Каналите за антики и ролята на Людмила Живкова

Каналите за антики влизат в полезрението на Людмила Живкова още в началото на 70-те години на миналия век с факта, че големи шефове на партията и държавата тогава вършат сериозна иманярска дейност – изпращат свои групи хора, понякога милиционери, военни, граничари или направо офицери от службите, друг път обикновени иманяри, които да копаят и взривяват в страната, и намереното прибират в лични колекции. Това придобива такива размери, че тя решава да сложи ред в тази дейност под крилото на държавата. Само няколко години преди това и контрабандата е канализирана като официална държавна политика на България и с указ и постановление на Министерския съвет е наречена „скрит транзит” и е възложена на външнотърговското дружество „Кинтекс” като монополна дейност. Дружество, изцяло рожба на Държавна сигурност и дейност, неразривно преплетена с шпионажа.

През 1975 г. служба „Културно наследство” се създава, предимно с кадри на Първо главно управление на Държавна сигурност, или иначе казано – външното ни разузнаване. И материалът започва да се събира. От друга страна, шефът на тази служба, кадровият офицер от Първо главно управление на Държавна сигурност Живко Попов, създава 3 задгранични фирми на специално изпратени за целта навън българи, през които започват да минават артефактите и в двете посоки – оттук за продажба на аукционите и частните колекционери в Западна Европа, а от чужбина – към България. Само с това ли са се занимавали обаче хората от кръга „Културно наследство”, по-известен като най-близкият кръг около дъщерята на Тодор Живков. Официално дипломати, всъщност офицери от разузнаването, имената им се свързват с няколко от най-емблематичните, дълбоко засекретени и неизяснени до ден днешен случаи в българската история като атентата срещу папа Йоан Павел Втори и убийството на писателя Георги Марков в Лондон. Така културно-историческата дейност, каналите за антики и изключителната инициатива за честването на 1300-годишнината от създаването на българската държава се преплитат с най-високите нива на външния ни шпионаж.

С идеята си да сложи под контрол каналите за антики и иманярството обаче Людмила Живкова удря не само партийните върхове, но и интереса на почти всички управления на Държавна сигурност – активни участници в същия процес и съответно си създава още врагове.

Сама не съзнавайки, създава сериозна интрига между няколко управления на ДС, като се обляга и работи предимно с 14 отдел РИК на Първо главно управление на ДС, и не подава никаква информация за това какво става нито на политическата полиция – 6 Управление на ДС, нито на останалите.

Една от версиите гласи, че в отговор службите решават да подведат нея и хората от близкия им кръг, и им подхвърлят уж пристигнала от чужбина странна старинна карта на съкровище, скрито в гробница в Странджа, и че нейната кухина с формата на правилен куб е засечена по сателит и от руснаци, и от американци, че дори и от британци откъм Гърция.

„Нещото” е толкова важно по преценка на Людмила, че човек от екипа прави непрекъснати совалки чак до вътрешния министър Димитър Стоянов.

Изпратен от нея екип заминава за Странджа и става свидетел на странни събития там. Един от екипа обаче, човек на службите, последователно отклонява от точното място.

При странни обстоятелства през юли 1981 г. Людмила Живкова умира. Смъртта й и досега е обвита в тайна. Официалната версия е самоубийство, но никой не се занимава кой и защо предизвиква дълбоката й депресия. Освен конфликтът й с нашата Държавна сигурност и внимателното наблюдение върху нея от руските служби, които не одобряват политиката й и смятат, че ако тя наследи баща си, съществува реална опасност да се опита да отклони България от руската орбита, съществува и дълбок конфликт с баща й Тодор Живков, генерален секретар на Българската комунистическа партия и ръководител на тогавашната българска държава.

Докладът е завършен след смъртта на Людмила Живкова – 1982 г.

През 1984 г. се сформира една 5-членна група от двама следователи и трима оперативни работници от службите, която под крилото на 6 Управление на ДС действително успява да наложи контрол върху този процес.

