Необосноваността на решението като основание за касиране

Чл. 209, т. 3 АПК съдържа и трета форма на неправилно решение – когато съдебното решение е необосновано. Необосноваността обхваща грешките на съда при тази негова дейност по формиране на вътрешното му убеждение за обективната истина в процеса, която не е нормирана от закона. Такива грешки са възможни, защото съответствието между вътрешното убеждение на съда (което не може да бъде произволно) и обективната истина зависи не само от формалните гаранции за неговата правилност (процесуалните норми), но и от редица изисквания за истинност на фактическите констатации, които не са нормирани от закона. За да са истинни, фактическите констатации на съда трябва не само да са изградени върху безупречно изпълнение на всички процесуални изисквания, които гарантират правилността на съдийското убеждение, но освен това те трябва да не противоречат на правилата на логическото мислене, на т.нар. опитни правила, на каузалните връзки между явленията, потвърдени от теорията и от практиката, на постиженията на науката, на действителната воля, изразена в административния акт. Когато законът говори за необоснованост на решението като отделно основание, има предвид ония специфични грешки на съда при формиране на неговото вътрешно убеждение, които се състоят в несъответствие между неговите изводи за фактите и ненормираните от закона изисквания за истинност на тези изводи.¹ Небосноваността на решението опорочава фактическите констатации на съда не поради допуснати от него процесуални нарушения или противоречие с материални норми, както се е приемало до неотдавна в ревизионните и касационните съдилища в Западна Европа. Неправилното прилагане на материалния закон опорочава правните изводи на съда, докато при необосноваността се засягат неговите фактически констатации. Нарушението на процесуалните правила създава само вероятност за неистинност на фактическите констатации, докато необосноваността неизбежно води до неистински фактически констатации, а оттам и до неправилни правни изводи. (Р. № 663 от 28.01.2003 г., ВАС, 5 чл. с-в; Р. № 2489 от 19.05.99 г., ВАС, ІІІ отд.; Р. № 2919 от 8.06.98 г., ВАС, 5 чл. с-в)

Противоречието на фактическите констатации на съда с ненормираните изисквания на логическото мислене и научния и житейския опит е възможно да се установи от касационната инстанция благодарение на задължението всяко решение да бъде мотивирано (чл. 189, ал. 2 ГПК във вр. чл. 144 АПК). Решението трябва да е логически извод от мотивите. От анализа на съобразителната част на решението, въплътена в мотивите, ще стане ясно дали решението на долната инстанция е фактически и правно обосновано. Необосноваността на решението се разпознава в грешките на съда при установяването, анализирането чрез съдийския силогизъм и субсумирането под релевантната правна норма на фактите по делото. Това са дефекти, водещи до нереалност при вътрешното убеждение на съда относно точно установени истински фактически констатации.

Касационният съд като контролна инстанция е обвързан от фактическите констатации на предходната инстанция и не може да навлиза по същество в материалноправния спор. Той не е снабден с правомощията на първата инстанция за провеждане на състезателно производство, гарантиращо установяването на истината за материалния въпрос. Но касационната инстанция може да следи дали фактическите изводи на първоинстанционния съдия не нарушават законите на мисленето, дали са изложени последователни и логични съждения относно фактите по делото. Правилата на логическото мислене, общоприетите и общоизвестните опитни правила също участват при регулирането на процесуалната дейност на съда по преценката на доказателствата и доказателствените факти и формирането на фактическите констатации. Процесуалните правила би трябвало да гарантират правилното установяване на фактическата обстановка, но дори и когато са спазени всички процесуални изисквания, е възможно да няма съвпадение между вътрешното съдийско убеждение и обективната истина по материалния спор. Съдебното решение е продукт на логическата мисъл, синтез от законови и опитни правила, от нормирани и каузални (причинно-следствени) връзки между явленията, от достиженията както на юридическата, така и на другите области на научното познание. Опитните правила са също като правните норми толкова общи, че важат не само за конкретното дело, а и за всички случаи, в които се поставят подобни въпроси. Опитното правило, както и правната норма, е винаги горна предпоставка на съдийския силогизъм, под който се субсумират фактите на конкретния случай.¹

Участник в касационното производство е всеки субект на административнопроцесуалното отоношение, което се развива пред тази инстанция, притежаващ определена процесуална роля в него, носеща конкретни процесуални права и задължения. Всеки, който участва в конретно съдебно производство, се явява и субект на процесуалното правоотношение, което то представлява. Без значение е дали осъществява основана или второстепенна процесуална функция, дали е обвързан, или не от силата на решението, той е юридически свързан с процеса. Затова понятието участник в процеса е най-широко, като включва всички правни субекти, които допринасят за решаването на спора, предмет на на даденото съдебно производтво. В касационното производстов пред ВАС участници са:

а) съдът като водещ касационното производство орган;

б) касационния жалбоподател и други заинтересовани граждани и организации, участвали или не в първоинстанционното дело;

в) ответникът по касационната жалба или протест;

г) прокурорът, когато подава протест или встъпва във вече образувано произвоство по причини от държавен или обществен интерес;

д) прокурорът, който участва в делото на основание чл. 217, ал. 2 АПК;

е) свидетели, вещи лица, поемни лица (гласните доказателства не се изключват изрично от чл. 219, ал. 1 АПК ¹ );

ж) процесуален представител, преводач, тълковник и т. н.

