Катедра ”Административноправни науки” касационно производство пред върховния административен съд докторант: Научен ръководител



страница8/15
Дата01.06.2017
Размер3.01 Mb.
#22613
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   15

2.1. Нищожно решение

Съдебното решение е волеизявление на овластен от закона правораздавателен орган в предписана от закона форма, с определено от закона съдържание и предпоставени от същия този закон обществено значими последици. Съвкупното наличие на тези елементи във фактическия състав на съдебното решение го превръща във валиден правораздавателен акт. Липсата на който и да е от тях означава автоматично липса на съдебно волеизявление под формата на решение. Юриспруденцията е единодушна, че решението е нищожно, когато не отговаря на изискванията за валидно съдебно решение.

Нищожността е най-тежката форма на опороченост на юридическите актове. Съдебно решение, което страда от един от пороците, водещи до нищожност, не съществува в правния мир.1 То не може да породи силата на присъдено нещо по отношение на страните в процеса, както и всички други правни последици, и винаги може да бъде обявено за нищожно. Но законът не посочва конкретните пороци, водещи до нищожност, не урежда въпроса кога един съдебен акт е нищожен, а единствено дава указания за изискванията, на които даден юридически акт трябва да отговаря, за да бъде валиден. Не всеки дефект, накърняването не на която и да е норма ще води до нищожност на едно решение. Касае се за дълбоки недостатъци, по възможност ясно различими и в по-голяма степен неоспорими, неподатливи на безкрайни тълкувания. Отговорът на въпроса кои са пороците, които водят до най-тежката форма на недействителност на юридическите актове е задача, предоставена почти изцяло на теорията и практиката.2

Нищожните юридически актове са познати исторически на правната доктрина - още от времето на римското право, през служебния когнитивен процес, до теорията за правовата държава.3 Г. Йелинек счита, че бездефектният държавен правораздавателен акт трябва да отговаря на четири основни изисквания – годност на субекта, годност на обекта, годност на формите и материална законосъобразност.1 За да бъде валидно едно съдебно решение според П. Абрашев, то трябва да отговаря на известни минимални изисквания. Липсва ли някое от тях, решението не може да има силата и значението на законно издаден съдебен акт.2 Д. Силяновски прави опит да очертае онези градивни белези на съдебното решение, без които то би било нищожно. Според него решението трябва да бъде постановено от компетентен съд; да претегля по спор на две страни; да слага край на делото за дадена инстанция; да не постановява нещо невъзможно (фактически или правно); да бъде постановено в предписаната от закона форма; да е обявено.3

И съвременната процесуална наука не е напълно сихронизирана при посочването на пороците, водещи до нищожност на съдебните решения. По тази причина с основание Л. Корнезов призовава дефектите, водещи до нищожност, да бъдат определени възможно най-тясно. Тъй като нищожното решение не поражда целените правни последици и при него с известна условност можем изобщо да говорим за съдебно решение, ако се разширява неразумно кръга на пороците, водещи до нищожност, а оттам и обхватът на института нищожно решение, ще се застраши стабилността на процесуалните отношения и ще се подкопае правосъдната власт.4 Затова и повечето автори подхождат предпазливо при анализирането на хипотезите на нищожните съдебни решения. Някои от тях опитват да обособят критерии, по които да групират различните дефекти, водещи до нищожност. А. Мингова предлага няколко категории нищожни решения: а) в резултат на противоречие с императивни разпоредби, които представляват основа на правовия ред у нас; б) по причина на пороци или липса на елементи от фактическия състав на правораздавателния акт (всеки отделен юридически факт има самостоятелно правно значение по отношение валидността на цялото и липсата на който и да е факт при постановяване на решението, означава и липса на самото решение); в) дължащи се на ненадлежност на органа или състава, постановил решението; г) предизвикани от дефекти, отнасящи се до самото наличие на правоспособна страна по делото; д) нищожност, предизвикана от пълната липса на правораздавателна власт на съда по делото.1 Д. Костов разделя водещите до нищожност пороци на две основни категории - по субектен и предметен критерий. В първия случай недостатъците са в субекта съдебен орган, при втория критерий се има предвид качеството на самия юридически акт (налице ще е някакъв друг държавен акт, но не и съдебно решение).2