Начело на 6-и отдел на 6 Управление е Димитър Иванов. Начело на сектора за антики е Кирил Христосков.

След смъртта на Людмила екипът се обръща към вицепремиера на страната Стамен Стаменов, който знае за важността на очакваното откритие и обещава помощ. Точно тогава умира и той.

Скоропостижната смърт на няколко души, свързани с издирването на това, което по описанието на участниците в него варира от саркофаг с информация за произхода на човечеството, през гроб на извънземно и свитък с неразгадаема писменост, до гробница на египетската богиня котка Бастет – богиня на Луната и обща прамайка на всички човеци, създава мистичния ореол и легендата за странния предмет, заровен и скрит в Странджа.

Каналите за трафик на антики на Държавна сигурност обаче след 1989 г. са приватизирани в частна полза точно по същата схема, както и каналите за скрития транзит – тоест за контрабандата на оръжие, наркотици, злато, сребро и всякакви акцизни стоки.

Интересът обаче към това какво има в Странджа и дали хората от кръга на Людмила или пък от службите на Държавна сигурност са го открили се подновява официално през 1999 г. и то от американци.

1981 г. е странна и много особена година за България. На 22 февруари 1981 г. мощен взрив избухва в сградата на радио „Свободна Европа" в Мюнхен и унищожава почти напълно офисите на руската, чехословашката и грузинската редакция. На 13 май същата година турският терорист Мехмед Али Агджа стреля срещу папа Йоан Павел Втори на площад „Свети Петър” в Рим, а оттам се разгаря „българската следа” в атентата срещу папата. На 21 юли същата година полският президент Лех Валенса подписва историческото си споразумение с полското правителство. На същия ден – 21 юли 1981 г. в София на 39 г. умира Людмила Живкова, председател на Комитета за култура и дъщеря на първия човек в партията и държавата Тодор Живков. Ето в тази обстановка през същата тази 1981 г. започва строго секретното дело срещу хората от „Културно наследство”, известни като кръга „Людмила Живкова”. Въпреки че има присъди през 1982 г., през 1990 г. те излизат на свобода, след което делото е подновено и финалният акт по него – постановление за прекратяване по давност на военна прокуратура, носи дата 16 юли 2003 г. Делото се е проточило на практика цели 22 години.

Малко след като Людмила Живкова забелязва мащабната иманярска дейност на партийни величия под прикритието на тайните служби и армията и решава да сложи ред в тази дейност в полза на държавата, прави впечатление странно съвпадение: на 2 ноември 1973 г. тя е тежко ранена в автомобилна катастрофа, а на път за болницата й се случва още една катастрофа. Няколко дни е в кома, а камионът ЗИЛ, причинил катастрофата, изчезва безследно и досега липсва всякаква информация за него. Още едно странно съвпадение сочи, че това се случва само месец, след като на 3 октомври 1973 г. на път за летище София също такъв ЗИЛ се врязва странично в черния правителствен автомобил „Чайка”, в който пътува секретарят на Италианската комунистическа партия Енрико Берлингуер, току-що пристигнал на официално посещение в България. И досега се спори дали е обикновена катастрофа или атентат. От средата на 70-те години Людмила Живкова, когато оглавява Комитета за култура, започва да се обгражда със свои протежета. Докато е на специализация в Лондон, се сближава с Кръстю Мутафчиев, завеждащ финансово-административната служба при посолството ни от 1966 до 1978 г. с 3-годишно прекъсване, по-късно – един от шефовете в „Културно наследство”. След завръщането му от Лондон в България, в края на 1978 г., Мутафчиев е назначен за главен специалист в отдел „Кадри” на МВнР, а от септември 1979 г. му е възложено да ръководи група служители на „Културно наследство”.