Делото се разглежда от тричленен състав на ВАС, когато решението е постановено от регионален административен съд като първа инстанция и от петчленен състав, когато решението е постановено от тричленен състав на ВАС като първа инстанция (чл. 217, ал. 1). „Правораздаването е такова възстановяване на законността (защита и санкция при правонарушение), което се състои в разрешаване със сила на пресъдено нещо на правни спорове от неутрален и независим орган ...” ² Съдът е тази държавна институция, която осъществява една от проявите на държавна власт – правораздаването. Съдът е независим и безпристрастен (чл. 117, ал. 2 К; чл. 13 ЗСВ; чл. 12-14 ГПК). За да реализира безпристрастно и обективно своята дейност, съдът трябва да бъде трета, чужда на правния спор страна, незаинтересована от него. Водещият орган не отстоява свои лични права и защитени от закона интереси от материалноправно естество. За съда процесът има обективен характер – неговият интерес се свежда до законосъобразното осъществяване на предоставената му от закона компетентност да правораздава. Като касационна инстанция ВАС реализира една от правните гаранции за защита на субективните права и законните интереси на гражданите и организациите и осигуряване на законност в поведението на държавната администрация в административното правосъдие – законосъобразно разглеждане и решаване на касационни жалби и протести срещу съдебни решения, издадени по повод оспорени административни актове. Съдът е субект на административнопроцесуалните отношения като адресат на касационната жалба или протест срещу първоинстанционното съдебно решение.

До въвеждането на чл. 210, ал. 2 АПК активната легитимация на касационен жалбоподател се определяше от качеството на страна в първоинстанционното производство, решението по което се оспорва. Процесуално недопустима бе касационна жалба, подадена от лица, неучаствали в производството пред първата инстанция (Р. 754-2000-ВАС, ІІ отд. и О. 2561-1998-ВАС, 5-чл. с-в.;¹ О. № 10566 от 16.12.2004 г., ВАС, V отд.; Р. № 186 от 9.01.2002 г., ВАС, 5 чл. с-в.). Лицата, които не са били конституирани като страни пред първата инстанция, не разполагаха с правото на участие като главни страни в касационното производство. На практика не се поставяше изискване за обжалващия да има доказан личен и пряк интерес, защото той е имал такъв още когато е бил допуснат до участие в първоинстанционното производство. Новата разпоредба предоставя възможност за касационно оспорване на всеки, чията материалноправна сфера, би могла да бъде накърнена от влизнето в сила на едно порочно решение. По този начин се гарантира, че усилията на съда и страните пред ВАС като касационна инстанция няма да бъдат обезмислени чрез последваща отмяна по чл. 246, ал.1 АПК.

На практика първата алинея на чл. 210 отново поставя като основно начало за участие в това производство като жалбоподател или ответник изискването да са били страни в първата инстанция; втората алинея превръща смисъла на първата по-скоро в уточняващ, отколкото в задължаващ. От друга страна разпоредбата на алинея първа включва автоматично страните от първата инстанция в групата на субектите, притежаващи личен и пряк интерес от касационно оспорване на решението. Правният интерес от касационно оспорване е продължение от една страна на частният интерес на първоинстанционния жалбоподател да получи едно законосъобразно и правилно решение за правомерността на административният акт, който го засяга, а от друга, на сремежа на администрацията да защити имиджа на законностт в своята дейност (когато касатор е административния орган, автор на акта).

