Касета 1, Страна А
Изтегляне 394.26 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- В светско училище…
- Като ваканция
- И са Ви учили на нещо…
- Баща Ви беше в политзатвора, политическия затвор на Видин…
| Мими-Матилда Буко Петкова
София България интервюирал: Патриция Николова м. август 2003 г. Касета 1, Страна АДа започнем с произхода на Вашето семейство. Нашият род - моите предци, са дошли от Испания, когато са били изпъдени там от кралицата, минали са през Италия... казвали са се Бизанти (с “б”), минали са през Италия - през град Пиза… И Толедо? Те са от Толедо. Но през Италия минават през град Пиза и тогава от “бизанти” стават “пизанти”. От Пиза. Да, от Пиза. И от там се отправят към Турция - Одрин. Една част остава в Одрин, а другата част… Най-старият от рода се е казвал Давид. Негов син е Салтиел - моят прадядо. Салтиел Пизанти. Да. Той е загинал като… на Шипка. На връх Шипка. На връх Шипка в боевете - той е бил опълченец. Дядо ми е имал трима сина. Единият от синовете е баща на Хаим Пизанти - Юда се е казвал. Тоз Хаим Пизанти е една известна личност в България. Той е бил основател на… бил приятел на Димитър Благоев и е бил основател на партията във видинския край. И точно тогава (това говорим по времето на Благоев) e бил член на централния комитет на партията. Бил е женен за Султана. Султана била с Вела Благоева - жената на Димитър Благоев, са били в ръководството на женската организация. Във Видин? Във Видин, във Видин. Хаим Пизанти ‘23 година с жена си и двете си деца… и трите си деца, емигрира в Съветския съюз. И там го изпращат в Сибир. И бива убит там по време на репресиите. Дъщерята на Хаим Пизанти - Рената, се връща и се оженва за известния икономист Жак Натан. Те са имали син - Дими, Валери и дъщеря Таня. Дими и Валери са починали, единствена останала наследници на Пизанти - това е Таня. Тя се казва Пауновска и има син Владимир Пауновски, той работи към “Шалом”. Не работи постоянно, сътрудничи там нещо в “Годишника”. Вторият син на Салтиел се е казвал Давид - на моя прадядо. Той е имал пет сина и е бил женен за танти Сара… за… Сара, баба Сара, тия Сара. Синовете му по реда на раждането са: Буко, Салтиел, Леон, Алфред и Сасон. Техните деца са родители на Жак и Давид Пизанти във Франция - фирма дамски мода “Пизанти”. Третият син на моя прадядо е Исаак, моят дядо. Той бил женен за Мазал Машиах и е загинал в Балканската война ‘13 г. Те са имали двама сина и две дъщери. С какво са се занимавали те? Ама онез не ги знам с какво. Знам - моят дядо е бил шивач. И е бил религиозен? Много религиозен. Баща ми имаше един талет, който много го пазеше, и е бил от баща му. Нали, то беше реликва. Спазвал е празниците? Да, дядо ми. Сега Буко е моят баща. Той е Буко, в скоби Салтиел, нали. Една дъщеря са имали - Лия, Исраел - син, и Сара - дъщеря. Първо искам да кажа за Лия. 16-годишна тя се качва на един файтон във Видин, обръща се файтонът, нали… Това е. И остават тримата. Баба ми е била вдовица и е изхранвала децата си с работа по чуждите къщи. Значи бедни са били? Много бедни. Баща ми, както ви казах, ‘18-та година е отишъл доброволец във войната, той е носител на орден за храброст от тая война, въпреки смъртната присъда. Балканската? Не Балканската - Първата Световна. Нещо, което искам да кажа за баща ми е, че преди да се сгоди за майка ми ‘20-та година, той тръгнал от Видин пеша и дошъл в София да слуша Троцки. Бил е член на комсомола и, понеже не е имал пари, тръгнал е пеша и е разправя как баба ми му е сварила три яйца и той през целия път само това е ядел и нещо, ако селяните му дават. И понеже го е било страх да не си скъса обувките, си вързал връзките и ги преметнал през рамо и ходел бос. И като стигнал на Искъра, си измил краката, сложил си чорапите и така 7-8 километра или колко - с обувки е дошъл в София. Тука от партията или не знам кой, му купили билет, за да се върне обратно. Така че е бил лудо глава. След като се е оженил ‘20-та година, ‘23-та е участвал в събитията. Затварят го и не само него - всички там ги хващат и ги затварят в един шлеп, който са искали да го потопят във Видин, в Дунава. Но международната общност ги спасява. Така че ‘25-та година бил затворен, въпреки че няма нищо общо с атентата, така много активна дейност е имал. И сега, баща ми е бил женен за майка ми, която се казвала Сара Лиджи, но всички й викали Фреда. Тя е… неграмотна беше майка ми. А баща ми е бил общ работник. Изкупувал е житото на зелено от селяните, давал им е капаро от фирма - Сасон Пинкас се е казвал собственикът. И когато вече стане реколтата готова, я докарвали в София, той им доплащал и после се е грижел да не се спари житото, да може да се товари на шлепа и да се… На ладино ли са говорили помежду си? Вкъщи всички сме говорили на ладино. Но аз искам да кажа, че веднъж с Венета - втората ми сестра, намерихме тефтера, на който татко записваше на кой колко е дал. И понеже там - на 28 август във Видин има панаир, и всички деца отиват, и им купуват конфети (тогава беше много модерно така) ние решихме от тоя тефтер да направим конфети. И можеш да си представиш какъв ужас - всички дадени пари на собственика са… просто не може да си спомни кои какво са… И тогава, като ден днешен си спомням, че татко отнесе нотариалния акт на къщата на собственика, защото докато не събере житото, ще ни продадат къщата. Но селяните излезли честни и всички до един си дадоха житото там. Последното, което го докараха, беше краят на август, началото на септември и татко дойде с една голяма-голяма хартия увита, вътре с колбаси най-различни и с един топъл хляб, и с нотариалния акт в ръка. Коя година “август-септември”? Това говоря за некъде ‘38-39 година. Да поговорим за къщата, в която живеехте. Да. Нашата къща беше с два входа. Купена… как се казва… ей така, купена… отначало хазяите живееха там, ние в една стая и всеки месец баща ми плащаше, плащаше… на изплащане купена. И като изплати последната вноска, чичо Стамен се казваше тоя, хазаина, той закла една кокошка и една бутилка вино… В двора имахме една черница много голяма и там под черницата седнаха и се чукаха, и пиха, и беше гуляй, и пееха. Баща ми пееше много хубаво: “Ун аморте… ун амор…” не знам какво си, много хубаво пееше татко. И така къщата стана наша. И това беше някъде ‘38-39 година. Имахте ли двор с градина? Не, градина не сме имали. Двор с калдъръм - едни чисти, чисти плочки... Миехме ги от помпата с маркуч. Много хубаво бе. Електричество? Имахме електричество, да. Но имахме и пристройки: кокошкарник, тоалетната и шупрон. Знаеш ли какво е шупрон? Сещам се, да. Той е така… за въглища, за дърва, за ей такива работи. Прислуга някаква? Нямахме прислуги, как? Майка ми ходеше да готви по чуждите къщи, какви прислуги? Ние тука… аз, що картофи съм избелвала и лук в живота си, нямаш представа. Но искам нещо да разкажа за тази къща. 1941 г., когато излезе Законът за защита на нацията, дойде тоя, Иван Звяра, и ни изкара от къщата, и отидохме да живеем под кокошкарника и шупрона. Ние (татко беше в затвора) така на сламеник… знаеш ли какво е сламеник? Зная, да. На сламеник спяхме - на пода. А нашта къща, наште легла, нашта посуда остана при Иван Звяра. И той беше такъв… изпратен на Беломорието и когато качиха беломорските евреи да ги изпращат