Кино” вапцаров

Търсената истина за живота в поези­ята на Никола Вапцаров е свързана вина­ги с „една човешка драма”, преживяна от лирическия герой и изповядана в стихове от поета. Гледните точки, художествените ракурси на възприятие и изображение са винаги две. Едната въплъщава човешкото преживяване, а другата - лирическото споделяне в художествен аспект на интимните вълнения, които се движат в широкия диапазон между изповед и диалог. „Разказът” за преживяното не­усетно преминава в реално случващо се събитие, което изпълва със сетивни усе­ти и нови емоционални нюанси поетичес­кото действие. То е едновременно спомен, но и настояще. Лирическият говорител, обикновено идентичен с поета, е свиде­тел на изповедта и на „случващото” се в „разказа” за „една човешка драма”, изживяна отново от лирическия герой. Така се оформят двете условни категории, носи­тели на действието във Вапцаровата поезия, лирически говорител и лирически ге­рой.

„Ролите” на възприятие, преживяване и оценка, т. е. интерпретация, често се сменят в общата динамика на поетическия „разказ”, който е изповедно-диалогизиран, а това означава действен и силно въздействащ. Читателят е въведен в художествената среда на „случващото” се поетично събитие като очевидец на преживяното. Толкова силни са внушенията на лирическото действие, че възприема-телят е не само страничен „наблюдател”, но и „участник” в събитието, което преживява заедно с лирическия герой. Такава е художествената позиция, от която е разгърнато поетическото действие във Вапцаровото стихотворение „Кино”. „Ракурсът” за наблюдение на ставащото, на онова, което ще се случи, определя и посоката на лирично внушение. Действието се развива „отвън” - „навътре”, от обектно-реалното към субективно-личното. Вапцаров очертава реалната обстоятел­ствена среда, провокирала размисъл:

Отвънка беше шум

и светеха реклами,

В афиша

пишеше:

„Една човешка драма.”

Въведена е темата на поетическото действие: „Една човешка драма”, която ще се разгърне като вътрешно преживян раз­мисъл на човека, търсещ истините в жи­вота. Обстоятелствената среда е по-скоро внушена, отколкото реално очер­тана, чрез звукови и цветови възприятия: „Отвънка беше шум”, „светеха реклами”. Въздействието е сетивно, а лирическият говорител сякаш наблюдава пространст­вото „отвътре”, въплътен условно във вътрешния духовен свят на всеки човек, изправил се пред рекламния афиш, търсещ причините за изживяна лична драма. Тя ви­наги е индивидуална и неповторима. Зато­ва е и определена като „една човешка драма”. Конкретността на назоваването, из­писано и на киноафиша, изпраща своето индивидуално послание към всеки човек, приел рекламния надпис за идентичен като екзистенциална същност с неговата собствена съдба и на неговата лична, но винаги „една човешка драма”. Така лиричес­кият говорител запазва своята аноним­ност, но същевременно поетическото действие създава усещане за многолюдие, за множествено човешко присъствие. То напомня за себе си чрез шума отвън:

Отвънка беше шум

и конника на Крум

се потеше

от стискане

в дланта ми.

От общата пространствена среда, из­разена чрез звуковото въздействие на множество човешки гласове, които всъщ­ност я назовават и определят чрез шума, се отделя конкретното присъствие на човека със своя лична драма: „И конника на Крум/се потеше/от стискане/в дланта ми.” Единственото число на употребената лексикална единица „дланта ми” неочаквано променя посоката на поетическия „пог­лед” на лирическия говорител, наблюда­ващ художествената среда, от общото към единичното. Вниманието е фокусирано върху един човешки субект сред множеството. Субективният носител на „ед­на човешка драма” е представен чрез художествените детайли: „конника на Крум” (монета от пет лева) и „дланта ми”. Еди­ничното загатва за цялото, но вече конкретно назовано и индивидуализирано. Това безспорно е доказателство за поетич­ното умение на Вапцаров да използва художествените възможности на метонимията (монетата, дланта) за открояване субективното присъствие на човека - основен лирически герой и в стихотворе­нието „Кино”. Стаил „една човешка дра­ма” в душата си, той е в очакване. Търси художествено отражение на съдбата си на екрана: „И стана тъмно./В белия квадрат/лъва на „Метро”/сънно се прозина. / И изведнъж - шосе,/след туй гора/и в дъното небе просторно-синьо.”

Маркирани са детайли от твърде обща, обектна среда: „шосе”, „гора”, „небе”. Те съ­що загатват представа за цялост на съ­ществуваща реалност, но самото събитие все още отсъства. Темата за „една човеш­ка драма”, провокирала интереса на лирическия герой, все още не е поставена като художествен проблем. Човекът е в очакване, което расте, а заедно с него - и вълне­нието. Създава се усещане, че в мрака, об­гърнал кинозалата, редом с лирическия ге­рой присъства и поетът, т. е. неговият лирически говорител. Отново „ракурсът” за наблюдение като избрана художествена позиция е „отвътре”, т. е. от изпълне­ното с очакване психопространство на човека. Същевременно се забелязва и една нова позиция, проектирана сред простран­ството на общото човешко присъствие на множеството в кинозалата. Тази нова по­зиция дава възможност за поглед „отст­рани”, т. е. от някакъв страничен „външен” ъгъл за наблюдение на индивидуалното преживяване на човека от показаната и ви­дяна лична драма на филмовите герои: И на шосето, точно на завой, се срещат две луксозни лимузини. Това е нашия герой и нашта героиня.

Участниците в киноверсията за „една човешка драма” са неназовани, но са по човеш­ки близки на зрителите. Те са „нашия герой” и „нашта героиня”. Близостта е условна, в чисто универсален план. Героите са хора със своя съдба, но тя е все още „неразказана” на екрана. Следва събитие, което про­меня хода на филмовата интрига: „ След уда­ра/излиза джентълмен/ и взема във ръцете си челичени/ като перце примрялото момиче.”

Сюжетът „разказва” „човешката драма” на героите. Тя не е изживяна като реалност - следствие от действителен конфликт и сблъсък с обстоятелствата на живота, а показно разиграна мелодрама с ефектно намерени детайли. Героите на „една човешка драма” не живеят в драма­тичната събитийност на сюжета, „разказан” на екрана, а присъстват „красиво” сред романтичния декор на рекламно показна любов. Човешките души не горят от вътрешна противоречивост на преживяното, защото реално събитие и реален сблъсък няма. Чувствата са фалшиви, дра­мата - измислена и неискрена:

Отваря си очите -

те горят,

премрежват се

и гледат небосвода,

Да видиш ти какво момиче, брат -

като жребица от разплодник!...

Пошлостта на показаното подменя ре­алните стойности на естетическото въздействие. Очакванията са излъгани, остават неоправдани искрените вълнения и реакцията не закъснява. Героинята гу­би човешкия си облик. Приема се „като жребица от разплодник”. Тя вече не е обект на състрадание и съчувствие. Провокира ниски страсти и желания, коренно различни от естетичните. Подменената драма на живота е показно красива, пошла „карти­на” на страстта. Тя променя и обективните стойности на възприятията. Чове­кът губи критерий за реалността:

Клишираният образ на страстно-романтична любов измества темата за „една човешка драма”, очаквана с нарастващо въл­нение от зрителите. Недоволството на лирическия герой от видяното расте, но заедно с него и естетическата погнуса: „Един размазан Джон/целува сластно Грета. / По устните му -/сладострастна лига -”.

Лирическият герой на Вапцаров сам прекъсва сюжетното развитие на пошлата филмова интрига, от която се чувства вътрешно омърсен и ограбен:

С т и г а !

Къде е тука нашата съдба?

Къде е драмата?

Къде съм аз? Кажете!

В гърдите ни опрян е за стрелба

на времето барутно пистолета.

Поставени са директните риторични въпроси, характерни за екзистенциално ангажираната поезия на Вапцаров: „Къде е тука нашата съдба”, „Къде е драмата?”, „Къде съм аз? Кажете!?” Гневните питания са отправени към всички, към многомилионната аудитория с реална „човешка дра­ма” и изстрадана социална съдба. Конфликтният сблъсък между човека и реал­ността е вътрешна същност на поста­вения проблем за „една човешка драма”, пул­сираща с ритъма на спонтанно извикания протест. Различието между реалност и клиширана пошлост, подменяща пробле­мите на действителността, формира ка­тегоричната позиция на човека - индиви­дуалния лирически АЗ в стихотворението „Кино”. Той се разграничава като самос­тоятелно мислеща личност сред човешкото множество чрез силата на социал­но убедителния извод: „В гърдите ни опрян е за стрелба на времето барутно пистолета.” Това е отговорът, който дава Вапцаровият лирически герой на тревожните ри­торични въпроси, зададени от самия него. На базата на тази обща теза разгръща нови доказателствени мотиви, защита­ващи личното му мнение и позиция:

В контраста между теза: „Та можем ли да любим и скърбим/ с наивната ви лековерност?”, и доказателства: „Гърдите ни са пълни с дим,/а дробовете ни - с каверни”, се крие цялата горчива истина за „една човешка драма”. Любовта за социално ангжирания човек с екзистенциалните проб­леми на своето време е с други стойнос­ти. Това е борба за интимно щастие, но след намиране на достойно място в живота, което често е отказано за търсещия екзистенциалния смисъл на дните си:

Животът не е мелодраматичен любовен роман, а жестока „борба за хляб”: „И после - сивия Живот,/борба за хляб,/мечти неясни;/ и вечер - тясното легло,/в което неусетно гаснем.”

Горчивата истина за „сивия живот” и за „мечти неясни”, в която всеки ден се убеждава лирическият АЗ, е най-красноречивото доказателство за реалната човешка драма:

Това е то.

Това е драмата.

Станалото-

е измама.

Лирически Аз, поет и лирически говори­тел са с еднакви позиции и отношение към драмата на живота, преживяна като лич­на човешка участ на всеки от участници­те в лирическия „сюжет” на тема „една човешка драма” в стихотворението „Ки­но” на Никола Вапцаров.