да осъзнаят другите църкви ереста, и още повече време за свикването на Събор, който да вземе решение за отлъчване.

Същото стана и с гръцките православни християни. Вътре в Гръцката църква се появи нововъведение и бе напълно естествено гърците първи да прекъснат общение с модернистите. И ако другите църкви закъсняха да реагират или не реагираха изобщо, то е защото повечето от тях споделяха синкретичните идеи на официалната Гръцка църква. А други, които всъщност са истинно-православни — например руските катакомбници и Руската Православна Задгранична Църква²⁶, — угнетени от беди от всички страни, не можеха нито да знаят достоверно какво става в Гърция, нито да реагират на това.

Първият симптом на икуменическата ерес се появи в Гърция през 1924 г., във вид на промяна на празничния календар. Онези, които имаха духовен опит, разбраха, че това е „холера“, и се отдръпнаха, без да очакват нищо повече. Сега ги клеветят, казвайки, че трябвало да почакат, докато съседите им разпознаят болестта, която опустошава дома им. Говорещите тъй и досега си остават там, удържайки със себе си и всички, които наивно ги следват. Те казват, че чакат лекарите. Но ще се намери ли макар един човек да им каже, че лекарите, които те очакват за поставяне на диагнозата, сами са заразени от същата болест?

И не считат ли всъщност тези люде, че Бог е служител на архиереите? Че Той е длъжен да лишава от благодатта Си праведните православни люде по заповед на епископите? А те твърдят именно това, тъй като тяхната еклесиология е не православна, а папистка. Според тях архиереите имат власт и над Божията благодат. И тъй като тези архиереи не са лишили от благодат Атинагор, то и Бог не може да му я отнеме. Но православните гледат на нещата не юридически, а онтологически. Ереста е мрак. Мракът не може да съществува заедно със светлината на Божията благодат. Еретикът е станал еретик, понеже се е отдалечил от Бога, по своя воля се е заключил в тъмната кула на неведението, където не може да проникне ни един лъч божествена светлина. Ереста повече от всички други грехове отделя човеците от Бога. Чрез ереста човекът отпада от Бога независимо от това отлъчен ли е той съборно, или не. Еретиците се отсичат от Църквата онтологически, а не юридически. Те са отпаднали от нея по силата на това, че са еретици, а не защото Църквата е взела решение да ги отхвърли.

Еретикът, тоест проповядващият ерес и всеки, който го следва, макар да знае добре, че той проповядва ерес, пребъдват по един или друг начин в противене срещу Църквата. А пребъдващият в раздор с Църквата не може да има Кръвта Христова, която очиства от всеки грях. Предусловие за получаването на това очищение е пребъдването в Истината. „Бог е светлина, и в Него няма никаква тъмнина“, пише възлюбления Господен ученик (1 Иоан. 1:5). „Ако кажем, че имаме общение с Него, а ходим в тъмнината, ние лъжем и не постъпваме по истината; ако ли ходим в светлината, както и Той е в светлината, имаме общение един с други, и кръвта на Иисуса Христа, Неговия Син, ни очистя от всеки грях“ (1 Иоан 1:6-8). „Всякой, който престъпва Христовото учение и не пребъдва в него, няма Бога; който пребъдва в Христовото учение, той има и Отца, и Сина“ (2 Иоан. 1:9). Ето го условието — за да имаш благодат, трябва да пребъдваш в Истината. „Истината не е нищо друго, освен благодатта Христова“, пише св. Симеон Нови Богослов²⁷.

Следователно, отделянето на еретика от Църквата никак не е свързано с решенията на архиерейския събор. Православният събор е хирургът, който ампутира гнилия член от Тялото на Църквата, ала не съборът е този, който е умъртвил отсечения член. Членът е бил мъртъв още преди съборът да реши да го ампутира.