в Майденек, той донесе толкова много дрехи, толкова много неща - даже неща, които жена му не знаеше за какво служат. Например? Ами, например, не е удобно да го казвам, затвори малко, ще ти кажа… Майка ми спазваше много, много… всички празници. И особено Кипур. Събираха се нейният брат и сестрата на баща ми. Постиха на Кипур? Да, не ядеха, а ние децата, в шупрона, там ни даваха нещо да ядем. И един ден на Кипур, след като свири шофара на църквата, се събирафамилията и баща ми идва: “Хайде, гладен съм”, не знам какво си… Майка ми стриктно слага там пастел с чужки пълнени, на Кипур вечерта… И изведнъж казва: “Буууко!” - и пада. Припада. Всички там, рода, какво й сложиха там под носа, да я свестят… И тя вика: “Виж какво имаш на връзката”. И на връзката той имаше едно фиденце. Значи, той през деня е ходил и си е хапнал, и майка ми ужасена: “Как може, Буко!” Баща ми атеист и много-много… Ходеше, нали, но майка ми… Искам да кажа колко много тя държеше на това. Много обичах Фрутас. Това е празникът, в който танти Сара, сестрата на баща ми… Ту би Шват. Да. Понеже нямахме пари, тя ни пълнеше торбички, копринени торбички. Вътре имаше, освен рошкови и фурми, и по едно портокалче, и мандаринка, и орехи, и сливи, и не знам какво си… имаше и по едно левче вътре сложено така, да имаме ние, дацета, да идеме на кино или нещо друго. И мама разказва един случай - да не сте много лакоми. Трябва да се задоволявате с това, което имате. Защото една възрастна госпожица застанала… на Фрутас се изпълняват… в 12 часа се целуват дърветата и се изпълняват всички желания от Господа. И тая си завряла… То е било на прозореца с такива отвесни пръчки. Прозорец на какво? На къщата на тая, възрастна мома. И през железата успяла да си завре главата навънка, и като почнали да се целуват дърветата, тя казала вместо: "Господи, дай ме голямо състояние" - “Да ми гранде кависера”, казала: “Да ми гранде кавеса” - “Дай ми голямо глава”. И Господ веднага изпълнил желанието й. И цяла година тя седела с главата навънка, и като дошъл другият Фрутас, казала: “Господи, моля ти се, нищо не искам - върни ми главата”. И така се е измъкнала. Така че изводът от всичко това, според моята майчица: няма да искаш голяма… “кависера” значи възглавница, преносно “състояние”, нали, да имаме… По-добре малко, Господ го изпълнява, иначе така наказва. Това и на моите деца съм го разказвала, и на внуците си особено. Човек трябва да се задоволява с това, което има и да се бори за толкова, колкото му достигат силите. Дядо ви сигурно е имал определени политически възгледи? Аз не го познавам дядо ми, той е загинал във войната. Добре, да поговорим за съседите тогава. Що за “птици” бяха те? В двора имаше един чичо Стамен - тоя, собственика на къщата. И той беше много, много толерантен към нас. А в дъното на двора, от другата страна комшиите бяха евреи и там беше Хаим Алхалел, той се залюби със сестра ми и се ожениха. За Венета? Венета. И там имат една голяма круша, той се качваше да бере и все падаха крушите в нашия двор, и аз не можех да си го обясня: защо. Но аз искам да разкажа един случай за толерантността на съседите. Аз бях много палава, много буйна и майка ми ме биеше с маша. И имахме една голяма черница на двора, и си бях заковала пирони големи. И тя ме подгони, не си спомням вече по какъв повод. И аз бърже-бърже-бърже - горе. И отидох горе. Обаче ми се плъзна кракът и между две дървета, разчепатите два клона, ми се закачи главата. Нагоре-надолу: не става! И тоя чичо Стамен боядисваше къща отвънка, и имаше една много висока стълба. Не такава, обикновена, а - за зидария. Подпреха ми краката и почнаха: ай насам, ай натам… Събраха се комшиите - не става и не става. И тогава на тая Венетка Хаим (дето там е на снимката) баща й беше… Хаим, живееше зет му там, при тях. И дойде (той беше тенекеджия), и донесе една ламарина и леко, леко качи се на стълбата, я мина покрай лицето ми, главата - и отрязаха клона. И като ме свалиха: ела да видиш какво става! Буко Пизанти какво прави… Цяла седмица по очи съм спала. Тоя ужас не се забравя, но… буйна съм била. Иначе съседите беха евреи, отсреща имахме една леля Айше - туркиня, също много коректна. Но през две къщи беха фашисти и бранници, легионери. Замерваха ни къщата с камъни: “Вън евреите от нашата страна!”. Това ли бяха първите ви антисемитски реакции? Да, страшни, страшни беха… и в гимназията ми, не само там, особено като ни сложиха значките, особено като сложиха табелата на къщата: “къща на лице от еврейски произход”. Татко преди да влезе в затвора беше сложил… като щори сега му казват, ама ей така летви такива отвесни на прозорците, че като хвърлят камъните, да не могат да се счупят стъклата. Почти на тъмно, нали, защото минават… къщата беше… на улица “Цар Симеон” живеехме. И тия неща не се забравят. Помните ли ваканциите си, когато учехте? Да, разбира се. Една единствена ваканция съм била на Мошава. Мошава е лагер на Ашомер Ацаир. Във… сега се казва Велинград… и сега, аз не обичах зелен фасул да ям. И майка ми казва: “Ако ядеш цяло лето зелен фасул, ще идеш на Мошава, ако не ядеш…” И така аз се научих да ям зелен фасул, обаче си спомням като ден днешен, че братът на дядо ми - кир Давид, за който ви разказвах, че имал пет сина, и тия Сара… отиде при нея и тя вика… Имаше едни звонкови петдесет лева с лика там на Борис: “Ето ти петдесет лева, иди плати там за Мошава. Баща ти като излезе от затвора, ще ми ги върне”. Разбира се, не му ги е върнал, но бях на Мошава. Това беше единствена ваканция. Иначе - вкъщи и работа. Няма друг начин. Работила съм в цигарената фабрика, “Арда” се казваше, работила съм на зеленчуковите градини при един, Тарзан се казваше. Като застане в началото… фитирия знаеш ли какво е? Ей така - ред със зеленчук се нарича фитирия. “Айде, айдеееееееееей!” Вика така изправен. И до ден днешен някой като работя и ми застане зад гърба, просто цялата се разтрепервам. Това остава за цял живот. Дете съм била. А спомняте ли си някоя от военните преживелици на дядо ви? Ама аз дядо ми не го познавам. Не се ли разказват? За дядо ми - не, но на баща ми знам много преживелици. Ей това, когато са го осъдили, как са го отвели, как… Бихте ли разказали нещо? Баща ми казваше, че отишъл доброволно да се бие за България, обаче там явно през Втората световна война България губи, били сме на страната на немците явно. И тогава партията издига лозунга: да се върнат от позициите. И той застава там начело на бунта, но той ни разказваше (на трите) как неговите другари, като го затворили, защото те го затворили в карцер, нали, докато да дойде делото и т.н. Като го затворили как неговите другари тайно са носиле продукти и вода включително да пие и тез, които са го пазели, са му я давали. Защото са виждали вероятно, че е прав. Разказвал ми е как прекрасно са се отнасяли с него англичаните, когато е бил пленник и се е разболял. Той се е разболял от малария и в Солун са го лекували много. За 1919 г. говорим? Да, говориме за 19-та година. Разказвал ми е за шлепа ‘23 година, как много хора долу в трюма - не стига вода, не стига въздух… И как са очаквали всеки момент… Аз искам да ви кажа, че ‘23 година баща ми са го арестували вкъщи, както е спал. И тогава на майка ми от страх се спукват двете тъпанчета и аз не познавам майка ми да чува. Венета и Лиза са я… Венета е била на 2 години, на Лиза е знаела, че мама е чувала. Мама до края на дните си не чуваше. И това е защото стражарите са идвали и… КАСЕТА 2, страна А Обрисувайте картина на родния си град и на еврейската общност тогава. Колко души бяха и т.