Ке се биеме, али ке се предаяме?



страница1/15
Дата26.09.2018
Размер1.25 Mb.
#82989
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   15
УВОДНИ ДУМИ

Третата част от моя “роман” обхваща преживяното навън, “на свобода” от 8.09.1962 г. (ден след излизането ми от З.О. Белене) до 15.07.1973 г. когато напуснах нелегално по-голямия затвор, наречен народна република българия.

Моите спомени са “политически”, тоест те имат отношение към борбата с властта и нейната квинтесенция – политическата полиция (ДС), но в тях е от-делено место и за битовите, университетски, трудови, курварски, пиянски и семейни истории в условията на “построения социализъм”, доколкото илюстрират начина на живот в това общество.

Не зная дали заглавието им – “Бягство от Рая” - е най-подходящото, но то е подсказано от един македонски виц, който, като че ли резюмира сполучливо случилото се в края на интервала след излизането ми от затвора с придружа-ващите го осцилации на мисли, настроения и намерения до емигрането ми:

Двама комити били предадени, както често се случва в БГ-история, и запти-етата вървяли по петите им. Колебаейки се, Митре попитал Унче:


  • Ке се биеме, али ке се предаяме?

  • Ке бегаме – му отговорил Унче.”

Когато влязохме в битката с диктатурата, бях разбунтувало се 19 годишно момче, но мисля, че 10 години по-късно излязох от затвора като завършен рево-люционер. С планове, с намерения и решения, които трябваше тепърва да съпоставям с неизживяните реалности от другата страна на каменните и телени огради. Бях решил никога повече да не позволявам на копоите да сложат ръка върху ми. В първото по-сериозно сражение, те бяха удържали победа, защото се оставих да ме арестуват. Главната причина, като че ли се криеше в проявената сантименталност спрямо колебаещите се приятели и съконспиратори. Мисля, че през годините в килиите и наказателните отделе-ния, бях придобил известен опит в ориентирането колко струва всеки с който ме срещаше живота и в нелегалната борба. Бях научил да разпознавам от две думи що за птица е насрещния и най-вече - да различавам думите от делата. Някой беше казал, че един бит струва повече от десет небити, при условие, че си е направил необходимите заключения и извлякал по-уките от изядения бой.

От тюрмата излязох зареден с “политика” и лишен от всякакъв юношески романтизъм и “дребнобуржоазни сантименталности”. Те останаха да висят по телените мрежи, които опасваха Втори обект на голямия остров в затвора до село Белене край Дунав.

Терминът “политика” употребявам в един чужд и необичаен смисъл - като съхранение на волята и готовността да се продължи борбата за разрушаване на политическия апарат на насилието и унищожение на властта на човек над човека. Скоро, обаче, трябваше да се убедя, че това ми разбиране контрастира с примирението и волското състояние на духовете, което цареше “на свобода”. До тази констатация ме доведоха многобройни срещи, разговори и спорове с нашите приятели и с различни познати и компании от всевъзможни политически групи бивши затворници с които поддържах контакти и влизах в досег. Не бяха по-обнадеждаващи настроенията и реакциите сред останалата част от българския народ. Той отново, и като че ли задълго, беше заживял с вековните “мъдрости” на дедите си: “Преклонена глава остра сабя не сече”, “Срещу ръжен не се рита”, “С глава стена не се пробива” или “Кажи му аго, за да му стане драго!” От тези “открития” градусът ми спадна и се питах: Нима цялият ми досегашен изстрадан опит и подготовка ще останат напразни? “Мирно съвместно съществуване” с властта не можеше да има, но срещу нея трябваше да се действа интелигентно и ефикасно, като се отчитат обстановката, масовите настроения и реалните възможности. Разбирах, че най-трудно е да останеш революционер в “контрареволюционна ситуация”, в условия на атомизиране на хората, на унищожение на класовото съзнание в работниците, на неразбиране на природата на врага и позволяване той да наложи своята “ви-зия” за обществото, борбите, целите, перспективите и тежките тенденции в развитието му, които в крайна сметка щяха да определят не само посоката на това развитие, но и края му. Създалата се корелационна зависимост между “морално-политическото” разложение на господстващата класа и лумпенизирането и оеснафяването на пролетариата беше сред най-угнетяващите ме открития. Очевидно трябваше да се започва от “А”, тоест от словото, като се определи по един комплексен и неопровержим, и заедно с това разбираем начин какво представлява създаденото от диктатурата общество, какъв е историческия период, който изживяваме, що значи революционна ситуация (вместо смешното и позволяващо двусмислено тълкувание ленинско “от горе не могат, от-долу не искат”) и да се търсят възможности за организирането поне на един или една на хиляда в условия, ако не по-трудни, то далеч по-подли от тези в които са работили нашите предшественици.

