Каузата на експертите не е загубена

Каузата на експертите не е загубена

Годината е 1919. Търновският окръжен инженер внася в Комисията за старините[1] проект за реставрация на портите на Царевец. Резолюцията на комисията е ясна и недвусмилена: По този случай комисията … счита за необходимо да изтъкне, че в днешно време пълната реставрация на стари паметници, които съвършено са изчезнали, от научно гледище не се допуща. .... Предвид на това Комисията реши реставрацията на вратата в Царевец за сега да се изостави...[2]

Отказът на Комисията за старините само отлага намеренията на търновци с 10 години. През 1930 г. тази идея е подновена и вече наложена на Народния музей. Ето как арх. Александър Рашенов, щатен архитект към музея, описва обстоятелствата и самата задача: Инициативата за възстановяването на търновската крепост „Царевец” се взе през 1930 год. от Министерството на благоустройството и то лично от министъра г-н проф. Данаилов. Желанието на г-н министъра да се възстанови „Балдуиновата" кула се посрещна с неодобрение от управата на Музея: при оскъдицата на средства за поддържане на старините, Музеят предпочита всяка определена за старините сума да се използува за заздравяването им, но не и за реставрация. Още по-малко може да се оправдае изразходването на големи суми за Търновската крепост, за възстановяването на която липсват положителни данни.

...Въпреки това становище на Музея, ... постави се за задача върху старите основи да се построи една средновековна кула...[3]. (Ил.1[4]) (Ил.2[5])

Годината е 1964 – на Втория международен конгрес на архитектите и специалистите по паметниците на културата, състоял се във Венеция, е приета Венецианската харта. Само една година по-късно в Краков (Полша) се основава ИКОМОС (Международен съвет за паметниците на културата и забележителните места) - най-голямата световна неправителствена организация за опазване на недвижимото културно наследство, която приема Венецианската харта като свой морален професионален кодекс. Сред учредителите е и България. Въпреки принадлежността ни към световната научна общност в сферата на културното наследство, на експертната общност е поставена задачата да се реставрират средновековните паметници на Царевец. Партийното разпореждане не подлежи на коментар - патриаршеската църква в Търново да се възстанови не каквато е била, а каквато трябва да бъде. (Ил.3[6]) Ил.4[7])

Годината е 2014. Събитието – Международен форум за опазване на недвижимото културно наследство, организиран от Министерство на културата. Присъствах, лично видях и чух модератора, удряйки по масата, да заявява с висок и назидателен тон, че трябва да се вземе решение за пълна реставрация на крепостите. Аз съм за принципа това да бъде политическо и държавническо решение, защото дискусии ще има много и ние тук няма да се убедим един друг – едни са за пълна реставрация, а други са на противоположното мнение, но тази конференция ще помогне да се вземе такова решение в полза на пълната реставрация, ако не на всички, то поне на най-значимите паметници.[8] Няколко месеца по-късно, на 12.01.2015, Радио Велико Търново съобщи, че По идея на премиера Бойко Борисов реставрират супер обект - двореца на първите Асеневци на хълма Трапезица, а на 16.03.2015 Пресцентърът на Националния исторически музей обяви, че започва кампания за набиране на средства за реставрация и социализиране на четири знакови паметника на българското средновековие. (Ил.5[9]) Ил.6[10])

Не ви ли се струва, че през 40-50 години гледаме „един и същи филм”? Защо историята се повтаря? И преди, и сега експертното мнение е напълно пренебрегнато, въпреки че и преди,и сега добре се знае, че подобен подход е в пълно противоречие с научните принципи - днес дори скрепени с поредица международни документи, ратифицирани от българската държава. Какви са мотивите? Коя е общата причина, която поражда пренаписването на този сценарий, независимо коя е годината, независимо какъв е обществено-политическият ред в страната или какъв е „цветът” на управляващите? Във всяка една от тези кампании ще прочетем за нуждата от възраждане на българския дух, за патриотичното възпитание на народа ни и за развитието на туризма. Но ако това са истинските и единствени цели, не сме ли успели да ги постигнем трайно още в началото на XX век? Някои анализатори подозират причините в задалите се 300 млн. лева от европейските фондове, към които се протягат жадни предприемачески ръце. Но през 30-те и през 70-те години на миналия век такива пари не е имало. Историческият опит в опазването ми подсказва да подозра причина, която никога - и преди, и сега, не се обявява, но, според мен, е в основата на всяка една от кампаниите, разказани по-горе – политическият интерес. За неговото осъществяване европейското финансиране е само допълнителна екстра, улесняваща продукцията на кавъра от XXI век. (Ил.7[11])