Разбира се, епископите имат власт да отлъчват от Църквата, но само тези, които са вече духовно мъртви. Няма значение какво множество отлъчвания, анатеми и низвержения се изливат върху един православен християнин, живеещ праведно, дори ако му ги налагат православни архиереи — той остава жив и непоколебим вътре в Църквата, като сам укорява, ала от никого не бива укоряван. „Ако епископът отлъчи от Църквата противно на волята Божия, това не означава, че Божията присъда следва това [епископско] решение,“ казва свети Максим Изповедник, който е знаел за какво говори. А свети Дионисий Ареопагит пише: „По такъв начин, в качеството на вестител на Божиите решения, първосвещеникът има власт да отлъчва от Църквата; разбира се, не защото всепремъдрото Богоначалие робски се подчинява, ако дръзна тъй да се изразя, на всички негови прищявки, но защото той е движен пророчески от Върховния Дух, Който полага всяко начало, и отлъчва тези, които са вече осъдени от Бога тъкмо поради тяхното недостойно поведение“²⁸.

Във вестник „Христианики София“ (Християнска мъдрост), бр. 33 от юни 1961 г. на първата страница бе поместена красноречива карикатура. На нея е изобразен епископ, от чиято уста излитат черни врани. След излитането те кръжат и, ненамирайки къде да кацнат, се връщат и кацат върху главата на епископа. По това време Солунският митрополит Пантелеимон отлъчи от Църквата девет члена от организацията на тогавашния архимандрит Августин (Кандиоти). Под заглавието на вестника се четеше: „Както врабче ще хвръкне, както лястовица ще отлети, — тъй незаслужено проклятие няма да се сбъдне“ (Притч. 26:2). Под това изображение бе напечатано: „Несправедливите проклятия и анатеми нямат сила, както казва у нас народът, дори ако са изкусно съставени от библейски цитати. Те, според думите на Писанието, приличат на черни гладни птици със закривени нокти, които кръжат във въздуха и най-накрая се връщат, за да се спуснат върху главата на изреклия ги безумец“. Завършекът на статията в “Християнска мъдрост“ съдържаше препратка към историята на Църквата, където могат да се намерят много примери за несправедливи отлъчвания и низвержения на благочестиви православни християни, извършени от разни епископи поради страст или заблуда.

Добре образованият новостилен автор не е в неведение относно всичко това. Той прекрасно знае, че всяко несправедливо низвержение, дори извършено от православни епископи, е невалидно. Бог не е слуга на епископите, та да лишава от благодатта на свещенството православни по вяра и начин на живот свещеници и епископи, понеже тъй се иска на други епископи. А и възможно ли е да си представим, че Бог ще накаже Своите служители, затуй, че се покоряват на Неговата света воля, вместо на волята на епископите, вършещи неправда [в Църквата Му]? Ала все пак новостилните учители използуват този безсъдържателен (както те сами разбират) довод, за да направят впечатление на читателите.
29. Неправославните низвергват православните
„Преди тридесет години Гръцката църква низвергна… “ Ето едно твърдение, което трябва да проверим. Ако несправедливото отлъчване от Църквата и несправедливото низвержение са без значение, дори ако са извършени от православни епископи, то какво да кажем за епископи, които враждуват против Православието? — епископи модернисти, епископи, които сами попадат под анатемата на всеправославните Събори, епископи, които работят за осъществяване целите на икуменизма, епископи, които са застанали на страната на ереста на ересите — икуменическия синкретизъм? „Но почакайте, моля — казват ни те, — икуменизмът е нова ерес, която се появи едва преди десет години. Тя не съществуваше преди тридесет години, когато клириците и миряните, придържащи се към стария стил, бяха отлъчени и анатемосани от Гръцката църква“. Който мисли така, той се заблуждава и допуска сериозна грешка.

Каква бе целта при промяната на календара? Промяната на календара, както и предложената промяна на празнуването на Пасхата, възможностите за което сега се изучават, имаше като своя главна цел богослужебното единство със западните деноминации. Това бе първата крачка към знаменитото „единство на църквите“. Промяната на календара бе, по такъв начин, първата официална проява на синкретизма в нашата страна.