Главният урок, който бях извлякал от първото си поражение беше, че борбата срещу държавата не може да разчита на успех без организация и координация на акциите срещу нея. И че най-опасни врагове на организирането бяха предателството и опортюнизма. Съзнавах решителната роля на революционната стихия, но тя бе само необходимото условие за една победоносна война срещу “силовите институции” на власта. Достатъчното беше РЕВОЛЮЦИОННАТА ОРГАНИЗАЦИЯ. Тя беше “лоста на Архимед”, а теорията – търсената “опорна точка” с които можехме да преместим отричаната политическа и социаликономическа система в… гробищата на историята. Точно нейната липса през 1989 г. Доведе до продължаващата вече 20 године агония, която наричат “преход”. Колкото и да беше против природата ми (мисля, че бях човек на действието), трябваше да се заема с търсене отговор на въпроси, изникващи от съприкосновението с “новия живот” и с “новите хора”. И с “просветителство”, като поддържам връзки с нашите приятели от затворите и лагерите, а след това и с останалите тяхни “питомци”. С първите – като в “неформална” организация, както се казваше по-късно, а с вторите – за информация и “проверка на общесвения пулс”.

С известна ирония и тъга трябва да отбележа, че с мнозина от затворниците с които се виждахме, нарочно или случайно, приличахме на бивши бойци от фронтовете с които най-често си разказвахме спомени. По-голямата част от тях се бяха отпуснали по течението (работа, женитба, деца, строеж на дом, житейски грижи), което ускоряваше деградацията, дегенерацията и ду-ховната смърт. Това не можеше да не се отрази върху всички ни, защото жи-вотът вън от обществото, особено “социалистическото”, беше невъзможен. Така наречената вътрешна емиграция, беше по-скоро извинение за съзерца-телното безделие на размножаващите се “живи трупове” сред конформист-ката интелигенция. Тя беше абдикирала от мисията си на будител. Народът се приспособяваше и една все по-нарастваща част от него се бе съгласила да робува, да слугува или да се проституира, за да… оцелеела Съществуваше реална опасност да изгубим “червената нишка” на живота си.

Трябва да призная, че с малки изключения, в къси интервали, той беше почти лишен от динамика през последвалото десетилетие. Акциите, които нарушаваха монотонността на съществуванието в “Блатото”, бяха малко на брой. Останалото беше индивидуално “просветителство”, основаващо се на следене на събитията у нас и в света, израз на отношението ми към тях, на интерпретации, анализи и прогнози, и най-вече на търсене на революционна перспектива. Всичко по тези теми и проблеми споделях в разговорите при срещи със стари приятели и изглеждащи ми надеждни нови запознанства.

В спомените си правя също оценки за еволюцията на познатите ми и впечатленията от “новите хора” с които животът ме поставяше в контакт. Разказвам също за студентите и преподавателите в университета, за семейния живот и компаниите - в и вън от него, както и за имитацията на трудова дейност в началото на т. нар. научно-техническа революция (НТР) в която и аз взех участие. Поради тези и ред други причини, сменящите се картини на съществувание вън от затвора до голяма степен приличат на “пъзел” чиито отделни частици присъстват в главите, разделени със звездички (*). Това фрагментарно изложение, особено на университетските години напомня повече мозайка, отколкото разказ с определена сюжетна линия. Нито претендира да бъде широко платно на живота под чугунената пета на “обикновения болшевизъм”. Надявам се, че други, които имат талант и призванието им е да бъдат писатели, ще го сторят, ако имат… кураж и воля.

