Катедра "Икономика и управление на строителството"
ПРИРОДО – ГЕОГРАФСКА ХАРАКТЕРИСТИКА
Изтегляне 1.04 Mb.
|
Свързани:
Реферат, Есе - Професионална етика
- Навигация на страницата:
- 1.1. ГЕОГРАФСКО ПОЛОЖЕНИЕ
- 1.2. КЛИМАТ
- 1.5. ПОЧВИ, РАСТИТЕЛНОСТ И ЖИВОТИНСКИ СВЯТ
| 1. ПРИРОДО – ГЕОГРАФСКА ХАРАКТЕРИСТИКА
По време на османското владичество и особено през Възраждането, София била възприемана от пътешествениците като средищен град. Носейки старата слава на Сердика и Средец, градът бил добре познат. Той е един от най-значимите, с преобладаващо българско население, с интересни занаяти и развита търговия. Заслуга да бъде избран градът за главен имат личности като Георги Раковски и проф. Марин Дринов. Древната Сердика и наследницата й София заемала средищно място в българските земи. Това местоположение създавало условия управлението на бъдещото Княжество да полага грижи за съдбата на българите, останали под властта на Османската империя. 1.1. ГЕОГРАФСКО ПОЛОЖЕНИЕ Местоположението на столицата на България - София, винаги се определя като уникално и стратегически важно. Градът е разположен в „средеца" на Балканския полуостров, в западната част на България, в едноименното обширно поле. Малко са столиците в света, които се отличават с особеностите на София - средна надморска височина около 550 m, наличие на минерални извори със сравнително постоянен дебит и лечебни свойства на водата, малки разстояния до столиците на повечето съседни балкански страни. Географското положение на Софийското поле и столичния град предопределя характера и типа на природния комплекс, а това оказва влияние върху бита на населението, специализацията на градското стопанство и архитектурния облик. От най-ранни времена Софийското поле е представлявало стратегически кръстопът. През него минават пътищата по долините на реките Искър и Струма, чрез които се осъществява връзката между Дунавското крайбрежие и Беломорието. На територията на София се пресичат две от най-важните транспортни оси за страната и Балканския полуостров - Русе (Варна) - Г. Оряховица - София - Кюстендил - Гюешево за Скопие (съответно за Солун и Дуръс) и Драгоман - София – Свиленград - Капитан Андреево -Истанбул. Първото транспортно направление (на североизток) има продължение за Румъния, Украйна и Русия; а второто (на северозапад) - за страните от Централна и Западна Европа. В София се събират двете основни автомагистрали на страната - „Хемус" и „Тракия", чрез които се поддържат транспортно-икономическите отношения на столицата с Горнотракийската низина, Северозападна, Северна и Централна България. И в това отношение столицата изпълнява важни регулиращи и разпределителни функции в превоза на товари и пътници. 1.2. КЛИМАТ Физикогеографският фактор има комплексно и разнопосочно влияние върху формирането на климата на София. Видът на подстилащата повърхнина, надморската височина на Софийското поле, изложението на склоновете и посоката на простиране на оградните планини трансформират влиянието през годината на слънчевата радиация и атмосферната циркулация. Антропогенното въздействие върху климата на София няма аналог в България. Почти половината от площта на Софийското поле е силно изменена от стопанската дейност, което води до промени в повечето метеорологични елементи и до формиране на т. нар. „градски климат". В същото време типичният градски „релеф" на застроените територии влияе върху посоката и скоростта на ветровете. Продължителността на слънчевото греене в София е около 2020 часа годишно, което представлява около 45% от теоретично възможното, определено според дължината на деня. Продължителността на действителното слънчево греене зависи от облачността и котловинния релеф. Тя е най-малка през декември - около 50 часа, а най-голяма - през юли и август - над 300 часа. Най-слънчев сезон е лятото, следван от пролетта и есента, а най-мрачна е зимата. През последните 30 години е отбелязана тенденция към намаляване на продължителността на слънчевото греене, която е особено добре изразена през лятото. Тя се дължи на увеличената облачност и интензивното замърсяване на атмосферния въздух над града. В средновисоката и високата част на Витоша продължителността на слънчевото греене намалява до около 1860 часа средногодишно поради по-голямата облачност в планината. Средната годишна температура на въздуха в София за периода 1956-1995 г. е 9,8 °С. Най-студен е януари (-1,3 °С), а най-топъл - юли (20,0 °С). Средногодишната температура в центъра на столицата е 10,2 ° С. С увеличаване на надморската височина по склоновете на Витоша температурата на въздуха се понижава с около 0,5 °С на всеки 100 т. На Черни връх средногодишната температура е около О °С. Средната януарска температура там е около -8,5 °С, а средната юлска е 8,5 °С. Есента е значително по-топла от пролетта (октомври 2,0 °С, април -2,0 °С), което е характерно за планинския климат у нас. Абсолютните максимални температури на Витоша са много по-ниски, отколкото в града, докато абсолютните минимални температури са по-високи (Черни връх -22,7 °С). Последното обстоятелство се обяснява с липсата на температурни инверсии на тази височина. Изключително съществена е ролята на постоянно активните центрове на атмосферното налягане - т. нар. „Исландски минимум" и „Азорски максимум", които се формират над Атлантическия океан и въпреки голямата им отдалеченост от Балканския полуостров оказват безспорно влияние върху климата на България и Софийското поле. Климатичната им роля е по-категорична през топлото полугодие. Значително влияние върху климата на София имат и сезонно активните (предимно през студеното полугодие) центрове на атмосферното налягане - Средиземноморската депресия и високото налягане над Източна Европа. Мъглите са типично явление за Софийската котловина. Броят на дните с мъгла е средно около 30 за година, като в отделни години е бил 5 - 10, а през 1914 г. дните с мъгла са били 79. Ниската промишлена североизточна част на града е характерна с най-голяма честота на мъглите. Мъглите са най-чести през студеното полугодие. „Островът" на топлина в центъра на града води до намаляване на броя на дните с мъгла в сравнение с извънградските територии. С увеличаване на надморската височина броят на дните с мъгла нараства до около 250 годишно (Черни връх). Средногодишните валежи в града и прилежащата към него територия са около 550-600 mm. Те нарастват закономерно до около 2000 m надм. в. по склона на Витоша. Типично явление за София и околностите е формирането на непостоянна снежна покривка през зимата. Средно около 50-60 са дните със снежна покривка. Първата снежна покривка се образува към края на ноември, а последната - през средата на март. 1.3. РЕЛЕФ Релефът на земната повърхнина, върху който са разположени град София и Софийска голяма община, се отличава с подчертано разнообразие. Релефът, върху който е разположена територията на Софийска голяма община, може да бъде поделен на следните геоморфоложки единици: котловинно дъно, планински подножия и подножни стъпала, склонове и склонови стъпала на прилежащите планински системи, билни гърбища и долинни дъна. Дъното на котловината е заето с обширното Софийско поле. Преди около 8 млн. години то е било езеро, което се оттичало на северозапад в посока на днешната р. Морава, към тогавашното Панонско море. Подножната ивица е разположена в периферията на Софийското поле, на границата с Лозенска планина, Витоша, Люлин и Стара планина. Намира се във височинния пояс между 700 и 900 m, а наклонът на релефа й е от 5 до 8°. Тази ивица е част от един добре оформен пръстен от неспоени или слабо споени скални материали с кватернерна възраст, припокриващи по-старите езерни и речно-езерни отложения. Основен фактор за формирането на подножната ивица са транспортираните и отлагани от реките наноси, върху които впоследствие реките се всекли (Кална, Драгалевска, Боянска и др.). В скалния състав на подножието участват и материали, отложени от свлачища и срутища, каквито има около Киноцентъра. Поради наличието на почви със сравнително ниски агротехнически свойства, върху подножието са изградени селата и многобройните манастири, създали средновековната Средецка Света гора. Витошкото стъпало е част от подножието. То представлява естествено продължение на Лозенска планина, тясно свързано с Витоша. Това стъпало има хълмист релеф и е разсечено от дълбоките долини на реките Бистрица, Железнишка, Лева и Ведена. В неговия обхват са застроени Бистрица, Железница и вилните комплекси в тази част на Софийската котловина. 1.4. ВОДИ Софийската котловина представлява своеобразен водосборен басейн, в който се формират повърхностни и подземни (пресни и термоминерални) води. Цялата котловина се отводнява от р. Искър и нейните ветрилообразно разположени притоци - Стари Искър, Перловска, Владайска, Какач, Блато и др. Река Искър навлиза в Софийското поле при кв. „Панчарево", вие се покрай кварталите „Дружба", „Гара Искър", „Бусманци", „Враждебна" и „Кубратово" и напуска полето при гр. Нови Искър. Територия на София се пресича от по-многобройните леви притоци на р. Искър - Перловска, Владайска, Какач и Блато. Постоянни крайградски изкуствени басейни са яз. „Панчарево" на р. Искър (с пълен обем 6,73 млн. т3), яз. „Елешница" на р. Елешница и язовирите на р. Суходолска и р. Църна бара. Привлекателни за софиянци са парковите езера - в Борисовата градина (ез. Ариана), в Южния парк и др. Изключително природно богатство на София са минералните води. Минералните води се изливат на повърхността във вид на естествени термални извори, разположени предимно в южната част на котловината. В многобройните сондажи са разкрити редица находища на напорни субтермални, термални и горещи води. Над 20 артезиански сондажа се самоизливат в котловината. 1.5. ПОЧВИ, РАСТИТЕЛНОСТ И ЖИВОТИНСКИ СВЯТ Изтегляне 1.04 Mb. Сподели с приятели:
|