Новостилците се опитват да представят привързаността на старостилците към православния църковен календар като някаква чудатост, като разбираема своеобразност, която обаче не може да оправдае разрива на старостилците с обновленската държавна Църква. Обичайната тактика на новостилците се състои в това да представят делото, за което се борят старостилците, като колкото се може по-нелепо и по-нищожно. Поборниците на новия стил се опитват да внушат, че реформата на православния богослужебен календар няма абсолютно никакво отношение към икуменическата ерес. Но старостилците от самото начало бият тревога, че в опасност се намира именно вярата. Борбата на старостилците не бе борба на тесногръди фанатици против по-точния и по-съвършен календар, както искаха да внушат това новостилците. Тя бе борба на Православието против една нова ерес — против една коварна и добре прикрита ерес, която още не бе известна със своето истинско име. Промяната на празничния православен календар бе първата нападка от страна на икуменизма срещу Православието в Гърция.

Когато изучаваме историята и постановленията на неправославния конгрес, свикан в Константинопол под председателството на Константинополския патриарх, масона Мелетий Метаксакис, пред нас се открива икуменизмът в цялата му прелест — такъв, какъвто го знаем днес²⁹. На този конгрес през май 1923 г. не само бе прието решение за промяна на празничния календар и пасхалията [на Православната Църква], но дори решения за премахване на свещеническите одежди и замяната им с костюми като на протестантските пастори, за подстригване на косите и бръснене брадите на православните клирици, за да приличат по всичко на западните клирици, на протестантите, на англиканите и на католиците³⁰. Бе решено да се премахнат постите по западно подражание, да се премахне монашеството или да бъде то преобразувано в социално-активни религиозни ордени — всичко по западен образец. В тази епоха вече бяха започнали отделни икуменически контакти и диалози, бе започнала систематична пропаганда за признаване на англиканските ръкоположения и на всички неправославни кръщения; бе повдигнат въпросът за преразглеждане на цялото църковно законодателство и за едно „ново официално определение на изповеданието на православната вяра“.

По такъв начин Гръцката църква, бидейки още преди тридесет години антиправославна и неправославна, низвергна и отлъчи придържащите се към стария стил клирици и миряни. Но старостилците ѝ отвърнаха с думите на свети Марк Ефески:
„Съборите осъждаха тия, които не се подчиняваха на Църквата и се придържаха към противни на нея учения; затова съборите ги наричаха еретици и отначало осъждаха ереста, а сетне и тия, които са нейни поддръжници. Аз пък не проповядвам никакво собствено учение, не въвеждам нищо ново и не отстоявам чужди и лъжливи догмати, но се придържам към това чисто учение… което Църквата е приела от нашия Спасител Христос и което тя пази… По какъв начин могат да ме осъдят като еретик? Отначало трябва да разгледат учението, което аз изповядвам, и ако то е съобразно с благочестието и е православно, тогава как мога да бъда достоен за осъждане?“³¹
30. „Наглото безразличие на губителите“
Не напомня ли това отлъчване на православните от обновленската държавна Църква на едно друго отлъчване — в далечната 1054 г., когато Православната Църква бе отлъчена от папистите? Те също осъдиха православните заради тяхното непослушание към „Църквата“, тоест към папата и неговите кардинали. Те също наричаха православните християни непокорни на църковната власт и също имаха на своя страна светските власти. Папистите също бяха обновленци и страдаха от една хронична и все по-влошаваща се болест по отношение на вярата.

Освен всичко това, не напомня ли това отлъчване на едно друго, отправено срещу православните християни от триста и четиридесетте иконоборчески епископи, които свикали „Вселенски събор“ в 754 г.? По онова време православните проявили непослушание спрямо не само седемдесет епископи — както сториха съвременните православни традиционалисти — но спрямо триста и четиридесет епископи, събрани на официален „Вселенски събор“. Този събор също осъдил тогавашните православни християни като фанатици и отсъдил, че те отдават прекомерно внимание на несъществени въпроси, като например почитането на иконите и че произвеждат разколи в Църквата чрез непоменаването на обновленските епископи и прекъсването на църковно общение с тях. По онова време, също както днес, някои от учените епископи-иконоборци предлагали на православните: „Желаете да почитате иконите ли? Ние няма да ви пречим, стига вие да ги окачвате малко по-високо. Само едно нещо искаме от вас - да поменавате епископите на официалната Църква и тогава и аз сам ще поставя икони в храма, където служа, защото дори в моята епархия има мнозина, които изпитват носталгия по обичая да окачват икони — а това е толкова смислено — ала те естествено не желаят да правят разкол в Църквата.“