Първата от картините, които са се запечатили в мозъка ми е завръщането с влака за Горна Джумая, която сега се наричаше Благоевград. След като в София бях изслушал наставленията и съветите на вуйчо Тодор-“Полоний”, тук на перона ме чакаха тате и брат ми. Нашите бяха възмутени от двудневното ми “размотаване” из столицата, сякаш нехаех за трепетното очакване на завръщащия се блуден син в родния град, където преди 9 години 5 месеца и 10 дни бях арестуван от копоите.

Последната, от врязалите се в паметта ми картини от тоя период на живота, е бягството през Югославия и падането като круша (в буквалния смисъл на думата) на италиянска терито-рия с което завършва тази трета част от “романа”.

*

Почти веднага след излизането от затвора бях заграден от “грижите” на копоите и тяхните агенти, Секретни Сътрудници, Доброволни Заявители, Дове-рени Лица и прочее доносници, сред които аг. Трендафилов, Дякон Григорий, аг. Масларски, аг. “Витоша”, аг. “Светлов”, аг. “Струмски”, може би Петрус и толкова други за които ще стане дума. От “обкръжението им” се измъкнах едва през лятото на 1973 г. Някои от тях щяха да се появят и в другите части на “романа”, когато ДС ги “маршрутираше” в Чужбина или след завръщането ми от емиграция, когато отново ме потърсиха и демонстрираха “приятелството” си. Документите за тези “мероприятия” на доносниците и тяхните настойници са в изобилие, но периода 1962 – 1968 - 1971 г. прави изключение. Дори и да ги няма в моето “досие”, копия от тях (или оригиналите им) съществуват в “работните” и кадрови дела на агентите и на ръководните им вербовчици в “централата” или в локалните районни и окръжни архиви на поделенията на “бившата” политическа полиция. Опитите ми да проникна в тях, досега удряха в камък. “Демократично” префасонираните управления и поделения на “бившата ДС” продължават да пазят грижливо тайните и доказателствата за престъпленията на своите предшественици, на превербуваните и дори на покойните нещатни сътрудници на репресивната машина на диктатурата. Тайните на тези, които предателстваха и се стремяха да унищожат всеки, който се бори срещу гос-подарите им, а когато съпротивата заглъхна - доносничеха един за друг, за да докажат кучешката си привързаност към “органите”, дефлорирали тяхната съвест, чест и достойнство, бяха отново укрити…

Спомените ми за “петилетката” от 1963 до 1968 (годините на учението и “безвремието”) са до голяма степен в “насипно състояние”. Тази “конструк-ция” свидетелства за едно тъй дълго проточило се бездейсвие и за липсата на динамична целенасоченост. Както казах, такъв “стил на живеене” раждаше дълбока неудовлетвореност, и от окончателното затъване в тресавището на “социалистическото” еснафство ме предпазиха идеалът, каторжническото битие, държа-щите ме нащрек визити на доносниците още от самото начало на “свободния живот”, сблъсъка с провокациите на ДС и ответните реакции, които ме под-държаха в състояние на постоянна “мобилизация”. Срещу “битието”, протичащо в полулетаргия и ширещото се безпаметно пиянство в което мнозина искаха “да забравим прежни неволи и днешни беди”, се изправяше вярата ми, че човек има по-високо предназначение от това, което се стремяха да му отредят властниците. Макар английски учени да бяха открили в мозъка му дялове, наследени от крокодила, дивата свиня и маймуната, аз считах и продължа-вам да считам, че в своята работилница природата го е дарила с качества, които ще му позволят да излезе от джунглата на “прародителите” си.