Политическият интерес към културното наследство се корени в неговото естество. Следите от миналото излъчват идеи. Най-мощно идейно въздействие имат недвижимите културни следи. Те са постоянно около нас, те са част от нашата жизнена среда и, за да се срещнем с тях, не е нужно да отидем в музея. Те ни въздействат, независимо дали искаме или не искаме. Това им качество често пъти се експлоатира в услуга на определени, най-често политически интереси. Разрушаването на сгради или монументи обичайно се преживява като победа над идеите, които те излъчват. Така например, разрушихме мавзолея на Георги Димитров като демонстрация на волята ни за победа над комунистическия идеал. Обратното също „работи” – „възкресяването” на отдавна изчезнали исторически следи се осмисля като реабилитация на идеите, събитията и личностите, свързани с тях. Тези идейни внушения са още по-силни, когато културните обекти са свързани със славните периоди от българската история. Тогава те не звучат политически пристрастно, въздействат със силен емоционално-патриотичен зарад и печелят привърженици почти на подсъзнателно ниво. Пресъздаването на отдавна изчезнали символи на мощната българска държава (няма значение дали са истински или не – важното е да изглеждат истински и да не пораждат съмнение или размисъл) се възприема като възкресение на държавността изобщо, което неминуемо е свързано с усещане за укрепване на държавността днес и с надежда за по-светло бъдеще... Така, под знамената на тези, които лансират „възродителните” идеи, се събират привърженици, без значение какъв е цветът на знамената, без значение каква е цената и какви са необратимите загуби – всичко е в името на родината!

Има ли индикации, че този политически сценарий днес се случва? Според мен има и те са следните:

Първо – в подбора на обектите, набелязани за „прераждане”: Голямата базилика в Плиска – еманация на управлението на Св. Цар Борис I – Покръстителя; Кръглата църква в Преслав – символ на „златния век на българската култура и книжнина” от управлението на цар Симеон I Велики; дворецът на хълма Трапезица – първият дворец на владетелите ни от Втората българска държава; крепостната стена и манастирите на Созопол – морската столица на България през Средните векове[12].

Второ – връзката между пресъздаване на древните паметници и надеждата за светло бъдеще беше директно огласена в националния ефир. Директорът на Националния исторически музей обясни намеренията за реконструкция на Голямата базилика в Плиска така: ... за мен най-важното е възстановяване на историческата памет на българите. Баба Ванга го осъзнаваше и веднъж ми каза ... „България ке се оправи като се оправи „Св. София”. ... Тя е имала предвид, че българският народ, ако е способен да се обедини и да възстанови тази църква, ще е способен да възстанови и себе си като една достойна нация с висок жизнен стандарт, развита икономика и ... със силна армия.[13]

В едно интервю по програма „Христо Ботев” на Българското национално радио ме попитаха не мисля ли, че всичко е предрешено и какво могат да направят експертите в тази ситуация. Според мен, експертите могат и дори са длъжни да направят поне две неща:

Материалните следи, колкото и оскъдни да са те, са свидетелство за историческите събития и процеси. По тях четем историята, чрез тях доказваме и отхвърляме историческите тези на изследователите. Тяхното унищожаване превръща историческия разказ в легенда. Не само – те са документ за историята на архитектурата, те ни дават информация какви са били архитектурно-строителните умения на предците ни – как са зидали, с какви разтвори, как са обработвали камъка, как са фундирали, какви са били пропорциите на техните сгради, познавали ли са и прилагали ли са строителните умения и познания на древните гърци и римляни, познавали ли са изобщо трактата на Витрувий[14], основен аргумент на Божидар Димитров за безспорността (и дори типизацията) на всичко, независимо дали е свързано с Античността или с Българското средновековие[15], и т.н. Мисля, че и за най-непосветения читател става ясно, че строителството на огромна сграда, каквато вероятно е била Голямата базилика (според данните от нейния план), върху крехките остатъци от оригинални зидове, е свързано с унищожаването им от мощни съвременни фундаменти и други конструкции, безспорно необходими за такова строителство.

Подобна подмяна ще лиши не само нас, но и нашите внуци от възможността да направят своя прочит на историческите следи.

Писмото на Густаво Араос[16], президент на ИКОМОС, до Народното събрание, Президента и Министерския съвет на България недвусмислено декларира тази опасност.

Второ – да направят всичко, което днешният ден позволява, за да защитят историческите ценности и да ги предадат на бъдещите поколения „в цялото богатство на тяхната автентичност”.[17]

Според мен, колкото и понякога да не ни се вярва, днес, за разлика от миналото, ние имаме своите възможности. През 30-те години на ХХ век пазителите на недвижимите културни ценност са били „шепа хора”. Днес ние сме цяла експертна общност с национален и международен потенциал. През 70-те години на ХХ век специалистите нямаха право да мислят различно от партийната повеля, а още повече - да огласят своето инакомислие. Днес ние можем да говорим, можем да изразим публично своята позиция. Преди учебникът по история беше един – с „вярната” история. Днес можем да възпитаваме учениците си да търсят, да откриват и да уважават истинската история. Преди едва ли щях да се надявам на победа за „отбора” на експертите. Днес обаче се надявам и все още откривам основания за това: кампанията за мощно крепостно, дворцово и култово строителство се води от един единствен човек, независимо че се афишира в качеството си на директор на Националния исторически музей; Министерство на културата не е заявило изрично подкрепата си за тази кампания, а по закон[18] министърът на културата следва да съгласува всяка намеса по културните ценности. Някои от проектите бяха представени като идея на премиера (това натрапчиво ми напомня за времената, когато всички предложения се мотивираха с тезисите на другаря Тодор Живков), но той лично все още не е декларирал нещо определено – само заяви, че ще отпуснат 500 000 лв. за археологически разкопки, което безспорно духовният център на нашата първа столица заслужава. Така че, ако преди поетът се надяваше, че „септември ще бъде май”, днес аз все още се надявам, че през XXI век „май няма да бъде септември”...

[1]Комисията за старините е основният експертен орган в България преди Втората световна война, който, съгласно чл.7от Закона за старините (ДВ, бр.37, 1911 г.), е оторизиран да „взима решение по всички принципиални въпроси, които се отнасят до издирването, запазването и поддържането на старините. Тези решения се утвърждават от Министъра на народното просвещение.”.

[2]Комисия за старините, Протокол №20, 04.02.1920 г., ЦДА, фонд 177к, оп.1, а.е.699,стр.42

[3]Рашенов, Ал. Възстановяване на крепостта „Царевец” в Търново, отпечатък от Годишник на Народния музей, кн.VІ, (1932-34 г.).,София, Държавна печатница, 1936 г.

[4] Балдуиновата кула на хълма Царевец във В.Търново - изглед от началото на ХХв. - преди реставрацията, източник: Protich, A. Guide à travers la Bulgarie. Archéologie. Histoire. Art. Sofia, Imprimerie de la Cour, 1923.(илюстр. 1)

[6] Царевец в началото на 20 век – преди реставрацията, източник: Фонд на Музей на архитектурата (илюстр. 3)

[7] Царевец – втората половина на 20 век – в процес на реставрация, Източник: фотоархив на арх. Б.Кузупов (илюстр. 4)

[8]Цитат по http://www.bnews.bg/article-102750

[10] Голямата базилика в Плиска – днес, източник:https://www.google.bg(илюстр. 6)

[11] Реконструкция на Голямата базилика в Плиска – макет, илюстриращ намеренията за „реставрация” на обекта във връзка с кампанията на НИМ, източник:http://fakti.bg/mnenia/141183-vazstanovavame-golamata-bazilika (илюстр. 7)

[12]http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2015/03/16/2492629_edno_naum_bojidar_dimitrov_zapochva_kampaniia_za/

[14]„Десет книги за архитектурата”. Марк Витрувий Полион, древноримски автор от I век пр. Хр.

[15]Изказване на Божидар Димитров в предаването „Тази сутрин” на БТВ на 06.05.2015 г., http://btvnovinite.bg/article/tazi-sutrin/razgovori-s-gosti/bozhidar-dimitrov-sravni-osmanskite-turtsi-s-islyamska-darzhava.html

[16]Виж в. „Култура”, бр. 18 (2810), 8 май 2015, http://www.kultura.bg/bg/article/view/23433

[17]Международна харта за консервация и реставрация на паметниците на културата и забележителните места. Венеция, 1964

[18]Чл. 14 от Закона за културното наследство