Касационното производство пред ВАС може да започне по жалба на всяко заинтересовано лице, което се чуства засегнато от първоинстанционното решение, и за което това производство е основният път да защити своите субективни права. Така единственото законово условие за придобиване качеството на касационен жалбоподател остава наличието на правен интерес от обжалване. (Р. № 2209 от 11.03.2005 г., ВАС, 5 чл. с-в.) А той е налице, когато решението е неблагоприятно за страната, която го обжалва (Р. № 6727 от 12.07.2005 г., ВАС, V отд.). Правният интерес е необходима процесуална предпоставка за допустимостта на всяка форма на съдебна защита. Той е насочен към задоволяване чрез съдебното обжалване на материалноправни интереси.¹ Процесуалнаправният интерес трябва да присъства през цялото съдебно производство във всички негови инстанции. За наличието му съдът следи служебно. Процесуалноправният интерес в административното правосъдие е възможност за жалбоподателя чрез съдебно производтво да премахне породените за него неблагоприятни последици както от незаконосъобразния административен акт, така и от незаконосъобразното съдебно решение, издадено при оспорването на този акт. Затова приемаме, че наличието на правен интерес от обжалването е необходима предпоставка за образуването и на касационното производство пред ВАС. Това е правото чрез жалба или протест да се задължи касационния съд да реши спора за законосъобразността на първоинстанционното съдебно решение. За заинтересованите лица, участвали като страни в първоинстанционното производство наличието на пряк и личен интерес от касационно оспорване се предпоставя от факта на легитимирането им като такива (Р. № 1789 от 23.03.2000 г., ВАС, ІV отд.; О. № 3242 от 18.05.2000 г., ВАС, 5 чл. с-в.). За третите лица, които се засягат от решението на първата инстанция, макар и да не са участвали в делото, доказването на правен интерес от касационно оспорване е необходимо за допустимостта на жалбата им. Те трябва да представят дастатъчно доказателства, че с обжалваното решене са нарушени техни лични и имуществени права. В тази връзка недоумение буди разпоредбата на чл. 215, т. 1 АПК, според която жалбата се оставя без разглеждане, а образуваното касационно производство се прекратява, когато е подадена от лице или организация, които не са участвали в съдебното производство. Тя се намира в явно противоречие с ал. 2 на чл. 210 АПК. Уместно би било вместо нея да се предложи разпоредба, според която жалбата да се остави без разглеждане, а образуваното касационно производство да се прекрати, когато са подадени от лице, организация или административен орган, за които решението не е неблагоприятно, поради което липсва правен интерес от касационно обжалване (О. № 5945 от 24.06.2005 г., ВАС, ІV отд.).

По правило ответник по касационната жалба е винаги лицето, което е удовлетворено от първоинстанционното решение и затова не го обжалва, като се надява то да влезе в сила, за да се възползва от силата на присъдено нещо. Срещу него е насочено касационното обжалване, а не срещу съда, издал незаконосъобразното решение. Ответника винаги е срещуположната страна в процеса с противоречиви на касатора интереси. Той се стреми в касационното производство да запази изцяло или от части обжалваното решение. Не съществува спорен съдебен процес само с една страна в него. Ответника в касационното производство е с равни, не с еднакви процесуални права с касатора.

Възможно е и двете страни от първата инстанция да не са доволни от решението и да го атакуват с повече от една касационна жалба. В този случай всяка от тях ще съвместява качеството на ответник с това на жалбоподател. В процесуалната роля на касационен ответник може да бъде както първоинстанционния жалбоподател, когато е доволен от съдебното решение по оспорения административне акт, така и държавният орган в случай, че жалбата за отмяна срещу неговия акт е отхвърлена. По принцип ответник по касационната жалба е страната в първоинстанционното производство, която е била противна на настоящия касатор. Но след като новият АПК признава правото на касационно оспорване на лицата и организациите, за които решението има сила и е неблагоприятно (чл. 210, ал. 2), но не са участвали в делото до този момент, логично следва въпроса, могат ли тези правни субекти да се конституират за първи път в касационното производство като ответници, редом с удавлетворената от решението страна от първата инстанция? Кодексът признава качеството на страни в административносъдебното производство на трети заинтересовани лица и организации - както тези, за които оспорвания административен акт е благоприятен, така и тези, чиито права, свободи и интереси той засяга (чл. 153, чл. 182, чл. 189), и задължава съда да ги конституира служебно (чл. 154, ал. 1). Ако те участват в първата инстанция и съдебното решение ги удовлетворява, при евентуално касационно производство автоматично ще се превърнат в ответници по касационната жалба (Р. № 4124 от 24.04.2003 г., ВАС, ІІ отд.). Дори и да не участват в делото, първоинстанционното решение може да е благоприятно за тези трети заинтересовани граждани и организации и силата на пресъдено нещо да закриля техни субиктивни права и законни интереси. И субективният им интерес решението да остане в сила в първоначалния си вид не би бил по-различен от този на облагодетелстваната в първата инстанция страна. Следователно неучаствалите в делото заинтересовани граждани и организации, за които първоинстанционното решение е благоприятно, също придобиват качеството на ответник в касационното производство по оспорването му. Друг е въпросът, че като допуска в касационната инстанция както на стараната на тъжител, така и на ответник, трети за делото, макар и заинтересовани лица, които не са страни по упражненото от оспорващия преобразуващо субективно право на отмяна на административния акт, съдът рискува да измести центъра на тежеста в процеса. Тези лица може и да не са страни по разпоредените с административния акт, предмет на цялото производство, материални права и задължениия, а да притежават собствени самостоятелни правни основания да оспорят акта, които не се преграждат от евентуално отхвърляне на вече подадена чужда жалба. По този начин директно във втората инстанция може да се озовем в друго производство, в което ще остане само предметът, но с други страни и при други основания.

Главният прокурор или неговият заместник при ВАП може да подават касацинен протест (чл. 210, ал. 3 АПК) при положение, че първоинстанционното производство не е започнало по инициатива на прокурор чрез протест или прокурор не е встъпил във вече образуваното производство при условията на чл. 16, ал. 1, т. З АПК. Чрез подаване на протест прокурорът участва като страна в административнопроцесуалните отношения. В административното правосъдие на прокурорът е предоставена основна роля на инициатор за започаване на повечето производства, включително и касационното. Тази негова процесуална роля е обоснована не от негов личен правен интерес, а от функцията му на блюстител на закона, която той изпълнявя в цялата съдебна система. Още повече, че предмет на административния процес е един държавен акт, какъвто е административният акт. Нарушаването на законността и увреждането на правовата система определят интереса на прокурора като държавен орган, натоварен с надзор върху законността, да оспорва неправомерните съдебни решения пред касационния съд. За него процесът има обективен характер. Той не е страна в материалното правоотношение. Той оказва съдействие за защитата на законността в държавното управление и административното правосъдие, респективно на конкретните права и интереси на граждани и организации. Покурорът участва в касационното производство като оспорващ на свое собствено основание и независимо от другите участници в производството. Той притежава равни процесуални права и възможности с другите страни в делото. Прокурорът е единственият субект на административнопроцесуалните отношения, който има правото да подава протест. Когато йерархически съответстващия на степента на първоинстанционния съд прокурор не е участвал като страна в делото по оспорване на административния акт (Р. № 6384 от 30.12.98 г., ВАС, ІV отд.), той не е легитимиран да подава касационен протест. Тази компетентност принадлежи на главния прокурор или неговия заместник при ВАП. Рангът на касационната инстанция определя и ранга на прокурора, който може да я сезира (О. № 5725 от 21.06.2005 г., ВАС, 5 чл. с-в.), но само ако е засегнат общаствен интерес (не във всички първоинстанционни производство, посочени в чл. 128, ал. 1, пряко се засяга държавен и обществен интерес).

Касационното дело се разглежда задължително с участието на прокурор (чл. 217, ал. 2 АПК). Дори и да не присъства като страна в касационната инстанция, прокурорът участва като контролиращ производството и дава заключение по изхода на делото. Той може да подкрепи или да оспори касационната жалба в зависимост от своето становище за законосъобразността на оспорваното решение. Относно пороците нищожност и недопустимост служебното начало има сила не само за съда, но и за наблюдаващия прокурор, но когато се сочи неправилност на решението в една от трите му форми или без да е конкретизирана, недопустимо е за придставителя на прокуратурата да допълва жалбата или сам да я конкретизира (Р. № 3202 от 17.05.2000 г., ВАС, ІV отд.). В новия административнопроцесуален кодекс законодателят е направил опит да съобрази задължителното участие на прокурор в зависимост от степента на държавна и обществена значимост на предмета на различните производства пред регионалните административни съдилища и ВАС. В производството по оспорване на подзаконови нормативни актове поради завишения обществен интерес от правомерно упражняване на изпълнително-разпоредителната държавна дейност е необходим прекият прокурорски надзор. Подобно е положението и в касацонното прозводство, още повече, че касационната инстанция редом с контрола върху правомерността на съдебните решения, осъществява върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на законите в административното правораздаване (чл. 125, ал. 1 К, чл. 91, ал. 1 ЗСВ). В съответствие с принципите на изграждане на прокуратурата в административните дела, подобно на гражданските, участващите прокурори могат да бъдат сменени свободно от други прокурори.

Участието на други правни субекти в касационното производство пред ВАС като свидетели, вещи лица (проблема за допустимите в касационното производство доказателства ще бъде засегнат по-надолу – т. 5), процесуални представители, преводачи и т. н. се урежда по правилата на ГПК на базата на субсидиарното им прилагане в административното правосъдие (чл. 144 АПК). Кодекса въвежда нов институт на задължително процесуално представителство, който цели процесуална икономия и облекчаване на процедурата при дела с множество страни. Когато в делото участват повече от 10 лица с еднакви интереси, като нито един от тях не е представен от пълномощник, съдът може да ги задължи да излъчат общ представител измежду тях или да им назначи служебно общ процесуален представител – пълномощник по чл. 20 ГПК, ако те не посочат такъв (чл. 136 АПК).