*

С приближаване на края на следването ми в университета, пред мен застана с цялата си неумолимост изборът: “примерен чиновник и хороший семянин” или “да бъдем пак каквито бяхме”. Перипетиите през които стигнах до чиновническото си битие и самото то може да представляват интерес за новите поколения, които нямат спомен от миналото в което мнозина искат “да не се рови”. “Постуниверситетските” ми години направиха още по-непоносимо без-действието. Преставах да пия и ставах все по-жлъчен, злобен и отвратен от “трудовия си пост” и от повечето компании в които протичаше ежедневието и по-голямата част от вечерите ни. Безконечните размишления и безплодни бръщолевения в тях ми бяха втръснали не по-малко от апатията или пара-лизиращия страх с които често се посрещаше волнодумството ми, а в “роди-ната” друго поприще за агитационни изяви, като че ли нямаше.

Тъй като антидържавните дела бяха рядкост и кандидати за участие в тях лип-сваха, вниманието ми, както казах, се беше съсредоточило върху “словото”. Нали казваха, че и думата е дело. От търсенията ми на “брод през тресави-щето”, се роди между другото и идеята за “роботронната революция”, тоест разглеждането на компютрите, роботите и автоматизацията на трудовите про-цеси, като двигател на революционните промени и действия в бъдеще. Из-лишно е да казвам, че тази “философия на историята” беше в несъгласие с моя волунтаристичен възглед върху последната. Оттук и почти непрекъснато съпътстващата ме колизия между “дух и материя”, неудовлетвореността от “битието” и желанието ми да се впусна в нов “рицарски поход”.

Да изляза от задушаващата ме атмосфера ми помогнаха и... копоите. Тяхното все по-осезателно и лепкаво присъствие, “плановете с агентурните им и тех-нически мероприятия” за много от които се догаждах или бивах осведомяван, вещаеха края на едно квази “мирно съвместно съществуване”, което се про-точи доста години. Копоите, намиращи се в съседство с кооперацията където заживях от 1966 г., искаха война и щяха да я имат. Към активност подтиква-ха и зреещите в различни невралгични точки на света събития, които ме при-вличаха като магнит. Тези психологически процеси се засилваха от общува-нето и дискусиите с малцината наши и чужди смелчаци, които не бяха про-дали идейните си позиции за паница леща и от дълбоката ми убеденост, че вън от анархията, за човешкия род няма спасение.

Съвкупността от тези причини ме изведе окончателно от обвземащите ме на моменти Обломовски състояния на духа и насочи към нелегалното преми-наване на границата. Отвъд нея предстояха нови битки.

*

Описвайки преживяното в тази част от спомените си, аз продължавам да илюстрирам главите от “ФАНТАСТИЧНИЯ” роман на моя живот с документи от “Кухнята на канибалите”. Но периодът на “безвремието”, както окачествих прекараните години в университета и в Изчислителния център на министерството на търговията, си остава най-слабо документиран, защото достъпът до “разработките” на копоите за този десетгодишен интервал от 1962 до 1972 г. ми бива отказван упорито и системно до ден-днешен. Изключение прави последната 1972/1973 г., която “летописците” на ДС са описали в хилядите страници на своите агентурни и технически “мероприятия”.

Многобройните постъпки пред приемниците на “демократизиралите се чекис-ти”, за осигуряване достъп до интегралното “творчество” на тяхните предше-ственици, останаха без резултат. Те ми ОТГОВАРЯХА с мълчание или с увере-ния, че всичко, което “органите” са събирали за мен през десетилетията, ми е предадено за запознаване (и фотокопиране) и че в архивите им не съществу-ват други, засягащи ме документи. Само, че аз разполагах с изобилие от пря-ки и косвени доказателства, опровергаващи архиварите на полицейщината.