н. Аз съм родена в най-красия град на България, столицата на Второто българско царство, Видин (некога се е казвал Бдин). Тамо извивката на Дунава… и там, като застанеш на извивката на Дунава, отсреща се вижда Калафат. И свметлините на Калафат са светлините на живота: идват отначало широки и дунавските води ги свиват, свиват, свиват и накрая идват като един лъч завинаг. Това са незабравими спомени. Детството съм си изкарала с всички приятели. Живеела съм в еврейския квартал. Нашта общност… Градът беше малък тогава, около 19 000, евреите беха около 8 000. И Розанов беше председател на еврейската организация. Аз не съм учила в еврейско училище, учила съм в българско училище. Адони… Защо? Ами, защот’ така са ме дали. А адони… “Господинът”? Господинът, който преподаваше там, като ме срещаше на улицата, ми викаше: “Пизантика, тряблва да дойдеш при мен”. Обаче… родителит ми така са преценили. Но искам да кажа, че наред със всички прекрасни неща, които съм имала във Видин, със всички приятели, които съм имала, с цялата любов на българи и… - има много арменци във Видин, турци… - е имало и много ненавист. Аз няма да забравя, когато излезе Законът за защита на нацията, и как ни строи директорът… тогава гимназиите беха девически и мъжки, отделно си - строи директорът на гимназията, девическата, ние бяхме вече със жълтите звезди, и каза: “Мими Пизанти, Бека Арие, Фифи Коен и другите - две крачки напред”. И каза: “Нежелани сте от днес нататък в нашето училище”… Директорът как се казваше? Ами… Чолаков. И представяте ли си? Тръгнах си. Тя беше гимназията доста далече от нас (аз казах, че живеехме близо до еврейското училище) и през цялото време плаках. Баща ми още не беше в затвора и каза: “Не ти трябва. Ше дойде социалистическият строй, ше направиме наши училища, ше отидеш в Русия да учиш, не плачи…” Значи, това не се заб… Душичката ми беше - ей това… Месец и нещо след това (това беше през март), месец и нещо… През март ‘41-ва? ‘41-ва, да, през март. Некъде през април или началото на май, дойде представител на полицията - Милушев, там… Държавна сигурност. И ми връчи една заповед. 14 или 15 години през септември щях да навърша, това е април. 14 години и половина (баща ми вече беше в затвора) и требваше една от трите да отиде да работи в Държавната болница във Видин. И във Видин имаше отделение за немци, тъй като беше вече построен фериботът на Калафат, нали, той още съществува. И на… от източния фронт ранените немски войници ги докарваха във Видинската болница, по-възможно… привърваха ги, а тез, които можеха да издържат, ги товареха на самолетите да отиват в Германия. А другите, тежко болните, оставаха там. И понеже другите сестри… казаха: една от три требва да отиде. Татко в затвора, мама прецени, че аз съм… най-безопасно ше изживея тоя период; те - момичета, може да ги изнасилят, може нещо да направят… И каза там на тоя представител на Държавна сигурност, че аз ше отида. И тогава над значката, под значката ми сложиха една табела такава - че имам.. как се казвам и че имам право сутрин от 6 до излизам до 6 и половина, да минавам по улица “Цар Симеон” не знам коя си - до Държавна болница. И вечер… само имам право от 5 до 5 и половина да се връщам по същия път. Тъй като вече законът важеше и всички евреи излизаха само от 10 до 12, два часа. [пауза] Питам се, как… би ли издържало сега моята дъщеря, моят син, мойте внуци - един такъв тормоз. Не би имал сили никой. Тоя ужас, който съм го изживяла, не се забравя. ‘41-ва до ‘44-та година аз съм работела, две стаи съм обслужвала като санитарка, изнасяла съм подлоги, подмивала съм, мила съм, чистила съм, преобличала съм… какво ли не. Шестнайсет души! И те те пощипват, и те обиждат: “Юда” и не знам… “Юда капут” и не знам какво си… И тоя ужас си го изживявал: немци да стоят там. А понеже вкъщи беше страшен глад, от храната, която оставаше, от остатъците… съм ги събирала и съм ги носела да изхранвам семейството си. И сега, когато излезе това разпореждане на немските там власти и международния еврейски комитет - за робския труд, съм жестоко обидена. Затова, защото може ли едно 14-годишно дете да работи 3 години близо и да не се счита това за робски труд! А какво е това, да ти отиде детството и началото на младостта, да се отвратиш от мъжкия вид, какво ли не съм виждала, сонди съм поставяла, ама какво ли не… И на тия години, когато за мене това беше нещо съкровено, нещо… Може би и затова така се отрази, че аз много, много късно - чак след войната намерих моя другар. И не след войната - ‘48-ма година чак ми беше първата любов. Всичко това се… бех покрусена. Като дете спомняте ли си някакви военни паради, празници? Да, ние… нашето училище манифестираше. Да поговорим на тази тема. Да. На 24 май [празникът на славянската писменост и кирилските букви, създадени от солунските братя Кирил и Методий], много хубав празник беше. Аз Ви показах една снимка, там на Лазаровден, със униформе също. Минавахме на манифестация. И съм изненадана сега - демокрация, демокрация, но на най-българския празник, 24 май, трябва да има манифестация, трябва да минат децата, родителите да ги гледат, бабите да гледат… Па и официалните лица да видят каква е нашата младеж. Ходили сме… на църква са водели класовете ни, на нас, еврейките ни казваха да стоиме отвънка, и ние ограехме в двора на българската църква. Но на Великден не съм ходела аз. Една синагога сте имали тогава във Видин? Във Видин била най-хубавата синагога. Във Видин е и домът на Луи Паскен, нали. Нашта синагога много акустична беше. Аз съм ходила със мама на балкона. Майка ми ходеше редовно - шабатуа ночи ? там сме, на църквата. И пасхалните бомбони, които ни раздаваше хазанът… Между впрочем, тоя Хаим, хазан дет беше във Видин… почина тука, в София, е видинският хазан. Така ли? Неговият внук, Хаим… Хаим Мешулам? Да, Мешулам. А имахте ли си шохет? Имахме шохет и той беше на вуйчо ми баща. Колко равини - един, два? Не знам. Не си спомням. Обаче знам, че аз носех на синагогата пилетата, да г колят там. Не беше много често, щот’ нямахме пари. Но аз бех завеждащата тия неща. Освен това, искам да кажа, че когато станах на 13 години, баща ми ми подари една верижка със един шадай, още си го пазя - седефен. За бат мицвата. Да, бат мицва. И ми каза: “От днеска нататък вече си жена”. Няма да забравя, татко беше… и още си го пазя тоз шадай. Той ми е много скъп. Може би не е било сребърно ланчето, щот много бърже почерня, но така седи във едно, там дет’ си държим… Аз нямам бижута много де, но дет’ си ги държа там… По това време във Видин кои бяха типичните еврейски професии? Ами търговци! Търговци? Да. Тия, на тио Давид, братовчедите на баща ми - петте сина, беха внос и износ на южни плодове. Опишете тогава един типичен пазарен ден. Видин - петък беше пазара и... Моят баща, преди да се родя, е живял с майка ми в село Градец, Видинско. Аз и там съм родена, във Градец. И имаше много добри приятели - чичо Лозано и чичо Руско. И когато стана