Докато мандатът му тече обаче, на 7 септември 1978 г. на моста „Ватерло” в Лондон е убит писателя Георги Марков с така наречения „български чадър”. Скоро след това Скотланд Ярд започва да работи по версията за „българския чадър”. Предполага се, че информацията за това е изтекла към британските служби от агент на българското разузнаване. В единственото си интервю, малко преди смъртта си, Кръстю Мутафчиев казва, че за издайник е бил натопен офицерът от Първо главно управление на ДС Димитър Димитров. Самият Мутафчиев обаче, изглежда, също е бил човек на това управление: От Живко Попов ми бе възложено да работя като оперативен работник и да отговарям за административната дейност на създадената служба Културно наследство. Отговарях за материалната база на групата на Лиляна Тодорова и Христо Дзавела и общо оперативно ръководство на Живко Попов от длъжност останах като разпоредител със средствата на Културно наследство, като бях уведомен изрично от Петър Младенов, че одобряване на разходите ще става от тримата мнинистри, отговарящи за дейността ни.

И до днес остава загадка кой в действителност е бил „къртицата” от нашето разузнаване, пропял пред британското разузнаване за „българския чадър”. Подобна „къртица” предава сериозни сведения и по случая с атентата срещу папа Йоан Павел Втори и нейната самоличност също не е разкрита до днес, знае се само че бил с високо положение в българската държава и българското разузнаване. Това обаче е втори пореден голям провал на нашата резидентура. Всъщност първата версия, че КГБ по поръчка на Москва е наредила на българските тайни служби да премахнат папата славянин, всъщност е огласена за първи път не от журналистката Клеър Стърлинг, а от Йордан Мантаров, бивш полковник от Държавна сигурност на работа във френската столица от 1979 г. до същата тази 1981 г., когато остава като емигрант в Париж. Той всъщност след това е разпитван задочно и по българското дело за атентата срещу папата. Оставането на полковник от разузнаването като емигрант в Париж обаче се тълкува като още един сериозен провал на нашето разузнаване, при това вече, както личи, явно свързан с атентата срещу папата и т.нар. „българска следа”. По това време в Париж остава и друг офицер от българското разузнаване, при това от т.нар. суперсекретен щат на Първо главно управление на ДС – журналистът Владимир Костов. Клеър Стърлинг пише в книгата си, че по това време координатор на българския шпионаж в Западна Европа е Живко Попов. Към тези три сериозни провала на резидентурата ни в Западна Европа се причислява и една сериозна грешка на Иван Томов Дончев, офицер от Първо главно управление и човек, сочен от западните разузнавателни централи като човекът за връзка на нашата Държавна сигурност с италианската терористична организация „Червените бригади”. Ако той на своя глава е направил връзка с тази организация, това би било поредният, при това доста сериозен провал.

Ако Живко Попов действително е наблюдавал резидентурата на разузнаването ни в Западна Европа, всичките тези провали са били без съмнение на неговия гръб. И доста логично звучи в такъв случай версията, че точно за това той е сложен на разработка и съден, формално за присвояване на огромни суми от фонда на „Културно наследство”, а всъщност негласно за това. За статута му на офицер от Първо главно управление на ДС говори справката за него, дадена по делото за аферата със средствата на „Културно наследство” и „Фонд 1300 г. България”: От 1952-55 г. е бил офицер във Вътрешни войски. Оттам е уволнен през октомври 1955 г. поради съкращение. До декември 1956 г. е волнонаемен секретар в Дома на културата на МВР. От 8.12.1956 г. до 5.10.1962 е офицер в VІІ управление на ДС – УБО, откъдето се уволнява на 5.10.1962 по собствено желание. Три години по-късно, на 17.12.1965 г. е приет на действителна военна служба в управление Първо на Държавна сигурност със звание майор. Кариерата му там приключва на 30.04.1981 г., когато е уволнен от длъжност началник отдел по действащия резерв със звание полковник.

За това какви задачи е изпълнявал офицер от разузнаването и в паралелната си биография в Министерството на външната работа, говори и офицерът от Второ главно управление полк. Стефан Лилов, водил разработката срещу него.

Разунавачът Христо Вълчев, офицер от съветското военно разузнаване, сега известен с писателския си псевдоним Петър Христозов, посочва, че Живко Попов е бил в 14 отдел на Първо главно управление на ДС – културно историческо раззунаване, чийто началник е Емил Александров, по същото време и заместник министър на външните работи и също едно от главните действащи лица по делото „Културно наследство”.

Събитията и провалите от 1981 г. се предшестват всъщност от друго, случило се през пролетта на 1980 г., когато папа Йоан Павел Втори за първи път след избирането си посещава родината си Полша. Това предизвиква небивали вълнения около посрещането му, хората скандират името му, а самият той се обявява против комунизма, и тогавашният лидер на Полската обединена работническа партия Едвард Герек пише няколко тревожни писма на съветския лидер Леонид Брежнев. Когато след речта на папата се създава и профсъюза „Солидарност”, следват 2 секретни съвещания в Москва, на които са обсъждани действия срещу Ватикана. По това време, 1980 г., в българската Държавна сигурност от най-високо ниво е разпоредено да започне разработка срещу Живко Попов и кръга му.

Стари иманяри разказват, че преди 10 ноември 1989 г. по върховете на България имало два големи иманярски клана – Троянско-великотърновският с босове Милко Балев и самият министър на вътрешните работи Димитър Стоянов, и другият – Странджанско-Сакарски клан, към който причисляват и хората от кръга „Културно наследство”, и най-вече Кръстю Мутафчиев. Иманярите разказват, че най-много злато имало в Троянския край, откъдето е Милко Балев. Недалеч оттам, от в Стражица пък е роден тогавашният вътрешен министър Димитър Стоянов. И двамата под формата на борба с иманярството и изкореняване на това явление, всъщност са криели собствения си интерес към него. Двата клана всъщност, както се и очаква, имат враждебни отношения. Преди смъртта си Кръстю Мутафчиев, причисляван към върховете на единия клан, разказва как хората на Милко Балев и Димитър Стоянов затрили възрастен иманяр. Били го с торбички пясък, за да каже къде е заровил колекцията си, а той страдал от пиело нефрит, и няколко седмици след това починал от побоя. Мутафчиев предполага също,че репресиите срещу част от екипа на Дирекция „Културно наследство” в МВнР са били свързани също така с апетитите на кръга около тогавашния вътрешен министър Димитър Стоянов и Милко Балев, които се насочили и към съкровищата в Странджанския край. Така в състезанието между двата клана едните търсили златото и библиотеката на цар Иван Шишман в Стара Планина, а другите – имането на Вълчан войвода в Странджанската местност Бегликташ.

Още един интересен епизод, скрит между кориците на следственото дело за аферата „Културно наследство”, говори за втория, ако не основен пласт на работата на тези служители. Бившият заместник външен министър и висш офицер от външното разузнаване Живко Попов и Въло Горанов, управител на едната от фирмите на „Културно наследство” и също обвиняем по делото, са обсъждали убийството на писателя Георги Марков и може би на журналиста Владимир Костов. Това става ясно от план за работата на „Приятел”, под който псевдоним е работил Въло Горанов. Планът е за неговата работа от 1 септември 1978 г. до 31 август 1979 г. Той е съгласуван и одобрен от Мирчо Спасов, шеф на отдел „Кадри” в Централния комитет на Българската комунистическа партия, близък приятел с Тодор Живков и покровител на кръга около Живко Попов, и носи неговия подпис в горния ляв ъгъл. Точка 7 от плана гласи: „Мероприятие „Писатели”. Търсене и създаване на нови контакти за реализиране на тази задача”. В разпит по делото, воден от следователя Тончо Тончев на 8 декември 1981 г., Въло Горанов обяснява какво означава това: „Мероприятията се уточниха между мен и Живко Попов. Утвърден е на 18 август 1978 г. от Мирчо Спасов. Точка 7 – мероприятие „Писатели” се отнася за следното: от Бългрия бяха избягали Владимир Костов в Париж, а преди това Георги Марков в Лондон. Двамата се бяха активизирали и пишеха публикации против нашия строй. Живко Попов ми възложи задача да намеря хора, които срещу заплащане биха се съгласили „да накарат да замълчат Костов и Марков”, тоест физическо ликвидиране на някой от тях. Идеята беше поначало моя, като я обсъдих с Живко Попов, той мисля, чие я съгласува с др. Спасов, и в крайна сметка мероприятието залегна в плана. За изпълнението му аз правих контакти с определени хора, но до нещо практически не се стига, тъй като Георги Марков почина, останалите от емиграцията се уплашиха и резултат така или иначе се постигна”.

Интересно е, че Георги Марков действително е убит в Лондон на 7 септември 1978 г.

Всъщност, Живко Попов до 1975 г. се числи към свръх секретния щат на Първо главно управление на ДС. Началник на „Отдел 10 - свръх секретен щат” при ПГУ е полк. Дяко Дяков, който е единственият началник на отдела от създаването му през 1967 г. до закриването му през 1975 г.

Отдел 10-и е създаден през 1967 г. по инициатива и под прякото ръководство на тогавашния началник на ПГУ генерал Димитър Кьосев. Разликата от другите отдели е преди всичко в кадри, от които е сформиран високо ерудирани, специалисти в своята област, заемащи, или можещи да заемат ключови длъжности в български организации в страната и в чужбина. Задачата на отдела бе, чрез тях да проникваме в най-висшите сфери на обществено-политическия живот и държавни институции в разузнаваните страни. Този щат е дълбоко законспириран, самите офицери не са познавали колегите си, и офицерският състав не е знаел за тях. Служителите от свръх секретния щат са били на постоянно прикритие, с тях с е е контактувало като с агенти и те дори не са знаели къде се намира сградата на разузнавателното управление. Разузнавачите са подбирани от специалисти с високо обществено положение – журналисти, политолози, издатели, професори, висши дейци в областта на науката, изкуството, културата, икономическия и политически живот на страната. В началото в отдела са 10-на офицери, впоследствие броят им нараства до 50. Една малка част от назначените по свръх секретния щат са били “парашутисти” - спуснати “отгоре” синове и дъщери, зетьове и снахи или по някаква друга връзка приближени на политически “величия”, които са дошли само за да получават прилични заплати в лева и валута и да се разхождат по света с почетни длъжности. Освен Живко Попов, който е в отдела до закриването му, след което е преместен в 14 отдел РИК, на свръх секретен щат е бил още журналистът Владимир Костов. За дейността на 14 отдел разказва личният съветник на Тодор Живков – Костадин Чакъров.

14 отдел РИК, където е преминал Живко Попов след свърх секретния щат, е създаден в началото на 70-те години след като е взето решението на държавно ниво за честването на 1300-годишнината от създаването на Българската държава. Създаването на този отдел става също с благословията на Людмила Живкова, спомнят си офицери от състава му. Главните му задачи са: със средствата и методите на разузнаването, да се издирват и придобиват документи и материали, свързани с българската история, особено по спорни въпроси, които са станали обект на фалшификация от страна на историците в други страни. Едно от тях е бил т.нар. „македонски въпрос”. По същото време е създадено и подобното звено в МВнР за набавянето на архиви и артефакти от чужбина. Личният състав на отдела е от 15-на офицера. Към тях са прибавени и няколко авторитетни научни работници, професори и държавни чиновници на възлови постове в централни ведомства, а някои са се водили на секретния щат като оперативни работници. Ядрото е било от историци от Софийския университет, разказва бивш разузнавач от този отдел.

Ето такива са хората, създали и работили в дирекция „Културно наследство” към МВнР. От следственото дело личи, че те са били добре запознати с тази страна на дейността на ДС, наречена „скрит транзит”. На 24 януари 1981 г., Кръстю Мутафчиев пише до министъра на външната търговия Христо Христов. Той започва с обяснението, че служба „Културно наследство” има специални задачи и бюджетното финансиране е недостатъчно за покриване разходите на службата /и това е естествено, като се отчете установения по делото факт, че от бюджета на дирекцията са финансирани преди всичко задгранични разузнавателни мероприятия/. От писмото на Мутафчиев личи, че „Културно наследство” е завъртяло сериозна търговия със стоки, нямащи нищо общо с културата. Той обяснява, че от дирекцията са създадени няколко фирми и едната от тях, „Метимпекс” на Методи Димитров, се е оказала най-изгодна и икономически ефективна.Тя, продължава Мутафчиев, е регистрирана в Швейцария, Гърция и Югославия, а в България нейно представителство е легализирано през БОДК. Мутафчиев обяснява по-нататък, че за година и половина фирмата е изнесла български стоки за над 4 милиона долара и от тях е внесла на Културно наследство 350 000 долара. Мутафчиев обяснява и за втората такава фирма на „Културно наследство” - „Улпия”, регистрирана в Австрия и ръководена от Въло Горанов. Мутафчиев се оплаква на външнотърговския министър Христо Христов, че външнотърговското дружество „Рудметал” пречи на фирмата „Метимпекс” и не му дава комисионната за сделка с един вагон цигари, което пък създало проблеми на Кинтекс. Така Мутафчиев иска от министъра да разпореди на външнотърговските дружества „Рудметал”, „Химимпорт”, „Кореком”, „Електроимпекс” и др., с които фирмата работи директно, да й указват пълно съдействие.

Важен принос за трафика на антики и предмети на изкуството имало едно такова външнотърговско дружество – „Хемус”, ръководено от Иван Абаджиев. През „Хемус” са минавали каналите за антики, като са изнасяни редица редки и скъпи монети, които са предлагани на световните пазари и аукциони и са реализирани огромни суми пари.

Поради това, че личните разходи на подсъдимите станали много големи, Попов замислил да търси нови източници на валута. Със съгласието на Мирчо Спасов и по споразумение с Въло Горанов , той започнал търгвия със злато. Използвал за целта и магазина на Външнотърговското предприятие Кореком. Продавал на няколко партиди злато и чрез Кольо Начев и Въло Горанов в Австрия. Предприемал крупни финансови операции и присвоявал курсовата разлика. Посягал направо под една или друга форма на крупни държавни средства във валута и левове. Личните разходи изписвали само с един параф от страна на Попов, че разходът е редовен. В други случаи разходите били прикривани с отчетни документи, неотразяващи действителния характер на разхода. В трети случаи се използвали фалшиви документи.

Служба „Културно наследство” се водела за секретна, Попов не допускал външни хора до нея. Наредил на Мутафчиев и Башлиев да изгорят отчетните документи след утвърждаването на разхода. Башлиев обаче запазил част от отчетните документи. Действителен, оперативен, текущ и периодичен контрол на касата на Културно наследство не е имало, констатират обвинителите. Проверките на касата са правени формално. Облагодетелствани били и членовете на семейството му - съпругата му Юлия и дъщерята Мая. В същото време Попов раздавал крупни суми в лева и валута, скъпа техника и други подаръци и на отговорни хора, или на техни близки и приятели. Затова когато Мутафчиев му подхвърлил, че има опасност да бъдат разкрити, той го успокоявал, че не трябва да се бои, знаел толкова много неща, че е застрахован от разриване на престъпната им дейност.

Освен това обаче в „Културно наследство” са формирани 3 групи. Едната, тази на Цеко Етрополски, в обвинителния акт и документите по делото откровено се назовава „Иманярската група”. В разпит от 14 юли 1981 г. обвиняемият Кирил Башлиев описва така трите групи: „Групата на Цеко Етроплоски се занимава с издирване на иманета и изкупува различни старинни предмети от населението.

Групата на Христо Дзавела се занимава с българско творчество в песни, приказки и легенди, като събира архиви в това отношение.

Групата на Лилия Тодорова се занимава с придобивка на картини и други произведения на изкуството от чужбина”.