Освен отделни, непрочистени документи от продължилите и след излизането ми от затвора “разработки” на ДС срещу мен, в моето следствено и съдебно дело намерих “Списък” на копоите, които са го проучвали през годините 1963-1972. Този прочит на архивираните “дела” на “Сигуранцата” от нейните кадрови офицери, едва ли се дължи само на тяхния… литературен интерес. Резултатът от него са “липсващите” в досието ми планове, агентурни и техни-чески “мероприятия”, доноси и “справки”, целящи потвърждение на постоян-но отправяните срещу мен обвинения в ТЕРОРИЗЪМ и мотивиране на ликви-дацията ми. (Или на “физическата ми неутрализация”, както се изразяваха копоите на… “санскритски”).

Сред пряките доказателства, е документ от тези ранни години, който публикувам изцяло в съответната на хронологията глава. Той свидетелства за съществуването на още една “разра-ботка” - ДОН “Анархист” - за която “никой нищо не знае”.

Други косвени доказателства за наличието на отнасящи се до мен документи на ДС за периода 1963-1970 г., са разговорите на мои близки с ръководни партийни и полицейски функционери на властта.

Например бившият съпруг на една от братовчедките ми - Иван Маринов Геш-ков - проведе през лятото на 1969 г. разговор със своя вуйчо, министъра на труда Мишо Мишев, ходатайствайки за разпределението ми след семестриал-ното завършване на университета (специалност Изчислителна математика). В негово присъствие, министърът се е обадил по телефона на своя подчинен и началник отдел “разпределение на младите специалисти” - Гервази Николов - от когото поискал обяснения за моя случай (отказ да ми се даде работа по специалността). Последният се позовал върху “сведенията” на някой си полковник Колев от ДС, уличаващи ме в “дейност като тази преди затвора”, тоест в… тероризъм.

Подобен разговор е имал и “вуйчо Полоний”-Пенков с председателя на КДС - Ангел Солаков през април 1970 г., когато чрез Първо районно управление на МВР ми отнеха временното софийско жителство и поискаха да напусна столицата в 14 дневен срок. Мотивировката на чекистите се базирала върху документи от досието ми и отново била подкрепена със съдържащите се в тях данни за потенциалната опасност, която моят неизживян тероризъм представлявал за отговорните другари и за намиращото се в съседство МВР.

В трети разговор, през месец май 1973 г., между брат ми - Огнян Георгиев и първия окръжен секретар на БКП и кандидат-член на политбюро на нейния ЦК - Петър Дюлгеров, последният заявил, че срещу мен предстои образуването на дело с обвинения в “антидържавна, антипартийна и антинародна дейност”, като тази за която съм бил в затвора през ранната си младост.

Същата “мелодия” е записана и в “Предложението” от м. юни 1973 г. на два-мата полковници от ДС - Карабожиков и Панталеев, натоварени с делото за оперативно разработване – ДОР “ТЕРОРИСТ”, което “прераства” в ГДОР “АНАРХИСТИ”. В него, предвид “обществената опасност”, която представлявам и “възможността да извърша терористически акт срещу отговорен партиен и държавен ръководител”, се иска “съгласието, одобрението и утвърждаването” от “йерархията” на копоите, за изпращането ми на “почивка” за 5 години в голямия дунавски остров край Белене. (В случай, че планираният от ДС “пост-сталински” процес, ала московските от 1936-1938 г., претърпи провал.) Как-то показа “практиката” в Ловечката кариера, когато си поверен на грижите на професионалисти от рода на мирчо-спасовци и гоговци, и по-къси от една пе-тилетка срокове биха били напълно достатъчни, за да се приведе в изпълнение екзекуцията.

Във всички цитирани случаи, които са описани в съответните глави на тази част, лайтмотивът на щатните и нещатни доносници на ДС неизменно е един и същ: “Обектът (тоест аз) може да простреля някой отговорен другар и после… ще бъде късно”. Най-вече за тези, които са позволили на врага да приспи тяхната бдителност и не са предприели необходимите контрамерки, въпреки получените “сигнали”. Имаха ли основания тези периодично повтаряни вече в течение на 60 години /от 1948 до 2008 г./ подозрения и обвинения на “органите” за извършване на терористични действия? (Първите обвинения са формулирани в един донос на свиленградските копои от 1948 г. според който съм щял “да напълня Марица с трупове на комунисти”. Последните си опасения те изразиха и разпространиха чрез медиите през миналата 2007 г. по повод кандидатурата ми за член на “Комисията за разкриване на принадлежността на лица към органите на ДС”, която всъщност прикрива престъп-ници и тяхните престъпления.)