За да е валидно едно съдебно решение, то на първо място трябва да бъде постановено от надлежен орган. Това трябва да бъде съд, обладаващ правораздавателна власт. Решение, което изхожда от лице, което не е натоварено от закона със съдебна компетентност, ще бъде нищожно. Теорията и практиката са единодушни, че за липса на съдебен орган, а от- тук и за липса на решение, може да се говори и когато съдът се е произнесъл в рамките на правораздавателната си компетенция, но в незаконен състав (Р. № 647 от 9.02.2000 г., ВАС, ІІ отд.3 ). Надлежността на съдебния състав винаги се определя от закона (чл. 54, чл. 61, чл. 77, чл. 95 ЗСВ; чл. 164, чл 165, чл. 217 АПК). Нарушаване на такива императивни разпоредби не може да има за последица нищо друго освен невалидност на всички действия и актове на ненадлежния орган (О. № 1988 от 28.02.2002 г., ВАС, 5 чл. с-в.4 ). Невинаги ненадлежността на съдебния състав ще води след себе си нищожност на издадените от него юридически актове (например нарушаването на чл. 12 ГПК води до неправилност на съдебното решение;1 също чл. 189, ал. 3 ГПК; чл. 222, ал. 2 АПК, когато повторното разглеждане е извършено от същия съдебен състав).

Нищожно ще е решение, което е постановено от съд, но извън пределите на правораздавателната му власт (например решение, издадено в нарушение на чл. 8 ГПК или чл. 72, ал. 2 ЗВС - Р. № 5530 от 25.10.99 г., ВАС, ІІ отд.2 ). В повечето случаи нарушението на подведомсвеността на съдебния орган води до недопустимост на решението (чл. 209, ал. 1 ГПК; чл. 221, ал. 3 АПК). Не са нищожни решения, постановени в нарушение на подсъдността.

За да бъде едно съдебно решение валидно, трябва да е спазена и надлежната форма. В съвременния съдебен процес всяко решение се издава задължително в писмена форма. Устни съдебни решения не съществуват. Волеизявление на съда, което не е облечено в писмена форма, не може да придобие качеството на съдебно решение. Законът посочва изрично реквизитите на съдебното решение (чл. 189 ГПК, вр. чл. 144 АПК). Основно изискване е решението да бъде подписано от всички съдии, взели участие в постановяването му (чл. 189, ал. 3 ГПК). Подписването на съдебното решение е етап от неговото съставяне. Неподписаното решение е само проект, не е завършена изцяло неговата писмена форма. Затова неподписаното съдебно решение е нищожно поради липса на форма.3 Нищожно е решение, което не е подписано от мнозинството от съдиите в съдебния състав. Д. Силяновски счита, че за да бъде едно съдебно решение валидно, то трябва да бъде и обявено по установения от закона ред. В противен случай съдебно решение не би било налице.1

Решението трябва да е разбираемо. Волята на съда, която се съдържа в диспозитива, трябва да бъде формулирана по такъв начин, че да може да се разбере, включително и по пътя на тълкуването. Решение, при което волеизявлението на съда не е в състояние да се изведе поради абсолютна неразбираемост е нищожно – липсва формирана воля на решаващия орган (Р. № 2043 от 26.04.99 г., ВАС, 5 чл. с-в.2). Решението не трябва да постановява нещо невъзможно. Във волеизявлението не трябва да се съдържа предписание, което да е непостижимо (фактически или правно) за конкретния адресат, при каквито и до било обстоятелства. В противен случай този недостатък ще доведе до нищожност на решението. Съдебното решение не трябва да повелява за изпълнение нещо, което противоречи на основите на прововия ред (например да разпорежда извършването на престъпление). Юриспруденцията не е единодушна по въпроса дали нарушаването на тези императивни разпоредби, които образуват международния и вътрешния публичен ред на държавата, водят непременно до нищожност на юридическите актове.3

Към изброените дотук пороци, предизвикващи нищожност на съдебните решения, някои автори добавят и други недостатъци, водещи след себе си до същия резултат. Такива дефекти са невъзможността решението да слага край на делото за дадена инстанция,1 липсата на диспозитив на решението или несъответствието му с повдигнатия административноправен спор, случаи, при които съдът се е самосезирал,2 когато делото е образувано от името или срещу несъществуващо лице или лице, което е загубило правоспособността си.3

В административнопроцесуалната теория, както и в практиката на ВАС се развива тезата, че като касационно основание за образуване на касационно производство може да се използва и нищожността на административния акт, предмет на целия административноправен спор.4

2.2. Недопустимо решение.

Решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество (Р. № 8403 от 29.12.2000 г., ВАС, І отд.). Такива ще бъдат случаите, когато решението е постановено при липсващо или ненадлежно упражнено право на жалба. Правото на жалба е субективно публично право на заинтересованото лице да предизвика образуване на съдебно производство. Съдилищата са длъжни да разглеждат и разрешават съобразно закона всяко подадено до тях искане. Съдилищата не могат да откажат правосъдие (чл. 127 АПК). Правото на жалба се поражда при наличието на законово определени процесуални предпоставки, а веднъж възникнало, се погасява при наличието на законово посочени отрицателни процесуални предпоставки (процесуални пречки). Упражняването на правото на жалба е подчинено също на редица изисквания, за да може тя редовно да породи присъщите си процесуални последици. Такива изисквания са наличието на положителни процесуални предпоставки за надлежното упражняване на правото на жалба и липсата на отрицателни процесуални предпоставки, препятстващи упражняването му. Липсата на която и да е от положителните или наличието на която и да е от отрицателните процесуални предпоставки осуетява възникването или надлежното упражняване на правото на жалба. А без жалба съдебното производство не би могло да бъде задвижено, тъй като произнасянето на съда е винаги в резултат на сезиране - той не може да съди по собствена инициатива (Р. № 3060 от 7.05.2001 г., ВАС, ІІ отд.; Р. № 3044 от 28.03.2003 г., ВАС, 5 чл. с-в.). Съдебно решение без наличието на надлежно сезиране е недопустимо, то е в разрез с принципите на действие на правосъдието. Недопустимо е решение, с което съдът се е произнесъл по една процесуално недопустима жалба,1 разрешил е един административен спор, без да е бил надлежно сезиран, без да е налице реализирано право на жалба.

Д. Силяновски дели процесуалните предпоставки за възникване и упражняване на правото на сезиране на положителни и отрицателни, както и на абсолютни и относителни. Процесуалната юриспруденция причислява към положителните предпоставки за възникване на правото на жалба наличието на административноправен спор (Р. № 1426 от 24.03.99 г., ВАС, ІІ отд.; Р. № 1954 от 26.03.2001 г., ВАС, ІІІ отд.; Р. № 3570 от 22.05.2001 г., ВАС, ІІІ отд.); подведомственост на съда; в първата инстанция да не е разгледана жалба срещу административен акт, който по силата на изричен законов текст не подлежи на съдебно обжалване (Р. № 4806 от 22.10.98 г., ВАС, ІІ отд.; Р. № 5047 от 4.11.98 г., ВАС, І отд.; Р. № 1322 от 6.03.2000 г., ВАС, ІV отд.); правоспособно лице (физическо или юридическо), притежаващо процесуална лигитимация или прокурор (Р. № 5929 от 14.12.98 г., ВАС, ІІ отд.; Р. № 991 от 5.02.2003 г., ВАС, ІІ отд.; недопустима е касационна жалба, подадена от лица, неучаствали в производството пред първоинстанционния съд, с изключение на онези, по отношение на които незаконосъобразното решение простира силата си (чл. 210 АПК)); интерес от търсената защита (Р. 7051 от 18.07.2005 г., ВАС, ІІ отд.; Р. № 283 от 11.01.2005 г., ВАС, 5 чл. с-в.). Към процесуалните пречки за възникване правото на жалба спадат наличието на сила на присъдено нещо между същите страни за същото спорно право (Р. № 1778 от 23.03.2000 г., ВАС, ІV отд.); неспазване на преклузивния срок за обжалване, когато той съществува (Р. № 2022 ат 30.01.98 г., ВАС, ІІІ отд.; Р. № 2274 от 3.04.2001 г., ВАС, 5 чл. с-в.); отказ от правото на жалба преди то да е било упражнено (възприемане на административния акт).

Процесуална дееспособност; спазване на изискванията за функционална (Р. № 2363 от 17.04.2000 г., ВАС, ІІ отд.), родова и местна подсъдност; 1 съблюдаване на изискуемата от закона форма за предявяване на обжалването; представителна власт на законния или договорния процесуален представител, респективно надлежно овластяване на прокурор – такива са необходимите предпоставки за упражняването на правото на жалба. Като процесуални пречки за осъществяване на надлежно обжалване се квалифицират: наличието на висящ процес между същите страни относно същия спор; висящ процес относно друг преюдициален спор или престъпно деяние; десезиране на съда чрез оттегляне на жалбата; отказ от обжалването при сключване на споразумение пред съда (чл. 178 АПК); оттегляне на оспорения акт от издалия го административен орган (чл. 156 АПК). Съдебното решение ще бъде недопустимо и в случаите, когато съдът е превишил пределите на правораздавателната си власт и в нарушение на диспозитивното начало се е произнесъл по основание или петитум, с които не е бил сезиран или по отношение на лица, които не са засегнати от конкретния административноправен спор (Р. № 374 от 13.12.1998 г., ВАС, ІІ отд.2 ). По отношение на абсолютните процесуални предпоставки съдът е длъжен да следи служебно за тяхното спазване. Тези с относителен характер остават в „грижа” на заинтересованите лица.

За разлика от нищожното, недопустимото е действително решение; то е акт на съда, пораждащ правни последици до неговото унищожаване чрез обжалване.

2.3. Неправилно решение

Неправилно е това валидно и допустимо решение, което противоречи на действителното правно положение. За неправилността е от значение обективното несъответствие на решението с извънпроцесуалното материалноправно положение, а не с данните на делото.1 Според чл. 209 АПК като трето касационно основание е посочена неправилност на решението в три основни форми – когато при постановяването му е нарушен материалният закон, когато е допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и когато решението е необосновано. Общото по между им е, че и трите вида неправилни решения се свеждат до грешки в издирването, тълкуването или прилагането на правната норма, била тя материална, или процесуална. По този начин правоприлагането не може да изпълни своята основна задача, а именно от съществуващото да се изведе дължимото. Едно решение е неправилно само ако законът го обявява за такова. Неправилността може да се дължи на грешка на страната, на съда, на обективна невъзможност да се разкрие истината при гледане на делото или пък на нормативно преуреждане с обратна сила на метериалноправните отношения, настъпили след постановяване на решението.2 Но касационната инстанция проверява и отменя единствено съдебно решение, постановено неправилно по вина на решаващия съдебен орган.



Неправилността е най-често срещаната форма на порочно решение. В неправилното решение е изразена опорочена воля на съдебния орган, резултат на негови грешки при формирането на правните и фактическите му изводи за спорното правоотношение, водещи до недопустимо противоречие с волята на законодателя, уреждаща действителното правно положение, въплътено в правна норма.

При първата форма на неправилно решение – когато е нарушен материалният закон, се касае за случаите, при които изобщо не е била приложена или погрешно е била тълкувана и приложена правната норма или по-точно нейното съдържание (Р. № 6041 от 28.06.2005 г., ВАС, V отд.). Така съдебното решение и по-специално неговият диспозитив в крайна сметка ще се окаже в несъответствие с установените факти и обстоятелства по делото, в противоречие с обективната истина. Първоинстанционният съд не се е съобразил с ясния текст на закона, той не е изпълнил задължението си да приложи материалноправната норма към установените по делото факти или е допуснал грешки в решаващата си дейност при субсумирането на тези факти. Само констатирането на материалните обстоятелства е суверенно право на съда по същество, докато правното им квалифициране подлежи на контрол от касационната инстанция. При проверка дали оспорваното решение противоречи на материалния закон касационната инстанция трябва да изхожда от фактическите констатации на първоинстанционния съд (чл. 220 АПК). Трябва да се обърне внимание, че тук става дума за неправилно прилагане на материален закон, на правна норма от материален характер, за нарушение на закона в тесен смисъл. В. Таджер разбира под материална правна норма волеизявление, извършено по установен от правото ред и насочено към създаване на общи правила за поведение, уреждащи съдържанието и състоянието на субективните права и правните качества на правните субекти (правоспособност, дееспособност и др.) или пък правни качества на правните обекти (имущество, вземане, вещи, произведения на науката, литературата, изкуството и др.).1 Нарушаването на една правна норма може да се приеме като противоречие между волята на законодателя и волята на съда, изразена в решението.2 По конкретно дело материалноправната норма е тази, която регулира спорното правоотношение между страните в процеса. За да е касационно основание, нарушаването на правната норма трябва да се е отразило в диспозитива на решението, а не в мотивите, трябва да е обусловило решението, да е опорочило правните изводи на съда, т.е. ако нарушението не бе допуснато, решението би имало по-друго съдържание от онова, което е постановено. Нарушението на материалноправните разпоредби е основание за отмяна и на административните актове при оспорването им пред първоинстанционния съд (чл. 146, т. 4 АПК). Но в такива случаи се говори за противоречие с материалния закон, а не за нарушение, защото неспазването на закона е много по-тежък порок, когато е извършено от съда, отколкото когато е дело на административен орган. Основно предназначение на съдебния орган е да приложи закона, поради което той трябва да го познава и разбира отлично. Още повече, че съдът не може сам да измени едно свое незаконосъобразно решение, защото то се преклудира със силата на присъдено нещо. Докато администрацията в своята дейност цели на първо място да удовлетвори обществените нужди и интереси. С оглед ефективността, когато самият административен орган установи противоречие на неговия акт със закона, той е овластен да го поправи; когато съдът в контролно производство отмени такъв акт, той може да върне въпроса на същия административен орган със задължителни указания за съдържанието на новия акт (чл. 91, чл. 173 АПК).

В понятието материален закон, чието нарушение е въздигнато като касационно основание, процесуалната теория и съдебната практика включват както всеки подлежащ на прилагане нормативен акт, релевантен за конкретно спорно правоотношение – конституция, кодекс, закон, подзаконов нормативен акт (постановления, наредби, правилници), международни нормативни съглашения, ратифицирани и обнародвани от Република България (чл. 5, ал. 4 К), така също и тълкувателните решения на КС, на НС, на ВКС и ВАС, както и правния обичай като източник на правото и моралните норми и справедливостта в случаите, когато правната норма препраща към тях. Все по-често в нашата правна действителност ще се налага ролята на прецедента, създаден в случаи, при които съдът решава спор въз основа на един принцип за справедливост, но при липса на закон, тълкувателно решение или обичай за конкретното правоотношение - като го формулира абстрактно по начин да служи не само за конкретното дело, но и за всички други подобни казуси.

Противоречието на съдебното решение с материалния закон е винаги конкретно и се проявява в различни форми. Юриспруденцията прави опит да очертае най-характерните от тях. На първо място, ще сме изправени пред нарушение на закона в случаите, когато съдът изобщо не е приложил или ненапълно е приложли релевантната за случая правна норма. Това са грешки, които съдът е допуснал, когато е издирвал или прилагал правната норма, като по този начен е допуснал грешка в самото разрешаване на правния спор. Съдът е сбъркал относно съществуването или валидността на нормативния акт, относно действието на правната норма във времето, пространството или по отношение на лицата. Неправилно е извършил правната квалификация на фактите и на техните правни последици. Съдът може да не е спазил и йерархията на нормативните актове, както и да е приложил обичайна норма при положение, че съществува писана такава. Съдът трябва да знае законите, които са приложими в дадения момент в правната система на държавата, да познава тяхното съдържание и значение и да ги приложи към фактическия състав на спора по делото. В противен случай той ще наруши закона и постановеното от него решение ще подлежи на отмяна по касационен ред (Р. № 2181 от 3.05.99 г., ВАС, ІІ отд.).

За да не възникне противоречие на решението с материалната норма, съдът трябва да се съобрази и с новосъздадените закони, които преуреждат спорното правоотношение с обратна сила, и да ги приложи, докато делото все още е висящо (ако новата правна норма не притежава обратна сила, решението ще се окаже неправилно – Р. № 605 от 20.01.05 г., ВАС, І отд.).

Материалноправният закон ще бъде нарушен и ще възникне основание за касиране на решението и когато релевантната правна норма, макар и правилно издирена, неправилно е била изтълкувана. Това води до неправилното и́ приложение към установената фактическа обстановка. Съдът е допуснал грешка относно съдържанието на хипотезата или диспозицията на подлежащата на прилагане правна норма, като не се е съобразил с правилата за тълкуване на нормативните актове и по този начин е опорочил действителната воля на законодателя и не е успял да приложи правната норма в истинския и́ смисъл. Съдът трябва да може да открива точния смисъл и значението на всеки израз и дума, употребени от законодателя в правната норма (Р. № 5667 от 9.06.2003 г., ВАС, 5 чл. с-в.; Р. № 4601 от 30.08.99 г., ВАС, І отд.).

Съдът може да е определил и изтълкувал правилно приложимата за спорното правоотношение правна норма, но да е допуснал грешка при постановяване на правните последици, получили се след субсумирането на фактическите обстоятелства под нормативните правила.

Грешката на съда може да се изразява и в неправилна правна квалификация на юридическите факти. В този случай съдът е подвел фактите и обстоятелствата по делото под правна норма, която регулира други правоотношения. (Р. № 5578 от 27.11.98 г., ВАС, І отд.) Задачата на касационния съд е проверка на това дали фактите, така както са приети за установени от инстанцията по същество, са подведени правилно под хипотезата на релевантната правна норма.

Като касационно основание нарушение на материалноправните разпоредби се приема и незачитане силата на присъдено нещо на административноправораздавателен акт, с който е решен спор между същите страни, на същото правно основание и със същия предмет.



Втората форма на неправилно решение ще е налице, когато съществено са нарушени процесуални изисквания, съдържащи се в процесуалноправните норми, приложими в конкретния случай, и това е дало отражение върху диспозитива на взетото решение. Извършеното нарушение има съществено значение за решението, когато правилно решение би могло да бъде взето само при спазването на даденото съдопроизводствено правило, нарушение на което е допуснато. Съдът е нарушил закона, като не е спазил важни процесуални изисквания както при разглеждане на делото, така и при постановяване на решението (при предишната уредба на двуинстанционното производство законът изрично формулираше това – чл. 207 отм., б. „б” ГПК). При това касационно основание става въпрос за допуснато от съда нарушение на процесуална, а не на материална норма, както е при предишната вариация на неправилност. Процесуалната норма се нарушава, когато съдът не се съобразява с нея, макар и предпоставките за това да са възникнали.1 Трябва дя се отбележи, че нарушението от съда на процесуални норми може да води и до нищожност (чл. 131, 164, 165 АПК и др.), и до недопустимост на издаденото от него решение (чл. 128, 132, 149, 150, 151, 152 АПК и др.). Но неправилността се обуславя от нарушението на такива процесуални разпоредби, чиято непосредствена цел е да реализират производството по установяване на извънпроцесуалната истина относно спорното материално правоотношение, т.е. да обезпечат правилността на решението (при неправилното решение се наблюдава несъответствие между съдебното установяване и действителното правно положение). Законът сочи (чл. 209, т. 3 АПК), че нарушението на процесуалното правило трябва да е съществено, като по този начин ограничава възможността да се касира съдебното решение на това основание. Несполучлив се оказа опитът на законодателя и на част от юриспруденцията да разделят процесуалните правила на съществени и несъществени, като само първите да се използват като основание за касиране на съдебните решения (чл. 218б, т. „в” ГПК ред. ДВ. Бр. 124 от 1997 г.).2 Всички процесуални норми са създадени от законодателя като гаранция за правомерността на съдебната дейност, а оттук и за правилността на съдебното решение (Р. № 269 от 21.01.2000 г., ВАС, І отд.). През процесуалните изисквания преминава защитата на материалното право.3 Всяко нарушение е конкретно, допуснато по определено дело, и за точно определен случай следва да се преценявя дали има съществено отражение върху съдържанието на решението (Р. № 10561 от 16.12.2004 г., ВАС, V отд.). Съществено е нарушението на процесуалната норма, когато се създава възможност за достигане на погрешни фактически изводи от правораздаващия орган, при вероятност съдебното решение да представлява неверен извод на съда относно спорното материално право (По такъв начин се разрушава сигурността, която процесуалният ред създава за законосъобразността на съдебната дейност.) Центърът на тежестта се поставя върху значението на самото нарушение - колкото и да е съществено нарушението, не е ли от естеството да лиши постановлението на съда от силата на съдебно решение, няма да послужи като основание за касирането му (Р. № 2190 от 10.04.2000 г., ВАС, ІV отд.).

Касационната инстанция прави своята преценка за нарушението на процесуалния закон спрямо действителните факти, а не спрямо удостоверени по делото пред първата инстанция, както е в случая, когато проверява дали е спазен материалния закон.

Процесуалният закон трябва да е нарушен от съда, чието решение се оспорва. Съдът е адресат на процесуалните норми. Първоинстанционният съд е този, който не е спазил производствените правила, установени от закона, за да регулират дейността му по издаване на решението. Всяко нарушение на процесуална норма е грешка на съда. Несъобразяването на страните с процесуалния закон може да бъде касационно основание само ако съдът вместо да отхвърли порочното действие на страната, го вземе в предвид, като така го трансформира в свое нарушение.1 Нарушаването на производствените правила по издаването на административния акт, предмет на цялото производство, не може да служи като касационно основание пред ВАС.2 В противен случай решението на касационната инстанция ще бъде неправилно.

За да бъде касационно основание, конкретното съществено нарушение на процесуална норма трябва да е изтъкнато от тази страна, чиито процесуални права са били накърнени от него. В някои случаи тази страна чрез действия, които показват, че нейното право на защита не е било засегнато, може да „санира” дадени процесуални пропуски, които не са се отразили на разкриването на процесуалната истина относно спорното материално право.

В правната теория се е наложил постулатът правораздавателната дейност да се очертава като такава на базата на няколко основни процесуални елементи: необходимост от сезиране; определен от закона състав; елементарно състезателно производство за съпоставяне на противните възгледи; необходимост от мотивиране на решението и овластяването му със силата на присъдено нещо. За да разреши спора и да предостави правна защита, правораздавателният орган е длъжен да следва определено и уредено от закона състезателно производство. Състезателното производство предполага еднаква възможност за всяка от страните да изложи своята теза, да посочи факти и представи доказателства в нейна подкрепа, да вземе отношение по тезата на другата страна, по допустимостта на сочените от нея доказателства, по доказателствената им стойност, да навежда доводи в подкрепа на своята теза и за опровергаване на противоположната - изобщо възможност да вземе участие във всички процесуални действия, насочени към изясняване на спора от фактическа и правна страна.1 Процесуалните форми, въплътени в процесуални норми, изграждат производство, предвидено и уредено, за да се стигне до правилно разрешаване на материалноправния спор.

Като анализира съдебната практика, К. Лазаров сочи някои от най- честите нарушения на процесуални правила, водещи след себе си до неправилност на съдебното решение – неспазване на задължението на първоинстанционния съд да проверява изцяло законосъобразността на административния акт (чл. 168, ал.1 АПК) и др.;2 необсъждане на доводите, направени от страните в съдебното производство, както и на събраните по делото доказателства (чл. 168, 171 АПК; Р. № 5215 от 28.07.2000 г., ВАС, 5 чл. с-в.; Р. № 5231 от 31.07.2000 г., ВАС, 5 чл. с-в.; Р № 1492 от 29.03.99 г., ВАС, ІІ отд.); неконституиране на страните и непризоваване на заинтересованите граждани и организации (чл. 154 във вр. с чл. 137 АПК), непредоставена възможност съдът да се запознае с исканията, твърденията и доказателствата на страните (Р. № 342 от 13.01.2005 г., ВАС, ІІ отд.); липса на мотиви, непълни мотиви, както и вътрешни противоречия между отделните правни изводи в мотивите на съдебното решение.1 Мотивите трябва да бъдат така изложени, че да се вижда на какви фактически и правни основания се обляга решението, като според сложността на спора, на представените аргументи и възражения и характера на материята контролната инстанция трябва за всеки отделен случай да преценява дали е налице надлежно мотивиране (Р. № 250 от 5.02.98 г. ВАС, І отд.; Р. № 6706 от 12.07.2005 г. ВАС, VІ отд.; Р. № 4262 от 29.06.2000 г., ВАС, ІV отд.).

Към така изведените нарушения могат да се прибавят още: невръчване на препис от жалбата на противната страна; порочни действия на съда при процесуалните способи за събиране на доказателства (Р. № 101 от 12.01.2000 г., ВАС, ІІ отд.); липса или съставяне на опорочен съдебен протокол; извращаване от страна на съда на данни по делото; противозаконно заличаване или непризоваване на свидетели; отказ за допускане на изискани и допустими доказателства; приемане на доказателства, невключени състезателно в делото; член от състава на съда не си е направил отвод, въпреки че такъв основателно е бил поискан (чл. 12 ГПК във вр. с чл. 144 АПК; Р. № 2636 от 25.04.2000 г., ВАС, ІV отд.; Р. № 984 от 19.02.2001 г., ВАС, І отд.); постановяване на решението при неизяснена от съда фактическа обстановка (чл. 186 ГПК във вр. с чл. 144 АПК; Р. № 6688 от 12.07.2005 г. ВАС, І отд.; Р. 573 от 19.01.2005 г., ВАС, ІV отд.; Р. № 6615 от 7.12.99 г., ВАС, ІІ отд.); разглеждане на делото без участието на прокурор, когато то е задължително (чл. 192 АПК; Р. № 4118 от 26.06.2000 г., ВАС, ІV отд.); съдът не е изискал служебно непредставената с жалбата преписка (чл. 152, ал. 4 АПК; Р. № 4901 от 28.10.98 г., ВАС, ІІІ отд.); необсъждане на заключението на вещо лице съвместно с другите доказателства (чл. 157, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 144 АПК; Р. № 5578 от 27.11.98 г., ВАС, І отд.).

Подобно отменително основание – нарушение на административнопроизводствени правила (чл. 146, т. 3 АПК) е налице и в първоинстанционното производство по оспорване на административните актове.



Каталог: paunov
paunov -> Европейски формат на автобиография
paunov -> Програма „международни отношения юридически факултет
paunov -> Нормативна уредба на ордените и медалите по времето на търновската конституция христо Паунов1
paunov -> Преглед на уредбата на основните права и свободи на гражданите в конституциите на българия наташа Ценева1
paunov -> Римскоправни аспекти на Имуществения статус на религиозните организации* Малина Новкиришка- стоянова1
paunov -> Програма по публична администрация примерен в ъ п р о с н и к по сравнителна публична администрация
paunov -> Гл ас д-р Ангел Шопов Образование, професионален опит и научни интереси
paunov -> Латинска правна терминология и казуистика анотация на курса
paunov -> L’âge d’or de l’ancienne faculté de droit de Bourges au xvie siècle Xavier Godin


Сподели с приятели:
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   15




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница