Като гледаме на него

Глава 1

КАТО ГЛЕДАМЕ НА НЕГО

В тази книга ще насочим вниманието си към Христос, следвайки примера на младия пророк Захария. Всред тежката работа и служенето на своя народ той винаги си давал сметка за Божието присъствие. Често прекъсвал онова, което вършел, за да издигне поглед нагоре и да общува с Твореца. Настина призванието на Захария било много важно обаче Бог, Който го бил призовал, бил много, много по-важен за него.

Колко трагично би било, ако и ние се окажем в ситуацията на героя на Бънян. Толкова погълнати от този временен живот, че да изпуснем вечния; толкова ангажирани в делото на Господа, че да забравим Господа на делото.

Това определено е бил универсалният духовен риск, на който Божият народ е бил подложен през всички векове. Това бе проблемът и на религиозните лидери по времето на Христос. Но равините не държат монопола в тази област. Проблемът бе споделян и от учениците на Христа, а и от нас.

“Според мнението на равините религията трябва да се изразява чрез забележителна активност... Подобна опасност съществува и днес. Когато работата се увеличава и хората започнат да постигат успехи в Божието дело, има опасност от уповаване в човешки планове и методи. Човек започва да се моли по-малко и вярата му намалява. Подобно на учениците за нас има опасност да забравим, че зависим от Бога и да превърнем собствените си дела в спасител. Необходимо е да не сваляме погледа си от Исус и да помним, че вършим работата чрез Неговата сила” (“Животът на Исус”, стр. 199, курсивът е мой – б.а.).

Заедно със Захария нека разгледаме виденията на нашия Господ, нека видим портретите на Месия, нека погледнем нагоре и живеем.

При проучването на първите шест глави на книгата на Захария човек не може да не забележи, че пророкът е имал навик или обичай да поглежда нагоре и да вижда видения. В тези глави той споменава това четири пъти: 1:18; 2:1; 5:1; 6:1. При първите два случая Захария заявава: “Повдигнах очите си и видях...” В останалите два случая той описва преживяването си така: “Тогава пак като подвигнах очите си, видях...”

Актът на Захария в издигането на очите отново и отново към небето има духовна значимост. Той не ни се представя като човек, който сам посреща предизвикателствата или сам размисля за разрешаването на проблемите си, без да протегне ръка за помощ към Бога. По същия начин и ние сме изправени пред предизвикателства и проблеми. Все пак още преди да бъдем обременени и погълнати от тях, ние трябва да се научим да ги отнасяме при Христос и да гледаме на тях от Неговата гледна точка. Подобни предизвикателства и проблеми няма да изчезнат, но ще дойде Христос и ще се изправи пред тях заедно с нас. Преди да се изпокараме в опитите си да разрешим проблемите си тук, долу, трябва да култивираме навика да издигаме очите си и да гледаме там, горе.

Често пъти си даваме сметка за природното царство около нас, но съвсем рядко за свръхестественото. Често пъти сме толкова привързани къ преходните неща в този свят, че се одтеляме от реалността на идещия свят. Определено можем да кажем, че молитвата на Елисей за младия му помощник: “Моля Ти се, Господи, отвори му очите да види!” (4 Царе 6:17) с пълна сила важи и за нас днес, за нас, които живеем в този материалистичен свят. Не трябва наивно да скриваме главите си в пясъка и да претендираме, че всичко е наред. Легионите на Сатана са около нас. Но трябва винаги да си даваме сметка и за невидимите легиони на Господа на Силите, които ни обкръжават.

Йоан Кръстител преживя върховенството на свръхестественото над обикновения живот, защото повдигаше главата си нагоре и виждаше Божиите видения. “Той видя Царя в красотата Му и забрави своето “аз”. Той видя величието на святостта и се почувства несъвършен и недостатъчен. Готов бе да излезе като небесен вестител, не благоговееше пред човеци, защото бе видял Божеството. Можеше да стои твърд и безстрашен в присъствието на земни монарси, защото се бе поклонил ниско пред Царя на царете” (“Животът на Исус”, стр. 48, курсивът е мой – б.а.).

Забелязваме, че в Захария 5:1 и 6:1 е употребена думата “пак”, което ни говори за определен образец и постоянство на общуването му с Бога. Той не повдига очите си еднократно, а много често. Една опитност не е достатъчна. Трябва да гледаме към Спасителя пак и пак, за да напълним духовните си щерни и жизненост. Писанието учи за необходимостта от такава постоянна духовна опитност. Например то ни увещава непрестанно да се молим (1 Сол. 5:17), ежедневно да умираме за “аз-а” и да живеем за Христос (1 Кор. 15:31), ежедневно да вдигаме кръста си и да следваме Христос (Лука 9:23), да се наслаждаваме в закона на Господа, да размишляваме върху него денем и нощем (Пс. 1:2) и ежедневно да изследваме Писанията (Деян. 17:11).

Един ден обсъждах с мой познат тази концепция за постоянното “гледане нагоре” и колко е важно то за духовното ни оцеляване и израстване. Той отвърна: “Аз съм прекалено зает и съм затънал в работа. Животът ми е много напрегнат и просто не ми остава време за четене и за размишление върху словото.” Попитах го внимателно дали му остава време за хранене. Малко изненадан, той ми отговори: “Разбира се, но това е различно. Ако не се храня, няма да мога да живея.”

Това последно изречение е очевидно съвсем вярно, при това важи и за духовната сфера. Нуждаем се от духовна храна дори повече от физическата, защото от нея зависи вечният ни живот. Нито работата, нито дейността ни, нищо не е така важно, за да ни отклони от времето, когато трябва “да поглеждаме нагоре” и да общуваме с нашия Господ. Или да го кажем по-просто: погледнете нагоре и живейте. Ако нямате време да погледнете нагоре, няма да имате и време да живеете.

Дори светите ангели чувстват необходимостта да общуват с Бога и най-голямата им радост е да бъдат в Неговото присъствие. В книгата си “Пътят към Христа” Елена Вайт ни дава един твърде подходящ съвет в тази насока. “На ангелите им е приятно да се покланят на Бога; те обичат да бъдат близо до Него. Те гледат на общението с Бога като на своя най-висша радост; а пък децата на тоя свят, които се нуждаят толкова много от помощта, която само Бог може да им даде, изглеждат доволни да ходят и без светлината на Неговия Дух, без общението с Него и чувството за Неговото присъствие” (стр. 96).

Разбира се, най-добрият пример за постоянно и радостно общуване с Бога ни дава Исус. В Марко 1:35 за Него е записано, че “сутринта, когато беше още тъмно, стана и излезе и отиде на уединено място и там се молеше.” Той “отиде” да общува със Своя Отец, въпреки че всички го търсеха (стих 37).

Често пъти чуваме християните да споделят какво бреме и отговорности носят. Казват ни, че искрено желаят да прекарат качествено времето си в молитвения си живот, но за съжаление не могат да направят това поради липса на време или възможност. Но вярно е, че ние отделяме от времето си, и то голяма част, на онова, което е важно за нас. Исус не беше ли зает? Нямаше ли много работа? Очевидно е имал предостатъчно. “Никой друг човешки живот не е бил така изпълнен с труд и тежки отговорности, както животът на Исус. И все пак колко често се е молел Той. Постоянно е бил във връзка с Бога... В живота Си, изцяло посветен на доброто на хората, Спасителят смяташе за необходимо да се оттегля от шумните пътища и от тълпата, която Го следваше постоянно. Трябваше да прекъсва непрестанната Си работа и близостта с човешките нужди, за да търси уединение и общуване със Своя Отец” (“Животът на Исус”, стр. 199).

А сега да се върнем на Захария. В някои преводи два пъти се използва думата “обърнах”, когато става въпрос за повдигането на очите на пророка (в Зах. 5:1 и 6:1). В този контекст глаголът означава “да спра, да променя посоката, да прекратя каквото съм вършил дотогава и да помисля върху нещо съвнем различно”. При по-внимателно разглеждане на Захария 2:1; 5:1 и 6:1 достигаме до следните прогресивни действия на пророка. Той 1) се обръща, 2) издига очите си, 3) поглежда и 4) получава видение.

Когато Захария се занимавал с различните си дейности, ръководейки завърналите се изгнаници във възстановяване развалините на Храма и Ерусалим, той не губел от погледа си Божието присъствие. Бог бил на първо място в живота му. Пророкът бил готов да прекъсне работата си, независимо колко важна била тя, да повдигне очите си и да слуша Бога. Никога не бил прекалено зает за Него. Това била тайната на духовната му победа, а тя може да бъде и наша.

Понякога, когато нещата вървят относително добре в живота ни, за нас е лесно да се молим и да “гледаме нагоре”. Но когато положението се влоши, вярата ни се разколебава и в сърцата ни се заражда обезсърчение. Става твърде изкусително да гледаме хоризонтално вместо перпендикулярно на нещата. С други думи по време на такива трудни моменти е по-лесно да гледаме на нас самите и на другите, да се оплакваме и да критикуваме, вместо да се обърнем и да издигнем очите си към Христос. Думата “нагоре” е твърде забележителна и Библията често я използва, за да посочи нуждата ни да гледаме извън себе си, към Бога. В Исая 45:22 Той ни казва: “Към Мене погледнете и спасени бъдете”. А Давид заявява: “Към Тебе, Господи, издигам душата си” (Пс. 25:1). “Не трябва да гледаме на себе си, а на Исус” (“По стъпките на Великия лекар”).

Когато размишляваме за пророк Захария, издигнал очите си и получаващ видения от Бога, си спомняме за Притчи 29:18: “Където няма пророческо видение, людете се разюздават”. В други преводи на Библията вместо “видение” е използвана думата “откровение”. Така както героят на Бънян никога не издигнал очите си и не успял да получи короната на живота, предложена му от ангела, така и ние няма да получим видение – откровение от Бога и Неговия характер и предаване на Неговата любов и живот към нас – ако не погледнем нагоре към Него. То само ни чака. Но ние трябва да молим за него и да присвоим онова, което Бог копнее да ни разкрие. Без да черпим от Извора, ние се отделяме от Него и погиваме. Без да погледнем нагоре и да получим видение за Бога, ние пропускаме изобилния живот и короната на живота. Добрата новина е: то е там. Протегни ръка! Вземи го! Погледни нагоре и живей!