Но, да се върна на въпроса: можех ли да прострелям някой властник от най-горните етажи? Ако трябва да бъда напълно откровен в отговора си, ще кажа :

- Никакви морални задръжки и скрупули нямаше да ме спрат, ако имах убеждението, че подобен акт, в онази обстановка, можеше да приближи, макар и на йота, революционната развръзка. Към моя инстинкт, обаче, се бяха прибавили опит, познания, нарастнали аналитични възможности и едно по-дълбочинно разбиране на същността и механиката на революционния процес. Всичко това вкупом, заедно с духа на пораженство, владеещ моите съвремен-ници, ме караше да отклонявам решително идеята за един атентат. Още по-възспиращо ми действаше подвизаващият се на “историческата сцена” генерален смешник на ЦК на БКП. Бях стигнал до заключението и го споделях, че неговият живот трябва да бъде пазен повече от Панагюрското съкровище, защото от “физическото му неутрализиране” най-печеливша щеше да се окаже диктатурата на номенклатурата. Един партиен другар на смешника беше ка-зал: “В БКП имаме поне 30 000 взаимнозаменяеми тодорживковци”! – (“Спомени” на Добри Терпешев). Вероятността да се намери по-голям кретен от него в партийните върхове беше почти нулева, а едва ли някой друг би могъл да прояде опорите на “социалистическото недоносче” по-дълбоко и да приближи срутването му.

*

Описвайки случилото се в интервала между затвора и емиграцията, в следващите редове споменавам в азбучен ред участници от предишните части на “романа”, които се подвизават и тук:


АПОСТОЛОВ Анто, ЗЛАТАРЕВ Васил, ПАНДИЕВ Иван,

БАЛТОВ Иван, ЙОЦОВ Васил, ПЕЕВ Петър,

БАНГИЕВ Стефан, КАЗАНДЖИЕВ Николай, ПЕНКОВ Тодор,

БЕКЯРОВ Атанас, КАРЪКОВ Павел, ПЕТКАНОВ Илия,

БЛУМЕНФЕЛД Георги, КЕХАЙОВ Илия, ПЕТКОВ Мишо,

БРАТКОВ Петър, КОВАЧЕВ Петър, ПЕТКОВ Никола,

ВЪЛКОВ Стефан, КОСТОВ Иван, ПОПОВ Илия,

ГАЧЕВ Димитър, КОСТОВ д-р Кирил, РАЛЕНКОВ Иван,

ГУЛЯШКИ Иван, МАСЛАРСКИ Димитър, СЕМЕРДЖИЕВ Петър,

ДЕРТЛИЕВ д-р Петър, МИНЕВ Илия, ТОДОРОВ В. Народа,

ДОНЕВ Георги, НЕВРОКОПСКИ Иван, ЧОЛАКОВ Петко,

ЗАФИРОВ Васил, НИКОЛОВ Петър -“Мардохай”, ЯНКОВ Стойчо Илиев



и други

Кратки биографични бележки за всеки от тях читателят ще намери в главите където спомените ми са ги извикали на сцената.

Спрял съм се и върху събитията у нас и в света през този период, които са оставили следи в историята и в паметта ми. Излагам вижданията, анализите, оценките си за тях от онова време и придружаващите ги постоянни, но несбъдващи се надежди и очаквания, че социалното и/или международно статукво ще се пропука. Особено след “Великата Пролетарска Културна Революция” в Китай и майските събития в Париж през 1968 г., когато за известно време допусках, че революционната буря може отново да се навдигне във Франция (както това стана през ХVIII век) и да се разпространи в света…

*

Както казах вече, “документите” на ДС за периода септември 1962 г. – ноември 1972 г. с малки изключения, не са ми предадени до сега. Затова още тук помествам някои доноси от “Кухнята”, които канибалите не са успяли да прочистят. Текстовете са ретроспективни. Писани няколко години след събитията за които се отнасят, те “документират” отделни моменти в някои от главите на моя “роман”, за които не разполагам с други “материали на Сигуран-цата”. Те принадлежат на перата на двама бивши близки приятели. С кандидат аг. “Петров” бяхме заедно и в затвора. На “свобода” той ме запозна със своя съученик от забавачницата – бъдещият аг. “Генадий”, с когото бяха неразделни повече от половин век. Двамата притежаваха завидна обща култура и с тях можехше да бъде дебатиран широк кръг проблеми. Заради приятелството си с мен, обаче, те трябваше да платят висока цена.

През месец март 1973 г., поради бръщолевенията на една негова екс-севда, копоите включват нея и “запланувания” к. аг. “Петров” в ГДОР (групово дело за оперативна разработка) “АНАРХИСТИ”, макар двамата никога да не са имали каквото и да е съпричастие с анархизма. След моето бягство през гра-ницата, бъдещият к. аг. е интерниран в Белене. Там, изправен пред избора да бъде държан на острова “до края на дните си” или да им сътрудничи, “Петров” капитулира. При аг. “Генадий” цената е била по-ниска и лишена от драматизъм. Тя е свързана с кариерата му: трябвало е да се откаже от попрището си на старши-научен сътрудник или да продължи да се изкачва към “сияйните върхове на науката”, вече като… секретен сътрудник (С.С.) на политическата полиция. Приел е второто.

Мненията и оценките, които те са дали за моя мироглед, не се нуждаят от ко-ментар - анархистическата теория на Социалната революция, както и светът на идеите не бяха тяхната силна страна. Личностните оценки и характерис-тики, съдържащи се в доносите им, не възнамерявам да оспорвам – нали сме за свободата и всеки има право на своя “визия”. Дори жертвите, попаднали в менгемето на инквизиторите и на палачите от ДС и превърнати в нейни шпиони, имат това право. Позволил съм си, само, да вмъкна на места някои мои коментари - те фигурират, като NB (Nota Bene), за да се избегнат неясноти, пораждани от идеологическото не-вежество на иначе висококултурните автори на “донесенията”, или от поли-цейската терминология и съобразяването на двамата С.С. с поръчките на вер-бовчиците си. “Документите” отразяват и характерни моменти от начина на съществуване и общуване в “домашните” интелигентски “кръжоци” – този от-душник от епохата на социализЪма.

Пред своя подполковник, набеденият “анархист” к. аг. “Петров” е споделял /писал“ на закрито”/ неща, които свидетелстват за възцарилата се “искрен-ност” в нашите отношения през годините преди отпътуването ми на запад. В един от доносите си той пише:В заключение може да се каже, че той (Константинов) имаше два кръга от познати. В единия бяха роднини, близки и пр. от “еснафската” част на обществото – хора, които той търпеше, но не скриваше презрението си към тях. Като втори кръг, може да се мислят хората с които се е запознал в периода на десетгодишното си пребиваване из различните затвори, но тях той държеше по-настрани от дома си. (Донос II-ри)

Наистина, имайки повече от едно “на ум”, бях категоризирал познати, родни-ни, близки и приятели, и далеч не всичко споделях с хората от “първия кръг”, нито въвеждах сред тях тези от “втория”, без да говорим за следващите до “деветия кръг”… С “кръжочниците” си позволявах откровенност до… петгодишна “еднолична” присъда. Домашните компании служиха по-скоро като… камуфлаж. Но и в тях, диапазонът и естеството на разискваните теми (за които става дума в “епистолярното творчество” на бившите ми приятели) доказват, че репресивните институции на диктатурата и слухтенето на нейните шпиони не мо-жеха да бъдат непреодолима бариера за свободата на мисълта и словото на всеки, който е бил готов да заплати цената им, и да се бие за тях. За съжаление, такива не бяха много. Дори днес мнозина продължават да се оглеждат и да шептят.

На тези, които ще ме запитат: -Защо прекарах в тяхната компания толкова вечери през годините между затвора и емиграцията? – трябва да отговоря, че по онова време те още не бяха станали доносници и нямах основания да ги считам за такива. Както подчертах, имаха добър интелектуален капацитет, а моята “просветителска страст” от началните години ме изгаряше от желание да ги спечеля за каузата на Свободата. С времето апостолският ми хъс отстъпи пред убеждението в безполезността на разговори с тези, които нямат афинитет към со-циалните въпроси и още по-малко воля да участват в решението им. Разбирайки, че споровете с тях не могат да послужат дори за “наточване на аргументите” срещу казионната идеология и практика, аз замлъкнах. Бях стигнал до заключение, че “подривните дискусии” с филистери от интелигентското бла то в най-добрия случай могат да послужат само за… “убиване на времето”.

В доносите на бившите ми приятели, чиято преждевременна “кончина” искрено оплаквам, съм подчертал и отбелязал с черен (тлъст) шрифт фрази, които може би заслужават вниманието на читателя. В скоби вмъкнах пасажи от протокола за проведения след моето “изчезване” разпит на “лицето” Петър Петров ПЕЕВ от 6 август 1973 год. Те са с курсив и отбелязани с П.Р. = Протокол за разпит. “Лицето” е разпитвано от ДС-следователя Дичо Георгиев Цветанов в ка-чеството му на свидетел по следствено дело № 269/1973 г. срещу Георги Константинов Георгиев и др. Неговата юридическа реализация, т.е. “наказателното от общ характер дело” - НОХД № 3/1974, е осъществена от Наказателна колегия на Софийския окръжен съд на следната 1974 г. в отсъствие на главния обвиняем, който, макар и “… житейски неподготвен и неразбиращ света в който живее – реалния свят и стигащ до безпомощност в реални ус-ловия, когато трябва да се свърши нещо…” (dixit к. аг. “Петров” в донос I-ви), беше изпреварил грижливо подготвяния арест от копоите и се бе озовал от-въд границите на изменилата му “родина-капан”. (Признавам, че няма по-голямо удоволствие от това да бъдеш съден… ЗАДОЧНО.)

Разпитът на свидетеля Георги ВАСИЛЕВ Георгиев от 25 октомври 1973 год. е проведен от подполк. Никола Георгиев Карабожиков, който не е следовател, а оперативен копой от VI у-ние на ДС. Него помествам отделно, след доносите на к.аг. “Петров”, без коментар.

С тези “разпити”, наричани “реализация” на едно полицейско “дело”, копоите на ДС са шантажирали и стресирали “свидетелите” с цел вербуването им. В конкретния случай, те са довели до трансформацията на “ПОКАЗАНИЯТА” им в агентурни “СВЕДЕНИЯ”, а на набелязаните жертви - в к. аг. (кандидат агент) “Петров” по време на въдворяването му в Белене и в аг. (агент) “Генадий”, след като са му дали да разбере, че ще го изритат най-безцеремонно от топ-лото институтско местенце...

Прочее, нека дадем думата на двамината бивши приятели. В известен смисъл, тяхните епистолярни произведения могат да послужат едновременно като


Каталог: wp-content -> uploads -> 2009
2009 -> Католически Литургичен Календар 2010
2009 -> Смб – Секция “Изток” Великденско математическо състезание 22. 04. 2007 г
2009 -> 1. Числото, което се получава от числото 194 973, като се разменят цифрите на десетиците и хилядите, е
2009 -> Програма за развитие на сектор „Рибарство на Република България, финансирана от Европейския фонд по рибарство за Програмен период 2007 2013 г
2009 -> Програма за развитие на сектор "Рибарство" на Република България, финансирана от Европейския фонд по рибарство за Програмен период 2007 2013 г
2009 -> Програма за развитие на сектор "рибарство" (опрср) на република българия, финансирана от европейския фонд за рибарство за програмен период 2007 2013 Г.


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   15




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница