Класовата борба: илюзии и реалности духомир Минев



страница1/3
Дата19.01.2018
Размер388.47 Kb.
#48530
  1   2   3
КЛАСОВАТА БОРБА: ИЛЮЗИИ И РЕАЛНОСТИ

Духомир Минев

Напоследък бяха изразени публично мнения за реабилитиране на позабравената (поне у нас) представа за класова борба. Аргументите са, че има противоречиви (класови) интереси; че „десните” нямат идеологически комплекси да говорят за „пролетаризация” или „класова война”, а следователно и „левите” няма защо да избягват темата за класовата борба и т.н..

Сигурно е, че е добре да се говори за класовата борба, но какво именно да се говори? Защото има важни въпроси на които говорещите за класова борба би трябвало да отговорят. Преди почти половин век (през 1976) М. Фуко в едно интервю отправи няколко такива въпроса към говорещите за класова борба: кой и срещу кого воюва; дали това е война на всички срещу всички; каква е ролята на армията и военните институции в гражданско общество, в което се води перманентна война и т.н.

Впрочем, не е необходимо да се познават големите имена в социалния анализ, за да се зададе съвсем семпъл въпрос - как така класа, която е лишена от ресурси (материални и други) може да се бори (и да спечели) с противник който контролира огромни ресурси (почти всички налични), а освен това може да ги използва по особено безогледен и жесток начин; какво е това знание, каква е тази рационалност, които могат да подтикнат хвърлянето в битка с по-силен противник – битка, която слабият едва ли може да спечели.

Към тези въпроси може да се добавят и доста други. Например, как именно протече класовата борба от средата на 19-ти век досега (в частност – кой спечели класовата борба през 20-ти век); каква беше стратегията, чрез която властващите групи са неутрализирали борбите на подвластните; как тази стратегия е повлияла върху хода на историята каква траектория на обществата е била формирана чрез стратегията (особено - през 20-ти век) и какви са последствията днес – почти два века след официалното популяризиране и обявяване на класовата борба на пролетариата срещу капитала.

На тези и много други въпроси липсват адекватни отговори. Нещо повече, не само липсва достатъчно знание по ключови аспекти на класовата борба, но и много малко се прави, за да бъде създадено такова. Всъщност, има доста причини да се твърди, че основното знание относно класовата борба си остава в точката, в която се е намирало в края на 19-ти и началото на 20-ти век.

И сякаш възниква наистина много проблемна ситуация по повод на класовата борба – и «десните» и «левите» могат да постигнат съгласие да говорят за класовата борба (те отдавна си ходят «под ръка», както забеляза проф. К. Петков) но липсва ентусиазъм при търсене на отговори на горните въпроси.

Ето защо си струва да се погледне по-внимателно въпросната концепция.



1. Победната стратегия

Изключителен интерес представлява фактът, че макар да е ясно кой спечели победата през втората половина на 19-ти и през 20-ти век, за победната стратегия на властващите елити се знае твърде малко. За работническите движения, организации и техните стратегии са изписани томове, които значително надвишават онова което е известно за победната стратегия на властващите групи. Впрочем, това не е толкова учудващо – при конфликт от типа «игра с нулева сума» (за да спечели единият, другият непременно трябва да загуби), важно условие за успеха на една стратегия е тя да остане неизвестна за противната страна (и даже за голяма част от онези, които я прилагат)1. В такъв конфликт публичното оповестяване на стратегията на някой участник се превръща в «ранно предупреждение» за противната страна и е достатъчно условие за загуба. Ето защо стратегията с която бе спечелена класовата борба през 19-20-ти век и досега си остава непозната – защитена е с трудно пробиваема обвивка от преднамерено поддържано незнание. Няколко ориентира могат да помогнат за поне частично преодоляване на тази защита. Преди всичко – характера на всяка стратегия – използване на знание (респ. информация) за постигане на победа над противник, или с други думи - централен аспект на победната стратегия е използване на знание, за постигане, овладяване (запазване, укрепване) на власт. Фуко отдавна е подчертал този факт: “Понятието стратегия е от основно значение, когато искаме да анализираме знанието и неговите отношения с властта.”(Фуко, 321)