това… Законът за защита на нацията, те идваха и ни носеха… носеха ни тикви, носеха ни царевица, брашънце, други неща. Но пазарът във Видин беше колоритен - типичен селски пазар. Наседали жените със забрадки, с кошнички така… Нямаше сергии, нямаше птакива неща. И минаваш, и всеки ти вика: “Ела тука, ше ти давам, ела там”… И много обичах, мама ходеше на пазар, и тя… обикаляше… по три пъти! Викам: “Бе, мамо, все същото е!” - “Не, може - вика - да стане некъде по-евтино”. И си купувахме. Но, докато баща ми работеше и не беше в затвора, докарваше от пазара по една магарешка каручка с дини и пъпеши. И ние от входа на къщата… я внасяхме в мазето. Трите се нареждахме и татко - отпред, и ги хвърляхме: хоп-хоп… И който изпусне нещо, ядеме после. Но… това съм запомнила: приятни неща, които си спомняш. Но, спомням си и как никога не сме могли да идеме на пазар. Аз искам да кажа тука за една Виктория Илкова. Тя е моя съученичка - влаинка. Във Видин има много власи. И когато излезе Законът за… брат й беше политически затворник, в една килия с баща ми. Във Видинския затвор? Във Видинския затвор. Когато излезе Законът и когато ни изключиха от гимназията, тя живееше в квартала, влашкия - Кум баир, доста далече от нас. И идваше оттам, върху пликчетата си слагаше едни шорти и между шортите и пликчетата, във такова… платно ткано - си слагаше брашно, слагаше си месо, пиле нещо… и така ни е хранила Виктория. И сега, и сега, това е една приятелка - вече колко? - 60 години. Не се забравят тия неща. Ние сме оцеляли, защото са били добри и толерантни българите към нас. Да започнем с темата за родителите. Какви са били по характер? Остроумни ли, приказливи ли; строги ли, мълчаливи ли…? Баща ми се казва Буко Салтиел Исак Пизанти и е роден на 20 декември 1897 г. във Видин. Не е живял на друго место; след като се омъжих аз в София, дойде да живее в София. Баща ми беше много строг човек, но справедлив, много строг. Не позволяваше така… да си позволяваме много неща. И казаната дума не се пречупваше на Буко Пизанти. Атеист ли е бил или религиозен? Не може да се каже пълен атеист, защото той пазеше (аз ти казах) талета на дядо ми като реликва, и кипата, и не даваше да се пипа. Но когато отиваше на църква, си слагаше той талет още от вкъщи, близко бехме до синагогата, и кипата. Редко ходеше на църква. Баща ми е починал на 16 март ‘70-та година от задух. Това е заболяване, което е получил, понеже е работил общ работник, аз казах - житар, и е лопатирал, обръщал е житото, да не се запарва и т.н. И е получил тоя задух. След 9 септември е бил търговски работник. А вкъщи се говореше ладино - всички. Майка Ви? Един момент да кажа за баща ми още една дума. Баща ми… държеше, и майка ми - не всичко да разбираме. И говореха на турски помежду си, когато нещо искат да кажат, което не е за децата. Владееха перфектно турски. Майка ми се казва Сара. Всички й викаха Фреда Аврам Лиджи по баща, иначе Пизанти. Родена е на 8 август ‘895-та година във Видин. Тя не познава баща си. Познава го, но била е на 7 години, когато е починал баща й. А майка й е починала преди баща й, когато след три години е родила последния си син и при раждане е починала. Така че аз немах… не съм имала баба и дядо ни по майчина, ни по бащина линия. Те как са се запознали? Те са… Във един квартал са живели - комшии. И майка ми е починала на 30 октомври ‘81-ва година, беше диабетичка. Беше завършила І-во отделение тука, но… почти неграмотна. Искам да ти кажа, че по време, когато ние учехме, майка ми непрекъснато е била домакиня, но по време на Закона за защита на нацията, ходеше по къщите и готвеше при богатите евреи. И аз съответно, като послредна, ходех с нея и белех лук, картофи и не знам к’во си… И те, евреите… беха толератни и даваха по нещо. Как са сключили брак? Църковен брак, аз показах снимката там. Сватба са имали. Те традиционно са се обличали по това време? Да, нормално, не са имали кафтани, такива работи... нормално са се облиали. Мама разказваше, че брат й е купувал едни големи обувки, високи като боти - всички ходели с пантофи с токове, той за по-евтино. Понеже брат й я е гледал. И е гледал всички братя и сестри. И тя един път си отрезала със нож… те били над кокалчето, малко по-високи, с връзки. И отрезала отгоре надолу с нож и вика: “И тогава - вика - той ме накара да си ги зашия и така ги носих дълго време. И никога - вика - това нема да го забравя.” За пръв път хубави обувки, които, като се сгодила, й купил чичо Яко (там брат… и така, била много щастлива. Какви книги са се четяли тогава е вас? Баща ми четеше, майка ми не толкова… Религиозни, светски? Светски книги - “Мъртви сибирски полета”, други такива, за Троцки, не знам кой си... Лев Троцки? Да. Освен това, баща ми много обичаше да пее. И когато се събираше с неговата сестра и мъжа й, или със нейния брат и жена му, винаги се пееше вкъщи. Какво пееше? Пееха на ладино: “Una morte union” ?, “Оtra muher nokero” ? Ей такива песни, които… “Уна чика корасон”? [смях] Да, да. Политическите им възгледи? Баща ми е бил твърд комунист. Така. А тя? А майка ми – безпартийна, тя… винаги се е страхувала за него и винаги му е казвала: “Ту … ” (“Ше си изядеш главата и ше съсипеш децата”). Нали, това беше нейният девиз. Къщата, семейството, дома – това беше мама. Мама шиеше на машина, тя ни шиеше дрехите, винаги сме били спретнато облечени… Верно, че от една на друга, една на друга… Между впрочем, аз се ожених с палтото на… с което бех - от сестра ми. И го дадахме на шивач да ми го обърне, понеже – второ обръщане, но от хастара мъх… се размъхало, така, и беше като новичко. И така се оженихме. Да поговорим малко за сестрите, Венета и Лиза. Венета е родена на 6 август ‘25-та година, Лиза е родена на 22 януари ‘22-ра година. Лиза е завършила средното си образование във Видинската гимназия, а Венета е била шивачка, защото нямали пари за двете - заварили са се в гимназията. Лиза се оженила за Цветан Пенев и се казва Лиза Буко Пенева, а Венета се оженила за Хаим Алхалел и се казва Венета Буко Алхалел. Говорили са ладино. Лиза знае италиански. След туй тя завърши полувисше, фармацефтика. Венета има прогимназиално образование. Живели са във Видин. Когато аз се ожених… а, когато се ожени Лиза, отиде да живее в Бяла Слатина и тогава аз отидах там да уча техникум в Бяла Слатина, за да живея при нея. Но когато аз се омъжих, всички дойдоха във София. И мама и татко, и Лиза и Цветан, и Венета и Хаим. Лиза има двама сина, единият се казва Фреди – на мама, другият – Валентин. А Венета има една дъщеря, Соня. Венета винаги е била болна от сърце, много тежко; тя така почина, от сърце. И си спомням, че Соня аз я чаках една нощ и половин ден да се роди, да видиме – ше остане ли Венета жива, тя много тежко роди. И си спомням, че Соня (там немаше ей такива коли, не знам к’во си) я взех от родилния дом и така я занесах вкъщи, като свое дете. Венета е починала в София от сърдечна недостатъчност на 24 февруари 93-та година, а Лиза - на 5-ти, 6-ти 95-та година, паднала и си ударила главата и така… починала в “Пирогов”. Ранни детски и ученически години. Казахме, че сте от село Градец, Видинско… Не, аз само съм родена там. Не съм учила там. Майка Ви се грижеше за Вас, не сте ходили на детска градина? Не, не.
В светско училище…Да.
Аз много обичах българския език и литература. [прекъсване на записа] Говорим за любими предмети – история и български език. Да, история и български език много обичам. Защото историята е свързана с мойто потекло; а в българския език много обичам стиховете. Още на Дебелянов, Яворов и особено - на Вапцаров и на Смирненски… и всички такива по… Любим и омразен учител? Тоз, който ме е научил да пиша, се е казвал Цанков, първи клас. А класната ни от… а… сега е в гимназията… от четвърти клас некога - до осми, сега е от осми до дванайсти, нали… се казваше Белчева. И… Галкина - по баща, Белчева - по мъж. Тя беше рускиня, белогвардейка. Но много сърдечна жена, много разбрана, много… просто с обаяние. И така, като говореше (на руски ни предаваше и френски едновременно), просто се залисвахме по нея. От нея ми остана любовта към Пушкин; зарад тая любов кръстих дъщеря си Татяна. От нея ми останаха много, много спомени. Първи антисемитски прояви от страна на съучуници? Ами като сложихме значките, като отиде… Нашият клас (бех в гимназията вече) имаше решение никой да не носи брошки, такива работи – глобяват. И като отидох първия ден със значката на училище, и дъщерята на кварталния полицейски – Румяна се казваше, беше председател на класа и вика: “Сега сваляй това, иначе ше те глобиме”. Викам: “Не мога да го сваля, твоят баща после ше ме затвори…” И ей такива едни, се чувстваш унизен, чувстваш се… Приятели тогава? Имаше и добри приятели. Канна Семкова, Надежда Младенова, плюс това Илинка, Янка, с която седех на един чин. “Не й обръщай внимание, не плачи, бе, тя е проста, тя не знам…” И така… Но се чувстваше. Например, аз съм държала поправителен по гимнастика във пети клас, сега трябва да е осми клас. Защото шефът на “Бранник” във Видин беше госпожа Стефка Иванова. И тя ме караше да играя пайдушкото хоро. И аз не можах да го изиграя, и ме остави на поправителен. Явих пролет на поправителен, скъса ме е отидох на есента. И за малко да изпусна класа. Но дойде 9 септемврии заминах за фронта, така че не го взех тоя поправителен – признаха ми гимнастиката. Приятели от еврейската махала? Ами аз бех в еврейска ремсова група. Да поговорим за това. Добре. Наш отговорник беше сега професор Аврам Пинкас, голем хирург. Там, в тая група беше Марсел Варсано, Леон Пинкас, Бека… как се казваше, второто име забравих… Аладжем. Той ни беше ахи и беше много доволен от мене, че... така, участвах буйно във всички тия игри за откриване наследи, за не знам к’во си… Там за пръв път в Ашомер Ацаир за “керен кайемет Исраел” ? научих, там научих “Тиква, тиква…”, песента, там научих много неща. А свободното си време как го прекарвахте? Ами свободното време… немаше свободно, щото ходих с мама да работа. Готвехме, чистихме по чуждите къщи… така бех закърмена. Първият път, когато сте се качили на влак? Първият път, когато се качих на влак, бех шестгодишна. Осинови ме чичо ми във София, дойде от Видин и ме взе, бех шестгодишна: 27…’31-ва година. Девет години съм живела при чичо ми, до ‘39-та. Докато излезе Законът…той се роди Изи – и майка ми ме взе. А на ресторант ходехте ли със семейството? Със семейството ми. Баща ми, преди Закона за защита на нацията, ходехме на панаира. Ресторанти... там имаше такива, кебапчийници и това един път в годината… Носеха във една голема, такава, от глеч… от глина, дето такива… паници имаше с много, много кебапчета. И беше страшна вкусотия. Любимо място за ваканции? Ма не съм ходила. Мошава? Ходих - един път. Като ваканция?Като ваканция. Кои еврейски празници празнувахте? Вероятно Песах?Най-много се празнуваше у дома Кипур, Фрутас и, естествено, Песах – със мацата. Мама правеше от маца разкошни работи. И пастел, и други работи. И са Ви учили на нещо…И пасхални бомбони! Във синагогата даваха и чичо Яким идваше на Песах, и баща ми вика: “Айде, мърмори нещо там”. Той е син на шохета, и той почваше така: “Мммммммм…” – една дума не казва! - “Ъъъъъъъъъъъ”. И там вика: “А, баста!” [смях] Така продължаваше. А любим празник кой Ви беше тогава? Нали ти казах, Фрутас. Кога за първи път, казахме, антисемитските прояви. Когат’ сложих жълтата значка… ‘41-ва година… …когато не ни пускаха да излизаме от Кале Хусан, там после, когато требваше… въобще от вкъщи не ни пускаха… Имаше… знаеш, така, ние… това са си къщи с дворове и на тарабите се казваха “вратичка”: от двор в дворове – капиджъци. И обикаляхме цялата махала децата. И се връщахме, ама без да излизаме на улицата. От двор в двор, от двор в двор… И ако се зададат фашисти, ако се зададат полицаи, ако нещо… веднага капиджишката линия решава проблима, така спасявахме и некои, които трябваше да ги арестуват, не знам к’во си… Отиваш, предупреждаваш и той през другите къщи, през другите… Във нас… Във нашето мазе е бил известният антифашист Асен Балкански, който беше командир на един югославски отряд. Дълго време беше в мазето. После го качиха на един файтон… и после разбрахме, че на границата на Югославия, Кула, са го хванали и разстреляли… Баща Ви беше в политзатвора, политическия затвор на Видин…Политически затворник. Как така се случи?Той… Конспирацията се разкри със Асен Балкански и... и така. Колко страшен беше съдът… Мен не ме допуснаха, щото бях малка, но сама мама и Лиза ходеха. Мама не чуваше. А Лиза, като дойдеше, само плачеше. Татко много са го били, държали са го с краката нагоре, виснал по за 24 часа, и са го били по петите. И като беше вече в затвора, той беше със смъртна присъда… И като беше в затвора, каквото и да ядехме, мама всичко делеше на пет, и неговия дял – петък, на пазарния ден, отиваше на свиждане. И аз съм ходела на свиждане: седиш и се буташ там, докато ти дойде редът да влизаш… КАСЕТА 2, страна В … Баща ми в затвора ни правеше едни таролетки, обувки от лентички… от летвички. Летвички, заковани с лентички за подметки. А отгоре мама изплиташе най-различни каишки и… между впрочем с такива ролетки заминах за фронта, в калта. После ме облекоха, в Кула чак като стигнахме, след първите боеве. Няколко думи за фронта. Как се решихте и как преживявахте там? Да. Виж сега, не може да изтърпяваш такива ужаси, да се гаврят с тебе немците на 14 години, да те карат да работиш като вол, без да ти плащат, да те унижават и когато вече трябва да отидеш да защитаваш тая България, която ти е създала толкова неприятности, ти си готов на всичко - това е родината, това е България. Не може, Патриция… Аз не съм съгласна с това: “Спасени, спасени,спасени…” Ами ние не сме ли спасявали?! Ами моят прадядо е загинал на “Шипка”, дядо ми - в Балканската война, баща ми - в Първата световна, аз - във Втората световна… Ние какво сме правили? Играли ли сме си? Били сме да спасяваме България. Верно, аз съм стояла на пристанището във Видин ‘43-та година януари месец да ме изпратят на Майденек. Верно, че са ме спасили - дойде владиката и си сложи ръката на главата и каза: “Не бой се, чедо, няма да заминете”. Но в останалия си съзнателен живот всичко сме дали за България, абсолютно всичко. Заминах на фронта на 17 години и три дни. Немците се изтеглиха още на пети септември. Партизанският отряд слезе на осми септември, разби вратите на затвора - татко излезе от затвора. И… изведнъж… то такава еуфория, непрекъснато седехме там, ремсисти и безпартийни, всички на площада и казаха: немците се връщат. Те забравили да взривят ферибота. И за да не могат… По-трудно да минат руските войски - съветската армия беше вече на границата на Дунава. И тогава командирът на партизанския отряд Баков, Иван Витков Баков, призова от площада (там немаше микрофон и такива работи): “Требва да организираме доброволческа дружина, докато дойдат съветските войски, докато се оправи положението в полка - ние имахме трети Дрински полк, нали, но той не излезе - требва да спрем немците”. Това на коя дата става? 10 септември. И на 10 септември ‘44-та година с тия ролетки и с една летна рокличка - ей тук на снимката ме има (само кепе имам), се качих на камиона. И сестра ми Венета дойде и вика: “Мама плаче, че ще те убият, слизай, татко вчера е излезъл… два дена… е излезъл от затвора, слизай долу!” И аз тогава не мислех - ей какво значи луда глава. Викам: “Мене ще убият, нея няма да убият - защо плаче мама?” Но кат зараждах децата си… разбрах к’во значи майка. И тогава заминах и в село Войница ни спряха, защото немците вече са минали град Кула и се насочват към Видин. Село Войница е на шест километра от Видин. И там ни раздадаха оръжие, пушка мълнихера имах. И ние… необучени, аз не бях виждала пушка… Обясниха ни: там така ще стреляш… И по едно време започнаха два мотоциклета с по двама души - четири немци разузнавачи напред да минават. Нашите момчета се прицелиха, убиха единия, падна мотоциклетът, другият побегна, а другите… направиха завой и се върнаха. И след час, час и нещо танкове пристигнаха. И ние немахме с какво - стреляме срещу тановете, а куршумите рекушират. И тука искам да кажа, че един съветски войник, избегал от Минибор, който бил пленник на немците и беше дошъл да посрещне руската армия… И той грабна две бомби лимонки такива, и две запаса във “поясок” - Костя се казваше, и извика: “За родину!” - тогава така викаха, и се хвърли срещу първи танк. Със зъби извади запалките и взриви танка. И другият се върна, и си тръгна. И тоя Костя на косъм от свободата загина - това е първият руски войник, загинал на нашата земя. И сега в село Войница не знам, но докато съм ходила преди 20 години, имаше една табела: “Тук загина съветският войник Костя”. Така че войната… войната ми даде много неща. Първо, даде ми осмисляне на живота. Второ, ме направи по-непоколебима, отколкото съм, по-честна, по-откровена, по-твърда, да отстоявам позициите си. Много неща могат да се кажат за войната. Много неща съм изживяла 20-та ?, 46 дни и нощи съм била по военното поле. Може и нескромно да е, но трябва да кажа, че аз съм иденствената еврейка в България с два ордена за храброст. Така че съм защитила и еврейското лоби в тая война. Не само аз - 2848 са били евреите, 48 са загиналите, 240 от тях са жени. Но аз за себе си мога да кажа, че… със гордост, че см допринесла. По-лесно ли ви беше след края на войната, след края на Закона за защита на нацията? Естествено, след края на Закона за защита на нацията, естествено… Просто дишаш по-свободно. Аз не съм била във Видин, точно след края заминах на фронта. Обаче сестра ми продължи да учи, другата почна пак да си работи, татко работеше. Защо не емигрирахте? Не! Защото ние сме се били за България. Аз искам да кажа, на един симпозиум съм била на еврейките орденоносци - 50 години от края на Втората световна война. И когато извикаха една Вивиан (там водещата извика “Вивиан!”), целият салон плескаше и викаше: “Ви-ви-ан! Ви-ви-ан!” Но когато извикаха Мими Пизанти - България, никой не плескаше, но салонът, скъпа, стана прав. Десет минути плескаше: “Булгария! Булгария!” Така че… България, скъпа, ти си моята родина. Вярно, Израел е родината на предците ми. Израел е люлкатана еврейството, но тука съм се родила, тук са умрели сестрите и родителите ми, моите предци са умрели тука, тука ще бъде и моят край. След края на ЗЗН, нарочно Ви връщам към тази тема, имуществото Ви цяло ли беше? Да, ние имахме само една къща. Е, вътре всичко беше изпочупено… Съседите как реагираха на… Иван Звера, той… той веднага, като стана 10 септември [1944 година], те го арестуваха него, защото той биеше в полицията политзатворниците. А жена му и Пенка си взели багажа и си отишли на село при неговата майка. Така че… ние нямахме такова имущество да ми конфискуват… Ние бяхме бедни, няма какво да вземат от нас. Само една червена рокля, която никога нема да забравя и на пристанището, мама ни беше напред, очаквахме да ни качат на шлепове, беше ни направила торбички, най-ценните неща… И казаха: “Оставете багажа и си тръгнете” - мислеха, че имаме злато, не знам какво си… И после я видях тая Румяна, дет ви казах, че е на полицейския дъщерята, облечена в червената рокля. А ние тая рокля си сменяхме - ту Венета, ту аз, това беше единственият тоалет. Даже моят съпруг, за 5-годишнината от брак ами купи червен плат да си ушия… “Стига - вика - с таз червена рокля!” Но това са неща, които не се забравят. Как построихте живота си отново след тези събития? След кат’ се върнах от фронта… Аз имам един грех към своите родители - не само избегах, аз не им написах и нито един ред. И когат’ си дойдох вкъщи, нашта къща… казах ти - имаше двор пред къщата и зад къщата. Входната врата имаше един хлопатар такъв, звънец кат’ на пружина, като я отваряш да се звъни и… в боевете във Югославия при Прагачин ? загина една Солчи - еврейка, дошла от Силистра. Нейния… колаците убили мъжа и сина й. Тя беше… Аз бех 17-годишна, тя беше 25. Значи така, 8 години по-голяма от мене и й викаха: “еврейчето, еврейчето”, а мен ми викаха “6 на 35”, щот’ бех такава една малка и имах един пистолет, дамски, тук “6 на 35”, не такава обемиста кат’ сега, с едни плитчици: “6 на 35! 6 …” И като я бухи Солчи, раниха един чичо имахме - Коло ? и той приятел на татко. Кат’ си отишъл във Видин, татко го попитал: “Абе, дъщеря ми?” - “Буко, да ти кажа, убиха едно еврейче, но не мога да ти кажа…” И тогава ми направиха Кадиш на църквата, нали там, панахида. И когат’ се върнах, аз съм се върнала някъде началото на юни, след 9 май, останах на окупация… И отварям вратата и Венета излиза и ме гледа като призрах и вика: “Мааааамо! Таааааааатко!...” - пищи. Баща ми… неделен ден - баща ми си е бил вкъщи. И влиза, и излизат, и ме гледа, и той ми вика: “Как може, мойто моиче? Как може един ред да не напишеш! Може ли такова нещо?! Добре дошла…” Тогава - за пръв и последен път, видех сълзи в очите на баща ми. А майка ми, толкова се беше стреснала, и ми викаше: “Лока! (“луда” значи) А ние си дадахме последното олио на синагогата…” Защото купонни години и да се направи това, значи тя… тя не можеше нищо повече да каже, нали. И кат’ се върнах, първото нещо, което направих - да си подам молба в училището беше… е, не първите дни, но след няколко дена… да ми насрочат изпити и ходех там при две учителки - математичка… Бронзова се казваш и другата забравих как се казваше, по български език. И ме подготвяха и се явих на приравнителните изпити, пак повтарям, не знаех много, просто ме пуснаха и осми клас (или 12-ти сега) много трудно, в много труд изкарах… така че завърших средното со образование. Какво работихте след това? След това работих в Околийски комитет на РМС, баща ми немаше пари да ме издържа, издържаше големата ми сестра, те имат фармация тука… И после тя отиде, ожени се в Бяла Слатина и аз отидох да уча техникум в Бяла Слатина. Там се запознах с моя съпруг, две години учех и... Как се запознахте? Ми, бехме в едно ръководство младежко, да… След туй бехме заедно в един клас бригадири, на Перник ? И после той дойде в школа запасни офицери в София, и аз дойдох да работя в Министреството на земеделието в София, и тук се оженихме. Той кога е роден? Съпругът ми е роден на 3 май ‘27-ма година в село Добролено ? , Врачанско. Искам да кажа, че свекърва ми е попска дъщеря. Можеш да си представиш в едно село, където тя има четири дъщери и един-единствен син и снахата - еврейка. Това беше едно събитие… Това, говоря за ‘50-та година. Когато се оженихте - 1950 г. Едно събитие за селото: “Тя е уврейка, уврейка…” Така казваха селяните. Обаче, чест им прави, нито веднъж, никога не ми къзаха нищо. Само когато се роди синът ми и го записах Георги, на името на свекър ми, той е смачкал грозде и е черпил по улицата и е казвал: ”Еврейка, ама не буквата, името ми е написала…” Значи к’ва болка се е таели в тия хора, че нали, снахата е еврейка. Но аз искам да кажа, че аз съм гледала осем години свекърва ми на легло в София - при четири дъщери, така че… Децата? Моите? Татяна е родена на… Аз пак казвам, Татяна е записана на “Евгений Онегин” от Пушкин. Тя е родена на 27 октомври ‘51-ва година, завършила със златен медал гимназия и МЕИ - текстилна техника, след това е специализирала промишлен дизайн,сега е доцент в Нов български Университет, предава “мода”. Татяна се е оженила за Веселин Пенчев - зет ми, той е инжинер, лесовъд. Имат един син Стефан, който тази година ще има бар мицва. Синът ми се казва Георги. Той е по-малък 5 години от сестра си, роден е на 27 септември ‘56-та година, завършил е руско училище, гимназия. На двойката на колелото [става дума за последната спирка на трамвай № 2 в София] и след туй е завършил атомна енергетика. За съжаление нема работа. Женен е за Ира, тя е пловдивчанка, Ира е родена на 24 октомври ‘56-та година и тя е историчка, работи в български държавен архив. Имам една гордост от тях, това е Огнян, първородният наследник на фамилията - Огнян Георгиев се казва, той завърши руско училище до 4-ти клас, Френска гимназия и 9 години съм го водила на алианс. Сега защити висшето си образование - “икономика на военната промишленост”, в момента работи в телевизия Европа, снема новини от чуждите станции, чете зад кадър и пред кадър. Значи е редактор и водещ. Не го знам, но много го обичам, той е нашата гордост. Вторият син на сина ми е с шест години по-малък, сега е на 16 години, е роден на 11 ноември ‘86-та година и се казва Валери. Той учи, сега е в 10 клас на Френската гимназия. Той е наследил баба си, много е непокорен, много е буен, много държи на своето, той е моята слабост - Валерко. Той е Валерко… Как възпитавахте децата си по отношение на еврейските традиции? Моите деца? Моят дом, понеже… когато раждах децата си, нямаше така, по три години да дават отпуска, 45 дена са ги гледали майка ми и свекърва ми. Когато свекърва ми е бивала в нас, са се спазвали всички български празници, без изключение. Когато мама е идвала в нас, се спазваха всички еврейски празници. И тогава имаше много национални празници и ние си спазвахме 9 септември [1944 година], 7 ноември [на тази дата след 9 септември 1944 г. в бившите соцстрани се е празнувала ВОСР - Великата Октомврийска социалистическа революция, случила се през октомври 1917 г. в Русия, когато монархията е свалена и на власт идват болшевиците], 24 май, не знам к’во си - и вечен празник беше у дома. Но моите деца знаят, че когато майката е еврейка - те са евреи. И така че със Татяна или фактически със Стефан се свършва еврейската жилка в рода ми, защото дъщеря ми е еврейка, мъжа й е българин, ама сина й е евреин и - дотук. Всички момчета вече… нататък няма. Стефан ходеше в Неделно училище, Огнян е ходел с еврейската организация в Унгария, Сарваш, ходел е, събирал се е с младежи. Кои еврейски празници продължихте да чествате у дома си? В нашия дом се чества Фрутас, Песах и Кипур. А, и Сукот - задължително. Мацата я ядат всички, без изключение, на Песах. Дадо купува по две кутии, три и прави торта, прави пица от маца, прави баници и ги събира. Приятелският ви кръг днес представлява? Не, аз участвам... Аз съм много обидена на еврейската организация и на хора там. Аз не смятам, че по този начин трябва да се отнасят за нашата дейност преди идването на младите там. Да ни казват, че сме били забравени от бога и от цялата общност и незнам к’во си, защото когато ние ходехме, когато… по време на тоталитаризма, както се казва, и сме чувствали на гърба си тежестта, че сме евреи, и сме ходели в еврейския дом, тези, които сега управляват, не знаеха входа на… Те беха и млади, и деца, но не знаеха входа на Бетама. И сега… те да ни казват, че ние нищо не сме направили, не им прави чест. Освен това, аз съм създател на секция “Инвалиди” към “Шалом”. Искам да ви кажа, че една майка, като роди едно дете, докато е жива, се грижи за детето - куцо, болно, здраво. Така яз съм я родила тази секция заедно с покойната д-р Аврамова и покойния Лазар Сарчи. Сега Марко Исаков я ръководи? Да. Не Марко Исаков, Марко Иванов се казва. Исаков е друг. Не става въпрос, беше пък преди това и Декало, и други. Но искам да ви кажа, че един по един сме ги издирвали, един по един сме им писали, създавали сме, борели сме се, карали сме се… и сме създали традиция. Единственото, на което ходех досега в “Шалом” - това е на събранията на секцията на инвалидите. От последния случай - отношенията на “Шалом” към моето здравословно състояние, и на таз секция няма да ходя. Как се нагласи след 1950 г. животът Ви?Усетихте ли някакво отслабване на диктатурата? Виж, аз никога не съм се подчинявала на всички тия порядки. Искам да разкажа, че чичо ми, като замина за Израел (той ме покани да отида с него, баща ми не ми разреши, пък и аз бех дете… е, не дете, бех девойка… През коя година? ‘52-ра… ‘50-та ли, ‘49-та ли… 1948-ма може би? 48-ма. Но той там се… Тука съпругата му беше убита и там се е оженил за друга, която имала син и дъщеря. И по едно време чичо ми написа едно писмо - мога ли да му продам апартамента тука. Нещо, което е абсурд, говоря за ‘50-та година. Това нещо по времето на Вълко Червенков - абсурд. И аз… имах много близки приятели, фронтоваци, още се тачехме. И му казах: “Всичко ще направя, - написах му - но трябва да ми изпратиш едно генерално пълномощно.” Не можеш да продадеш имот, без да имаш пълномощно, без да е твое. И, представяш ли си, Патриция, получавам едно писмо от заварения син, Мошон, че съм много хитра и че като искам да заграбя апартамента на чичо ми, то комунистите и без това всичко еврейско са заграбили; и аз съм голяма комунистка тука и съм била по фронта - мога да си го взема, без чичо ми да ми го подарява с пълномощно. И че, ако съм толкова голяма комунистка и имам толкова връзки, че да продам апартамента, защо не си извадя едно разрешително да ида в Израел? Това толкова ме обиди и амбицира, че някъде от февруари до април продадох апартамента на чичо Стрел ? по банков път, без пълномощно, без една стотинка - просто парите се преведоха във банката. Но продадох и къщата на плененника на чичо Стрел по женска линия - Манолиница ? в Русе. А колко пътувания до Русе и колко ходене, и колко мъки - не можеш да си представиш. И това е ‘59-та година. Нещо, което никоъй не може да направи. И от последното писмо толкова се бях обидила на тоя, Моше, че на 8 март ‘60-та… а, подадох си документите, да ми разрешат да ида в Израел. Кога? ‘59-та. Реших, че трябва нан всека цена да им покажа, че мога да отида. Добре, ама не ми дават ни задграничен паспорт... Защо? Тогава не пускаха, ако нямаш първа степен родство - майка, баща, сестри и братя. Аз нямах там такива. Шефът на паспортното беше генерал Георги Стоянов - приятел, съфронтовак. И му викам: “Гошо, трябва да ме пуснеш!”. Показвам това… “Бе ти луда ли си? - вика - Няма да те пусна.” И това е, а… май, юни, юли, август, септември, октомври, ноември, декември, януари, февруари… и на 8 март 60-та година - правя си една прическа, обличам новия кат дрехи, грябвам двата ордена за храброст и партийния си билет и отивам в Министерство на вътрешните работи, във приемната. Тя е срещу самото… срещу лъва беше [каменният лъв стои като символ пред въпросното министерство, намиращо се в самия център на София]. Влизам там - две млади момчета, яки, здрави: “Какво искате, другарко?”. Викам: “Дойдох да ме поздрави министърът с 8 март”. “Ама как ще влезете, коя сте вие!”. Викам: “Ей тая, аз се казвам Мими Петкова, искам да влеза при министъра” - “Ама не може…” В тоя момент вратата се отваря, излиза един и се чува шум. Той вика: “К’во става?” Викам: “Дойдох да ме поздравите, другарю министър…” - и влизам. И той: “Имате ли записан час?” - “Нямам, днеска е 8 март”. И като ден днешен си спомням, той изважда един жълт нарцис от вазата и вика: “Заповядайте, честито. Ха сега кажете защо?” И аз почвам: “Имам… била съм осиновена от чичо на 9 месеца и те ме обиждат, че не мога да замина, аз имам два ордена, ето, за храброст, била съм… Защо да не отида? Аз имам тука 10-годишна дъщеря, 5-годишен син, съпруг, който обичам, тук са сестрите ми, родителите ми, децата им - ако избегам, те ще пострадат…”. Той ме гледа, вика: “Ама вие… къде се намирате?”. Викам: “При министър Солаков, на вътрешните работи” - “Ма това е невъзможно!”. Викам: “Защо?” - “Защот’ не го разрешава министерството, а Политбюро”. Викам: “Така ли? Ето ми партийния билет, дайте го на Политбюро и им кажете, че щом те не ми вярват, и аз не им вярвам” - “Ама не може такива работи, тук не е ЦК…” - “Довиждане” - и се тръгнах, там остана партийният билет. И това е март, целият. Април, май, юни и некъде по средата на юли една вечер се звъни вкъщи и ми вика: “Мимо! - генерал Стоянов - утре на Лъвов мост при мене, жива-мъртва. Ще те убия, к’ви ги правиш…” Викам на мъжа ми, Цветан се казва мъжът ми: “Цецо, душа ни яка: изхвърлят те тебе от работа, мене… Ами, мани се, зат ми, големия, там, сътрудник в ЦК, ами другите… К’во ше пра’им?”. Отивам там, влизам (там не е като да влезеш…) и той вика: “Ето ти задграничен, - бех си подала за задграничен със снимки - ето ти визи, ето ти и партийният билет. Така не се връща партиен билет! Ти къде се намираш?!” Викам: “Намирам се в България, с теб съм воювала рамо до рамо и сметам, че мога да го върна тоя партиен билет”. И така, отидах ‘60-та година есента в Израел. Така че - тоталитаризъм, тоталитаризъм, но когато сметаш, че те не са прави, требва да отвоюваш правата си. Някога имали ли сте проблеми в работата или другаде заради еврейския си произход? Много. Мене името ме е покровителствувало. Как се промени животът Ви след 10 ноември 1989 г.? Въобще как гледате на тези промени? Аз бех пенсионерка. От ‘82-ра година бех пенсионерка. [продължитлно мълчание] Но аз не сметам, че съм “червен боклук”, както викаха. Затова, защото като работех (аз съм работела в Енергопроект, контролен специалист)… когато работех в Енергопроект, бях партиен отговорник - партийният ми секретар ми беше началник, отдел “политзатвор”. Заместникът ми - един кадърен, само сиво вещество му е мозъкът, го заместваше и водеше цялата работа, но братята му заминали в ‘39-та година, преди войната, в Бразилия. И те не го пускат никъде да отиде! ’81-ва годна на човека почива най-голямата му леля в Македония. И иска да иде, и не може, и не може… И му викам: “Иване, спокойно.” Отивам в личния състав и казвам: “Кой отговаря за Енергопроект?” - “Ами Държавна сигурност” - “Кой е?” - “Некакъв Канация ?”. С хиляди митарства и връзки, намирм го тоя Канация и му викам: “Вие защо не пускате Мицаков. Той върши работа тука, има дъщеря, има майка - ей къде е Македония.” - “К’во ше пра’и в Македония? Не може, другарко!” - “Вие к’во си мислите?” - “Да накара братята си да се върнат…” - “Ама как ще се върнат, бе, ‘39-та година са заминали. Устроили са се, работят, живеят, деца имат, внуци и така нататъка. Как си я представяте Вие тая работа?!” - “Не, не може!”. Викам: “Виж какво, момче, на “ти” ще ти говоря. Ето моят партиен билет тука. Ако Иван Мицаков не се върне, прави с мен и семейството ми какво искаш!”. Пуснаха го Мицков и му викам: “Ако не се върнеш, ще убия дъщеря ти, да знаеш. Щото залагам всичко, то страшно беше, милия… И той се връща, и по пътя му се пробива радиаторът на колата, спира в една горичка, прави си едно чепче… Знаеш ли к’во е чеп? Ей така едно [показва], начуква го там на това место, Радка си откъсва една… камизолка ли, завръзват го, щото пък, да не би… И като мина границата, в първото селище - в един часа звъни телефонът. Вика: “Мимоооо, в България съм, не бой се!”. Значи такова нещо… И втори един случай. Най-добрият специалист на отдела беше Емил Контев, по “електро”. Кандидатства, искат го алжир;ците за съветник на министъра (те пращат един комунист там, който е некадърник). Викам му: “Пешо, защо, бе?” - “Ама дядото на Емил имал караджейка…” - “Ама Вие луди ли сте, бе? Ама нали защитава имиджа на България, нали требва да отиде един умен, който да представи…” КАСЕТА 3, страна А … И кат’ се върна Емил Контев, вика: “Какво искаш да ти подара за това, че шест години стоях и хората на ръце ме носеха?” Викам: “Нещо, което да е в ръцете ми, не в устата ми, ми подари”. И ми подари (той почина, даже на погребението на миналата година, две хилядната, говорих траурното слово) един нож за хляб, който и сега го ползвам и ми напомня за Емил. Та тогава ме смениха, защото зле ми действат безпартийните. И сложиха една, който гонеше като бесна хората. И после, след промените, за които говориш ти, стана застъпник на изборите на СДС [Съюз на демократичните сили в България – партията, която след 10 ноември 1989 г. имаше най-много сили и симпатия от страна на народа]. Та, никога не съм правила компромис със съвестта си, но никога не съм прощавал. На 7 май ‘95-та година написах едно писмо на Жан Виденов. И му написах: “Ако Вие… (на 7 май съм приета в партията, падането на Берлин) ако Вие до 3 месеца не изключите Любомир Начев от партията, аз ше си върна партийния билет”. Любомир Начев – министър на вътрешните работи при Жан Виденов. Да. И? Не ми отговориха и след 3 месеца си изпратих партийния билет на Янаки Стоилов и им написах: “Не желая да членувам в такава партия”. Но аз не съм “боклук червен”. Аз съм отстоявала принципите си и хората съм защитавала, така че… И един последен въпрос: получавали ли сте средства от Швейцария, “Joint”, Австрия, Германия? От Швейцария единственото… Не, от Германия много съм обидена. Пак казах. Не счетат, че тия три години дет’ съм работила дете безплатно във болницата във Видин, е било робски труд. А сигурно е било лежане, или рай? Не мога да си обясня. Но от Швейцария съм получила един-единствен път помощи, както всички евреи. От никъде другаде – ни лев, ни стон. Ни от “”, ни… И сега, нали… знаете. Да свършваме. Благодаря, благодаря за този разговор. Моля, дано да е полезен. Каталог: sites -> default -> files -> person -> interview interview -> Молхов Хаим Меворах interview -> Луна Давидова interview -> България Интервюирал: Патриция Николова м май 2003 г март 2004 г. Касета 1, страна А interview -> Регина Гринберг София България Интервюирал: Светлана Авдала interview -> Грация Нисим Албухайре interview -> Адела Хинкова interview -> Софи Леон Пинкас interview -> Виктор Барух interview -> Бина Йосиф Декало interview -> Леон Нисимов Лазаров София България Интервюирал: Леонтина Израел Изтегляне 394.26 Kb. Сподели с приятели:
|