Но каква е тази връзка между знание и власт (стратегия) която е осигурила победа на едната страна в класовата борба? Тъй като не е известна специално създадена и публично оповестена гранд-теория върху която да се основе стратегията на победителите, то остава възможността тя да е изкована чрез знание, акумулирано от дълъг (хилядолетия) практически опит в побеждаване на бунтуващите се групи от ниските нива на социалните йерархии. Фактът, че продължително време са акумулирани знания за изграждането на стратегията прави възможно да се проследят ключови моменти в нейното еволюционно съзряване. Разбира се, подобно изследване е изключително мащабна задача, но все пак е възможно да се търсят някакви ориентири.

Един много далечен признак за стратегия (знание за нея) за противодействие на колективни действия на подвластни групи, съпротивяващи се на властови център, може да се забележи още в дълбока древност – например, в библейската притча за Вавилонската кула. Някаква обща, групова рационалност (те «решили», а за да решат, преди това сигурно са и обмисляли), тласка една човешка група (строителите на Кулата) да предприеме несанкционирано («неоторизирано») колективно действие - строеж на кула. И то не за друго, а за да «достигнат Бог» - очевидно предизвикателство спрямо една върховна власт. Забележителна е реакцията на «върховната власт» – тя «размесва езиците» на строителите и така прави невъзможно колективното действие, като едновременно разрушава самата група и нейната обща (групова) рационалност т.е. субекта и неговият капацитет да замисля и осъществява колективни действия. Между индивидите от групата възникват непреодолими различия, групата се разпада и така се блокира възможността за колективно решение и действие. Може би притчата е първото сведение за конфликт между група (групова интелигентност) и една върховна власт, както и за начина, по който конфликтът е бил разрешен – разпадане на групата и анулиране на нейният капацитет за колективни решения и действия. Има основания да се мисли, че тази рецепта е останала завинаги в арсенала на властващите групи; усъвършенствали са се само конкретните технологии за нейното прилагане. Днес тя се прилага чрез огромна и трудно обозрима система, родена в резултат на продължителна експанзия. Дори и в съвременно блестящо интелектуално постижение - прословутата «теорема за невъзможността» на К. Ароу - може да се види отблясък от древната идея: от теоремата следва, че поради непреодолими различия, единствената възможност за вземане на колективни решения е чрез въвеждане на частен (групов) монопол върху вземането на решения (т.е. властови център), респективно – подмяна на общата интелигентност с частен монопол върху мисленето и вземането на решения.

Разбира се, смисълът на израза «размесване на езиците» е доста неясен, но в по-късната история на човешките общества има ред признаци, които подсказват, че «езиците» може да се схващат главно като споделени (колективни) знание и морални ценности.

Признаци, потвърждаващи това предположение изпъкват например, в системата от мерки, които робовладелците през 17-18 век са предприемали, за да ограничат капацитета на робите да предприемат колективни действия (бунтове) срещу статуквото. Мащабните робски бунтове по онова време са били рядко явление, но въпреки това собствениците на роби са вземали все повече мерки за изкореняване на възможността да избухват бунтове.

А. Бринкли ни дава представа за някои от мерките, които са прилагали за укрепване на “особената институция” (Бринкли, 268), както са наричали робството тогава. В законите в южните щати имало специални мерки ограничаващи възможността на робите да комуникират помежду си (забрана да се събират на големи групи, освен за църковна служба, но и на автономните черкви за чернокожи и т.н.). Контролиран е и достъпът им до знание но това е било представено като ограничаване на правата на белите собственици: “Белите нямат право да обучават робите да четат и пишат..”. Разбира се, и опитите за “самообучение” са били строго забранени и всяко нарушение на забраните е било строго наказвано.

Върху ценностите на робите също са оказвани различни въздействия – преки и косвени. Грижата за ценностите е предоставена само на бели свещеници, а от чернокожите се очаквало да бъдат християни. Освен това, контролът върху ценностите засяга и семейството тъй като тази първична група, оперира въз основа на морални ценности и трансферира ценности към следващите поколения. Собствениците на роби са правели връзка между състоянието на семействата при афроамериканците и тяхната склонност, и способност да вдигат бунтове.

Поради това, въпреки че, както посочва Бринкли, моделът на сплотеното семейство е преобладавал като ценност сред афроамериканците, всъщност то е било обект на постоянно ерозиране. Самото робство рушало семейството - над една трета от браковете се разпадали поради търговията с роби, а една от най-честите причини за бягството на роби е било желанието им да открият членове на семейството си, изпратени другаде. Една „рецепта”, която твърдят, че се отнасяла само за определен район, директно препоръчвала ерозиране на институцията на семейството сред чернокожите. Считало се, че за да се разруши всяка възможност за бунт още в зародиш, е трябвало да се стимулират пороци (на първо място освобождаване на сексуалното поведение от рамките, които се формират чрез институцията на семейството и неговите ценности). Тъй като не е можело да се разчита само на самите афроамериканци, белите са участвали активно в подобни „превантивни мерки”, главно упражнявайки сексуално насилие върху робите, (домашните прислужнички). Според Бринкли поради това именно домашните прислужници са сред първите, които най-масово напускали господарите си след премахването на “особената институция”. Същото “превантивно” действие е било придавано и на пиянството или други подобни привички.

От подобни “въздействия” се е очаквало да притъпят съпротивата и да подтикнат процес на приспособяване, поради “осъзнаване на факта, че не съществува реалистична алтернатива на статуквото”.

През втората половина на 20-ти век интуитивните и практически прозрения относно «технологиите» за ограничаване на капацитета на подвластните да се борят срещу статуквото, вече получават и солидно научно обяснение. Редица теории в изследванията на рисковете идентифицират основните социални ресурси, които човешките групи използват за колективното идентифициране и неутрализиране на рискове, които ги заплашват, или с други думи – за генериране на колективна рационалност (интелигентност) и предприемане на колективни действия. Макар че теориите посочват различни комплекси от ресурси, два ресурса неизменно присъстват във всяка от тях – именно, знанието и моралните ценности.

Двата ресурса (споделено знание и ценности) изпълняват едновременно две функции с фундаментално значение: те са онази «тъкан» която свързва индивидите и конституира техните групи, а заедно с това същите ресурси са и «суровината», която се използва за рационалността (интелигентността) на групите, която пък е основата за предприемане на колективни действия (замислянето им и начинът, по който замисълът се осъществява). Накратко казано, всичко, което хората правят зависи най-много от тяхното знание и ценностите им – точно както твърдят забележителните икономисти Хиршлайфър и Райли.

В исторически план може да се забележи доста ясна тенденция към все по-ясно осъзнаване на тази социална функционалност (напредък на знанието относно значението) на двата основни ресурса - моралните ценности и знанието, за колективното действие на подвластните групи, както и появата на идеи относно начинът по който властващите могат да се възползват от тази функционалност, за да контролират груповите борби срещу себе си.

Така постепенно започва да се формира властова стратегия за блокиране на колективното действие на подвластните, в чиято сърцевина стои контролът върху знанието и върху автентичните морални ценности, които индсивидите интернализират.

И постоянно се изобретяват нови и нови средства за контрол върху тези ресурси и за неутрализиране на тяхното влияние върху груповата рационалност и поведението на подвластните групи. Така тези идеи са претърпяли огромно развитие, трансформирали са се в субстратегии и политики, и са постигнали смайващи ефекти.

«Напредъкът» в тази посока е бил тласкан (в най-голяма) степен именно от класовата борба. Днес средствата за ограничаване на груповия капацитет на депривилегированите и недоволните да конструират дееспособни групи и да предприемат колективни действия, са достигнали неимоверни мащаби и неимоверна мощ. Както ще видим по-нататък, още по-важно е, че поради характера на използваните средства за неутрализирането на тази група, огромни загуби понасят и обществата като цяло – т.е. вкл. и победителите.

Ето някои компоненти на победилата стратегия.

1.1. Основното направление - контрол върху динамиката на знанието

Само няколко имена са достатъчни за да се очертаят ключови моменти в осъзнаването на необходимостта и възможностите практически да се контролира знанието с цел стабилизиране на социалния ред (властта): от Макиавели, (който още през 15 в. ясно схваща тясната връзка между властта и тайната (социалната диференциация на информацията); през Буленвилие (който през 17-ти век подчертава значението на контрола върху знанието за придобиване и запазване на властта)2; Ницше, (който е убеден, че „волята за знание” е само „воля за власт”); до експлицитното твърдение на социални учени, публикувано в научно списание в средата на 20-ти век, че „незнанието може да бьде полезно и потенциално позитивно за поддьржането на социалния ред” (Wilbert, Tumin, 787).

Основните направления, в които се е развивал този постоянно разрастващ се контролен комплекс са самото производство на (ново) знание (т.е. контрол върху системите за производство на знание) и контролът върху разпространяването на знанието (главно, чрез образованието).

През 19-ти и особено през 20-ти век (и досега) като основни цели на контрола върху създаването на знание изпъква стимулирането на напредъка на едни науки (най-вече - природните) и ограничаването на други науки (главно – социалните), а в рамките на вторите – ограничаване на едни направления на напредъка на заннието и стимулиране на други). През 20-ти век контролът като ограничаване на създаването на знание вече е фокусиран главно върху социалното знание (науки).

Причината за това е очевидна – поради особената си връзка с моралните ценности, социалното знание може най-пряко да влияе върху формирането и общата динамика на двата ресурса, които определят поведението (рационалността) на подвластните и стабилността на социалния ред. Затова тези науки са били подложени на постоянно разширяваща се система за контрол, като систематичната работа в това направление изпъква особено ясно през 20-ти век. Разбира се, контролът неизбежно и автоматично изкривява създаваното знание, тъй като го подчинява на изисквания за стабилност на социалния ред. По-точно, ограничава се създаването (и разпространението) на знание относно определени аспекти на социалните реалности. Контролът обхваща всички социални науки, но е особено забележим в социологията, като най-обща социална наука. Затова по-долу се използва именно социологията за да се илюстрира система, която „работи” и в останалите науки, макар и с определени вариации..

Важен компонент на системата за контрол и ограничаване на социалното знание са научните политики, които превърнаха социалните науки в Пепеляшка на семейството на науките. Но в социологията контролът използва и други компоненти: вътрешната конструкция на науката; специфични групи учени, които активно поддържат системата; други (освен научните политики) външни въздействия върху процеса на създаване на знание.

Специфичните групи (мрежи) от учени са един от добре забележимите елементи на контролната система. Тяхната основна роля е да поддържат и разширяват системата за контрол, и те играят особено активна роля в социалните науки поради което дейността им е забелязана отдавна (А. Гулднър ги нарича „стари хора”; М. Бурдийо - „консервативни идеолози”; Зибертович – «групи с анти-развитиен интерес», Пинкър – «нердове» и т.н.) Всъщност, това са неформални мрежи от учени, които поддържат и налагат системата за контрол върху създаването на знание) и за тази цел получават специална външна (извъннаучна) подкрепа – «промотиране» (чрез финансиране и в други форми, най-често - предимства за публикуване).

Именно на тези групи се дължи ефект, който Норберт Винер е забелязал още през 1947 г.: “Ясно е, че деградирането на позицията на ученият от независим мислител в слуга, който е нает в една фабрика за наука и е морално безотговорен, е станало много по-бързо и по много по-разрушителен начин, отколкото очаквах.” (Salomon, Jean-Jacques,308-309).

Следите от контролната система са особено очевидни и във „вътрешната конструкция” на социологията като система за производство на знание (представляваща комплекс от парадигми, теории (налични или липсващи), подходи, принципи, дисциплинарната структура, правилата за научна работа, включително и начините за валидизиране (признаване на получените резултати за научни), механизми за оценка на работата, а следователно – и за формиране на научните кариери, на изследователите и т.н.). Тези елементи изграждащи самата наука постепенно са били конструирани (всъщност – деформирани) така че науката да създава знание по определена „рецепта”, която някои наричат „стандартен модел на социалните изследвания”. Моделът е върховен инструмент за реализация на една идея, която се заражда сред властващите групи още през 19-ти век – че знанието трябва да се създава в рамките на доминиращите идеологии3.

Същността на модела е да се поддържа „защитна обвивка” от незнание около ключови аспекти на социалните реалности – главно начинът по окйто се упражнява властта и социалните последствия от него. Така чрез самите инструменти за създаване на знание активно се ограничава знанието (поддържа се незнание) относно централни аспекти на обществата.

Централен ефект от контролната система е възникването на т.нар. „стандартен модел” на социалните изследвания, забелязан от редица изследователи. Моделът разширява и „стандартизира” няколко взаимносвързани резултати.
За основният от тях Стивън Пинкър, пише следното: “Водещи социални изследователи могат да твърдят всякакви абсурди, стига те да съответстват на Стандартния модел на социалните науки. ....трудно е да се вярва, че самите автори вярват в това, което твърдят. Твърденията се правят без оглед на това дали са верни. Те са част от катехизиса на нашия век. ... Съвременните социални коментари си остават основани на архаични концепции...” (Pinker, St., 57).

Сходен ефект посочва и проблематизира икономистът (Нобелов лауреат) Хърбърт Саймън – производство на знание, относно второстепенни, незначителни проблеми, т.е. ирелевантно, неизползваемо, ненужно, безполезно, противоречиво и несигурно знание. Изследователите на рисковете (Бек и др.) пък посочват ефекта, който най-ясно изразява подчиняването на знанието на изискванията за стабилност на социалиня ред - политизиране на знанието. Последното се състои в това, че създаването на фрагментирани и противоречиви знания, позволява на вземащите решения да признават и използват само знанията, които подкрепят решенията им. Така знанието не насочва и не ограничава техните предварителни намерения, а само ги подкрепя. Когато въвеждат плосък данък, те се позовават на изследвания, които твърдят, че плоския данък стимулира растежа и е полезен за всички. Когато въвеждат мерки за строги икономии те се позовават на подходящи изследвания (въпреки че мерките задълбочават кризата и т.н.)

Усъвършенстването и разширяването на модела продължава и до днес - особено важна стъпка е почти глобалното въвеждане на универсална (в основния си замисъл) система за атестиране на учените, в която основна роля се придава на публикации в определени (престижни) списания. Тази система намалява значението на същностните, преки и качествени оценки на научните резуртати от самите научни общности и подменя тези преценки с преценки на редакционните колегии на публикуващи институции чрез използване на показатели отразяващи публикационна активност. Това е своеобразно „обезвластяване” на научните общности, тъй вземане на решения за които главно учените имат компетентост, се „изнася” извън рамките на научните общности. Публикационната активност и «публикационният успех» на учения попадат в зависимост от ред фактори, които нямат собствено научен характер, вместо (само) от успеха на неговата изследователска работа. Попадането на оценките за научната работа, а чрез тях – и самата научна работа – под влиянието на извъннаучни и дори анти-научни фактори, е засилване на извъннаучния контрол и неизбежно води до изкривявания в производството на знание.

Тези проблеми се изострят още повече поради капацитета на мрежите от «консервативни идеолози» да заемат домиинращи позиции в научинте общности и да налагат совите виждания чрез силни „клъстъри (картели) за цитиране” и да кооптират в мрежите си публикуващи институции на национално и международно ниво. Академичните учени, които не принадлежат към мрежите-картели много бързо се оказват с по-ниски оценки и позиции от членовете на въпросните мрежи.

Силата на контролната система до голяма се дължи и на факта, че в сравнение с другите науки, социалните имат по-слаби възможности (подходи, критерии, процедури) за сигурна проверка на научната валидност на създаденото знание и затова са по-малко „обезопасени” срещу значими изкривявания на създаваното знание, а това дава необичайна свобода на всички „направляващи въздействия” – политики, групи налагащи контрола; публикуващи институции, мрежи-картели за публикуване и цитирания, и т.н.

Въпреки че контролът върху производството на знание грижливо се потулва, последствията от него неизбежно се проявяват. Затова през последните няколко десетилетия се появиха и увеличиха съмненията, че нещо не е наред в производството на знание. Някои от най-големите научни авторитети в изследванията на рисковете, забелязвайки очевидната корелация между създаването на знание и появата, и бързото разрастване на нови непознати досега рискове, които нанасят особено големи щети на обществата и индивидите, (а не само на отделни социални групи), започнаха да мислят, че причината е в твърде високите темпове на създаване на (ново) знание и предлагат да се забави производството му.

Едно по-внимателно вглеждане обаче, може да покаже по-различна картина. Всъщност, високите темпове на създаване на ново знание са характерни само за някои видове знание – главно, в природните науки и някои други. Но както забелязват редица изследователи (Грос и др.) в социалните науки темповете на създаването на адекватно ново знание никак не са високи и тези науки бележат значително изоставане в сравнение с природните. Поради това изоставане се деформира структурата на наличното знание, с което обществата разполагат и което използват за да формират своето развитие.

1.2. Контрол върху моралните ценности

Аналогична еволюция бележат и технологиите за ерозия на автентичните морални ценности – другият източник на постоянни заплахи за социалния ред и неговата сърцевина – системата на властта, и подмяната на базисни ценности (такива като справедливост, равенство, честност и реципрочност) с други.

Може да се посочат няколко лесно забележими основни средства за такава ерозия. Първото средство е свързано с концепцията на А. Сен за «информационното разширяване», която е фокусирана върху влиянието на информацията (знанието) върху ценностно базираните преценки: промените в разполагаемата информация (знание) променят и ценностно базираните преценки на дадени факти. Поради това деформациите в знанието деформират и ценностните преценки – последните все по-често се оказват погрешни. Ефектът може да се определи като «компрометиране на позитивната функционалност» на ценностите. Състои се в това, че в условията на нарастващ дефицит на информация и знание, преценките и решенията, взети въз основа на морални ценности непрекъснато и с нарастваща честота се оказват погрешни, или поне не носят очакваните позитивни ефекти, особено в индивидуален план. Така моралните ценности и норми като важно средство за намаляване на фундаменталната неопределеност в която изначално са потопени индивиди и общности (ориентир подпомагащ правенето на преценки и вземането на решения) стават все по-неефективни и неизползваеми. Второто средство за ерозия на моралните ценности са политиките – установено е, че политики, които са в разрез с моралните ценности пораждат същите (деморализиращи) ефекти върху масовото поведение. Така те наистина отслабват влиянието на ценностите върху поведението. Това се отнася за всички видове публични политики, особено за икономическите и социалните. Специален случай са политиките, които изрично предписват поведение влизащо в разрез с базисните ценности и свързани с тях норми на поведение в различни сфери на човешката дейност. Днес по тези проблеми Елиас би могъл да добави нова глава към своя цивилизационен процес, или Фуко – към своята история на сексуалността. И накрая, съществува цяла индустрия за пряка ерозия на автентичните морални ценности – това което наричат културна сфера и индустрия на развлеченията. Разбира се, важно средство за ерозия на ценностите е образованието (структурата на преподаваното знание и съответните ценности) и накрая - това, което наричат култура и цялата медийна индустрия.


Каталог: sites -> default -> files
files -> Образец №3 справка-декларация
files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
files -> Отчет за разкопките на праисторическото селище в района на вуз до Стара Загора. Аор през 1981 г. ХХVІІ нац конф по археология в Михайловград, 1982
files -> Медии и преход възникване и развитие на централните всекидневници в българия след 1989 година
files -> Окръжен съд – смолян помагало на съдебния заседател
files -> Семинар на тема „Техники за управление на делата" 18 19 юни 2010 г. Хисар, Хотел „Аугуста спа" Приложение
files -> Чинция Бруно Елица Ненчева Директор Изпълнителен директор иче софия бкдмп приложения: програма
files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България


Сподели с приятели:
  1   2   3




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница